Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2


Той никога не би могъл и да мечтае, че ще се издигне толкова много! Син на провинциален съдебен пристав, Жан Марен беше дошъл, като толкова други, да следва право в Латинския квартал. В различните кръчми, които бе посещавал последователно, той се бе сприятелил с няколко устати студенти, които бистреха политиката пред чаша бира. Той се влюби просто в тях и ги следваше упорито от кафене в кафене, като плащаше даже и консумацията им, когато имаше пари.

После стана адвокат, започна да защищава дела и да ги губи. Но ето че една сутрин узна от вестниците, че един от бившите му приятели от Латинския квартал бил току-що избран за депутат.

Той отново стана негово вярно куче, приятел, който се натоварва с неприятни задачи и ходатайства, когото търсят само когато имат нужда от него и с когото не се церемонят много. Но поради парламентарна случайност депутатът стана министър и шест месеца по-късно Жан Марен бе назначен за държавен съветник.

 

 

Той изживя отначало криза на възгордяване до главозамайване. Ходеше по улиците, щастлив, че може да се покаже, като че ли само по външния му вид можеше да се отгатне постът. Намираше начин по най-незначителен повод да каже на продавачите в магазините, в които влизаше, на вестникопродавците и дори на кочияшите:

— Аз, като държавен съветник…

След това съвсем естествено, като последица от високия пост, по професионална необходимост и дълг на великодушен и силен на деня човек, той изпита властна потребност да покровителствува другите. На всички при всякакъв случай предлагаше подкрепата си с неизчерпаема щедрост.

Когато срещнеше по булеварда познато лице, той се приближаваше сияещ, ръкуваше се, осведомяваше се за здравето и заявяваше, без да го питат:

— Знаете, нали, аз съм държавен съветник и съм изцяло на услугите ви. Ако мога да ви бъда полезен за нещо, използувайте ме, без да се стеснявате. В моето положение имам широки възможности.

И той влизаше със срещнатия приятел в някое кафене, искаше перо, мастило, лист хартия — „само един лист, келнер, за едно препоръчително писмо“.

И пишеше препоръчителни писма: десет, двадесет, петдесет писма на ден. Пишеше ги навсякъде — в „Американското кафене“, при „Биньон“, при „Тортони“, в „Мезон-Доре“, в кафене „Риш“, при „Хелдер“, в „Английското кафене“, в „Неаполитанското“, навсякъде. Пишеше на всички републикански чиновници, като се почне от мировите съдии, та се стигне до министрите. И беше щастлив, напълно щастлив.

 

 

Една сутрин, като излизаше от дома си, за да отиде в Държавния съвет, заваля дъжд. Поколеба се дали да вземе файтон, но не взе, а тръгна пеш по улиците.

Дъждът ставаше все по-проливен, заливаше тротоарите, наводняваше платното на улицата. Господин Марен бе принуден да се подслони под една врата. И един стар свещеник с побелели коси се беше скрил вече там. Преди да стане държавен съветник, господин Марен никак не обичаше духовенството. Но сега, след като един кардинал се бе допитал любезно до него по някакъв труден въпрос, той се отнасяше с почит към духовниците. Дъждът се лееше като из ведро и двамата мъже бяха принудени да притичат чак до будката на вратаря, за да избягнат пръските. Господин Марен, който постоянно гореше от желание да говори, за да се похвали с поста си, каза:

— Отвратително време, отче.

Старият свещеник се поклони.

— О, да, господине, много неприятно, особено когато човек идва в Париж само за няколко дни.

— А! От провинцията ли сте?

— Да, господине, за малко се отбих в Париж.

— Наистина ужасно неприятно: да дойдете само за няколко дни в столицата, и да ви вали дъжд. Ние, държавните служители, които живеем тук цялата година, малко се интересуваме какво е времето.

Абатът не отговори. Гледаше улицата. Проливният дъжд бе понамалял. Изведнъж той се реши и запретна полите на расото си, както жените повдигат роклите си, за да прескочат някоя вада.

Като видя, че свещеникът си отива, господин Марен се провикна:

— Ще се измокрите до кости, отче. Почакайте още няколко минути. Дъждът ще спре.

Свещеникът се спря нерешително и добави:

— Работата е там, че бързам. Имам спешна среща.

Господин Марен изглеждаше много огорчен.

— Но вие ще станете сигурно вир-вода. Може ли да ви попитам в кой квартал отивате?

Свещеникът се поколеба за миг и после каза:

— Отивам в Пале Роаял.

— В такъв случай ще ми позволите, отче, да ви предложа да се подслоните под моя чадър. Аз отивам в Държавния съвет. Държавен съветник съм.

Старият свещеник вдигна очи, погледна съседа си и каза:

— Благодаря ви много, господине, приемам с удоволствие.

