Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Павел Вежинов. Белият гущер

Повести и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №61

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Христо Стефанов

Редактори: Каталина Събева, Валентин Кържилов

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Българска, I издание

Дадена за набор на 25.X.1984 г. Подписана за печат на 7.III.1985 г.

Излязла от печат месец март 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1821. Тираж 60112

Печ. коли 31. Изд. коли 20,07. УИК 19,03. Цена 2,50 лв.

Страници: 496. ЕКП 95362 21631 5605-61-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Б-31

© Павел Вежинов, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia


1

Сънуваше в тоя миг зелено небе с чисти и нежни облаци, които спокойно се носеха над безкрайната равнина. Сънуваше кафяви скали, всред които блестеше като синьо око малко планинско езеро. Сънуваше червени покриви всред тъмните клони на боровете, усещаше дълбоко в душата си сладкия дъх на смолата.

— Време е да ставаш, Алек…

— Да, майко — отвърна той тихо.

И някаква спокойна и плаха нежност погали като с ръка сърцето му.

— Време е, Алек!…

Сега се носеше като облаче над степта и гледаше пъстрите гърбове на антилопите, които плаваха всред древната трева. След това внезапно отвори очи и видя надвесено над себе си желязното лице на Дирак.

— Пристигаме ли? — попита той глухо.

— Да, Алек — отвърна спокойно роботът. — Време е да се събудиш…

Човекът въздъхна едва забележимо и се огледа. Съзнанието му се бе възвърнало внезапно и остро, сега той знаеше много добре, че се намира в рековалесцентната камера на „Нептун“, на шестнайсет светлинни години от Земята, която сънуваше. Но през всеки един от тия дни, където и да се намираше тая загубена в хаоса прашинка, той я носеше със страшна мощ в себе си, във всяка от своите клетки.

— Вие споменахте майка си, Алек — каза роботът. — Не знаех, че сте имали майка.

Човекът усети как сърцето му потрепера. Чудното творение на Багратионов, с маска на Роденовия мислител, говореше на най-жестокия от всички езици — безпогрешния и точен език на машината. Тая мисъл всъщност беше ужасна. Да, имал е, било е някога!… Неговите шестнайсет години, които звездният кораб неумолимо разтягаше, отдавна се бяха превърнали в гроб за най-скъпите хора, които бе оставил на Земята.

— Да, имах — отвърна той тихо.

— Защо не дойде да ви изпрати на космодрома?

— Тя нямаше сърце за тия работи, Дирак! — каза Алек горчиво. — Тя имаше съвсем обикновено, слабо майчинско сърце…

— Да, разбирам — каза роботът.

Но не разбираше, това никога нямаше да разбере.

— И все пак толкова хора ви изпратиха — каза той. — Нима всички бяха безсърдечни?

Внезапно камерата сякаш изчезна от очите на човека, той видя себе си под кристалния купол на обсерваторията, видя съвсем близо до своите нейните нежни късогледи очи.

„Сигурен ли си, че трябва, Алек?“

„Да, трябва, мила — каза той. — Наистина трябва.“

„Бедничък мой, миличък! — каза тя с мокро от сълзите лице. — Бедничък мой, нещастен!“

Слънцето блестеше на чистото небе, духаха леки, топли ветрове, слаба пролетна тревица растеше между бетонните блокове на космодрома. Когато се изкачваше по стръмните стъпала на звездолета, стотици обективи следяха най-малкото му движение. Той не се обърна, нямаше сили да погледне назад, да види още веднъж тия, които се прощаваха с него завинаги. Месеци след това нямаше сили да погледне малката Звездица, нежно и печално пулсираща своята бледа светлинка в безкрая. Не, нямаше сили, нямаше откъде да ги вземе…

— Зле ли ти е, Алек? — попита роботът. Човекът трепна.

— Не, нищо!… Бъди спокоен, Дирак… Чувствувам се съвсем нормално. А как е Казимир?

— Сега е в биологичната камера…

— Искам да го видя! — каза Алек.

Роботът натисна едно от копчетата на малкия пулт, екранът светна. Казимир лежеше полугол под блестящия рефлектор и поемаше неподвижен и блед своята загубена жизненост. По тънките биопроводници, обхванали в гъста мрежа силните му гърди, пулсираше плазма. Нямаше никакво съмнение, че Дирак е направил всичко, което е нужно, и все пак Алек усещаше в сърцето си неясен страх. Неговият строг и малко суров профил изглеждаше сега съвсем безжизнен, очите му бяха хлътнали като на мъртвец. Въпреки всичко анабиозата беше един вид смърт, макар и затворена в определени граници.

— Какво му е състоянието? — запита той неспокойно.

— Всичко е наред… След два часа ще го събудя…

— Да, добре — каза тихо човекът.

— Сега ще ти донеса храна… И не прави глупости, моля ти се, опитай се да я погълнеш…

— Бъде спокоен — каза Алек и се усмихна мъчително. — Как мислиш, бих ли могъл да стана?

— Не по-зле от всеки друг път — каза уверено Дирак.

