Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mother Night, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
КРАСИВАТА СИНЯ ВАЗА НА ВЕРНЕР НОТ…

Най-накрая Хелга и аз останахме сами.

Стеснявахме се.

Аз, като мъж на напреднала възраст и прекарал толкова много години в безбрачие, бях още по-стеснителен. Боях се да изпитам силата си като мъж. И този страх се подсилваше от забележителния брой младежки качества, които бе запазила жена ми като по чудо.

— Това… това — казах аз — е повторно запознанство. Говорехме на немски.

— Да — кимна Хелга. Беше застанала край прозореца и гледаше патриотичните изобретения, които бях нарисувал на стъклото. — Кое от тях е твое сега, Хауард?

— Моля? — попитах аз.

— Сърпът и чукът, свастиката или американското знаме. Кое от тях сега ти харесва най-много?

— Попитай ме нещо за музиката — предложих аз.

— Какво?

— Попитай ме каква музика харесвам сега. Изградил съм си някои мнения за музиката. Нямам никакви политически възгледи.

— Разбирам — каза Хелга. — Добре, каква музика обичаш напоследък?

— „Бяла Коледа“ — отговорих. — „Бяла Коледа“ на Бинг Кросби.

— Не разбрах.

— Любимата ми музика. Толкова я обичам, че имам двайсет и шест плочи с нея.

Тя ме изгледа безизразно.

— Така ли?

— Това е една моя лична шега — обясних.

— О!

— Моя лична. Толкова дълго живях сам, че всичко около мен е лично. Изненадвам се, че хората въобще могат да разберат какво им говоря.

— Аз ще те разбирам — увери ме Хелга нежно. — Само ми дай малко време… не много, но достатъчно… И ще разбера всичко, което казваш… още веднъж. — Тя сви рамене. — И аз имам само мои шеги.

— Отсега нататък — казах аз — нещата ни отново ще станат за двама.

— Би било чудесно.

— Райх за двама, отначало.

— Да. Кажи ми…

— Всичко, което поискаш.

— Знам как е умрял баща ми, но не успях да науча нищо за мама и Рези. Ти чул ли си нещо?

— Нито дума.

— Кога ги видя за последен път?

Замислих се и си спомних датата, на която за последен път видях майка и, баща и и хубавата и малка сестричка с развито въображение — Рези.

— Дванайсети февруари 1945-а.

Разказах и за този ден. Беше толкова студено, че ме боляха костите. Откраднах един мотоциклет и отидох да видя близките на жена си, семейството на Вернер Нот, шефа на берлинската полиция.

Вернер Нот живееше в покрайнините на Берлин, доста извън подложения на въздушни нападения район. С жена си и дъщеря си заемаше една оградена със стена бяла къща, която излъчваше монолитното, земно величие на гробница на римски благородник. През петте години на тотална война тази къща не бе пострадала изобщо — не беше счупено дори и стъкло. Високите и хлътнали прозорци на юг гледаха към овощна градина. На север се виждаха развалините на Берлин.

Бях с униформа. На колана ми висеше малък пистолет и голям церемониален кортик. Обикновено не носех униформа, но имах право на това — синьозлатната униформа на майор от Свободния американски корпус.

Свободният американски корпус беше мечта на нацистите. Мечта за бойна единица, съставена предимно от американски военнопленници. Трябваше да бъде доброволна организация и да се бие само на Източния фронт. Трябваше да бъде военна машина с висок боен дух, задвижвана от любов към Западната цивилизация и ужас от монголските орди.

Когато наричам това нацистка мечта, изпадам в пристъп на шизофрения, защото идеята за Свободния американски корпус всъщност беше моя. Аз предложих създаването му, аз измислих униформата и отличителните знаци, аз написах устава.

Уставът започваше така: „Аз, подобно на моите достойни предци от Америка, вярвам в истинската свобода…“

Свободният американски корпус не се оказа кой знае какъв успех. Записаха се само трима пленници. Един Бог знае какво стана с тях. Предполагам, че когато отидох да видя роднините на жена ми, и тримата са били мъртви, че аз съм единственият оцелял от Корпуса.

Когато отидох да ги видя, руснаците бяха само на трийсет километра от Берлин. Смятах, че войната вече е свършила и е време да сложа край на шпионската си кариера. Облякох си униформата, за да вдъхвам респект, ако някой се опита да ми попречи да изляза от града. На задния калник на откраднатия мотоциклет бях привързал пакет с цивилни дрехи.

Отиването ми при семейство Нот не беше някакъв хитър ход от моя страна. Наистина исках да кажа „довиждане“ на тези хора, а и те да ми го кажат. Те не ми бяха безразлични — беше ми жал за тях, обичах ги по своему.

Желязната порта, през която се влизаше в двора на голямата бяла къща, беше отворена. Вернер Нот седеше край нея с ръце на кръста. Наблюдаваше робска трудова група от рускини и полякини. Те измъкваха сандъци и мебелировка от къщата и ги товареха на три конски каруци с брезентови покривала. Каруцарите бяха дребни жълти човечета от монголоидната раса — ранен улов от Руската кампания.

Ръководителят на жените беше един дебел холандец на средна възраст, облечен с протрит костюм. Охраняваше ги някакъв висок възрастен човек с карабина от Франко-пруската война, с която можеше да се произвежда само по един изстрел.

На изпомачканата униформа на надзирателя висеше „Железен кръст“.

Една от жените излезе от къщата с удивително красива синя ваза в ръце. На краката си носеше налъми с каишки от брезент. Представляваше безименен, безполов парцал на неопределена възраст. Очите и бяха като миди. Носът и беше премръзнал от студ — бял, на морави петна. Изглеждаше, като че ли всеки момент щеше да изпусне вазата, беше толкова погълната от мислите си, че просто щеше да я остави да се изплъзне от ръцете и.

