Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jailbird, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране и разпознаване
Румен Вучков

Издание:

Кърт Вонегът. Затворникът

ДИ „Народна култура“, София, 1981

Редакционна колегия: Блага Димитрова, Вера Ганчева, Драгомир Асенов, Здравко Петров, Камен Калчев, Кръстан Дянков, Людмила Стефанова, Михаил Берберов, Наташа Манолова, Павел Вежинов

Редактор: Николай Попов

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Наталия Кацарова


На Бенджамин Д. Хиц,

близък приятел на младини

и мой кум.

Бея, ти често ми разказваше

за хубавите книги, които си прочел,

и аз си ги представях така живо,

сякаш сам ги бях прочел.

Ти четеш само най-хубавото, Бен,

докато аз следвах химия.

Отдавна не сме се виждали.

ПРОЛОГ

Да — Килгор Траут е отново тук. Не можа да се оправи на свобода. Но това не е позорно. Много добри хора също не могат да се оправят, когато са на свобода.

* * *

Получих тази сутрин писмо (16 ноември 1978) от непознат младеж на име Джон Фиглър, живущ в Краун Пойнт, Индиана. Краун Пойнт е градец, известен с бягството от местния затвор на банковия обирач Джон Дилинджър в разгара на Голямата криза. Дилинджър избягал, заплашвайки тъмничаря с пистолет, издялан от сапун и почерпен с вакса. Тъмничарят бил жена. И двамата са вече покойници, мир на праха им. Дилинджър бе Робин Худ на моята ранна младост. Погребан е до родителите ми — и до сестра ми Алис, която му се възхищаваше повече от мен — в гробището Краун Хил, Индианаполис. Пак там, на върха на Краун Хил, най-високата точка в града, почива и Джеймс Уиткъм Райли — „Местният поет“. Като малка, майка ми го знаела добре.

Агентите на Федералното бюро за разследване набързо се разправиха с Дилинджър. Застреляха го на улицата, въпреки че не бе направил опит да побегне, нито да окаже съпротива. Затова отдавна съм престанал да уважавам ФБР.

Джон Фиглър е благопристоен гимназист. Пише ми че е чел почти всичко от мен и е готов да формулира общата идея, залегнала в основата на моите творби. Формулировката гласи: „Ако любов отсъствува, галантност ще присъствува.“

Струва ми се прав — и изчерпателен. Смутен съм, пет дни след като навърших петдесет и шест години; тревожи ме мисълта, че не е трябвало да пиша няколкото свои книги. Телеграма от шест думи е щяла съвсем добре да ги замести.

Наистина.

Презрението на младия Фиглър стигна до мен твърде късно. Почти бях завършил още една книга — ей [???]

* * *

В нея фигурира второстепенен герой на име Кенет Уислър, чийто прототип е един жител на Индианаполис от поколението на баща ми. Неговото име е Пауърс Хапгуд (1900 — 1949). В някои истории на американското работническо движение го споменават заради отчаяната храброст, която проявявал по време на стачки, в акциите на протест срещу екзекутирането на Сако и Ванцети и пр.

Срещал съм го само веднъж. Обядвах с него, татко и чичо Алекс, по-малкия татков брат, в ресторанта „Стегемайър“, в центъра на Индианаполис, след участието ми в европейския дял от Втората световна война. Беше през юли 1945. Първата атомна бомба още не бе пусната над Япония. Това щеше да стане след около месец. Представете си!

Бях на двайсет и две години и още в униформа — прост редник, зарязал следването по химия в Корвелския университет още преди войната. Перспективите пред мен не изглеждаха блестящи. Баща ми нямаше фирма, в която да постъпя. Архитектурното му предприятие беше погинало. Той бе разорен. Наскоро се бях сгодил с цел брак, защото си мислех: „Коя друга освен съпруга би спала с мен?“

Майка ми, както съм споменавал ad nauseam в други свои книги, прекрати житейския си път, тъй като вече не можеше да е това, което е била на сватбата си — една от най-богатите жени в града.

* * *

Чичо Алекс бе устроил обеда. Двамата с Пауърс Хапгуд бяха състуденти от Харвард. Харвард се споменава на много места в тази книга, макар че аз не съм учил там. Но преподавах, за кратко и без да изпъкна — по времето, когато домът ми се разпадаше.

Споделих това с един мой студент — че домът ми се разпада.

На което той отвърна: „Личи си.“

Чичо Алекс бе много консервативен политически, затова не допускам, че щеше да обядва с Хапгуд, ако Хапгуд също не беше завършил Харвард. След което стана профсъюзен деец, подпредседател на местния Конгрес на индустриалните организации. Жена му Мери беше постоянна кандидатка на социалистическата партия за вицепрезидент на Съединените щати.

В същност първия път, когато гласувах в общонационални избори, дадох гласа си за Норман Томас и Мери Хапгуд, без да подозирам, че тя е от Индианаполис. Спечелиха Франклин Д. Рузвелт и Хари С. Труман. Въобразявах си, че съм социалист. Вярвах, че социализмът най приляга на обикновения човек. Като редник от пехотата, аз безспорно бях най-обикновен човек.

С Хапгуд се срещнахме, защото бях казал на чичо Алекс, че след уволнението си от армията трябва да опитам да си намеря работа в някой профсъюз. По онова време профсъюзите бяха превъзходни средства за изтръгване на нещо като икономическа справедливост от работодателите.

Чичо Алекс навярно си е помислил: „Бог да ни е на помощ. Срещу глупостта и боговете са безсилни. Е, намира се поне някой възпитаник на Харвард, с когото племенникът ми ще може да сподели своята сложна мечта.“

(Шилер пръв е изрекъл това за глупостта и боговете. А отговорът на Ницше гласи: „Срещу скуката и боговете са безсилни.“)

И така, седнахме с чичо Алекс на една от по-предните маси в „Стегемайър“, поръчахме си бира и зачакахме баща ми и Хапгуд. Щяха да дойдат поотделно. Ако дойдеха заедно, нямаше да има какво да си кажат по пътя. Татко вече бе изгубил напълно интереса си към политиката, историята, икономиката и прочее неща от този род. Често казваше, че хората говорят твърде много. Ценеше повече осезанията, отколкото идеите — особено усещането за естествен материал, докоснат с пръсти. В деня на смъртта си около двайсет години по-късно, той каза, че съжалява, задето не е бил грънчар, по цял ден да прави питки от кал.

