Серия
Пендъргаст (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Still Life With Crows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 54 гласа)
Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Дъглас Престън и Линкълн Чайлд. Натюрморт с гарвани

Издателство „Коала“, София, 2003

Редактор: Сергей Райков

ISBN 954–530–092–2


Първа глава

Медисин Крийк, Канзас. Началото на август. Залез.

Огромното море от жълта царевица се простира от хоризонт до хоризонт под ядното небе. Когато вятърът се надигне, царевицата се размърдва и шумоли, сякаш е оживяла, а когато вятърът утихне, тя отново изпада в мълчание. Тежката жега продължава вече трета седмица и над царевичните поля се рее неподвижен въздух — като завеси от мараня.

Един път пресича царевичните масиви от север на юг; друг — от изток на запад. Там, където те се пресичат, се намира градът. Тъжни сиви сгради са скупчени една до друга около кръстовището, като поясът им постепенно изтънява покрай двата пътя, по-нататък следват няколко пръснати безразборно ферми и след тях — нищо. Рекичката, обрамчена с хилави дръвчета, се вие от северозапад, обикаля мързеливо градчето и изчезва на югоизток. Това е единственото нещо с извити форми в пейзажа, доминиран от прави линии. На североизток се издига група могили, заобиколени от дървета.

Южно от града се издига гигантска кланица, която се губи в царевичака; металните й стени са ожулени до голо от прашните бури. Слабият мирис на кръв и дезинфектанти се носи на талази на юг от кланицата, възседнал поривистите въздушни течения. Зад нея, току отвъд хоризонта, се издигат три гигантски зърнени силоза, досущ като мачти на потънал ветроход с право стъкмяване.

Температурата е точно 38 градуса. Топлинни светкавици проблясват безшумно по целия далечен северен хоризонт.

Царевицата е висока над два метра, дебелите кочани са струпани около стеблата. До жътвата остават две седмици.

Над този пейзаж бавно пада полумрак. Оранжевото небе потъмнява в червено. В града светват десетина улични лампи.

Полицейска патрулна кола, боядисана в бяло и черно, минава по главната улица и се насочва на изток — към огромната празнота на царевиците, фаровете й пронизват настъпващия мрак. На около три мили пред патрулката, „етажерка“ от лешояди е възседнала термалния поток над нивята. Птиците се спускат надолу, след това се издигат отново, вият се безкрайно, тромаво — спускат се и се издигат в постоянен ритъм.

 

 

Шериф Дент Хейзън си поигра с копчетата на арматурното табло и изруга възтоплия въздух, който струеше от вентилационните отвори. Провери отвора с гърба на дланта си — не ставаше по-хладно; значи климатикът най-сетне се бе задръстил с прах. Измърмори под носа си още едно сквернословие и свали прозорчето, за да изхвърли фаса от цигарата си. Вътре нахлу въздух като от пещ и патрулката се изпълни с миризмата на Канзас от късното лято — на пръст и на царевични стъбла. Видя как лешоядите се издигат и пикират, издигат сей пикират над отиващото си размазано слънчево петно на хоризонта. „Ама че грозни шибаняци са тия твари“, помисли си Хейзън и погледна дългоцевния уинчестър дифендър върху седалката до себе си. Ако имаше късмет да приближи достатъчно, щеше да помогне на една-две от тях да се преселят в отвъдния свят.

Намали скоростта и погледна още веднъж тъмните птици, чиито силуети се очертаваха върху привечерното небе. „Но защо никоя от тях не каца?“, запита се той. Отби от главния път и пусна патрулката по инерция в един от многото черни пътища, които прорязваха хилядата квадратни мили с царевица, обграждащи Медисин Крийк. Наведе се напред, следеше небето, докато птиците не се оказаха почти точно над него. Дотолкова можеше да се придвижи с кола. Оттук нататък щеше да се наложи да върви пешком.

Паркира колата и повече по навик, отколкото от необходимост, включи мигащите светлини на покрива й. Излезе от нея и се спря пред стената от царевица, за да прокара длан по вече наболата си брада. Тук редовете вървяха в обратна посока и щеше да бъде адски трудно да се придвижва по тях. Само от мисълта да си пробива с рамо път през всичките тези редове се почувства уморен и за миг се изкуши да включи патрулката на задна, да излезе от нивата и да отпраши към града. Но вече бе твърде късно за това: обаждането на съседката бе регистрирано. Старата Уилма Лоури си нямала друга работа, ами погледнала през прозореца и съобщила за евентуалното наличие на мъртви животни. Но това бе последното повикване за деня и няколкото допълнителни часа щяха да му гарантират дълъг, мързелив, позамъглен от алкохола неделен риболов в щатския парк „Хамилтън лейк“.

