Серия
Джон Рейн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Storm [= Choke Point, Winner Take All], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Справедливото клане

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2006 г.

ISBN 10: 954-585-683-1

ISBN 13: 978-954-585-683-9


На Бен и Сара

Ако не оставя

нито следа

в този мимолетен свят,

какво ще можете да укорите?

Предсмъртно стихотворение на Укифуне в „Генджи Моногатари“

Първа част

Не ще престанем да пътешестваме

и краят на цялото наше пътешествие

ще е да стигнем там, откъдето сме започнали,

и да познаем мястото за пръв път.

Т. С. Елиът, „Четири квартета“

1.

От ЦРУ ме бяха наели да „пенсионирам“ Белгази, а не да го пазя. Така че, ако нещо се объркаше, следващият им кандидат за пенсия сигурно щях да бъда аз.

Според мен обаче, със спасяването на Белгази от човека, когото наричах Каратето, щях да направя услуга на Чичо Сам. В края на краищата, Каратето едва ли щеше да придаде естествен вид на смъртта. Освен това можеха да го пипнат или да оплеска работата по друг начин и тогава щяха да възникнат недоразумения, подозрения и обвинения — точно това, което от Управлението ме бяха наели да избегна.

Разбира се, стоеше и въпросът за моето възнаграждение. Ако Каратето пръв се добереше до Белгази, нямаше да си получа парите, а да остана с празни джобове, нямаше да е много честно, нали?

Наричах го Каратето, защото започнах да го подозирам, когато го видях да изпълнява каратистки кати в спортната зала на хотел „Мандарин Ориентал“ в Макао — и двамата бяхме отседнали там, а скоро щеше да пристигне и Белгази. Пренебрегвайки всевъзможните спортни уреди, той се беше съсредоточил върху серия от удари, блокове и ритници във въздуха, които за непосветените може и да приличаха на някакъв боен танц. Всъщност движенията му си ги биваше — плавни, опитни и мощни. Щяха да бъдат внушителни за всеки двайсетгодишен, но този тип изглеждаше поне на два пъти по толкова.

Самият аз от време на време правя подобни упражнения, но никога пред публика. Привлича прекалено много внимание, особено ако човек знае какво да търси. Например някой като мен.

В моя бранш да изпъкваш сред обкръжението е сериозно нарушение на законите на здравомислието и следователно на оцеляването. Защото, ако приковеш нечие внимание с някое свое действие, най-вероятно забелязалият те ще те загледа по-внимателно и тогава може да открие още нещо, с чиято помощ да очертае системата на поведението ти, която иначе би останала скрита. Тогава наметалото на твоята анонимност методично ще бъде разплетено и навярно ще бъде заменено с нещо, което повече напомня саван.

Каратето се набиваше в очи и защото беше бял — европеец, предполагам, въпреки че не можех да определя страната. Имаше късо подстригана черна коса, светла кожа и когато не бе зает с преход от Конската поза към Завъртане назад и ритник номер две в спортната зала на „Мандарин Ориентал“, носеше изискани мокасини с тънки подметки и спортни сака с модерни ревери. Около половинмилионното население на Макао се състои от деветдесет и пет процента китайци и съвсем малко португалци, останали, за да напомнят на всеки, който им обърне внимание, че тази територия, днес китайска специална административна област като Хонконг, до неотдавна е била португалска колония. Дори милионите ежегодно стичащи се комарджии почти изцяло са от недалечните Хонконг, Тайван и континентален Китай, ето защо неазиатците не се сливат с масата.

Вероятно тъкмо това е причината от ЦРУ толкова да настояват аз да се заема с Белгази. След 11 септември Чичо Сам разглеждаше като сериозна заплаха доставчиците на различни югоизточноазиатски фундаменталистки групировки, какъвто бе станал и моят човек. Но едва ли се бяха обърнали към мен само заради моите доказани умения да инсценирам естествена смърт, което в този случай беше задължително, защото явно Белгази имаше закрилници сред някои „съюзнически“ правителства, а Чичо Сам предпочиташе да не оскърбява чувствата им. Изборът ми най-вероятно е бил мотивиран от съображението, че за изпълнение на задачата се изисква перфектно сливане с азиатския фон. И въпреки че майка ми бе американка, на лицето ми господстваха японските черти на баща ми — последица от генетична случайност, преди години затвърдена с малко пластична хирургия, на която се бях подложил, за да не бия на очи в Япония.

С неустановената си националност и с катите Каратето беше успял да задейства радара ми и тогава започнах да забелязвам и другите неща. Той имаше навика например да виси в хотела: в спортната зала, в кафенето, на терасата, във фоайето. Откъдето и да идваше, този тип бе изминал дълъг път, за да стигне до Макао. Следователно фактът, че не излиза да зяпа забележителностите, не ми се струваше много логичен — освен ако не чакаше някого.

