Оригинално заглавие
Neutron Star, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 3/1981 г.


I

„Небесна светлина“ излезе от хиперпространството точно на един милион мили над неутронната звезда. Необходима ми беше една минута, за да се ориентирам в звездното обкръжение и още една, за да намеря изкривяването, за което беше споменала Соня Ласкин преди да загине. Намираше се вляво от мен — площ с големина колкото видимия диск на Луната. Завъртях кораба с лице към него.

Застинали звезди, размесени, като че ли разбъркани с лъжица.

Неутронната звезда беше, разбира се, в средата, въпреки че не я виждах, а и не очаквах да я видя. Диаметърът й беше само 11 мили и тя беше изстинала. Милиард години бяха изминали, откакто БВС–1 бе горяла с термоядрен пламък. Поне няколко милиона от двете катастрофални седмици, по време на които БВС–1 е била рентгенова звезда, пламтяща при температура пет милиарда градуса по Келвин. Сега различима беше само масата й.

Корабът започна да се обръща сам. Почувствувах налягането, предизвикано от включването на термоядрения двигател. Без помощта ми автопилотът, моят верен метален помощник, ме извеждаше а хиперболична орбита, която щеше да ме доведе само на една миля над повърхността на неутронната звезда. Към нея щях да падам 24 часа и да се изкачвам още толкова. През това време нещо щеше да се опита да ме убие, както беше убило двамата Ласкин.

Автопилот от същия тип, със същата програма беше избрал тяхната орбита. Корабът им не се беше блъснал в звездата. Можех да вярвам на автопилота, можех и да сменя програмата му.

Наистина би трябвало да го направя!

Как се напъхах в тази дупка?

След десетминутна маневра двигателят се изключи. Орбитата ми беше установена, и то не само в прекия смисъл на думата. Знаех какво би се случило, ако направех опит да се върна назад.

 

 

Всичко започна с това, че влязох в един магазин, за да си купя батерия за запалката.

Точно в средата на магазина, заобиколена с три етажа щандове, стоеше новият — 2603 година — модел космическа яхта „Синклер“ за полети в пределите на една планетна система. Бях дошъл за батерия, но останах да й се любувам. Беше красиво изработена, малка, гладка, с източени линии, крещящо различаваща се от всичко направено дотогава. За нищо на света не бих се съгласил да летя с нея, но трябваше да призная, че беше красива. Проврях главата си през входния люк, за да разгледам контролното табло. Никога не бях виждал толкова много циферблати. Когато измъкнах главата си, всички клиенти гледаха в една посока и в магазина беше станало изненадващо тихо.

Не можех да ги обвиня за това, че се бяха зазяпали. В магазина имаше и няколко чуждопланетни същества, които купуваха сувенири, но те също се бяха загледали. Нищо не може да се сравни с един пупетир! Представете си трикрак кентавър, без глава, ръцете му завършващи с нещо като кукли, подобни на болни от морска болест водни змии, и ще получите нещо близко до истинската картина. Всъщност ръцете са поклащащи се вратове, а „куклите“ — истинските глави, плоски и без мозък, с широки гъвкави устни. Мозъкът се намира под костена гърбица между основите на вратовете. Тялото на пупетира не беше покрито с нищо друго, освен със собствената му козина от кафяви косми, а гривата му се простираше по цялата дължина на гърба като над мозъка образуваше дебела покривка. Бях слушал, че по начина, по който носят гривите си, може да се познае общественото им положение, но този пред мен би могъл да мине за хамалин или бижутер точно така добре, както и за президент на „Дженерал Продъктс“.

Заедно с останалите наблюдавах как той се приближаваше. Не защото не бях виждал друг път пупетири, а защото има нещо красиво в изящния начин, по който се движат на стройните си крака с мънички копитца. Наблюдавах го как идва право към мен, все по-близо и по-близо. Той спря на една крачка от мен, огледа ме и каза:

— Вие сте Беовулф Шефър, бивш главен пилот на космическите линии „Накамура“.

Имаше красив алтов глас, без никаква следа от акцент. Устата на пупетирите са не само най-гъвкави гласови органи, но и изключително чувствителни ръце. Езиците им са раздвоени и източени; широките, дебели устни по краищата си имат малки издатинки, напомнящи пръсти. Представете си часовникар с вкусови рецептори на върховете на пръстите…

Изкашлях се, за да си прочистя гърлото и отговорих:

— Точно така.

Той ме огледа от две страни.

— Бихте ли се заинтересували от високо заплатена работа?

— Бих бил във възторг от високо заплатена работа.

— Аз съм това, което вие, хуманоидите, наричате местен президент на „Дженерал Продъктс“. Ако обичате, елате с мен и ще обсъдим това другаде.

Последвах го към кабината за телетранспортация. Погледите на хората ме следяха през целия път. Да те заговори двуглаво чудовище на обществено място беше най-малкото неловко. Може би пупетирът знаеше това. Може би той ме подлагаше на изпитание, за да види дали наистина толкова ми бяха необходими пари.

