Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

ТРЕТА ЧАСТ
ГОЛЯМОТО ТРЕПАНЕ

20.

През останалата част от пътя Шанън не даде на хората си и една свободна минута. Само африканецът, когото наричаше „доктора“, беше освободен от общата работа. Другите бяха разделени на групи и получиха конкретни задачи.

Марк Вламенк и Курт Семлер избиха фалшивите дъна на петте варела с масло „Кастрол“ и извадиха отвътре обемистите пакети с по двайсет шмайзера и сто пълнителя. Маслото изляха в по-малки бидони и ги оставиха в склада за нуждите на кораба.

После с помощта на шестимата африкански бойци развиха широкия скоч от стоте автомата и един по един ги почистиха от обилната смазка. Към края на тази операция африканците вече боравеха доста добре с механизмите на шмайзерите. Един специален курс на обучение едва ли би ги запознал по-успешно с новото оръжие.

След това двамата бели наемници и техните черни помощници отвориха първите десет кутии с 9-милиметрови патрони, насядаха по палубата и започнаха да зареждат пълнителите. Всеки побираше по трийсет патрона. Така първите 15 000 броя влязоха в петстотинте пълнителя. Осемдесет шмайзера бяха отделени настрана. През това време Жан-Баптист Лангароти подготвяше униформите. Във всеки комплект влизаха по две фланелки, два чифта гащета, два чифта чорапи, един чифт ботуши, един чифт панталони, една барета, едно бойно яке и един спален чувал. След като тези вещи бяха подредени на купчини, корсиканецът добави към тях по един автомат и пет пълнителя, предварително увити в мазен парцал и вкарани в полиетиленова торба. Накрая всичко това бе напъхано в спалния чувал. Така всеки спален чувал, грижливо завързан отгоре, побра личното снаряжение на бъдещия боец.

Заделиха двайсет от общия брой комплекти. Те бяха предназначени за щурмовия отряд. Той щеше да наброява единайсет души, но за всеки случай предвидиха снаряжение и за екипажа. Лангароти, който в армията и в затвора се бе научил да държи игла и конец, префасонира единайсет униформи, така че да паснат по мярка на всеки боец.

Дюпре и Сиприани, който се оказа доста добър дърводелец, взеха дъските от няколко сандъка, които преди това съдържаха муниции, и се заеха да подготвят извънбордовите двигатели. Те бяха марка „Джонсън“ с мощност шейсет конски сили. Наемникът и матросът сковаха дървени кутии, които точно пасваха върху всеки двигател. Отвътре ги облицоваха със стиропор от матраците. Така подводните ауспуси щяха да заглушават шума от отделянето на газовете, а дървените похлупаци, които двамата измайсториха, щяха да сведат до минимум механичния шум на самите двигатели.

Когато Вламенк и Дюпре приключиха с тези задачи, всеки от тях се зае с оръжието, което щеше да използва в нощта на щурма. Дюпре извади двете минохвъргачки и внимателно огледа мерниците. Той не беше стрелял с югославска минохвъргачка, но със задоволство установи, че моделът е съвсем опростен. Южноафриканецът си приготви седемдесет мини, като провери и нагласи запалките им.

После отново постави готовите мини обратно в сандъците, положи два сандъка един върху друг и ги привърза към рамката, която бе изработена от презрамките на раниците.

Вламенк се зае с двете базуки. В нощта на щурма той щеше да използва само една, защото базуките са доста тежко оръжие, а бойците от щурмовия отряд трябваше да носят всичко на гръб. Белгиецът застана на форпика, прицели се в пръта на знамето над кърмата, улови в окото си мушката в предния край на базуката и нагласи мерника така, че да разпердушини всяка мишена на двеста метра с не повече от два изстрела. Той вече си беше избрал Патрик за носач. Двамата бяха доказали в предишни сражения, че са добър тандем. Африканецът щеше да носи десет снаряда, плюс личния си шмайзер. Вламенк добави два снаряда към собствения си товар, за които Сиприани приши към колана му два джоба.

Шанън се залови с помощното оборудване. Прегледа магнезиевите сигнални ракети и обясни на Дюпре как се работи с тях. Ирландецът раздаде на всички наемници по един компас, а после изпробва захранваната с газ сирена и провери портативните радиостанции.