Възможно е моето поведение да предизвикваше същите въпроси. Но аз си бях осигурил компанията на една млада японка, което правеше „висенето“ ми малко по-обяснимо. Момичето се казваше Кейко или поне под това име я водеха в японската агенция за придружителки, чрез която я бях наел. Около двайсет и пет годишна, Кейко беше прекалено млада, за да я взимам на сериозно, обаче бе хубава и изненадващо умна. Общо взето, компанията й ми беше приятна. Нещо повече, поради нейното присъствие не приличах на оперативен работник от някое разузнаване или на убиец единак, оглеждащ района, а по-скоро на четирийсет-петдесетгодишен японец, довел любовницата си в Макао, може би за малко хазарт, може би за дълго усамотяване в хотелската стая.

Една сутрин двамата с Кейко слязохме да закусваме в хотелското кафе „Жирасол“. Докато ни отвеждаха на масата, потърсих с поглед признаци за опасност, както по навик правя винаги когато влизам някъде. Първо горещите точки.

Заден ъгъл номер едно: маса с четирима млади бели гости на хотела, двама мъже и две жени, облечени за екскурзия. С австралийски акцент. Вероятност за опасност — малка. Заден ъгъл номер две: Каратето. Хмм. Вероятност за опасност — средна.

Не спирай да оглеждаш. Завърши проверката. Маси покрай стените: свободни. Места до прозореца: възрастна китайска двойка. Съседната маса: три момичета, модерни дрехи, самоуверени пози, сигурно хонконгски китайки, млади професионалисти на кратка почивка. Следващата маса: двама индийци в делови костюми, слънчев пенджабски акцент. Нищо смущаващо.

Пак бръснещ поглед към Каратето. Седеше с гръб към стената и имаше пряка видимост към входа на кафенето. Позата му издаваше професионалист. Насоченото му към помещението внимание го потвърждаваше. Забелязах, че пред себе си е разгърнал вестник, въпреки че не си правеше труда да го чете. Щеше да е по-добре без четиво: тогава можеше да наблюдава заведението, като че ли му е скучно и няма какво друго да прави, освен да зяпа хората.

Или да си доведе приятелка като мен. По едно време усетих, че се е вторачил в нас, и се зарадвах, че съм с Кейко, която усмихнато ме гледаше в очите като задоволена любовница. Усмивката й беше убедителна. Биваше си я в работата й.

Ала кого чакаше той? Можех да допусна, че мишената му съм аз — „само параноиците оцеляват“, бе казал, струва ми се, някакъв тип от Силиконовата долина, — ала изобщо не бях сигурен. Прекалено многото случайни срещи не водеха до нищо. Нямаше опити за проследяване, нито стремеж да разпознае лицето ми, нямаше втренчени погледи, нито се мяркаше предчувствие, че „това е той“. След четвърт век в бранша и доста спорадични изяви преди това аз съм чувствителен към подобни неща. Инстинктът ми подсказваше, че търси друг. Вярно, имаше някакъв шанс да му е казано само къде и кога, без да е уточнено кой, обаче това не ми изглеждаше вероятно. Малцина биха се съгласили да поемат работата, без предварително да са наясно срещу кого се изправят. Пък и нямаше как да се определи цената. Ако ставаше въпрос за случай на местно ниво, да речем, спор между триади, едва ли щяха да го възложат на бял. Триадите, китайските „тайни общества“ с дълбоки корени в Макао и на континента, обикновено сами си уреждат сметките. Следователно, като анализирах наличните данни и извадих самия себе си от списъка на възможните цели, като най-вероятен обект на вниманието на Каратето се очертаваше Белгази.

Само че кой го беше наел? Ако бяха от ЦРУ, това щеше да представлява нарушение на един от моите три принципа: никакви жени и деца, никакви действия срещу второстепенни пионки, никакви подсигуряващи екипи. Разбира се, старите ми приятели от държавните служби може и да смятаха, че след като са успели да ме открият в Рио, съм уязвим и затова могат да приемат принципите ми само като общи насоки. Ако наистина бяха решили така, дълбоко се заблуждаваха. И по-рано бях налагал принципите си — сега пак щях да го сторя.

Този следобед нарочно минахме покрай спортната зала с Кейко и, естествено, моят приятел бе там и здравата риташе въздуха по същото време като предишния ден. Някои хора просто изпитват нужда от установен режим и отказват да приемат последиците от предвидимостта. Моят опит показва, че такива хора ги шкартират, едни по-рано, други по-късно. Все пак светът се подчинява на Дарвиновите закони.

Когато ми се удаде възможност, хвърлих поглед на книгата с гостите на хотела. Името му не се четеше, обаче ясно беше написал номера на стаята си — 812. Хммм, етажът за пушачи. Нездравословно.

Попитах Кейко дали не възразява да отиде на пазар сама. Тя се усмихна и отвърна, че с удоволствие ще го стори, което сигурно отговаряше на истината. Вероятно допускаше, че възнамерявам да опитам от богатото предлагане на проститутки в района. Несъмнено смяташе, че съм женен — и свързаната с този факт параноя обясняваше мерките да не бъда разпознат и проследен, които евентуално бе забелязала, че вземам. Не вярвах да я шокира мисълта за извънредните ми любовни похождения.

Докато я проследявах с поглед на излизане от хотела, изпитах странна нежност. Повечето хора смятат момичетата от бранша на Кейко за всичко друго, но не и за невинни, обаче в онзи момент за мен тя олицетворяваше невинността. Нейната работа се състоеше в това да ми доставя удоволствие и Кейко отлично се справяше — за нея в нашето присъствие в Макао нямаше нищо необяснимо. Тя беше в същото неведение за смъртоносния театър, който се разиграваше около нея, както и някоя овчица на пасбището. Обещах си Кейко да се прибере вкъщи с неопорочена невинност.

