Включено в книгата
Оригинално заглавие
’Αντιγόνη, 442 пр.н.е. (Обществено достояние)
Превод от старогръцки
, (Обществено достояние)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Втори епизод

Отдалеч се показва Антигона, водена от стражи.

 

ХОР

Боже, какво е туй чудно видение?

Ти ли си това, Антигоно,

на многозлочестия Едип

злочеста дъщеря?

Защо ли тук те водят стражи?

Ти единствена ли не зачете

волята на господаря?

 

СТРАЖ

Това е престъпницата. Ние

я хванахме внезапно пред трупа,

който погребваше. Но къде е

Креон?

 

Креон излиза от двореца.

 

КРЕОН

Какъв е тоя шум отново?

 

СТРАЖ

Царю, за нищо да се никой не зарича;

защото често размислите сетни

изобличават първата ни мисъл.

От твоите закани стреснат, аз

зарекох се повторно да не стъпвам,

но радостта — защото няма нищо

по-радостно от щастие внезапно, —

ме пак възвърна тука: водя аз

престъпницата, същата, която

извършваше обреда погребален,

бе там внезапно хваната. Но знай,

че тоя път не падна се по жребий

поръка да изпълня: аз я хванах

и славата е моя, моя само,

изпитай я ти сам, изобличи я;

но отсега аз вече съм свободен,

от всяко наказание избавен.

 

КРЕОН

Която водиш, где и как я хвана?

 

СТРАЖ

Погребваше трупа: това е всичко.

 

КРЕОН

Ти знаеш ли какво говориш сам

и колко правда има в твоите думи?

 

СТРАЖ

Видях я как трупа погребва,

което беше забранил. Какво

по-ясно и по-чисто?

 

КРЕОН

Но кажи

как я завари, как я улови!

 

СТРАЖ

Така се случи: щом на своя пост

се върнахме, и от мъртвеца махнахме прахта,

изплашени от твоите закани,

като го пак оставихме да се разлага,

ний седнахме на хълма срещу вятъра

вонята да избегнем — с ругатни

един към друг отпъждахме съня

от себе си и бодро се държахме.

Така стояхме ние до часа,

когато слънчевият кръг застана

насред небето, пръскайки лъчи златисти.

И изведнъж изви се бурен вихър,

небесен бич, и с прах застла полята,

обрули на дърветата листата

и затъмни небето. Зажумели,

ний чакахме да мине урагана,

от боговете ни изпратен. И когато

най-сетне той премина, ний съзряхме

приведена над трупа таз девойка

да плаче и нарежда, като птица

намерила гнездото опустяло,

без малките си, скъпи рожби.

Намерила трупа оголен пак,

с ридание кълнеше люто тя

онез, които са разпръснали пръстта.

Тогава на ръце донесе

тя суха пръст и пак покри трупа.

От меден съд кован поръси

трикратно мъртвия. Не се възпротиви

на стражите. За всичко

си призна и нищо не укри.

Признанието нейно бе за мен

и радостно, и скръбно: че избегнах

смъртта, се радвах, и скърбях — че тя,

достойната за обич, е обречена.

Но най е скъп на нас животът собствен.

 

КРЕОН (към Антигона)

Ти защо така привела си глава,

признаваш ли това, или отричаш?

 

АНТИГОНА

Направих го; далеч не се отричам.

 

КРЕОН (към стража)

Свободен си, върви където щеш.

От тебе падна всяка отговорност…

А ти кажи, без много уговорки,

накъсо: ти за мойто запрещение

не знаеше ли?

 

АНТИГОНА

Знаех — да, как не?

Навсякъде бе разгласено то.

 

КРЕОН

Тогаз,

как дръзна ти да, го не зачетеш?

 

АНТИГОНА

Не забрани това ни Зевс, нито

богинята на правдата[1], живееща

сред богове подземни. И не мислех,

че тъй са твоите заповеди силни,

че смъртният могъл би да потъпче

законите божествени, които,

неписани, стоят незаличени:

не са от днес те, нито пък от вчера,

те вечни са — началото им кой ли знае?