Тъй като разполагаха с много време, Шанън остави „Тоскана“ два дни на дрейф доста навътре в морето. Според радара в обсег от двайсет мили нямаше други съдове. Корабът лежеше почти неподвижен и вълните съвсем леко го полюшваха. Условията бяха добри за стрелба и всички бойци изпробваха личните си шмайзери. Белите нямаха проблеми. Те бяха стреляли с десетина различни модели автомати, а те си приличат в много отношения. На африканците им трябваше повече време да свикнат, понеже те имаха опит със 7,92-милиметрови маузери и със стандартните 7,62-милиметрови карабини на НАТО. Един от автоматите засече на няколко пъти. Шанън го изхвърли през борда и го смени с друг. Всички африканци изстреляха по деветстотин патрона, за да усетят шмайзерите в ръцете си. В процеса на стрелбата се опитваха да изкоренят и досадния навик, характерен по принцип за африканските войници, да затворят очи, когато натискат спусъка.

Петте празни варела също влязоха в употреба. Хвърлиха ги зад кърмата и ги използваха като мишени. Преди течението да ги отнесе на сто метра, всички бойци, черни и бели, успяха да улучат поне по един варел. Така бяха потопени четири, а петият остана за Марк Вламенк. Той остави разстоянието да се увеличи до двеста метра, застана на кърмата, разкрачи крака и ги подпря в парапета. Базуката лежеше на дясното му рамо, а дясното му око визираше мерника. Отчитайки лекото повдигане на кораба, белгиецът изчака, докато се увери, че е хванал целта, и изстреля първия си снаряд. Той се извиси във въздуха, премина ниско над варела и вдигна мощен фонтан. Вторият снаряд улучи целта точно в центъра. Чу се трясък и тътенът от експлозията се върна при кораба. На мястото, където преди беше варелът, се посипаха парчета ламарина. Вламенк се ухили широко, свали защитните си очила, избърса нагара от лицето си и се обърна към Шанън:

— Нали каза, че искаш да срутим някаква врата, Кат?

— Да, огромен държавен портал, Малкия.

— Обещавам ти, че ще го направя на тресчици.

Тъй като вдигнаха доста голям шум, на другия ден Шанън заповяда на капитана да потегли, а два дни по-късно поиска второто спиране. Докато корабът се движеше, наемниците разопаковаха лодките и ги надуха. Трите лежаха една до друга на главната палуба. Бяха тъмносиви на цвят, но на носовете им имаше ярко оранжево петно, а отстрани със същия крещящ цвят бяха изписани инициалите на производителя. Оранжевите петна изчезнаха под слой черна боя от склада на кораба.

Когато за втори път оставиха кораба на дрейф, изпробваха и трите лодки. Без дървените похлупаци бръмченето на двигателите се чуваше на четиристотин метра от „Тоскана“. Но с кутиите и при обороти, намалени до една четвърт от максималните, дори и на трийсет метра не се долавяше почти никакъв шум. Похлупени отгоре, двигателите загряваха за двайсет минути при работа на половин мощност, но този срок можеше да се удължи до половин час, ако бъдат намалени оборотите. Шанън обикаля с едната лодка цели два часа, докато установи оптималната комбинация между скорост и безшумност. Двигателите бяха доста мощни и той реши, че няма смисъл да се форсират с повече от една трета от максималните обороти. А като се върна на борда, посъветва колегите си по време на щурма да намалят оборотите до една четвърт от максималните през последните двеста метра преди брега.

Радиотелефоните бяха изпробвани в обсег от четири мили. Въпреки смущенията в заредения със статично електричество зноен въздух при ясен и бавен изговор всички думи се разбираха. Шанън качи в лодката и африканците и ги повози при различни скорости, денем и нощем, за да се адаптират към реалните условия на щурма.

Най-важни бяха нощните занятия. При едно от тях ирландецът изведе четиримата бели и шестимата африканци на три мили от „Тоскана“. На кораба светеше само една лампа, високо горе на мачтата. При отдалечаването очите на десетимата бяха вързани. Когато си сваляха превръзките, Шанън им даде десет минути да се ориентират в обстановката, а после потеглиха обратно. С намалени обороти и при гробно мълчание лодката се приближи безшумно към светлината, която обозначаваше „Тоскана“. Шанън държеше румпела и поддържаше оборотите на една трета, като през последните метри ги снижи до една четвърт от максималните. През цялото време той усещаше напрежението у своите спътници. Те знаеха, че точно така ще изглежда щурмът, и бяха наясно, че тогава всички грешки ще бъдат фатални.

Когато се качиха на борда, Валденберг се приближи до Шанън. Екипажът тъкмо вдигаше лодката на светлината на няколко фенерчета.

