Серия
Границата (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maiden of Inverness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 70 гласа)
Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

ИК „Бард“


ПРОЛОГ

Замъкът Олдкеърн,
Хайлендс, Северозападна Шотландия,
ранната есен на 1296 година.

— Доведете ми момчето на месаря.

Гневният глас, долитащ иззад вратата, принадлежеше на Едуард Плантагенет, първият с това име, който бе предявил претенции към трона на Англия и последният, ако бе рекъл Господ, който протягаше ръце към короната на Шотландия.

Челото на Ривъс Макдъф се покри с капчици, пот, стомахът му се сви на топка. Момчето стисна колене, за да не хукне да бяга. Но накъде? Английските рицари изпълваха коридора и помещенията на долния етаж, а по стените на замъка патрулираха уелсци с готови за стрелба бойни лъкове.

— Доведи го тук, Броуди!

Една ръка сграбчи Ривъс за рамото.

— Хайде, момче — рече Броуди, шерифът на Елджин. — Спокойно, днес той вече се е наситил да избива нашите мъже.

Ривъс се надяваше да е така, защото не можеше да умре. Баща му се нуждаеше от него. Нямаше кой друг да точи касапските ножове или да се грижи за конете, да носи вода от извора.

Момчето се обърна и вдигна глава към Кенет Броуди. Умората премрежваше очите на шерифа, а лицето му беше нашарено от мръсотия. Върху косата му още личеше отпечатъка на шлема. Туниката му, без плетената броня, изглеждаше някак обикновена, а раменете му бяха добили ширината на нормален мъж.

Страхът на Ривъс се превърна в безсилен гняв, защото Кенет Броуди беше честен човек, който не понася онези, които престъпват закона и още по-малко онези, които не зачитат слабите. Бяха го лишили от власт, но поне му бяха пощадили живота.

Съдбата на Ривъс също беше несигурна.

— Защо ме вика английският крал?

— Не знам, Ривъс, но прислужникът го е чул да разпитва за простите момчета на Елджиншър. Хайде, влизай и го наричай „Ваше величество“. — Като се приведе към него, шерифът прошепна:

— Но, помни, кралят е човек със задължения и отговорности, също като теб.

Думите на шерифа отекнаха в ушите на Ривъс, но щом вратата се отвори, смелостта му се изпари.

Облечен в плетена ризница, карирани панталони и бойни ботуши, кралят на Англия седеше на една скамейка до маса, отрупана с пергаменти. Някои казваха, че дългата му сянка се простира върху Шотландия. Сега Ривъс разбираше защо.

Кралят вдигна глава и го погледна свирепо. Ривъс с мъка потисна треперенето, което извикваше студът в тези сини очи.

— Ти ли си синът на месаря?

Като си наложи да говори бавно, за да не би гласът му да му изневери, Ривъс отвърна:

— Неговият син, Ваше Величество.

Кралят разви една карта и я затисна с една кама и ръкавицата си. Единият ъгъл на пергамента се нави около пръстите на изцапаната с кръв рицарска ръкавица, но тежестта успя да задържи картата.

— На колко си години?

— На тринайсет, Ваше Величество.

— Мускулест си за възрастта си, а? Или ме лъжеш?

Ривъс лъжеше понякога. Да, лъжеше, но само когато се налагаше.

Кралят се изправи.

— Отговори ми, момче.

Надвесилата се над него фигура на английския монарх го плашеше. Ривъс смутено извърна поглед към богатата мебелировка, разкошните гоблени и лоените свещи, но скоро вниманието му се върна към мъжа, победил могъщите хайлендски кланове.

Като преглътна заседналата в гърлото му буца, голяма колкото яйце на чайка, той отговори:

— Не, Ваше Величество. Аз не лъжа. Попитайте когото искате.

Кралят започна да крачи из стаята. Тръстиковите рогозки хруптяха под тежките му ботуши.

— Искаш ли да станеш велик, Ривъс Макдъф?

— Аз почитам баща си, Ваше Величество.

