През 21 век се развихря жесток Колапс — основни химични елементи променят свойствата си и човечеството се връща рязко назад в своето развитие. Надвисва заплаха от ядрен смерч, обикновеният огън и електричеството стават лукс. Тогава хората се обръщат към вътрешния си космос — може би в човешката душа са скрити резерви, които ще спасят не само нас, но и Вселената?

Един от най-изявените ни фантасти, Любомир Николов е познат с романите си „Къртицата“ и „Червей под есенен вятър“, а също с много книги-игри, издадени под псевдонима Колин Уолъмбъри. Носител е на редица престижни награди, сред тях и „Еврокон“.

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 23 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Любомир Николов. Десетият праведник

Роман, първо издание

Издателство „Аргус“, 1999

Поредица „Нова българска фантастика“ №1

Предговор: Александър Карапанчев

Интервю: Сандро Георгиев

Библиотечно оформление и първа корица: Момчил Митев

ISBN: 954–570–048–3


„Подчини ми се, робе!“ — „Да, господарю, да!“

„Добро дело ще взема да сторя за мойта страна!“ —

„Вярно, стори, господарю, стори.

Който върши добро за страната си,

в пръстена на Мардук са делата му.“

„Не, робе, не ще сторя добро дело за мойта страна!“

„Недей, господарю, недей.

Стани, разходи се по древни руини,

черепи виж там на бедни и знатни:

кой от тях бил е злодей, кой — благодетел?“

Неизвестен вавилонски автор

Около X век пр. Хр.

И Господ каза: Ако намеря в Содом петдесет праведника вътре в града, ще пощадя цялото място заради тях.

Тогава Авраам рече: Да се не разгневи Господ и аз ще продумам пак, само тоя път: Може да се намерят там десет. И Господ каза: заради десетте няма да го погубя.

Битие 18:26–32

1

Светлината се пречупваше по лещите на обектива с меко дъгоцветно сияние и мазният отпечатък от палец изпъкваше просташки като пиян гост на изискана вечеринка. Идиоти, беззлобно изруга наум Николай, прави са били ескимосите. Трион, казват, да дадеш назаем, ще ти го върнат със строшен зъб, куче да дадеш, ще го изтощят, тъй че услужвай само с жена си — ще ти я върнат като нова. Той машинално поправи ремъците на полупразната раница и си помисли, че да, в някои отношения не би било зле човек сега да живее при ескимосите; после се зачуди дали още има ескимоси и как ли живеят, но всъщност не би трябвало да са зле — разправят, че цивилизацията само им е пречела. Добре де, тяхна си работа, а ние да гледаме нашата, нали затова сме се домъкнали в тоя пущинак.

Той порови из необятния джоб на панталона от груб вълнен плат, провря пръсти под табакерата, връзката ключове, кесийката с огниво и накрая напипа ъгълчето на носната кърпа. Измъкна я внимателно, за да не изръси останалите дреболии, огледа я критично и реши, че не е чак толкова мръсна.

С леко дъхване замъгли обектива на бинокъла, избърса го, сетне за по-сигурно повтори операцията и като се увери, че лещата е чиста, върна кърпата на място. Погледна на изток, но клоните на близкия бор закриваха долината, само отляво, празничен и свеж като измито морковче, стърчеше тухленият комин на кибритената фабрика.

Николай се изкачи малко по-нагоре по поляната и надигна бинокъла към очите си. Сивите сгради на фабриката сякаш подскочиха насреща. Оптиката беше добра, старо цайсово производство, и дори от това разстояние всичко се виждаше до най-малки подробности — телените заграждения покрай завоя на реката, табелките с надпис ACHTUNG: MINEN![1], по-нататък високият белосан зид, по който лениво се разхождаха двама часови в торбести шаячни униформи. Освен тях на територията на фабриката не се мяркаше жива душа, само край боядисания в оранжево склад за готова продукция унило преживяха четворка волове, впрегнати в огромна каруца с блиндиран корпус. Почивен ден, помисли Николай, сега работниците пият бира в селските кръчми и чакат кога ще стане време за обедната дажба наденица с кисело зеле. Мисълта за наденицата изведнъж го накара да почувства колко е гладен, мускулчетата под езика му се свиха болезнено и за да забрави глада, той се обърна надолу, където под дърветата седяха куриерите. Повечето дремеха, облегнали гърбове на възлестите дънери на боровете. Неколцина пушеха — „трева“, определи Николай, слизайки към групата, сладникавият аромат се разнасяше надалече. Глупост, разбира се, след час щяха да се нуждаят от бистър ум… но всеки си е луд по своему. Както и онова момче, новакът с мулето. Сто на сто щяха да го спипат, преди да се мръкне. Мулето не е човек, за него трябва пътека, а след днешния удар всички пътеки щяха да бъдат под наблюдение. Всъщност кой си ти, че да учиш другите, запита се той. Забрави ли участъка в Сен Оноре? Беше пиян като задник, с цяла пратка италиански запалки, и само добрият Господ, дето бди и над пияниците, те отърва от въжето.