— Нищо не се чу — каза капитанът. — Долових някакъв шум едва когато се приближихте на стотина метра. А здраво бях наострил уши. Няма начин да не слезете на този бряг, който и да е той. Освен ако охраната не е изключително бдителна. Между другото, към кой бряг сме се запътили? Трябват ми още карти, за да продължа нататък.

— Май че стана време да кажа на всички ви — обяви Шанън. — Тази нощ ще изложа пред вас целия план.

Екипажът (с изключение на механика, който не се разделяше с машинното), седемте африканци и четиримата наемници се събраха в салона, за да изслушат всички подробности по предстоящия щурм. Шанън илюстрираше разказа си с диапозитиви.

Когато приключи, в душното помещение настъпи гробна тишина. През отворените илюминатори се изнизваха синкави кълбета цигарен дим, които се смесваха с лепкавия нощен въздух.

Накрая Валденберг изрече: „Gott in Himmel“![1]

В този момент всички започнаха да говорят. През следващия един час Шанън отговаряше на въпроси. Валденберг искаше да се увери, че ако нещо се обърка, оцелелите ще се върнат на борда и „Тоскана“ ще успее да се скрие зад хоризонта далеч преди изгрев слънце. Шанън го убеди, че точно така и ще стане.

— Всъщност имаме само вашата дума за това, че те не разполагат с бойни кораби — каза капитанът.

— Моята дума е достатъчна — отвърна Шанън. — Казвам ви, че нямат бойни кораби.

— Това, че вие не сте ги видели…

— Сигурен съм, че нямат — отсече Шанън. — Разговарях с хора, които са там от години. Нямат никаква военна флота.

Шестимата африканци не попитаха нищо. Всеки от тях щеше да се държи плътно за наемника, който го води, с пълната убеденост, че той знае какво върши. Седмият, докторът, попита къде ще бъде по време на щурма и се съгласи да остане на кораба. Четиримата наемници поставиха някои чисто технически въпроси, на които Шанън отговори с технически термини.

Когато призори се качиха отново на палубата, шестимата африканци се изтегнаха върху спалните си чували и бързо заспаха. Шанън винаги завиждаше на способността им да заспиват по всяко време, на всяко място и при почти всякакви обстоятелства. Докторът се оттегли в каютата си. Същото стори и първият помощник Норбиато, който след няколко часа застъпваше на вахта. Валденберг се прибра в щурманската кабина и „Тоскана“ започна отново да плава към крайната си цел. Оставаха само три дни.

Петимата наемници се скупчиха на задната палуба и продължиха да говорят почти до обед. Те одобриха плана на атаката и оцениха предварителното разузнаване на Шанън като точно и акуратно. Ако нещо се беше променило от неговото посещение насам, ако охраната ненадейно беше подсилена, съществуваше реален риск да загинат и те го съзнаваха. Бяха малко, отчайващо малко, и всичко висеше на косъм. Уговориха се, че ако не успеят да победят за двайсет минути, ще се изтеглят обратно при лодките и бързо ще се върнат на кораба. Поне онези от тях, които могат да го направят. Наемниците разбираха, че никой няма да се занимава с ранените и в случай, че някой бъде обездвижен, той може да се надява на един последен подарък от колегите си — бързия край, който е за предпочитане пред залавянето и мъчителната смърт. Това беше част от правилата на играта, а на тях неведнъж им се бе налагало да ги спазват.

Малко преди дванайсет часа се разделиха и отидоха да си легнат.

 

 

На сутринта на ден Деветдесет и девети всички се събудиха рано. Шанън не мигна до среднощ. Остана на мостика. Двамата с Валденберг наблюдаваха малкия екран на радара, който вече хващаше в периметъра си бреговата ивица.

— Искам да се доближите до брега на един бинокъл разстояние южно от столицата — каза наемникът. — Сутринта ще поемем на север. По обяд трябва да сме ето тук.

Пръстът му посочи шелфа на съседната на Зангаро република. През тези двайсет дни Шанън започна постепенно да вярва на германския капитан. След като получи парите си в Плоче, Валденберг даваше всичко от себе си за успешния изход на операцията. Ирландецът беше уверен, че докато трае сражението, капитанът ще държи кораба в готовност на четири мили от брега, малко на юг от Кларънс, и ако по радиостанцията долети сигнал за опасност, ще изчака оцелелите да се приберат на „Тоскана“ със своите лодки и едва тогава ще се отправи с пълна пара към открито море. Шанън не можеше да си позволи да остави на борда някой от своите хора и затова трябваше да вярва на Валденберг.

Наемникът вече бе нагласил корабната радиостанция на уговорената с Ендийн честота. Първото съобщение трябваше да предаде по обед.

