Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ledge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Нощна смяна (сборник разкази)

Списание „Панорама“ и Съюз на преводачите в България, 1991

Редактор и коректор: Красимир Мирчев

Художник: Михаил Танев

Технически редактор: Светла Петрова


— Хайде — повтори Креснър. — Погледнете в чантата.

Намирах се в разкошния му апартамент на върха на четирийсет и три етажната сграда. Подът беше застлан с тъмнопортокалов релефен килим. Кафявата пазарска чанта стоеше в средата на стаята, между шезлонга, където се изтягаше Креснър, и покритото с кожа канапе, където не седеше никой.

— Много се лъжете, ако мислите да ме подкупите — отвърнах аз. — Обичам Марша.

— В чантата наистина има пари, но това не е подкуп. Хайде, погледнете.

Пушеше турска цигара с ониксово цигаре. Лъхна ме приятното й ухание, прогонено след миг от климатичната инсталация. Креснър носеше копринен халат с извезан дракон. Иззад очилата ме гледаха спокойни и интелигентни очи. Имаше вид точно на това, каквото беше в действителност: абсолютен, 500 каратов изпечен мръсник. Обичах жена му, тя също отвръщаше на чувствата ми. Предполагах, че той ще ми създава неприятности, знаех, че в момента прави точно това, но не ми беше ясно какво точно е измислил.

Приближих се до чантата и я преобърнах. На килима се разпиляха пачки. Вдигнах една и я преброих — десет двайсетдоларови банкноти. Пачките бяха много.

— Двайсет хиляди долара — небрежно каза той и дръпна от цигарата си.

Изправих се.

— Е и какво?

— Всичките са за вас.

— Не ги искам.

— Заедно с парите ще получите и жена ми.

Замълчах. Марша ме бе предупредила за тактиката му.

„Прилича на котка — казваше тя — или по-точно на проклет стар котарак. Ще се опита да си поиграе с теб като с мишка.“

— Разбрах, че сте професионален тенисист — рече той. — Никога преди не съм виждал хора с подобна професия.

— Да не би да намеквате, че вашите детективи не са ви дали снимката ми?

— О, разбира се — размаха той небрежно цигарето си. — Получих дори филмче, заснето в мотел „Бейсайд“ със скрита зад огледалото камера. Но навярно ще се съгласите, че снимките не създават вярна представа.

— Щом казвате…

Марша ме предупреждаваше:

„Непрекъснато променя тактиката си, така принуждава враговете си да се отбраняват. Скоро ще те предизвика да го нападнеш, но ударите ти ще попаднат в празно пространство, защото той вече те дебне някъде другаде. Говори колкото е възможно по-малко, Стен. И помни, че те обичам.“

— Поканих ви тук, за да си поговорим по мъжки, мистър Норис — приятна беседа между две цивилизовани човешки същества, едното от които е отмъкнало съпругата на другото.

Понечих да му възразя, но се отказах.

— Как ви се видя в „Сан Куентин“[1]? — запита Креснър, като изпускаше лениво кълбета дим.

— Не особено приятно.

— Разбрах, че сте прекарали там три години. Заради кражба с взлом, ако не се лъжа.

— Марша знае за това — отвърнах и моментално съжалих, че се бях хванал на уловката му, точно както ме предупреждаваше жена му. Запращах към него леки топки, а той ги забиваше със съкрушителна сила.

— Позволих си да накарам моите хора да преместят колата ви.

Креснър погледна през прозореца. Всъщност това съвсем не беше прозорец, а остъклена стена с плъзгаща се врата по средата. Отвън имаше балконче, голямо колкото пощенска марка, а отвъд него — страхотна пропаст. Имаше нещо особено в тази врата, но не можех да разбера точно какво.

— Жилището ми е много комфортно — каза Креснър. — Надеждна охрана, вътрешни телевизионни камери и прочее. Един от хората ми свърза накъсо стартера на колата ви и я премести на няколко преки оттук.

Той погледна към окачения над канапето модернистичен часовник във формата на изгряващо слънце. Беше осем и пет.

— В осем и двайсет същият човек ще се обади на полицията от уличен автомат. Най-късно в осем и половина блюстителите на реда ще открият около двеста грама хероин, скрит в резервната гума в багажника ви. Гарантирам ви, че ще бъдете най-търсеният човек, мистър Норис.

Всичко бе прекрасно измислено. Бях попаднал в капана, въпреки всичките ми усилия да го избягна. В края на краищата се оказах лесна плячка.

— Това ще се случи, освен ако наредя на моя човек да не се обажда в полицията.

— При едно условие — да ви кажа къде е Марша, нали? Няма да го бъде, Креснър, защото наистина не зная. Решихме да постъпим така точно заради вас.

— Хората ми я следят.

— Лъжете се. Мисля, че им се изплъзнахме още на летището.