Набрах 812 от телефона във фоайето. Не ми отговори никой. Добър признак, макар и не непременно достоверен: в стаята можеше да има човек и да не вдига телефона, бе възможно Каратето да е написал грешен номер, както щях да постъпя аз например. И все пак си струваше да хвърля едно око.

Отбих се в моята стая да взема някои неща, които щяха да ми потрябват, после се качих с асансьора на седмия етаж. Оттам продължих по стълбището, по-рядко използван път, с по-малка вероятност да ми поднесе проблеми със свидетели. На лявата си китка носех прикрепено с велкро устройство, скрито под широкия ръкав на мекия ми пуловер, което приличаше на голям мобифон. Този уред, чието разработване беше започнало през втората война в Персийския залив, се нарича солджървижън и прави радарни „снимки“ на помещения през стени. Не можеш да си го купиш от кварталния магазин за електроника и определено беше едно от предимствата на работата с Централата за Религиозно Убеждение.

Вече си бях направил труда да се сдобия с шперц за проникване в стаите, въпреки че тогава имах предвид Белгази, а не Каратето, В хотела използваха механични перфокарти, от ония, дето изглеждат като малко удебелени, обикновени сиви кредитни карти, и имат двумилиметрови дупки. В рамките на кампанията за защита на околната среда електрическата система изискваше гостът да пъхне картата в отвор на стената до вратата на стаята, за да може да включи лампите. Когато човек извадеше картата, лампите угасваха след една минута. Естествено, камериерките носеха универсални карти и когато минавах покрай една стая, докато я чистеха, изобщо не се затрудних да извадя картата от четящото устройство, да направя отпечатък в парче пластилин, който бях купил от местен магазин за играчки, и да я върна — справих се с всичко това за около шест секунди. Като използвах универсалната карта за образец, пробих съответните допълнителни дупки в картата за моята стая, запълних ненужните с бързо съхнеща епоксидна смола и готово — бях си осигурил достъп до всички стаи като персонала на хотела.

Стаята на Каратето се намираше от лявата страна на коридора. С помощта на солджървижъна се уверих, че няма никой, и влязох със самоделния си шперц. Не бях особено загрижен, че може да преместя някоя вещ и Каратето да се досети, че някой е влизал в негово отсъствие — за обяснението щеше да се погрижи всекидневното обслужване от камериерките.

Влязох и подуших въздуха. Който и да беше, той пълноценно се възползваше от престоя си на етажа за пушачи. Миришеше на силен тютюн — „Голоаз“ или „Житан“, нещо такова. Същата миризма можеш да усетиш пред някои токийски бистра, чиито клиенти франкофили смятат, че пушенето на „Марлборо“ или „Майлд севън“ може да прати по дяволите приятната илюзия за следобед в кафене в Латинския квартал.

Нахлузих чифт ръкавици и набързо претърсих гардероба и чекмеджетата. Не намерих нищо особено. Малкият сейф в стаята беше затворен и заключен, сигурно там бяха документите му и други вещи. На бюрото имаше лаптоп „Дел“, но нямах време да чакам уиндоусът да се зареди. Пък и ако бе задействал бут лога, щеше да види, че някой е включвал лаптопа в негово отсъствие, и да заподозре нещо.

Вдигнах слушалката на телефона и натиснах бутона за рум сървис. Две иззвънявания, после чух глас с филипински акцент.

— Да, господин Нучи, какво обичате?

— А, май че съм сбъркал бутона. Прощавайте, че ви обезпокоих.

— За нищо, господине. Приятен ден.

Затворих. Значи господин Нучи. Който си падаше по френски цигари.

Нямаше други следи. Абсолютно нищо не потвърждаваше моето подозрение, че този тип е професионалист и навярно конкурент. Е, имаше и други начини да науча повече.

Извадих предавател със самозалепващ се гръб от джоба си, отлепих горния слой на лепенката и го скрих на подходящо незабележимо място под долния ръб на един от скриновете. Устройството работеше с батерия и се задействаше от звук. С малко късмет щеше да ми предаде всеки разговор, воден в стаята. Но дори Каратето да мълчеше като риба, предавателят щеше да ме осведоми кога се прибира и излиза и с това да ме улесни да го проследя.

Застанах до вратата, използвах солджървижъна за да се уверя, че коридорът е чист, и излязох. Всичко това ми отне около четири минути.