Сякаш в отговор на мислите му долу се размърда една омотана в мръсно одеяло фигура. Изпод одеялото изплува полуизпразнено шише с червено вино, поколеба се за миг във въздуха и насочено от загрубяла ръка с изпочупени черни нокти, увисна над гъстата брада на собственика си. Баска, позна Николай. Е, Баска можеше да пие колкото си иска, него сигурно още от пеленаче го бяха откърмили с вино вместо мляко. Цял живот се бе занимавал само с контрабанда и дори сега, когато наближаваше седемдесетте, спокойно изминаваше по шейсет километра дневно през най-непристъпните чукари. Казваха, че убивал, без да мигне, и по-младите се бояха от него, но опитните мафиози знаеха, че не е опасен, докато спазваш условията на сделките и плащаш навреме.

Вече беше съвсем близо до групата, когато Баска извърна глава и се втренчи в него. От погледа на тъмните му очи лъхаше някаква страшна енергия и Николай спря за миг, като че се бе натъкнал на невидима преграда. Старецът бе пил прекалено много, разбра той. Прекалено много дори за своите почти неограничени възможности. Не беше пиян, по-скоро изглеждаше изпаднал в онова странно състояние, когато алкохолът смъква завесата на смисъла, прикриваща цялата нелепост и безцелност на света.

Баска кимна — едва доловимо, но с такава властност, че Николай не усети как преодоля делящите ги крачки и застана пред него. Като със зло куче, въртеше се в главата му натрапчива мисъл. Като със зло куче, не бива да показваш, че те е страх. И все пак се боеше — не толкова от легендарния крив нож на Баска, колкото от мъртвешкия хлад на бездънните очи.

— Не е за него, момче… — Старецът изричаше френските думи грубовато, с отсечено „р“ и в същото време малко размазано и неясно. — Не е за него, тъй да знаеш.

Той помълча, без да изпуска Николай от поглед. Искаше да се увери, че е разбран. Настояваше, заповядваше да бъде разбран… Може би беше готов да посегне към ножа, ако събеседникът го разочарова. И това не идваше от виното — не, имаше нещо повече.

— За кого не е? — запита Николай. С едва доловимо движение плъзна ръка назад, към кръста си, където беше собственият му нож.

— Не посягай, момче! — отсече Баска. — По-бърз съм, знаеш. Не ми е до игри сега.

— За кого не е? — повтори Николай. Вариантът с ножа отпадаше. По-добре да се преметне надолу по склона и да отскочи зад близкото дърво. Да, така щеше да е най-добре.

— За онзи хлапак — в гласа на Баска изведнъж прозвуча умора и удивително, от това френското му произношение стана по-ясно. — Момчето с мулето. Не му е дошло още времето. И твоето не е дошло. — Той отново надигна шишето, после избърса устни с опакото на китката си и в погледа му за момент просветна насмешка. — Ти не беше по-свестен от него, когато дойде за пръв път… Помниш ли? Бензиновия склад в Кастилионе, а? Продупчената туба… Как се отърва от кучетата, момче?

За част от секундата миналото оживя, връхлетя като изстрел… не, като свистенето на куршум над безкрайния полегат склон, където билото се издига нейде недосегаемо далече в изумително синьото небе. Безмълвна, ужасена молитва… само не в тубата… не в тая проклета туба с бензин, която тежи неимоверно и бълбука при всяка мъчителна крачка към спасението. А невидимият стрелец се цели, без да бърза, навярно има оптически мерник, и къде другаде ще се цели, освен в тубата? Отпред излита фонтанче от пръст и трева… Крачка, крачка, крачка… Мускулите на прасците и бедрата се напрягат до скъсване, но не могат да ускорят изкачването… Оглушителен звън край самото му ухо и веднага след това отвратителното бръмчене на рикоширал куршум, рикошет, рикошет, слава тебе, Господи, значи още малко живот. Тежкото свистене на дишането в пресъхналото гърло се слива с гръмотевичните удари на сърцето, отекващи в слепоочията, но дори и през тези всеобемащи звуци си пробива път далечният злобен, задавен лай на кучета. Ето как са открили следата — по мириса, по капките бензин от онази едва забележима дупчица в ръждивата тенекия. Лаят наближава, едната ръка изважда пистолета, другата посяга към ножа, но билото е още далече и всяко забавяне тук, под прицела, значи смърт или още по-лошо, куршум в тубата…

Стиснатите му зъби изхрущяха. Той с мъка отпусна челюсти и сега вече имаше достатъчно злоба, за да кръстоса поглед с погледа на Баска.

— Всички сме грешили, старче.

Баска се изкикоти тихичко, безрадостно.

— Да, момче, всички сме грешили. И аз съм грешил, да знаеш само колко съм грешил… Ако се намери кой да ме измие за полагане в гроба, ще прочете по кожата ми цяла книга на грешките. Не с перо изписана, ами с олово и хладна стомана. Но има там горе някой, който отпуска всекиму времето. И този някой е решил, че днес не ви е ред — нито на тебе, нито на хлапака с мулето.

Той помълча, облиза напуканите си устни и придърпа одеялото малко по-надолу. Старецът е откачил, помисли Николай, никога през живота си не е говорил толкова много. Изведнъж му се стори, че откъм легналия човек полъхва вятър, тежък, плътен вихър, изпълнен с леден дъх на пустота, прах и тлен. Неволно надигна ръка към лицето си, но вихърът отмина, остана само острият, изпитателен поглед на Баска.