Точно тогава бях изпаднал в голяма парична криза. Бяха изминали осем месеца от фалита на космическите линии „Накамура“. Известно време преди това живеех доста нашироко на кредит, защото знаех, че заплатата, която ми дължаха, ще покрие дълговете ми. Никога не получих тази заплата. Фалитът на „Накамура“ беше голяма катастрофа. Порядъчни джентълмени на средна възраст започнаха да излизат от прозорците на хотелите, без да вземат антигравитационните си колани. Аз продължих да харча. Ако започнех да живея пестеливо, кредиторите ми биха се усъмнили и биха започнали да правят проверки, а аз щях да се озова в затвор за длъжници.

Пупетирът бързо набра с езика си тринадесет цифри. Секунда по-късно вече бяхме някъде другаде. Когато отворих вратата на кабината, въздухът излезе навън със свистене и аз преглътнах, за да не ми се спукат тъпанчетата от разликата в налягането.

— Намираме се на покрива на сградата на „Дженерал Продъктс“. — Богатият алтов глас наелектризира нервите ми и трябваше да си припомня, че говори чуждопланетно същество, а не красива жена. — Докато обсъждаме назначението ви, трябва да прегледате този космически кораб.

Пристъпих напред доста предпазливо, но не беше сезонът на ветровете. Покривът беше на нивото на земята. На „Наше дело“ се строи по този начин. Може би това се дължи на ветровете, които духат със скорост 15 000 мили в час през зимата и през лятото, когато оста на въртене на планетата сочи слънцето й Процион. Ветровете са единствената туристическа атракция и би било срамота да намаляваме скоростта им, като издигаме на пътя им небостъргачи. Голият квадратен бетонен покрив беше заобиколен от безкрайна пясъчна пустиня, но не като пустините на други населени светове, а напълно безжизнена пясъчна шир, плачеща да бъде засята с декоративни кактуси. Бяхме опитвали. Вятърът просто издухваше растенията.

Корабът лежеше на пясъка извън покрива. Той беше корпус No 2 на „Дженерал Продъктс“ — цилиндър, дълъг 90 метра и с диаметър около 6 метра, източен в двата края и прищипнат близо до опашката. Поради някаква причина лежеше на борда си, с неразгънати опашни амортизатори.

Забелязали ли сте как всички кораби започнаха да изглеждат еднакви? 95 процента от всички сегашни космически кораби се строят на основата на един от четирите вида корпуси на „Дженерал Продъктс“. Да се строи така е по-лесно и безопасно, но някак си всички кораби приличат на конвейерни близнаци.

Корпусите се произвеждат напълно прозрачни и всеки използува боя там, където му харесва. По-голямата част от този корпус беше оставена прозрачна. Боядисан беше само носът около системите, осигуряващи живота. Нямаше главен термоядрен двигател, а към бордовете бяха монтирани няколко подвижни спомагателни двигателя. Целият корпус беше осеян с малки квадратни или кръгли отвори за уредите за наблюдение.

Пупетирът тръгна към носа, но нещо ме накара да се върна към кърмата и да разгледам по-отблизо опашните амортизатори.

Те бяха огънати. Зад извитите прозрачни стени на корпуса някакво огромно налягане беше накарало метала да потече като разтопен восък и да се събере в най-задната част на кърмата.

— Какво е направило това? — попитах.

— Не знам. Усилено се мъчим да открием.

— Какво имате пред вид?

— Чували ли сте за неутронната звезда БВС–1?

Трябваше малко да помисля.

— Първата и засега единствената открита неутронна звезда. Някой определи преди две години местоположението й по отместването на звездите.

— БВС–1 беше открита от Института за Познание на Джинкс. Научихме чрез посредник, че Институтът желае да я изследва и има нужда от кораб за тази цел, но не му достигат средства. Предложихме им да ги снабдим с корпус за кораба им, с обичайните гаранции, при положение, че те ни предадат цялата информация, която ще получат с кораба ни.

— Това е справедливо. — Не попитах защо не са извършили изследванията сами. За тези чувствителни вегетарианци — пупетирите — умението да си държиш езика зад зъбите беше най-важният елемент на културното поведение.

— Два хуманоида — Питър и Соня Ласкин — пожелаха да полетят с кораба. Те възнамеряваха чрез хиперболична орбита да преминат само на една миля от повърхността на звездата. По време на полета им някаква неизвестна сила явно е проникнала през корпуса — видяхте какво е направила с опашните амортизатори. Изглежда, същата неизвестна сила е убила и пилотите.

— Но това е невъзможно, нали?

— Разбрахте в какво се състои работата. Елате с мен. — Пупетирът затопурка към носа.

Наистина разбрах каква е работата. Нищо, разбирате ли, нищо не може да проникне през корпус на „Дженерал Продъктс“. Никакъв вид електромагнитна енергия, освен видимата светлина; никакъв вид материя — от най-малките кварки до най-бързите метеори. Това се посочва в рекламите на компанията, а и гаранциите го потвърждават. Никога не бях се съмнявал в това и никога не бях чувал корпус на „Дженерал Продъктс“ да е бил повреден от оръжие или от каквото и да било друго.

От друга страна, корпусите на „Дженерал Продъктс“ са колкото функционални, толкова и грозни. Би било голям удар за тази компания, собственост на пупетири, ако се разчуеше, че нещо би могло да проникне през произвежданите от нея корпуси. Не можех да разбера само едно — какво беше моето място в играта.

Качихме се на ескалатора към носа.

