Серия
Такеши Ковач (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Altered Carbon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 29 гласа)
Сканиране
Violeta_63 (2012)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ричард Морган. Суперкомандос

Английска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Коректор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-446-4


По-долу е показана статията за Суперкомандос от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Суперкомандос
Altered Carbon
Автор Ричард Морган
Първо издание 2002 г.
Флаг на Великобритания Великобритания
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Поредица Такеши Ковач
Следваща Сразени ангели

Суперкомандос е първият роман от британския писател на научна фантастика Ричард Морган, където комбинира киберпънк и криминале с участието на антигероя Такеши Ковач.

Правата за филмиране на книгата са продадени на продуцента Джоуел Силвър за 1000000 долара, което позволява на Морган да се отдаде изцяло на писането. През 2003 г. книгата получава наградата на Филип Дик.

Сюжет

Действието се развива през 26 век. Хората отдавна пътуват в Космоса и колонизират други планети. А технологиите са напреднали толкова много, че смъртта вече не е нищо повече от неудобство. Всеки човек е снабден с т.нар. „колода“, вградена в гръбначния му стълб, която е негово дигитализирано копие. Когато умре спокойно може да бъде прехвърлен в друго тяло, наречено „ръкав“. Ако си достатъчно богат можеш да си избереш тяло по поръчка – от различна раса и пол, снабдено с хиляди джаджи, издръжливо на радиация, боен ръкав, ръкав за удоволствия и т.н. Ако не – могат да те „нахлузят“ в евтин синтетичен ръкав или просто да те пратят в хранилището и да забравят за теб.

Чрез тази технология човешкият живот се е удължил неимоверно много. Така е и с главния герой – Такеши Ковач – емисар на ООН. Той живее повече от 150 години, изпълнени с битки. Емисарската служба е придобила митично значение за хората. Емисарите са психологически усъвършенствани войни, с допълнително стимулирана интуиция, преминали сурово обучение и изпращани в най-горещите и конфликтни точки.

Благодарение, а може би и на славата си на емисар, Такеши Ковач попада в невероятни и смъртоносни сблъсъци, разследва мистериозни убийства. В „Сразени ангели“ участва в разбулването на изключително важна археологическа загадка и се среща с извънземна цивилизация. В третата книга „Разбудени фурии“ действието е пренесено на Хараланов свят – родното място на Ковач. Там той трябва да се пребори с влиятелните стари фамилии, корпорациите и якудза.

Издания на български език

Външни препратки

Пролог

Два часа преди разсъмване аз седях в занемарената кухня, пушех от цигарите на Сара, слушах водовъртежа и чаках. Жителите на Милспорт отдавна си бяха в леглата, но из Пролива теченията все тъй упорито се блъскаха в плитчините и шумът им долиташе към брега, за да броди като призрак по пустите улици. Рядката мъгла, идваща откъм водовъртежа, се трупаше по улиците като муселин и лепнеше по кухненските прозорци.

Благодарение на хапчетата бях бодър и за пети път от началото на нощта проверявах оръжието, подредено върху нащърбената дървена маса. Игленият пистолет на Сара, марка „Хеклер и Кох“, лъщеше мътно под слабото осветление, а отворът в долния край на дръжката зееше в чакане на пълнител. Оръжие за наемен убиец — компактно и съвършено безшумно. Пълнителите лежаха до него. Сара бе омотала всеки един с лепенка, за да се различават зарядите — зелен цвят за приспивните, черен за паешката отрова. Повечето пълнители бяха с черни ленти. Предната нощ Сара бе използвала доста от зелените срещу охраната в „Джемини Байосис“.

Собственият ми принос беше по-грубоват. Големият сребрист „Смит енд Уесън“ и четирите оставащи халюциногенни гранати. Тънката пурпурна линия около всеки контейнер леко искреше, сякаш беше готова да се отдели от металната обвивка и безплътно да полети нагоре към къдравите струйки дим над цигарата ми. Разместване и промяна на смисловите стойности — страничен ефект от днешната доза тетрамет на пристанището. Когато съм чист, обикновено не пуша, но по някаква неизвестна причина тетраметът винаги ме подтиква да запаля.