Утрото се нижеше бавно. Шанън гледаше през корабния телескоп устието на река Зангаро. На хоризонта се виждаше дългата зелена линия на мангровите гори. Някъде към десет часа ирландецът забеляза, че линията прекъсва. На това място се намираше Кларънс. Вламенк, Лангароти, Дюпре и Семлер се изредиха пред телескопа. И четиримата разгледаха белезникавото петно в далечината. Всички пушеха цигара след цигара и се шляеха насам-натам по палубата, напрегнати и отегчени от дългото чакане. Сега, когато бяха толкова близко, им се щеше час по-скоро да влязат в бой.

По обяд Шанън започна да предава съобщението. Изрече го ясно в микрофона на радиостанцията. То се състоеше от една-единствена дума: „Плантен“. Той продължи да излъчва тази дума на всеки десет секунди в продължение на пет минути. През следващия половин час на три пъти повтори същата процедура. Надяваше се, че някъде на сушата Ендийн го е чул. Думата означаваше, че Шанън и хората му са пристигнали навреме, заели са позиция и ще щурмуват двореца на Кимба в малките часове на следващата нощ.

Ендийн се намираше на двайсет и две мили от кораба. Той чу думата по своята радиостанция „Браун“, прибра сгъваемата антена и влезе от балкона в хотелската стая.

После започна бавно и внимателно да обяснява на бившия полковник от зангарийската армия, че след двадесет и четири часа той, Антоан Боби, ще бъде президент на Зангаро. В четири часа полковникът вече потриваше ръце и злорадстваше при мисълта за твърдите мерки, които ще предприеме спрямо хората, които го бяха прогонили. Новият президент скрепи сделката си с Ендийн. Той подписа документа, който гарантираше на „Бормак Трейдинг Къмпани“ изключителни права върху рудодобива за срок от десет години. Зангарийското правителство щеше да получава фиксирана годишна сума и нищожен дял от печалбата. След подписването на договора Ендийн пъхна в един плик чек за половин милион долара на сметката на Антоан Боби в една швейцарска банка.

През това време в Кларънс с пълна пара вървяха приготовленията за честването на Празника на Независимостта. Шестима затворници, които лежаха смазани от бой в мазето на бившия колониален полицейски участък, слушаха скандиранията на маршируващите отряди на патриотичната младежка организация и бяха сигурни, че в един момент от утрешната церемония ще ги претрепят насред площада. По всички обществени здания висяха огромни портрети на президента, а съпругите на дипломатите обмисляха как с мигрената си да извинят своето отсъствие от тържествата.

В залостения дворец, обграден от верните си стражи, президентът Жан Кимба седеше зад бюрото си и очакваше да настъпи шестата годишнина от идването му на власт.

 

 

Същия следобед „Тоскана“ обърна курса и започна бавно да се спуска със смъртоносния си товар на юг към крайбрежието на Зангаро.

Шанън стоеше на мостика, отпиваше от кафето си и обясняваше на Валденберг каква точно позиция трябва да заеме корабът.

— До залез слънце ще го задържите на дрейф леко на север от границата — каза наемникът. — Към девет часа вечерта ще потеглите отново и ще поемете диагонално към брега. Между залез слънце и девет часа ще трябва да пуснем три лодки зад кърмата, напълно снаряжени. Хората също ще слязат в тях. Това ще стане на светлината на фенерчетата, но далеч от сушата. Поне на десет мили навътре в морето. Когато към девет часа отново потеглите, ще гледате да поддържате съвсем малка скорост, за да стигнете към два часа след полунощ на една миля северно от полуострова и на четири мили навътре в морето. В тази позиция корабът няма да се вижда от града, при положение че светлините ви са загасени. Доколкото знам, в Кларънс няма радар, освен ако някой кораб не е акостирал в пристанището.

— Дори и да е така, той може да няма радар — каза Валденберг. Той се беше надвесил над морската карта на крайбрежието и измерваше разстоянията с пергел и линийка. — Кога ще тръгне първата лодка?

— В два часа. В нея ще бъде групата на Дюпре с минохвъргачките. Другите две лодки ще се отправят към брега един час след първата. Добре ли е така?

— Добре е — каза Валденберг. — Ще ви закарам точно на място.

— Трябва да е съвсем точно — наблегна Шанън. — Ако в Кларънс въобще има някакви светлини, ще ги видим едва когато заобиколим полуострова. Така че ще трябва да се ориентираме на сляпо по компасите и по скоростта, докато видим очертанията на брега, а това ще стане навярно на стотина метра от него. Всичко зависи от небето. Зависи дали ще ни поднесе облаци или луна и звезди.