Натъжих се — човек с добро образование, а да говори така. И ми се стори, че в този миг той захвърля своите знания и култура, както отстъпващ войник захвърля пушката и раницата си.

На други това се нравеше. В града го обичаха, имаше наистина златни ръце. Беше неизменно учтив и прям. За него всички занаятчии бяха светци, въпреки че нерядко бяха стиснати и ограничени.

За разлика от татко, чичо Алекс не можеше да прави нищо с ръцете си. Както и майка ми. Не я биваше дори да приготви закуска, да зашие копче.

Пауърс Хапгуд можеше да копае въглища. Ето с какво се залови след завършването на Харвард, докато състудентите му постъпваха в бащини фирми, ставаха комисионери или банкови служители. А той копаеше въглища. Беше убеден, че един истински другар на работниците трябва сам да е работник — и то добър.

Ето защо се налага да изтъкна, че баща ми, по времето, когато го опознавах, когато и аз вече наподобявах възрастен, беше добър човек, оттеглил се напълно от живота. Майка ми отдавна бе свила знамената и съвсем я бяхме отписали. Тъй че някакво усещаме за поражение непрестанно ме съпровождаше. Затова винаги съм се възхищавал от храбри ветерани като Пауърс Хапгуд и някои други, които все още попиваха жадно всяка информация за събитията на деня, които още бяха изпълнени с идеи как победата да се изтръгне от зъбите на поражението. „Ако наистина ще продължавам да живея — мислех си аз, — ще трябва да следвам техния пример.“

* * *

На времето се опитах да напиша разказ за това как аз и баща ми се срещаме на небето. Един от първите варианти на сегашната ми книга започваше с тази среща. Надявах се в този разказ да стана негов истински добър приятел. Но повествованието се отплесна встрани, както често става, когато описваме живота на наши близки. Там, на небето, хората можеха да си изберат каквато искат възраст, стига да са я изживели на земята. Така например Джон Д. Рокфелер, основателят на „Стандард Ойл“, можеше да бъде на всяка възраст до деветдесет и осем години. Крал Тут пък, известен още като фараона Тутанкамон, можеше да бъде до деветнайсет, и така нататък. Аз, авторът на разказа, се почудих, че на небето баща ми е предпочел да бъде едва деветгодишен.

Бях си избрал възрастта четирийсет и четири — почтена и все още в кръга на сексуалните възможности. Моята почуда от бащиния избор прерасна в смущение и гняв. На тази крехка възраст той беше лемуроподобен, само очи и ръце. Носеше у себе си безброй моливи и блокчета и постоянно се влачеше след мен, рисуваше каквото му попадне и настояваше да се възхищавам от рисунките му, щом ги завърши. Новите ми познати понякога ме питаха кое е това странно момче и аз трябваше да им отговарям искрено, защото на небето не се лъже: „Това е баща ми.“

Гаменчетата обичаха да го тормозят, защото не беше като другите деца. Не говореше по детски и детските игри не го привличаха. Гаменчетата го гонеха, хващаха го, смъкваха панталонките и гащичките му и ги пускаха в гърлото на ада. Това гърло напомняше кладенеца от приказката, който изпълнява всякакви желания, само че без кофа и макара. Ако се надвесиш над него, ще чуеш писъците на Хитлер и Нерон, на Саломе, Юда и тям подобни, долитащи едва-едва от дълбоката, бездънна бездна. Представях си как връз главата на Хитлер, врящ в страхотни мъки, падат в този или онзи миг долните гащи на баща ми.

Когато му ги вземеха, татко дотичваше при мен, морав от яд. Колкото и да изглежда странно, аз си бях спечелил няколко нови приятели и тъкмо ги бях очаровал със своята изисканост, когато баща ми довтаса, ревнал с пълен глас, а малката му нишка се ветрееше.

Оплаках се на майка си, но тя ми каза, че не познава нито него, нито мен, защото беше само на шестнайсет години. Така че не можах да се отърва от баща си и единствената ми утеха бе сегиз-тогиз да му крещя: „За бога, тате, ще пораснеш ли най-сетне!“

И така нататък. Разказът се очертаваше като извънредно неприятен, затова спрях да го пиша.

* * *

Тогава обаче, през юли на 1945 година, баща ми влезе в ресторанта на Стегемайър, още жив-живеничък. Беше почти на сегашната ми възраст, вдовец, без намерение да се жени втори път и без желание да си завъди поне любовница. Имаше мустаци като моите сега. А аз бях гладко избръснат.

Едно страхотно бедствие бе към края си — планетарна икономическа криза, последвана от планетарна война. Отвсякъде по домовете си се връщаха мъже от фронтовете. Може би очаквате баща ми да спомене нещо за това, макар и бегло, както и за новата ера, която се зараждаше. Но той не рече нищо.

Вместо това разказа, и то очарователно, за преживяването, което имал сутринта. Наближил с колата си града и гледа — рушат стара къща. Спрял и се зазяпал по-отблизо в скелета й. Видял, че прагът на входната врата е от някакво особено дърво и след дълго умуване решил, че е тополово. Разбрах от него, че било около осем инча широко и над четири стъпки дълго. Толкова му харесал този праг, че работниците му го дали. Взел чук от едного и извадил всички пирони, които стърчели.

После го занесъл в дъскорезницата — да го нарежат на дъски. По-сетне щял да си намисли какво да ги прави. Най-вече му се щяло да види шарката на това необикновено дърво. Но преди да му нарежат дъските, поискали от него да потвърди, че в дървения праг няма останали пирони. Потвърдил. Един пирон обаче все пак имало. Главичката му се била отчупила, затуй не се виждал. Кръглият трион процепил въздуха с остър писък, щом се врязал в него. А ремъкът, който движел диска му, запушил.

И баща ми трябвало да заплати за нов трион и нов ремък, предупредили го освен това друг път да не носи там употребявано дърво. Все пак му беше някак радостно. Историята напомняше приказка с поука, полезна за всяка възраст.

Аз и чичо Алекс не откликнахме кой знае колко възторжено на случката. Както всички други случки в живота на баща ми, и тази бе грижливо опакована и затворена в себе си като в черупка на яйце.

