Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silent Night, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. През цялата нощ

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Анастасова

Коректор: Линче Шопова


1.

Сейнт Кристофър, покровителю на пътниците, моли се за нас и ни закриляй от злото.

Беше Бъдни вечер в Ню Йорк. Таксито пълзеше по Пето Авеню. Наближаваше пет часът. Имаше много автомобили и тротоарите бяха пълни с хора, тръгнали в последния момент да купуват коледни подаръци, прибиращи се от работа служители и туристи, изгарящи от нетърпение да видят украсените витрини и прочутата коледна елха пред Рокфелер Сентър.

Вече се здрачаваше и небето се покриваше с тежки облаци, сякаш в потвърждение на метеорологичната прогноза за бяла Коледа. Но трепкащите светлинки, коледните песни, звънчетата по дрехите на многобройните Дядо Коледи по тротоарите и приповдигнатото настроение на тълпата придаваше на известната улица празнична атмосфера.

Катрин Дорнън седеше изправена на задната седалка на таксито, прегърнала през раменете двете си момченца. Напрегнатите им тела доказваха, че майка й е била права. Сърдитото лице на десетгодишния Майкъл и мълчанието на седемгодишния Брайън бяха сигурни признаци, че те ужасно се страхуват за баща си.

Преди няколко часа бе телефонирала на майка си от болницата. Все още ридаеше, макар старият приятел и лекар на съпруга й Спенс Кроули да я увери, че резултатът от операцията на Том е по-добър от очаквания и дори предложи момчетата да го посетят в седем часа вечерта.

— Трябва да се вземеш в ръце, Катрин — твърдо изрече майка й. — Момчетата са разстроени, а ти не правиш нищо, за да им помогнеш. Мисля, че няма да е зле, ако се опиташ да ги поразвлечеш. Заведи ги да видят елхата пред Рокфелер Сентър, а после и на вечеря. Уплашеният ти вид ги убеждава, че Том ще умре.

„Не би трябвало да стане така“ — помисли си Катрин. С цялото си същество копнееше да заличи последните десет дни, като започне с онзи ужасен момент, в който телефонът иззвъня и я потърсиха от болницата „Сейнт Мери“.

— Би ли дошла тук, Катрин? Том припадна по време на визитация.

Отначало й се струваше, че има някаква грешка. Стройните, атлетични трийсет и осем годишни мъже не припадат. И Том винаги се шегуваше, че веднага след раждането му, педиатрите го били имунизирали срещу всякакви вируси и бацили.

Но не беше имунизиран срещу левкемията, наложила незабавно отстраняване на далака. В болницата й казаха, че вероятно месеци наред не е обръщал внимание на симптомите. „А аз бях прекалено глупава, за да забележа“ — помисли си тя, като се мъчеше да спре треперенето на долната си устна.

Видя, че минават покрай хотел „Плаза“. Единайсет години преди това, на двайсет и третия й рожден ден, бяха направили сватбеното си тържество в „Плаза“. „Нормално е булките да са нервни — каза си Катрин. — А аз не бях. Направо летях от щастие.“

Десет дни по-късно скромно посрещнаха Коледа в Омаха, където бяха назначили Том в престижната педиатрична клиника в местната болница. „Купихме си онази невероятна изкуствена елха от разпродажбата“ — помисли си тя. Спомни си как Том вдигна дръвчето и каза:

— Внимание, уважаеми клиенти…

Тази година елхата, която толкова грижливо бяха избрали, все още беше в гаража със завързани клони. Двамата с Том решиха да дойдат в Ню Йорк, за да го оперира най-добрият му приятел Спенс Кроули. Той бе прочут хирург в „Слоун-Кетъринг“.

Катрин премигна при мисълта колко уплашена е изглеждала, когато най-после й позволиха да го види.

Таксито спря до тротоара.

— Тука става ли, госпожо?

— Да — отвърна тя, като се опитваше гласът й да звучи бодро. — Преди пет години двамата с татко ви доведохме тук на Бъдни вечер. Брайън, зная, че беше много малък, но ти, Майкъл, трябва да си спомняш.

— Да — лаконично отвърна синът й, докато отваряше вратата. Той проследи с поглед Катрин, която извади петдоларова банкнота от пачката в портфейла си. — Защо носиш толкова пари, мамо?

