Серия
Пендъргаст (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cabinet of Curiosities, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 43 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Музей на страха

ИК „Коала“, София, 2002

Редактор: Сергей Райков

ISBN 954-530-080-9


I. Костница

Първа глава

Боксър „Граховото зърно“ огледа площадката с отвращение. Майсторът беше истински капут. Тайфата — тълпа нещастници. Но най-лошото беше, че онзи тип, който управляваше „Кет“-а[1], хабер си нямаше от хидравлични багери. Може би дължеше работата си на профсъюзите; може да беше нечий приятел; и в двата случая беше пълен некадърник — джаскаше машината напред-назад, сякаш сега за пръв път се е качил на тренажора в „Куинс“. Боксър стоеше там, скръстил мускулестите си ръце на гърдите, и гледаше как голямата кофа захапва тухлените отломки на стария жилищен блок. Кофата пое, после изведнъж запъна с вой на хидравликата, пак тръгна, като се люлееше насам-натам. Господи, откъде ги изнамираха тия смешници?

Чу хрущенето на стъпки зад гърба си, обърна се и видя приближаващия майстор, чието лице бе покрито със спечена корица от прах и пот.

— Боксър! Ти да не си си купил билет за това представление, а?

Масивните ръце на Боксър потрепнаха, престори се че не е чул. Той бе единственият на тази площадка, който разбираше от строителство, и тайфата го ненавиждаше за това. На Боксър не му пукаше; харесваше му да е с една глава над тях.

Чу как багерът изръмжа, когато захапа солидната стена на стария запълнен изкоп. Слънцето огряваше разровените основи, на старите сгради, „цъфнали“ като рана: отгоре асфалт и цимент; отдолу — тухли, отломки, после пак тухли. А най-отдолу — пръст. За да положат сигурни основи на бъдещата жилищна стъклена кула, трябваше да копаят наистина дълбоко.

Хвърли поглед отвъд работната площадка. На ярката слънчева светлина рязко се очертаваха силуетите на старите, кафяви постройки в Долен Ийст сайд. Някои бяха наскоро обновени. Скоро щяха да ги последват и останалите. Облагородяване.

— Ей! Боксър! Да не си оглушал?

Боксър пак потрепна, като си представи за мит как юмрукът му потъва в зачервеното лице на майстора.

— Хайде, размърдай си задника. Това да не ти е пийпшоу?

Майсторът кимна към работната група на Боксър. Не приближи обаче. Толкова по-добре за него. Боксър се озърна за хората от смяната си. Товареха чевръсто един самосвал, несъмнено за да шитнат стоката на някое запалено юпи от тукашния тараф, което си пада по скапани стари тухли за по пет долара парчето. Закрачи едва-едва, за да даде на майстора да разбере, че няма никаква бърза работа.

Чу се вик. Ръмженето на багера изведнъж стихна. „Кет“-ът бе захапал тухлената стена в основите и бе отворил тъмна, назъбена дупка в нея. Багеристът скочи от машината, която работеше на празни обороти. Приближи намръщеният майстор и двамата заговориха оживено, ръкомахайки като в анимационно филмче.

— Боксър! — долетя гласът на майстора. — След като и без друго си айляк, намерих ти една работа.

Боксър едва-едва промени курса си, сякаш и без друго бе тръгнал за там, без да вдигне шава, без да даде да се разбере, че е чул — просто остави езикът на тялото да изрази презрението му към хилавия майстор. Спря пред него, вторачен в прашните му работни ботуши. Малки ходила — малка пишка.

Бавно вдигна глава.

— Добре дошъл отново на света, Грахчо. Я погледни тук.

Боксър хвърли небрежен поглед към дупката.

— Дай си фенерчето.

Боксър откачи жълтото си ръбесто фенерче от колана на панталоните и го подаде на майстора.

Той го включи.

— Ха, работи — рече майсторът и поклати глава при това чудо.

Надвеси се към отвора. Изглеждаше като пълен идиот, надигнал се на пръсти върху купчина паднали тухли, главата и трупът му бяха невидими в назъбената дупка. Каза нещо, но гласът му беше твърде приглушен, за да се разбере какво. Отдръпна се.

— Прилича на тунел. — Избърса лице и размаза праха в дълга, черна ивица. — Пфу, как вони!

— Да не би да си видял Тутанкамон там? — попита някой.

Всички освен Боксър се разсмяха. Кой, по дяволите, беше тоя Тутанкамон?

— Мамицата му, само да не е някаква археологическа глупотевина! — Обърна се към Боксър. — Грахчо, ти си як мъжага. Искам да хвърлиш едно око.

Боксър взе фенерчето и без да погледне към нещастниците наоколо, се покатери върху тухлената купчина към дупката, която багерът бе пробил в стената. Клекна върху потрошените тухли и насочи лъча светлина в кухината. Видя под себе си дълъг нисък тунел. По стените и по пода му се виждаха пукнатини. Изглеждаше готов да се срути всеки миг. Поколеба се.