— Тогава да опитаме.

— Не, рано е още…

— Искам, Дирак… Моля ти се, подай ми ръката си… Роботът неуверено замълча. Желанията на хората бяха за него закон, освен когато ги подлагаха на някоя сериозна опасност. Но сега очевидно случаят не беше такъв.

— Добре — каза той. — Но само за малко…

И му подаде студената си ръка, облечена в мека ръкавица. Алек се повдигна бавно, но усети, че веднага му прилоша.

— Да, наистина рано е — каза той с обезсилен глас. — Върви, Дирак, донеси да похапна… Може би това ще оправи работата…

Дирак го погледна с гладките, искрящи лещи на очите си и безшумно излезе.

Часовникът работеше неуморно над главата му, кръглият, стар, смешен часовник. Времето си правеше с него всякакви шеги, но той все тъй педантично и уверено отбройваше своите лъжливи часове. Беше съвсем сляп и безпомощен, само Дирак му обръщаше от някаква своя гледна точка по-сериозно внимание. Но хората дори не го поглеждаха. И Алек не го гледаше, той наблюдаваше с притаен дъх грамадната блестяща звезда, към която бе летял години наред всред безкрая. С просто око се виждаше и Хела — мъничка, синя Звездица, — студена и нетрепкаща. Сега чувствуваше някаква странна враждебност към нея, смесена с горчивата тиха мъка, която от години запълваше сърцето му. Каквото и да има там, то нямаше да бъде същото, ще си остане винаги чуждо, далечно и непонятно. Колкото и живи да бъдат там непознатите същества, те никога няма да го разберат и почувствуват. Пред прага на целта той дори се плашеше да мисли за нея.

Внезапно екранът светна и той видя пред себе си Казимир — неговото бледо лице и очите му, които се усмихваха.

— Здрасти, Казимир — каза Алек нежно. — Как се чувствуваш?

— Отлично! — отвърна Казимир със слаб глас. — Отлично, старо момче. А ти?

— Като Винету — индианския вожд! — засмя се Алек. — Знаеш ли, че си се изменил?… И на всичко отгоре станал си по-млад!…

— Честна дума — и ти… Видя ли Хела?

— Да, нищо и никаква Звездица — каза Алек. — Изглежда, мойто момче, че не си струваше да бъхтаме толкова път заради нея…

Мъничка, тъмна сянка падна върху лицето на пилота.

— Заради нея ли? — каза той. — Честна дума, Алек, заради нея не бих си помръднал и малкия пръст…

— Да, знам какво си мислиш — усмихна се горчиво Алек. — Но не ти ли се струва, че нещо, което трябва да доказва себе си, не е истинско нещо… Смисълът на нещата е в самите тях, Казимир…

Пилотът не отговори веднага. И той бе имал горчиви и страшни часове, но тогава тоя дребничък учен с очи и лице на поет много по-добре умееше да го утешава.

— Не мисли за това, Алек! — отвърна той. — Тръгнали сме и ще стигнем. А щом стигнем, ще имаме вече още по-хубава цел — да се върнем обратно…

— Тъй е — каза Алек и едва забележимо се усмихна.

— Докато спяхме, имало ли е някакви произшествия?

— Не, нищо особено… Обикновените и банални истории — астероиди, полета на силно лъчение… Но старата черупка се държи блестящо…

— С помощта на Дирак, естествено — отвърна Казимир. — Не мислиш ли, Алек, че тая вселена е дяволски еднаква…

— Защото все още не сме се срещали с живата природа, мойто момче…

Пилотът вдигна рамене.

— Кой знае! — измърмори той. — Да ти кажа право, никак няма да се учудя, ако на Хела ни посрещне Багратионов… Ама съвсем никак…

Вратата на Алек безшумно се отвори и Дирак влезе в камерата. Първата му работа беше да погледне към таблата, с която беше донесъл храна.

— Да, добре! — кимна той. — Гладен ли си, Казимир?

— Ужасно — каза пилотът. — Но не за твоята кухня, приятелю…

— Защо моята?… Ти забравяш, че вашето меню е изготвено от три института…

— Да вървят по дяволите! — каза пилотът искрено възмутен.

— Не помниш ли какви изявления направи по тоя случай в пресата? — обади се Дирак безмилостно.

— Винаги ще се проклинам за това…

— Имаш страшно лош жаргон, приятелю! — забеляза невъзмутимо роботът. — Това не е език за космически пътешественици…

— Прав си!… И затова можеш спокойно да вървиш и ти по дяволите…

Дирак взе таблата.

— Искате ли да ви пусна някой филм?

— Не, благодаря — каза пилотът. — Наспал съм се много добре.

— Ти, Алек?

— Бих погледал нещичко — каза колебливо Алек.

— Какво да бъде?

— Ами… избери от най-стария архив — отвърна Алек. — Нещо за индианци или привидения.

— Браво! — обади се Казимир. — Привидения бих погледал и аз… До смърт ми омръзна тая космическа скука…

Вратата безшумно се затвори.