Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slaughterhouse Five, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Издание:

КЛАНИЦА ПЕТ. 1994. Изд. Весела Люцканова, София. Роман. ІІ изд. Превод: от англ. Владимир Филипов [Slaughterhouse-five / Kurt VONNEGUT]. Художник: Росица КРАМЕН. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 84×108/32 (20 см.). Печатни коли: 12. Страници: 192. Цена: 55.00 лв.

 

Първото издание е от 1977 на Изд. Военно издателство.


На Мери О’Хеър и Герхард Мюлер

Песни се чуват,

добитък мучи,

но малкият Христос

тихо в яслата спи.

ЕДНО

Малко или повече всичко това се случи. Ако не друго, то главите за войната са доста верни. Един човек, когото познавах, наистина бе застрелян в Дрезден за това, че е взел чужд чайник. Друг човек, когото познавах, наистина заплашваше да избие след войната личните си врагове с помощта на наемни убийци. И тъй нататък. Всички имена съм променил.

Аз наистина се върнах в Дрезден с пари на Гугенхайм (Господ здраве да им дава) в 1967. Много приличаше на Дейтън, Охайо, но с повече открити площи, отколкото в Дейтън. Там сигурно има тонове брашно от човешки кости в земята.

Върнах се в Дрезден с един стар другар от войната — Бърнърд В. О’Хеър — и ние се сприятелихме с един шофьор на такси, който ни закара в кланицата, където ни заключваха през нощта, когато бяхме военнопленници. Казваше се Герхард Мюлер. Той ни каза, че известно време бил военнопленник при американците. Попитахме го как се живее при комунизма и той каза, че отначало било ужасно, защото всеки трябвало да работи много и защото нямало достатъчно жилища, храна и дрехи. Но сега нещата били много по-добре. Той имаше хубав малък апартамент и дъщеря му получаваше отлично образование. Майка му изгоряла в дрезденската огнена буря.

Така е то.

Той изпрати на О’Хеър картичка за Коледа и ето какво пишеше в нея:

„Желая на вас и на вашата фамилия, както и на приятеля ви, весела Коледа и честита Нова година и се надявам, ще се срещнем отново в един свят на мир и свобода, в таксито, ако случайността се случи.“

Това много ми хареса: „Ако случайността се случи.“

Никак не ми се ще да ви разказвам колко пари, тревоги и време ми струваше това ужасно книжле. Когато се върнах у дома от Втората световна война преди двадесет и три години, смятах, че ще ми бъде лесно да пиша за разрушаването на Дрезден, тъй като единственото нещо, което трябваше да направя, бе да предам онова, което бях видял. Смятах също, че ще бъде шедьовър или поне ще ми донесе много пари, тъй като темата е толкова значителна.

Но в главата ми не идваха много думи за Дрезден — или поне не бяха достатъчни за една книга. И сега не ми идват много думи, когато съм станал стар пръдльо, който живее със спомените си и със своите „Пал Мал“ и чиито синове са пораснали.

Мисля си колко безполезни са спомените ми за Дрезден и все пак колко примамливо е да се пише за Дрезден и наум ми идва хумористичното петстишие:

Имало един човек в Париж,

на члена си той казал: „Виж,

отне ми здраве и богатство

със своето пиратство,

а сега като мижитурка жмиш.“

Спомням си също за песента, в която се казва:

Казвам се Йон Йонсън,

работя във Висконсън,

по улиците хората ме срещат

и питат как се казвам

и аз им казвам:

„Казвам се Йон Йонсън,

работя във Висконсън…“

И тъй нататък, до безкрайност.

От дълги години хората, които срещам, често ме питат върху какво работя и аз обикновено им отговарям, че главната ми работа е книгата, която пиша за Дрезден.

Казах го веднъж на Харисън Стар, продуцента на филми, той повдигна вежди и запита: „Това книга против войната ли е?“

— Да — казах аз. — Така изглежда.

