Любен Дилов
Библията на Лилит (1)

(Книга от Долната земя)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 8 гласа)
Сканиране
gogo_mir (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус (2013)

Издание

Любен Дилов. Библията на Лилит. Голямата стъпка

Българска, първо издание

Коректор: Мая Тодорова

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Дима Василева

Формат 84/108/32. Печатни коли: 16

ИК „Бард“, София, 1999

ISBN 954-585-004-3


I. Белите нощи на Лахти

В началото на юни преди трийсет години у нас още беше много хладно. Обличахме шлифери и зимни костюми; с такива дрехи тръгнахме и към традиционно по-студения северен край на Европа. Обаче Скандинавският полуостров се оказа обхванат от такава лятна горещина, че със слизането си от самолета започнах да изнемогвам. Не си носех нищо по-леко за обличане. Отгоре на всичко в Стокхолм за пръв път се изправих — както би се изразил някой, очи срещу женски бедра — пред стръвно преследваните от нашенския социализъм къси роклички, наречени от модата „минижуп“. От тази мода ми стана двойно по-горещо, защото бях и двойно по-млад. Поели към плажове и летовища, дългокраките шведки сякаш бяха се разсъблекли още вкъщи, за да не губят време, но шведските аеролинии стачкуваха, та цял ден бях заставен на летището да им гледам оголените от минижупа бедра и пликчета. Накъдето и да обърнех глава — все дълги, голи бедра и снежнобели пликчета между тях. Колегата, с когото пътувахме, водеше и жена си, а това или улесняваше, или утежняваше неговото положение. Не помня. Прекалено бях зает със собственото си потене.

Едва привечер дойде от Хелзинки финландски самолет да ни вземе. Щяхме да участваме като български представители в световна среща на писателите в град Лахти, направила го известен на света от миналата там зимна олимпиада.

Два дни по-късно вече се намирахме в Лахти. Симпатичен зимен курорт, върху който също бе се стоварила влудяващата жега. Тя принуди организаторите да изнесат конгреса край едно езеро на десетина километра от града, където наредиха пейки в дебелата сянка на дърветата. Вечер ни връщаха с автобуси в града, за да спим в отредения ни луксозен хотел.

Но… спеше ли се в него? Хотелът бе измазан с блажни бои против постоянната влага, а това го превръщаше в удушливата горещина в душегубка. Бе невъзможно да се отварят прозорците, нито да се вдигат дебелите черни завеси. Освен необичайната жега, над Финландия бяха се спуснали и обичайните за Севера бели нощи. Вдигнеш ли черните пердета, в стаята ти нахлуваше матираният сребърен ден, в който бяха се превърнали нощите, а отвориш ли прозореца, неистовият шум от булеварда не ти позволяваше да заспиш. Естествено, към това се добавяше и липсата на време за адаптация на организма ми към чуждия часови пояс. Затова нощите прекарвах, разхождайки се из улиците на Лахти, а през деня дремех в сенките на конгреса.

Бялата северна нощ не беше нова за мен. Преживявал съм я в някогашния Ленинград, възвърнал междувременно старото си име Санкт Петербург, но чак такава ярка белота на небето не помнех. И в два часа през нощта на улицата можеше да се чете вестник. Аз обаче крачех до изтощение край къщите с черни завеси, обмисляйки темата, която ме занимаваше тогава, за да не усещам пращенето на атмосферното електричество, огъващо нервите ми. Иначе трябваше да се псувам, загдето съм се подвел от любопитството си към Финландия и съм изоставил работата си.

Темата още бродеше из главата ми, като газещ в мъгла призрак, но не ми даваше мира със своята обемност. Приличаше на общочовешки проблем: Подземното царство! Споменаваше се във фолклора на повечето народи — от познатата ни приказка за орела, който изнасял героя от Долната земя в Горната, до легендарните входове към подземното царство на Агарти, които се намирали в някои манастири в Монголия, но били разрушени и затрупани от комунистите. Или Шимбала — мистичната централа на мъдреците, управляващи света изпод Тибетските Хималаи, и странно съвпадащото име на подземното царство у маите — Шибалба. Под индуисткия връх Меру, равнозначен на гръцкия Олимп, имало пък цели седем подземни свята. А в най-долния живеела огромната змия Васуки, която в края на всяка световна ера, наречена Юга, унищожавала всички светове с огненото си дихание.