Обитаемата част на кораба беше разделена на две отделения. Тук Ласкин бяха използували топлоотразяваща боя. В коничната командна кабина корпусът беше разделен на прозорци. Стаята за почивка отзад, без прозорци, беше цялата боядисана със сребриста отразяваща боя. От задната й стена започваше централната тръба с люкове, водещи към различните уреди и към хиперпространствения двигател.

В командната кабина имаше две противоускорителни кресла, които бяха откъснати от местата им на пода; намачкани като цигарена хартия, те се бяха озовали в носа и бяха разрушили контролното табло. Задната част на смачканите кресла беше изпръскана с ръждивокафяви петна. Такива петна имаше навсякъде — по стените, прозорците, екраните. Сякаш нещо като балон, напълнен с боя, се беше ударил с чудовищна сила в тях.

— Това е кръв — казах аз.

— Точно така. Течността, която циркулира в телата на хуманоидите.

II

24 часа падане.

Първите 12 часа прекарах в стаята за почивка, опитвайки се да чета. Нищо съществено не се случваше, освен че няколко пъти забелязах явлението, за което бе споменала в последното си съобщение Соня Ласкин. Когато някоя звезда преминаваше зад невидимата БВС–1, около нея се образуваше ореол. БВС–1 имаше достатъчно голяма маса, за да изкриви около себе си светлината и да размести повечето звезди настрани; но когато някоя звезда се окажеше точно зад нея, светлината й се изкривяваше едновременно на всички страни. В резултат се образуваше мъничко кръгче, което проблясваше внезапно и изчезваше, почти преди окото да успее да го забележи.

До срещата ми с пупетира не знаех почти нищо за неутронните звезди. Вече бях станал експерт, но все още нямах представа какво ме очакваше, когато слезех там долу.

Цялата материя, с която се срещате, е обикновена, състояща се от протони и неутрони в ядро, заобиколено от електрони. В недрата на всяка звезда материята е от друг вид, защото там огромното налягане разрушава електронните обвивки на атомите и се образува плазма. Налягането и гравитацията притискат ядрата, а взаимното отблъскване на повече или по-малко цялостната електронна обвивка около тях все още ги държи разделени. При подходящи условия може да възникне и трети вид материя — например при звезда от типа „бяло джудже“, която е изразходвала термоядреното си гориво и има маса 1,44 пъти по-голяма от константата на Сън-Чандрасекар (по името на един индийско-американски астроном от XX век). При такава маса електронното налягане не може да задържи електроните на разстояние от ядрото, те ще бъдат притиснати към протоните и ще се образуват неутрони. След една ярка експлозия по-голямата част от звездата от сгъстена маса плазма ще се превърне в гъсто сбита буца неутрони. Теоретично неутроният е най-плътната възможна материя във Вселената. Освободената топлина ще разпръсне останалите количества обикновена материя и плазма.

Две седмици звездата ще изпуща рентгеново лъчение, докато температурата във вътрешността й спада от 5 милиарда до 5 милиона градуса по Келвин, а след това ще се превърне в тяло с диаметър 10–12 мили — в Космоса такова тяло е практически невидимо. Ето защо не беше чудно, че БВС–1 бе единствената открита дотогава неутронна звезда.

Не беше чудно и това, че от Института за Познание на Джинкс са били готови да изразходват много време и усилия, за да я изследват. Докато не бе открита БВС–1, неутроният и неутронните звезди съществуваха само на теория. Изследването на истинска неутронна звезда би могло да бъде от огромно значение. Може би точно тук щяхме да намерим истинския ключ към управлението на гравитацията.

Маса на БВС–1 — около 1,3 пъти масата на Слънцето.

Диаметър — 11 мили неутроний, покрити с половин миля плазма и отвън може би 4 метра обикновена материя.

Скорост, необходима за преодоляване на притеглянето й — приблизително 130 000 мили в секунда.

За малката черна звезда не е било известно нищо друго, преди да тръгне експедицията на двамата Ласкин. Сега Институтът знаеше само едно нещо повече — периода й на завъртане около оста.

 

 

— Чрез въртенето си такава огромна маса може да изкриви пространството около себе си — каза пупетирът. — Първоначалната хипербола на кораба на Института беше променена по такъв начин, че може да се пресметне периодът на завъртане на звездата — две минути и 27 секунди.

Барът се намираше някъде в сградата на „Дженерал Продъктс“, не знаех точно къде, а и с кабините за телетранспортация това нямаше значение. Наблюдавах барманът-пупетир. Всъщност само пупетирите бяха обслужвани от него, тъй като на никое двуного не беше приятно някой да му смесва коктейлите с устата си. Аз самият вече бях решил да обядвам някъде другаде.

— Разбирам проблема, който стои пред вас — казах аз. — Ако се разчуе, че нещо може да проникне през произвежданите от вас корпуси и да унищожи екипажа, продажбите ще спаднат. Но къде е моето място в цялата тази история?

— Ние искаме да повторим експеримента на Питър и Соня Ласкин. Трябва да открием…

— Аз да го повторя?

— Да. Трябва да открием какво е това, от което корпусите ни не могат да предпазват. Естествено вие можете да…

— Да, но не искам!

— Готови сме да ви предложим 1 милион „звезди“.

Бях изкушен, но само за момент.

— Забравете го.

— Естествено, ще ви позволим да си съоръжите свой собствен кораб на основата на корпус номер 2.

— Благодаря, но бих предпочел да си остана жив.