Креснър въздъхна, измъкна тлеещата цигара и я пусна в хромиран пепелник с подвижен капак. Просто така — без притеснение, без смущение. С еднаква лекота би смачкал и изпушената цигара, и Стен Норис.

— Прав сте — хората ми побесняха, защото се хванаха на изпитания номер с дамската тоалетна. Едва ли някой е очаквал толкова стар трик.

Замълчах. Според предварителния план, Марша трябваше да заблуди преследвачите, да се върне в града и да отиде на автогарата. В джоба си имаше двеста долара — всичките ми спестявания. С тях можеше да си купи билет и да отпътува в която и да е посока.

— Винаги ли сте така мълчалив? — попита Креснър, сякаш живо се вълнуваше от това.

— Подчинявам се на съветите на Марша.

В гласа му се промъкна нотка на раздразнение:

— Предполагам, че ще защитавате правата си, когато полицията ви залови. Може би не разбирате, че при следващата ви среща жена ми ще бъде сбръчкана бабичка, седнала в люлеещ се стол. Доколкото знам, притежаването на наркотици може да ви донесе присъда от четирийсет години.

— Всичко това няма да ви върне Марша.

На устните му се появи бледа усмивка.

— Точно в това е същността на въпроса, нали? Ще се опитам да ви представя нагледно ситуацията. Вие и жена ми сте се увлекли един по друг и сте се любили… ако откраднатите нощи в евтини хотели могат да се нарекат любов. Жена ми ме напусна. За сметка на това вие сте в ръцете ми и при това — в безизходно положение. Смятам, че обобщението е напълно задоволително и точно.

— Сега разбирам защо й е писнало от вас — отвърнах аз.

За моя изненада той отметна глава назад и се разсмя.

— Знаете ли, мистър Норис, започвате да ми харесвате. Вие сте един вулгарен пъзльо, но ми се струва, че имате добро сърце. Марша често го е казвала, но аз изпитвах известни съмнения. Винаги е била слаб познавач на човешкия характер. Но вие наистина сте… човек със замах. Затова реших да постъпя по този начин. Марша сигурно ви е казала, че обичам да се обзалагам.

— Така е.

Сега разбрах защо вратата в остъклената стена ми се бе сторила особена.

Беше посред зима: едва ли някой се канеше да пие чая си на открито, на върха на четирийсет и три етажната сграда. Балконът беше празен, предпазната мрежа на прозореца — свалена. Защо ли го беше направил?

— На всички е ясно, че не обичам особено много жена си — каза Креснър, докато поставяше внимателно втора цигара в цигарето. — Навярно ви го е казвала. Убеден съм, че човек с вашия… опит разбира, че щастливите съпруги не попадат при първия удобен случай в леглото на учителя по тенис в местния клуб. За мен Марша е превзета, малодушна лъжепуританка, лигла, ревла, клюкарка…

— Достатъчно!

Креснър се усмихна хладно.

— Извинете. Все забравям, че говорим за нашата обща любима. Часът е осем и шестнайсет. Нервен ли сте?

Свих рамене.

— Упорит докрай — каза той и запали цигара. — Не се ли учудвате защо не се отказвам от Марша, след като я мразя толкова?

— Изобщо не ми е чудно.

Той се намръщи.

— Вие сте само един себичен алчен негодник. Никой няма право да притежава нещо ваше, дори когато вече не го желаете.

Креснър се изчерви, а после се засмя.

— Браво, мистър Норис. Едно на нула за вас.

Отново свих рамене.

— Ще ви предложа един облог. Ако спечелите, ще излезете свободен оттук, заедно с парите и съпругата ми. Но ако загубите, ви чака смърт.

Без да искам, погледнах към часовника — показваше 8 и 18.

— Съгласен съм — отвърнах. Пък и какво друго можех да направя? Поне печелех време. Трябваше да намеря начин да се измъкна оттук — със или без парите.

Креснър вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Тони? План номер две — и затвори телефона.

— Какво означава това?

— Ще позвъня на Тони след петнайсет минути и той ще отстрани… уличаващите доказателства от багажника на колата ви и ще я върне тук. В противен случай ще се свърже с полицията.

— Май не сте от най-доверчивите.

— Не ставайте смешен, мистър Норис. На пода лежат двайсет хиляди долара. В този град убиват и за двайсет цента.

— Какъв е басът?

Креснър изглеждаше искрено засегнат.

— Облог, мистър Норис, облог. Джентълмените се обзалагат, на бас се хващат само простаците.

— Както кажете.

— Отлично. Забелязах, че гледахте към балкона.

— Предпазната мрежа е свалена от вратата.

— Точно така — свалих я днес следобед. Предлагам ви следното: трябва да обиколите сградата по перваза, който минава точно под моя апартамент. Ако се справите успешно, получавате голяма печалба.

— Вие сте луд!