Валденберг кимна. Останалата част от плана му беше ясна. След като чуе началото на стрелбата, той трябваше да пусне „Тоскана“ към входа на пристанището и отново да я остави на дрейф на две мили южно от Кларънс и на четири мили навътре от края на полуострова. Оттам нататък трябваше да чака сигнали по радиостанцията. Ако всичко се развива нормално, щеше да остане на място до изгрев слънце. Ако нещата са тръгнали зле, трябваше да запали светлините на мачтата, на форпика и на кърмата, за да насочи към „Тоскана“ оттеглящите се бойци.

Тази вечер се стъмни рано, защото небето беше облачно и луната щеше да се покаже едва в малките часове на нощта. Вече беше започнал сезонът на дъждовете и през последните три дни небето на два пъти се продъни. Прогнозата за времето по радиото, която всички изслушаха с притаен дъх, предвиждаше вихрушки на някои места по крайбрежието, но не и ураганни ветрове. Оставаше им да се молят да не завали пороен дъжд, докато са на открито в лодките си или по време на битката за двореца.

Малко преди залез слънце извадиха мушамите и ги струпаха в редици по главната палуба. А когато се стъмни, Шанън и Нобиато започнаха да организират прехвърлянето на лодките зад кърмата. Първа мина през борда лодката на Дюпре. Нямаше смисъл да се използва кранът. Най-ниската точка на кораба беше само на около два метра и половина от водата. Шанън и първият помощник спуснаха лодката на ръка, а Семлер и Дюпре скочиха в нея.

Двамата хванаха тежкия двигател и заедно го положиха на мястото му, като здраво го завинтиха на задната дъска. Преди да е поставил дървения похлупак, Семлер запали „Джонсън“ и го остави да работи две минути. Механикът беше прегледал основно трите двигателя. Машината работеше като часовник. Когато сложиха отгоре заглушителната кутия, шумът се превърна в тихо жужене.

Семлер отново се качи на кораба и започна да спуска снаряжението в протегнатите ръце на Дюпре. Първо слязоха подпорните плочи и мерниците на двете минохвъргачки, а после и самите минохвъргачки. Дюпре беше предвидил четиридесет мини за двореца и още двайсет за бараките. В лодката влязоха шейсет мини, заредени и готови да детонират при попадение.

Южноафриканецът взе със себе си и двата ракетни пистолета, десет магнезиеви ракети, една от захранваните с газ сирени, един радиотелефон и бинокъл. През рамото му беше преметнат личният му шмайзер, а на колана му висяха пет пълни пълнителя. В лодката се смъкнаха и двамата африканци, които се числяха към групата му — Тимъти и Сънди.

Когато всичко беше готово, Шанън хвърли поглед през парапета към трите лица, които го гледаха на слабата светлина на фенерчетата.

— Късмет! — окуражи ги той тихо.

Вместо отговор Дюпре вдигна палеца и кимна. Семлер, който държеше въжето на лодката, тръгна към кърмата. Долу Дюпре оттласкваше лодката от корпуса на кораба. Когато гуменият съд потъна в пълен мрак зад кърмата, Дюпре върза въжето за парапета и остави трима бойци да се полюшкват сред вълните.

Втората лодка свалиха доста по-бързо, защото вече знаеха чалъма. Марк Вламенк и Семлер слязоха да нагласят двигателя. Това беше тяхната лодка. Вламенк вземаше със себе си една базука с единайсет снаряда, два от които щеше да носи лично, а останалите щяха да са у неговия носач Патрик. Семлер държеше личния си шмайзер, а на колана му имаше сумка с пет пълнителя. На врата му висеше бинокъл, а за единия му крак с каишка беше прикачен радиотелефонът. Семлер беше единственият в групата, който говореше немски, френски и нелош английски и по тази причина щеше да бъде свръзката на щурмовия отряд. Когато двамата бели се настаниха в лодката, Патрик и Джинджа (човекът на Семлер) се спуснаха по въжената стълба и заеха местата си.

Втората лодка също беше изтеглена зад кърмата, а въжето на Дюпре мина в ръцете на Семлер, който го завърза за собствената си лодка. Двете надуваеми моторници се полюшкваха една след друга зад корпуса на „Тоскана“. Разделяше ги само дължината на въжето, но новите им обитатели не си размениха и една дума.

За Лангароти и Шанън остана третата лодка. Към тяхната група се числяха Бартоломю и Джони. Джони беше едър и вечно ухилен боец. Когато за последен път се биха заедно, той бе повишен в чин капитан по настояване на Шанън, но отказа да поеме собствена рота, както повеляваше новият му чин, и предпочете да остане при ирландеца и да му помага.