— И ти го усети значи, а, момче? За пръв път ли ти е? Нищо, ще го запомниш за цял живот. Отдавна беше, много отдавна… Тъкмо навършвах единайсет, когато Карлос Ел Коете влезе в кръчмата на Кастилеца… и когато Фелипе му рече: „Здравей, братко. Отдавна не сме се виждали“, всички усетихме този мирис, затова излязохме навън, а някой изтича да повика свещеника… Защото човек не бива да умира без Господа…

Загрубелите му пръсти се бореха с най-горното копче на мръсната риза от жълтеникаво домашно платно. Най-после успяха. Долните две копчета липсваха и дрехата се разтвори широко, разкривайки старческите гърди, обрасли с гъсти бели косми. Сред рошавата растителност веднага биеше на очи тъмнокафявото овално петно — грозна, гъбеста изродена тъкан. Край тумора, на тънко кожено ремъче висеше малко кръстче от черен метал. Злато, мислено изстена Николай. Старецът наистина се е смахнал. Не е ли имало кой да му обясни що е радиоактивност?

Държейки кръстчето с една ръка, Баска надигна другата, за да му попречи да заговори.

— Знам, знам, не си хаби думите. Нося това откакто се помня и няма на света страх, който ще ме накара да го сваля. Грешен съм, момче. От години не съм стъпвал в църква, а на младини убих двама свещеници и още не съм се покаял за този грях. Ала кръста няма да оставя, кръста, на който е загинал Спасителят заедно с двамина като мен.

— Той те умъртвява — дрезгаво каза Николай.

— Прекалено бавно — поклати глава Баска. — Не, момче, друго ме чака. Днес е моят ден… Златото няма да ме убие. Ти се бой от него, защото виждам — сред злато ще умреш. Дълбоко под земята… но не скоро. А аз… Знаеш ли, когато стар планински козел усети, че идва неговият час, приканва на двубой най-младия… високо на скалите, над пропастта…

Старецът отпусна кръстчето и зашари с ръка под одеялото. Двубой, помисли Николай. Изтръпнал от лошо предчувствие, той отново провря десница назад, към ножа си, но Баска вече измъкваше изпод завивката шепа смачкани разноцветни банкноти.

— Вземи… Без приказки! — В погледа му заиграха познатите убийствени искрици. — Когато се върнеш, напий се като истински мъж, а ако си вярващ, помоли се за душата на един разбойник.

По-младият протегна ръка. Старецът пусна топчето банкноти в дланта му и въздъхна удовлетворено.

— Така… А сега се махай! Чуваш ли? Махай се! Омръзна ми!

Лъскавото криво острие сякаш само, без чужда помощ надникна над ръба на одеялото. Николай отскочи зад близкия бор, спусна се няколко крачки надолу и когато се обърна, Баска отново надигаше бутилката.

— Луд… — промърмори другият и заслиза към прохода.

Краката му бяха омекнали, побиваха го тръпки на нервно напрежение. Зад гърба му се раздаде сух старчески смях:

— Злато, много злато, момче… Не забравяй, злато под земята!

Да имаш да вземаш, озъби се Николай. Изкуфял дъртак! Това да не е твоето време? Злато под земята… Банка ли, що ли? Че кой е луд да се пъха в банка при златото?

Докато слизаше надолу по плъзгавия килим от сухи борови иглички, младежът няколко пъти си повтори думата полугласно, сякаш искаше да я изпробва на вкус. Злато, злато, злато… Не, колкото и да се мъчеше, не можеше да възстанови звънката алчност, страстния копнеж, който някога бе внушавала тази дума. Сега от нея в устата оставаше само горчивият, отровен дъх на гниенето, разяждащо основите на света.

Боровете оредяваха. Николай седна край един къпинов храст и разсеяно се зае да разглежда смачканите банкноти. Обичайната смес — щатски долари, швейцарски франкове, руски рубли, японски йени… Опита се да ги брои и да пресмята общата стойност по текущия курс, но цифрите се объркваха в главата му и след третия неуспех той се отказа. Остана да седи така, загледан към буковата гора по отсрещния склон на клисурата. Нещо не беше наред… Целият разговор с Баска звучеше фалшиво — от началото до края. Не, хора, не живеем правилно, както би казал Мишин. Отучили сме се да разговаряме задушевно, превръщаме всяка размяна на мисли в словесен дуел само заради порочното удоволствие да утвърдим собственото си аз…

Докато прибираше банкнотите в нагръдния джоб на якето, някой се зададе отдолу с пъхтене и пукот на вейки. След малко храстите се разгърнаха и между зеленината изникна къдрава рижа глава — новият помощник на Гастон. Предишният бе издържал едва четири месеца, а и този едва ли щеше да изкара повече. Това му беше проблемът на Гастон — не можеше да намери нужния баланс между ум и глупост. Умните помощници рано или късно (най-често рано) започваха да кроят планове за изместването му и се налагаше да ги отстранява бързо и радикално. Същата съдба сполиташе и тъпаците, само че причината биваше някой провал в сложната престъпна дейност на бандата.

Рижият беше от глупавите — личеше си още от наивно-усърдния поглед на широко разтворените сини очи. Той сякаш очакваше всеки момент отпред да изникне някакво непреодолимо препятствие, с което ще трябва да се пребори, употребявайки цялата си мечешка сила, а ако се наложи — и страховитата репутация на своя шеф.

— Идат — задъхано подхвърли той, без да спира. — Пълна тишина и никакво мърдане повече.

— Добре де, знаем си работата — отвърна Николай, но онзи не го чу и продължи нагоре между боровете, изпълнен със съзнанието за собствената си важност.