— Точно обратното. Живея тук вече дванайсет години и съм предлагал същия облог на шестима души. Трима бяха професионални атлети като вас. Първият беше известен ръгбист, прославил се повече с участието си в телевизионните реклами, отколкото с играта си, вторият — прочут жокей, който печелеше много пари, но плащаше огромни издръжки на съпругите си. Останалите трима бяха по-незначителни люде с различни професии. Приличаха си в едно: имаха нужда от пари и притежаваха грациозни тела.

Креснър изпусна замислено няколко колелца дим и продължи:

— Петимата отказаха моментално, а един от тях прие облога. Условието беше да получи двайсет хиляди долара или да бъде на мое разположение за шест месеца. Естествено, спечелих. Той надникна само веднъж през балкона и едва не припадна.

По лицето му заигра презрителна усмивка:

— Каза, че долу всичко изглеждало толкова малко. Тази гледка разстрои нервите му.

— Защо мислите, че…

Прекъсна ме с нетърпелив жест.

— Не ме отегчавайте, мистър Норис. Убеден съм, че ще го направите, защото нямате друга възможност. Избирайте: или облога, или четирийсет години в „Сан Куентин“. Парите и съпругата ми са само допълнителен стимул, свидетелство за благия ми характер.

— Каква е гаранцията, че няма да ме измамите? Представете си, че ви се подчиня, а после се окаже, че въпреки всичко Тони се е обадил в полицията според първоначалния план.

Креснър въздъхна:

— Вие сте типичен случай на параноик, мистър Норис. Не обичам съпругата си и присъствието й действа зле на пословичното ми самочувствие. За мен двайсет хиляди долара са нищожна сума. Всяка седмица раздавам четворно повече за подкупи на полицията. Обаче облогът… — в очите му се появи странен блясък. — Облогът стои над всякаква цена.

Креснър млъкна и ме остави да размишлявам върху думите му. Вероятно знаеше, че доверчивите му жертви винаги разчитат на някакъв шанс.

Самият аз бях трийсет и шест годишен безделник. Ръководството на клуба щеше да ме изгони, ако не беше влиятелната намеса на Марша. Не умеех да върша нищо, освен да играя тенис. Трудно би било да си намеря работа дори като портиер. Бях осъждан за дребно хулиганство а работодателите не обичат хората с тъмно минало.

Най-смешното беше, че наистина обичах Марша Креснър. Обикнах я след два урока по тенис, а и тя се влюби в мен. След трийсет и шест години щастлив ергенски живот лапнах като шаран по жената на един от шефовете на мафията. Типичен пример за мръсния късмет на Стен Норис.

Естествено, старият котарак, който седеше срещу мен и пушеше скъпата си цигара, знаеше всичко това, дори и нещо повече. Нищо не ми гарантираше, че няма да ме предаде на полицията, ако спечелех облога. В едно бях абсолютно сигурен — ако не приемех, след час щях да се озова в дранголника и да изляза оттам в началото на следващия век.

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Кажете, мистър Норис.

— Погледнете ме право в очите и признайте дали ще играете честно.

Той впи невъзмутим поглед в мен и отвърна:

— Мистър Норис, аз никога не мамя.

— В такъв случай приемам.

Нима имах друг избор?

Креснър се изправи, лицето му сияеше.

— Отлично! Елате с мен.

Приближихме се до балкона. По лицето му личеше, че си е представял тази сцена стотици пъти и безкрайно се забавляваше сега, когато всичко ставаше в действителност. Прошепна замечтано:

— Первазът е широк петнайсет сантиметра — измервал съм го лично, дори съм заставал върху него, но разбира се, хванат за балкона. Трябва само да прекрачите железните перила — те стигат до гърдите ви. Отвъд балкона няма да имате никаква опора. Ще трябва да се прокрадвате сантиметър по сантиметър и да внимавате да не загубите равновесие.

Очите ми се спряха на уреда, закачен от външната страна на прозореца. Кръвта ми се смрази — беше ветропоказател. Небостъргачът се намираше близо до езерото, наоколо имаше само по-ниски сгради, които не представляваха пречка за ледения вихър и той щеше да се забива като нож в тялото ми. Иглата на уреда беше спряла на десетото деление, но един внезапен порив на вятъра положително щеше да я изтласка двойно по-високо.

— Виждам, че забелязахте моя ветропоказател — радостно отбеляза Креснър. — От другата страна духа повече, тъй че ветрецът може да ви се стори по-силен. Тази вечер е сравнително тихо, случвало се е стрелката да стигне до осемдесет и пет — сградата започва леко да се олюлява, сякаш се намирате на мачтата на кораб. А и времето днес е доста меко за сезона.

Посочи светещите числа на върха на небостъргача вляво — беше минус дванайсет градуса. Но с този леден вятър действителната температура навярно беше около минус двайсет и четири.