През далечния рев на водовъртежа чух по-друг звук — забързаното свистене на витла, разсичащи нощния мрак.

С леко раздразнение загасих цигарата и тръгнах към спалнята. Сара спеше и тялото й се очертаваше под завивките като сбор от плавни синусоиди. Пред лицето й се спускаха кичури гарвановочерна коса, едната й ръка бе провиснала от леглото. Докато стоях и я гледах, нощта навън избухна. Някоя от орбиталните охранителни станции бе дала пробен изстрел по пролива. От небето връхлетя гръмотевица и разтърси прозорците. Жената в леглото се размърда и отметна косата от очите си. Влажният кристален поглед ме взе на прицел.

— Какво гледаш?

Гласът й все още бе сънен и дрезгав.

Усмихнах се леко.

— Недей да ми се хилиш. Казвай какво гледаш.

— Просто гледам. Време е да тръгваме.

Сара вдигна глава и чу шума на хеликоптера. Дрямката мигновено изчезна от лицето й. Тя се надигна и седна.

— Къде е „железарията“?

Изразът беше от жаргона на Корпуса. Усмихнах се като при среща със стар приятел и посочих кутията в ъгъла.

— Подай ми пистолета.

— Слушам, госпожо. Зелен или черен пълнител?

— Черен. На тия отрепки им имам вяра точно колкото на спрей-презерватив.

Върнах се в кухнята, заредих игления пистолет, хвърлих поглед към моя и го оставих да си лежи на масата. Вместо това поех в свободната си ръка една от Х-гранатите. На прага на спалнята спрях за момент и повдигнах длани, сякаш се мъчех да преценя кое от двете оръжия е по-тежко.

— Ще желаете ли и още нещо, освен фалическия си заместител, госпожо?

Сара ме погледна изпод надвисналия върху челото й сърп от черна коса. В момента изпъваше върху лъскавите си бедра чифт дълги вълнени чорапи.

— Твоят е с по-дълга цев, Так.

— Размерът няма…

Чухме го едновременно. Двойно металическо изщракване откъм коридора. Спогледахме се през стаята и за четвърт секунда зърнах върху лицето й собственото си изумление. Сетне хвърлих към нея заредения иглен пистолет. Тя протегна ръка и го улови точно в мига, когато цялата стена рухна с грохот. Ударната вълна ме отхвърли на пода в ъгъла.

Вероятно ни бяха засекли в апартамента с инфрачервени сензори, а после бяха заредили стената по ръбовете с магнитни мини. Този път не поемаха рискове. Командосът, който нахълта през отвора, беше нисък и набит, а нахлузеният противогаз му придаваше прилика с някакво странно насекомо. В ръцете си стискаше автомат „Калашников“ с къса цев.

Макар че все още лежах на пода и ушите ми звънтяха, аз метнах Х-гранатата срещу него. Не бях махнал предпазителя, а и в случая щеше да е безполезна, но командосът нямаше време да разбере какво точно хвърчи насреща му. Очите му се разшириха зад стъклото на противогаза, той отби гранатата с приклада на автомата и отскочи назад.

— Стреляй в отвора.

Сара бе успяла да залегне на пода до леглото и да закрие с ръце главата си от взрива. Тя чу вика и в няколкото секунди, които спечелихме с моя блъф, отново се изправи с насочен напред пистолет. Отвъд разбитата стена зърнах човешки фигури, сгушени в очакване на експлозия. Чух как мономолекулярните игли звъннаха като комари из стаята, докато Сара изстрелваше три заряда в първия от командосите. Те пронизаха защитния костюм и потънаха в плътта под него. Когато паешката отрова се впи в нервната му система, човекът изпъшка, сякаш се напъваше да повдигне тежък товар. Ухилих се и понечих да стана.

Сара насочваше пистолета към фигурите в коридора, когато на прага на кухнята изникна втори командос и я обсипа с град от куршуми.