В бялата нощ на Лахти продължавах да се питам от каква нужда се е родил този толкова разпространен мит. Неотнимаема ли е потребността на човека изобщо да има под, над или паралелно със себе си втори свят, да бъде този свят по-добър или по-лош, да бъде рай, откъдето са го прогонили, или ад, където го очакват, ако живее не според измислените от обществото му правила? И каква е целта на това предание?

Темата неизбежно опираше до въпроса кой е създал човека и защо го е захвърлил на тази планетка, та да се върти заедно с нея и с питанията си някъде из сляпото черво на също такава мъничка Галактика. С това тази тема ме и натикваше в психосоциални джунгли, където никак не ми се щеше да хлътвам, защото същински изход оттам нямаше. А нямах право да се измъквам с лековати писателски трикове или евтини символи от въпроса, родил като опити за отговор всички човешки религии.

Сред тогавашните ми разсъждения, сигурно породени от атмосферното електричество и патинираното сребро на финландската бяла нощ, която проникваше в мен с мистиката на вселенските тайни, по-скоро като упражнение се роди новелата ми „Да нахраниш орела“. В нея разработвах символа в народната приказка, където човекът реже от плътта си, за да храни орела, който ще го изнесе в Горната земя. Извеждах обаче символа от Сизифовските мъки на човека, воден от непреодолимото си любопитство към тайните на времето и собственото си бъдеще. Тогава си въобразявах, че с тази екзистенциална новела, дала после името и на цяла книга с фантастични разкази от подобен род, съм се избавил от щекотливата тема. Оказа се, че съм се самозалъгвал. И днес, почти в края на своя живот, съм принуден отново да отделям за нея от малкото останали ми години.

Ако не ме лъже паметта, беше в четвъртата изтощително безсънна бяла нощ, когато открих в Лахти езерото. То да откриеш във Финландия езеро, е като да намериш мида на морския плаж, но това езеро остана в паметта ми и с един смехотворен надпис. От дебели, яки колове във водата, на десетина метра от брега се провикваше една-единствена дума, изписана с големи черни букви върху внушителна с размерите си табела. На български с нейното множествено число биват назовавани, кой знае защо вулгарно, женските полови органи.

Развеселеният ми поглед неволно потърси евин плаж край табелата, не откри там никакъв плаж и аз вече съобразих, че едва ли нашенската дума ще я изписват на финландски с такива безсрамно крещящи латински букви. Пак я прочетох, за да се уверят очите ми, че табелата не е видение в залятия от млякото на нощта безлюден бряг, нито пък е фриволен спомен от минижупите на дългокраките шведки от стокхолмското летище.

На другия ден, уж между другото, запитах един финландски колега какво означава думата. Той не беше от Лахти и не бе виждал табелата, та ме изгледа доста озадачено, отвръщайки, че думата се превеждала с „тръби“. Слава Богу, остана си верен на финландския нрав — не ме разпитва защо толкова се интересувам от някакви си тръби.

Сам още не бях в състояние да повярвам в случилото се, та не знаех имам ли право да го съобщавам някому. По-трезвен и повече отговорен към съдбините на човечеството гражданин на света, като моя колега например, сигурно би алармирал най-напред полицията. Би й назовал мястото на езерото и часа на събитието, после би разбунил и целия световен конгрес със съобщението си, изявявайки по този начин пред света своя неизкореним патриотизъм. Особено когато в чантата му лежи впечатляващо доказателство за преживяното. Размътеният ми от безсънието мозък, допълнително възбуден от перспективата да притежавам нещо уникално, дори не помисли как да изпълни патриотичния си дълг. Така всичко си остана още тогава моя си тайна, вместо да мобилизирам добрите усилия на човечеството за разгадаването й.

Помня още, че тогава побързах да отклоня евентуалното подозрение на друг финландски колега, питайки го дали тези тръби в езерото не водят случайно към подземното царство. Не разбрал опита ми за шега, колегата добросъвестно ми обясни, че вероятно на това място под водата има всмукващи вода тръби и надписът предупреждава плуващите в езерото за тях. После неочаквано той ме възнагради с една финландска легенда, според която някоя си Лилит, прогонена от Бога, основала подземно царство. От него всяка година идвали пратеници, за да търгуват с хората от Горната земя. Естествено с финландците, добави той засмяно.