Поръчахме още бири. По-късно чичо Алекс щеше да стане съучредител на индианаполския клон на „Анонимни алкохолици“[1], макар жена му често и категорично да изтъкваше, че той никога не е бил алкохолик. Чичо почна да разказва за консервната компания „Колумбия“, предприятие, основано в Индианаполис през 1903 година от бащата на Хапгуд — Уилям, също завършил Харвард. Компанията била прочут експеримент за индустриална демокрация, но аз чувах за нея пръв път. Както и за толкова още неща!

Консервната компания „Колумбия“ произвеждала доматена супа, лютив пиперен сос и кетчуп, както и някои други храни. Продукцията й зависела почти изцяло от доматената реколта. Компанията не носела приходи чак до 1916 година. Веднага щом започнала да дава печалба обаче, бащата на Пауърс Хапгуд подел частичното й разпределяне между работниците в нея, както си мислел, че открай време било навред по света. Другите двама главни участници в деловия капитал на фирмата били съгласни за тава — братята му, също завършили Харвардския университет.

И така, той съставил комисия от седем работници, които трябвало да предложат на директорския съвет размера на надниците и трудовите условия. Директорският съвет, без ничие внушение, бил вече обявил, че няма да допуска сезонни уволнения въпреки чисто сезонния характер на производството, че работниците и семействата им ще ползуват платени отпуски, безплатна медицинска помощ, че ще се въведат социални осигуровки, че крайната цел на компанията била чрез план за премийните акции тя да стане собственост на трудещите се.

— Но всичко се провали — каза чичо Алекс с лека усмивка на Дарвиново задоволство.

Баща ми не отвърна нищо. А може и въобще да не слушаше.

* * *

Имам подръка екземпляр от „Хапгудови, трима предприемчиви братя“ от Майкъл Д. Маркачо (издание на университета Вирджиния, Шарлотсвил, 1977). Въпросните трима братя са Уилям, основателят на консервната компания „Колумбия“, Норман и Хъчинс, също възпитаници на Харвард, журналисти, издатели и автори от и край Ню Йорк. Според мистър Маркачо работите на консервната компания „Колумбия“ вървели доста сносно до 1931 година, когато Голямата криза й нанесла убийствен удар. Много работници били освободени, а оставените на работа започнали да получават наполовина по-ниска надница. Компанията дължала голяма сума на друга — „Континентал Кан“, която изтъквала, че „Колумбия“ трябва да проявява по-голяма твърдост по отношение на персонала си — макар повечето от нейните акции да му принадлежат. Експериментът приключил. Нямало повече с какво да плащат за него. Служителите и работниците, които имали право да участвуват в подялбата на печалбата чрез притежаваните от тях акции, сега разполагали с парчета компания, издъхнала почти докрай.

Известно време нещата не отивали към пълен крах. По време на обеда ми с чичо Алекс, татко и Пауърс Хапгуд фирмата например още съществуваше. Но това вече беше съвсем друго предприятие за производство на консерви, което не плащаше и цент над окова, което плащаха другите предприятия от този род. Останките му в крайна сметка бяха откупени през 1953 година от една по-силна компания.

* * *

Ето че и Пауърс Хапгуд пристигна в ресторанта, типичен англосаксонец от Средния американски Запад, облечен евтино и делово. На ревера му се мъдреше профсъюзна значка. Изглеждаше радостен. Баща ми той познаваше слабо. Но чичо Алекс познаваше доста добре. Извини се за закъснението. Сутринта бил на дело, свидетелствувал за насилието, извършено преди няколко месеца срещу работнически стражеви отряд. Той самият нямаше нищо общо с каквито и да било схватки. Безумната му храброст отдавна принадлежеше на миналото. Вече никога повече нямаше да се бие, да го повалят на колене палките на полицаите, да го затварят в тъмница.

Беше красноречив, умееше да разказва далеч по-интересни случки от баща ми или чичо Алекс. Затворили го в лудница, след като водил стражеви отряди на протестна акция по повод екзекуцията на Сако и Ванцети. Воювал с организаторите на Джон Л. Луисовия профсъюз на Обединените миньори, защото го смятал за много десничарски. През 1936 година бил организатор на Конгреса на индустриалните организации по време на стачката срещу Р. С. А. в Камдън, Ню Джързи. Хвърлили го в затвора. Когато няколко хиляди стачници обградили затвора, като противодействие срещу издевателствата на линча, шерифът намерил за най-целесъобразно да го освободи, И все така до края. Някои от спомените за събитията, които той разказа, аз вложих в устата на един измислен герой в тази книга.

Оказа се, че той е разказвал случки цяла сутрин и в съда. Съдията бил възхитен, както почти всички присъствуващи в залата — навярно от безкористните му и смели приключения. Доколкото разбрах, съдията дори поощрил Хапгуд да продължава да разказва. По онова време историята на профсъюзното движение донякъде приличаше на порнография, а напоследък — още повече. Затова в началните училища и в домовете на порядъчните хора винаги са били и си остават табу случките за страданията на профсъюзните дейци и за необикновената им храброст.

Помпя името на съдията. Казваше се Клейкъм. Лесно съм го запомнил, защото в гимназията бях съученик на сина на съдията — Мун.

Бащата на Мун Клейкъм, по думите на Пауърс Хапгуд, му задал последния си въпрос малко преди обед. „Мистър Хапгуд — рекъл той, — защо човек като вас от толкова известен род и с такова добро образование е избрал такъв начин на живот?“

„Защо ли? — отвърнал Хапгуд според самия Хапгуд. — Заради проповедта на планината, сър.“

И бащата на Мун Клейкъм постановил: „Съдът обявява почивка до два часа следобед.“

* * *

Какво по-точно гласи проповедта на планината?

В нея се говори за предсказанието на Исус Христос, че бедните духом ще получат Царството небесно; че всички, които скърбят, ще бъдат утешени; че смирените ще наследят Земята; че жаждущите правда ще я постигнат; че състрадателните ще получат състрадание; че добросърдечните ще намерят бога; че миротворците ще се наричат божии чеда; че онези, които са гонени заради правдата, също ще получат Царството небесно; и прочее и прочее.

