Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mother Night, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
ВОЕННИ ИЗЛИШЪЦИ…

Майка ми и баща ми умряха. Някои хора твърдят, че са умрели от разрив на сърцето. Все пак и двамата бяха прехвърлили шейсетте, а това е възраст, на която сърцата са склонни към такива неща.

Те не доживяха края на войната, нито пък успяха да видят отново жизнерадостното си момче. Не се отрекоха от мен, въпреки че сигурно са преживели горчиви изкушения да го направят. Завещаха на Хауард У. Камбъл, младши — зловещия антисемит, предател и радиозвезда — акции, недвижима собственост, спестявания и лични вещи, които през 1945 година струваха четирийсет и осем хиляди долара.

Всичко това — поради нарастването си с инфлацията — в момента ми осигурява седем хиляди долара нетрудов годишен доход.

Кажете за мен каквото си искате, но никога не съм докосвал тези пари.

През следвоенните години като странна птица и самотник в Гринидж Вилидж живеех с около четири долара на ден, включително наема, и дори имах телевизор.

Всичките ми мебели бяха купени от разпродажбите на военни излишъци, какъвто бях и самият аз. Имах тясно желязно легло, маслинени на цвят одеяла с надпис „USA“, сгъваеми брезентови столове, войнишки съдове, за да си готвя. Дори и библиотеката ми до голяма степен беше от военните излишъци — книгите бяха взети от подготвени за изпращане отвъд океана пакети за развлечение.

Тъй като в тях имаше и грамофонни плочи, взех един очукан, преносим грамофон, който гарантирано можеше да свири на всякакъв климат — от Беринговия проток до Екватора. Купувайки такива пакети за развлечение, в които предварително не се знаеше какво има, се сдобих с двайсет и шест плочи с „Бяла Коледа“ на Бинг Кросби.

Палтото, шлифера, якето, чорапите и бельото ми също бяха от военните излишъци.

Освен това за долар си купих и пакет за оказване на първа помощ, вследствие на което се сдобих с известно количество морфин.

Лешоядите, които търгуваха с военните излишъци бяха, толкова заети с мършата, че го бяха пропуснали.

Изкуших се да си бия морфина, размишлявайки, че ако ме накара да се чувствам щастлив, ще имам пари да си плащам навика. Но след това разбрах, че вече съм дрогиран.

Не изпитвах никаква болка.

Моят собствен наркотик ми бе помогнал да преживея войната — това бе способността ми да не позволявам нищо да смущава чувствата ми, освен любовта ми към Хелга. Това съсредоточаване на емоциите ми върху толкова малка площ бе започнало като щастлива илюзия на влюбен младеж, бе се превърнало в механизъм, който ме предпазваше да не полудея по време на войната и най-накрая бе станало главната ос, около която се въртяха мислите ми.

И така, когато обявиха Хелга за изчезнала, започнах да почитам смъртта като бог и бях също толкова удовлетворен, колкото и всеки друг тесногръд религиозен перко, където и да било по света. Винаги сам, аз вдигах тостове за нея, казвах и „добро утро“ и „лека нощ“, пусках и музика и не давах пет пари за нищо друго.

И тогава, един ден през 1958-а, след тринайсет години такъв живот, си купих пт военните излишъци комплект за дърворезба. Той не беше от Втората световна война, а от Корейската война. Струваше ми три долара.

Когато се прибрах у дома, започнах да дялам дръжката на метлата без определена цел. И изведнъж ми дойде на ум да направя комплект фигури за шах.

Казах „изведнъж“, защото се стреснах от факта, че ме обзема ентусиазъм. Обзе ме такъв ентусиазъм, че дялах в продължение на дванайсет часа без прекъсване, забих острите инструменти в дланта на лявата си ръка поне десетина пъти, но въпреки това не се отказах. Когато свърших, се бях превърнал в окървавена пихтия с приповдигнато настроение. Трудът ми бе възнаграден с красив комплект фигури за шах.