Попитах го дали има някакво палто — бях облечен само с тънко сако.

— Уви, нямам.

Светещите числа се смениха с други, които показваха времето. Беше 8 и 32.

— Време е да тръгвате, мистър Норис. А пък аз ще позвъня на Тони да приведе в изпълнение план номер три. Разбирате ли, той е добро момче, но е склонен към прибързани действия.

Разбирах го добре, дори прекалено добре.

Но мисълта за живот с Марша, далеч от пипалата на Креснър, при това с достатъчно средства, за да започна някаква работа, ме накара да отворя плъзгащата се врата и да изляза на балкона. Навън бе студено и влажно, вятърът въвираше косата в очите ми.

Зад мен Креснър промълви: „Bonsoir“. Не си направих труда да се обърна. Застанах на перилата, без да поглеждам надолу. Имаше време за това. Започнах да вдишвам и да издишвам дълбоко. Тези вдишвания не са упражнение, а един вид самовнушение. С всяко вдишване и издишване освобождавате разума си от излишни дразнители и започвате да мислите само за предстоящия мач. Първото вдишване ми помогна да забравя за парите, а второто — за Креснър. По-трудно ми беше да се освободя от образа на Марша — тя непрекъснато се явяваше пред очите ми. Съветваше ме да не ставам глупак и да не се хващам на номерата на Креснър, който може би никога не мамеше, но винаги се застраховаше срещу евентуална загуба.

Не я послушах — просто не можех да си го позволя. Ако загубех този мач, нямаше да черпя бира и да слушам подигравките на приятелите си, както ставаше друг път. Щях да бъда само алено петно, размазано в двете посоки на Дикмън Стрийт.

Когато реших, че съм се съсредоточил напълно, хвърлих поглед надолу. Небостъргачът се спускаше като гладка тебеширена стена в низините. Паркираните коли приличаха на евтини модели на „Мачбокс“, а движещите се автомобили представляваха само светещи точици. Ако човек падне от такава височина, ще има предостатъчно време да осъзнае случилото се и да види как вятърът издува дрехите му, докато земята долу го притегля с шеметна бързина. Ще му остане време да нададе продължителен писък, а сетне ще се пльосне на тротоара като презряла любеница.

Разбрах защо другият се бе отказал, но него са го чакали само шест неприятни месеца, докато мен ме заплашваха четирийсет дълги монотонни години без Марша.

Погледнах към перваза, никога не съм предполагал, че петнайсет сантиметра могат да бъдат толкова малко разстояние. За щастие, сградата беше сравнително нова и первазът нямаше да се срути под тежестта ми.

Поне така се надявах.

Прехвърли се през перилата и спуснах внимателно краката си, докато докоснаха перваза. Петите ми стърчаха над бездната. Подът на балкона стигаше до гърдите ми. Виждах апартамента на Креснър през железните решетки. Той стоеше на вратата, пушеше и ме наблюдаваше, както ученият наблюдава опитно свинче, за да установи въздействието на най-новия си препарат.

— Обадете се — извиках, като се придържах за перилата.

— Какво?

— Обадете се на Тони. Няма да мръдна оттук, докато не го направите.

Креснър влезе във всекидневната — стаята изглеждаше удивително топла, сигурна и уютна — и вдигна слушалката. Постъпката ми беше безсмислена, воят на вятъра заглушаваше гласа му. Той затвори телефона и се върна:

— Уредено, е, мистър Норис.

— Дано да е така.

— Довиждане, мистър Норис. Ще се видим след малко… може би.

Разговорите приключиха, настъпи време да действам. Представих си за последен път Марша: пред очите ми изплуваха светлокестенявата й коса, големите сиви очи, прекрасното тяло. После прогоних окончателно образа й от паметта си. И никакво поглеждане надолу. Зейналата пропаст можеше лесно да ме парализира, да ме накара да се вцепеня, докато загубя равновесие или просто припадна от страх. Трябваше да гледам само напред и да забравя всичко освен перваза под краката си.

Пристъпих вдясно, като се стараех да се придържам колкото е възможно по-дълго към перилата. Веднага ми стана ясно, че ще трябва да използвам всички развити от тениса мускули на глезените. Петите ми стърчаха извън перваза и цялата тежест падаше върху сухожилията.

Достигнах края на балкона и ми се стори, че няма да посмея да се отделя от спасителните перила. Наложих си да го направя. По дяволите, петнайсет сантиметра са съвсем прилична широчина. Казах си, че ако первазът беше на трийсет сантиметра от земята, а не на сто и двайсет метра, щях да профуча около сградата точно за пет минути. Просто трябваше да си го внуша.

Да, но ако паднеш от трийсет сантиметра, си казваш: „Много важно!“ И опитваш отново. Тук горе имаше само една възможност.