* * *

Героят в тази книга, създаден по подобие на Пауърс Хапгуд, е нежен и има слабост към алкохола. Пауърс Хапгуд обаче е женен и доколкото ми е известно, няма проблеми с пиенето.

Има и друг второстепенен герой, когото съм нарекъл Рой М. Кон. Негов прототип е известният антикомунист, адвокат и бизнесмен на име, ще си призная чистосърдечно, също Рой М. Кон. Включвам го с любезното му разрешение, дадено вчера (2 януари 1979 година) по телефона. Обещах да не му причинявам никаква вреда и да го представя като страшно активен правник — годен както да обвинява, така и да защищава всекиго.

* * *

Скъпият ми баща мълча почти през целия път до в къщи след обеда с Пауърс Хапгуд. Бяхме в неговия „Плимут“ купе. Шофираше той. Петнайсет години по-късно щяха да го арестуват за преминаване на червена светлина. Щеше да се установи, че цели двайсет години не е притежавал удостоверение за правоспособност — което значи, че не е имал правоспособност и в деня, когато обядвахме заедно.

Домът му беше в околностите на града. Като достигнахме покрайнината, той ни каза, че ако имаме късмет, ще видим едно много необикновено куче. Било немска овчарка и едва се крепяло на крака, понеже все го блъскали автомобилите. Но кучето не се отказвало да ги преследва, кретайки, с очи, препълнени от смелост и омраза.

Този ден обаче то не се появи. И въпреки това наистина е съществувало. Защото го видях друг ден, когато шофирах сам. Клечеше в канавката на пътя, готово да впие зъби в дясната ми предна гума. Но атаката му беше жалка. Задницата му почти не можеше да се повдигне от земята. С усилията на предните крака то би могло да влачи цял моряшки сандък.

Същия ден пуснаха атомната бомба над Хирошима.

* * *

Но нека се върнем на деня, в който обядвах с Пауърс Хапгуд.

Когато татко прибра колата в гаража, най-после каза нещо за обеда. Бе озадачен от пламенния начин, по който Хапгуд бе говорил за делото на Сако и Ванцети, една от най-очебийните, най-сурово осъждани съдебни грешки в американската история.

— Знаеш ли — каза татко, — не съм допускал, че може да има някакво съмнение в тяхната виновност.

Колко природно надарен артист е бил баща ми!

* * *

В тази книга се говори и за едно жестоко стълкновение между стачници, от една страна, и полиция и войска, от друга, известно като Къяхогското кръвопролитие. Не го предавам достоверно, а по-скоро съм изградил мозайка от разкази за много такива бунтове в не особено далечно минало.

Не би могъл да помни събитието и главният герой на книгата му, Уолтър Ф. Старбък, чиято съдба случайно се формира от същото кръвопролитие, макар че то е станало сутринта на Коледа в хиляда осемстотин деветдесет и четвърта година, много преди Старбък да се роди.

Историята е такава:

През октомври 1894 Даниъл Маккоун, основател и собственик на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания, тогавашният най-едър самостоятелен индустриалец в Кливланд, Охайо, уведомил работниците си чрез майсторите им, че трябва да приемат десетпроцентово намаление на надниците. Нямало профсъюз. Маккоун бил упорит и деен, дребен на ръст, самообразовал се машинен инженер, произхождащ от работническо семейство от Единбург, Шотландия.

Половината работници, около хиляда души, под водителството на обикновения леяр с ораторски заложби Колин Джарвис, напуснали цеховете и така заводът спрял. Но било почти невъзможно да осигуряват храна, подслон и облекло за семействата си дори ако не са понижени надниците им. Всички били бели. И повечето родени в Америка.

Природата се показала благосклонна този ден. Небето и езерото Ери се сливали по цвят — един и същ, убито оловносив.

Къщурките, накъдето се упътили стачкуващите, били до самата фабрика. Повечето от тях били собственост на компанията, както и съседните бакалници.

* * *

Сред недоволните, изпълнени с гняв и отчаяние работници, изглежда, имало шпиони и агент-провокатори, наети тайно и добре платени от детективското бюро „Пинкъртън“. Това бюро още съществува и преуспява, в момента то е в пълното владение и под контрола на корпорацията „РАМДЖАК“.

Даниъл Маккоун имал двама сина: Александър Хамилтън Маккоун, тогава двайсет и две годишен, и Джон, на двайсет и пет. Александър бил завършил без отличие Харвард през май същата година. Бил мекушав, свенлив и заеквал. Джон, по-големият син и безспорният наследник на бащината фирма, отпаднал от Масачузетския технологически институт още като първокурсник и оттогава станал най-довереният помощник на баща си.

Работниците до един — както стачкуващите, така и останалите — мразели бащата и сина му Джон, но признавали, че двамата знаят най-добре от всички на света как се произвежда желязо и стомана. Младият Александър им мязал на момиче, на глупак и пъзльо, който не смеел да се доближи до пещите и огнищата и да завърти чука — там, където се върши най-опасната работа. Работниците понякога му махали с носни кърпи, изразявайки съмнението си в неговата мъжественост.

Когато Уолтър Ф. Старбък, запазил в паметта си легендата, след години пита Александър защо изобщо е работил на такова негостоприемно място след Харвард, особено щом баща му не е настоявал за това, той изпелтечва отговор, който след дешифрирането му изглежда така: „Тогава вярвах, че богатият човек трябва да опознае мястото, откъдето идват парите му. Съвсем младежка мисъл. Голямото богатство трябва да се приема безусловно или изобщо да не се приема.“

Сега за заекванията на Александър преди Къяхогското кръвопролитие: те били малко повече от милозливи нотки, изразяващи необикновена скромност. Баща му и брат му не го оставяли в мълчание за повече от три секунди, та бил принуден да таи в главата мислите си.

А и той не би постигнал много, ако заговореше в присъствието на своите енергични баща и брат. Мълчанието му било средство да прикрие тайната, която ставала все по-приятна от ден на ден: той щял да проумее бизнеса на баща си не по-зле от брат си Джон. Преди още баща му и Джон да обявят някое свое решение, той почти винаги се досещал какво ще е то, какво би трябвало да бъде и защо. До този миг никой друг не знаел това решение, но, за бога, нали Александър също бил индустриалец и инженер.