— Знаеш ли какво казвам на хората, като чуя, че пишат книги против войната?

— Не. Какво им казваш?

— Казвам им: „Защо не напишете книга против ледниците?“

Той, разбира се, искаше да каже, че винаги ще има войни, че толкова можеш да ги спреш, колкото можеш да спреш и ледниците. И аз така смятам.

 

И даже войните да не идваха като ледници, познатата стара приятелка смъртта пак ще идва.

 

Като бях малко по-млад и работех върху моята прочута книга за Дрезден, обадих се на своя другар от войната Бърнърд В. О’Хеър да го попитам дали мога да го посетя. Той бе прокурор в Пенсилвания. А аз — писател от Кейп Код. Ние бяхме редници във войната, пехотинци разузнавачи. Никога не сме очаквали да станем богати след войната, но и двамата бяхме доста добре материално.

Помолих телефонната компания да го открият. В това отношение те са незаменими. Понякога късно през нощта ме хваща болестта, която е свързана с пиенето и с телефона. Напивам се, прогонвам жена си със своя дъх, подобен на иперит и рози. И после със сериозен и културен глас се обаждам по телефона, помолвам телефонистката да ме свърже с някой приятел, с когото не съм се чувал от години.

Така се свързах с О’Хеър. Той е нисък, а аз съм висок. Ние бяхме Крачун и Малчо във войната. Заедно попаднахме в плен. Казах му кой се обажда. Не беше трудно да ми повярва. Не спял още. Четял. Всички други у дома му спели.

— Слушай — казах му аз. — Пиша книга за Дрезден. Трябва някой да ми помогне да си спомня някои неща. Дали мога да те посетя, да си пийнем, да си поговорим и да възкресим нашите спомени?

Не беше въодушевен. Каза, че не си спомнял много неща. И все пак каза да отида, ако искам.

— Смятам кулминационната точка на книгата да бъде екзекуцията на бедния Едгър Дърби — казах аз. — Такава ирония. Цял град изгаря, хиляди и хиляди загиват. И един-единствен американец, пехотинец, е арестуван в развалините, защото взел един чайник. И най-редовно го съдят, а после го разстрелват.

— Хм — каза О’Хеър.

— Не смяташ ли, че точно там трябва да дойде кулминацията.

— Аз не разбирам нищо — каза той. — Това е твоят занаят, моят е друг.

 

Като специалист по кулминации, изненада, обрисовка на характери, чудесен диалог, напрежение и конфликти много пъти бях скицирал романа за Дрезден. Най-добрата или поне най-красивата скица, която бях направил, бе на гърба на ролка тапети.

Използвах цветните моливи на дъщеря си — различен цвят за всеки от главните герои. Единият край на тапета бе началото, а другият — краят на историята. Освен това имаше и средна част, която се намираше в средата. Сините редове се срещаха с червените редове и после с жълтите, но жълтите редове прекъсваха, защото човекът, когото описвах с жълт молив, бе мъртъв. И така нататък. Унищожението на Дрезден бе представено с помощта на отвесна ивица от оранжеви пресечени щрихи и всички редове, които бяха все още живи, минаваха през нея и стигаха до другия край.

Краят, където всички редове спираха, бе нива, засадена с цвекло край Елба, извън Хале. Валеше дъжд. Войната в Европа бе свършила преди няколко седмици. Бяхме строени — англичани, американци, холандци, белгийци, французи, канадци, южноафриканци, новозеландци и австралийци — всички, които щяхме да престанем да бъдем военнопленници. Пазеха ни руски войници.

От другата страна на нивата имаше хиляди руснаци, поляци, югославяни и тъй нататък, пазени от американски войници. Направиха размяната под дъжда — човек за човек. О’Хеър, аз и много други се качихме в един американски камион. О’Хеър нямаше сувенири. Почти всички други имаха. Аз имах парадна сабя на офицер от Луфтвафе. Още я имам. Бесният малък американец, когото съм нарекъл в тази книга Пол Лазъроу, имаше еднолитрова тенекия, пълна с диаманти, смарагди, рубини и тъй нататък. Беше ги задигнал от убитите в мазетата на Дрезден.