Плъзнах краката си един след друг встрани и пуснах перилата. Разперих ръце и опрях дланите си върху неравната мазилка на небостъргача. Погалих каменната стена, искаше ми се да я разцелувам.

Връхлетя ме силен порив на вятъра, който преобърна яката на сакото ми в лицето ми и ме накара да се олюлея. Сърцето ми подскочи в гърлото и остана там, докато вятърът не стихна. Едно по-силно подухване можеше да ме отнесе от тесния перваз и да ме запрати в мрака. От другата страна вятърът щеше да е още по-страшен. Обърнах глава в ляво и притиснах буза към стената. Креснър ме наблюдаваше, надвесен от балкона. Провикна се любезно:

— Забавлявате ли се?

Беше облякъл кафяво палто от камилска вълна.

— Нали нямахте палто? — промърморих аз.

— Излъгах ви — спокойно отвърна Креснър. — Имам навик да лъжа.

— Какво искате да кажете?

— Нищо, абсолютно нищо. Или може би намеквам нещо? Лек психологически натиск, мистър Норис. Препоръчвам ви да не се бавите. Глезените се уморяват и ако не издържат…

Измъкна от джоба си ябълка, отхапа от нея и я запрати надолу. Дълго време не се чу никакъв звук, после до ушите ми долетя отвратително приглушено плясване. Креснър се ухили злорадо.

Действията му ме разсейваха, усетих как паниката впи стоманени зъби в периферията на мозъка ми. Обзе ме ужасяващо чувство на страх, което заплашваше да ме погълне. За да го прогоня, извърнах глава и отново направих дихателни упражнения. Погледът ми попадна върху светещата реклама на банката, където беше изписано: „8 и 46. Кооперативната банка пести вашето време.“

След три минути се овладях напълно. Навярно Креснър беше решил, че съм се вцепенил от страх и ме възнагради с подигравателно ръкопляскане, когато видя, че тръгвам към ъгъла на сградата.

Започнах да усещам студа. От езерото духаше бръснещ Вятър. Студената прилепваща влага се впиваше като свредел в тялото ми, което започна да се вкочанясва. Въпреки това пристъпвах бавно и предпазливо, вятърът издухваше тънкото ми сако. Само така щях да оцелея — всяко прибързано действие можеше да ме запрати в бездната.

Когато стигнах до края на стената, часовникът на банката показваше 8 и 52.

На пръв поглед не изглеждаше трудно да се прехвърля от другата страна — первазът завиваше под прав ъгъл. Протегнах предпазливо дясната си ръка и усетих течението. Всяко погрешно движение щеше незабавно да ме погуби.

Спрях и зачаках вятърът да стихне, но в продължение на цяла вечност той отказваше да го стори, сякаш бе покорен съюзник на Креснър. Леденият въздух шибаше лицето ми, забиваше жестоки невидими пръсти в тялото ми, които ме дразнеха и изтезаваха. След един особено силен порив осъзнах, че дори да стоя до безкрай, вятърът никога няма да отслабне напълно.

Изчаках мъничко да утихне, прехвърлих десния си крак отвъд и обгърнал с ръце двете стени, успях да премина от другата страна. Залитнах, течението ме тласна едновременно в две посоки. За миг бях абсолютно сигурен, че Креснър ще спечели облога. Направих още една крачка и се притиснах плътно до стената, притаеният дъх се изплъзна от пресъхналото ми гърло.

В този момент дочух трещене, което отекна право в ухото ми.

Стреснах се, направих рязко движение назад и едва успях да се задържа. Ръцете ми се откъснаха от стената и замахаха трескаво, за да запазят равновесие. Ако се бяха блъснали в каменната фасада, с мен щеше да е свършено. Но само след миг, който ми се стори цяла вечност, притеглянето благоволи да ме върне до стената, вместо да ме запрати на тротоара в подножието на небостъргача.

Дишах на пресекулки, дробовете ми свистяха мъчително. Краката ми бяха отмалели, сухожилията бяха напрегнати като високоволтови проводници. Никога не се бях чувствал толкова смъртен. Приятелката с косата надничаше през рамото ми.

Погледнах нагоре и видях Креснър, надвесен от прозореца на спалнята, на метър и половина от мен. Усмихваше се, а в дясната си ръка държеше кречетало.

— Исках да ви поразвеселя.

Не си направих труда да му отговоря, пък и устата ми едва ли щеше да изрече членоразделен звук. Сърцето ми биеше лудо. Преместих стъпалата си още няколко сантиметра напред, за да не му хрумне да се наведе и да ме блъсне надолу. Спрях, затворих очи и започнах да дишам дълбоко, за да се овладея.

Тази страна на сградата беше по-къса. Вдясно се извисяваха само най-високите небостъргачи в града, вляво съзирах тъмния овал на езерото, по повърхността му плуваха няколко светещи точици. Вятърът стенеше и ридаеше.