От страх на смъртен волята да скърша,

не бих понесла наказание

от боговете. А че ще умра,

аз зная и без твоето решение.

Не се страхувам да умра

без време. Онзи, който като мен

в злочестини живее, нима за него

няма да е щастие смъртта?

Съдбата, дето чака, не е грозна,

но ако бях оставила без гроб

трупа на своя брат едноутробен,

би имало тогава за какво

аз да скърбя, но не за мойта участ!

Ти може би си мислиш, че

безумно съм постъпила, но казвам;

безумен е — безумна кой ме счита!

 

ХОР

На дъщерята в нрава упорит личи

Едиповата упоритост; тя

в нещастието не отстъпва.

 

КРЕОН

Знай, че коравите сърца

най-лесно се пречупват; също както

най-твърдото желязо, разкалено

от огъня, ломи се и разпръсква.

Аз зная как и конят вироглав

се укротява с късичка юзда:

за подчинените такава гордост

не е прилична. И преди, когато

престъпи моите заповеди още,

тя дръзка се показа; но сега,

като извърши свойто престъпление,

се хвали с него и на смях го взема —

това е втора дързост. Значи аз

не ще съм мъж, а тя ще е — ако

за свойто престъпление остане

безнаказана. Дори да бъде

сестрино ми чедо и рода

най-близка — от съдба жестока пак

не ще избегне, нито пък сестра й.

В туй погребение аз подозирам,

че съучастничка ще е сестра й.

Повикайте я тук. По-рано я видях

залисана, без памет, там във къщи.

Душа, която в тъмнина

кове потайни замисли, наяве

издава се сама. Но ненавиждам

онез, които — в зло изобличени —

се мъчат за добро да го представят.

 

АНТИГОНА

От смърт за мен какво ли повече желаеш?

КРЕОН

О, нищо: с нея всичко аз постигам.

 

АНТИГОНА

Защо тогава още чакащ? О, как са

противни твоите думи, и противни

завинаги за мен ще бъдат, — както

такива са и моите за теб.

Каква ли слава по-добра бих имала

от тази — своя брат да погреба?

И всички тук, които днес ни слушат

се биха съгласили с мен, ако страхът

не бе сковал в мълчание устата.

Тиранът е от всички най-честит —

да върши и говори всичко има власт.

 

КРЕОН

От всичките чеда на Кадъм[2], само

ти единствена тъй мислиш.

 

АНТИГОНА

Не!

Те също както мене мислят, но

пред теб гласът им е сподавен.

 

КРЕОН

Ти —

срам нямаш ли, защо не бъдеш като тях?

 

АНТИГОНА

Рода си да почиташ не е срам.

 

КРЕОН

Не беше ли твой роден брат и онзи,

на бойното поле убит?

 

АНТИГОНА

Да, брат,

роден от същите баща и майка.

 

КРЕОН

Защо тогава него безчестиш?

 

АНТИГОНА

Това не би го казал моят брат.

 

КРЕОН

Когато даже го сравниш с безчестния?

 

АНТИГОНА

Но не умря той негов роб, а брат.

 

КРЕОН

И враг на своя роден край — защитник

чийто Етеокъл бе.

 

АНТИГОНА

Какво от туй!

Законите в Аида са за всички.

 

КРЕОН

Престъпникът и праведният не са равни.

 

АНТИГОНА

При мъртвите това дали е тъй?!

 

КРЕОН

Врагът и мъртъв пак е враг.

 

АНТИГОНА

Но аз

не съм родена за вражда,

а за любов.

 

КРЕОН

Тогаз върви в Аида!

И с жажда за любов там мъртъвците

люби; аз няма да оставя —

докато жив съм, мен жена да съди.

 

Влиза Исмена.