Шанън, който се задържа последен на борда на „Тоскана“, тъкмо се канеше да слезе по стълбата, когато Валденберг се приближи откъм мостика и дръпна наемника за ръкава. Изтегли го встрани и тихо каза:

— Май че се появи един проблем.

Шанън замръзна при мисълта, че се е случило нещо наистина сериозно.

— Какъв проблем?

— Друг кораб. Хвърлил е котва точно срещу Кларънс, малко по-навътре от нас.

— Кога го забелязахте?

— Преди доста време — каза Валденберг. — Но мислех, че се движи на юг като нас или пък в обратна посока. Оказа се обаче, че не е така.

— Абсолютно ли сте сигурен?

— Абсолютно. Когато се спускахме към Зангаро, се движехме толкова бавно, че ако този кораб плаваше в същата посока, отдавна щеше да ни е задминал. Ако вървеше на север, също трябваше да се е загубил. Явно е неподвижен.

— Разбрахте ли какъв е и откъде е?

Германецът поклати глава.

— На радара изглежда като товарен кораб. Нищо друго не мога да кажа, освен ако не се свържем с тях.

Шанън помисли няколко минути.

— Ако е товарен кораб, който иска да влезе в пристанището, не е ли най-вероятно да изчака до сутринта?

Валденберг кимна.

— Твърде възможно. Малките пристанища по африканското крайбрежие обикновено не приемат кораби през нощта. Така че възможно е да остане закотвен до сутринта и едва тогава да поиска разрешение за влизане в пристанището.

— Щом вие сте ги забелязали, значи и те са ви видели — каза Шанън.

— Няма начин. Радарът им със сигурност ни е хванал.

— А дали може да хване лодките?

— Едва ли — отговори капитанът. — Твърде ниски са за него.

— Продължаваме — каза Шанън. — Вече е късно за други решения. Остава ни да се надяваме, че това е товарен кораб, който ще изчака утрото извън пристанището.

— Няма начин да не чуят стрелбата — каза Валденберг.

— И какво от това?

Германецът се ухили.

— Нищо. Само че ако щурмът се провали и не можем да се измъкнем оттук преди изгрев слънце, те ще видят името на кораба ни с биноклите си.

— Значи щурмът не бива да се проваля. Продължавайте да действате според заповедите!

Валденберг се върна на мостика. Черният доктор, който досега мълчаливо стоеше отстрани, се приближи към наемника.

— Успех, майоре каза той с перфектно английско произношение. — Бог да ви пази.

Шанън се готвеше да отговори, че предпочита да го пази някой добър автомат, но се въздържа. Той знаеше, че тези хора приемат религията много навътре. Наемникът кимна, каза „благодаря“ и мина през борда.

Той се настани в мрака и погледна нагоре към силуета на кърмата. Тишината беше пълна. Нарушаваше я само плисъкът на вълните по гумения корпус на лодките. От време на време при руля на „Тоскана“ излизаше слабо клокочене. Откъм сушата не се чуваше никакъв шум, защото наемниците се намираха достатъчно далеч от града. А по времето, когато щяха да се приближат на такова разстояние, че да могат да чуват гълчава и смях, вече щеше да е късно след полунощ и би следвало всички да са заспали. Всъщност в Кларънс едва ли често се смееха, но Шанън много добре знаеше на какво огромно разстояние се разпространява един изолиран звук през нощта. Затова всичките му хора както в лодките, така и на „Тоскана“ се бяха заклели да мълчат и да не пушат.

Ирландецът си погледна часовника. Беше девет без четвърт. Той се облегна назад и зачака.

Точно в девет „Тоскана“ започна да боботи и водата зад кърмата и се разпени. Светлата бяла диря плисна вирнатия нос на лодката на Шанън. Корабът потегли, а ирландецът потопи ръката във водата и усети напористата й милувка. Имаха пет часа, за да изминат двайсет и осем морски мили.

Небето все още беше облачно, а въздухът като в парник, но през една дупка проникваше бледата светлина на звездите. Зад себе си Шанън виждаше Вламенк и Семлер на другия край на шестметровото въже, а някъде зад тях и Джони Дюпре следваше дирята на „Тоскана“.

Тези пет часа бяха кошмарни. Пълно бездействие. Можеха само да гледат и да слушат. Но всъщност не се виждаше нищо освен тъмнината и нищо не се чуваше освен тътен на буталата, които работеха някъде в корпуса на „Тоскана“. Въпреки приспивното полюшкване на лодките никой не мигна, защото напрежението с всеки изминал миг нарастваше.