Така е то.

Един идиот англичанин, загубил някъде всичките си зъби, държеше сувенира си в чувал. Чувалът бе върху краката ми. Той час по час надничаше в него, кокореше се и въртеше измършавелия си врат да види дали някой не гледа завистливо към чувала му, повдигаше и друсваше чувала върху краката ми.

Мислех, че това друсане е случайно. Но грешах. Той просто трябваше да покаже на някого какво има в чувала и бе решил, че може да ми се довери. Той улови погледа ми, намигна ми и разтвори чувала. В него имаше гипсов модел на Айфеловата кула. Боядисана със златна боя. С часовник.

— Разкошно нещо — каза той.И ни закараха със самолет в почивен лагер във Франция, където ни хранеха с шоколадови млечни коктейли и други силни храни, докато се покрихме с бебешка тлъстина. След това ни изпратиха у дома и аз се ожених за едно хубавичко момиче, което също беше покрито с бебешка тлъстина.

И ни се родиха бебета.

И те сега са възрастни, а аз съм един стар пръдльо, който живее със своите спомени и с „Пал Мал“. Казвам се Йон Йонсън, работя във Висконсън в дъскорезница.

Понякога късно през нощта, когато жена ми си легне, се опитвам да телефонирам на някоя стара приятелка. „Можете ли да ми дадете номера на госпожа еди-коя си. Струва ми се, че живее еди-къде си.“

— Съжалявам, господине. Няма такова лице.

— Благодаря ви. Все пак, благодаря ви.

И пускам кучето да излезе навън или да се прибере и разговаряме с него известно време. Показвам му, че го обичам, и то показва, че ме обича. То няма нищо против дъх, който мирише на иперит и рози.

— Добро куче, си, Санди — казвам му аз. — Знаеш си го добре, нали, Санди? Добро си.

Понякога пускам радиото и слушам от Бостън или Ню Йорк програми с говор. Не мога да търпя записана музика, ако съм пил много.

В края на краищата си лягам и жена ми ме пита колко е часът. Тя винаги иска да знае колко е часът. Когато не знам, й казвам: „Отде да знам.“

Понякога мисля за образованието си. След Втората световна война учех известно време в Чикагския университет. Бях студент по антропология. По онова време ни учеха, че няма абсолютно никаква разлика между хората. Те може и сега да разправят такива работи.

Друго нещо, което ни учеха, бе, че никой не е смешен, нито лош, нито отвратителен. Малко преди да умре, моят баща ми каза: „Знаеш ли, още не си написал роман, в който да има злодей!“

Казах му, че това е едно от нещата, които научих в университета след войната.

 

Докато учех за антрополог, работех за двадесет и осем долара на седмица като репортер на криминални и нещастни случаи в прочутата Чикагска информационна агенция. Веднъж ме прехвърлиха от нощна на дневна смяна, така че работих шестнайсет часа без прекъсване. Клиенти ни бяха всички вестници в града — и „Асошиейтид прес“ и „Юнайтид прес“ и кой ли не. Нашият периметър обхващаше съдилищата, участъците, пожарната, граничните войски от езерото Мичиган и т.н. Бяхме свързани с клиентите си чрез пневматични канали, които минаваха под улиците на Чикаго.

Репортерите докладваха по телефона за различни случаи на редакторите, които седяха със слушалки на ушите. Редакторите записваха случаите на восъчни листове. След това ги извъртваха на циклостил, натъпкваха ги в пиринчени патрони, подплатени с кадифе, които пневматичните канали незабавно поглъщаха. Най-безупречните репортери и редактори бяха жени, заели местата на мъже, отишли във войската.