 

ХОР

Ето на прага Исмена,

с сълзи горчиви оплаква

своята бедна сестра,

облак от скръб е засенчил

нейното чисто лице;

нейните бузи прекрасни

в огън от сълзи пламтят.

 

КРЕОН (към Исмена)

Ела, ехидно, в моите палати

примъкваш се да пиеш мойта кръв.

Не знаех аз, че крия две змии,

два врага на престола мой. Ела

и говори: признаваш ли,

че си погребвала и ти

трупа на Полиник,

или ще се преструваш на невинна?

 

ИСМЕНА

Това направих аз. Ако сестра ми

виновна се признава, заедно

да споделя вината искам с нея.

 

АНТИГОНА

Не си ти в право да споделяш: ти

отрече — твойта помощ нямах аз.

 

ИСМЕНА

В нещастие като те виждам, аз

не се страхувам с теб да бъда.

 

АНТИГОНА

Аида знае само моите другари

и сенките на мъртвите. Презирам

на думи само който ме обича.

 

ИСМЕНА

Не ме презирай, сестро; заедно

желая да умрем, когато вече

изпълнила съм длъжността си към мъртвеца.

 

АНТИГОНА

Не си достойна с мене да умреш.

Сама да съм в смъртта аз искам.

 

ИСМЕНА

Защо ми е без тебе тоз живот?

 

АНТИГОНА

Креон попитай: неговата воля

тачиш ти.

 

ИСМЕНА

Каква ли полза имаш,

Когато тъй ме унизяваш?

 

АНТИГОНА

Присмивам ти се, но със скръб голяма.

 

ИСМЕНА

С какво ли друго мога аз да ти помогна?

 

АНТИГОНА

За себе си грижи се: аз не ти завиждам

И не желая твоето участие.

 

ИСМЕНА

Злочеста аз! Съдбата ти не мога

да споделя!

 

АНТИГОНА

Избра си да живееш,

аз пък — да умра.

 

ИСМЕНА

Не те ли молих аз…

 

АНТИГОНА

За мъдра ти се мислеше, ала такава

съм аз — пред тези, що ги няма вече.

 

ИСМЕНА

Но ние с теб сме заедно виновни.

 

АНТИГОНА:

Живей, отдавна вече аз съм мъртва,

обичана единствено от мъртви.

 

КРЕОН

И двете са безумни, виждам аз:

едната е така родена, другата

сега изгубва своя разум.

 

ИСМЕНА

Душата се променя от страдание

и всичко е така нетрайно.

 

КРЕОН (насмешливо)

Поне у теб — как инак би желала

да споделиш на лошите съдбата!

 

ИСМЕНА

Как бих могла без нея да живея?

КРЕОН

Не говори за нея:

сред живите я няма вече.

 

ИСМЕНА

Как? Уби

невестата на своя син?

 

КРЕОН

Достатъчно

жени и други има: за орача

безкрайни са нивята плодородни.

 

ИСМЕНА

Девойка като нея няма друга.

 

КРЕОН

За своя син не искам аз такава

жена порочна.

 

АНТИГОНА

Мили мой, Хемоне!

Как те безчести самият твой баща!

 

КРЕОН

О, махай се, не искам аз да чувам

за тебе и за твоята любов!

 

ХОР

Ще разделиш ли своя син

от таз, която той обича?

 

КРЕОН

Смъртта ще ги разлъчи.

 

ИСМЕНА

Ще умре —

спасение за нея няма!

 

КРЕОН

Тя ще умре — за теб, за мен, за всички!

От тук ги изведете, роби,

в затвора ги добре пазете —

не трябва да ги виждат, нито да излизат,

защото всеки гледа да избяга,

когато мечът е увиснал над главата.

 

Робите отвеждат Исмена и Антигона.

Бележки

[1] Богинята на правдата — Дика (Дике), дъщеря на Зевс и Темида.

[2] Кадмейци, т.е. потомци на Кадъм, се наричали тиванците, по името на Кадъм, основателя на града.