Планината бе затихнала като пред буря, макар че на небето не се мяркаше нито облаче. Дори птиците, шумни преди малко, сега мълчаха, като че рижият бе успял да им наложи заповедта си. Над дърветата се сгъстяваше тежко и тревожно очакване. Лошо, помисли Николай, ако в охраната има опитен човек, непременно ще започне да подозира нещо нередно.

Спомни си за разговора с Баска и усети, че окончателно се разкисва. Не бива да се говори за такива неща преди работа, това сигурно го знаеше и новакът с мулето. Просто проклетият дъртак искаше да си изкара върху него лошото настроение. Също като стария планински козел, за който приказваше… само че козелът явно нямаше намерение да умира. Не с нож, а с думи викна младока на двубой, окърши му рогцата и го пусна да пасе. Сигурно се подхилваше сега, надигайки бутилката, ако още не я бе изпразнил.

Огледа се. Помощникът на Гастон бе изчезнал нагоре между боровете. Тишината ставаше все по-плътна, само откъм клисурата долиташе тихият шум на реката. Николай намести раницата, стана и навлезе в храстите. Движеше се бавно, като отместваше с ръце жилавите клонки. Рижият бе оставил ясна диря, като глиган, който не подбира пътя си през гъсталака.

След малко храстите оредяха и в пролуките между тях се разкри стръмният сипей над пътя. Тук-там по него растяха високи букове с великолепно прави и гладки сиви стволове. Хората на Гастон лежаха неподвижно в прикритията зад дървета и канари, издавайки напрежението си само с неудобната стойка и тревожно надигнатите глави. Повечето бяха стари познати, Николай ги бе виждал в не една акция и знаеше, че ще действат без грешка, с точно отработен синхрон. И въпреки това лошото предчувствие не го напускаше.

Самият Гастон седеше зад последните храсти, отпуснал ръце върху прегънатите си колене. Беше елегантен както винаги — лъскаво сако от черна кожа, черна копринена риза, черен панталон и грижливо сресана дълга черна коса, превързана отзад с черна панделка. За разлика от повечето бандити бе гладко избръснат — напоследък ставаше все по-рядко да срещнеш бръснат мъж и това сякаш символизираше бавното търкаляне на света към някаква незнайна пропаст. До черните му ботуши лежеше къс израелски автомат, старичко, но надеждно оръжие за близък бой.

Дочувайки шума на клонките, главатарят рязко завъртя глава и за миг Николай срещна погледа на сивите му очи такъв, какъвто го виждаха само враговете на французина. В тях нямаше заплаха, а по-скоро небрежно обещание за смърт на всеки, който би дръзнал да се противопостави. Гастон не избухваше, знаеха го всички. Той просто убиваше деловито, целенасочено и в това си приличаха с Баска. Нямаше друг начин да се задържи толкова дълго като шеф на най-опасната банда в околностите. От няколко години насам дори и мафията бе престанала да се закача с него, още повече че едва ли биха намерили по-добър сътрудник.

В следващия момент заплахата в очите на Гастон изгасна като духната свещ. Той леко се усмихна и потупа земята до себе си. Ниско приведен, Николай изтича напред и се настани зад храста. Мястото беше избрано добре, оттук се виждаше завоят на пътя и в същото време редките клончета прикриваха наблюдателите.

— Привет, Ник — каза французинът. Гласът му бе нисък и хрипкав, всяка дума звучеше малко заплашително дори когато нямаше намерение да заплашва. — Не знаех, че си тук. Закъсал си за пари, а?

— Няма такава работа — излъга Николай. — Просто рекох да се поразмърдам, колкото да не губя навика…

— Закъсал си за пари — решително повтори Гастон. — По лицето ти се вижда. Откога не си ял?

Без да изчака отговор, той измъкна от храста черна кожена чанта, отвори я и извади отвътре два сандвича, увити в чиста кърпа от домашно тъкано платно.

— Хайде, яж. Яж, не се прави на госпожица. Нали виждам, че носът ти е изтънял като ножче за консерви. Как е Мишин?

— Все същият — отговори Николай с пълна уста. — Още събира пари за самолет.

Гастон се изкикоти, сякаш го чуваше за пръв път.

— Кажи му да си седи на задника. Ще го гръмнат някъде над Унгария и толкоз.

— И аз това разправям — промърмори Николай, докато привършваше първия сандвич. — Ама не слуша…

Сандвичите бяха великолепни — пресен селски хляб, дъхаво масло и дебели резени шунка. Той захапа втория и се загледа надолу към пътя. Прашните останки от някогашния асфалт бяха целите в ями; единственото що-годе равно място бе дълбокият коловоз, издълбан от редките минаващи каруци. Нападали камъни осейваха платното. Никой не си даваше труд да ги махне, освен когато окончателно преграждаха движението. Тогава нямаше как, налагаше се каруцарите да слизат и да ги изтъркулват в дерето, където отдавна ръждясваха останки от безполезни автомобили. Край шосето печално стърчеше изкривен и очукан пътен знак, на който все още личеше ироничната забрана да се надхвърлят 80 километра в час.

— Вечно си на сухо — поклати глава Гастон. Каза го без укор, по-скоро дори с леко уважение. — Как успяваш? Уж добре печелиш…

— И аз не знам — вдигна рамене Николай. — В тая скъпотия парите изтичат неусетно.

— А и ти не се хващаш на работа, докато не те налегне глад. Слушай, Ник, по приятелски ще ти предложа изгодна мисия. Свършиш ли я, после можеш да се оттеглиш до края на живота си. Един-два курса през планините. Плащат в австралийски долари.