— Когато вчера баща ви постъпи в болницата, ме накараха да взема почти всичко от портфейла му. Трябваше да оставя парите, когато се върнахме у баба ви, но забравих.

Тя последва Майкъл на тротоара и помогна на Брайън да слезе от таксито. Бяха пред „Сакс“ близо до ъгъла на Четирийсет и девета улица и Пето Авеню. Стройни редици от зрители търпеливо чакаха да разгледат коледната витрина. Катрин поведе синовете си към края на опашката.

— Хайде да видим витрините, после ще пресечем улицата и ще отидем при елхата.

Брайън тежко въздъхна. Каква Коледа само! Мразеше да стои на опашка — за каквото и да е. Беше си измислил игра и винаги когато искаше по-бързо да убие времето, играеше на нея. Представяше си, че вече е там, където иска да бъде. Тази вечер това бе болничната стая на баща му. Нямаше търпение да го види и да му даде подаръка — баба му беше казала, че това ще го накара да се почувства по-добре.

Когато най-после дойде техният ред да се приближат до витрините, Брайън мина покрай тях почти без да обръща внимание на сцените с въртящите се снежинки, куклите, елфите и животните, които танцуваха и пееха.

Докато вървяха към ъгъла, за да пресекат булеварда, момчето видя, че някакъв човек с цигулка се готви да засвири и около него се събира тълпа. Внезапно се разнесе мелодията на „Тиха нощ“ и хората започнаха да пеят.

Катрин се обърна и каза на синовете си:

— Почакайте, хайде да послушаме малко.

Брайън долови напрежението в гласа й и разбра, че едва се сдържа да не заплаче. Почти не беше виждал в очите на майка си сълзи до онази сутрин предишната седмица, когато някой й телефонира от болницата и й съобщи, че баща му е тежко болен.

 

 

Минаваше пет часът. Кали бавно се разхождаше по Пето Авеню сред тълпите от хора, понесли пакети с подаръци. Имаше време, когато можеше да сподели възбудата им, но днес се чувстваше ужасно уморена. Имаше толкова работа. През коледните празници хората искаха да са си у дома, затова повечето от пациентите в болницата или бяха потиснати, или раздразнителни. Мрачните им лица й напомняха за собствената й угнетеност през последните две коледи, които беше прекарала в Бедфордския женски затвор.

Мина покрай катедралата „Сейнт Патрик“ и се поколеба само за миг, когато си спомни как баба й я водеше заедно с брат й Джими да видят яслите. Но това бе преди двайсет години — тогава тя беше на десет, а брат й — на шест. Искаше й се пак да върне онова време и да не допусне да се случи лошото, да попречи на Джими да се превърне в онова, което бе сега.

Дори самата мисъл за него я изпълни със страх. „Мили Боже, нека да ме остави на мира“ — помоли се. Рано сутринта някой гневно бе заудрял по вратата й и заедно с вкопчената в нея Джиджи Кали трябваше да отвори, за да открие детектив Шор и още един полицай, който се представи като детектив Леви, застанали в мръсния коридор на блока й на Източна десета улица и Авеню Би.

— Пак ли помагаш на брат си, Кали? — Шор плъзна поглед към стаята зад гърба й, за да потърси следи от неговото присъствие.

Въпросът й подсказа, че Джими е успял да избяга от затвора на Райкър Айлънд.

— Обвинен е в опит за убийство на пазач — горчиво й каза детективът. — Състоянието на човека е критично. Брат ти е стрелял по него и му е взел униформата. Ако и този път му помогнеш да се измъкне, ще прекараш в затвора много повече от петнайсет месеца. Повторно укривателство при опит за убийство — или убийство — на представител на закона. Присъдата ти ще е тежка, Кали.

— Никога няма да си простя, че миналия път дадох на Джими пари — тихо отвърна тя.

— Естествено. И ключовете от колата си — напомни й полицаят. — Предупреждавам те, Кали. Не му помагай и този път.

— Няма. Можете да сте сигурни. А преди не знаех какво е направил. — Забеляза, че погледът му отново се плъзва покрай нея. — Хайде — разплака се тя. — Проверете. Няма го тук. А ако искате, можете да сложите подслушвател на телефона ми. Държа да чуете как казвам на Джими да се предаде. Защото ще му кажа само това.