Първия си случай като репортер трябваше да продиктувам на една от тия ужасни жени. Това бе историята на млад ветеран, който бе намерил работа като хоп на старомоден асансьор в едно учреждение. Вратата на асансьора на първия етаж представляваше орнаментална желязна решетка. В нея се виеше железен бръшлян. На едно желязно клонче бяха кацнали две папагалчета.

Ветеранът решил да закара асансьора в мазето, затворил вратата и тръгнал надолу, но венчалната му халка се закачила в орнаментите. Така той увиснал във въздуха, подът на асансьора се изхлъзнал изпод краката му и покривът на асансьора го смачкал.

Така е то.

Та аз докладвах случая по телефона и жената, която щеше да напише съобщението на восъчен лист, ме попита:

— Какво каза жена му?

— Тя още не знае — казах аз. — Цялата работа току-що се случи.

— Обади й се и вземи от нея интервю.

— Какво?

— Кажи, че си капитан Фин от полицията. Кажи й, че имаш лоши новини. Съобщи й за нещастието и виж какво ще каже.

Така и направих. Тя каза онова, което човек може да очаква в такива случаи. Имали бебе. И така нататък.

Когато се върнах в редакцията, редакторката ме попита, ей така, за собствена информация, как изглеждал смачканият човек, като бил смачкан.

Разказах й.

— Беше ли ти неприятно? — каза тя, дъвчейки голяма захарна пръчка.

— Ни най-малко, Нанси — казах, — виждал съм и по-лоши неща през войната.

 

Още по онова време се предполагаше, че пиша книга за Дрезден. В Америка все още не знаеха много за това въздушно нападение. Малцина американци си даваха сметка, че то бе много по-лошо от Хирошима например. Аз самият също не знаех това. Не се говореше много по този въпрос.

Веднъж на някакъв коктейл разказах случайно на един професор от Чикагския университет за нападението така, както бях го видял, и за книгата, която възнамерявах да напиша. Той бе член на някакъв си Комитет за обществена мисъл. А той ми разправи за концентрационните лагери и как германците правели сапун и свещи от мазнината на мъртви евреи и тъй нататък.

Единственото нещо, което можах да кажа, бе: „Знам, знам. Знам.“

 

Без съмнение Втората световна война бе направила всички хора много сурови. Започнах да работя в отдел „Информация“ на Дженеръл електрик в Скънектъди, щата Ню Йорк. Станах също доброволен пожарникар в селото Олплъс, където купих първото си жилище. Шефът ми там бе един от най-суровите хора, които човек може да срещне в живота си. По-рано той бил подполковник в Балтимор, където отговарял за информацията. Докато бях в Скънектъди, той стана член на реформираната холандска църква, която е наистина много сурова църква.

Той имаше навик да ме пита понякога подигравателно, защо не съм бил офицер, сякаш бях направил нещо нередно.

Жена ми и аз бяхме загубили бебешката си мазнина. Това бяха нашите мършави години. Много мършави ветерани и техните мършави жени бяха наши приятели. Струваше ми се, че най-добрите ветерани в Скънектъди, хора добродушни, с най-голямо чувство за хумор, ветерани, които най-много мразеха войната, бяха онези, които наистина бяха воювали.

По това време писах на военновъздушните сили и ги помолих да ми изпратят подробности за нападението над Дрезден, кой е издал заповедта, колко самолета са участвали, защо са го направили, какво са постигнали с него и тъй нататък. Отговори ми един човек, който като мене работеше в отдел „Информация“. Писа, че съжалява, но такъв вид сведения били все още военна тайна.

Прочетох писмото високо на жена си и казах: „Тайна? Боже мой, тайна, за кого?“

 

По това време бяхме федералисти за Обединения свят. Не знам какви сме сега. Предполагам — телефонисти. Много говорим по телефона, аз поне го правя, късно нощем.