 

 

Белгази пристигна привечер. С Кейко пиехме коктейли във фоайето, откъдето имах видимост към рецепцията, и моментално го фиксирах. Беше мургав мъж, наследство от алжирския произход на майка му, и косата му, дълга и рошава на снимката от досието на ЦРУ, сега беше обръсната изцяло. Прецених, че е висок около метър осемдесет и два и тежи почти осемдесет и пет килограма. Як и мускулест. Носеше скъп наглед син костюм, ако се съдеше по кройката, от „Бриони“ или „Китон“, и бяла риза с разкопчана яка. В лявата си ръка стискаше дръжката на чанта за лаптоп от черна кожа и зърнах проблясък на златна верижка на китката му. Въпреки дрехите, аксесоарите и накитите обаче, в него нямаше никаква суетност. Напротив: излъчваше спокойствие и сила. Приличаше на човек, който няма нужда да повишава глас пред подчинените си, който привлича вниманието на непознатите само с поглед или жест. Човек, който не се налага да заплашва със сила, за да получи каквото иска, макар и само защото загатването за нея винаги присъства — в позата му, в погледа, в гласа.

Даже да не бях виждал снимката от досието му, усещането, което ми внушаваше биографията на тоя тип, щеше да е достатъчно, за да го позная. Белгази, малко име Ахил, беше син на френски офицер, служил в Алжир по време на френските „умиротворителни“ усилия в тази страна, и млада алжирка, която офицерът завел в Париж, но без да се ожени за нея. Фактът, че е незаконороден, явно не попречил на Белгази — той се отличил в училище, и в науките, и в спорта, а после си създал име като фоторепортер. Отличното му владеене на арабски го правело идеален за отразяване на конфликти в арабския свят: палестинските бежански лагери, муджахидините в Афганистан, първата война в Персийския залив. Като използвал връзките си с воюващите страни, както и междувременно създадените сред чуждите военни и разузнавателните служби, Белгази снабдявал с малки оръжейни пратки различни близкоизточни горещи точки. Неговият „канал“ растял колкото повече се задълбочавали връзките му със снабдителите и клиентите му. В последно време съсредоточил действията си в Югоизточна Азия, където различни фундаменталистки и сепаратистки групировки, възникнали сред значителното мюсюлманско население в региона, му осигурявали все по-голяма клиентела. Освен това бе известен като любител на тънката част, а също и като страстен комарджия.

Придружаваха го двама едри мъжаги, също в костюми и също мургави, които определих като телохранители. Единият огледа помещението щателно, но Белгази явно не разчиташе на преценката му и сам хвърли поглед на обстановката и хората наоколо. Наблюдавах го с периферното си зрение и когато видях, че е приключил и насочва вниманието си към рецепцията, пак го погледнах.

Във фоайето тъкмо влизаше изумителна блондинка. Носеше черен костюм с панталон и обувки с деколте. Практично облекло, но шик. Така се обличат пътниците в първа класа. И беше висока, някъде към един седемдесет и пет, един седемдесет и седем, с дълги крака, които изглеждаха страхотно даже в панталон, и зряло, пищно тяло. Подире й вървеше носач с два големи сака „Вютон“. Той се наведе напред да я попита нещо. Жената вдигна ръка, за да му даде знак да чака, после провери с поглед помещението. Не очаквах това и моментално насочих вниманието си към Кейко, докато погледът на блондинката ни отмине. Когато отново се озърнах натам, тя стоеше до Белгази, преплела ръка с неговата.

Излъчваше същото спокойствие и в известен смисъл властност като Белгази. Всичко в нея изглеждаше естествено: косата, лицето, формите под дрехите.

След малко тя, носачът и един от телохранителите се запътиха към асансьорите. Белгази и другият телохранител останаха на рецепцията, обсъждайки нещо със служителя.

Входната врата отново се отвори. Озърнах се и видях Каратето.

Божичко, помислих си. Цялата банда е тук. Зачудих се дали някой не го е повикал.

Каратето бавно прекоси фоайето. Видях, че отправя поглед към Белгази, очите му станаха твърди по начин, който не би означавал нищо за повечето хора, но на мен говореше адски много. От погледа разбрах, че Каратето не вижда човек. Не. Пред мен стоеше ловец, наблюдаващ жертвата си.

Давах си сметка, че ако не е дълго упражняваното ми самообладание и ако някой ме наблюдава, докато потвърждавам подозренията си относно присъствието на Каратето в хотела, ще забележи същият несъзнателен атавизъм да се изписва за миг на лицето ми.

Изтекоха няколко минути. Белгази и неговият човек приключиха на рецепцията и се насочиха към асансьора. Дадох им четири минути и се извиних на Кейко, че се налага да посетя тоалетната.

Отидох при един вътрешен телефон и помолих телефонистката да ме свърже с ориенталския апартамент. В хотела имаше само два апартамента — ориенталският и „Макао“. Имах чувството, съдейки по досието му, че Белгази ще се настани в един от тях.

В ориенталския не вдигаше никой. Опитах повторно и този път поисках „Макао“.

— Ало — отговори мъжки глас.

— Ало, обаждам се от рецепцията — сносно имитирах местния китайски акцент. — Можем ли по някакъв начин да направим престоя на господин Белгази при нас още по-приятен?

— Не, всичко е наред — осведоми ме гласът.

— Чудесно. Приятно прекарване.

 

 

Същата вечер, докато Кейко я нямаше, седнах в хотелската си стая да чуя какво става с Каратето. Той също си беше в стаята и ако се съдеше по звука, гледаше международната емисия на Си Ен Ен. Да си лягам или да изляза — щях да реша в зависимост от действията му. Вече се бях облякъл с тъмносиви камгарни панталони, тъмносин пуловер и удобни обувки с каучукови подметки, в случай че Каратето решеше да поскита вечерта из града.

