Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 96 гласа)

Предговор

В историята на средновековна България и средновековните българи има много митове — в това е убеден почти всеки съвременен българин. Има, вярно е, но утешението е, че митове има в историята на всяка нация и държава. Има държави и нации (като македонската например), чиято история е изградена изцяло от митове.

Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци (тях ги четат 1000–1500 професионални историци), а от учебниците по история в началния и в средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното. Определено смятам, че филмът „Хан Аспарух“, гледан още при появата му от 16 милиона зрители (т.е. по 2 пъти от всеки българин) и излъчван и до ден днешен периодично по всички ефирни и кабелни телевизии, създаде изключително трайна (но невярна) представа за бита, цивилизационното равнище и процеса на създаването на българската държава.

Но белетристите и сценаристите, както и всички други популяризатори на историята, все пак базират произведенията си на академичната история, запазвайки поне основата на научното познание за общества, държави, събития и личности, украсявайки ги с „художествени“ измислици, за да постигнат драматизъм или пълнота на образа. Е, понякога измислиците са твърде много. В резултат на подобни измислици половината съвременни българи са убедени, че съпругата на Аспарух се е казвала Ахинора, а голямата му неосъществена любов — Пагане. Всъщност историята не ни е донесла името на нито една българка чак до средата на IX век и първите, които знаем (дъщерята на цар Борис I и болярина Сондоке), са с християнски имена. И с тъга трябва да признаем, че не знаем как са се наричали прабългарките. Е, има предположения, недостатъчно сигурно доказани, че имената Калина и Олга са от прабългарски произход.

Следователно, за митовете в познанията на съвременното общество, свързани с българската средновековна история, са виновни все пак професионалните историци. Какви са причините за раждането и устойчивостта на неистината в историята?

Историята на една нация и държава се установява въз основа на информацията за миналото, идваща от документи, създадени по време или след определени исторически събития. Документ е събирателно понятие и включва т.нар. наративни (разказвателни) източници — средновековни истории, хроники, романи, повести, жития, слова и т.н., административни книжа, грамоти, укази, данъчни описи, археологически, епиграфски и нумизматични паметници. С други думи, всеки артефакт, идващ от средновековното минало. Най-ценни, разбира се, са историите, хрониките, административните документи и епиграфските паметници. Понякога те са толкова подробни за историята в определен период, за ярко събитие или личност, че на пръв поглед съвременният историк само трябва да ги преразкаже, след като ги разчете и прочете. И за съжаление в миналото това е ставало, като в резултат са се появили немалко митове.

Още в средата на XIX век обаче (а някои историци и по-рано) занимаващите се професионално с история са разбрали, че древните истории, хроники, разкази и повести са писани от хора, имащи определеност — етническа, политическа, верска. И съответни симпатии или зависимост от някоя или от всички свои определености. Зависими са били писателите (казано най-общо) от господаря, на когото са служели. Имали са и различно интелектуално ниво и ниво на информираност, т.е. едни много ясно са разбирали какво става, други — не.

Последствията от всичко това е, че практически нито един наративен източник не отразява абсолютната истина за едно реално историческо събитие. Истината е винаги повече или по-малко деформирана, в зависимост от определеността, информираността и интелектуалните качества на автора. Докъде може да се стигне в деформациите, класически пример е историкът Прокопий, живял през VI век, който бил на служба в Двора на византийския император Юстиниан Велики. Той е написал блестящи съчинения, описващи с възхищение управлението на Юстиниан и съпругата му Теодора. Прокопий описва нашироко славните бойни подвизи на императора, отвоювал Северна Африка и Италия, разумната му вътрешна икономическа политика, благочестието на императрица Теодора. На едно от съчиненията му („За строежите“) дължим имената на всички крепости в българските земи, възстановени или изградени именно от Юстиниан Велики. Същият този Прокопий обаче написва и „Тайна история“, в която Юстиниан е описан като глупав и некомпетентен самохвалко, разпилял ресурсите на империята в безнадеждни и осъдени на краен неуспех военни начинания и още по-глупави строежи на крепости на Балканите, неуспели да опазят населението му от варварските нашествия. А благочестивата Теодора е описана като свръхразвратница, която често казвала след буйна оргия, че е много жалко, че женското тяло има само три отвора.