Тогава господин Марен го хвана подръка и го поведе със себе си. Той го напътствуваше, внимаваше къде стъпва и го съветваше:

— Пазете се, тук има вода, отче. Пазете се главно от колелата на колите. Могат да ви изпръскат понякога от главата до петите. Пазете се също от чадърите на минувачите. Нищо по-опасно за очите от краищата на спиците им. Жените особено са непоносими. Не обръщат внимание на нищо и току ви тикат в лицето острите краища на омбрелите и чадърите си. Не си правят труд да се отместят. Сякаш целият град е техен. Вървят като царици и по тротоара, и по платното на улицата. Лично аз смятам, че възпитанието им е далеч незадоволително.

И господин Марен се разсмя.

Свещеникът не отговори. Вървеше леко изгърбен, избираше грижливо къде да стъпи, за да не изкаля нито обувките, нито расото си.

— Навярно идвате в Париж, за да се поразвлечете малко — поде господин Марен.

— Не. Имам работа — отвърна старчето.

— Ах, така! Ами важна ли е тази работа? Смея ли да попитам за какво се отнася? Ако мога да ви бъда полезен, на ваше разположение съм.

Свещеникът изглеждаше смутен. Той измърмори:

— О! Дребна лична неприятност, малко усложнение с моя… епископ. Едва ли би представлявало интерес за вас. Това е въпрос от чисто вътрешно… църковно естество.

Господин Марен заяви с готовност:

— Но тъкмо Държавният съвет урежда тия въпроси. В такъв случай възползувайте се от мене.

— Да, господине, и аз отивам в Държавния съвет. Вие сте безкрайно добър. Налага ми се да се срещна с господин Льорьопер и господин Савон, а може би също и с господин Птипа.

Господин Марен се спря изненадан:

— Ами че те са мои приятели, отче, мои най-добри приятели, превъзходни колеги, прекрасни хора. Аз ще ви препоръчам и на тримата, и то много горещо. Разчитайте на мене.

Свещеникът благодари, обсипа го с извинения, измърмори хиляди благодарности.

Господин Марен бе очарован.

— А! Можете да се похвалите, че имате голям късмет, отче. Ще видите, ще видите, че благодарение на мене вашата работа ще тръгне като по мед и масло.

Те пристигнаха в Държавния съвет. Господин Марен покани свещеника в кабинета си, предложи му стол, настани го до огъня, седна самият той пред масата и почна да пише:

„Скъпи колега, позволете ми да ви препоръчам най-горещо едно почтено духовно лице, измежду най-достойните и най-заслужилите, абата…“

Той прекъсна писането и попита:

— Името ви, ако обичате?

— Абат Сентюр.

Господин Марен продължи да пише:

„Абата Сентюр, който има нужда от вашето съдействие във връзка с една дребна работа, за която ще ви говори.

Щастлив съм, че този случай ми дава възможност, драги колега…“

И той завърши писмото си с обичайните любезности.

Когато написа трите писма, той ги подаде на своето протеже, което си отиде след безкрайни благодарности.

 

 

Господин Марен свърши ежедневната си работа, прибра се в къщи, прекара спокойно останалата част от деня, спа необезпокояван от нищо, събуди се в отлично настроение и заповяда да му донесат вестниците.

Най-напред разгъна вестника на радикалите и прочете:

„Нашето духовенство и нашите чиновници.

Нямат край престъпленията на духовенството, които ние сме констатирали. Някакъв свещеник на име Сентюр, уличен в заговор срещу сегашното правителство, обвинен в недостойни деяния, които ще премълчим, заподозрян освен това, че е бивш езуит, пребоядисан в обикновен свещеник, лишен от енория от един епископ по съображения, които трябвало да останат в тайна, и извикан в Париж, за да даде обяснение за поведението си, намерил горещ защитник в лицето на държавния съветник Марен, комуто не му мигнало окото да даде на този злосторник в расо най-настойчиви препоръчителни писма на всички свои колеги, чиновници на републиката.

Привличаме вниманието на министъра върху неокачествимото държане на този държавен съветник.“

Господин Марен скочи от леглото, облече се и изтича при колегата си Птипа.

— Ах — каза му Птипа, — полудели ли сте? Как можахте да ми препоръчате този стар заговорник.

Загубил ума и дума от смущение, господин Марен смотолеви:

— Но не… виждате ли… Той ме измами… изглеждаше много почтен… изигра ме… недостойно ме изигра. Аз ви моля да го осъдите най-строго, много строго. Кажете ми на кого трябва да пиша, за да го осъдят. Ще отида при главния прокурор и при Парижкия архиепископ, да, при архиепископа…

Седна незабавно на писалището на Птипа и написа:

„Ваше преподобие, имам чест да донеса до знанието на Ваше високопреосвещенство, че току-що станах жертва на интригите и лъжите на някой си абат Сентюр, който злоупотреби с моето доверие. Заблуден от уверенията на този свещеник, аз можах…“

След като подписа и запечата писмото си, той се обърна към колегата си и заяви:

— Знаете ли, драги приятелю, нека това ви послужи за урок. Никога не препоръчвайте когото и да било.

Край