Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mother Night, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

ГЛАВА ВТОРА
СПЕЦИАЛНИ КОМАНДИ…

Надзирателят, който сменя Арнолд Маркс всеки ден на обяд, е човек почти на моята възраст, която е четирийсет и осем. Спомня си войната, и още как, въпреки че не обича да го прави.

Името му е Андор Гутман. Андор е сънлив, не особено умен естонски евреин. Прекарал е две години в концентрационния лагер Аушвиц. Ето колко се е доближил до възможността да излети през комина на крематориума там, според неговите собствени думи:

— Бях включен в Sonderkommando — каза ми той, — когато пристигна заповедта на Химлер да се угасят пещите.

Sonderkommando означава „специална команда“. В Аушвиц е означавало много специална команда — наистина. Състояла се е от затворници, чиято задача била да вкарват обречените концлагеристи в газовите камери и след това да измъкват труповете им навън. След като изпълнели задачата, участниците в командата също били убивани. Първата работа на техните приемници била да разчистят останките им.

Гутман ми каза, че много хора искали доброволно да участват в тези команди.

— Защо? — попитах го аз.

— Ако напишеш книга за това — отвърна той — и в нея отговориш на това „защо“, наистина ще се получи хубаво четиво.

— Ти знаеш ли отговора? — попитах аз.

— Не. Затова бих платил скъпо, за да си купя книга, в която да го прочета.

— Някакви предположения?

— Никакви — отвърна Арнолд и ме погледна право в очите. — Въпреки че и аз бях един от доброволците.

След като призна това, той се отдалечи на известно разстояние от мен. Замисли се за Аушвиц — преживяването, за което най-много мразеше да мисли. След това се върна и ми каза:

— Навсякъде из лагера имаше високоговорители и те никога не млъкваха. Пускаха много музика. Хората, които разбираха от музика, твърдяха, че често била хубава — понякога превъзходна.

— Интересно — отбелязах аз.

— Нямаше музика, писана от евреи — продължи той. — Това беше забранено.

— Естествено.

— И винаги прекъсваха изпълненията по средата, за да обявят нещо. По цял ден музика и съобщения.

— Колко съвременно.

Той затвори очи и се помъчи да си припомни.

— Винаги гукаха едно от съобщенията. Звучеше като бебешко стихче и се чуваше многократно всеки ден. Когато викаха специалните команди.

— О!? — казах аз.

— Leichentrager zu Wache — изгука той, все още със затворени очи.

В превод: „Носачите на трупове пред караулното“. В една институция, чиято задача е да убива милиони хора, този вик е нещо напълно разбираемо.

— След като две години слушаш по високоговорителите как този прекъсва музиката — каза ми Гутман, — работата на носач на трупове започва да ти се струва много добра.

— Мога да го разбера — отбелязах.

— Можеш ли? — поклати глава Гутман. — Аз не мога. Винаги ще се срамувам. Да се пишеш доброволец за командите… много срамно нещо.

— Не мисля — казах аз.

— Аз пък мисля. Срамно. Никога повече не искам да говоря за това.