— Вярвам, че няма да ви се хареса да отидете в затвора. Струва ми се, че на „Наше дело“ възстановиха затвора за длъжници. Ако „Дженерал Продъктс“ обяви дълговете ви…

— Един момент…

— Дължите пари на сума, която се приближава до 500 000 „звезди“. Преди да отлетите, ще заплатим на кредиторите ви. Ако се завърнете, ще ви дадем остатъка. Сигурно ще получите предложения за интервюта за пътешествието си. За тях ще вземете още „звезди“.

Възхитих се от честността на пупетира — той каза „ако“, а не „когато“.

— Казвате, че ще мога сам да си съоръжа кораба?

— Естествено. Това не е обикновено изследователско пътешествие. Ние желаем да се завърнете здрав и читав.

— Съгласен съм — казах аз.

В края на краищата пупетирът се беше опитал да ме изнуди. Сам щеше да си е виновен за всички последици от това.

 

 

Корабът беше готов точно след две седмици. Корпусът на „Дженерал Продъктс“ беше съвсем същият като на кораба на Института за Познание. Системата за осигуряване на живота беше практически дубликат на тази на Ласкин, но тук свършваха всички прилики между двата кораба. Нямаше никакви уреди за изследване на неутронни звезди; вместо това термоядреният двигател беше достатъчно мощен за всеки боен космически лайнер от Джинкс. Моят кораб, който нарекох „Небесна светлина“, можеше да развие скорост до 30 g, без да се нарушават изискванията за безопасност. Имаше и лазерно оръдие, достатъчно голямо, за да пробие дупка през луната на „Наше дело“. Пупетирът искаше да направи всичко, за да се чувствувам в безопасност, и беше постигнал целта си, защото така можех и да бягам, и да се бия. Особено да бягам.

Прослушах няколко пъти последното съобщение на Ласкин. Техният невъоръжен кораб беше излязъл от хиперпространството на 1 милион мили от БВС–1. Изкривяването на пространството, причинено от гравитацията на звездата, би им попречило да го направят на по-малко разстояние. Докато съпругът й пълзял през централната тръба за проверка на апаратурата, Соня Ласкин се е свързала с Института за Познание.

„… още не можем да я видим с просто око, но можем да видим къде се намира. Всеки път, когато зад нея премине някоя звезда, появява се малък пръстен светлина. Момент, Питър вече е готов да използува телескопа…“

След това масата на звездата прекъснала хиперпространствената връзка. Това се е очаквало и никой не се разтревожил — поне тогава. По-късно поради същата причина не са могли да избягат в хиперпространството от „нещото“, което ги е нападнало.

Когато спасителните отряди намерили кораба, работели само радарът и кинокамерите. Те не можаха да ни кажат нещо особено. В кабината не е имало камера, а камерата на носа ни показа само за секунда замъгленото от скоростта изображение на неутронната звезда. Тя представляваше безформен оранжев диск — точно същия цвят като горяща жарава, ако въобще познавате някой, който да може да си позволи да гори дърва. Тази звезда е била неутронна от дълго време.

— Няма нужда да боядисвате кораба — казах на президента на „Дженерал Продъктс“.

— Не трябва да правите такова пътешествие с прозрачни стени — ще се побъркате.

— Не съм новак. Към подлудяващата гледка на голото космическо пространство не изпитвам нищо, освен умерен и все по-отслабващ интерес. Сега искам да съм сигурен, че нищо не се промъква към мен изотзад.

Последният ден преди излитането седях в бара на „Дженерал Продъктс“. Вече се бях примирил с факта, че барманът-пупетир прави коктейлите ми в устата си. Наистина, правеше ги добре. Из бара, на групи по двама или трима стояха пупетири; имаше и няколко хуманоида за разнообразие. Все пак часът на най-големия наплив още не беше дошъл и заведението беше полупразно.

Бях доволен от себе си. Платени са всичките ми дългове — въпреки че там, където отивах, това нямаше да има значение. Щях да тръгна без никакви средства; без нищо, освен кораба.

Общо взето, измъквах се добре от доста трудното положение, в което бях попаднал. Надявах се, че ще ми допадне ролята на богат изгнаник.

Сепнах се, когато новодошлият посетител седна срещу мен. Той беше чужденец за „Наше дело“, мъж на средна възраст, със снежнобяла асиметрична брада, облечен в скъп черен костюм. Придадох ледено изражение на лицето си и понечих да стана.

— Седнете, господин Шефър.

— Защо?

Той ми обясни защо, като ми показа син диск — личен знак на служител към правителството на Земята. Огледах знака не защото бих познал ако беше фалшив, просто исках да покажа, че съм нащрек.

— Казвам се Зигмунд Осфелър — каза правителственият служител. — Искам да ви кажа няколко думи, засягащи договора ви с „Дженерал Продъктс“.

Без да кажа нищо, кимнах с глава.

— Всъщност, получихме звукозапис на устното ви договаряне. Там забелязах някои интересни неща. Господин Шефър, наистина ли ще се подложите на такъв риск само за 500 000 хиляди „звезди“?

— Ще получа два пъти по-голяма сума.

— Но за вас ще остане само половината от нея. Останалото отива за изплащане на дългове. Освен това не забравяйте данъците. Но това няма значение. Друго ми дойде на ум. Един космически кораб не е дреболия, а вашият е много добре въоръжен и има мощен двигател. Отличен боен кораб, ако решите да го продадете.