Николай подсвирна:

— Австралийски? Без майтап? И какъв е товарът?

Макар че наблизо нямаше никой, главатарят се огледа и снижи глас:

— Диаманти.

— Ясно. Значи сега работиш за йоанитите. Без мен, мой човек. Извинявай, с тия неща просто не се захващам. За диаманти разстрелват на място.

— И за кибрит разстрелват — възрази Гастон.

— Да, обаче щом веднъж се освободя от товара, аз съм чист. А ако чуят, че съм се забъркал в диамантена афера, няма да проверяват дали е вярно, или не. Без мен, казах вече. Защо не предложиш на Баска?

— Предложих му — неохотно призна французинът.

— И какво?

— Не иска и да чуе за йоанитите. Съвсем е откачил старецът. Разправя, че са сатанински чеда.

— Може и да е прав. Мразя фанатиците от какъвто и да било цвят. Тръпки ме побиват само като ги видя.

Гастон нетърпеливо махна с ръка.

— И аз ги мразя, ако искаш да знаеш. Обаче работата си е работа. Петнайсет килограма диаманти чакат прехвърляне, а пък аз нямам добър куриер.

— Гледаш да се отървеш от горещия картоф? — усмихна се Николай.

Веднага съжали за закачката. Лицето на главатаря стана безизразно и непроницаемо, само през цепките на присвитите очи се процеждаше хладно недоверие.

— Значи отказваш?

— Отказвам — въздъхна Николай. — И ако вярвах, че ще ме послушаш, бих те посъветвал да върнеш стоката.

— Австралийски долари — напомни Гастон.

— Да вървят по дяволите с австралийските си долари! Човече, това са диаманти! Бих приел всякакъв товар — кибрит, запалки, лекарства, дори бензин, макар че мразя бензина. Но диаманти… Йоанитите са смахнати, те не мислят за утрешния ден. А ти си готов да подложиш под удар цялата професия, защото ако надушат властите, няма да мирясат, докато не разнебитят куриерската мрежа. Досега просто ни търпят, защото разбират, че в крайна сметка без нас не може. При това нямат нито достатъчни сили, нито особено желание да блокират планините. Разчуе ли се обаче, че работим за тези йоанити, в играта ще влязат селяните. Знаеш ги колко са суеверни напоследък. Иска ли ти се да бягаш от тълпа селяци, въоръжени с вили и ловни пушки?

Беше се разгорещил и навярно щеше да говори още, но откъм завоя на пътя долетя крясък на сойка. Гастон му направи знак да мълчи и бързо надяна на главата си черна качулка с прорези за очите и устата. Хората от засадата по сипея също се маскираха с неловки предпазливи движения, като се стараеха да не се подават иззад укритията. Някъде изтрака съборено камъче, спря и отново настана звънтяща тишина.

Сетне в тишината нахлуха нови звуци — тропот на бавно пристъпващи коне, скърцане на зле смазани колела и громолене на железни шини по камъни и буци асфалт. Гастон пое автомата и освободи предпазителя. Изглеждаше все така спокоен и уверен в успеха. Очите му гледаха през дупките на качулката предизвикателно и леко развеселено, сякаш се готвеше да спечели наградите от някое стрелбище на селски панаир. Един ден ще му видят сметката, помисли Николай. Ще го гръмнат по най-глупав начин и даже няма да разбере какво го е сполетяло.

Тропотът се засилваше. Внезапно иззад завоя се появиха първите двама конници — едри мъже в маскировъчни комбинезони и с каски на главите. Яздеха редом с еднакво напрегната изправена стойка, подпирайки на лакът вдигнатите към небето автомати. Не гледаха към пътя, очите им шареха по сипея и дърветата над него, търсеха признаци за засада. За момент погледът на единия плъзна по храста и Николай неволно се сви, макар да знаеше, че клонките го закриват надеждно.

Следващите двама бяха въоръжени с американски автоматични карабини и ги държаха косо пред гърдите си. Нервни са, помисли той. Тишината ги плаши. Конете, усетили тревогата на ездачите, също пристъпваха нервно и въртяха очи. На няколко метра след тях идваше блиндираният фургон, теглен от флегматични волове. Каруцарят бе цивилен, но на капрата до него седеше войник с лека картечница. Николай усети как нещо хладно и тръпнещо се стяга в стомаха му. Работата ставаше прекалено сериозна. Както обичаше да казва Мишин: стигне ли се до стрелба, обирът е наполовина провален.

Не обичаше убийствата. Искаше му се да пропълзи нагоре, да потъне между боровете и да поеме направо през планините, зарязвайки тази безумна акция. Можеше да си го позволи, парите на Баска щяха да му стигнат поне за месец. Само че знаеше защо няма да го направи — в тази професия най-важният капитал беше репутацията. Ако се разчуеше, че в последния момент е дал заден ход, вече никой не би му поверил товар, освен може би Мишин, но и Мишин не можеше да решава самостоятелно. Впрочем вече бе късно за оттегляне. Нямаше как да се измъкне от храста незабелязан.

Зад фургона идваха още четирима въоръжени конници. Общо девет души охрана плюс кочияшът, който сигурно също имаше нещичко под капрата. Прекалено много, за да се предадат без бой. И Гастон трябваше да го знае.