 

Няколко седмици след като телефонирах на стария си другар от войната Бърнърд В. О’Хеър аз наистина отидох да го видя. Трябва да е било през 1964 г. или нещо такова — годината, която бе последната на Нюйоркския световен панаир. Eheu, fugaces labuntur anni. Казвам се Йон Йонсън. Имало един млад човек от Истанбул.

Взех със себе си две момиченца — дъщеря ми Нени и нейната най-добра приятелка Алисън Митчел. Дотогава те не бяха излизали от Кейп Код. Когато стигнахме до една река, трябваше да спрем, та те да могат да постоят край нея, да размишляват известно време. Те никога преди не бяха виждали вода в такава дълга, тясна и безсолна форма. Реката беше Хъдсън. В нея имаше шарани и ние ги видяхме. Бяха големи като атомни подводници.

Видяхме също водопади — потоци, които скачаха от скалите към долината на Делъуеър. Имаше много неща да се видят и затова често спирахме, а после бе време да си вървим, винаги е време да си вървим. Момиченцата бяха облечени с нови бели рокли и обути в нови черни обувки, та непознатите веднага да видят колко са добри. „Време е да тръгваме, момичета“ — казвах аз. И си тръгвахме.

После слънцето залезе, вечеряхме в един италиански ресторант и после почуках на пътната врата на хубавата каменна къща на Бърнърд В. О’Хеър. Носех шише ирландско уиски като училищен звънец.

Запознах се със симпатичната му съпруга Мери, на която посвещавам тази книга. Посвещавам я също на Герхард Мюлер, шофьора на такси от Дрезден. Мери О’Хеър е милосърдна сестра — чудесна професия за една жена.

Мери се възхити на децата, които бях довел, събра ги със собствените си деца и ги изпрати на втория етаж да играят и да гледат телевизия. Едва след като децата си бяха отишли усетих, че не се харесвам на Мери или че нещо в посещението ми не й харесва. Тя бе учтива, но студена.

— Имате хубава, уютна къща — казах аз. И то бе наистина така.

— Приготвила съм ви място, където можете да си говорите, без някой да ви безпокои — каза тя.

„Отлично“ — казах си и си представях две кожени кресла край огнище в стая с ламперия, където двама стари воини могат да си пият и да разговарят. Но тя ни заведе в кухнята. Беше сложила два дървени стола с прави облегалки до кухненската маса с порцеланова повърхност. Повърхността на масата крещеше от отразената светлина на крушката от двеста свещи над главите ни. Мери бе приготвила операционна. Тя бе поставила на масата само една чаша — за мене. Обясни ми, че след войната О’Хеър не можел да пие силни напитки.

И така седнахме. О’Хеър се чувстваше неудобно, но не искаше да ми каже какво не е в ред. Не можех да разбера какво у мене дразни толкова много Мери. Бях женен. Женен само веднъж. Не бях пияница. Не бях направил нищо мръсно на мъжа й през войната.

Тя си наля една кока-кола и вдигна голям шум, тръскайки съда с кубчетата лед в мивката от неръждаема стомана. След това отиде в другата част на къщата, но не се смири. Движеше се из цялата къща, отваряше и затваряше врати, даже местеше мебели, за да изкара яда си на тях.

Попитах О’Хеър какво съм казал или направил, та тя постъпва така.

— Всичко е наред — каза той. — Не се безпокой. Не си ти причината.

Беше много мило от негова страна. Но той лъжеше. Явно аз бях причината.

И така опитахме се да забравим Мери и да си спомним за войната. Изпих няколко чаши уиски от шишето, което бях донесъл. От време на време се хилехме или хихикахме, сякаш случките от войната се бяха върнали при нас, но всъщност нито аз, нито той си спомняхме нещо интересно. О’Хеър си спомни за един, който се нагълта с вино в Дрезден, преди да го бомбардират, и ние трябваше да го приберем в ръчна количка. Нямаше достатъчно материал за роман. Аз си спомних за двама руски войници. Те караха конска кола, пълна с будилници. Бяха пияни и щастливи. Пушеха огромни цигари, които си бяха завили от вестник.