— Но той не е мой.

— Има някои, които не биха се интересували от това — например на Канион или отцепническата партия на Уондърленд.

Не казах нищо.

— Или може би имате намерение да започнете кариера на космически пират? Пиратството е рискована работа, дори не вземам тази идея сериозно под внимание.

Не бях и помислял за пиратство, но трябваше да се откажа от Уондърленд.

— Ето какво искам да ви кажа, господин Шефър. Един единствен предприемчив човек, при условие, че е достатъчно нечестен, би могъл да нанесе на репутацията на човечеството из целия Космос огромна вреда. Голяма част от правителствата на различните космически цивилизации намират за необходимо да контролират действията на своите поданици. Ние не правим изключение. Дойде ми на ум, че вие можете да не отидете с кораба си до неутронната звезда, че имате намерение да отидете другаде и да го продадете. Пупетирите не произвеждат военни космически кораби. Те са пацифисти. Вашата „Небесна светлина“ е уникална… Поради тази причина помолих „Дженерал Продъктс“ да ми позволят да монтирам в „Небесна светлина“ бомба с дистанционно управление. Тъй като тя се намира вътре в корпуса, той няма да може да ви защити. Монтирах я днес следобед. Вижте сега! Ако до една седмица не се обадите, ще взривя бомбата. На разстояние една седмица хиперпространствено преместване оттук има няколко обитаеми свята, но всички те признават върховенството на Земята. Ако избягате, след една седмица ще трябва да изоставите кораба. Не ми се вярва да се приземите на някой необитаем свят. Ясно ли е?

— Ясно.

— Ако смятате, че се лъжа по отношение на вашите намерения, подложете се на изследване с детектор на лъжата и ми го докажете. Ако го направите, можете да ми ударите плесница и аз най-вежливо ще ви се извиня за безпокойството.

Поклатих глава. Той стана, поклони се и ме остави да седя в креслото напълно изтрезнял.

 

 

От камерите на Ласкин бяха извадени четири филма. В оставащото ми време ги гледах няколко пъти, без да открия нещо необичайно. Ако корабът им е минал през газов облак, ударът при сблъскването би могъл да убие двамата Ласкин, но би имало триене, а във филмите не забелязах следи от загряване. Ако ги е нападнало нещо живо, трябва да е било невидимо за радара и за цялата останала апаратура. Ако термоядрените двигатели случайно са се включили — вече се залавях за сламки — би трябвало да има светлинни следи във филмите.

Близо до БВС–1 са се появили мощни магнитни полета, но те не биха могли да причинят никаква вреда — корпусите на „Дженерал Продъктс“ са непроницаеми за тях. Не би могла да проникне и топлината, освен в определени, видими за апаратурата части от спектъра. Мнението ми за корпусите, произвеждани от „Дженерал Продъктс“, е доста противоречиво, но никога не ми е харесвало скучното еднообразие на дизайна им. Може би се дразнех от факта, че „Дженерал Продъктс“ държеше почти пълен монопол върху производството на корпуси за космически кораби, а собствениците й не бяха човешки същества. Въпреки това, ако трябваше да поверя живота си да речем на яхтата „Синклер“, която видях в магазина, бих предпочел да отида в затвора.

От трите възможности, между които можех да избирам, едната беше затворът. Е, там винаги можех да вляза. Осфелър би се погрижил за това.

Другата беше бягството с „Небесна светлина“. Нито едни свят не би ме приел — факт! Разбира се, ако можех да намеря на разстояние една седмица от „Наше дело“ някой неоткрит свят, подобен на Земята…

Как ли пък не! Винаги бих предпочел БВС–1 пред това.

III

Стори ми се, че проблясващото кръгче светлина става по-голямо, но не бях сигурен, защото се появяваше рядко. БВС–1 не можеше да се види дори с телескопа. Отказах се от наблюденията, настаних се удобно и зачаках.

Докато чаках, спомних си за едно лято, което преди много години прекарах на Джинкс. Имаше дни, когато не можехме да излизаме навън, защото през облаците върху земята се процеждаше синьобялата светлина на тамошното слънце. Забавлявахме се като пълнехме балончета и вода и ги пускахме върху тротоара от третия етаж. Те се пръскаха и правеха красиви водни шарки, които обаче изсъхваха твърде бързо. Започнахме да слагаме по малко мастило във всяко балонче, преди да го напълним с вода, и шарките се задържаха.

Когато креслата са се откъснали от местата си, Соня Ласкин е седяла в едното от тях. Пръските кръв показваха, че Питър се е ударил в гърбовете на креслата също като балонче с вода, пуснато от голяма височина.

Какво може да проникне през корпус на „Дженерал Продъктс“?

Още десет часа падане.

Откопчах предпазната мрежа и тръгнах да направя проверка на апаратурата. Централната тръба беше широка един метър — напълно достатъчно, за да мога да се промъквам през нея при безтегловност. Най-отдолу се намираше тръбата на термоядрения двигател, отляво лазерното оръдие, отдясно бяха люковете, водещи към жироскопите, батериите, генератора, системата за регенерация на въздуха и хиперпространствените двигатели. Всичко беше в ред — всичко освен мен. Чувствувах се тромав и несръчен; скоковете ми бяха или твърде къси, или твърде дълги. При кърмата нямаше място да се обърна и петнадесет метра трябваше да се движа с краката напред до една странична тръба.