Погледнах през прозореца към грамадните кранове и земекопни машини, с които Макао строеше още мостове към китайската провинция Гуандонг, чиито ниски планини се мержелееха в далечината. Машините се извисяваха над пристанището като митологични същества, събудени, надигнали се от морското дъно, огромни, уродливи, надвесени над сушата, ала задържани от морската тиня.

Крановете ми напомниха за Япония, където съм прекарал по-голямата част от зрелия си живот и където изтръгването на суша от морето за строеж на множество мостове и излишни офис комплекси е национален спорт. Ала докато вездесъщото строителство в Япония винаги ми се е струвало почти успокоително със своята обичайност, тук тази крайност изглеждаше тайнствена, дори смътно заплашителна. Кой взимаше решенията? Кой правеше оценките за въздействието върху околната среда, за да бъдат одобрени проектите? Кой взимаше рушветите? Не знаех. В много отношения Макао си оставаше загадка.

Бях прекарал там последните три седмици, местейки се от хотел на хотел, като гледах да не бия на очи и проучвах задълбочено мястото. Преди да приема задачата, не знаех за Макао много повече от прочетеното в „Далекоизточен икономически преглед“: през 1999-а Португалия бе върнала територията на Китай мирно, както е редно да стават тия неща, и нейните пет процента португалско етническо население се бяха интегрирали необичайно добре. Те говореха на китайски и общуваха с местните по начин, който караше повечето хонконгци от британски произход да се изчервяват. Обслужващата икономика на Макао се поддържаше главно от филипинци и тайландци. За територия, която доскоро е изпълнявала ролята на топчето в петвековния пинг-понг на Великите сили, тя се отличаваше с необикновено стабилно чувство за собствена идентичност.

В края на триседмичния си престой знаех много повече: как да се обличам, да се движа и да се държа, за да приличам на един от милионите гости, да речем, от Хонконг, бях наясно с разположението и ритмите на магазините и улиците, правилата и принципите на казината. И всичко това щеше да ми осигури важно предимство в предстоящата ми работа.

Чух, че телефонът в стаята на Каратето иззвънява. Телевизорът утихна.

— Ало — чух го да казва. Пауза, после: — Bien.

Значи е французин, както бях заподозрял по пропилата се в стаята му никотинова миризма. При това с културен парижки акцент. Моят френски общо взето беше останал на нивото си от гимназията, а и сигналът бе заглушаван от периодично пращене. Нямаше да е лесно.

— Oui, il est arrive ce soir.

Това го разбрах. Да, той пристигна тази вечер. Нова пауза. После:

— Pas ce soir. — Не тази вечер.

Пауза. След това:

— Oui, la reunion est ce soir. Ensuite cela. — Да, срещата е тая вечер. Тогава после.

Пауза. Гъсталак от думи, сред които не успях да си проправя път, последвани от:

— Tout va bien. — Всичко е наред. Пак непроницаем гъсталак. — Je vous ferai savoir quand ce fait. — Ще ви съобщя, когато стане.

Щрак. И отново Си Ен Ен.

Половин час по-късно телевизорът угасна. Чух вратата да се отваря и затваря. Излизаше.

Взех тъмното си яке и слязох по стълбището на първия етаж. От професионалист можеше да се очаква да мине през задния изход, по-рядко използваната и по-непредвидима алтернатива, затова се запътих натам, като предполагах, че и Каратето е предпочел същия път. Имаше три задни изхода: един от хотела, един от козметичния салон и един от ресторанта — обаче всички водеха до един и същи вътрешен двор, от който на свой ред се излизаше само на една уличка, което означаваше едно-единствено място за засада.

До хотела имаше открит паркинг. Влязох в него и се притиснах към стената, скрит от храстите, растящи до нея.

Той се появи минута след като бях заел позиция. Уличните лампи го осветяваха и хвърляха сенки в паркинга, където се бях притаил. Каратето ме подмина и продължи по алеята, водеща към Авенида да Амизаде, кръстена преди векове от португалците, подобно на повечето улици в Макао. Мекотата на тъмносиньото му сако изглеждаше прекалено стилна за обстановката — облеклото в Макао, бях научил аз, беше спортно и почти немарливо, — но предполагах, че като бял сред море от азиатци, той и без това щеше да изпъква.

Като излезе от паркинга, Каратето зави надясно в друга уличка. Озърнах се назад към изхода на хотела — пълно спокойствие. До този момент бях засякъл, че е сам, без преследвачи. Тръгнах подире му. Той стигна до Авенида да Амизаде и зачака пролука в трафика, за да пресече. Останах в сенките, без да го изпускам от очи.

От отсрещната страна на улицата Каратето зави наляво, хвърляйки поглед през рамо като всеки пешеходец, за да се увери, че не идва кола, преди да пресече. Позволих си да се подсмихна. Неговата „проверка на трафика“ представляваше дискретен контраразузнавателен метод. Беше изпълнен добре, нехайно, и по качеството на това движение разбрах, че сигурно ще се затрудня да го следя сам.

