Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slapstick, or Lonesome no More, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 24 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 септември 2003)
Допълнителни корекции
waterjess (2012 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Помагали: Ирина Захариева и Стоян Васев

 

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, София, 1985

Kurt Vonnegut

Slapstick or Lonesome no More

Delakorte Press / Seyrtiour Lawrence, 1976

God Bless You, Mr. Rosewater Dell Publishing Co., Inc., 1965

Божидар Стойков, преводач. 1979, 1982


Посвещавам на паметта на Артър Стаили Джеферсън и Норвъл Харди, два ангела от моето време

… Наричай ме любими и аз ще се покръстя отново.

Ромео

Пролог

В сравнение с другите ми книги, тази е най-близо до автобиография. Нарекох я „Фарс“, защото е фантастична история на ситуации — също като кинокомедиите от едно време, особено филмите на Лаурел и Харди.

Е, добре, точно това е животът за мен.

Има един куп тестове за моята недостатъчна жизненост и ограничена интелигентност. Продължават да ги правят и до днес.

Според мен най-смешното при Лаурел и Харди бе как превъзходно се справяха с всички тестове.

Винаги успяваха да търгуват честно със съдбата си и затова бяха така невъобразимо смешни и очарователни.

 

Имаше много малко любов във филмите им. Често преобладаваха сватбените ситуации, но това беше нещо друго, един нов тест — с комични възможности при условие че всеки ги възприема чистосърдечно.

Любовта никога не е била спорна. И може би защото бях непрекъснато опиянен и под влиянието на Лаурел и Харди в детството си по време на Голямата криза, сега ми се струва съвсем естествено да говоря за живота, без да споменавам и дума за любовта.

Струва ми се, че тя не е важна за мен.

А кое е важното? — Да се търгува честно със съдбата.

 

Имам известен опит в любовта, или мисля, че имам, въпреки че онова, което най-много харесвах, може да се нарече просто добро държание. Отнасях се към някого добре за известно време, а понякога дори страшно дълго, и в замяна съм получавал същото. Но любовта няма нищо общо с това.

И още нещо: не мога да направя разлика между любовта си към хората и любовта към кучетата.

Когато бях малък, много често гледах филми на големите комици или ги слушах по радиото; в останалото време много обичах да се търкалям по килимите с нашите безкрайно привързани към мен кучета.

И досега го правя. Кучетата се уморяват и объркват много преди мен, аз мога да продължавам безкрайно.

Але-хоп!

 

Един от моите трима осиновени синове ми каза на 21-я си рожден ден, когато заминаваше с Корпуса на мира в джунглите на Амазонка — „Знаеш ли, никога не си ме прегръщал.“

Прегърнах го. И той ме прегърна. Беше чудесно. Бе толкова хубаво, като че ли отново се търкалях по килима с големия датски дог, който имахме преди години.

 

Любовта е там, където я срещнеш. Глупаво е да я търсиш, мисля дори, че много често е ужасна.

Бих искал хората, за които условно се предполага, че се обичат, да си припомнят следните думи, когато се счепкат: „Моля, по-малко любов и повече добро държание.“

 

Отношенията ни с моя единствен и по-голям брат Бърнард, който е учен-метеоролог в университета в Олбъни, са най-продължителният случай на добро държание в живота ми.

Той е вдовец и сам се грижи за двамата си невръстни сина. И добре се справя. Освен това има и други трима, но те са вече пълнолетни.

Бяхме възпитани и се развивахме в съвсем различни насоки. Той не може да бъде писател, както аз учен. Тъй като и двамата си изкарвахме хляба с мозъка, ние го приемаме като приспособление, отделно от съзнанието и от вътрешното ни „аз“.

С брат ми сме се прегръщали три или четири пъти, много несръчно — най-вероятно да е било на рождени дни. Но никога в минути на скръб.

 

Макар че бяхме различно устроени, ние харесвахме един и същ хумор — поне симпатиите ни към чудатостите на Марк Твен и на Лаурел и Харди бяха общи.

Мислите ни също бяха еднакво странни и безредни.

Спомням си една случка с брат ми, която, с малки изключения, може съвсем спокойно да бъде приписана и на мен.

Бърнард работеше известно време в една лаборатория на Дженеръл Илектрик край Ню Йорк. Там откри, че сребърният йодид може да сгъстява някои облаци на сняг или дъжд. В лабораторията му царуваше такъв невъобразим хаос, че един непохватен външен човек рискуваше да бъде убит по хиляди начини, в зависимост от това, къде стъпва.

