Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mother Night, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА
О, СЛАДКОТО ТАЙНСТВО НА ЖИВОТА…

За нахълтването…

За Рези Нот…

За това, как тя умря…

За това, как тя умря в къщата на преподобния Лайънъл Дж. Д. Джоунс, дипломиран зъболекар, доктор по божествени науки…

Стана съвсем неочаквано.

Рези изглеждаше толкова влюбена в живота, толкова на място в живота, че изобщо не ми мина през ум възможността да предпочете смъртта.

Бях живял достатъчно на този свят или достатъчно ми липсваше въображение — както ви харесва, — за да си мисля, че едно толкова младо, хубаво и умно момиче може да се забавлява, независимо къде го е запратила политиката. И, както и обясних, не я очакваше нищо по-лошо от депортирането.

— Нищо по-лошо? — попита Рези.

— Да. Само това. Дори не мисля, че ще трябва да плащаш обратния път.

— Няма ли да съжаляваш, ако си отида?

— Разбира се, че ще съжалявам. Но не мога да направя нищо, за да те задържа тук, при мен. Всеки момент ще дойдат и ще те арестуват. Не очакваш да се бия с тях, нали?

— Няма ли да се биеш?

— Разбира се, че не. Какви са шансовете ми да постигна каквото и да било?

— Това има ли значение? — попита Рези.

— Искаш да кажеш, че трябва да умра заради любовта си, като рицар от някоя пиеса на Хауард У. Камбъл, младши?

— Точно това искам да кажа. Защо не умрем заедно, тук и сега?

Засмях се.

— Рези, скъпа… целият живот е пред теб.

— Целият ми живот е зад мен — поправи ме тя. — И се изчерпва с няколкото прекрасни часа, прекарани с теб.

— Това ми прилича на реплика, което бих могъл да напиша като млад.

— Написал си я като млад — каза тя.

— Като млад глупак.

— Обожавам този млад глупак.

— А кога се влюби в него? Когато беше малка?

— Когато бях малка… И после, когато станах жена. Влюбих се, когато ми дадоха нещата, които си писал, и ме накараха да се запозная с тях. Тогава се влюбих като жена.

— Съжалявам — казах, — но не мога да те поздравя за литературния ти вкус.

— Вече не вярваш ли, че любовта е единственото нещо, заради което си струва да се живее?

— Не.

— Тогава ми кажи за какво друго да живея… нещо, каквото и да е — добави тя умолително. — Може и да не е любов. Нещо! — Тя махна с ръка към предметите в мръсното помещение, изящно илюстрирайки собственото ми мнение, че светът е склад за вехтории. — Ще живея за този стол, за тази снимка, за тази тръба, за това канапе, за пукнатината в стената! Само ми кажи да живея за нещо и ще живея за него! — извика тя.

Слабите и ръце сега уловиха мен. Рези затвори очи и заплака.

— Не е нужно да е любов — прошепна тя. — Кажи ми само какво да бъде!

— Рези — обадих се тихо.

— Кажи ми! — извика тя и изведнъж силата се върна в ръцете и, които започнаха да издевателстват над дрехите ми.

— Аз съм един стар човек — казах безпомощно. Това беше лъжа на страхливец. Не съм стар човек.

— Добре. Стар човек. Кажи ми за какво да живея! Кажи ми за какво живееш ти, за да мога и аз да живея за същото… тук или на десет хиляди километра оттук. Кажи ми защо искаш да продължаваш да си жив, за да мога и аз да продължа да искам да съм жива!

И тогава нахълтаха ченгетата.

Силите на реда и закона нахлуха през всички врати едновременно, заразмахваха оръжия, засвириха със свирки, заблестяха с ослепителни фенери, въпреки че беше достатъчно светло.

Бяха цяла армия и завъзкликваха мелодраматично при вида на мелодраматично злите находки в избата. Държаха се като дечица около коледна елха.

Десетина от тях — до един млади, червенобузи и добродетелни — заобиколиха Рези, Крафт-Потапов и мен, измъкнаха „Люгер“-а от ръката ми и ни направиха на парцалени кукли, докато ни претърсваха за други оръжия.

По стълбите надойдоха още. Пред себе си тикаха преподобния доктор Лайънъл Дж. Д. Джоунс, Черния фюрер и отец Кийли.

Доктор Джоунс спря по средата на стълбата и се обърна към своите мъчители.