Той закрачи по широкия булевард към хотел „Лишбоа“, най-голямото казино и най-известното свърталище на проститутки в околността. Пресякох и тръгнах след него. Уличните лампи наоколо бяха на голямо разстояние една от друга, с бая обширни тъмни участъци помежду им, където можех да се крия, без Каратето да ме забележи, дори да се обърне назад.

Неколкостотин метра по-нататък той се спусна по стълбището на един подлез с формата на буквата Н — дългите му рамене минаваха успоредно на авенидата, а средната къса част я пресичаше. Леко ускорих ход и стигнах тъкмо навреме, за да видя, че навлиза в средния тунел и изчезва под улицата.

Бях изправен пред дилема. Ако го последвах и Каратето се озърнеше назад, щеше да ме фиксира. Ако останех и той излезеше от другата страна, можеше да се забърза и да се отдалечи. В такъв случай лесно щях да го изпусна.

Замислих се за момент. Досега неговите контраразузнавателни мерки бяха фини, маскирани като поведение на обикновен пешеходец. Сега обаче изоставяше финеса: в края на краищата, разхождащият се пешеходец обикновено не пресича улицата, само за да се върне след малко на предишния тротоар. Знаеше си работата. Въпросът бе как ще го изиграе. Дали ще се върне, за да засече преследвача си? Или ще забърза от отсрещната страна, за да му се изплъзне?

Ако работех в екип или дори само с един партньор, нямаше да има проблем. Просто щяхме да се редуваме, знаейки, че ако единият от нас бъде забелязан, другият веднага ще го замени. Само че този път не разполагах с такъв лукс като помощници. Можех да разчитам само на инстинкта и опита си и те ми подсказваха, че ходът с подлеза е уловка, опит да вкара преследвача вътре, да го отличи от тълпата и тогава да се обърне и да го пипне. Затова подминах входа на подлеза отдясно, като се скрих в сенките на една от нискораслите палми по булеварда с надеждата, че ще се окажа прав.

Изтекоха петнайсет секунди. Трийсет.

Ако грешах, сега бе последната възможност да се опитам да пресека улицата. Щом излезеше отсреща, щеше да ме види, ако продължавах да стоя като стълб.

Само още една секунда, само още една секунда, хайде бе, тъпанар, къде се…

Хоп, ето го и него — вървеше по дългото рамо на подлеза, все още от моята страна на улицата. Безшумно си отдъхнах.

Той продължи още стотина метра по Авенида да Амизаде, после сви надясно. И аз постъпих така — тъкмо навреме, за да го видя как завива наляво по задръстена с мотоциклети уличка, от двете страни на която се издигаха офис сгради. Вмъкнах се в алеята след него. Климатиците на прозорците бръмчаха като насекоми в мрака наоколо.

След три минути стигнахме до „Лишбоа“. Последвах го вътре, като се чудех дали се надява да използва многобройните му входове и изходи в рамките на предварително обмислен маршрут за разкриване на евентуални преследвачи. В такъв случай беше допуснал грешка. Вечерно време „Лишбоа“ бе прекалено оживен — там преследвачът можеше да върви плътно подире ти и пак да не го забележиш. Даже да имаше цял екип, заел позиции вътре, вечерната навалица щеше да предостави неограничени възможности за скриване. Да не би да беше начертал пътя си през деня, когато в хотела нямаше толкова посетители? В такъв случай грешката му бе аматьорска. Часовете на деня, дните от седмицата, сезоните, температурата — всичко това може да създаде абсолютно различни условия от онези, които първоначално си разузнал.

Скъсих дистанцията и продължих плътно подире му, тъй като знаех, че ако влезе в гъмжащия от хора, многоетажен кошер на казиното, лесно мога да го изгубя. Той обаче го подмина и бавно обиколи по посока на часовниковата стрелка търговската аркада на първия етаж, където ятата проститутки от недалечната провинция Гуандонг кръжаха като хищни риби в кръгъл аквариум. Минахме между тях, покрай комарджии, фрашкани с току-що спечелени мангизи, които момичетата зяпаха с подканваща дързост, нетърпеливи да откъснат своя пай от хранителната верига на казиното, покрай мъже на средна възраст от Хонконг и Тайван, с увиснали телеса, трескави очи и сковани пози, впримчени в зловещото чистилище между сексуалното желание и търговската пресметливост, покрай сводниците, свикнали с магията на голите крака и дръзките деколтета на момичетата и интересуващи се само да ги държат в движение, да ги карат да циркулират, вечно да плуват в мрака на безкрайната нощ на „Лишбоа“.

Каратето напусна сградата през един второстепенен изход. Все още не бях сигурен какво се е надявал да постигне с влизането си вътре. Подобно на самия хотел, в търговската аркада имаше прекалено много хора за сериозно засичане на евентуално наблюдение. Може лошо да беше подготвил тази част от маршрута, както първоначално бях предположил. А може просто да зяпаше наоколо, предвкусвайки насладите, които щеше да си позволи по-късно през нощта. Не бе невъзможно: дори професионалистите понякога се подхлъзват или спират, за да задоволят някоя човешка нужда.