Тръпката, разтърсила тогава тялото ми, също помня отлично. Думата Лилит — значи е било име — бе произнесена няколко пъти с натъртване от онези, които ми връчиха книгата там, край езерото. Единствено това име бях уловил от непознатия ми и звуково говор.

Сигурно с детинска настоятелност съм заразпитвал колегата дали той самият е виждал, дали някой изобщо е виждал подземните търговци, с какво търгуват, кога и на кое място във Финландия излизат и тъй нататък. Финландецът се усмихна явно с досада, сторило му се навярно, че вярвам в легендата: „Та това си е приказка като всяка приказка, бе колега!“ А на запитването ми какво знае за Лилит, отвърна, вече без усмивка, че нищичко не знаел. Срещал бил някъде едно изречение за нея, но не помнел нито къде, нито какво. И ме заряза, защото конгресът щеше да гласува някаква декларация, а той беше сред организаторите. Но видът му издаваше, че не си е отишъл с високо мнение за мен, въпреки че говорех немския по-добре от него.

Премълчаното от мен тогава приличаше на фантастиките от ония, които аз предпочитам да съчинявам — невъзможни случки в делничния вървеж на времето. Залисан от пикантния надпис на табелата, аз не бях усетил откъде и как се появиха трите същества. Ние, фантастите, обичаме да ги наричаме хуманоиди, а те си бяха хора като хора. Трудно ми е сега да твърдя и че са излезли от езерото или от подводните тръби с вулгарното българско название, или просто от въздуха. В помътняващия кристал на предутринта, оцветен от вече изцапаната белота на северното небе и озвучен от едва доловимото пращене на електричеството, тримата сякаш бяха се родили от Нищото. Те слязоха все така беззвучно, като от невидим трамвай, на брега. Така и пристъпиха към мен. Докато ние, планетните жители, винаги слизаме в Долната земя или се качваме в Горната с гръм и трясък. И с натрапчиви тайнственост и приказност, сякаш предназначени за невидим наблюдател.

Това, разбира се, по-късно си го помислих, спомнил си за Орфей и Евридика, за Плутон и за свирепия лай на кучето Цербер. Естествено и за народната приказка за орела, който трябвало да нахраним, като режем от петите си, за да ни изнесе в Горната земя.

Тогава не на шега реших отначало, че съм почнал да бълнувам от непривичната за тялото ми бяла нощ. Взех фигурите за свое привидение, облечено в подходящи за научната фантастика одеяния: мътно сребърни като финландската бяла нощ, футуристично леки и гъвкави скафандри, бели шлемове с тъмни лицеви стъкла, чиято непрозирност скриваше вида и пола на съществото. Свикнал на чудатостите на своя мозък, своеволно съчиняващ си всякакви фантасмагории, аз твърде хладнокръвно се огледах за летяща чиния. Не я открих наоколо, а гласът, излетял към мен из единия от шлемовете, ми прозвуча като глас на жена. Как иначе да ми прозвучи, щом зад гърба на трите привидения се извисяваше табелата с надписа, означаващ на български мамещо загадъчните за мъжа женски детеродни органи?

Гласът определено долетя от средния шлем, но може и само така да ми се е сторило, защото насред припряния говор на непознатия език ръцете на средния скафандър ми заподнасяха нещо, което отдалеч ми заприлича на книга. В паметта ми е останала картината на тези ръце, облечени в тъмносребърни изящни ръкавици, не и тембъра на гласа, нито иззад кой от трите твърде еднакви шлема излизаше.

Поех нещото, за да се уверя, че всичко е безобидна халюцинация, предизвикана от умората и електричеството на северното сияние, но пръстите ми уловиха твърд предмет. Те поне не бяха в състояние да халюцинират, осъзнаха и своята непредпазлива голота, което окончателно ме отрезви. Предметът представляваше копие или оригинал на старинна книга. Тя бе направена от непозната ми хартия, подобие на пергамент, или бе фотокопие върху някаква пластмаса.