Заобиколих втория ъгъл без особено затруднение — тук течението не беше така силно. Внезапно почувствувах как нещо ме хапе.

Изпъшках, дръпнах се рязко назад и залитнах, после се притиснах плътно до стената. Отново това ухапване. Не… не ме хапеше, а ме кълвеше. Погледнах надолу.

На перваза стоеше гълъб и ме гледаше с блестящите си, изпълнени с омраза очички.

Хората в големите градове са свикнали с гълъбите; те са нещо обичайно, както таксиметровите шофьори, които не ви връщат рестото до десет долара. Тези птици не обичат да летят и ви правят път неохотно, сякаш тротоарите по право им принадлежат. При това често можете да откриете „визитните им картички“ върху колата си. Въпреки това не им обръщате внимание — понякога стават досадни, но си остават натрапници в нашия свят.

В случая натрапникът бях аз, при това гълъбът сякаш разбираше колко съм безпомощен. Отново заби човка в изтръпналия от умора десен глезен и силна болка проряза крака ми.

— Махай се — озъбих се аз. — Изчезвай!

В отговор птицата отново ме клъвна. Очевидно бях нахлул в собствената й територия, тук целият перваз беше покрит с курешки.

Отгоре долетя приглушено писукане.

Извих врата си и погледнах в тази посока.

Към лицето ми се стрелкаше заострена човка, едва се въздържах да не отскоча назад. За малко щях да стана първата в историята жертва на нападение от гълъб. Този път човката принадлежеше на женската, която пазеше гнездото с малките си, разположено под тясната стряха на покрива. За щастие, беше прекалено далече, за да ме стигне.

Съпругът й отново ме клъвна, усетих как от крака ми бликна кръв. Пак се повлякох напред, надявах се да прогоня птицата от перваза. Напразно — гълъбите не са страхливи, особено онези, които живеят в града. Ако връхлитащият камион само ги кара да заситнят малко по-бързо, то прикован върху перваза човек изобщо не може да ги стресне.

Пристъпих напред, нападателят бързо отскочи, блестящите му очички нито за миг не изпускаха лицето ми, освен когато забиваше острата си човка в ранения глезен. Болката беше непоносима, птицата кълвеше живо месо… струваше ми се, че го яде.

Изритах гълъба с десния си крак. Ударът беше слаб, но не можех да си позволя резки движения. Птицата запърха леко с криле и поднови нападението, а аз едва не полетях надолу.

Гълъбът забиваше клюна си отново и отново. Леденият вятър връхлетя върху мен и ме накара да се олюлея, пръстите ми се ожулиха от грубия камък, застинах на място, притиснал буза към стената, задъхах се. Дори и за десет години Креснър не би могъл да измисли по-ужасно мъчение. Едно забождане на острата човка не беше толкова страшно, две-три вече бяха нетърпими Навярно проклетата птица успя да ме клъвне поне шейсет пъти, преди да достигна железния парапет на отсрещния апартамент. Улових се за него с чувството, че съм достигнал вратите на рая. Пръстите ми обгърнаха влюбено студените вертикални пречки и се впиха в тях, сякаш никога нямаше да ги пуснат.

Пак тази ужасна човка!

Гълъбът ме гледаше почти самодоволно с блестящите си очички, уверен в моята безпомощност и в собствената си неуязвимост. Напомняше ми лицето на Креснър, когато ме извеждаше на балкона.

Сграбчих здраво железните решетки, замахнах с крак и с точно попадение изритах птицата. Тя нададе писък, който ме изпълни със злорадство, запърха с криле и се издигна във въздуха. Няколко сиви перца се посипаха по перваза, други полетяха надолу, като се виеха плавно в мрака.

Изпълзях с усилие нагоре и задъхан се строполих на балкона. Въпреки студа бях плувнал в пот. Не помня колко време съм останал там, тялото ми събираше нови сили. Светещата реклама на банката не се виждаше оттук, а аз никога не нося часовник.

Наложих си да седна, преди мускулите ми да са се вдървили, и внимателно навих надолу чорапа. Левият глезен беше разранен и кървеше, но раната изглеждаше повърхностна. Ако някога се измъкнех здрав и читав оттук, щях да се погрижа за дезинфекция. Един Бог знае какви микроби разнасят гълъбите. Хрумна ми да бинтовам кървящата рана, но се отказах, защото можех да се препъна в превръзката. По-късно щях да разполагам с достатъчно време, както и с 20 000 долара, за да си купя превръзки.

Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към тъмния апартамент. Стаите бяха голи, пусти, необитавани, тежка предпазна мрежа притискаше вратата. Можех да я разбия и да се вмъкна там, но това означаваше да се откажа от облога. Щях да загубя нещо много по-ценно от парите.