По-нататъшното му поведение потвърди втората ми хипотеза: след „Лишбоа“ не забелязах да прави каквото и да било, за да провери какво става зад гърба му. Трябва да се беше задоволил с предизвикателния си финт в подлеза. Всъщност той не можеше да се смята за неефективен ход и сигурно щеше да е достатъчен, за да изобличи по-неопитен преследвач. По дяволите, щеше да изобличи дори мен, ако инстинктът ми не бе толкова верен или ако не си бях направил триседмичното домашно.

Каратето продължи по Авенида Енрике. Улицата беше права, тъмна и задръстена от коли, така че можех да го следя отдалече. Очите ми постоянно се движеха, търсейки горещите точки, местата, където щях да разположа контраразузнавателните си екипи или щях да устроя засада. Нищо не задействаше радара ми.

На площад „Сенадо“, главната пешеходна зона в района, той зави надясно. Площадът гъмжеше от народ, даже в тоя вечерен час, и аз ускорих ход, за да не го изгубя. Каратето крачеше по вълнообразните редове от черни и бели плочи, наляво от осветените вертикални струи на фонтана, покрай ниските пастелни портици на магазините в португалски стил, изпъкващ сред обкръжаващите го азиатски звуци и миризми. Следях го от десетина метра разстояние. От един магазин настойчиво дънеше хонконгски поп. Във въздуха ухаеше на печено свинско и лепкав ориз. Наоколо сновяха многобройни тълпи от купувачи, приказваха, смееха се, радваха се на приятния зной и безгрижните удоволствия на нощта.

Напуснахме „Сенадо“ и продължихме по по-тихи улици. Каратето обикаляше сергиите — плодове, бельо, традиционни тайландски костюми по три за един хонконгски долар, ала не купуваше нищо. Като че ли отиваше към „Св. Павел“, разкошна някога португалска катедрала, многократно опожарявана през вековете и сега останала само като тъжна фасада, призрачна руина, осветена в нощта като бял скелет, подпрян върху дълго и стръмно стълбище, откъдето съзерцава в помръкнала величественост града, израснал като буренак наоколо.

Постепенно навлязохме в жилищен квартал. Подминавахме широки, отворени отбивки. Автоматично ги проверявах, но там не се таеше опасност, а само всевъзможни домашни сцени: четири възрастни жени, потънали в игра на маджонг, група момчета около телевизор, вечерящо семейство. Минахме край старо светилище, чиято червена боя се лющеше от тропическата влага. Тамянът от кадилницата вътре пропи сетивата ми с емоционални спомени от детството.

Каратето стигна до ъгъла на улицата и зави надясно. В лабиринта от тъмни ниши и сокаци лесно можех да го изпусна, ако се отдалечеше, затова ускорих ход да не изостана. Завих зад ъгъла, зад който преди секунди беше изчезнал той — и за малко не се блъснах в него.

Обектът бе спрял — класически контраразузнавателен ход, на който трудно може да се противодейства, ако си сам. Нищо чудно, че не си даваше много зор: финтът с подлеза беше за приспиване на бдителността и аз се бях хванал на въдицата. Мамка му.

Адреналинът нахлу в кръвта ми. Звуците заглъхнаха. Движенията се забавиха.

Погледите ни се срещнаха и за миг, продължил сякаш безкрайно, двамата останахме напълно неподвижни. Видях, че челото му се смръщва. Виждал съм го тоя, знаех, че си мисли. В хотела.

Тежестта му се премести назад в отбранителна поза. Лявата му ръка се вдигна към левия ревер на сакото. Дясната се насочи към вътрешния джоб.

Към оръжие, несъмнено. Мамка му.

Взех разстоянието помежду ни на една крачка и сграбчих долния край на десния му ръкав с лявата си ръка, отдръпвайки го от тялото му, за да му попреча да извади каквото криеше в сакото си. С дясната го хванах за левия ревер, който вдигнах нагоре до брадичката му. Той реагира добре: отстъпи назад с левия крак, за да запази равновесие и да увеличи разстоянието, за да приложи нещо от своя каратистки арсенал. Само че аз нямах намерение да му дам подобен шанс. С десния си крак обездвижих дясната му пета и го ударих с юмрук в гърлото с основна джудистка хватка коучигари. Равновесието му се наруши и тъй като кракът му беше в капан, противникът ми политна право назад, излишно размахал лявата си ръка. Продължих да го стискам за десния ръкав и докато падахме, се извъртях обратно на часовниковата стрелка, насочвайки десния си лакът точно към диафрагмата му. Когато се строполихме на земята, лакътят ми силно се заби в него.

Претърколих се надясно, високо замахнах с дясната си ръка, прицелена в носа му. Той обаче имаше добри рефлекси въпреки шока от падането. Каратето завъртя глава и блокира удара с лявата си ръка.

И все пак на земята той се намираше в чужда среда и скоро допусна грешка. Вместо да се заеме с непосредствената опасност — моето доминиращо положение и свободата ми да го атакувам — моят противник пак посегна за оръжието си. С дясната си ръка хванах неговата и я дръпнах назад в хватката пилешко крило. Той се опита да се надигне, обаче аз го предвидих. Спирайки движението му напред с хватката, приложена на дясната му ръка, обвих лявата си ръка около главата му обратно на часовниковата стрелка, отпред назад, сплетох пръсти зад отсамната му лопатка и се отпуснах назад, притискайки лицето му с опакото на дланта си. Това движение изви шията му назад до предела на естествената й подвижност и почти извади рамото му от ставата, но аз не продължих нататък. Исках само да го накарам да се предаде, а не да го убия. Засега.