Това бяха то, спомените ни, а Мери все още вдигаше шум. Най-после тя дойде отново в кухнята за шише кока-кола. Извади от хладилника друга табличка с кубчета лед и я тръсна в мивката, въпреки че вече беше извадила достатъчно лед.

После Мери обърна лице към мене, за да мога да видя колко е ядосана и, че аз съм виновникът за яда й. Тя бе говорила сама на себе си така, че това, което каза, беше част от много по-голям разговор: „Тогава сте били още деца!“

— Какво? — попитах аз.

— Били сте още деца през войната, като децата на горния етаж.

Кимнах в знак на съгласие. Ние наистина бяхме глупави девственици през войната, току-що излезли от детската си възраст.

— Но няма да го напишете по такъв начин, нали? — това не бе въпрос, а обвинение.

— Не знам — казах аз.

— А аз знам — каза тя. — Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн или някои други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж.

Тогава разбрах. Войната бе причината за нейния гняв. Тя не искаше нейните деца или нечии други деца да загиват във войни. И тя смяташе, че отчасти книгите и филмите са причина за войните.

Аз вдигнах десницата си и й обещах:

— Мери — казах, — не смятам, че някога ще успея да свърша книгата си. Сигурно съм изписал досега пет хиляди страници, които съм изхвърлил. Давам ти честна дума обаче, че ако някога свърша книгата, в нея няма да има роли за Франк Синатра и Джон Уейн. И знаеш ли какво — добавих, — ще нарека книгата „Кръстоносният поход на децата“.

От този момент с нея станахме приятели.

 

О’Хеър и аз се отказахме да си припомняме повече и отидохме в дневната да разговаряме за други неща. Заинтригува ни въпросът за истинския кръстоносен поход на децата, затова О’Хеър потърси какво пише за него в една книга — „Необикновени популярни заблуди и лудостта на тълпите“ от Чарлз Макей, — публикувана за пръв път в Лондон през 1841 г.Макей имаше лошо мнение за всички кръстоносни походи. Детският поход той считаше за малко по-срамен от десетте кръстоносни похода за възрастни. О’Хеър прочете следния прекрасен откъс на глас:

На своите тържествени страници историята ни съобщава, че кръстоносците са били невежи и свирепи люде, че тяхната подбуда е бил слепият фанатизъм и че техният път е бил път на кърви и сълзи. Романтичните разкази, от друга страна, подробно разправят за тяхната набожност и за техния героизъм. В най-ярки и пламенни краски те обрисуват техните добродетели и великодушие, безсмъртната слава, с която са се покрили, и великата им заслуга към християнството.

А после О’Хеър прочете следното:

Какъв бе общият резултат от тези борби? Европа похаби милиони от своите съкровища и кръвта на два милиона от своите хора; а шепа свадливи рицари задържаха Палестина в свое владение в продължение на около сто години.

Според Макей, кръстоносният поход на децата започнал през 1213 година, когато на двама монаси им хрумнало да съберат армии от деца в Германия и Франция и да ги продадат в Северна Африка като роби. Тридесет хиляди деца станали доброволци, смятайки, че отиват в Палестина. Без съмнение — пише Макей — това са били изоставени и бездомни деца, които се трупали по улиците на големите градове, и които живеели в грях и авантюризъм и били готови на всичко.

Папа Инокентий III също смятал, че те отиват в Палестина, и бил изпълнен с трепет. Тези деца са будни, докато ние спим! — казал той.

Повечето от децата били качени на кораби в Марсилия. Около половината от тях се удавили при корабокрушения. Други стигнали до Северна Африка, където били продадени.

По погрешка някои от децата се явили в Генуа, където нямало кораби за роби. Добри хора от града ги нахранили, дали им подслон и добронамерено ги разпитали. После им дали малко пари и много съвети и ги изпратили обратно по домовете им.