Компанията имаше чиновник по безопасността, който едва не получил удар, когато видял джунглата от капани, примки и други ужасии. После наругал брат ми.

Бърнард посочил с пръст челото си и казал:

„Ако смятате, че лабораторията е ужасна, не знам какво бихте казали, ако можехте да надникнете тук вътре.“

И т.н.

 

Веднъж казах на брат си, че когато започна да поправям нещо из къщи, винаги си губя инструментите, преди да съм свършил работата.

— Щастливец — отвърна той, — аз пък винаги губя това, което работя.

Засмяхме се.

 

Независимо от различните възгледи, които имахме още от деца, и техния безпорядък, Бърнард и аз принадлежим към изкуствено създадени многочленни семейства, което ни позволява да имаме роднини по целия свят.

Той е брат на учените от всички страни, а аз съм брат на писателите по цялата планета.

Това е забавно и успокоително и за двама ни. Нещо повече — чудесно е.

Цяло щастие е, че хората се нуждаят от всички роднини, които могат да намерят, и при възможност да даряват и получават не непременно любов, а просто добро отношение.

Когато бяхме деца, живеехме в Индианаполис, щата Индиана, и винаги сме имали там огромен брой роднини — бащите и дедите ни бяха пораснали в този край, заобиколени с дузини братя и сестри, братовчеди, чичовци и лели. И да не забравя — всички техни роднини бяха образовани, благовъзпитани, преуспяващи и говореха немски и английски чудесно.

 

Между другото всички те бяха скептично настроени към религията.

 

Скитаха се на воля по широкия свят, докато бяха млади и често преживяваха чудновати приключения. Но рано или късно им се казваше, че е време да се върнат в къщи и да се установят в Индианаполис. Всички без изключение се подчиняваха — може би защото имаше толкова роднини наоколо.

Доста бяха нещата, които си заслужаваше да се наследят — стабилен и разумен бизнес, уютни домове, верни слуги, непрекъснато растящи планини от кристал, порцелан, сребърни съдове, отлична репутация на честни партньори в бизнеса, вили на брега на езерото Максинкуки, на чийто източен бряг моето семейство притежаваше по-рано цяло село от летни къщи.

 

Но щастието на семейството бе помрачено веднъж завинаги от внезапно появилата се омраза на американците към всичко немско, която се разрази с пълна сила с влизането на страната в Първата световна война, пет години преди моето раждане.

След това вече не учеха децата в семейството ни на немски. Нито пък ги поощряваха в увлеченията им към немската музика, литература, изкуство и наука. Брат ми, сестра ми и аз бяхме така отгледани и възпитани, като че ли Германия бе някаква чужди и далечна страна — например като Парагвай.

Бяхме откъснати от Европа, като изключим това, което можехме да научим в училище.

Така загубихме хиляди години култура за нищожно къс срок след това и хиляди долари, летните къщи и т.н.

Семейството ни стана доста скучно, особено за самите нас.

И когато Голямата криза и Втората световна война отминаха, съвсем лесно бе за брат ми, сестра ми и мен да напуснем Индианаполис.

Никои от нашите роднини не видя нещо странно в това, нито пък си помисли, че трябва някога да се върнем отново в къщи.

Вече нямахме семейство или роден град, бяхме станали малки взаимнозаменяеми части от общия механизъм на американския живот.

 

Едно време хората в Индианаполис говореха английски с местен диалект, имаха свой хумор, свои легенди и поети, престъпници и герои; галерии с картини от местни художници — сега всичко това също е станало безлична част от общото цяло.

Както и другите градове, днес Индианаполис е просто едно място, където живеят коля състоя симфоничен оркестър и всичко останало. Имат специална състезателна писта.

Але-хоп!

 

Разбира се, с Бърнард още се връщаме в къщи за погребенията. Миналата година през юли си бяхме у дома за погребението на чичо Алекс Вонигът, по-малкия брат на покойния ни баща — може би последният от онова отиващо си поколение местни патриоти, които не се страхуваха от бога, а душите им оставаха завинаги свързани с Европа.

Беше на 87 години и нямаше деца. Възпитаник на Харвард, той почина като пенсиониран застрахователен агент. Беше един от основателите на Дружеството на анонимните алкохолици в Индианаполис.

 

Местният вестник „Индианаполска звезда“ помести некролог, в който се казваше, че той самият не бил алкохолик.