Оставаха шест часа, а още не можех да намеря неутронната звезда. Вероятно щях да я видя само за момент, преминавайки покрай нея със скорост, по-голяма от половината скорост на светлината.

Звездите ставаха ли сини?

След четири часа вече бях сигурен, че стават сини. Толкова висока ли беше скоростта ми? В такъв случай тези отзад би трябвало да са червени. Двигателите закриваха гледката зад мен. Използувах жироскопите. Корабът се завъртя необичайно мудно. Звездите зад мен бяха сини, не червени. Около мен имаше само синьо-бели звезди.

Представете си, че светлината попада в страшно стръмен гравитационен кладенец. Тя няма да увеличи скоростта си. Светлината не може да се движи по-бързо, но може да придобие още енергия и да увеличи честотата си. С приближаването ми към БВС–1 светлината падаше все по-силно върху кораба.

Продиктувах това на диктофона. Май че той беше най-добре защитеният пункт в кораба. Реших да го използувам и да заслужа парите, които ми плащаха за този полет, сякаш наистина очаквах да си ги получа. Вътре в себе си само се чудех колко интензивна щеше да стане светлината.

„Небесна светлина“ беше заела положение, при което оста й сочеше неутронната звезда. Мислех, че след маневрата бях останал на предишната орбита. Отново използувах жироскопите. Корабът реагира още по-мудно от преди. Движеше се вяло до половината на обръщането, а след това като че ли автоматично се върна в предишното си положение. Сякаш „Небесна светлина“ предпочиташе оста й да е насочена точно към центъра на неутронната звезда.

Това никак не ми хареса.

Отново опитах същата маневра и отново „Небесна светлина“ ми се противопостави. Този път обаче имаше нещо ново — изпитвах нечие притегляне.

Откопчах предпазната мрежа и паднах с главата надолу в носа.

Притеглянето беше слабо, около 0,1 g. Приличаше повече на потъване в мед, отколкото на падане. Покатерих се обратно в креслото и се прикрепих с мрежата. Когато включих диктофона, висях с лицето надолу. Разказах случилото се с такива детайлни подробности, че евентуалните ми слушатели биха се усъмнили в здравия ми разсъдък. Завърших с: „Мисля, че именно това се е случило на Ласкин. Ако притеглянето се увеличи, ще се върна назад.“

Казах „мисля“, но въобще не се и съмнявах в това. Странното леко привличане беше необяснимо. Нещо необяснимо беше убило Питър и Соня Ласкин. Точно това трябваше да се докаже.

Около мястото, където би трябвало да се намира неутронната звезда, другите звезди приличаха на радиално размазани петънца блажна боя. Те светеха със сърдита болезнена светлина. Висех с главата надолу в мрежата и се опитвах да мисля.

Измина цял час, преди да стана напълно сигурен. Притеглянето се усилваше. Оставаше ми още един час падане.

Нещо притегляше мен, а не притегляше кораба.

Не, това беше глупост. Какво можеше да ме докопа през корпуса на „Дженерал Продъктс“? Сигурно беше точно обратното. Нещо тласкаше кораба, тласкаше го встрани от курса му.

Ако станеше по-опасно, за компенсация можех да използувам двигателя. Междувременно корабът беше отблъскван от БВС–1 и това ми допадаше.

Но ако грешех, ако корабът не беше някак си оттласкван встрани от БВС–1, термоядреният двигател щеше да накара „Небесна светлина“ да се сблъска с доста солидна буца неутроний.

И защо не се беше включил вече двигателят? Ако корабът се отклоняваше от курса, автопилотът трябваше да вземе мерки. Уредът, измерващ ускорението беше в ред. Когато проверих апаратурата, нямаше му нищо.

Можеше ли нещо да тласка кораба, а мен да не засяга?

Пак се стигаше до изходния пункт — какво може да проникне през корпуса на „Дженерал Продъктс“?

По дяволите теорията, казах си наум. Трябва да се измъквам от тук. Пред диктофона произнесох: „Притеглянето се увеличи опасно. Ще се опитам да изменя орбитата си.“

Разбира се, щом насочех кораба встрани, към ускорението на „силата X“, щях да прибавя и моето собствено. Щях да се поизмъча, но можех да издържа за известно време. Ако се приближех на една миля от БВС–1, щях да свърша като Соня Ласкин.

Тя сигурно е висяла с лицето надолу в мрежа като моята; висяла е, докато налягането се е повишавало и мрежата се е впивала в плътта й; висяла е, когато мрежата се е откачила; врязала се е в носа на кабината и е лежала премазана, когато „силата X“ е късала креслата им и ги е смачквала отгоре й.

Включих жироскопите. Оказа се, че не бяха достатъчно мощни, за да обърнат кораба. Опитах три пъти. Всеки път корабът се завърташе на около 50 градуса и оставаше неподвижен, докато воят на жироскопите ставаше по-силен и по-силен. Освободен, той веднага заемаше предишната си ориентация. Носът сочеше неутронната звезда и това положение не можеше да се промени.