* * *

Когато стачката избухнала през октомври, той вече можел да отгатне много от нещата, които трябвало да се направят, макар че за пръв път изживявал стачка. Харвард отстоял на безброй мили. Нищо от усвоеното там не било в състояние да задвижи отново фабриката. Затова пък бюрото „Пинкъртън“ можело, полицията също, а вероятно и Националната гвардия. Преди баща му и брат му да го изрекат, и Александър знаел, че в други части на страната има премного хора, доведени до такова отчаяние, че биха се съгласили да започнат работа с всякаква надница. И щом баща му и брат му изрекли това, той научил още нещо за бизнеса: някои компании, често представящи се за профсъюзни организации, имали за единствена задача да вербуват такива хора.

Към края на ноември комините на фабриката отново забълвали дим. Стачниците нямали пари за наем, храна и отопление. Всеки по-крупен работодател на триста мили разстояние получил имената им, та да знае, че са размирници и да не ги наема. Водачът, който си излъчили, Колин Джарвис, бил в затвора и тели да го съдят по скалъпено обвинение за убийство.

* * *

На петнайсети декември жената на Колин Джарвис, наречена Мама, повела делегация от още двайсет жени на стачници към главните врати на фабриката, за да се срещнат с Даниъл Маккоун. Той пратил Александър да слезе при тях с набързо надраскана бележка, която синът му успял да прочете на глас без запъваме. Бележката гласяла, че Даниъл Маккоун няма време да приема непознати, които вече нямат работа с Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания. Подчертавало се, че е погрешно компанията да се счита за благотворително дружество. И се добавяло, че техните църкви или местни участъци ще могат да им дадат списъци на организациите, към които да се обърнат за помощ с по-голям успех — ако наистина се нуждаят от нея и чувствуват, че я заслужават.

Мама Джарвис заявила на Александър, че нейното послание е дори още по-кратко: стачниците били съгласни да се завърнат на работа при всякакви условия. Повечето от тях били изхвърлени и от домовете им, та нямало къде да се приберат.

— Съжалявам — казал Александър. — Това, което мога да направя, е да ви прочета повторно бележката на баща ми.

Александър Маккоун ще спомене много години по-късно, че тогава тази конфронтация никак не го смутила. Напротив, той дори тържествувал, задето намерил такова сигурно „сре-сре-сре-средство“.

* * *

Напред излязъл и полицейският началник. Той казал на жените, че нарушават закона, като се събират на толкова голяма група, която пречи на транспорта и представлява заплаха за безопасността на гражданите. Заповядал им в името на закона веднага да се разпръснат.

Те се подчинили. Оттеглили се през обширния площад пред главните врати. Фасадата на фабриката била изградена така, че да напомня на по-интелигентните за площад Сан Марко във Венеция, Италия. Часовниковата кула на фабриката била двойно умалено копие на прочутото „кампаниле“ на Сан Марко.

От камбанарията на тази кула Александър, баща му и брат му наблюдавали Къяхогското кръвопролитие в коледната утрин. Всеки трябва да е разполагал и със собствен бинокъл. И със собствен малък револвер.

В камбанарията нямало камбани. Нито кафенета и магазини на площада долу. Архитектът го бил осъществил съгласно стриктно утилитарни съображения, отреждайки обширно място за пристигащите или заминаващи фургони, кабриолети и конски трамваи. Архитектът бил наясно и по това, че се налага да превърне фабриката във форт, та всяка тълпа, решила да щурмува предните й врати, да трябва по-напред да прекоси цялото това открито пространство.

Един-единствен репортер на вестник, този на „Кливланд Плейн Дийлър“, сега издание на „РАМДЖАК“, отстъпил през площада с жените. И попитал Мама Джарвис какво смята да предприеме по-нататък.

Нямало какво да се направи повече, разбира се. Стачниците не били вече даже стачници, а просто безработни, изгонени от домовете им.

Все пак жената дала омел отговор: „Ще се върнем отново“ — рекла тя. Какво друго й оставало да каже?

Журналистът я попитал кога ще стане това.

Отговорът прозвучал почти като възвишено безверие в християнството, пред прага на настъпващата зима. „Сутринта на Коледа“ — изрекла тя.

Отпечатали го във вестника, чийто издатели почувствували, че това било в същност заплаха. И славата на тази предстояща Коледа в Кливланд отекнала нашир и длъж. Симпатизантите на стачниците — пастори, писатели, профсъюзни организатори, политици-популисти и прочее — започнали да се стичат в града, сякаш очаквали някакво чудо. Те били открити врагове на тогавашния икономически строй.

Рота пехотинци от Националната гвардия била мобилизирана от Едуин Кинкейд, губернатора на Охайо, за да брани фабриката. Това били младежи-фермери от южната част на щата, предпочетени, защото сред стачкуващите нямали нито приятели, нито роднини — за тях стачкуващите били неразумни смутители на спокойствието. Тези момчета олицетворявали американския идеал: здрави и бодри цивилни бойци, които инак си вършат своята работа, но всеки миг са готови — когато родината поиска това — да покажат, и то респектиращо, как могат да си служат с оръжие и колко стегната е дисциплината в редовете им. Тази армия изниква като из дън земя и всява ужас сред враговете на Америка. А щом опасността премине, войничетата изчезват незабележимо, както са дошли. Редовната армия на страната, която бе водила боеве с индианците, додето напълно ги сломи, беше сведена до около трийсет хиляди души. А за Утопичната милиция навред в цялата страна трябва да кажем следното: тя се попълваше почти изцяло от младежи-фермери, защото здравето на фабричните работници бе разклатено, а работното им време — продължително. И както стана ясно през Испанско-американската война, тази милиция се оказа повече от безполезна на фронта поради слабата си подготовка.

* * *

Същото впечатление от нея добил и Александър Хамилтън Маккоун, когато бойците й пристигнали въз фабриката на Бъдни вечер: това не били никакви войници. Докарал ги специален влак на една от страничните железопътни линии в двора на фабриката, който имал висока желязна ограда. Те слезли безразборно от вагоните и застанали на рампата, сякаш били обикновени пътници, тръгнали за разни градове. Униформите им били полуразкопчани, а кончетата често пъхнати не в съответните илици. Неколцина си били изгубили шапките. Почти всички носели смешно невоенни куфари и бохчи.