— Казаха ми, че си от просто потекло.

— От просто потекло ли? — думите прозвучаха като скърцане. Ривъс се изкашля.

— Нямам титла, нито рицарско звание, нито бойни награди, Ваше Величество.

— Но имаш достатъчно шотландска гордост, за да се задоволиш с остатъка от Уелс.

Думите на краля прозвучаха като обида. Ривъс не можа да измисли любезен отговор.

— Знаеш ли защо те извиках тук?

— Не, Ваше Величество.

— Можеш ли да четеш?

Що за странен въпрос? Синът на един касапин не се нуждаеше от писарски умения. Не беше хубаво кралят да се шегува така, — да лишава едно момче от достойнството му.

— Не, Ваше Величество. Не мога да чета.

— Много добре. Е, Ривъс Макдъф, реших да ти дам жена и искам да те видя под венчилото още днес.

Ривъс отстъпи назад, а объркването разстрои чувствата му. Да не би кралят да беше полудял?

— Жена ли?

— А също и този замък. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с управлението му?

Един грешен отговор щеше да бъде фатален.

— Ами шерифът Броуди?

— Той ще те съветва, докато станеш достатъчно голям, за да държиш тази твърдина покорна на мен. Какво ще кажеш?

— Кътбърт Макгиливри е крал на Хайлендс — изтърва се Ривъс. — Той ще поведе клановете на Чаплинг и те ще срутят стените на замъка.

Кралят сви ръка в юмрук и удари по масата с такава сила, че предметите, с които бе затиснал картата, подскочиха и пергаментът се нави отново на руло.

— Тогава аз ще размажа клановете на Чаплинг така лесно, както завоювах Елджиншър Чаплинг! — присмя се той. — Името на тези кланове не е достатъчно, за да стане Макгиливри крал. Тронът на Хайлендс е само една традиция, оставена в ръцете на зеленооки жени.

Изплашеният Ривъс отстъпи две крачки към вратата.

— Стой! — Гневът на краля отлетя така бързо, както бе дошъл. — И се запознай с невестата си.

Той остави Ривъс да зяпа глупаво и отиде до една странична врата. Отвори я и извика:

— Ела тук, момиче.

В стаята влезе една прислужница с рижави коси, прибрани под плътно прилепнала шапчица. Прислужницата беше хубава но свой начин. Освен това беше достатъчно стара, за да може да бъде майка на Ривъс. Не можеше да се ожени за нея! Това със сигурност щеше да е грях.

Тя направи реверанс, после се обърна и погледна към вратата. Миг по-късно на прага се появи едно малко момиче.

Ривъс онемя от изненада. Момичето, което влезе в стаята, беше Меридийн Макгиливри, знаменитата принцеса на хайлендския народ.

Крале и кралици идваха и си отиваха, но от шести век, когато свети Кълъмба бе донесъл на шотландците християнството, всяко поколение на нейния род отглеждаше по една дъщеря със зелени очи и гарвановочерни коси. Принцесата па Инвърнес.

Почитана и обичана от шотландците, тя и само тя можеше да короняса съпруга си за крал на Хайлендс.

Но тя беше само на осем години. Ривъс не можеше да се ожени за това дете. Той се обърна изумен към краля.

— Хубава е, нали? — смигна му той. — Или, по-скоро, трябва да кажа, че е едно симпатично момиче?

Ривъс си помисли, че определението точно подхожда на Меридийн Макгиливри. Тя носеше червена туника, облечена над риза от толкова фина бяла тъкан, че през нея прозираха слабите й ръце. Ръкавите и деколтето на дрехата й бяха обрамчени с петолистни цветя — символ на принцесата. На кръста й бе завързан вълнен кариран шарф. Яркочервеното, синьото и зеленото се преплитаха в каре, което имаше право да носи само кралската фамилия на Хайлендс. Един ден нейният съпруг щеше да носи това специално каре.