Обхващаше го чувството за déjà vu[2] и той почти не се изненада от това, че най-напред тялото му се напрегна, а едва след това чу оглушителното изсвирване до себе си. Отдясно едно дърво се люшна и бавно започна да пада към шосето, преграждайки пътя на колоната. Изненаданите конници инстинктивно дръпнаха юздите, завъртяха се на място, но вече беше късно. Хората на Гастон изскачаха от укритията. Тънко змийско свистене се сля с трясъка на падащия дънер и първият ездач смаяно надигна ръка към гърлото си, от което стърчеше арбалетна стрела, после се люшна в седлото и тежко рухна пред бавно пристъпващите волове. От сипея изтрещя автоматен ред — все още предупредителен, във въздуха. Някой изкрещя. Отзад, на завоя, с грохот се стовари огромна канара. Конниците препуснаха към нея, имаше достатъчно място, за да я заобиколят, но свистенето пак се раздаде и най-предният увисна върху шията на коня си. Затрака автомат. Прашни фонтанчета пресякоха пътя край скалата и животните рязко спряха. Войникът с картечницата рипна от капрата, едва докосна земята и със стремителен плонж се метна към дерето. За част от секундата изпънатото му тяло сякаш застина насред полето и Николай забеляза на бедрото му странен кобур за пистолет с невероятно широко дуло. Гастон бе скочил на крака и държеше оръжието пред корема си, с изопнат настрани лакът. Автоматът в ръцете му излая отривисто, но беглецът вече бе изчезнал зад ръба на пътя и куршумите се забиха в стъблата на стърчащите отдолу букове.

Hände hoch![3] — изтътна откъм сипея гръмотевичен бас. Това беше Петручи. За него разправяха, че на облог трошал чаши с гласа си и тъкмо заради този глас Гастон го държеше в бандата, макар че като боец не представляваше нищо особено.

Кочияшът замръзна, както се бе привел напред и посягаше под капрата. Четирима от войниците бавно вдигнаха ръце, продължавайки да стискат карабините с увиснали над главите им дула, сякаш се канеха да газят през дълбока река. Последните двама автоматчици едновременно се хвърлиха в действие. Единият пришпори коня и отново препусна към скалата, докато другият скачаше от седлото в канавката, запълнена със суха тиня и стари листа. Укритието не беше дори и символично, отгоре залегналата фигура се виждаше като на длан. Наблюдавайки сцената с някакво отвлечено, абстрактно любопитство, Николай помисли, че оръжието, кой знае защо, почти винаги влияе върху характера на собственика си. Човекът с пушка е по-бавен, разсъдлив, държи на точно отмерените действия, докато онзи с автомат залага всичко на хазартната атака и отчаяния риск. А може би е обратното, каза си той, може би тъкмо защото са такива, подбират оръжието, което им подхожда. Или началниците ги подбират, в армията вечно се намира кой да мисли вместо теб.

Изглеждаше, че бягащият автоматчик има шанс да се измъкне. Конят му безпрепятствено стигна до канарата, заобиколи я и вече беше на самия завой, когато от близкия храст изскочи човек с черна качулка и рязко замахна. Дръжката на ножа сякаш сама изникна от гърба на конника. Той изтърва юздите, отметна глава назад и разпери ръце с изкривени пръсти, после бавно взе да се накланя настрани. Левият му крак се откачи от стремето в момента, когато конят го отнасяше отвъд завоя. Ругаейки на висок глас, човекът с качулката се втурна подир него.

С изчезването му времето отново замря. Не стреляше никой — Гастон предпочиташе да избягва излишния шум. Конниците продължаваха да държат карабините над главите си, кочияшът бе повдигнал ръце колкото да подпре с пръсти периферията на широкополата си шапка. Бандитите мълчаливо се целеха надолу. Сред тази няма сцена се движеха само двама души. Залегналият войник натисна спусъка, изръмжа, като чу сухо изщракване, и нервно презареди. Горе на склона дребният Ив се мъчеше да обтегне арбалета си — чудесно оръжие със сгъваем приклад, алуминиево ложе и лък от ресорна стомана. Войникът успя пръв. От трясъка на гърмежите въздухът се раздра като прогнил плат, Ив изохка и изтърва арбалета. Още един изстрел прокънтя от височината. Войникът подскочи с цялото си тяло и оброни глава върху юмруците си, вкопчени конвулсивно в автомата.

— Хвърлете оръжието! — избухна пак гласът на Петручи и събитията се завъртяха с шеметна бързина.

Камъните по сипея се затъркаляха под нозете на тичащите надолу бандити. Четирите винтовки глухо тупнаха в праха, а кочияшът изрита с крак изпод капрата стара ловна двустволка с рязани цеви. Ив тежко седна на склона и с безпомощно изумление се загледа в струята кръв, течаща от дясната му ръка. Сред порой от ситни камъчета първите нападатели стигнаха до шосето. Гастон пресече пътя, погледна към дерето и мигом се просна по корем, за да избегне куршумите на картечницата. Един от хората му, може би рижият помощник, пропълзя към високите треви отдясно и без да се цели, изстреля надолу целия пълнител на пистолета си. С дрънчене и противен вой няколко куршума рикошираха от ръждясалите автомобили. В отговор картечницата покоси бурените над главата му, но сега гърмежите изглеждаха малко по-глухи.

— Оттегля се копелето! — възкликна Гастон и се озърна назад, където стреснатите войници скачаха от конете право в ръцете на бандитите.

Иззад завоя с доволна делова крачка се появи човекът с ножа. Гастон само го погледна, присви очи и онзи, без да губи време, се втурна обратно.