Ами офицерите? Командирът, капитан, бил началник на пощенския клон в Грийнфийлд, Охайо. Двамата лейтенанти били близнаците на председателя на Грийнфийлдската банка и тръст. Пощенският началник и банкерът били правили услуги на губернатора. И заемали длъжностите си като награда за това. А офицерите, на свой ред, се били отплатили на онези, които им харесвали, та ги произвели сержанти или ефрейтори. Редниците пък, гласоподаватели или синове на гласоподаватели, имаха пълната възможност, стига да пожелаят, да съсипят живота на по-висшестоящите с презрение и гаври, които можеха да продължават поколения наред.

Там, на рампата на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания, старият Даниъл Маккоун най-сетне трябвало да попита един от многото войници, които се блъскали едни други и в същото време плюскали: „Кой ви е началникът?“

За щастие попаднал на самия капитан, който му отвърнал: „Хм… ако може така да се каже, смятам, че съм аз.“

На нашата милиция прави чест, че на другия ден не сторила никому никакво зло, въпреки че била въоръжена с щикове и бойни патрони.

* * *

Настанили войниците в един изоставен машинен цех. Те спали по пътеките между машините. Всеки си носел храна от къщи. Шунка, печени пилета, питки и сладкиши. Ядели каквото им падне и когато им скимне, затова не след дълго цехът заприличал на поляна, омърсена от пикник. А когато го напуснали — на селско бунище.

Така си били свикнали по родните места.

Да, старият Даниъл Маккоун и двамата му синове също прекарали нощта във фабриката — спали на походни легла в кабинетите си под камбанарията и със заредени револвери под възглавниците. Кога щели да седнат на коледната си трапеза? В три часа идния следобед. Дотогава опасността навярно щяла да премине. Младият Александър трябвало да се възползува от доброто си образование, така му казал баща му, като съчини и изрече подходяща благодарствена молитва, преди да започнат да се хранят.

Редовната стража на компанията, подсилена от агентите на „Пинкъртън“ и градската полиция, поели обход на смени край оградата на фабриката за през цялата нощ. Пазачите, които обикновено имали само револвери, сега били въоръжени и с карабини или ловни пушки, взети от приятели или донесени от къщи.

Четирима агенти получили разрешение да спят през цялата нощ. Те били един вид майстори в професията си. Снайперисти.

Сутринта Маккоунови не се събудили от бойните тръби. Пробудили ги чуковете и трионите, от които площадът ехтял. Дърводелци строели високо скеле до главната врата, съвсем наблизо до оградата. Шефът на полицията в Кливланд щял да стои на скелето, та всички да го виждат добре. В подходящ момент той щял да прочете на тълпата закона против бунтовете в Охайо. Такова публично прочитане било напълно наложително. В документа се казвало, че всяка противозаконно събрала се група от дванайсет и повече лица трябва да се разпръсне до един час след прочитането му пред нея. Ако не се разпръсне, участниците й да се смятат за извършители на углавно деяние, за каквото се предвижда затвор от десет години до доживотен.

Природата отново показала съчувствие — завалял ситен снежец.

Да, една закрита кола, теглена от два бели коня, пристигнала стремително и трополейки на площада, след което спряла до вратите. В светлината на ранната утрин се откроила осанката на полковник Джордж Редфийлд, зетя на губернатора, натоварен от самия губернатор да ръководи операцията и изминал целия път от Сандъски, за да поеме командуването на милицията. Той имал голяма дъскорезница и притежавал акции в хранителната и ледодобивната промишленост. Нямал военен опит, но сега бил в униформата на кавалерийски офицер. Носел и сабя, подарена му от неговия тъст.

Влязъл веднага в машинния цех да се представи на войската.

Скоро след него довтасала с фургоните си и специалната полиция за потушаване на бунтове: най-обикновени кливландски полицаи, въоръжени обаче с дървени щитове и тъпи копия.

На камбанарията издигнали американското знаме, а на пилона до главните врати се веело още едно.

Това ще е само панаир, помислил си младият Александър. Без убити и ранени. Личало си от поведението на войниците. Самите стачници уведомили, че никой от тях няма да бъде въоръжен — дори с нож, чието острие е повече от три инча.

„Искаме — гласяло писмото им — да зърнем за сетен път фабриката, на която посветихме най-добрите си години, и да покажем лицата си на всички, които биха пожелали да ги видят, да ги покажем дори само на господа бога, ако единствен той пожелае да ги види, и да попитаме, както стоим безмълвни и сковани: «Заслужава ли американецът тази злочестина и неволи?»

Александър не останал безчувствен за прелестта на писмото. То в същност било написано от поета Хенри Найлс Уислър, дошъл в града да окуражава стачниците — харвардски колега на фабрикантския син. Писмото трябва да получи подобаващ отговор, помислил Александър. Той вярвал, че знамената, редиците милиция и внушителното, спокойно присъствие на полицията непременно ще упражнят благотворното си въздействие.

Ще прочетат закона гласно, всички ще го чуят добре и ще си отидат мирно в къщи. Спокойствието и редът няма да бъдат нарушени.

Александър смятал да спомене в молитвата си същия следобед, че бог ще пази работниците от водачи като Колин Джарвис, които ги тласкат към злочестината и неволите.

«Амин», рекъл той на себе си.

* * *

И хората сдържали обещанието си, дошли. Дошли пеша. За да ги обезкуражат в това, градските управници спрели всички трамваи за съответната част на града.

Сред шествието имало много деца, дори пеленачета. Едно от тях ще бъде покосено от куршум и за смъртта му ще напише стихотворение Хенри Найлс Уислър, а по-късно към текста ще бъде добавена и музика, която се пее и до днес: «Бони Фейли».