Къде е истината? Истини и неистини има и в сагите за Юстиниан Велики, и в „Тайната история“. Как историците откриват кое е истина (или поне по-близо до истината) и кое — неистина?

Това става с метода на т.нар. текст — критически анализ, основно оръжие на модерната историческа наука. Информацията за историческо събитие, процес и личностите, участващи в тях, при един древен автор се сравняват с информацията за същите събития, личности и процеси, съдържащи се в информацията на други древни автори. Привличат се и данни, които доставят монетите, печатите, фреските, епиграфските паметници (каменните надписи) и т.н. Отчитат се и вече споменатите дадености, ако е възможно — и личната съдба на древния историк, а дори и дали няма грешки в по-късните ръкописни преписи на историята или хрониката му. И се установява дали Прокопий пише „Тайната история“ от будно обществено чувство, или защото Юстиниан не му е плащал толкова, колкото Прокопий е смятал, че заслужава, та му е приписал всичко лошо, което развинтената му фантазия може да измисли.

И ако древните византийски автори понякога са безмилостни по лични политически и верски причини към своите сънародници — императори, аристократи, патриарси, митрополити, какво да кажем за отношението им към българите и техния политически и църковен елит. А за съжаление 90% от информацията за средновековната българска история идва от византийски историци и хронисти.

В този съществен факт се състои първата особеност и голяма трудност пред изследвачите на българската средновековна история. А и първата сериозна предпоставка за създаването на митове. Българските средновековни истории и хроники са унищожени при завоюването на страната от османските турци, които ликвидират безжалостно българската аристокрация и църковен елит. Изгорени са още в края на XIV век всички царски, болярски, патриаршески, митрополитски, манастирски библиотеки и архиви. За мащабите на унищожението свидетелство е фактът, че до наши дни са оцелели само 7 български царски средновековни грамоти, а в Унгария — над 250 000 документи, излезли от кралската канцелария. Българските средновековни библиотеки и архиви са унищожавани не само от турците, но и от гръцкото духовенство, управлявало българските епархии от 1396 до 1870 г., а в някои области и след тази дата. Описани от чужди учени в началото или дори в средата на XIX век, крупни български ръкописни сбирки в много манастири и църкви, останали под юрисдикцията на Вселенската патриаршия в края на XIX и началото на XX век, вече липсват — те са безмилостно изгорени. На науката са известни само няколко кратки български средновековни ръкописа с историческо съдържание. Същата е съдбата и на хилядите надписи върху камък, останали от средновековните ни предци дори до средата на XVII век. Петър Богдан пише в 1640 г., че в старите ни столици Плиска и Преслав работят над 100 турски варници, които стапят хиляди мраморни паметници, написани на кирилица. Турците са знаели, че от мрамор се получава най-качествената вар. Днес са оцелели и са станали известни на науката не повече от 300 средновековни надписи.

При положение, че от родни източници днес е получена не повече от 4–5% от наличната информация за историята ни през Средните векове (и още толкова от европейски, арабски и арменски) източници, явно е, че реконструкцията на българската история зависи почти изцяло от съобщеното ни от византийските автори. Техните документи са оцелели, изнесени на Запад и публикувани в печатни издания от хуманистите още в XVI–XVII век, а и се пазят в многобройни оцелели хранилища на турска територия — в библиотеката и в архива на Вселенската патриаршия в Истанбул, в гръцките манастири в Атон, в библиотеки и архиви по гръцките острови, останали под венецианска власт до XVII–XVIII век. Византийските автори пишат много за България и българите.