— Деде ще му види сметката — обади се помощникът.

— Дано… — поклати глава Гастон и се изправи. — Хей, вие, разкарайте ги тия оттук! Вържете ги по-надалечко в гората, да не виждат пътя. Бързо! А ти бягай да повикаш куриерите!

Докато помощникът се препъваше нагоре по сипея, неколцина бандити поведоха войниците и кочияша към поваленото дърво, прескочиха го и се изгубиха зад клоните. Други се покатериха във фургона и взеха да изхвърлят отвътре сандъци от нерендосани дъски с пресни черни надписи STAATSEIGENTUM! PRIVATHANDELN VERBOTEN![4] Един от тях се разцепи и по пътя се пръснаха червени картонени кутии. Някой изрева от възторг. Гастон смъкна качулката, избърса с чиста кърпа потта от челото си и потупа по рамото най-близкия човек.

— Няма грешка, Ренар. Кибрит!

Онзи също свали качулката и широко се ухили, разкривайки два реда прогнили зъби.

— При тебе никога няма грешка, шефе.

Ненадейно от дерето долетя приглушен пукот, последван от остро съскане и високо в небето се изви червена сигнална ракета.

Merde![5] — изруга Гастон. — Размърдайте си задниците, мръсници! Къде се бавят куриерите? И сети ли се някой за Ив?

Нямаше нужда да пита. Петручи вече бе разрязал ръкава на арбалетчика и превързваше раната с ивица бял плат, по който избиваше тъмно петно.

— Има късмет — подвикна италианецът. — Костта не е засегната. С премията за рана тъкмо ще събереш пари за сватбата, а, Ив?

Пребледнелият Ив кимна и изкриви обезкръвени устни в безпомощен опит за усмивка.

— Стига глупости! — отсече Гастон и добави с познатия леден глас, на който никой не смееше да възрази: — Искам бързина.

Бандитите притихнаха, засуетиха се около фургона и след малко всички сандъци бяха подредени върху платното. Николай чу как куриерите се задават отгоре през храстите и реши, че няма смисъл да чака повече. Струваше си да мине пръв. След като не бяха успели да запазят дискретност, всяко закъснение криеше рискове.

Той стана и докато слизаше надолу, видя Деде да пристига по пътя с доволна усмивка. Ризата му беше опръскана с кръв.

— Закъсня, Деде — меко изрече Гастон. — Остаряваш…

Бандитът се сепна — не толкова от думите, колкото от тона. Погледът му се стрелна към ръцете на главатаря, очаквайки да срещне дулото на автомата, но оръжието беше преметнато на ремък зад гърба на Гастон. Пооблекчен, Деде се опита да възрази:

— За тиха работа трябва време, шефе. Вие тук го изтървахте. Откъде да знам, че има ракетен пис…

— После ще говорим — хладно го сряза Гастон. — Бягай да помагаш на другите. След четвърт час искам да ни няма.

С приведена глава и увиснали рамене обиденият Деде се помъкна към фургона, където колегите му вече бяха нагласили импровизирана маса от няколко празни сандъка. На друг сандък зад нея седеше счетоводителят Жанвие — мършав пъпчив младеж с очила в дървена рамка. Мърморейки нещо под редичкия си мустак, той развинтваше мастилницата и в същото време преглеждаше разгърнатата тетрадка с предварително разчертана таблица. Николай застана пред него.

— Получател? — запита Жанвие, без да откъсва очи от тетрадката.

— Иван Мишин. Сто кутии на кредит. Куриер Николай Бенев.

Счетоводителят натопи гъшето перо в мастилницата, повдигна го и съсредоточено се загледа в увисналата черна капка.

— Мишин е превишил кредита. Не знам дали…

— Дай му — обади се отстрани Гастон. — С Мишин имаме уговорени сделки.

— Трябваше да ме информирате по-рано, мосю — опъна се Жанвие без следа от почтителност. — Така не се работи. Добре, записвам. Иван Мишин… сто на кредит… куриер…

Изпод перото му се занизаха криви кодови знаци. Леко усмихнат, Гастон погледна Николай и вдигна рамене, като че искаше да каже: „Какво да му придиряш, интелигент.“ Без да се бавят, хората отстрани се заеха да отброят опаковките. Зад Николай вече търпеливо чакаше Баска, следван от още пет-шест души. Останалите слизаха по сипея; в края на колоната навъсеният младеж държеше юздите на инатящото се муле. Николай отстъпи от сандъците, свали раницата, извади отвътре голяма мушамена торба и нахвърля в нея кибрита. Не си направи труда да ги брои — Гастон бе разстрелял неколцина от хората си за дребни мошеничества, а останалите бяха усвоили добре урока. С раницата в едната ръка и торбата в другата той мина към сипея, седна на плосък камък и отново изсипа кутиите. Наблизо двама бандити вдигнаха за раменете трупа на войника и го помъкнаха към дерето. Ботушите на убития се тътреха по разбития асфалт с дразнещ прекъслечен звук.

Николай въздъхна и се зае да подрежда грижливо товара в торбата. Прекалено много смърт имаше в тази професия. Всъщност в целия свят имаше прекалено много смърт след Колапса. Човек постепенно привикваше с нея и преставаше да й обръща внимание — също като воловете, които лениво преживяха, без да поглеждат към проснатия в краката им мъртвец. Това бе важно — преживянето, храната, животът, червените картонени опаковки с по сто клечки във всяка. Беше виждал да убиват човек за почти празна кутийка кибрит… а и за по-дребни неща. Какво оставаше после? Само влажно пурпурно петно върху сухата пръст в канавката, пръснати сини гилзи и някое дребно наследство за живите, като този автомат в ръцете на завърналия се бандит.