Къде били войниците? Пред оградата на фабриката, застанали там от осем часа сутринта с натъкнати ножове на пушките и с пълни раници на плещите си. Раниците тежели по над петдесет фунта. Това било идея на полковник Редфийлд, та войниците му да изглеждат по-застрашителни. Разположил ги в една единствена верига, проточена през целия площад. Планът за действие бил такъв: ако тълпата не се разпръсне, след като й наредят, войниците да наведат по-ниско щиковете и да очистят площада бавно, но решително, без да прибягват до груби мерки — да запазят редицата си права, блеснала с хладната стомана, и да напредват само по команда: крачка, две, три, четири…

След осем часа единствено войниците били извън оградата. Снегът продължавал да вали. Затова, когато първите редици на тълпата се показали на отсрещния край на площада, фабриката се разкрила пред погледите им през широката пелена на девствено чистия сняг. И единствените следи по този сняг оставяли те.

В шествието участвували много повече хора от онези, които имали вземане даване с Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания. Самите стачници недоумявали кои са тези други дрипави непознати — някои от тях били довели дори жените и децата си. Непознатите хора също искали да покажат на всички, и то навръх Коледа, злочестината и неволите си. Младият Александър, като гледал с бинокъла си, прочел плакат, носен от едного, който гласял: «Каменовъглената и железодобивна компания „Ери“ експлоатира трудещите се». А тази компания изобщо не била в границите на Охайо. Намирала се в Буфало, щата Ню Йорк.

Затова съществувала голяма вероятност Бони Фейли, детето, убито в кръвопролитието, да не е дете на стачник срещу Къяхогската компания, въпреки че в рефрена на стихотворението за жертвата, написано от Хенри Найлс Уислър, се казва:

Проклинаме те с вдигнати ръце,

злодейо Дан Маккоун с чугунено сърце.

Младият Александър прочел плаката за каменовъглената и железодобивната компания «Ери» от прозореца на втория етаж в административното крило, съседно на северната стена на камбанарията. Намирал се в дълга галерия, също венецианска имитация, с прозорци на всеки десет стъпки и с огледало в дъното. Огледалото създавало илюзия за нейната безкрайност. Прозорците й гледали към площада. Точно в тази галерия четиримата снайперисти, доставени от бюрото «Пинкъртън», се разположили, за да си свършат работата. Всеки си избрал прозорец, доближил до него маса и сложил до нея удобен стол. На всяка маса била поставена карабина.

Снайперистът, който бил най-близо до Александър, сложил върху своята маса торбичка пясък и с косматата си ръка направил в нея вдлъбнатина. В тази вдлъбнатина щял да облегне пушката си с приклад здраво опрян в рамото му тогава, когато през оптическия прибор започне да се взира в едно или друго лице сред тълпата, тъй както си седи на стола. Снайперистът по-нататък бил по професия механик и си направил късичък триножник, с въртящ се ключ отгоре — като за весло на лодка. Триножникът бил на масата. В неговия ключ той щял да си пъхне пушката, когато му дойдело времето.

«Ще го патентовам», казал той на Александър, потупвайки изобретението си.

Всеки от четиримата имал боеприпаси, шомпол за протриване на цевта, парцалчета и смазка — всичко наредено върху масите им, сякаш за продан.

Прозорците все още били затворени. На някои други обаче се трупали много по-буйни и разюздани тилове. Имам пред вид редовните пазачи на фабриката, не мигнали почти цялата нощ. Неколцина от тях пиели, «за да не заспят», както сами казвали. Чакали до прозорците, въоръжени с бойни или ловни пушки — да се намесят, ако тълпата все пак реши да атакува фабриката; тогава само унищожителен огън ще може да я обърне в бягство.

До този миг те вече почти се самоубедили, че такова нападение ще има. Безпокойството и наглостта им били първите сериозни признаци, доловени от младия Александър, които той споделил десетилетия по-късно, пак заеквайки, с младия Уолтър Ф. Старбък: «Имаше и някои буйства, като на всеки панаир.»

Самият той, разбира се, носел зареден револвер в джоба на палтото си — подобно на брат му и баща му, които в момента пристигнали в галерията, за последна инспекция на подготовката. Часът бил десет сутринта. Нека вече се отворят прозорците, заявили те. Площадът гъмжал от народ.

* * *

Време било и да се качат на върха на кулата, казали на Александър, защото оттам се виждало най-добре.

Отворили прозорците и снайперистите положили оръжието си върху различните приспособления, които си подготвили.

Кои били тези четирима снайперисти… и имало ли в същност такъв занаят? В онези години се търсели по-малко снайперисти, отколкото палачи. Нито един от четиримата не бил наеман в това си качество друг път, нито пък бил склонен, ако не избухне война, да му плащат отново за такава работа. Единият бил агент на половин щат в «Пинкъртън», а останалите трима — негови приятели. Често ловували заедно и от години редовно се възхвалявали взаимно за невероятно точната си стрелба. Затова, когато бюрото «Пинкъртън» известило, че има нужда от четирима изкусни стрелци, те почти незабавно изникнали в исканата роля, както и ротата цивилни войници.

Стрелецът е триножника бил направил своето изобретение специално за случая. И другият с торбичката пясък никога не бил облягал карабината си на подобно приспособление. Същото важало и за столовете и масите, за спретнато подредените патрони и прочее принадлежности: четиримата се били споразумели да се изкарат истински професионални снайперисти.

Подир години Александър Маккоун, запитан от Старбък каква е според него главната причина за Къяхогското кръвопролитие, ще отговори: «Американското ди-ди-ди-дилетантство по от-от-от-отношение на жи-живота и смъ-смъ-смъ-смъртта.»

* * *

Когато отворили прозорците, океанският ромол на тълпата нахлул ведно със студения въздух. Тълпата искала да мълчи и си въобразявала, че наистина мълчи — но нали някой все пошепвал нещичко другиму, който пък на свой ред му отговарял, и така нататък, и така нататък. Оттук и звуците, напомнящи прибой.

Най-вече тези звуци дочул Александър, както стоял до баща си и брат си в камбанарията. Бранителите на фабриката кротували. Като изключим трясъка и дрънченето на отварящите се прозорци на втория етаж, ответен звук не се раздавал.

Докато чакали, бащата на Александър казал следното: «Не е приятно да произвеждаш желязо и стомана за чуждите на хората, момчета. Никой, който е с всичкия си, няма да се захване с такава работа, освен ако не го е страх от студ или от глад. Въпросът, момчета, е доколко светът се нуждае от железни и стоманени изделия? И ако някъде ги искат, Дан Маккоун знае как се правят.»

