Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2


Никой не се учуди от женитбата на нотариуса Симон Льобрюман и госпожица Жана Кордие. Льобрюман току-що бе откупил бюрото на нотариуса Папийон; разбира се, трябваха му пари, за да го плати, а госпожица Жана Кордие имаше чисти триста хиляди франка зестра в чекове и записи на заповед на предявителя.

Нотариусът Льобрюман беше хубав момък, който се отличаваше с изяществото си, наистина провинциално изящество на нотариус, но все пак изящество — нещо твърде рядко в Бутини-льо-Рьобур.

Госпожица Кордие беше миловидна и свежа. Вярно, че миловидността й беше малко несръчна, а свежестта малко блудкава, но, общо взето, тя беше хубаво, желано и ухажвано момиче.

Сватбената церемония вдигна цял Бутини на крак.

Всички се възхищаваха много на младоженците, а те се прибраха в съпружеското гнездо, за да скрият щастието си. Бяха решили да направят чисто и просто едно малко пътуване до Париж, след като прекарат насаме няколко дни.

Чаровни бяха тия мигове насаме! Нотариусът Льобрюман съумя да прояви удивителна сръчност, нежност и тактичност в първата близост с жена си. Той си бе поставил за девиз: „Крушата сама пада от дървото за този, който умее да чака.“ Той съумя да прояви и търпение, и енергичност. И успехът му бе бърз и пълен.

Само след четири дни госпожа Льобрюман обожаваше мъжа си. Не можеше вече без него, трябваше да стои цял ден при нея, за да го гали и прегръща, за да пипа ръцете, брадата, носа му и прочие. Тя сядаше на коленете му, хващаше му ушите и казваше; „Затвори си очите и си отвори устата.“ Той отваряше доверчиво уста, полузатваряше очи и получаваше дивна целувка, тъй нежна, тъй дълга че тръпки пробягваха по гърба му. А и той на свой ред от сутрин до вечер и от вечер до сутрин не можеше да се насити да я милва, да я целува, да я гали и прегръща, за да докаже любовта си.

 

 

Щом изтече първата седмица, той каза на младата си съпруга:

— Ако искаш, идния вторник ще заминем за Париж. Ще постъпим като влюбените, които не са още женени: ще ходим по ресторанти, на театър, в нощните заведения, навсякъде, навсякъде!

Тя скачаше от радост.

— О, да, ох! Хайде да тръгваме по-скоро!

Той продължи:

— И да не забравя, предупреди баща си да приготви зестрата ти. Ще я взема с нас, за да се разплатя с едно отиване и с господин Папийон.

— Ще му кажа утре сутринта — отвърна тя.

А той я взе в обятията си, за да поднови нежната игра, която тъй й се нравеше от осем дни насам.

Следния вторник тъстът и тъщата придружиха до гарата дъщеря си и зет си, които тръгваха за столицата.

— Уверявам ви — каза тъстът, — че не е благоразумно да вземате в чантата си такава голяма сума.

А младият нотариус се усмихна.

— Не се безпокойте за нищо, татко, свикнал съм с тия работи. Понякога ми се случва да нося със себе си цял милион. Така поне ще избегнем много формалности и закъснения. Не се безпокойте за нищо.

Чиновникът на гарата извика:

— Пътниците за Париж да се качват във вагоните.

Те се качиха бързо в един вагон, където имаше две стари дами.

Льобрюман прошепна на ухото на жена си:

— Колко неприятно, няма да мога да пуша.

— И на мен ми е неприятно — отвърна тя съвсем тихо, — но не заради пурата ти.

Влакът изсвири и потегли. Пътуването продължи един час. През това време те не си казаха много нещо, защото двете старици не спяха.

Щом излязоха от гарата Сен-Лазар, Льобрюман каза ма жена си:

— Ако искаш, миличка, ще отидем най-напред да обядваме в някой ресторант на булеварда, после ще се върнем спокойно да си вземем куфара и ще го занесем в хотела.

Тя веднага се съгласи:

— О, да, да отидем в ресторант. Далеч ли е?

— Да — поде той, — далечко е, но ще вземем омнибуса.

— Защо да не вземем файтон? — учуди се тя.

Той й се скара усмихнат:

— Такава ли си ти пестеливка, за пет минути път файтон, три франка за минута, голяма прахосница си.

— Вярно — каза тя, малко смутена.

Тъкмо в този момент мина голям омнибус с препускащи коне.

— Кондуктор, ей, кондуктор — извика Льобрюман.

Тежката кола спря. Младият нотариус бутна вътре жена си и й каза много бързо:

— Качи се вътре, аз ще се покатеря горе, за да изпуша поне една цигара преди обед.

Тя нема време да отговори. Кондукторът я улови за ръка, помогна й да стъпи на стъпалото и я бутна в колата. Падна зашеметена на седалката и видя слисана през задното прозорче краката на мъжа си, който се покатери на покрива.

Остана неподвижна между един шишкав господин, който миришеше на тютюн, и стара жена, която миришеше на куче.

Всички други пътници, наредени безмълвно един до друг: един бакалски чирак, една работничка, подофицер от пехотата, някакъв господин със златни очила и копринена шапка с широка периферия, подвита като улук, две дами с важен и начумерен вид, които като че ли казваха: „Тук сме, но струваме много повече“, две монахини, едно момиче без шапка и един гробар, всички изглеждаха като колекция от карикатури, музей за комични предмети, редица преувеличени скици на човешки лица, подобни на смешните палячовци от мукава, по които се стреля на панаирите.