Накрая тези часове все пак се изнизаха. Часовникът на Шанън показваше два и пет, когато двигателите на „Тоскана“ спряха и корабът легна кротко върху водата. Откъм кърмата се чу леко изсвирване. Това беше Валденберг, който даваше сигнал на Шанън, че са стигнали до мястото за отделяне на лодките. Шанън извърна глава, за да предаде на Семлер, но Дюпре очевидно беше чул сигнала на капитана, защото след няколко секунди го чуха да форсира двигателя си. Въобще не виждаха отдалечаващата се лодка. Чуваха само бръмченето на заглушения двигател.

Големия Джони Дюпре стискаше румпела в дясната си ръка, а с лявата държеше компаса близо до очите си. Той знаеше, че трябва да измине четири мили и половина диагонално към брега и да се опита да изведе лодката от външната страна на северния рог, който огражда пристанището на Кларънс. С оборотите, които поддържаше, и при този курс се надяваше да стигне до мястото за трийсет минути. На двайсет и петата минута щеше съвсем да намали оборотите на двигателя и да се ориентира къде се намира. Разполагаше с един час да разположи минохвъргачките и ракетните установки. След това останалите също щяха да слязат на брега. Но през този един час той щеше да е сам с двамата африканци. Така че бяха длъжни безшумно и незабелязано да подготвят малката си батарея.

Двайсет и две минути след като се отделиха от „Тоскана“, Дюпре чу едно тихо „пст“. Това беше Тимъти, който бе заел наблюдателен пост на носа. Дюпре вдигна поглед от компаса и видя нещо, което го накара моментално да отпусне газта. Намираха се съвсем близо до бреговата ивица, на не повече от триста метра. На слабата звездна светлина, която проникваше през дупката в облаците, се очертаваше една непрекъсната тъмна линия. Присвил очи, Дюпре се взираше в мрака. Придвижи лодката още двеста метра към брега. Едва тогава различи мангровите дървета и чу плясъка на водата между корените им. Далеч надясно се виждаше краят на този растителен пояс, а още по-нататък небето и морето се съединяваха в линията на хоризонта. Намираха се от северната страна на полуострова, на три мили от основната брегова линия.

Южноафриканецът извъртя лодката обратно и на съвсем ниски обороти, почти напълно безшумно, пое отново към морето. Нагласи румпела така, че да държи курс успоредно на полуострова, който се виждаше на половин миля разстояние. В един момент лодката стигна до края, където се намираше Кларънс, и бавно се насочи към брега. След около двеста метра наемникът различи дългия, нисък пясъчен рог, който търсеше, и на трийсет и осмата минута след отделянето на „Тоскана“ той загаси двигателя и остави лодката да се доближи по инерция до сушата. Чу се лекото пристъргване на гуменото дъно върху едрозърнестия пясък.

Дюпре внимателно се изправи, прескочи няколко купчини снаряжение, прехвърли крак през борда и стъпи на пясъка. Намери въжето и го хвана, за да не позволи на прибоя да изтласка лодката от брега. В продължение на пет минути тримата бойци останаха неподвижни и напрягаха слух да доловят някакъв звук откъм града, който се намираше на около четиристотин метра вляво по склона, който се извисяваше пред очите им. Нищо не чуха. Явно никой не беше ги забелязал.

Когато се увери, че всичко е спокойно, Дюпре измъкна от колана си един клин, заби го дълбоко в пясъка и здраво привърза въжето за него. После изтича приведен и пъргаво се изкатери по склона. Той се издигаше на не повече от петнайсет метра над морското равнище и беше обрасъл с храсталаци, които шумоляха между краката на наемника. Но прибоят заглушаваше това шумолене, а то и бездруго беше прекалено тихо, за да го чуят в града. Дюпре приклекна на билото на възвишението, което затваряше пристанището от едната страна, и се огледа. Наляво пясъчният рог се губеше в мрака. Точно пред погледа му се простираше огледално гладката вода на пристанището. На десетина метра вдясно се виждаше краят на възвишението.

Дюпре се върна в лодката и шепнешком заповяда на двамата африканци да разтоварват. Самият той започна да поема една по една частите на снаряжението и да ги пренася горе на билото. Металните части бяха увити в брезент, за да се избегне дрънченето при допира им.