„Но Джими сигурно няма да ме открие“ — мислеше си тя, докато си пробиваше път сред тълпата от купувачи и зяпачи. Не и този път. След като излежа присъдата си, тя взе Джиджи от семейството, което се грижеше за нея. Социалната работничка й намери малкия апартамент на Източна десета улица и я настани на работа като санитарка в болницата „Сейнт Люк-Рузвелт“.

Това щеше да е първата й Коледа с Джиджи от две години насам! Само да можеше да си позволи няколко прилични подаръка за детето, помисли си. Четиригодишните момиченца трябваше да имат нови детски колички за куклите си, а не като онази очукана бракма от магазин за използвани стоки, която се беше принудила да й вземе. Покривалцето и възглавничката, които й купи, нямаше да скрият следите на времето. Но навярно щеше да открие човека, който предишната седмица продаваше кукли на улицата.

Струваха само осем долара и тя си спомняше, че една от тях дори приличаше на Джиджи.

Точно тогава нямаше достатъчно пари, но мъжът й бе казал, че на Бъдни вечер ще е на Пето Авеню между Петдесет и седма и Четирийсет и седма улица, така че трябваше да го намери. „О, Господи — помоли се Кали, — нека арестуват Джими, преди да нарани някой друг. В него има нещо ненормално. Винаги си е бил такъв.“

Група хора пред нея пееха „Тиха нощ“. Когато се приближи обаче, разбра, че всъщност не са певци, а просто тълпа, събрала се около уличен цигулар, който свиреше коледни мелодии.

 

 

— „… младенец златокъдър и свят…“

Брайън не пееше, въпреки че „Тиха нощ“ му беше любима песен и че у дома в Омаха участваше в детския църковен хор. Искаше му се сега да е там, а не в Ню Йорк, да украсяват елхата в дневната и всичко да е както преди.

Ню Йорк му харесваше и винаги с нетърпение очакваше летните гостувания при баба си. Прекарваха си чудесно. Но не и сега. Не и на Бъдни вечер, когато баща му лежеше в болницата, майка му бе толкова тъжна и брат му се опитваше да го командва, макар че беше само с три години по-голям.

Брайън пъхна ръце в джобовете на якето си. Замръзваше, въпреки че носеше ръкавици. Той нетърпеливо погледна към огромната елха от отсрещната страна на пързалката. Знаеше, че след малко майка му ще каже: „Добре. Хайде сега да видим елхата.“

Беше невероятно висока, всички лампички ярко грееха и на върха й имаше огромна звезда. Но в този момент той не мислеше за това, нито за витрините, които току-що бяха видели. Не искаше да слуша и цигуларя и не му се стоеше тук.

Губеха си времето. Нямаше търпение да отиде в болницата и да види как мама дава на татко големия медальон на Сейнт Кристофър, спасил живота на дядо му, когато бил войник по време на Втората световна война. Дядо му винаги го носел и дори имаше вдлъбнатина от куршум.

Баба му беше помолила майка му да го даде на баща му и макар че едва не се бе засмяла, майка му отвърна:

— О, майко, Кристофър е митологична личност. Вече не се смята за светец и е помагал само на онези, които са продавали медальоните.

— Катрин — отвърна баба му, — баща ти вярва, че му е помогнал в ужасните битки, и единствено това е от значение. Аз също вярвам. Моля те, дай го на Том и имай вяра.

Брайън не разбираше майка си. Щом баба му вярваше, че баща му ще оздравее с помощта на медальона, тя трябваше да му го даде. Момчето бе убедено, че баба му е права.

— „… спи в райски покой.“ — Цигулката замлъкна и жената, която даваше тона, протегна напред кошничка. Хората започнаха да хвърлят в нея монети и банкноти.

Майка му извади портфейла от раничката си и подаде на децата две еднодоларови банкноти.

— Ето, Майкъл, Брайън. Сложете ги в кошничката.

Майкъл взе своя долар и се опита да си пробие път през тълпата. Брайън понечи да го последва, но забеляза, че портфейлът на майка му се подава от раницата, а после падна на земята.

Той се обърна, за да го вдигне, но преди да успее някой се протегна и го грабна. Момчето видя, че това е слаба жена в тъмен шлифер и дълга коса, завързана на опашка.