Но основна характерна черта на писаното от тях за държавата ни и за българите въобще е изключителната им необективност. Това е нормално — средновековната българска Държава е основен съперник на Византия в битката за хегемония в Югоизточна Европа. Нещо повече, България и българите имат определени успехи в това направление през VII–X и XII–XIV век, когато България става политическата суперсила в тази част на Стария континент. Почти всички гърци по произход, византийските историци и хронисти едва ли са могли да се примирят с факта, че българите унищожават, асимилират и изтласкват гръцкия етнос от три обширни провинции — Мизия, Тракия и Македония. Ето защо в писанията им трудно ще открием нещо стопроцентово вярно за българите — като се започне от описанието на бита ни и се стигне до истинската политическа мотивация на българските средновековни политици при определени техни действия спрямо Византия.

Но както се казва, с такъв материал разполагаме, с такъв работим. Друг няма и вече едва ли ще се открие в световните библиотеки и архиви. Един мит в това отношение е широко разпространеното мнение в съвременното ни общество, че Ватиканът и Москва крият много книги и документи за нашата история. Ватиканските библиотеки и архиви са отдавна широко отворени за учени и всичко, което имат за средновековното ни минало, е отдавна открито и публикувано. Не е много, защото и ватиканските хранилища са понесли жестоки унищожения. Веднъж в 1576 г. при т.нар. „сакко ди Рома“ (ограбване на Рим), причинено от завладелите града германски войски, които се отоплявали три месеца с ръкописни и старопечатни книги, както и с папки с документи, и втори път — от Наполеоновите войски. Що се отнася до Русия, документи за българската история и да е имало, са били в Киев (там възниква руската държава), но той е унищожен безмилостно от татарите в началото на XIII век. Московското княжество е в глухата покрайнина на Европа, без връзки с България до XIV век, и излиза мощно на историческата сцена, след като България пада под ударите на турците. А и Москва е горяла няколко пъти — и в смутното време (XVII век), и при Наполеоновия поход в 1812 г., а заедно с нея — архивите и библиотеките.

Историографският анализ и синтез на основните източници за нашата средновековна история, следователно, трябва да бъде много внимателен, а работата на историка да е като на свръхквалифициран следовател. Първите историци, занимаващи се с българска средновековна история от XVII век (свои и чужди), са се задоволявали обаче да преразказват византийските истории и хроники. Това са правели и Цезар Бароний, и Мавро Орбини, и Петър Богдан, и Отец Паисий. Тогава се раждат и първите митове в представите на българското общество, някои от които не са изкоренени и до днес.

Митове се раждат по тази причина и в историографиите и на други страни. Но те постепенно се оправят — в западноевропейските университети (Италия, Франция, Германските държави, Австрия) през XVIII–XIX век се раждат постепенно историографски школи (а и научни институти), където постепенно се оформят принципите на вече споменатия текст-критичен анализ, и лека-полека деформациите се отстраняват. За съжаление по това време България все още е под турска власт и нямаме на своя територия нито университети, нито институти, нито хора с квалификация да се занимават с история. Вярно, двама българи със сериозна научна подготовка (Спиридон Палаузов и Марин Дринов) работят в руски научни институции, но усилията им са епизодични и върху отделни въпроси от българската история.

И в Третата българска държава нещата не тръгват добре. Първият цялостен корпус по българска средновековна история е на проф. Васил Златарски, като първият том излиза в 1917 г., а последният — в края на 30-те години на XX век. Проф. В. Златарски извършва истински научен подвиг, като за 2–3 десетилетия издирва, превежда, анализира и синтезира цялата изворна информация за средновековното минало на България. Такъв обем работа в други страни се извършва или се е извършил от няколко институции с десетки сътрудници. За своите цялостни корпуси за историята на Румъния букурещките колеги на Златарски (Йорга и Братиану) са разполагали с екипи от по 40–50 висококвалифицирани сътрудници.