— Направил съм единствено това — заговори той величествено, — което би трябвало да правите вие.

— А какво би трябвало да правим? — попита един от специалните агенти. Очевидно той командваше останалите.

— Да защитавате обществото — отговори Джоунс. — Защо ни безпокоите? Ние искаме само да направим страната си по-силна! Присъединете се към нас и тръгнете срещу онези, които искат тя да е по-слаба!

— Кои са те? — попита специалният агент.

— Не знаете ли? Дори и това ли не сте научили от работата си? Евреите! Католиците! Негрите! Азиатците! Унитарианците! Чужденците, които нямат понятие от демокрация, които наливат масло в огъня на социалистите, комунистите, анархистите, антихристите и евреите!

— За ваше сведение — каза специалният агент с ледено триумфален тон, — аз съм евреин.

— Това доказва колко съм прав! — възкликна Джоунс.

— Как така?

— Евреите са инфилтрирани навсякъде! — Джоунс се усмихна с усмивката на философ, чиито аргументи никога няма да бъдат оборени.

— Споменахте католиците и негрите — отбеляза специалният агент, — а въпреки това двамата ви най-добри приятели са точно такива.

— Какво толкова чудно има? — попита Джоунс.

— Не ги ли мразите?

— Разбира се, че не. И тримата вярваме в едно и също нещо.

— И какво е то?

— Че тази някога горда страна, е попаднала в ръцете на не когото трябва — отвърна Джоунс и кимна. Отец Кийли и Черният фюрер също закимаха в знак на съгласие. — И преди отново да се върне в правия път, някои глави ще трябва да паднат.

Никога не бях виждал по-сюблимна демонстрация на тоталитарния ум, който може да се оприличи на система от зъбни колела, чиито зъби са изпочупени безразборно. Такава нащърбена мисловна машина, задвижвана от нормално или дори под нормалното либидо, се върти на пресекулки, с боксуването и натруфеното безсмислие на часовник с кукувичка в ада.

Шефът таен агент стигна до погрешното заключение, че в ума на Джоунс няма зъбни колела със здрави зъби.

— Вие сте напълно откачен — каза му той.

Джоунс не беше напълно откачен. Лошото при класическия тоталитарен ум е това, че всяко от зъбните му колела, макар и осакатено, продължава да има участъци със здрави зъби, които са великолепно поддържани, отлично изработени.

Оттук и адския часовник с кукувичка отмерва времето съвършено точно в продължение на осем минути и трийсет и три секунди, прескача четиринайсет минути напред, показва времето съвършено точно още шест секунди, прескача две секунди, показва времето точно два часа и една секунда, след това прескача година.

Липсващите зъби, разбира се, са простите, очевидни истини, които в повечето случаи са ясни и на десетгодишните деца.

Умишленото изпотрошаване на зъбните колела, умишленото загърбване на някои очевидни неща…

Ето това беше причината домакинството на доктор Джоунс — отец Кийли, вице-бундесфюрерът Краптауер и Черния фюрер — да живее в относителна хармония…

Това беше причината в ума на моя тъст да съществуват едновременно безразличието към жените робини и любовта към синята ваза…

Това беше причината Рудолф Хьос, комендантът на Аушвиц, да редува по високоговорителите на лагера хубава музика с повикванията на носачите на трупове…

Това беше причината нацистка Германия да не е в състояние да долови някаква по-съществена разлика между цивилизация и хидрофобия…

Това е най-доброто обяснение, което мога да дам за легионите и за нациите от побъркани, които съм виждал през живота си. А това механично обяснение, само по себе си, може би е отражение на бащата, чийто син бях. Съм. Когато се замисля за това, а то е рядко, си давам сметка, че в края на краищата съм син на инженер.

Тъй като няма кой друг да ме похвали, ще се похваля сам — ще кажа, че никога не съм повреждал зъбите на моята мисловна машина, каквато и да е тя. Бог ми е свидетел, че има липсващи зъби — без някои от тях съм се родил и те никога няма да пораснат. Други зъби са били изтръгнати от клещите на историята…

Но никога умишлено не съм повреждал зъб от зъбчатите колела на моята мислеща машина, никога не съм си казвал: „Мога да мина и без този факт“.

Хауард У. Камбъл, младши се хвали! Все още е останал живот в старото момче!

А там, където има живот…

Има живот.