— Мамо! — повика я Брайън, но всички отново бяха запели и тя не погледна към него. Жената, която беше взела портфейла, започна да се промъква през тълпата. Той инстинктивно я последва, уплашен, че ще я загуби от поглед. Обърна се, за да повика майка си, но тя пееше заедно с останалите „Бог да ви благослови, господа…“ Момчето разбра, че няма да го чуе.

За миг се поколеба, докато гледаше през рамо към майка си. Дали да се върне при нея и да я повика?

Но отново си спомни за медальона, който щеше да излекува баща му — той бе в портфейла и момчето не можеше да позволи на жената да го отнесе.

Тя вече завиваше зад ъгъла. Брайън се втурна да я настигне.

 

 

„Защо го взех?“ — отчаяно си мислеше Кали, докато вървеше на изток по Четирийсет и осма улица към Медисън Авеню. Беше се отказала да търси амбулантния търговец с куклите по Пето Авеню и бързаше към метрото на Лексингтън Авеню. Знаеше, че ще е по-лесно да отиде до Петдесет и първа улица, но усещаше портфейла като гореща тухла в джоба си и й се струваше, че накъдето и да се обърне, всички укорително я гледат. На Гранд Сентръл Стейшън щеше да е пълно с народ. Можеше да вземе метрото от там. Така бе по-безопасно.

Когато зави надясно и пресече улицата, покрай нея мина патрулна кола. Въпреки студа започна да се изпотява.

Навярно беше на жената с двете момченца. Поне лежеше на земята до нея. Кали си представи момента, в който бе забелязала стройната млада жена в розово палто, подплатено с кожа. Очевидно бе скъпо, както и раничката, и ботушите й. Тъмната й коса беше лъскава и блестяща. Жената изглеждаше така, сякаш няма никакви грижи.

„Иска ми се и аз да изглеждах така — помисли си тя. — Тя е горе-долу на моята възраст, висока е колкото мен и косата й е с почти същия цвят като моята. Е, може би догодина ще мога да си позволя да купя хубави дрехи за мене и за Джиджи.“

Беше обърнала глава, за да погледне към витрините на „Сакс“. „Затова не съм видяла портфейла й да пада“ — каза си Кали. Но когато минаваше покрай жената, усети, че подритва нещо, сведе очи и го забеляза.

„Защо просто не я попитах дали е нейно?“, помисли си, обзета от угризения. Но тогава си беше спомнила как един ден преди години баба й се прибра вкъщи засрамена и разстроена. Намерила на улицата портмоне, отворила го и видяла името и адреса на собственичката му. Извървяла три преки, за да го върне, макар че от артрита ставите ужасно я болели.

Жената, на която принадлежало портмонето, го отворила и казала, че липсва двайсетдоларова банкнота.

Баба й бе толкова разстроена.

— Тя всъщност ме обвини, че съм крадла.

Спомни си за този случай в мига, в който докосна портфейла. Ами ако жената с розовото палто си помислеше, че Кали го е задигнала от джоба й или е взела пари от него? Ами ако повикаше полицай? Щяха да открият, че е в изпитателен срок. Нямаше да й повярват повече, отколкото когато беше дала на заем на Джими пари и колата си, защото той й каза, че ако незабавно не напуснел града, някакъв тип от друга улична банда щял да го убие.

„О, Господи, защо просто не оставих портфейла на земята?“ Помисли си дали да не го пусне в първата пощенска кутия. Не можеше да поеме такъв риск. През празниците в центъра имаше толкова много цивилни полицаи. Ами ако някой от тях я видеше и я попиташе какво прави? Не, щеше веднага да се прибере вкъщи. Айка, която се грижеше за Джиджи заедно със собствените си внуци, след като ги вземеше от детската градина, скоро щеше да доведе дъщеря й у дома. Ставаше късно.

„Ще поставя портфейла в плик, адресиран до онзи, чието име пише вътре, и по-късно ще го пратя по пощата“ — реши Кали.

Стигна до Гранд Сентръл Стейшън. Както се надяваше, на гарата имаше много хора, втурнали се във всички посоки, за да се приберат вкъщи за Бъдни вечер. Тя се отправи към централния терминал и най-после успя да стигне до стълбището, което водеше към входа за метрото на Лексингтън Авеню.

Пусна жетон в автомата и забърза към метрото за Четиринайсета улица. Изобщо не забеляза момчето, което се промъкна под въртележката на входа и тръгна по петите й.