Нищичко не отгатвах от жестикулациите им — навярно с глухи по-лесно бих се разбрал, затова едва на другия ден при разговора с финландския колега си спомних, че насред и звуково неизвестните ми думи съм доловил като единствено донякъде познато ми звукосъчетание името Лилит.

Скоро, или поне така ми се в сторило в моята внезапна обърканост, трите жени — предпочитам да ги смятам за такива, защото и по ръст приличаха на нашенски жени — се убедиха в невъзможността да ми обясняват каквото и да било и изчезнаха. Да, изчезнаха, както това става във фантастичната литература или литературата за призраци! Все така безшумно се стопиха в ледената мътност на изпаренията над езерото. Книгата им обаче остана в сащисаните ми ръце.

Много пъти я прелиствах после в хотелската стая и всеки път се убеждавах, че си е книга, макар и отпечатана върху непозната материя и написана на съвършено чужд ми език. Като се понапънех, успявах да подразбера нещичко на всички европейски езици, тук обаче не откривах познат ми корен. Затова предположих, че е старинна форма на някое угрофинско наречие — дотам се простираха изпаряващите се вече от главата ми университетски остатъци от общото езикознание. И чак на другия следобед се осмелих да покажа книгата на финландския професор, сторил ми се литератор или езиковед, появил се в организационния комитет на конгреса в самия негов край.

Той бързо и категорично заключи: не било старофинландски, нито пък на друг азиатски език. Запита ме откъде имам тази книга и с внезапно разгорял се интерес на типичен библиофил я запрелиства, но аз я издърпах от ръцете му доста безцеремонно, смотолевяйки някаква лъжа. Не помня вече каква.

Неговото отношение засили увереността ми, че извънземните, или каквито там ще да са, неслучайно са ми дали книгата в дните на световния конгрес на писателите. Надявали са се сред събраните тук представители на повечето земни литератури да се намери някой да я преведе или разбере.

А защо да не бъдех аз този?

Въпреки тази своя надежда, аз побързах да претупам своето задължение към връчилите ми я — току-виж, наблюдавали ме отнякъде — и в деня на заминаването ни успях да я покажа на повечето свои колеги. Разбира се, не им казвах нито откъде я имам, нито че е дар за конгреса. Запитваха ли ме, позовавах се шеговито на авторското право, а те май само от него поразбирваха нещичко. Така книгата се озова в ръчния ми багаж през Копенхаген направо в София.

След повече от тридесетилетни усилия на близки ми езиковеди и дешифровчици мога да я поднеса сега на българския читател в превод, за чиято точност, разбира се, не съм в състояние да гарантирам. Но нима някой от днешните християни е в състояние да гарантира и за точния превод на самата Библия, в чиято святост всички се кълнем?

На любопитния читател, купил си необичайната книга, дължа още едно обяснение:

Щом се върнах в България, се заех да науча нещичко за въпросната Лилит. Откритото на български бе твърде оскъдно, повечко намерих в книги на чужди езици, които бяха ми достъпни, за трети бяха нужни специални издирвания. Всичко се оказа достатъчно интригуващо, за да засили интереса ми към тази вероятно най-загадъчна личност в човешката история. А тя е останала загадъчна и охулена, защото историята, както е добре известно, е писана от мъже историци. Жените не са имали време да пишат историята на човечеството, те само са я правели, грижейки се за неговото възпроизводство и уголемяване. Сериозни изследователи на Библията са доказали, че тя също е писана от множество автори и в различно време, но всички те са обединени, ако не от омраза, то от силно пренебрежение към жената. Затова и Лилит е изключена като герой от сътворението на човека, както е описано в Библията, в която бялото човечество си е избрало да вярва.

Допускам, че е предизвикано от прост биологичен фактор. Природата — а мъжът също си е биологичен продукт, колкото понякога да не му се иска това — не го е предназначила за друго, освен да оплоди самката и да й помага още дузина години при изхранването на потомството. Обаче за разлика от множеството животински и насекомни видове, където женската веднага прогонва или убива, или дори изяжда самеца, щом си изпълни предназначението, жената великодушно оставя мъжа край себе си до края на живота му. Ето това великодушие той инстинктивно не може да й прости!