Хейзън запали нова цигара, закашля се и се почеса, загледан в сухите царевични редове. Питаше се дали нечия крава не бе навлязла в нивите и сега лежеше там мъртва, подута от лакомия и преяждане. Откога в задълженията на шерифа влизаше и проверката на добитъка? Той обаче вече знаеше отговора: откакто ветеринарният инспектор се пенсионира. Нямаше кой да заеме мястото му, а и нямаше нужда от инспектор. Всяка година оставаха все по-малко семейни ферми, все по-малко добитък, все по-малко хора. А пък повечето държаха крави и коне само от носталгия. Целият окръг отиваше по дяволите.

Усетил, че отлага твърде дълго задачата си, Хейзън въздъхна, стегна подрънкващия си колан, извади фенерчето от калъфа му, нарами пушката и пое напред.

Въпреки късния час знойният въздух не искаше да се вдигне. Лъчът на фенерчето му осветяваше дълги редици царевични стъбла, които му приличаха на безкрайни затворнически решетки. Ноздрите му се изпълниха с мириса на сухи стебла — с тази особена миризма на ръжда, толкова позната, че сякаш бе станала част от самото му същество. Краката му разтрошаваха сухи буци пръст, вдигаха прах. През пролетта валя доста и докато не връхлетя топлинната вълна, лятното слънце бе благосклонно. Стеблата бяха най-високите, които Хейзън помнеше, поне с трийсет сантиметра над главата му. Веднъж, като хлапак, избяга в една царевична нива, за да се скрие от по-големия си брат, и се изгуби. За цели два часа. Онази дезориентация, която бе изпитал тогава, сякаш се бе възвърнала. Сред сухите стебла въздухът бе сякаш в капан: горещ, зловонен, предизвикващ сърбеж.

Хейзън дръпна силно от цигарата си и продължи напред, като раздразнено буташе настрани едрите кочани. Масивът принадлежеше на „Бъсуел Агрикон“ от Атланта и шерифът едва ли би могъл да дава и пет пари за няколко откъснати кочана при грубоватия си преход. След две седмици огромните комбайни на „Агрикон“ щяха да се появят на хоризонта, да окосят стъблата, като всеки щеше да изсипва по половин дузина струи зърно в хопера си. Зърното щеше да бъде откарано до огромните силози току отвъд хоризонта, а от там — с влак към стадата в Небраска и Мисури, за да изчезне в гърлата на безсловесния кастриран добитък, който щеше да го превърне в големи, тлъсти късове говеждо филе за богатите тъпанари в Ню Йорк и Токио. Или може би това бе една от онези ниви за газохол — царевичното зърно от тях не се изяждаше от хората или животните, а се изгаряше в двигателите на автомобилите им. Какъв свят!

Хейзън пресичаше ред подир ред. Носът му вече прокапа. Хвърли цигарата си настрани и се сети, че може би трябваше първо да я стъпче и угаси. Майната му. Можеха да изгорят хиляди акра проклета царевица и „Бъсуел Агрикон“ нямаше дори да го усети. Те трябваше да се грижат за нивите си и да прибират мъртвите животни от тях. Но началниците, разбира се, навярно никога през живота си не бяха стъпвали в царевична нива.

Досущ като повечето жители на Медисин Крийк, Хейзън произхождаше от фермерско семейство, което повече не се занимаваше със селско стопанство. Бяха продали земята си на компании като „Бъсуел Агрикон.“ Населението на Медисин Крийк намаляваше вече половин век и големите индустриални царевични блокове бяха изпъстрени с изоставени къщи, чиито врати и прозорци зееха като мъртви очи над царевичното море. Но Хейзън бе останал. Не че Медисин Крийк му харесваше особено, харесваше му да носи униформа и да бъде уважаван. Обичаше града, защото го познаваше, познаваше всеки негов жител, всяко тъмно ъгълче, всяка отвратителна тайна. Истината бе, че не можеше да си представи себе си някъде другаде. Беше станал до такава степен част от Медисин Крийк, до каквато Медисин Крийк бе част от него.

Хейзън изведнъж спря. Насочи фенерчето далеч напред. Изпълненият с прах въздух сега носеше друга миризма — на разложение. Вдигна глава. Лешоядите бяха нависоко, точно над главата му. Още петдесетина метра и щеше да стигне до мястото. Въздухът бе неподвижен, тишината — пълна. Свали пушката от рамо и пое по-предпазливо напред.

Миризмата на разложено се носеше през редовете и с всеки следващ миг ставаше все по-сладникава. Хейзън вече виждаше празно пространство в царевичака право пред себе си. Странно. Слънцето бе изригнало своето червено сбогом и вече бе тъмно.

Шерифът вдигна пушката, освободи предпазителя с палец и премина през последния ред, за да излезе на полянката. В първия миг се огледа наоколо абсолютно объркан, не разбиращ. И след това бавно осъзна какво гледаше.

Пушката изгърмя, когато се удари о земята и двата снопа едри сачми профучаха покрай ушите на Хейзън. Но шерифът изобщо не забеляза това.