Моят тъст видя опасността и реагира като алармена инсталация против крадци. Развика се на Господ да се смили над него поне веднъж, да се вразуми поне веднъж, поне веднъж да му покаже някое енергично и интелигентно човешко същество.

Той грабна вазата от изпадналата в унес жена. Докаран почти до сълзи, от които не се срамуваше, тъстът ми ни накара да се възхитим от синята ваза, която мързелът и глупостта едва не бяха унищожили.

Опърпаният холандец, шефът на групата, също отиде при жената и повтори дума по дума и крясък по крясък това, което бе казал тъста ми. Възрастният войник също се приближи като представител на силата, която щеше да бъде използвана срещу жената, ако се наложи.

Начинът, по който постъпиха с нея, беше любопитен. Не я наказаха физически.

Лишиха я от привилегията да носи вещите на Нот.

Накараха я да застане встрани и да гледа останалите, на които продължаваха да поверяват съкровищата. За наказание трябваше да се почувства като глупак. Беше и даден шанс да се докосне до цивилизацията, но тя го бе пропиляла.

— Дойдох да ви кажа „довиждане“ — казах на Нот.

— Довиждане — отговори той.

— Отивам на фронта.

— Нататък е — тъстът ми кимна по посока изток. — Не е далеч. Ще стигнеш за ден, дори и да береш цветенца по пътя.

— Предполагам, че няма да се видим отново.

— Какво от това?

Свих рамене.

— Нищо.

— Точно така. Нищо, нищо и пак нищо.

— Мога ли да попитам къде ще отидете?

— Аз оставам тук — заяви Нот. — Жена ми и дъщеря ми отиват в къщата на брат ми край Кьолн.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Да. Можеш да застреляш кучето на Рези. Няма да издържи пътуването. Аз не се интересувам от него и няма да съм в състояние да му осигуря грижите и вниманието, които Рези го подведе да очаква. Така че го застреляй, ако обичаш.

— Къде е? — попитах.

— Мисля, че е в музикалния салон с Рези. Тя знае, че ще бъде застреляно. Няма да ти създава проблеми.

— Добре — кимнах.

— Хубава униформа имаш.

— Благодаря.

— Грубо ли ще е от моя страна, ако попитам каква е? — попита той. Никога не ме беше виждал с нея.

Обясних му каква е и му показах релефа върху дръжката на кортика. Релефът — сребро в дървена повърхност — представляваше американски орел, стиснал свастика в десния си крак и змия в левия. Змията символизираше международния еврейски комунизъм. Около главата на орела имаше тринайсет звезди, символизиращи първоначалните тринайсет американски колонии. Аз сам бях изготвил проекта и тъй като не рисувам много добре, вместо американски петолъчки, бях направил тринайсет звезди на Давид с по шест лъча. Бижутерът, който значително подобри орела, остави звездите точно както ги бях нарисувал.

Именно тези звезди привлякоха вниманието на тъста ми.

— Те символизират тринайсетте евреи в кабинета на Франклин Рузвелт — отбеляза той.

— Доста смешна идея.

— Не знам защо всички мислят, че ние германците нямаме чувство за хумор.

— Германия е страната, която външният свят изобщо не разбира.

— Ти си един от чужденците, които наистина ни разбират.

— Надявам се да съм заслужил този комплимент.

— Заслужил си го, но това не беше никак лесно. Когато се ожени за дъщеря ми, сърцето ми щеше да се скъса. Исках зет ми да е войник.

— Съжалявам — казах аз.

— Направи я щастлива.

— Надявам се да е така.

— Това ме накара да те мразя още повече. По време на война няма място за щастие.

— Съжалявам — повторих аз.

— Понеже те мразех толкова много, започнах да те изучавам. Слушах всичко, което говореше. Не съм пропуснал нито едно твое предаване.

— Не знаех това.

— Няма човек, който знае всичко. А знаеше ли, че почти до този миг нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това, да докажа, че си шпионин и да те разстрелят?

— Не знаех — отвърнах аз.

— А знаеш ли защо сега вече не давам пет пари дали си шпионин или не? Ако ми признаеш, че си бил шпионин, няма да ти се случи нищо, ще продължим да си приказваме както и преди. Ще те оставя най-спокойно да отидеш там, където отиват шпионите след като свърши поредната война. Знаеш ли защо?

— Не.

— Защото не би могъл да служиш на врага по-добре, отколкото служи на нас. Дадох си сметка, че почти всички възгледи и идеи, които имам сега, които ми позволяват да не се срамувам от нещата, които съм мислил и вършил, не произлизат нито от Хитлер, нито от Гьобелс, нито от Химлер, а от теб. — Той пое ръката ми. — Само ти успя да ми помогнеш да не стигна до извода, че Германия се е побъркала.

Той рязко се обърна и отиде до жената с очи като миди, която едва не изпусна синята ваза. Стоеше край стената, където и бяха наредили да застане, и покорно играеше ролята на наказания глупак.

Вернер Нот леко я разтърси, мъчейки се да събуди зрънце интелигентност у нея. Посочи една друга жена, която притискаше към гърдите си някакъв ужасен китайски дървен кон като че ли беше бебе.

— Виждаш ли? — каза Нот на глупачката. Не я измъчваше целенасочено. Въпреки глупостта и, той се опитваше да направи от нея по-съвършено, по-полезно човешко същество. — Виждаш ли? — настоя Нот още веднъж услужливо, почти умолително. — Ето така трябва да се отнасяме към скъпите вещи.