Всяко великодушие е обидно, особено за смятащия се за по-силен и по-умен. И мъжът вече хилядолетия наред наказва жената с презрение и незачитане. Самообявил се за по-важния в партньорството, останал без работа, той се захваща да прави цивилизация, което допълнително напомпва чувството му за превъзходство. А това му пречи да забележи, че всички технически откривателства, които прави, за да придвижи развитието на своята приумица — цивилизацията, всъщност са предназначени да облекчават труда на жената и да бранят потомството, родено от нея.

На подобно, но необикновено свирепо отмъщение е станала жертва и Лилит, сигурно най-великата жена в човешката история.

В юдейската митология — авторите на Вехтия завет също са евреи — тя обикновено е зъл дух от женски род. Името й се извежда от трите шумерски демона Лилу, Лилиту и Арлат Лили. В парижкия Лувър има дори каменно изображение от шумеро-акадско време, където Лилит е изобразена като демоница с крила, а вавилонското й име е Сук куби лилит, което ще рече „обладаваща мъжете“.

Еврейската традиция е възприела много неща от Шумер и Вавилон, изобщо Междуречието гъмжи от демони и богове, но евреите — тук, изглежда, се е намесила също мъжката себичност — възприемат само лошото за Лилит. Тя била вземала насила мъжете, за да ражда демони, пиела кръвта на новородените, отвличала деца, изсмуквала мозъка им, по хиляди начини повреждала родилките. А еврейската свещена книга, писана също само от мъже, изрично препоръчва на мъжете да не спят сами вкъщи, за да не ги обладае Лилит. Но и в тази забрана май се е намесила някоя ревнива еврейка.

Според друго предание Лилит била първата жена на Адам. Бог ги сътворил едновременно от глина, ето защо веднага възникнал спор между двамата. Лилит се смятала за равнопоставена, нали била създадена от същата материя. Адам обаче не искал равноправна, искал подчинена съпруга и Лилит побягнала от него и от рая.

Бог пратил подире й трима ангели да я върнат и те я застигат над Червено море, но тя отказва да тръгне с тях. Заявява им, че призванието й било да пакости на родилките и новородените. Ангелите изтръгват от нея единствено обещанието да не влиза в дом, където са те самите или техните имена. Май че оттогава датира и упрека към някого, че му били „слаби ангелите“, защото обещаното от Лилит изглежда дадено в отговор на плачлива молба.

В кабалистичната книга „Зогар“ Лилит става съпруга на Самаел и майка на демоните. Друга приказка пък й приписва феите за деца. Благодарение на някогашния интерес към Кабалата преданието за Лилит като първа жена на Адам оцелява в Европа; през средните векове и в литературата тя дори придобива образа на красива съблазнителка, способна да променя своя вид. Особено забавна е легендата как тя, преобразена в Савската царица, съблазнява един бедняк от Вормс.

Всички тези предания намирисват на мъжки страх от жената Лилит, подсилван от опасенията на някои съпруги. Единствено във финландския фолклор тя е донякъде пощадена. За подземното царство, което тя била основала, обаче така и не научих нищо. Навярно все пак е било по-добро от надземните, затова го и премълчават.

Поразрових и източните религии, изградени от съвсем различни от християнските и юдейски митове. Шумерите, например, наричали своето подземно царство Кур-ну-ги, тоест, „страна, откъдето няма връщане“. Било доста неуютно, тяхното подземно царство, но пък се управлявало от жена — Ерешкигал! Пак мъжка измислица значи!

Иначе прави впечатление, че в шумерската митология има много и добри богини. В още по-далекоизточните региони на Азия съществува понятието „божествена игра в света на явленията“, която със своята относителност представлява противовес на абсолюта, назован „Нитя“. Тази божествена игра, правеща живота по-пъстър и по-разнообразен, на санскритски се нарича „ЛИЛА“.

Скрупулите ми пречат да извеждам името на Лилит от източното Лила и „божествената игра“, осъществяваща се чрез нея. Предоставям това на читателя и неговата фантазия. Ако той е повярвал в необикновената история, съдържаща се в предлаганата му книга, нека бъде и достатъчно дързък да си я доразтълкува.