Когато прехвърли целия комплект, наемникът се захвана да подготви минохвъргачките за стрелба. Работеше бързо и тихо. Шанън му беше казал, че към края на възвишението има уширен, равен участък. Именно там разположи първата, основна минохвъргачка. Ако изчисленията на Шанън бяха точни, а Дюпре вярваше, че това е така, центърът на двора на двореца трябваше да се намира на 721 метра от това място. С помощта на компаса той насочи цевта в направлението, което също му беше дал Шанън. Накрая нагласи мерника в положение, което трябваше да изпрати първата ориентировъчна мина максимално близо до целта.

Дюпре знаеше, че от това положение няма да вижда целия дворец, а само последния етаж. Попаденията на мините щяха да останат извън полезрението му. Но от това място щеше да вижда експлозиите зад склада в другия край на пристанището, а това беше достатъчно.

Когато приготви първата минохвъргачка, наемникът се залови с втората. Постави подпорните й плочи на десетина метра по-близко до града и насочи цевта към казармите. Пак Шанън му бе съобщил разстоянието и направлението. Точността на втората минохвъргачка не беше от решаващо значение, защото нейната цел бе да посипе огън и жупел в района на бившия колониален полицейски участък и да разпръсне паникьосаните зангарийски войници. С нея щеше да стреля Тимъти, който при последното сражение служеше като сержант при южноафриканеца.

Дюпре струпа една дузина мини при втората минохвъргачка, постави Тимъти до нея и му прошепна няколко последни указания.

Между двете минохвъргачки разположи ракетните установки и натъпка в двете цеви по една ракета, а други осем остави наблизо. Знаеше, че ракетите имат живот двайсет секунди, което означаваше, че за да успее да се справи както с тях, така и с минохвъргачките, ще трябва да действа доста чевръсто. Сънди щеше да му подава мини от купчината до първата минохвъргачка.

Когато нагласи всичко, наемникът си погледна часовника. Три и двайсет и две след полунощ. Помисли си, че Шанън и другите трябва вече да наближават брега. После взе радиотелефона, опъна изцяло антената, включи комутатора и изчака трийсет секунди, докато загрее. Оттук нататък нямаше да се налага да го изключва. Дюпре натисна сигналния бутон три пъти на интервали от по една секунда.

На около миля от брега Шанън държеше румпела на първата лодка и се взираше напред в тъмнината. Вляво от него Семлер държеше втората лодка на постоянна дистанция. Именно германецът чу трите кратки сигнала, които излязоха от приемника на коляното му. Той сви плавно и прилепи лодката си до борда на Шанън. Ирландецът погледна към другата лодка. Семлер подсвирна тихо и отново се отдалечи на предишните два метра дистанция. Шанън се успокои. Разбра, че Семлер е чул сигнала на Дюпре, което означаваше, че огромният южноафриканец е подготвил всичко и ги очаква. Две минути по-късно, на около хиляда метра от брега, Шанън съзря малката премигваща точица на фенерчето на Дюпре. Падаше се леко надясно и това му показа, че се движи много на север. Двете лодки заедно промениха курса. Шанън се опитваше да си спомни откъде точно е дошла светлината, за да се насочи на сто метра вдясно от тази точка. Там би трябвало да се намира входът на пристанището. Когато двете лодки приближиха на триста метра от края на възвишението, Дюпре долови приглушеното бръмчене на двигателите и отново пресветна. Шанън забеляза светлината и коригира курса с няколко градуса.

Две минути по-късно лодките, тихи като пчелички, минаха покрай мястото, където клечеше Дюпре, на петдесет метра навътре в морето. Южноафриканецът видя бялата диря и мехурите от бълбукащите под водата ауспуси. После лодките се отдалечиха и през тихите води на пристанището се отправиха към склада на отсрещния край.

На брега всичко изглеждаше спокойно. Шанън съзря контурите на склада, които се очертаваха на фона на леко просветлелия небосклон. Той насочи лодката си малко вдясно и я спря на рибарския плаж сред канута и провесени мрежи.

След малко и Семлер изведе лодката си на брега, на няколко метра встрани. Двата двигателя изгаснаха едновременно. Наемниците, също като Дюпре, останаха неподвижни в продължение на няколко минути, за да се уверят, че не ги очакват изненади. Взираха се в изкорубените скелети на рибарските канута и се опитваха да различат сред тях фигурите на скрити войници. Засада нямаше. Шанън и Семлер слязоха на пясъка, забиха два клина и привързаха лодките за тях. Останалите също наскачаха. Шанън прошепна „Хайде, след мен“ и поведе отряда към стръмния склон на широкото двеста метра плато между пристанището и заспалия дворец на президента Жан Кимба.

Бележки

[1] Боже в небесата! (нем.) — Б.пр.