След половин час „силата X“ превиши 1 g. Главата ми се пръскаше от болка. Още малко и очите ми щяха да изскочат от орбитите си. Не знаех как би ми подействувало, ако изпушех една цигара, но нямах възможност да го направя. Пакетът „Фортунадос“ беше паднал от джоба ми, когато паднах в носа. Там си и стоеше, на метър от протегнатите ми пръсти — живо доказателство, че „силата X“ въздействуваше и върху други обекти, освен върху мен самия. Просто възхитително!

Не можех да издържам повече. Трябваше да използувам двигателя дори с риск той да ме изстреля право в неутронната звезда. Придвижвах ръчката напред, докато достигнах почти в безтегловност. Кръвта, която се беше събрала в крайниците ми, се върна на мястото си. Циферблатът, показващ ускорението, беше спрял на 1,2 g. Проклех тази дяволска машинка!

Пакетът цигари плуваше насам-натам в носа. Сетих се, че ако засилех още малко тягата, той ще дойде при мен. Направих опит. Пакетът заплува към мен и аз се присегнах но като живо същество той ускори движението си и избегна ръката ми. Когато премина край ухото ми, присегнах се отново, но той пак се движеше твърде бързо. Като се вземе предвид, че всичко се намираше в безтегловност, този пакет се движеше дяволски бързо! Премина през вратата в стаята за почивка, набра още скорост и изчезна от погледа ми, щом влезе в централната тръба. Няколко секунди по-късно чух силно избумтяване.

Но това беше направо побъркващо! „Силата X“ вече предизвикваше прилив на кръв в лицето ми. Извадих запалката си, изпънах ръка и я пуснах. Тя леко падна в носа на кабината. А пакетът „Фортунадос“ беше избумтял, сякаш го бях пуснал от последния етаж на някоя сграда!

Побутнах напред ръчката. Шумът на двигателя ми напомни, че ако се опитвах да продължавам по същия начин през целия път, можех да подложа корпуса на „Дженерал Продъктс“ на най-тежкото изпитание, което дотогава му беше правено — сблъскване с неутронна звезда при скорост 150 000 мили в секунда.

При 1,4 g запалката заплува към мен. Оставих я да си лети. Когато стигна вратата, ясно видях как ускорява движението си. Върнах ръчката назад. Намаляването на тягата рязко ме дръпна напред, но успях да задържа лицето си обърнато към вратата. Запалката забави движението си, поколеба се при входа на централната тръба, но реши да премине. Наострих уши за звука и подскочих, когато целият кораб прогърмя като гонг.

Уредът, измерващ ускорението, се намираше точно в центъра на масата на кораба. Ако не беше там, самата маса на кораба можеше да отклонява стрелката му; но пупетирите бяха маниаци на тема прецизност и това беше изключено.

Почетох диктофона с няколко бързи забележки и се захванах да изготвя нова програма на автопилота. За щастие това, което исках, беше доста просто. „Силата X“ все още оставаше неизвестна за мен, но вече бях разбрал по какъв начин действува. Всъщност можеше и да успея да оживея.

Звездите бяха свирепо сини, а тези, които бяха близо до БВС–1 — деформирани на чертички. Мислех, че вече можех да я забележа — малка, неясна и червена, но може би само си въобразявах. След двадесет минути щях да я заобиколя. Двигателят гърмеше зад гърба ми и практически се намирах в безтегловност. Откопчах предпазната мрежа и се отделих от креслото. Лек тласък назад и невидими ръце ме сграбчиха за краката. Пръстите ми бяха вкопчени в облегалката на креслото. Натискът трябваше да спадне бързо. Програмирал бях автопилота да намали тягата от 2 g до 0 g през следващите две минути. Всичко, което трябваше да направя, беше да успея да се задържа в централната тръба — в центъра на масата на кораба, когато тягата спаднеше на нула.

Нещо все пак проникваше през корпуса на „Дженерал Продъктс“. Психокинетична форма на живот, заселена на слънце с диаметър 12 мили? Но как би могло нещо живо да издържи такава гравитация?

Може би нещо се е установило на орбита около БВС–1. В открития Космос имаше живот, например спори на растения. Можеше да съществуват и други форми на живот, все още неоткрити от нас. Не ме засягаше, дори и самата БВС–1 да беше живо същество. За мен това нямаше никакво значение. Вече знаех какво се опитваше да направи „силата X“ — да разкъса кораба.

Натискът върху пръстите ми беше изчезнал. Отблъснах се назад и се приземих с присвити крака върху задната стена. Коленичих до вратата, гледайки назад (надолу). Когато настъпи безтегловност, промъкнах се в стаята за почивка и погледнах напред (надолу) в носа.

Гравитацията се променяше по-бързо, отколкото ми харесваше. С наближаването на най-важния момент „силата X“ растеше, а компенсиращата реактивна тяга на двигателите намаляваше. „Силата X“ се опитваше да разкъса кораба. При това тя дърпаше носа напред със сила 2 g, а опашката назад, също с 2 g. В резултат в центъра на масата тя беше равна на нула, поне аз така се надявах. Цигарите и запалката се бяха държали така, сякаш с всеки сантиметър от придвижването им назад силата, която ги движеше, непрекъснато се увеличаваше.

Диктофонът остана напълно недостижим на 15 метра под мен. Ако имаше да казвам още нещо на „Дженерал Продъктс“ ще трябваше да им го кажа лично. Може би щях да имам тази възможност, защото знаех коя беше „силата X“.

Това беше силата на прилива.