Все още на колене, аз видях смъртта й кристално ясно. Всичко стана толкова бавно, сякаш гледах видеозапис кадър по кадър. Командосът се целеше ниско, притиснал автомата към себе си, за да предотврати отката на свръхскорострелния „Калашников“. Първите куршуми бяха в леглото, над което избухна облак от гъши пух и късчета плат. Сетне вихърът връхлетя Сара, преди да се е завъртяла докрай. Зърнах как единият й крак се разпадна на каша под коляното, после видях попаденията в тялото, шепи кървави тъкани, изтръгнати от бледите й хълбоци, докато тя падаше под огнената завеса.

Залитайки, се изправих на крака и в същото време автоматът замлъкна. Сара бе паднала по очи, сякаш за да прикрие ужасните рани, но аз все още ги виждах като през червена мъгла. Изскочих от ъгъла, без дори да помисля, и командосът закъсня да обърне автомата към мен. Блъснах се в него на височината на кръста, сграбчих оръжието му и го изтласках обратно към кухнята. Цевта на автомата се закачи за рамката на вратата и той не успя да го удържи. Чух как оръжието изтрака на пода зад мен, докато ние падахме върху кухненския под. С бързината и силата, породени от тетрамета, аз възседнах противника, отбих опита му за удар и сграбчих главата му с две ръце. После я разбих в плочките като кокосов орех.

Под маската очите му изведнъж се изцъклиха. Отново вдигнах главата и пак я блъснах надолу, усещайки как черепът поддава като парче прогнило дърво. Притиснах надолу с всичка сила, сетне блъснах още веднъж. Нещо ревеше в главата ми по-мощно от водовъртежа, а нейде далече чувах собствения си глас да крещи яростни ругатни. Канех се за четвърти или пети удар, когато нещо ме блъсна между плешките и от крака на масата пред мен като по магия се разхвърчаха трески. Усетих парването, когато две от тях се забиха в лицето ми.

Кой знае защо, яростта изведнъж ме напусна. Отпуснах главата на командоса почти нежно и тъкмо вдигах разсеяно ръка към болката от треските в бузата си, когато осъзнах, че съм бил прострелян и куршумът е минал през гръдния ми кош, преди да се забие в крака на масата. Изумен, аз сведох очи и видях тъмночервеното петно, което се разширяваше по ризата ми. Нямаше място за съмнение. В изходната рана спокойно можеше да влезе топка за голф.

С осъзнаването дойде и болката. Имах чувството, че някой изведнъж е прекарал през гръдния ми кош стоманена четка за чистене на тръби. Посегнах нагоре, напипах дупката и я запуших със средния и безименния пръст. Връхчетата на пръстите застъргаха по назъбена кост и усетих как под тях тупти нещо ципесто. Куршумът бе минал покрай сърцето. Изпъшках и се опитах да стана, но пъшкането прерасна в кашлица и усетих по езика си вкус на кръв.

— Не мърдай, скапаняк!

Крясъкът идваше от младежко гърло, почти вцепенено от шока. Прегърбих се над раната и хвърлих назад поглед през рамо. Застанал на прага зад мен, някакъв младеж в полицейска униформа стискаше с две ръце пистолета, с който ме бе прострелял. Трепереше цял. Отново закашлях и се обърнах настрани.

Револверът „Смит и Уесън“ лъщеше сребристо на нивото на очите ми върху масата, където го бях оставил преди по-малко от две минути. Може би точно това ме тласна към действие — нищожното време, изминало от момента, когато Сара още бе жива и всичко беше наред. Преди по-малко от две минути можех да грабна оръжието, дори си мислех за това, тъй че защо не сега? Изскърцах със зъби, притиснах още по-силно пръсти върху дупката в гърдите си и залитайки, станах на крака. В гърлото ми нахлу струя топла кръв. Със свободната ръка се вкопчих в ръба на масата и погледнах назад към ченгето. Усетих как устните ми се отдръпват от стиснатите зъби в нещо средно между болезнена гримаса и злобна усмивка.

— Не ме принуждавай, Ковач!

Направих още крачка към масата и опрях бедро в нея. Дъхът бълбукаше в гърлото ми и свистеше през зъбите. Револверът лъщеше като фалшиво злато върху нащърбения дървен плот. Нов орбитален изстрел далече в Пролива озари цялата кухня в сини оттенъци. Чух зова на водовъртежа.

— Казах, не ме…

Затворих очи и сграбчих револвера от масата.