Реших, че не бива да отлагам повече и се прехвърлих обратно на перваза. Проскубаният гълъб беше кацнал под гнездото, където курешките бяха наслоени най-дебело. Гледаше ме злобно, но едва ли щеше да ме нападне, след като видя, че се отдалечавам.

Откъснах се неохотно от спасителните перила — първите крачки ми се сториха много по-трудни, отколкото когато тръгвах от балкона на Креснър. Разумът ми казваше, че трябва да го направя, но тялото и особено глезените крещяха, че ще е лудост да изоставя безопасното си убежище. Насилих се да тръгна, в мрака изникна лицето на Марша и ми даде стимул да продължа. Добрах се до следващата къса страна на сградата, заобиколих ъгъла и запристъпвах напред. Вече наближавах целта, обзе ме непреодолимо желание да побързам, да приключа с тази гадна история. Но всяко непредпазливо движение означаваше сигурна смърт, затова си наложих да вървя бавно.

При последния ъгъл течението едва не ме събори. Успях да го премина благодарение на късмета си, а не на някаква особена ловкост. Опрях се на стената, докато си поема дъх. За първи път осъзнах, че съм на път да спечеля облога. Ръцете ми приличаха на замръзнали окървавени парчета месо, усещах пареща болка в глезените, особено в десния, изкълван от гълъба. Потта се стичаше в очите ми, но вече знаех, че съм спечелил. Някъде по средата на пътя съзрях топлата жълта светлина, идваща от апартамента на Креснър. Рекламата на банката сияеше в далечината като приветствен надпис. Беше само 10 и 48, но ми се струваше, че съм прекарал цяла вечност върху тесния перваз.

Бог да е на помощ на Креснър, ако се опита да ме измами. Желанието ми да бързам се изпари. Отлагах с наслаждение мига на избавлението. Когато ръцете ми сграбчиха орнаментните перила, часовникът показваше 11. Повдигнах се, прехвърлих се вътре и с облекчение се сгромолясах на балкона. Тогава усетих върху слепоочието си леденото стоманено дуло на тежък пистолет.

Вдигнах очи и съзрях някакъв главорез с такова страшно лице, че би спряло дори механизма на Биг Бен.

— Отлично — раздаде са гласът на Креснър. — Моите поздравления, мистър Норис — той побърза да подкрепи думите си с одобрително ръкопляскане. — Вкарай го вътре, Тони.

Тони ме изправи на крака така внезапно, че уморените ми глезени се огънаха. При влизането се препънах в прага на балконската врата.

Креснър стоеше до камината и отпиваше бренди от чаша с големината на кръгъл аквариум. Парите бяха прибрани в чантата, а тя стоеше на старото си място по средата на тъмнопортокаловия килим.

Видях лицето си в огледалцето на насрещната стена. Косата ми беше разрошена, върху бледите ми бузи горяха две ярки петна. Погледът ми беше безумен.

Наслаждавах се на образа си само секунда, в следващия момент полетях през стаята. Улучих шезлонга, препънах се в него, той се преобърна и ме затисна.

Щом успях да си поема дъх, седнах и изрекох с огромно усилие:

— Мръсен измамник! Всичко е било инсценирано предварително.

— Вярно е — отвърна Креснър и внимателно постави чашата си върху камината. — Но не съм измамник, мистър Норис, само приемам безкрайно трудно загубите. Тони е тук, за да ви предпази да не извършите нещо… необмислено.

Той подпря с пръсти брадичката си и се изкиска. Не приличаше на човек, който приема тежко загубата, а по-скоро на котка с полепнали по муцуната пера от канарче. Изправих се на крака и внезапно усетих по-силен страх, отколкото докато бях на перваза. Продумах бавно:

— И все пак не успяхте да ме измамите.

— Изобщо не съм ви лъгал. Извадих хероина от колата ви и я върнаха на старото й място. Парите са в чантата. Можете да ги вземете и да си вървите.

— Прекрасно — отвърнах аз.

Тони стоеше до стъклената врата и все така приличаше на забравена гротескна маска от деня на Вси Светии. Ръката му стискаше тежкия револвер. Отидох до чантата, взех я и се отправих към вратата. Краката ми трепереха, очаквах всеки момент да ме застрелят в гърба. Отворих вратата и отново изпитах победоносното чувство, което ме бе обзело, когато заобиколих последния ъгъл.

Застигна ме ленивият подигравателен глас на Креснър.

— Сигурно си въобразявате, че сме се хванали на стария трик с дамската тоалетна?

Спрях на прага и бавно се обърнах, притиснал чантата до гърдите си.

— Какво искате да кажете?

— Вече ви съобщих, че не обичам да мамя при обзалагане и никога не съм го правил. Спечелихте три неща, мистър Норис: парите, свободата и съпругата ми. Първите две вече получихте, а третото можете да приберете от градската морга.

Краката ми се подкосиха, втренчих се безмълвно в него, тялото ми се вцепени от ужас.