— Урааа за добрите хора от Генуа — каза Мери.

Сложиха ме да спя в една от детските спални. О’Хеър бе поставил на нощното шкафче книга. Това бе „Дрезден — история, театър и галерии“ от Мери Ендел. Книгата бе издадена през 1908 година и уводът започва така:

Надявам се, че тази малка книга ще бъде полезна. В нея правим опит да дадем на английски говорещите читатели обща представа за това, как Дрезден е добил сегашния си архитектурен вид; как благодарение на гениалността на неколцина се е развил музикално, за да достигне сегашния си разцвет; тя обръща внимание също на някои от неговите художествени забележителности, които правят галерията му привлекателно място за онези, които търсят трайни впечатления.

По-нататък намерих някои исторически данни:

През 1760 година Дрезден бил обсаден от прусаците. Канонадата започнала на 15 юли. Картинната галерия се запалила. Много от картините били пренесени в Кьонигщайн, но някои от тях били сериозно повредени от шрапнели, особено „Кръщението на Христа“ на художник от Франция. Освен това избухнала в пламъци величествената кула на Кройцкирхе, откъдето ден и нощ наблюдавали движението на врага. По-късно тя се срутила. В контраст с жалката съдба на Кройцкирхе стояла Фрауенкирхе, от чийто каменен купол шрапнелите на прусаците отскачали като дъждовни капки. Най-накрая Фридрих се видял принуден да се откаже от обсадата, защото научил за падането на Глатц — което било критичният момент в неговите нови завоевания. „Трябва да заминем за Силезия, за да не загубим всичко.“

Разрушенията в Дрезден били безкрайни. Когато като млад студент Гьоте посетил града, той все още намерил тъжни руини: „Von der Kuppel der Frauenkirche sah ich diese leidigen Tru:mmer zwischen die sho:ne sta:dtische Ordnung hineingesa:t; da ru:hmte mir der Ku:ster die Kunst des Baumeisters, welcher Kirche und Kuppel auf einen so unerwu:nschten Fall schon eingerichtet und bombenfest erbaut hatte. Der gute Sakristan deutete mir alsdann auf Ruinen nach allen Seiten und sagte bedenklich lakonich: Das hat der Feind getan!“

На следващата сутрин прекосихме с момичетата реката Делауер на мястото, където Георг Вашингтон я е прекосил. Отидохме до Нюйоркското световно изложение и видяхме какво е било миналото, според автомобилната компания на Форд и според Уолд Дисни, и видяхме какво ще бъде бъдещето според Дженеръл Мотърз.

И аз се запитах за настоящето: колко е широко, колко е дълбоко, колко от него мога да задържа за себе си.

 

След това няколко години преподавах писателско изкуство в Школата за писатели в университета на Айова. Забърках се в почти разкошни неприятности, но се оправих. Преподавах следобед. Сутрин пишех. Никой не трябваше да ме безпокои. Работех върху прочутата си книга за Дрезден.

И някъде си там един чудесен човек на име Сеймур Лорънс сключи с мене договор за три книги и аз казах: „Дадено, първата от трите ще бъде моята прочута книга за Дрезден.“

Приятелите на Сеймур Лорънс му викат: „Сам“. И сега аз казвам на Сам: „Сам, ето книгата.“

 

Тя е кратка, разбъркана и объркана, Сам, защото нищо интелигентно не може да се каже за едно клане. Смята се, че всички са мъртви, че те никога не ще кажат нещо, нито ще могат отново да поискат нещо. Смята се, че след едно клане всичко е много тихо, и наистина винаги е тихо, като изключим птичките.

А какво казват птичките? Единственото нещо, което може да се каже за едно клане: „Пиюк-пиюк-пиюк?“

Казал съм на синовете си, че в никакъв случай не трябва да участват в кланета и че новини за кланета на врагове не трябва да ги изпълват със задоволство или радост.