— Влизаш ли, или не? — долетя до него гласът на майстора.

Чу и друг глас, хленчещо подражаващ:

— Да, ама това го няма в профсъюзния ми договор.

Избухна гръмогласен смях.

Влезе.

Нападалите по пода тухли препречваха достъпа към тунела. Боксър наполовина пропълзя, наполовина се плъзна вътре и вдигна облак прах. Изправи се на крака и насочи светлината напред. Лъчът прониза праха, но не стигна далеч. Отвътре това място изглеждаше още по-тъмно. Изчака очите му да свикнат и прахът да се слегне. Чуваше разговорите и смеха горе, но съвсем слабо, сякаш идваха много отдалеч.

Направи няколко крачка напред, размахал фенерчето. От тавана висяха тънки като нишки сталактити, лъхна го противната миризма на въздуха вътре. Навярно — на умрели плъхове.

Тунелът изглеждаше празен, ако се изключат няколко буци въглища. От двете страни имаше дълга редица сводести ниши, около метър широки и метър и половина високи, всичките — грубо зазидани с тухли. По стените блестяха капки вода и той чу хор от едва доловими капчуци. Сега вече беше съвсем тихо, стените на тунела поглъщаха целия шум от външния свят.

Направи още една крачки напред, освети с лъча на фенерчето покрива и стените. Паяжината от пукнатини изглеждаше още по-гъста, от тавана стърчаха парчета камъни. Предпазливо отстъпи назад, обгръщайки отново с поглед зазиданите сводести ниши в двете стени.

Приближи към най-близката. Една от тухлите бе паднала наскоро, а другите изглеждаха разхлабени. Зачуди се какво ли имаше в тези ниши. Други тунели? Нещо нарочно скрито?

Светна с фенерчето през дупката на падналата тухла, но не можа да проникне в тъмнината. Протегна ръка, улови долната тухла и я извъртя. Разхлабена беше, както си и мислеше. Измъкна я и подире й се посипа дъжд от хоросан и прах. След това извади още една и още една. Лъхна го по-силна от преди воня.

Отново светна в процепа. Нова тухлена стена, може би метър по-навътре. Насочи лъча към дъното на арката и надникна надолу. Там имаше нещо, приличаше на чиния. Порцелан. Отстъпи крачка назад, очите му се насълзиха от зловонния въздух. Любопитството му влезе в битка с неясно тревожно предчувствие. Вътре определено имаше нещо. Можеше да е старо и ценно. Защо иначе ще го зазиждат така?

Спомни си за един тип, който бе намерил торба със сребърни долари, докато разрушавали стара каменна къща. Ценни монети, струваха няколко хилядарки. Онзи си купи чисто нова самоходна косачка „Кюбота“. Ако имаше нещо ценно, — майната им на всички, Боксър щеше да го прибере.

Разкопча яката си и дръпна тениската, за да закрие носа си, след това бръкна в дупката с ръката с фенерчето, а после решително мушна глава и рамене, за да се огледа по-добре.

В първия миг застина на място като истукан. След това рязко отмахна шава назад и се удари в горния ред тухли. Изтърва фенерчето в дупката и, олюлявайки се, се отдръпна. Този път одраска челото си, докато изпълзяваше назад в тъмното, опрял крака в тухлите. Падна на пода и неволно извика.

В един миг се възцари пълна тишина. Облаците прахоляк се виеха нагоре, а далеч по-високо се виждаше мъждивата светлина, идваща от външния свят. Вонята го обгърна целия. Задъхан се изправи на крака и пое към светлината, закатери се по купчината тухли, падна и заби лице в прахоляка, отново стана и запълзя на четири крака. Изведнъж се озова отново на светло, претърколи се презглава от другата страна на тухлената купчина и се приземи по лице със зашеметителен удар. Едва дочу смеха, който секна веднага, щом се претърколи. Втурнаха се към него, протегнаха ръце и го вдигнаха, всички заговорили вкупом.

— Божичко, какво е станало с тебе?

— Ранен е — долетя нечий глас. — Целият е в кръв.

— Отдръпнете се — дочу друг глас.

Боксър се опита да поеме дъх, да укроти сърцебиенето си.

— Не го местете. Извикайте линейка.

— Срути ли се?

Глъчта не секваше. Най-накрая успя да се изкашля и седна, а всички изведнъж млъкнаха.

— Кости — успя да изрече Боксър.

— Кости ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Говори глупости.

Боксър почувства как съзнанието му се прояснява. Огледа се, усети как топлата кръв се стича по лицето му.

— Черепи, кости. Купища. Цели дузини човешки кости.

Почувства, че му призлява и отново легна под яркото слънце.

Бележки

[1] от „Кейтърпилър“ — най-известната американска компания за производство на земекопни машини. Б.пр.