Откъм вътрешната страна на оградата настъпило леко оживление. Шефът на кливландската полиция, с лист в ръце, на който бил написан законът против бунтовете, изкачил стъпалата и застанал на върха ла скелето. Това ще е върхът на панаира, решил наум младият Александър, момент, изпълнен със зловеща красота.

Но тогава той кихнал горе на камбанарията. И не само дробовете му се лишили от въздух: изчезнало а романтичното видение. Осенило го, че онова, което предстои да се случи долу, ще бъде не величествено, а безумно. Никаква магия нямало и въпреки това баща му, брат му и губернаторът, а вероятно и самият президент Грувър Кливланд, очаквали от шефа на полицията да се превърне във вълшебник, в Мерлин… и магическата му пръчка да накара тълпата да изчезне.

«Няма да постигне нищо — рекъл си той. — Не би могъл.»

И се оказал прав.

Началникът приложил магията си. Изкрещелите от него думи отскочили от сградата, заредени със собственото си ехо, и като вавилонски думи достигнали ушите на Александър.

Чудо не станало.

Началникът слязъл от скелето. Поведението му разкрило, че не е очаквал кой знае какъв резултат от словото си, защото се били събрали твърде много хора, за да бъдат лесно обуздани. С подобаващо смирение той се завърнал при ударния си отряд, въоръжен с щитове и пики, но притаен в безопасност зад оградата. Нито щял да им заповяда да арестуват когото и да било, нито пък да предприемат действия срещу така огромна тълпа.

Полковник Редфийлд обаче бил разгневен. Държал вратите открехнати, за да може да се провре и присъедини към полуизмръзналите си войници. Заел място между две селски момчета в средата на дългия строй. Заповядал на войниците си да насочат щикове срещу хората пред тях. После им заповядал да направят крачка напред. Те изпълнили командата.

Загледан надолу към площада, младият Александър видял как хората в челото на тълпата отстъпили, блъскайки с гърбове онези зад тях, когато се отдръпнали от голата стомана. Хората най-отзад пък въобще нямали представа какво се случва и не се отдръпнали, та натискът отпред да поотслабне.

Войниците напреднали с още една крачка и отстъпващите хора се блъскали не само върху тези зад тях, но и върху тези встрани. Намиращите се в двата края пък били натикани в стените на къщите. Войниците насреща им не били толкова безжалостни, че да пронижат хора, лишени от възможността да отстъпят, затова отклонили щиковете си, оставяйки местенце между връхчетата на остриетата им и непоклатимите стени.

Когато войниците направили още една крачка напред, по думите на вече възрастния Александър, хората започнали «… да се пръ-пръ-пръскат по краищата на ре-ре-редицата като во-во-вода». Струйките се превърнали в потоци, които огънали редицата, и стотици хора избликнали към пространството между оградата на фабриката и уязвимия тил на войниците.

Полковник Редфийлд, втренчил напред пламтящите си очи, нямал никаква представа какво се извършва в двата края. Заповядал войниците да направят нова крачка.

Сега тълпата зад войниците започнала да се държи съвсем лошо. Един младеж скочил като маймуна върху раницата на един войник. Войникът тупнал тежко на земята и заритал смешно, опитвайки се да стане. Войник след войник били събаряни все по същия начин. Ако някой се изправел на крака, отново го събаряли. И войниците запълзели един към друг за по-сигурна закрила. Отказали да стрелят. Вместо това се свили на купчина, за да се защитят, като таралеж, свит на топка от уплаха.

Полковник Редфийлд не бил сред тях. Никакъв не се виждал.

* * *

И до днес не е известно кой дал заповед на снайперистите и на пазачите да открият огън от прозорците на фабриката, но стрелба започнала.

Четиринайсет души били убити на място — един от тях войник. Двайсет и трима получили тежки рани.

Александър ще признае като възрастен, че стрелбата прозвучала не по-силно от пукане на «пу-пу-пукан-ки» и как му се сторило, че някакъв особен вятър повял долу на площада, защото хората се разлетели на вси страни като «ли-ли-листа».

Когато всичко свършило, настанало всеобщо задоволство, че доблестта е взела връх и правдата възтържествувала. Законът и редът били възстановени.

Старият Даниъл Маккоун ще каже на синовете си, хвърляйки поглед над бойното поле, опразнено от всички с изключение на труповете: «Независимо дали това ви харесва, или не, вие, момчета, също сте замесени в тази работа.»

Полковник Редфийлд бил намерен в една странична уличка, гол и обезумял, но инак читав.

Младият Александър не изрекъл нищо до момента, в който му се налагало да проговори — на коледната трапеза същия следобед. Помолили го да произнесе благодарствена молитва. Тогава установил, че се е превърнал в глупак, ломотещ неразбираемо — заекването му е така лошо, че е загубил напълно способността си да говори.

И вече не стъпил във фабриката. Станал най-видният кливландски колекционер на картини и пръв дарител на тамошния Музей на изящните изкуства, демонстрирайки с това, че Маккоунови се интересуват не само от пари и власт заради парите и властта.

* * *

Заекването му се влошило дотолкова през целия остатък от живота му, че той рядко излизал от своя голям дом на Юклид Авеню. Оженил се за сродница на Рокфелер месец преди заекването му да се влоши дотам. Иначе, както ще признае той по-късно, сигурно никоя нямало да го вземе.

Родила му се дъщеря, която се срамувала от него, както и жена му. Завързал само едно приятелство след кръвопролитието. И то с дете. Със сина на готвачката и шофьора му.

Мултимилионерът имал нужда от някого, който да играе с него шах по цели часове. Затова съблазнил, така да се каже, детето най-напред с по-простички игри на карти, с дама и домино. Но го научил да играе и шах. И скоро играели вече само шах. Разговорите им се свеждали единствено до обичайните закачки и дразнене, непроменени от памтивека.

Като например: «За пръв път ли играеш шах?»: Ами?“; „Хващаш ми царицата.“; „Това капан ли е?“

Момчето се наричало Уолтър Ф. Старбък. То приело да прекара детството и младостта си по такъв неестествен начин поради следната причина: Александър Хамилтън Маккоун му обещал един ден да го изпрати да учи в Харвард.

К. В.

Бележки

[1] Дружество, чиято цел е да подпомага избавянето на алкохолици от порока. — Б.р.