Друсането на колата замайваше главите им, разтърсваше ги. Увисналата кожа на бузите им се тресеше. С притъпени от друсането сетива, те изглеждаха глупави и заспали.

Младата жена нямаше сили да се помръдне.

„Защо той не дойде с мене?“ — питаше се тя. Някаква неясна тъга я подтискаше. Той можеше наистина да се лиши от тази цигара!

Скоро монахините дадоха знак да спрат и една след друга излязоха от омнибуса, като оставиха зад себе си блудкава миризма на овехтели фусти.

Пак потеглиха, после отново спряха. Този път се качи някаква готвачка, зачервена и задъхана. Ти седна и сложи на коленете си кошница с провизии. В омнибуса замириса силно на помия.

„Този ресторант е по-далеч, отколкото си мислех“ — каза си Жана.

Гробарят си отиде и на негово място дойде кочияш, от когото се носеше мирис на конюшня. Момичето без шапка бе заместено от комисионер, от чиито крака се излъчваше парфюмът на дългите му обиколки.

Жената на нотариуса се чувствуваше зле. Повдигаше й се, идеше й да заплаче, без сама да знае защо.

И други хора слязоха, качиха се нови пътници. А омнибусът все вървеше по безкрайните улици, спираше на спирките и пак потегляше.

„Колко е далеч! — казваше си Жана. — Дано само не се е разсеял нещо, дано не е заспал! Доста се измори през последните дни.“

Малко по малко всички пътници си отидоха. Тя остана сама, съвсем сама. Кондукторът извика:

— Вожирар!

Понеже тя не се помръдна, той извика:

— Вожирар!

Тя го погледна и разбра, че тая дума се отнася за нея, понеже нямаше никой друг в омнибуса. Мъжът каза за трети път:

— Вожирар!

Тогава тя попита:

— Къде сме?

Той отвърна начумерено:

— Ами че във Вожирар, и таз добра! Двадесет пъти ви казвам вече.

— Далеч ли е от булеварда?

— Кой булевард?

— Булевард Италиен.

— Отдавна го отминахме.

— Ах! Ще бъдете ли така любезен да предупредите моя мъж?

— Вашия мъж? Че къде е той?

— На покрива.

— На покрива! Отдавна вече там няма никого.

Тя трепва ужасена.

— Как така? Не е възможно. Той се качи с мене. Разгледайте добре! Той трябва да е там.

Кондукторът заговори грубо:

— Хайде, момиченце, стига си дрънкала. На мястото на един загубен мъж ще намериш десет. Обирай си парцалите. Край. На улицата ще си намериш друг.

Очите й се напълниха със сълзи, тя настоя на своето:

— Вие се лъжете, господине, уверявам ви, че се лъжете. Той носеше голяма чанта под мишница.

Служителят се разсмя.

— Оня с голямата чанта? Ах, да, той слезе на площад Мадлен. Все едно, зарязал те е, ха-ха-ха!…

Колата спря. Тя слезе и неволно хвърли поглед към покрива на омнибуса. Нямаше никого.

Тогава се разхълца високо, без да мисли, че я слушат и гледат.

— Какво ще стане сега с мене! — промълви младата жена.

Приближи се инспекторът на омнибусната служба.

— Какво има?

Кондукторът отговори подигравателно:

— Една дама: мъжът й я зарязал по пътя.

— Не е голяма работа — добави другият, — гледайте си службата.

И се завъртя на токовете си.

Тогава тя тръгна все направо, премного слисана и объркана, за да може да разбере това, което й се бе случило. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави? Какво можеше да се е случило на мъжа й? Как е могъл да направи подобна грешка, да прояви подобно невнимание, недоглеждаме и толкова невероятна разсеяност?

Тя имаше в джоба си два франка. Към кого да се обърне? И изведнъж се сети за братовчед си Барал, подначалник на служба във флота.

Имаше точно толкова пари, колкото да плати за файтон. Поръча да я заведат у дома му. Срещна го тъкмо когато той тръгваше за министерството. И той като Льобрюман носеше под мишница дебела чанта.

Тя слезе тичешком от файтона и извика:

— Анри!

Той се спря смаян:

— Жана?… Вие тук?… Съвсем сама?… Какво търсите, къде отивате?

Тя прошепна през сълзи:

— Мъжът ми се загуби преди малко.

— Загуби ли се? Къде това?

— От покрива на един омнибус.

— На омнибус?… О!…

Тя му разказа разплакала приключението си. Той слушаше и разсъждаваше. Попита я:

— Съвсем бистра ли му беше главата тази сутрин?

— Да.

— Добре. Ами имаше ли много пари със себе си?

— Да, у него беше зестрата ми.

— Вашата зестра?… Цялата ли?

— Съвсем цялата… за да плати бюрото си.

— Няма що, скъпа братовчедке, в този момент навярно вашият съпруг лети към Белгия.

Тя все още не можеше да разбере. Заекна:

— … Моят мъж… какво казвате?…

— Казвам, че е задигнал вашия… вашия капитал… и това е всичко.

Тя стоеше права, задъхана, шепнейки:

— Тогава… тогава… той е мизерник!…

И изнемогвала от вълнение, падна, хълцайки, върху гърдите на братовчед си.

Понеже хората се спираха да ги гледат, той леко я бутна във входа на къщата, хвана я през кръста и й помогна да се качи по стълбата. Прислужницата му отвори смаяна вратата. Той й заповяда:

— Софи, изтичайте до ресторанта да вземете обед за двама души. Няма да ходя в министерството днес.

Край