 

Казал съм им също да не работят за компании, които произвеждат машини за клане, и да показват презрение към хора, които смятат, че ние имаме нужда от такива машини.

 

Както вече казах, неотдавна се върнах от Дрезден с моя приятел О’Хеър. Много весело беше в Хамбург, в Западен Берлин, в Ленинград също. Пътуването ми беше полезно, защото видях много истински неща. Те ще послужат за фон на измислените истории, които ще напиша по-късно. Една от книгите ще се нарича „Руски барок“, другата „Целуването е забранено“, третата „Доларов бар“, четвъртата „Ако случайността се случи“ и тъй нататък.

И тъй нататък.

 

Самолетът на Луфтханза трябваше да лети от Филаделфия през Бостън до Франкфурт. О’Хеър щеше да се качи във Филаделфия, аз щях да се кача в Бостън. Но Бостън беше захлупен от мъгла, та самолетът отлетя направо за Франкфурт. И аз станах антилице в бостънската мъгла и Луфтханза ме качи на миниавтобус с неколцина други антилица и ни изпрати в един мотел да прекараме там една антинощ.

Времето не искаше да минава. Някой си играеше с часовниците — не само с електрическите, но и с тези, които се навиват. Секундарникът на моя часовник трепваше, изминаваше цяла година и после пак трепваше.

Нищо не можех да направя. Като земен трябваше да вярвам на онова, което казват часовниците и календарите.

 

Носех със себе си две книги, които исках да чета в самолета. Едната от тях бе „Думи за вятъра“ от Теодор Рьотке и ето какво намерих в нея:

 

„Събуждам се, за да заспя, и поемам бавно аз събуждането си,

съдбата си откривам във нещата, от които нямам страх,

като вървя, научавам се накъде ще трябва да вървя.“

 

Другата книга бе „Селин и неговите видения“ от Ерика Островска. Селин бил храбър френски войник през Първата световна война — докато му пукнали черепа. След това не можел да спи и чувал в главата си шумове. Той станал лекар, лекувал бедните хора през деня и пишел гротескни романи през нощта. Никакво изкуство не е възможно без танц със смъртта, пише той.

Истината е смъртта, пише той. Здравата се борих против нея, докато можех… танцувах с нея, окичвах я с гирлянди, водех я във валсова стъпка… украсявах я с бални серпентини, разсмивах я…

Мисълта за времето го преследвала. Госпожица Островска ми напомни за изумителната сцена от „Смърт на изплащане“, където Селин иска да спре шумното движение на улична тълпа. Неговите думи крещят от белия лист: Спрете ги… не им позволявайте повече да се движат… Точно така, накарайте ги да замръзнат… веднъж завинаги!… Така че повече да не изчезват!

 

Потърсих в библията, оставена в стаята на мотела, разкази за големи нещастия. В нея прочетох: „Слънцето бе изгряло над земята, когато Лот влезе в Зоар. Тогава Бог изпрати над Содом и Гомор дъжд от сяра и огън от Бога на небето; и Той разруши тези градове, и цялата равнина, и всички жители на градовете, и всичко, що растеше по земята.“

Така е то.

Хората в тези два града били грешници, както е известно, и от това светът само спечелил.

И, разбира се, казали на жената на Лот да не се обръща към мястото, където са били всичките тия хора и техните домове. Но тя се обърнала и аз й се възхищавам за това. Защото е толкова човешко.

 

Тя била превърната в стълб от сол.

Така е то.

 

Хората не бива да се обръщат назад. Аз положително няма повече да правя това.

Завърших книгата си за войната. Следващата, която ще напиша, ще бъде смешна.

Тази книга не е сполучлива и няма как другояче, защото я е написал един стълб от сол. Ето как започва:

 

„Слушате,

Били Пилгрим взе, че се откачи от времето.“

И завършва така:

„Пиюк-пиюк-пиюк?“