Двигателят беше изключен и аз се намирах в центъра на кораба. Изкривеното положение на тялото ми започна да става неудобно. До перихелия на орбитата оставаха още 4 минути.

Нещо изпращя в кабината под мен, не можех да видя какво, но добре виждах червеното петно на БВС–1 да блести сред сини радиално разположени чертички, също като фенер на дъното на кладенец. Отстрани, между тръбите, резервоарите и другите уреди, сините звезди светеха в очите ми с почти виолетова светлина. Страхувах се да гледам дълго, защото ми се струваше, че могат да ме ослепят.

В кабината сигурно е имало стотици гравитационни сили. Успях дори да почувствувам промяна във въздушното налягане. На тази височина — 50 метра над командната кабина — въздухът беше доста разреден.

Внезапно червеното петно бързо започна да нараства. Удари моят час. Червеният диск като че подскочи към мен, корабът се залюля, аз поех дълбоко въздух и затворих очи. Нежно, но със страшна непоколебимост някакви гигантски ръце ме сграбчиха за ръцете, краката и главата и се опитваха да ме разкъсат на две. В този момент в ума ми проблясна, че Питър Ласкин е загинал точно така. Направил е същите догадки като мен, опитал се е да се скрие в централната тръба, но се е подхлъзнал. Както се подхлъзвах и аз…

Когато отворих очи, червеното кълбо изчезваше в чернотата на Космоса.

IV

Пупетирът — президент на „Дженерал Продъктс“, настоя да вляза в болница и да остана под наблюдение. Не се противопоставих. Ръцете и лицето ми горяха, появяваха се мехури и боляха, като че ли бях пребит. Почивка и нежни, любящи грижи — точно това ми беше необходимо.

Когато сестрата дойде да съобщи, че имам посетител, по особеното изражение на лицето й се досетих кой беше.

— Какво може да проникне през корпусите на „Дженерал Продъктс“ — попитах аз.

— Надявах се, че вие ще ми кажете — президентът се беше отпуснал на единствения си заден крак и държеше пръчица, изпущаща зелен дим с миризма на тамян.

— И ще ви кажа. Гравитацията.

— Беовулф Шефър, не се шегувайте с мен. Работата е от жизнено важно значение.

— Не се шегувам. Вашата планета има ли луна?

— Сведенията по този въпрос не подлежат на разгласяване.

Пупетирите са страхливи. Никой не знае откъде идват и надали някой ще може да открие това.

— Знаете ли какво се случва, когато някоя луна се приближи твърде близо до планетата, около която се върти?

— Разпада се на парчета.

— Защо?

— Не знам.

— От приливната сила.

— Какво е приливна сила?

Охо! — казах си на ум.

— Ще се опитам да ви обясня. Спътникът на Земята — Луната, има диаметър 2000 мили. Тя не се върти спрямо Земята. Представете си два камъка на Луната — единият в най-близката точка до Земята, а другият в най-далечната. Не е ли очевидно, че ако не им въздействува някаква сила, те ще се разлетят встрани? Те обикалят по две различни, забележете — концентрични орбити с две хиляди мили разлика в диаметрите. Въпреки това тези камъни са принудени да се движат с една и съща орбитална скорост.

— Този отвън се движи с по-голяма скорост.

— Точно така. Значи има сила, която се опитва да разкъса Луната, а собствената й гравитация предотвратява това. Приближете Луната до Земята, и тези два камъка просто ще се разлетят встрани.

— Разбирам. Значи този „прилив“ се е опитвал да разкъса кораба ви. Бил е достатъчно силен, за да откъсне противоускорителните кресла от местата им в кораба на Института за Познание.

— И да смачка хората. Представете си го. Носът на кораба ми беше само на 7 мили от центъра на БВС–1, а кърмата — 90 метра по-назад. Ако не бяха свързани, биха се разлетели по съвсем различни орбити. Когато и аз бях достатъчно близо, главата и краката ми се опитаха да направят същото.

— Разбирам. Козината си ли ще сменяте?

— Какво??!

— Забелязах, че на петна губите външната си обвивка.

— О, това ли! Получих лоши изгаряния от излагането на звездната светлина.

Двете му глави се спогледаха и примигнаха. Може би това движение беше за тях същото, както за нас повдигането на раменете. Пупетирът каза:

— Остатъкът от вашето възнаграждение депозирахме в банката на „Наше дело“. Някой се Зигмунд Осфелър, хуманоид, замрази сметката ви, докато изчислят данъците, които дължите.

— Това трябваше да се очаква.

— Ако се съгласите да говорите с репортерите още сега и им обясните какво се е случило с кораба на Института, ние ще ви платим 10 000 „звезди“. Ще платим в брой, така че да можете да ги използувате веднага. Това е спешно. Появиха се някои слухове.

— Доведете ги — казах аз и като че ли случайно се досетих за това, добавих. — Мога също да им кажа, че вашата планета няма луна. От това би се получило добро заглавие.

— Не разбирам — двете дълги шии се бяха отдръпнали назад и пупетирът ме наблюдаваше като двойка питони.

— Бихте знаели какво е прилив, ако имахте луна. Не сте успели да избегнете тази грешка.

— Какво ще кажете за…

— … един милион „звезди“? Бих бил очарован. Даже съм готов да подпиша и договор, ако в него се споменава какво прикриваме. Как ви се харесва вие да бъдете изнудван?

Край