Но при такъв обем работа грешките при разчитане на древния текст, в анализа му, а след това и в историографския синтез, са неизбежни. А грешките раждат мита. За това, каква важна стойност може да има дори смисълът на едно подчинено изречение, ще спомена следния случай, франкски хронист пише в 827 г.: „При императора (франкския — б.а.) дойдоха пратеници на абодритите, прецедентите и тимочаните, които наскоро се бяха откъснали от съюза с българите.“ Нашият историк решава, че изразът „откъснати от съюза с българите“ засяга три славянски племена, и прави фундаменталния извод, че в епохата на кан Омуртаг (814–831) славянските княжества масово се откъсвали от българската държава поради антиславянската политика на кан Омуртаг. Този възглед за лоши отношения между славяни и българи господства в науката и едва през 70-те години на XX век един млад тогава учен забелязва очевидното — абодритите и прецедентите живеят по река Одер в днешна Германия и естествено никога не са влизали в българската държава. Цитираното подчинено изречение се отнася само за племето тимочани и не може да свидетелства за масов процес и за антиславянска политика на Плиска по времето на Омуртаг. Като гранично племе тимочаните, по-точно техният княз може да е бил подкупен от франкския император, може просто да се е чувствал недооценен от Плиска. Други източници, на които пък Златарски не е обърнал внимание, свидетелстват за точно обратното. Византийски автор например пише, че много славянски, а и всякакви други племена се присъединявали с охота към България, тъй като им харесвали редът и строгото спазване на законите в държавата ни, както и ниските данъци, плащани отгоре на всичко не с пари, а в натура. Да не повярва човек, че сме имали и такива времена, но сигурно това сведение е вярно, тъй като е писано от византиец, който мрази и нас, и държавата ни, но в момент на откровение съобщава за едно наше достойнство.

Читателят навярно ще се запита: „Добре, след като са допуснати грешки в първия научен корпус по средновековна българска история и тези грешки са родили митове в обществените представи за миналото ни, защо те не са оправени от следващите поколения историци?“

Отговорът тук е: по много причини. Първата е, че до установяването на комунистическата власт на 9.IX.1944 г. историците в България бяха една шепа хора и зачислени на работа в един научноизследователски център — Софийския университет. Преклонението и уважението към патриарха на българската историографска мисъл не позволяваше на учениците му да критикуват и коригират учителя си. По време на 45-те години комунистическа власт наистина се създадоха много научноизследователски центрове — институтите по история и балканистика в БАН, университетите във Велико Търново, Шумен и Благоевград, центрове по българистика, кирилометодиевистика, 226 музея, в които вече работеха квалифицирани специалисти, а не възторжени, но слабо подготвени краеведи. Но сега пък за стабилизиране на митовете лоша шега изигра политическата конюнктура, при която във всяка страна с тоталитарно управление историците трябваше да се съобразяват. Съществуваше понятието „официална история“ и от постановките й никой не можеше да избяга и да напише нещо друго. Как например да оспорим, и то убедително и аргументирано, годината 681 г. като дата за основаването на българската държава, когато тя бе влязла не само в „официалната история“, но и в герба на държавата. Отделни постановки на т.нар. „официална история“ се меняха през годините и се трупаха нови деформации, раждащи нови митове. За да не обидим Москва, се отричаше по едно време приоритетната роля на прабългарите при създаването на собствената им държава, а Плиска и Преслав се обявяваха за римски военни лагери. От ретроградно, антихуманно и антидържавно учение богомилството стана носител на прогресивна революционна мисъл, предшественик на европейската Реформация. А Кирил и Методий пък станаха АБВ на европейския Ренесанс. Идеите на официалната историография се движеха от краен нихилизъм до ултра-патриотизъм. Идеологията също оказа своето влияние — действията на цар Ивайло (1277–1280) станаха първото антифеодално въстание в света. Какъв обществен строй е установил Ивайло (капиталистически или социалистически), историците се побояха все пак да „установят“, но въстанието така си вървеше, а и сега май си върви така в някои учебници за средния курс — първото антифеодално въстание. Мимоходом искам да отбележа, че все гледахме да бъдем първи в световната история, та и Септемврийското въстание от 1923 г. бе обявено за първото антифашистко въстание в света. Никой не се и замисли, че така се сподобивахме с твърде съмнителната слава на първа фашистка държава в света. Щото и Мусолини в тази година още не бе взел твърдо цялата власт в Италия в свои ръце, а Хитлер още си пиеше пивото в мюнхенските бирарии.