И още един странен импулс ме споходи.

Почувствах се задължен да покажа на някого, който все още е сред живите, чудесното нещо, което бях направил.

И така, въодушевен от творчеството и питието, аз слязох на долния етаж и почуках на вратата на съседа, без дори да знам кой е той.

Беше лукав стар човек на име Джордж Крафт. Но това беше само едно от имената му. Истинското му име беше полковник Йона Потапов. Този дърт кучи син се оказа агент на руското разузнаване, който действал в Америка още от 1935-а.

Не знаех това.

В началото и той не знаеше кой съм аз.

Само чистият скапан късмет ни събра заедно. В началото нямаше никаква конспирация. Аз бях този, който почука на вратата му, нахлух в личния му живот. Ако не бях направил комплекта фигури за шах, никога нямаше да се срещнем.

Крафт — така ще го наричам отсега нататък, защото не мисля за него по друг начин — имаше на входната си врата три или четири ключалки.

Изкуших го да ги отключи всичките, като го попитах дали играе шах. Отново лош късмет. Нищо друго не би го накарало да ми отвори.

Хората, които ми помагаха с уточняването на фактите по-късно, между другото ми казаха, че името Йона Потапов е било познато от Европейските шахматни турнири през трийсетте. Дори е победил гросмайстор Тертаковер в Ротердам през 1931-а.

Когато ми отвори, видях, че е художник. В средата на всекидневната му имаше триножник с ново платно, а на стените висяха смайващи картини, рисувани от него самия.

Когато говоря за Крафт, по рождение Потапов, се чувствам много по-комфортно, отколкото като говоря за Уиртанен, Бог знае какъв по рождение. Уиртанен остави следа колкото гъсеница, прекосяваща маса за билярд. Следи от Крафт колко щеш. Дори и в този момент, както ми казаха, картините му се продават по десет хиляди долара парчето в Ню Йорк.

Разполагам с изрезка от вестник „Хералд Трибюн“ от трети март, което беше преди около две седмици, и в нея един критик казва за Крафт като художник следното:

 

Най-накрая се срещаме с един способен и достоен приемник на фантастичната изобретателност и склонност към експериментиране на живописта през отминалите сто години. Казано е, че Аристотел е последният човек, който е разбирал своята култура. Джордж Крафт със сигурност е първият човек, който разбира модерното изкуство — който познава костите и сухожилията му.

С невероятно изящество и твърдост той обединява представите за десетина воюващи помежду си живописни школи от миналото и настоящето. Той ни вълнува с хармонията си и ни кара да се чувстваме смирени. Сякаш ни казва: „Ако искате още един Ренесанс, ето така ще изглеждат картините, изразяващи духа му“.

Джордж Крафт, чието истинско име е Йона Потапов, има възможност да продължи да рисува във федералното изправително учреждение край Форд Левънуърт. Всички ние, заедно с Крафт-Потапов, бихме могли да се замислим колко бързо би била прекратена кариерата му на художник, ако бе попаднал в затвор в родната си Русия.

 

Е, когато Крафт ми отвори, разбрах, че картините му са добри. Но не знаех, че са чак толкова добри. Подозирам, че горната бележка е била написана от някое педи, налято с бренди „Александър“.

— Не знаех, че под мен живее художник — казах аз на Крафт.

— А може би не живее — отвърна той.

— Прекрасни картини! — възкликнах аз. — Къде излагате?

— Никога не съм излагал.

— Ако го направите, ще спечелите цяло състояние.

— Много мило, че го казвате, но започнах да рисувам твърде късно.

И той ми разказа историята на живота си, нито дума от която не беше вярна.

Обясни ми, че бил вдовец от Индианаполис. Когато бил млад, искал да стане художник, но вместо това се заел с бизнес — с бои и тапети.