— Да не си въобразявате, че ще ви я отстъпя? — в гласа му се промъкна състрадателна нотка. — О, не! Парите и свободата са ваши, но не и Марша. При това не можете да ме обвините в нечестна игра. След като я погребете…

Дори не пристъпих към него. Креснър можеше да почака. Тръгнах към Тони, който ме наблюдаваше с глуповато изражение. Креснър му нареди с отегчен глас:

— Застреляй го, ако обичаш.

Запратих чантата. Тя удари ръката, която държеше пистолета, и го отклони. Докато обикалях небостъргача, не бях използвал ръцете и китките си, а в тях е силата на всеки тенисист. Куршумът се заби в килима, вече бях господар на положението. Лицето представляваше най-опасното оръжие на Тони. Изтръгнах пистолета от ръката му и го ударих с приклада по носа. Тялото му се свлече на пода с измъчено грухтене.

Креснър беше вече на прага, стрелях над главата му и извиках:

— Не мърдай или ще те убия!

Явно размисли, защото се подчини. Обърна се и видях, че е изоставил позата на уморен от живота космополит. Самодоволното му изражение се изпари окончателно, когато видя, че Тони лежи на пода и се дави в собствената си кръв.

— Тя не е умряла — побърза да каже Креснър. — Съгласете се, че все пак трябваше да ми остане нещичко — на устните му затрептя измъчена, угодническа усмивка.

— Може да съм глупак, но не чак дотам — промълвих с глух помръкнал глас. Защо не? Марша бе всичко за мен, а този човек я предлагаше за продан.

Ръцете му трепереха, посочи към разпилените в краката на Тони пари и каза:

— Това е нищожна сума. Ще ви дам сто хиляди. Или петстотин хиляди… Какво ще кажете за цял милион в швейцарска банка? Или…

Прекъснах го.

— Ще се басирам с теб.

Той откъсна за миг очи от дулото на пистолета и ме погледна уплашено.

— Какво искате да…

— Ще се басираме — повторих аз. — Няма да бъде обзалагане, а най-обикновен бас. Басирам се, че не ще успееш да обиколиш сградата по онзи перваз.

Лицето му пребледня като на мъртвец, стори ми се, че ще припадне.

— Вие… — промълви той.

— Ето условието — продължих с безжизнен глас. — Ако успееш, ще те пусна. Какво решаваш?

— Не — прошепна Креснър, очите му се облещиха от страх.

— Добре — съгласих се аз и насочих пистолета.

Той протегна умоляващо ръце и извика:

— Не, недейте!… Приемам! — навлажни с език пресъхналите си устни.

Посочих с пистолета към вратата на балкона, Креснър се повлече пред мен.

— Не трепери, това само ще те затрудни — посъветвах го ехидно.

— Два милиона — от гърлото му се процеждаше само дрезгаво скимтене. — Ще ви дам два милиона в небелязани банкноти.

— Не бих приел и десет милиона. Но ти гарантирам, че ако обиколиш сградата, ще те пусна.

След минута Креснър вече стоеше на перваза. Беше по-нисък от мен и иззад перилата се подаваха само облещените му умоляващи очи. Побелелите от напрежение пръсти стискаха перилото, като че беше решетка на затворническа килия.

— Моля ви! — прошепна той. — Каквото пожелаете…

— Губиш си времето, а това е вредно за глезените.

Креснър не помръдна, докато не допрях дулото на пистолета до челото му. Запъпли вдясно, от гърдите му се изтръгнаха жалостиви стенания. Часовникът на банката показваше 11 и 20.

Не вярвах да се добере до първия завой. Застиваше неподвижно, после пристъпяше рязко, като преместваше сковано центъра на тежестта. Вятърът издухваше халата му.

В 12 и 1 зави зад ъгъла и изчезна от погледа ми. Оттогава изминаха почти четирийсет минути. Ослушах се да чуя затихващия му писък, когато политне надолу, съборен от течението. Но не чух нищо. Може би вятърът е утихнал — спомням си, че докато бях навън, го смятах за съюзник на Креснър. Може би просто имаше късмет, а може да се е строполил като трепереща пихтия на оттатъшния балкон и не смее да продължи.

Навярно знае, че ще го застрелям като куче, ако го заваря там. Питам се само как ли ще му хареса онзи гълъб? Нима дочух вик? Не съм сигурен — може да е воят на вятъра. Няма значение. Часовникът на банката показва 12 и 44. След малко ще разбия вратата на другия апартамент и ще проверя балкона. Засега обаче седя на балкона на Креснър и стискам тежкия пистолет в случай, че развяващият се халат на съперника ми се появи иззад ъгъла.

Креснър казваше, че никога не мами при обзалагане.

Но аз съм го правил.

Бележки

[1] Известен затвор в САЩ — Б.пр.

Край
Читателите на „По перваза“ са прочели и: