Серия
Барон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wild Baron, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 92 гласа)
Корекция и форматиране
maskara (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg


1

Маунтвейл Таунхаус, Кавендиш Скуеър

Лондон, април 1811 година

 

Роухън Карингтън, пети барон Маунтвейл, крещеше на портрета на брат си:

— Ако си направил това, Джордж, и ако вече не беше мъртъв, щях да ти дам да се разбереш! Копеленце такова! Нима наистина си бил способен на подобно нещо?

Усети буца в гърлото си. Брат му беше починал почти преди една година. Не, той не можеше да е сторил това. Джордж беше ученолюбив човек, учен, който не се интересуваше от плътски неща. Младият мъж си спомни как веднъж баща им ги заведе в дома на мадам Трила на „Клайвър стрийт“. При вида на една изключително пищна червенокоса хубавица Джордж пребледня и измина тичешком половината път до Маунтвейл Таунхаус.

След този случай баща им го остави на мира. И брат му се залепи още по-страстно за своите географски карти и учението. Поне Роухън винаги бе мислил така.

— Не — промълви младият мъж, този път с тих и дълбок глас, все така вперил поглед в портрета насреща си, рисуван, когато Джордж бе на осемнайсет години. — Не вярвам на това проклето писмо. Сигурно някой младок е използвал името ти, нали? Нима наистина си стигнал дотам, че да насилиш една млада дама? По дяволите, знаеш ли изобщо какво означава „насилвам“? Какво иска от мен този човек, който се представя за неин баща? Глупав въпрос. Пари, разбира се. Дявол да те вземе, Джордж… по-скоро дявол да вземе онзи, който го е направил и се е представил за теб.

Портретът не отговори.

Последният Карингтън, обезчестил млада жена и понесъл заслужените последствия във вид на брачни окови, бе прадядо им, прочутият Лутър Моран Карингтън. Ако се вярваше на дядо им, старият Лутър само щеше да поклати глава и да измърмори, че вдигнал полите на Кора само един-единствен път, а на нея никак не й било зле, като й го начукал. Продължил да й го начуква още четиринайсет пъти и осем от децата им достигнали зрелост.

Роухън дръпна въженцето на звънеца зад безупречно подреденото махагоново бюро. Секретарят му, Пулвър, трябва да бе стоял зад вратата, притиснал буза в дървената й повърхност, защото влезе в библиотеката само след секунда, без да е ни най-малко задъхан. Имаше блед, измъчен и потиснат вид и както казваше приятелят му Дейвид Плъми, заслугата за това беше на младия Карингтън. „Така ти се пада, щом се трепеш като роб за Дивия барон. Виж само в какви нецивилизовани часове те кара да работиш и то като вол. Нещо повече, спи с повече жени от теб, а всички изглежда го обичат заради това, така както обичат и майка му и баща му. Той е един донжуан. Не е справедливо, дявол да го вземе. Колкото до теб, Пулвър, напълно заслужаваш да изглеждаш така, сякаш всеки момент ще предадеш Богу дух.“

В такива случаи секретарят поклащаше мрачно глава; истината бе, че всъщност се забавляваше безкрайно. Работата при барон Маунтвейл му даваше определено предимство. Дори бе нападнат от няколко дами, които се опитваха да го подкупят, за да им осигури достъп до спалнята на неговия работодател.

Пулвър спря пред Маунтвейл, очевидно ядосан и с разчорлени руси коси. Беше му любопитно да разбере какво бе оказало такъв ефект върху неговия господар. Не се случваше често да го чуе да си говори сам.

— Пулвър, повикай веднага моя адвокат, Симингтън. Не, почакай.

Баронът вдигна поглед към портрета на майка си, който висеше до този на брат му над камината. Беше рисуван, когато е била на двайсет и пет години — почти неговата настояща възраст. Тази жена очевидно е била възхитителна на младини, и дори сега, на четирийсет и петгодишна възраст, бе невероятна. В младостта си бе била по-бурна от ураган, и Роухън очевидно приличаше на нея, както и на гордия си татко, разбира се. Бяха му казвали, че е благословен с тяхната дива, необуздана кръв и бурна природа.

— Не — повтори младият мъж, като насочи отново вниманието си към настоящия проблем. — Сам ще се погрижа за това. Цялата работа е много странна и не вярвам нито дума. Освен това, щом няма незаконно дете, как може да се докаже прелюбодейството му? Изобщо не се споменава за незаконно дете. Със сигурност в проклетото писмо щеше да стане дума за него, ако имаше такова нещо, какво ще кажеш? Така е, трябва сам да свърша тази работа. Не искам, но трябва да го направя, дявол да го вземе. Ще отсъствам три дни, не повече.

— Но, милорд — възкликна почти отчаяно Пулвър, — оставете да свърша нещо и аз. Много сте развълнуван. На ръкава ви дори се е образувала гънка. Вратовръзката ви се е изкривила. Косата ви има нужда от сресване. Камериерът ви няма да остане доволен. Може би не сте в състояние да разсъждавате трезво.

Баронът размаха писмото в лицето на секретаря.

— Разсъждавам достатъчно трезво за да знам, че ще пусна един куршум в мозъка на този пъзльо. Проклет лъжец… той или някой друг.

— А! — зяпна Пулвър.

Очевидно някоя жена бе успяла да го хване натясно. Дали не беше някоя бивша любовница, с която не желаеше да се среща повече? Пари ли искаше от него?

— Много ме бива в преговорите — отвърна с привидна скромност секретарят; пред барона не смееше да помръдне. — Мога да се оправя почти с всеки изнудвач в Лондон. А онези, които не са от Лондон, ги смазвам само за минутка.

Едва сега Маунтвейл обърна внимание на думите му.

— Преговори ли? — повтори разсеяно той. — О, сигурно си мислиш, че става дума за Мелинда Корутърс. Тя никак не беше лесна, нали? А ти се справи блестящо. Успя да я убедиш, че е объркала пътя, тъй като аз наистина дори не бях чувал за нея. Е, случаят не е същият. Ще се заема лично с него, дължа го на брат си. Отказвай всички покани за идната седмица. — Спря за момент, намръщи се, вгледа се в изпитото лице на Пулвър. — Все пак трябва да ядеш нещо, човече. Изглеждаш по-слаб даже от вчера. Хората вече си мислят, че ти плащам толкова малко, та не можеш да си позволиш да изядеш дори една ряпа за вечеря. Дори майка ми мисли, че те мъча.

Секретарят не помръдна от мястото си, загледан в барона, който излезе от библиотеката, стиснал в ръка някаква хартия. Очевидно ставаше дума за някаква жена. За някаква жена и за брат му? Ей това пък бе най-странното от всичко. Кой брат? Никой от братята на Роухън не си приличаше с него. Пулвър подреди търпеливо в главата си малкото факти, с които разполагаше. Представяше си завистта върху лицето на Дейвид Плъми, когато чуеше за този нов подвиг.

Маунтвейл влезе в своята спалня и започна да крачи напред-назад, като си мърмореше под носа. Кой от гадните приятели бе използвал името на по-малкия му брат? Личният му камериер, Тинкър, приготвяше багажа му и, въпреки усилията си, не можеше да чуе какво си говори. Не му оставаше друго, освен да се пита какво бе породило лошото настроение на господаря. Това пътуване несъмнено бе свързано с жена. Почти всичките пътувания на барона бяха свързани с жени. Всеки го знаеше. Маунтвейл беше прочут с пътуванията си до разни закътани местенца. Сега обаче като че ли имаше нещо повече от страст и плътско желание. Какво ли можеше да бъде то? Тинкър беше търпелив. Скоро щеше да разбере. Интересно дали Пулвър знаеше нещо повече от него самия.

* * *

Роухън се сети за Лили едва когато бе оставил Лондон на петнайсет мили зад гърба си. Въздъхна. Беше забравил да й изпрати съобщение, че тази вечер нямаше да могат да се видят. Ах, имаше да свърши толкова неща. Е, нямаше да отсъства повече от три дни.

Кой, по дяволите, беше този Джон Холуърт от Мълбъри Хаус, Мортън-ин-Марш, градче недалеч от Оксфорд, където Джордж бе живял и учил?

* * *

Сузана вдигна лице към небето. Усещането беше прекрасно. Два дни беше валяло непрекъснато и в резултат всички бяха станали раздразнителни, но днес слънцето блестеше така, сякаш сам Господ й го бе изпратил. Потупа лекичко богатата черна пръст край корена на розовия храст. След това се премести до една леха с иберис, нейната гордост, изпратена от братовчед й; той бе говорил с градинаря на градината в Челси и бе научил, че цветето било пренесено от Персия в Англия само преди няколко години. И не само, че бе успял да издейства това за нея, ами й бе дал най-подробна информация за произхода на името му. Докато галеше нежно листенцата на вечнозеленото растение, младата жена се запита дали някога би могла да говори на тази тема с баща си. Вероятно не. Вероятно не би могла да я обсъжда с когото и да било другиго.

Отскубна един особено нахален бурен и, след като се увери, че почвата е достатъчно влажна, се помоли наум слънцето да продължи да грее, тъй като иберисът обичаше много лъчите му.

В този момент чу, че отпред спря някакъв кабриолет. Баща й бе казал, че отива в Шотландия, но тя знаеше, че в действителност ще проиграе на комар и ризата на гърба си в компанията на своите приятели в Блейсток. Въздъхна и се изправи. Дали не беше някой търговец? Не, това не беше възможно. Беше се постарала да изплатят всичко дължимо на търговците, преди да позволи на баща си да напусне Мълбъри Хаус, а той през цялото време бе мърморил под носа си в каква опърничава жена се била превърнала дъщеря му.