— За кого работиш? — попитах.

В отговор Каратето запелтечи. Упражних още натиск върху шията му, но бързо го отпуснах, за да не реши, че се опитвам да го довърша, защото в такъв случай не можех да очаквам съдействие от негова страна.

Той схвана положението и престана да се съпротивлява. Едва ли знаеше ката, в която да лежи на земята, хванат в такава хватка.

— Je ne comprends pas — чух го да казва, напрегнал тялото си в ръцете ми.

Дръжки не разбираш, малкият, помислих си. Нали преди малко те чух да гледаш тъпото Си Ен Ен.

— Pour… Pour qui travaillez-vous? — опитах аз.

— Je ne comprends pas — повтори Каратето.

Добре де, върви по дяволите. Пак го натиснах, по-силно отпреди, и този път задържах една секунда повече, преди да отпусна.

— За последен път — предупредих го на английски. — Казвай за кого работиш, иначе с теб е свършено.

— Доб… Добре — изпъшка той, гласът му бе приглушен от притиснатата към лицето му моя длан. Понаведох се напред, за да го чувам по-ясно.

В този момент Каратето изви гръб и рязко дръпна дясната си ръка напред в опит да се освободи от пилешкото крило, за да се докопа до онова, което носеше в джоба си. Преместих тежестта си наляво и силно дръпнах ръката му назад. Той обаче само блъфираше и аз със закъснение прозрях, че истинското му намерение е да стигне колана си с другата си ръка. Преди да успея да му попреча, противникът ми с плавно движение натисна един бутон и откопча токата, към която бе прикачен двуостър стоманен нож.

Мамка му. Без да се замислям, диво се извих назад, опрях лявата си подлакътница в тила му и го натиснах с две ръце. За миг плътта му оказа съпротива, после вратът му изхрущя и тялото му потрепери в ръцете ми. Ножът изтрополя на земята.

Оставих го на асфалта и бързо го претърсих. Дланите ми трепереха от адреналина. Изведнъж усетих, че сърцето ми се блъска като полудяло в гърдите. По дяволите, добър ход. За малко да успее.

Не носеше много неща: нито портфейл, нито документ за самоличност. Само хотелския му ключ в джоба на панталона и презраменен кобур, към който посегна, когато ме видя. И в него — марк 23 на „Хеклер Кох“. Със заглушител „Найтс Армамент“, един от двата одобрени модела на ХК за Марк 23.

Нож на колана и ХК със заглушител. Съмнявах се, че ги е прекарал ей така през охраната на летището на идване в Макао, макар да предполагах, че е възможно охранителите да са били прекалено заети с нокторезачки и ножички, за да ги забележат. И все пак тайнственият господин Нучи по-скоро имаше тукашни връзки и оръжията го бяха чакали или му бяха предадени по друг начин след пристигането му. Отбелязах си тази мисъл за по-нататъшен анализ.

Нямаше нищо друго, което да ми подскаже повече за него и за това кой го праща. И на среща с кого е отивал.

Изправих се и се огледах. Наляво, надясно. Нищо. На улицата цареше гробна тишина.

Скрих се в сенките, като инстинктивно въртях глава насам-натам, докато се движех, търсейки признаци за опасност. Оставих оръжията до трупа, тъй като нямах нужда от тях за сегашната си операция, а не исках да се свързвам с нищо, което полицията можеше да открие на местопрестъплението. След известно време пулсът ми започна да се нормализира.

Кой беше той, по дяволите? На среща с кого отиваше? Дразнеше ме, че не знам почти нищо за него. Едно име, Нучи, което можеше да е и псевдоним. И вероятна националност. Ала нищо повече.

Все пак като цяло резултатът не бе лош. Бях почти сигурен, че независимо кой го праща, Каратето е бил тук, за да очисти Белгази. А това вече нямаше да се случи.

Освен това нещата определено можеха да се развият зле. Ако беше извадил пистолета, преди да завия зад ъгъла, вместо да посегне за него после, вероятно аз щях да лежа проснат там в мрака.

Движех се по тесните улички, по тъмните сокаци. Пулсът ми още повече се забави. Дланите ми престанаха да треперят. Сградите от двете страни сякаш станаха по-високи и слабата светлина помръкна, докато ми се стори, че лъкатуша из стръмно дере, мрачна градска клисура, прорязана в избелелите бетонни фасади от отдавна изчезнала река. Ръждивите противопожарни стълби бяха скални склонове, проснатото пране — преплетени лиани, самотната лампа на един покрив — почти пълна луна.

Върнах се в хотела. Когато стигнах до задния вход, сърцето ми вече биеше спокойно. Замислих се за бъдещето. За Белгази.

Да, за Белгази. Главната атракция. Край на второстепенните номера. Щях да се приближа до него, да го направя както трябва и да изчезна. После щях да си получа парите. Достатъчно голяма сума, за да мога завинаги да се измъкна от това блато.

Е, поне за достатъчно дълго.