Много от митовете, породени от грешките на Златарски и съратниците му до 9.IX.1944 г., останаха, тъй като учениците и епигоните му всъщност оформиха много от концепциите на „официалната история“ в частта й за Средновековието през годините на комунистическото управление на България (1944–1989). За разлика от други държави, България не изби и не отстрани наследените на 9.IX.1944 г. учени. През 1948 г. на една специална научна конференция, на която пристигна съветска делегация начело с академик Державин, те се покаяха за фашистките или буржоазните си забежки в миналото, възприеха спуснатите от Державин директиви и обещаха да преустроят работата си в духа на социалистическите разбирания за хода на историческия процес. За тяхна чест малцина го направиха. Повечето или спряха изследванията си, или ги насочиха натам, накъдето бе възможно да се изследва и пише без съществени насилия над научните принципи и съвест.

Митовете си останаха и в тези изминали вече 15 години на демократично развитие на България — вече по други причини. Средствата, с които функционираха историческите научни институти, рязко секнаха, а като пряко следствие — и сериозните научни изследвания. Някои институции дори бяха закрити, а куп квалифицирани учени в битка за насъщния изоставиха заниманията с история и се насочиха към други, по-доходоносни професии. Маргинализацията въобще на науката и културата лиши голяма част от учените (или поне тези, които умеят да говорят и пишат популярно) и от възможност за изяви в медиите. Историческата публицистика, доколкото въобще я има в медиите, като цяло попадна в ръцете на непрофесионалисти и дори на хора със сериозно нарушено психично здраве. За съжаление точно книгите на последните се радват на огромен успех, раждайки нови митове. Много хора вярват (убедил съм се от писмата в електронната поща на НИМ) на писанията на Кръстьо Мутафчиев (бог да го прости!), че край Малко Търново е погребана египетската богиня Бастет. Възраждат се дори стари митове, като безумията на Ганчо Ценов от първите десетилетия на миналия век, според когото българите си живеят на Балканите от праисторически времена, преминавайки от едно качество в друго и съответно променяйки и името на народа. Днес се казваме траки, утре готи, после българи и т.н.

Главната обществена функция на историята е да бъде учителка на съвременните хора, а главната обществена функция на професионалния историк е да изследва и реконструира с научни методи историческите реални. Но професионалният историк има още една функция, която много колеги (в интерес на истината) високомерно не признават, излъчени в академичната си кула от слонова кост. А тя е да сведат чрез научната популяризация академичната история до целия български народ, оформяйки представите му за собственото му минало, замъглени днес от безброй митове. Не зная наистина защо повечето колеги не го правят — едни навярно защото могат да пишат само на тежкия академичен език на немскоруската школа, към която принадлежи българската историография. Други — от комплекс за малоценност, страхувайки се да не ги порицае гилдията за „халтура“. Трети — по някакви други причини. Както и да е, аз принадлежа към вече съвсем немалкия брой професионалисти, които смятат, че един историк не е изпълнил докрай дълга си, ако не сведе научното познание, установено от него и от българските и чуждестранните му колеги, до (както се казваше доскоро) широките народни маси. Безсмислено е да пишеш и да те четат само неколкостотин колеги у нас и в чужбина.

Избрах дванадесетте най-солидно утвърдени мита в средновековната българска история, оказали и оказващи най-голямо влияние не само върху представите на българите за миналото ни, но и „обясняващи“ днешното състояние на нацията — от народопсихологията до съвременната ни политическа култура.

Авторът