Мисля, че това бе само един хубав евфемизъм, останал от миналото. Прекрасно знам, че доста пиеше, въпреки че пиянството никога не му пречеше на работата и не го направи сприхав. Накрая почина. Но на общото събрание на дружеството, след като е произнесъл името си, той сигурно смело е добавил — „Аз съм алкохолик.“ Всички членове бяха задължени да правят това.

А лицемерното заключение във вестника, че никога не е имал неприятности с алкохола, според мен се дължеше на старомодната и смешна грижа да се запазят неопетнени имената на неговите роднини.

Много по-трудно бе да се ожениш и свържеш с някой знатен и добродетелен род в Индианаполис или да си намериш добра работа в този град, ако се знае със сигурност, че си имал роднини, които са били алкохолици или които, като майка ми и сина ми, за известно време не са били с всичкия си.

Дори се пази в тайна, че баба ми по бащина линия умря от рак. Помислете за това!

 

Въпреки всичко съм сигурен, че ако чичо Алекс, макар и заклет атеист, изведнъж се озове след смъртта си пред свети Петър и вратите на рая, пак би се представил така: „Аз съм Алекс Вонигът, алкохолик.“

Браво на него.

 

Струва ми се, че самотата и ужасът от отравяне с алкохол го подтикнаха да влезе в Дружеството. Роднините му бяха покойници, живееха в други градове или просто бяха станали част от американския живот и той търсеше нови братя и сестри, племенници, чичовци и лели — намери ги в Дружеството на анонимните алкохолици.

 

Когато бях малък, имаше навик да ми избира книгите, които трябва да прочета, а после проверяваше дали наистина съм ги прочел. Забавляваше се, като ме водеше на гости при роднини, за които дори не бях чувал.

Веднъж ми каза, че бил американски шпионин в Балтимор през Първата световна война, където трябвало да се сприятели с немските американци. Задачата му била да следи действията на противниковите агенти. Фактически той никого не проследил, защото нямало нищо за следене.

Точно преди родителите му да напомнят, че е крайно време да се върне в къщи и да се установи там, той бил инспектор за разследване на корупцията в Ню Йорк. Там предизвикал скандал, разкривайки огромните суми, отпускани за поддържане на гроба на Грант, място, което изисква съвсем малка поддръжка.

Але-хоп!

 

Вестта за неговата смърт ми бе предадена по белия телефон с клавишите в дома ми в онази част на Манхатън, известна като „Залив на костенурките“. До телефона имаше филодендрон.

Още не мога да разбера защо отидох да живея на това място.

Там няма никакви костенурки. Нито пък залив.

Може би аз самият съм костенурка, способна да живее навсякъде, дори и под водата за кратко време, със своя дом на гърба.

 

Обадих се на брат си в Олбъни. Той беше около шестдесетте, аз бях на петдесет и няколко.

И двамата не бяхме вчерашни.

Та, Бърнард все още играеше ролята на по-голям брат. Той купи билети за самолета на летището в Индианаполис и уреди въпроса за стая с две легла в хотел „Рай“ както и тези на много други близки роднини.

Беше направо светско и липсваше какъвто и да е намек за бог, задгробен живот, дори и за Индианаполис.

 

Бърнард и аз затегнахме предпазните си колани в реактивния самолет от Ню Йорк за Индианаполис. Седнах до пътечката. Бърнард се намести до прозореца — той е метеоролог й облаците значат нещо много повече за него, отколкото за мен.

И двамата бяхме над метър и осемдесет високи. Кестенявите ни коси все още не бяха оредели. Имахме еднакви мустаци — точно копие на мустаците на покойния ни баща.

Изглеждахме съвсем безобидни. Просто двама добри, попрехвърлили симпатяги.

Между нас имаше едно празно място, което бе по-скоро символично. То можеше да бъде на сестра ни Алис, която по години бе също между нас. Тя не беше там, нито на път за погребението на любимия й чичо Алекс. Почина от рак на четиридесет и една година между непознати в Ню Джързи.

— Я стига глупости! — ни каза тя на нас с брат ми веднъж, когато говорехме за приближаващия край. Щеше да остави четири малки момчета сираци.

— Ама че комедия — рече Алис.

Але-хоп!

 

Тя прекара последния ден от живота си в болницата. Лекарите и сестрите й казаха, че може да пие и пуши колкото иска и да яде всичко.

Когато двамата с брат ми я посетихме, тя дишаше с мъка. По-рано беше висока като нас и това я притесняваше, защото беше жена. Смущаваше се и стойката й бе винаги лоша. Сега приличаше на въпросителен знак.

Закашля се. После се засмя. Разказа един-два вица, които вече не помня.

След това ни отпрати. „Не се обръщайте назад“ — каза тя.

Не се обърнахме.

Алис почина почти по същото време на деня, в което и чичо Алекс — час или два след залез слънце.

Статистически смъртта й не би била забележима с нищо, ако не беше една подробност — напълно здравият й съпруг, Джеймс Кармалт Адамс, редактор на търговско списание, което се помещаваше на Уол стрийт, бе загинал само два дни преди това — жертва на единствената в американската история железопътна катастрофа, когато влак бе налетял на отворен подвижен мост.

Помислете за това.

 

Всичко това наистина се случи.

 

Ние с брат ми не казахме на Алис какво се е случило със съпруга й, който трябваше да се грижи за децата след смъртта й, но въпреки това тя узна. Една по-леко болна й бе дала „Ню Йорк Дейли Нюз“ и цялата първа страница бе изпълнена с подробности около катастрофата. Имаше и списък на загиналите.

Тъй като сестра ни никога не бе възпитавана в религиозен дух, а животът й бе съвсем непорочен, тя възприе новината просто като един инцидент на много оживено място.

Браво на нея!

 

Изтощението и острата нужда от пари я накараха да заяви малко преди края, че е пропиляла живота си и не се е справила добре.

Но същото бе и с, Лаурел и Харди.

 

Брат ми и аз се погрижихме за всичко. След нейната смърт тримата й по-големи сина на възраст между 8 и 14 години се събраха на съвет, на който никой възрастен не бе допуснат. След това дойдоха при нас и поискаха да уважим единствените им две желания: да не ги разделяме и двете им кучета да останат с тях. Най-малкият, който не присъствува на съвета, бе едва на година и нещо.

Оттогава тримата растат при мен и жена ми, Джейн Кокс Вонигът, заедно с нашите три деца в Кейп Код. Бебето живя малко при нас, а после бе осиновено от един първи братовчед на баща му, който сега е съдия в Бирмингам, Алабама.

Тъй да бъде.

Тримата по-големи си запазиха кучетата.

Спомням си какво ме попита веднъж Курт, един от тримата ни сина, кръстен на мен и на баща ми, когато пътувахме от Ню Джързи за Кейп Кот с двете кучета на задната седалка. Той беше тогава на осем години.

Отивахме от юг на север и това за него беше „нагоре“. Бяхме само двамата, защото другите бяха заминали преди нас.

— Добри ли са момчетата там горе? — попита той.

— Да — отговорих.

Сега е пилот на самолет.

 

Те тримата вече са всичко друго, но не и деца.

 

Единият от тях отглежда кози на планински връх в Ямайка. Той осъществи една стара мечта на сестра ми — да живее далеч от безумието на големите градове и да има животни за приятели. Няма телефон и електричество.

Цялото му съществуване зависи от дъжда. Ако настане суша, с него е свършено — очаква го разорение.

Двете кучета умряха от старост. Търкаляха се часове наред с тях по килимите до последния им ден.

 

Синовете на сестра ми съвсем откровено признават колко много ги е измъчвала мисълта, че колкото и да ровят паметта си, изобщо не могат да си спомнят своите родители — от тях нищо не е останало.

Този, който отглежда кози, Джеймс Кармалт Адамс младши, ми каза, посочвайки с пръст челото си: „Това тук не е музей, а би трябвало да бъде.“

Мисля, че музеите в детските глави се изпразват автоматично в мигове на най-голям ужас. Това спасява децата от вечна скръб.

 

Що се отнася до мен обаче, да забравя сестра си веднага, би означавало истинска катастрофа. Никога не съм споделял с нея, но тя бе човекът, за когото винаги съм писал. Тя бе тайната на всички мои успехи и завършеност като творец. Смятам, че всяка творба или откритие, които представляват едно завършено хармонично тяло, са сътворени от художник или откривател, винаги носещ в съзнанието си образа на един човек, който е всичко за него — публика, критик и вдъхновител.

Цяло щастие бе, че благодарение на сестра ми или на някаква природна сила аз чувствувах присъствието й години след нейната смърт и продължавах да пиша за нея. Но след това образът й взе да избледнява — може би тя имаше да върши нещо по-важно другаде.