— Жена ми почина преди две години — каза той и някак си успя да навлажни ъгълчетата на очите си. Наистина имаше жена, но не под земята в Индианаполис. Жена му беше съвършено жива и живееше в Борисоглебск. Не беше я виждал от двайсет и пет години. — Когато умря — продължи той, — разбрах, че духът ми може да избира само между две неща — самоубийството и мечтите, които имах в младостта си. Аз съм един стар глупак, взел назаем мечтите на един млад глупак. Купих си малко платно и бои и дойдох в Гринидж Вилидж.

— Нямате ли деца? — попитах го аз.

— Не — отговори той тъжно. Всъщност имаше три деца и девет внуци. Най-големият му син, Иля, е известен експерт по ракетите.

— Единственият близък, който ми остана на този свят, е изкуството. Аз съм най-бедният роднина, който изкуството някога е имало.

Не искаше да каже, че изнемогва финансово. Искаше да каже, че рисува лошо. Имал много пари, защото продал бизнеса си в Индианаполис на много добра цена.

— Шахмат… Споменахте нещо за шахмат?

Бях сложил фигурите в една кутия от обувки и му ги показах.

— Току-що ги направих и сега ужасно ми се иска да поиграя с тях.

— Гордеете се с умението си да играете, нали? — подхвърли той.

— Не съм играл от доста време — отвърнах.

Почти всичките партии шах през живота си бях изиграл с Вернер Нот, моя тъст, шефа на берлинската полиция. Биех го редовно в неделя следобед, когато с Хелга посещавахме родителите и. Единственият турнир, в който някога бях участвал, беше вътрешният турнир на Министерството на народното просвещение и пропагандата. Завърших единайсети от шейсет и двама участници.

С пинг-понга се справях къде по-добре. Бях шампион по тенис на маса, двойки и четворки, четири години поред. Партньорът ми на четворки беше Хайнц Шилдкнехт, експерт по агитацията на австралийци и новозеландци. Веднъж с него играхме срещу Reichsleiter Гьобелс и Oberdienstleiter Карл Хедерик. Бихме го с 21–2, 21–1 и 21–0.

Историята често върви ръка за ръка със спорта.

Крафт имаше шахматна дъска. Подредихме изработените от мен фигури върху нея и започнахме да играем.

И моята дебела, мъхеста, плътна какавида започна леко да изтънява, да отслабва — достатъчно, за да пропусне вътре малко бледа светлина.

Играта ми достави удоволствие и успях по интуиция да направя няколко достатъчно интересни хода, за да не отегча съперника си, докато ме побеждаваше.

След това с Крафт играехме най-малко по три партии на ден в продължение на една година. И изградихме помежду си някаква патетична домашна атмосфера, от която и двамата чувствахме, че имаме нужда. Отново взехме да усещаме вкуса на храната си, да правим малки открития в бакалничките, да ги носим у дома и да ги споделяме. Когато започна сезонът на ягодите, спомням си, Крафт и аз се тъпчехме с тях, сякаш Исус се е върнал.

Един особено трогателен елемент от отношенията ни бяха вината. Крафт разбираше от вина далеч повече от мен и често донасяше покрити с паяжини съкровища, които пиехме на обяд или вечеря. Но въпреки че Крафт винаги наливаше чаша за себе си, когато сядахме, цялото вино оставаше за мен. Той бе алкохолик. Не беше в състояние да преглътне и капка вино, без да започне запой, който би продължил най-малко месец.

Поне това, от всички неща, които ми каза, беше вярно. Беше член на Организацията на анонимните алкохолици от шестнайсет години. Независимо, че ползваше сбирките и за шпионски контакти, интересът му към нещата, които предлагаше тя в духовно отношение, го интересуваха истински. Веднъж съвършено искрено ми каза, че най-големият принос на Америка към света, принос, който щял да се помни хиляди години, било създаването на Анонимните алкохолици.

Типично за шпионската си шизофрения, той използваше институцията, от която толкова се възхищаваше, за целите на подмолната си дейност.

Също толкова типично за шпионската си шизофрения, той ми стана истински приятел и след това се опита да измисли начин да ме използва за каузата на Русия.