Бандитът огледа трофея от всички страни, забеляза погледа на Николай и му намигна съучастнически. След това метна автомата през рамо и се отдалечи. Плячката не беше кой знае каква, огнестрелно оръжие все още се намираше в изобилие, но благоразумните хора се запасяваха отрано. Старият свят бавно си отиваше, а бъдещето… кой ли би могъл да каже какво щеше да донесе то? Във всеки случай новата цивилизация щеше да се нуждае поне от един век след Колапса, за да придобие някаква по-определена форма — ако човечеството доживееше дотогава. Ясно бе едно, че през последните десетилетия всичко върви към опростяване, и в този смисъл далеч по-предвидлив изглеждаше Деде, който тъкмо прибираше рязаната ловна пушка изпод краката на воловете. Тя щеше да служи много по-дълго, поне докато има кой да произвежда барут.

Последната кутия легна на място. Николай подгъна свободния край на мушамата, извади одеялото от раницата и намести вътре торбата с дъното нагоре. Кибритът бе деликатен товар, с него трябваше да се внимава. Едно намокряне можеше да му свали цената наполовина, а току-виж и направо да го превърне в шепа безполезни клечици.

— Хей, нали ти си Ник Бенев?

Той надигна очи. Пред него стоеше рижият помощник и смутено пристъпваше от крак на крак, стискайки неголям вързоп.

— Гастон каза да ти предам това — добави помощникът, набута вързопа в ръцете му и бързо се отдалечи.

Изпод платното се носеше лек мирис на шунка. Николай неволно попипа носа си, за да провери дали наистина е изтънял чак толкова, и замислено поклати глава. Смешно и тъжно — хора, които можеха да убият човека, без да им мигне окото, се смущаваха, ако им хрумнеше да сторят добро. Е, Гастон бе прав за себе си. Не трябваше да допуска да го заподозрат в мекушавост. Иначе цялата му власт отиваше по дяволите, както неведнъж се бе случвало в занаята.

Без да проверява какво има в пакета, Николай го сложи върху кибрита, затегна раницата, после пренави одеялото и го пристегна най-отгоре с брезентовия капак. Забеляза Баска да се отдалечава с широка крачка нагоре по сипея. Правилно, нямаше време за губене. След оная ракета можеха да очакват всеки момент въоръжен отряд от фабриката.

Той стана, метна раницата на гръб и закрачи по пътя покрай нетърпеливата опашка от куриери. Момчето с мулето стоеше последно. Някакъв неосъзнат импулс накара Николай да спре до него и да го огледа. Беше съвсем младо, на не повече от осемнайсет години, с къдрава черна коса, дълги ресници като на момиче и едва набола брада. В тъмните му зеници тлееше сдържана предпазливост, сякаш искаше да вярва на живота, а не смееше да забрави някакви предишни сурови уроци.

— Как се казваш? — запита Николай.

Очите на хлапака го погълнаха изведнъж, прецениха го мигновено и решиха, че засега не е опасен. Но ръката му — навярно съвсем неосъзнато — отпусна юздите и посегна настрани, към ножа.

— Джовани… — И малко по-предизвикателно: — Джовани Стерца.

— Добре, Джовани Стерца. Желая ти успех. Пази се от пътеките, сега по тях няма да е спокойно.

Преди момчето да отговори, Николай му обърна гръб и продължи по пътя. Забеляза Гастон от другата страна на фургона и му махна за сбогом. Шефът на бандата само кимна едва забележимо. Не можеше да си позволи да се размеква пред своите хора, някои сигурно с нетърпение чакаха сгоден случай да го обявят за остарял. В престъпните среди човек се пазеше от емоциите като от чума. Николай не познаваше друг сантиментален мафиот освен Мишин. Но пък Мишин беше особен случай…

Той прескочи събореното дърво и се обърна за последен път. Сцената зад него изглеждаше мирна, почти идилична. Убитите войници бяха изчезнали в дерето, куриерите чакаха на опашка пред Жанвие, бандитите кротко седяха в подножието на насипа, а изоставените коне пасяха крайпътната трева. Отдалеч не си личеше от какво са петната по асфалта; напомняха по-скоро разлята вода, отколкото кръв.

Продължи. Новият завой закри мястото на засадата и той остана сам сред света, където единствено разбитият път подсказваше за съществуването на бавно западащата цивилизация. Малко по-нататък отдясно се разкри пътека — тъмен тунел под преплетените корони на буковете. Песъчливата почва беше разровена от стари пороища и цялата обсипана с едри камъни, още пазещи спомена за свирепата сила на планинските води.

Само за половин час, каза си той. Само тридесет минути и после ще трябва да се отклоня. Пътеките са несигурни.

Сянката на дърветата го погълна и шосето опустя до идването на следващия самотен пътник.

Бележки

[1] Внимание: мини! (нем.). — Б.ред.

[2] Вече видяно (фр.). — Б.ред.

[3] Горе ръцете! (нем.). — Б.ред.

[4] Държавна собственост! Забранено за частна продажба! (нем). — Б.ред.

[5] По дяволите! (фр.). — Б.ред.