Въпреки всичко, което тя бе за мен, образът й беше напълно изчезнал от съзнанието ми, когато почина чичо Алекс.

Така че мястото в самолета между брат ми и мен бе наистина празно — особено за мен. Направих всичко възможно да го запълня — сложих там днешния брой на „Ню Йорк Таймс“.

Докато чакахме излитането на самолета за Индианаполис, Бърнард ми разказа един анекдот за Марк Твен, когато бил на опера в Италия. „Той казал, че не бил чувал такова нещо, откакто горял, приютът за сираци.“

Засмяхме се.

 

Той учтиво ме попита как върви работата ми. Мисля, че Бърнард уважава, но е и озадачен от това, което върша.

Казах му, че всичко ми е дошло до гуша, но че от друга страна винаги съм се чувствувал така. Казах му и една мисъл, приписвана на писателката Рената Адлер, която мрази писането, а именно, че писателят е човек, който мрази писането.

Казах му също какво ми писа литературният ми агент Макс Улвкинсън, след като му се оплаках колко ми е неприятна професията ми. „Скъпи Курт, не познавам ковач, който да обича наковалнята си.“

Отново се засмяхме, но мисля, че брат ми не разбра съвсем шегата. През целия си живот той е бил влюбен до уши в наковалнята си.

 

Казах му, че напоследък ходя на опера и че декорът на „Тоска“ в първо действие ми се е сторил точно копие на централната гара в Индианаполис. По време на действието, рекох, си представях как слагам номера на коловозите под сводовете на декора и вмъквайки звънци и свирки в оркестъра, мислено поставих една нова опера за Индианаполис от времето на „Огнения кон“.

„Поколението на дедите ни ще се смеси с нашето, когато сме били млади — продължих, — заедно с всички други поколения между нас и тях.“ Ще се съобщава на висок глас за пристигащите и заминаващи влакове. Чичо Алекс ще замине, за да бъде назначен шпионин в Балтимор. Ти ще се върнеш в къщи като първокурсник в Техническия институт в Масачузетс.

„Ще се появят десетки роднини, казах по-нататък, които ще зяпат пасажерите. Негри ще носят куфарите и ще лъскат обувки.“

 

„Често операта ми ще потъмнява от кално-кафявите униформи, добавих: Това ще бъде войната.

След това отново всичко ще се прояснява.“

 

Когато самолетът кацна, Бърнард ми показа някакъв изследователски апарат, който носеше със себе си. Състоеше се от фотоклетка, свързана с магнетофон. Той насочи окото към облаците. Апаратът прие и записа светкавици, които бяха невидими за нас в ясния ден.

Чувахме ги като шумове в слушалките.

— Този си го бива — каза брат ми. Той посочи един отдалечен купест облак, който наподобяваше планина от разбит крем. После ми даде да чуя шумовете. Първо се чуха два кратки, тишина, след това три кратки и отново тишина.

— На какво разстояние е? — попитах аз.

— Може би на хиляда мили оттук — отвърна той.

„Колко е хубаво, помислих си аз, че брат ми може да разкрива тайни от такова голямо разстояние.“

 

Запалих цигара.

 

Бърнард не пуши вече, защото за него е много важно да живее колкото може по-дълго. Има двама сина, които трябва да отгледа.

Докато той мислеше за облаците, аз започнах да фантазирам и това бе историята, която разказвам в тази книга. Тя е за опустошени градове и духовен канибализъм, за кръвосмешение и самота, за безразличие и смърт. В нея аз и моята красива сестра сме представени като чудовища, и тъй нататък.

Но в това няма нищо чудно, защото е плод на фантазията ми на път за едно погребение.

 

Това е история за един ужасен старец в развалините на Манхатън, където почти всичко живо е изтребено от тайнствената болест, наречена „Зелената смърт“.

Той живее със своята неграмотна, рахитична, бременна малка внучка, Мелъди. Кой всъщност е той? Мисля, че това съм аз — един опит да си се представя на стари години.

Коя е Мелъди? Известно време мислех, че тя е всичко, което е останало в паметта ми от сестра ми. Сега вярвам, че тя е всичко онова, което чувствувах, когато мислено си експериментирах със старостта, всичко, което е останало от оптимистичното ми въображение, от творческите ми сили.

Але-хоп!

 

Старецът пише своята автобиография. Тя започва с думите, с които, както ми каза веднъж покойният чичо Алекс, всеки религиозен скептик трябвало да започва вечерната си молитва.

Думите са: „За всички, които ги засяга това.“