Кой можеше да пристигне с двуколка? Заобиколи къщата и видя насреща си пръхтящ великолепен сив жребец. Човекът, който държеше юздите, му говореше нещо и този духовит разговор караше масивното животно да пръхти от време на време. В този момент мъжът вдигна поглед; вероятно очакваше появата на някое от момчетата от конюшнята.

— Само момент да доведа Джейми — провикна се Сузана. — Той ще се погрижи за коня ви.

— Благодаря — отвърна непознатият.

След малко се върна с Джейми, когото бе намерила да дреме върху купчина сено в задния край на малката конюшня зад къщата. Завари мъжа да потупва коня по носа, отново потънал в разговор с него.

— О, да — възкликна конярят и се спусна към новодошлите. — О, ей сегичка шъ го нахраним, госине, ни съ безпокойти. Как му й имиту на тоз’ красавец?

— Гъливер.

— Странно ими за таквоз мъжествено животно. Точно тъй, мъжествено, нищо, че са ти отрязали топките. Гъливер, да, нивгаж досегаш не съм чувал туй ими, но к’во от туй? Ей сегичка шъ го отведа, госине. Какъв си ми сивичък, и с таз прекрасна бяла звезда в средата на челото. Ела с мен, момчето ми.

Роухън никога досега не бе чувал толкова странен английски — едновременно неграмотен и интригуващ и почти изпят с дълбок баритонов тембър. Проследи с поглед младежа от конюшнята, който бе повел Гъливер и двуколката към задната част на къщата. Конят танцуваше край него и поклащаше голямата си глава в отговор на думите му. На Маунтвейл му се стори, че животното правеше това доста по-ентусиазирано в компанията на този непознат, отколкото на собствения си господар, който плащаше за овеса му.

Докато той съзерцаваше коня си, Сузана също го наблюдаваше. Непознатият беше с елегантно сиво палто с не по-малко от шест пелерини. В този момент той свали шапка и прокара ръка през светлите си кестеняворуси коси. Беше млад, на не повече от двайсет и пет-шест години, и много красив. Прекалено красив и вероятно съзнаваше този факт прекрасно. Тя се намръщи. Струваше й се познат, но не можеше да се сети откъде.

За това й бяха нужни още десет секунди. Дъхът й секна и тя отстъпи крачка назад с думите:

— Вие сте братът на Джордж — Дивия барон. Божичко, нямах представа, че си приличате толкова.

Беше толкова бледа, че Роухан се притесни да не припадне в краката му.

— О? Много се лъжете. Джордж имаше черна коса и тъмнокафяви очи. Изобщо не си приличахме.

— Не разбирам — произнесе бавно тя. — Защо говорите така? Очите му бяха почти толкова зелени, колкото и вашите — той казваше, че неговите имали абсолютно същия цвят като на баща му — а косата му бе съвсем малко по-тъмноруса от вашата.

Дявол да го вземе. Хитрината му не бе успяла.

— Чудесно — отвърна младият мъж. — Значи наистина е бил Джордж. Наистина сте го познавали.

Може би това също значеше, че тя не участваше в плана да измъкнат колкото се може повече пари от него. Едно нещо обаче бе разбрал със сигурност. Наистина е бил Джордж, колкото и невероятно да му се струваше това.

— И така — заяви Маунтвейл без да се поклони, без да вземе ръката й, изобщо без да прави нищо друго освен да стои, неподвижно загледан в запуснатата къща, в липсващите от единия й комин тухли и в красивите градини, които я заобикаляха. — След като отгатнахте кой съм, след като описахте Джордж в най-големи подробности, тогава вие трябва да сте момичето, което брат ми е опозорил?

Сузана се взря в него. Черните ивици от пръстта по лицето й се откроиха още по-ясно на фона на призрачната му бледост. Беше изгубила способността си да говори.

— Значи не сте вие. Чудесно. Вие сте слугиня и то мръсна, на всичкото отгоре. Просто сте виждали Джордж по време на посещенията му тук, така ли? В тази къща ли работите? За онзи жалък мерзавец, който ми е написал обидното писмо? Ако наистина работите тук, очевидно не си изпълнявате особено добре задълженията. Къщата изглежда така, сякаш всеки момент ще се срути.

Младата жена се окопити.

— Това е съвсем вярно, но искам да ви питам как една слугиня може да отговаря за външния вид на къщата?

Думите й го изненадаха и това я накара да се усмихне. Даваше си сметка, разбира се, че повечето слугини биха я изгледали високомерно в този й вид. Ръцете й бяха мръсни, по бялата й муселинена рокля и под ноктите имаше кал, косата висеше разрошена около лицето.

Реши да му помогне още малко и рече:

— Аз не само работя, ами и живея тук.

— Тогава значи не сте слугиня?

— Не, не съм.

Не каза нищо повече. В този момент непознатият измъкна някакви листи от джоба на сивото си палто и ги размаха.

— Щом живеете тук, тогава може би ще ми кажете защо този човек на име Джоузеф Холуърт ми е написал това безочливо писмо, за да ме уведоми, че Джордж ви бил обезчестил? Защото въпросната жертва сте вие, нали?