Според старите жени, принцесата би трябвало да излъчва сияние, което да се разпръсква навред около нея. Но не и в този ден. Меридийн Макгиливри изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да повърне вечерята си. В яркозелените й очи се виждаше мъка, а симпатичното й лице бе пребледняло като след болест. Едната й страна се загрозяваше от голяма синина. Нима бруталният крал я беше ударил?

Тя вдигна малката си ръка към синината на бузата, после примигна замаяно.

Ривъс разбра, че ако тя не седне веднага, ще се строполи на земята.

Трябваше да й помогне. Той пристъпи напред, като се престори, че е стъпил на нещо остро — нещо, което често му се случваше. Изохка и като се сви на две, хвана крака си.

— Нямаш ли обувки, момче? — попита го кралят.

— Не, Ваше Величество — без да откъсва очи от нея и като се опитваше да я накара да разбере замисъла му, Ривъс отговори. — Искам да кажа, да, имам обуща, но само за църква.

— Но не и когато си на аудиенция при краля си! — мрачно промърмори кралят.

Ривъс се олюля и попита:

— Можем ли да седнем, Ваше Величество?

С болезнена усмивка кралят махна към пейката.

— Нека всички седнем.

Едуард се настани на единствения стол. Ривъс помогна на принцесата да стигне до пейката и сам седна до нея.

— Благодаря — тихо прошепна тя. — Страх ме беше да не припадна и да се изложа.

— Няма. Аз ще ти помагам.

— Много си любезен.

Тя миришеше на чисти дрехи, изпрани със скъп сапун. Беше просто едно момиче, което някой бе наранил. На Ривъс му се искаше да е по-голям и да умее да се бие с меч. Тогава щеше да завлече побойника на двора и да го накълца на парчета.

— Нищо ли няма да ми кажеш, Макдъф? — попита кралят.

Ривъс не можа да се сдържи и отново погледна към нея. Черната й като нощ коса се стелеше по гърба й и се разливаше върху пейката. На сватбата си тя щеше да носи корона от листа на офика. В деня на венчавката дъщерята на Макгиливри щеше да поиска меча на баща си. А после с това церемониално оръжие, тя щеше да провъзгласи съпруга си за крал на Хайлендс.

— Да не си си глътнал езика? — рече кралят на Англия.

— Не, Ваше Величество — Ривъс погледна краля в очите. — Обаче принцесата е сгодена за наследника на граф Мори. Баща й иска да се съюзи с него.

Едуард Плантагенет с въздишка почеса сивата си брада.

— Този избор не отговаря на плановете ми за бъдещето на Шотландия. Бракът между вас двамата ми допада.

— Не! — изстена червенокосата слугиня.

— Вън!

Заповедта на краля я накара да пребледнее. Ръцете й трескаво се опитваха да отворят вратата и когато накрая успя, тя се втурна навън.

— Нещастни, високомерни шотландци — промърмори той.

— Но аз не мога да стана крал на Хайлендс — заяви Ривъс. — Аз съм син на месар.

— Точно така — дяволито кимна кралят, явно извънредно доволен от себе си. — И още сега ще се ожениш за това момиче.

Нима кралят не виждаше окаяното състояние на принцесата?

— Нея я боли, Ваше Величество.

— Разбира се, че я боли — извика той, достатъчно силно, та да го чуе чак епископът на Неърн. — Глупавият й баща предпочете да я пребие от бой, вместо да я види омъжена за теб. Какво ще кажеш, Ривъс Макдъф, за тази жестокост?

Малките й, блестящи като перли зъби, се бяха впили в долната й устна. Плоските й гърди се разтърсваха от ридания, които се мъчеше да овладее. Въпреки това момичето държеше брадичката си вдигната високо, а гърба изправен.

Принцесата на Инвърнес! Тук. Седнала толкова близо до Ривъс Макдъф, че той можеше да почувства топлината й.

Изпълни го страхопочитание. Годините на подчинение на властващите Макгиливри определяха състоянието му.

— Но баща й е крал на Хайлендс.

— Кътбърт Макгиливри е крал на нищото. — Сините очи на Плантагенет се разшириха. Кралят сви десница в юмрук и я сложи върху гърдите си. — Сега аз властвам тук и ако смъртта, която си видял не е достатъчна, кълна се в свети Джордж, ще поведа отново хората си в бой.

Старите хора смятаха, че Англия може да завладее крайбрежието на Шотландия, но че никога не може да установи властта си над Хайлендс. Ривъс си помисли за просмуканото с кръв бойно поле, простиращо се само на един час езда от тях. Навсякъде край тях се виждаха доказателства за мощта на Англия. Телата на много хайлендци бяха струпани на високи купи и чакаха факлата, която да запали кладите. Отсечените глави на дузина старейшини на кланове стърчаха, набучени на копия край вратите на града.

Ривъс потрепери при мисълта за това, как се пропиляваше човешки живот и шотландско достойнство. Дали принцесата изпитваше същото? Изглеждаше така вглъбена в себе си, че Ривъс не можеше да разгадае чувствата й. Къде ли бяха роднините й?

— Къде е баща й? — попита той.

— Оттегли се — изръмжа кралят. — Отиде там, където е мястото на всички страхливци. И така. Още днес се връщам в Англия, но ти заповядвам да вземеш това момиче за своя жена и да държиш този замък в мое подчинение.

Идеята да се ожени за легендарната принцеса на Инвърнес изглеждаше напълно невероятна за Ривъс Макдъф. Управлението на замъка Олдкеърн не породи възражения. Така че Ривъс каза първото, което му дойде наум:

— Но тя е слаба като агне.

Едуард Плантагенет се изсмя и подметна:

— А пък аз се обзалагам, че ти си невинен също като нея. Да не са се свършили мераклиите моми в Елджиншър?

Намекът, относно мъжествеността му го засегна повече, отколкото Ривъс можеше да понесе. Той изду гърди и рече:

— Можех да имам дъщерята на коларя.

— Ривъс — прошепна принцесата, — не го оставяй да те подбуди към непокорство.

Кралят се изсмя и посегна към високата чаша с ейл.

— Може би в тебе има скрит огън, синко — той вдигна чаша в подигравателна наздравица, след това се обърна и излезе от стаята. Вратата се затвори зад гърба му, но гласът му се чуваше ясно. — Извикайте свещеник. Принцесата на Инвърнес ще се венчае със сина на месаря.

В залата избухна смях.

Вцепененият от напрежение Ривъс взе ръката на момичето. Беше хладна, малка и мека.

— Моля да ми простиш, принцесо.

— Не е твоя вината, Ривъс.

Гласът й, макар и слаб, прозвуча като пролетен вятър, шумящ в клоните на офиките. Тя вдигна глава към него и го погледна открито със зелените си очи. Ривъс нямаше думи да опише красотата й. Още от люлката бяха й угаждали и се бяха грижили за възпитанието й. Тя никога не бе спала на влажна постеля.

Очите й се плъзнаха по износената му дреха и закърпените чорапи.

— Знаеш, че ние сме само пионки.

— Пионки ли?

— Като ме омъжва за теб, английският крал се опитва да сложи край на легендата за принцесата на Инвърнес. Синът на един касапин не може да властва над Хайлендс.

Тя изглеждаше толкова зряла. И отчаяна. Трябваше да повдигне духа й.

— Но майка ти би могла да има друга дъщеря. Очите й плувнаха в сълзи.

— Тя няма да има други деца. Боя се, че съжалява, че ме е родила.

Ривъс почувства как сърцето му се свива.

— О, не! Ти си толкова хубава. Сигурен съм, че тя те обожава. Както всеки друг в Хайлендс.

Ъгълчетата на устните й се извиха в тъжна усмивка.

— Толкова си наивен, Ривъс Макдъф!

Наистина Ривъс се чувстваше като дете. Странно, защото беше пет години по-голям от нея и при това беше момче.

— Баща ти е избягал от краля на Англия.

— Избягал ли? — Тя поклати глава. — Истината е, че той отстъпи и се скри в безопасност на Черния остров.

— Тогава как се оказа в ръцете на краля? Брадичката й потрепери.

— Баща ми и майка ми ме дадоха на него.

Ривъс не намери нищо смислено, което да каже в отговор на новината за тази безсърдечна постъпка. Запита я за дома й, за приятелите й и за любимите й занимания. Тя се отпусна и заговори свободно. Влезлият през страничната врата дребен мъж я прекъсна. Беше облечен с къса, черна наметка, но не се държеше като слуга. В ръката си имаше халба.

В миг принцесата придоби царствена осанка.

— Томас, какво правиш тук? Ако кралят на Англия те види тук…

— Ш-шт! — Мъжът се приближи и дребните му очички няколко пъти се преместиха страхливо от Ривъс към вратата и обратно. — Донесох ви нещо освежаващо, лейди Меридийн.

— Защо не го донесе Мойра?

Той бутна халбата в ръката й.

— Тя има други задължения. Важни. Хайде, изпийте го. Това е любимата ви ечемичена отвара.

Принцесата се поколеба. Ривъс усети, че трябва да каже нещо, но какво?

Като побутна ръката й, мъжът добави:

— Мойра подготвя бягството ви. Ще ви трябват сили за пътуването до дома. А вие искате да си отидете у дома, нали, милейди? Майка ви тъгува за вас и чака завръщането ви.

Очите й погледнаха изпитателно към Ривъс, сякаш търсеше окуражение. Какво можеше да й каже той? Че трябва да се откаже от правото, което имаше по рождение и трябва да се омъжи за един прост момък?

— Лейди Меридийн — подкани я мъжът, когото тя нарече Томас, — помислете за вашите хайлендци. Те ви очакват. Подкрепете се, за да мога да ви заведа у дома.

В очите й просветна надежда.

— Уилям. Той ме обича — едва чуто промълви тя, отпи и се разкашля.

Томас погледна към вратата.

— Не се безпокойте, лейди Меридийн. Английските дяволи ще опитат вкуса на поражението. Баща ви се закле в това — каза той и побърза да излезе от стаята.

Принцесата наведе очи към халбата и попита:

— Ще предадеш ли мен и Томас?

Открай време романтичната легенда за принцесата се предаваше от поколение на поколение. Тя трябваше да продължи, дори ако Ривъс рискува живота си за това.

— Не, кълна се в честта си. Дори ако избодат очите ми.

Лицето й се сви в болезнена гримаса. Тя облиза устни и постави халбата на масата.

— Къде живееш?

Последното, което бе очаквал от нея в този момент, беше приятелски разговор. Но, в края на краищата, тя беше научена на маниери, подобаващи на благородниците. А Ривъс беше възпитан в бедност.

— Живея зад обора на касапницата. Но кралят каза, че ще ми даде тази крепост. Ако останеш, ще се науча да те пазя. Ще стана войник.

— Имаш ли меч?

— Не, но баща ми ще ми даде неговия.

— Никога не съм разговаряла с месар. Добър ли е баща ти?

Гърдите на Ривъс се изпълниха със семейна гордост.

— Достоен е за крал, само дето…

Вратата се отвори рязко и в стаята влязоха кралят, свещеникът и шерифът.

— Елате — рече им Едуард Английски. — Църквата е подготвена.

Документите бяха подписани, а собствеността прехвърлена за време, по-кратко, отколкото е нужно, за да се одере заек. С всяко движение принцесата ставаше все по-немощна. Коленичила до Ривъс в параклиса, тя повтаряше думите на свещеника, но гласът й не беше уверен. Тялото й се олюляваше така често, че Ривъс я прегърна през кръста, за да я задържи.

Той пое управлението на замъка Олдкеърн, но мислите му оставаха изпълнени от момичето до него. Точно когато свещеникът нравеше кръстния знак, тя се отпусна и падна в ръцете на младоженеца.

Лицето й бе пребледняло като на смъртник, а черната й коса се стелеше по пода. Нежната й, бяла ръка лежеше безжизнено върху камъните.

— Принцесо? — стреснат Ривъс я повика.

Тя простена и той вдигна умолителен поглед към краля.

— Какво й стана? — Едуард се наведе над нея и подуши дъха й. — За бога, отровена е!

Грабна я на ръце и побърза обратно към замъка. Отнесе я в господарската стая и метна свиреп поглед към Ривъс.

— Ще те хвърля на кучетата заради това, Макдъф.

Тя протегна ръка към краля. Бледността на пръстите й се открои върху ярката му мантия.

— Не винете Макдъф. Беше Томас, един от хората на баща ми. — Погледът й се извърна към страничната врата. — Ето там.

Шерифът Броуди отвори широко вратата, но се сепна. Червенокосата жена лежеше с прерязано гърло в локва кръв.

— Отишъл си е, Ваше Величество. Кълна се, не знаехме, че е тук.

Макар лицето му да бе почервеняло от гняв, кралят заговори спокойно.

— Слушай внимателно, Меридийн от Инвърнес. Ще те подслоня на място, където тези шотландски зверове никога няма да те намерят.

— Зверове — повтори тя, но гласът й секна и очите й се затвориха.

— Да, момиче — кимна кралят. — Всеки мъж с капка шотландска кръв е звяр.

Отчаяният Ривъс я разтърси леко.

— Събудете се, лейди Меридийн.

Тя изохка, стисна се за стомаха и се преви.

— Дано се продънят в ада хората, които използват деца във войната.

Скован от ярост, кралят извика на стражите си да доведат лекаря му.

— Благодаря ти, Ривъс Макдъф.

Произнасянето на името му накара Ривъс Макдъф да погледне надолу.

Принцесата изглеждаше зле и на умиране, а той беше само един смирен син на касапин. Бяха му дали тази крепост и това изключително момиче. Но той беше твърде млад, за да опази което и да е от двете. Сълзи от смущение замъглиха погледа му. Потърси думи, с които да я утеши.

— Няма да умреш.

— Не. Отпих само глътка. Ще се оправя.

Семейството й беше я предало. Но сега тя принадлежеше на Ривъс и щеше да живее. Душата му литна.

— Всичко ще се оправи, ще видиш — неуверено додаде той.

Тя погледна към краля, който разговаряше със свещеника и с шерифа Броуди. После бръкна под колана си и измъкна една книга.

— Ето, вземи. Трябва да я скриеш или да я върнеш на майка ми.

— Какво е това?

— Това е Заветът на принцесата. Той не трябва да попада във вражески ръце.

По-голяма от ръката му и все още топла от допира с кожата й, книгата беше с дървени корици, украсени с древни символи. Ривъс я мушна под туниката си.

— Ще я пазя като очите си.

Една сълза се откъсна и се търкулна по бузата й.

— Само кралят на Англия може да ме опази от шотландските зверове.

Изведнъж Ривъс посърна. Тя му принадлежеше. Така беше рекъл свещеникът. Документите бяха подписани. Семейството й се бе опитало да я убие и крал Едуард мислеше, че ще го направят отново. Искаше да я отведе в безопасност.

— Сега не мога да те защитавам, но ще се опитам да усвоя войнските умения. Някой ден ще дойда за теб, милейди — закле се той. — Когато стана готов, ще дойда за теб.

— О, Ривъс, не чу ли заплахите на краля? Никога няма да ме откриеш. Това, което се случи днес, не беше истински брак. Повторих думите, само защото кралят ми беше заповядал.

Решителността отекна като барабанен удар в Ривъс. Свещеникът ги бе обрекъл пред Бога. Принцесата на Инвърнес принадлежеше на Ривъс Макдъф.

Изведнъж се бе сдобил с отговорностите на мъж и задълженията на съпруга.

— Кълна се в душата на всички Макдъф, които някога са ходили по тази земя — ще дойда за теб.