Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

ПЪРВА ЧАСТ
КРИСТАЛНАТА ПЛАНИНА

1.

Джек Мълруни размърда туловището си върху платненото походно легло под защитната мрежа против комари и се загледа на изток към просветляващия небосвод. Мракът отстъпи съвсем леко, но достатъчно да се различат дърветата, които се извисяваха край поляната. Джек дръпна от цигарата си и отправи една ругатня към праисторическата джунгла, която го обграждаше, а после като всички стари пришълци в Африка се попита за пореден път защо въобще се е върнал на този проклет континент.

Ако се бе заел сериозно да анализира този въпрос, щеше да признае, че не би могъл да живее никъде другаде. Със сигурност не и в Лондон или на друго място във Великобритания. Той не можеше да понася градовете, рамките и правилата, данъците, студа. Като всички стари пришълци, Джек ту обичаше, ту ненавиждаше Африка, но приемаше, че през последния четвърт век тя се е просмукала в кръвта му заедно с маларията, уискито и милионите ужилвания и ухапвания на всевъзможни насекоми.

Той дойде от Англия на двайсет и пет годишна възраст, след като пет години работи като монтьор в Кралските военновъздушни сили. Част от този срок прекара в Такоради, където подготвяше разнебитени самолети „Спитфайър“ за следващите им полети по дългия маршрут до Източна Африка, Близкия изток и обратно. Тогава за първи път видя Африка и когато през декември 1945 се уволни от армията и си получи възнаграждението, той се сбогува с мразовития купонен Лондон и се качи на един кораб за Западна Африка. Бяха му казали, че в Африка човек може да натрупа състояние.

Там не намери несметни богатства, но след като обходи континента, придоби малка концесия за добив на калай в платото Бенуе на осемдесет мили от нигерийския град Джос. Цените бяха добри, докато течеше малайската криза, и калаят се продаваше скъпо. Джек се трудеше редом със своите работници африканци и в английския клуб, където белите дами бъбреха до насита за последните дни на империята, се говореше, че се е превърнал в „дивак“ и че проявява „дяволски лош вкус“. Истината бе, че Мълруни предпочиташе африканския начин на живот. Обичаше джунглата, обичаше африканците, които сякаш не му се сърдеха, когато ги хока, ругае и бие, за да ги накара да свършат повече работа. Пиеше с тях палмово вино и съблюдаваше племенните табута. Не се отнасяше надменно с тях. Срокът на калаената му концесия изтече през 1960, малко преди да бъде обявена Независимостта, и той отиде да работи като търсач в една компания, която притежаваше по-голяма и по-доходоносна концесия. Наричаше се „Мансън Консолидейтид“. Когато през 1962 тази концесия също приключи, Джек постъпи като щатен служител на компанията.

На петдесет години той все още беше голям, здрав мъж с едър кокал и як като бик. Имаше огромни ръце, нацепени и набраздени от годините, прекарани в рудниците. Джек прокара едната от тях през своята буйна чуплива бяла коса, а с другата изгаси цигарата си в мократа червена пръст под леглото. Сега вече беше по-светло. Скоро щеше да се разсъмне. Чуваше се как готвачът раздухва огъня на другия край на поляната.

Мълруни наричаше себе си минен инженер, макар че нямаше диплома нито по минно дело, нито по инженерство. Беше изкарал курсове и по двете специалности, а към тях бе добавил онова, което не може да се научи в нито един университет — опита от двайсет и пет години усилен труд. Беше копал за злато по река Ранд и за мед край Ндола. Бе дълбал за скъпоценната вода в Сомалия и за диаманти в Сиера Леоне. Можеше инстинктивно да разбере, че една шахта не е добре укрепена, а наличието на руда усещаше с носа си. Или поне така твърдеше той, а след като Джек е поел обикновената си вечерна доза от осемнайсет бири, никой във временното геоложко селище не би се заел да оспорва подобно изхвърляне. В действителност той беше един от последните стари търсачи. Знаеше, че „МанКон“, както съкратено се наричаше компанията, му поверява дребните задачи, свързани с навлизане навътре в джунглата и дивата пустош, която бе отдалечена на мили от цивилизацията и все още не беше проучена. Но на него това му харесваше. Той предпочиташе да работи сам. Така беше свикнал да живее.

Последната му задача отговаряше изцяло на тези условия. От три месеца търсеше находища в подножието на една планинска верига, наречена Кристалната планина, която се намираше във вътрешността на Република Зангаро — малка територия на западноафриканското крайбрежие.

Бяха му казали къде да съсредоточи проучванията си — в района на самата Кристална планина. Веригата от големи масиви и върхове със заоблени била, високи между 1 000 и 1 500 метра, пресичаше републиката от единия край до другия, успоредно на крайбрежието и на четиридесет мили навътре от него. Планината разделяше крайбрежната равнина от вътрешността на страната. Веригата беше прекъсната само на едно място и през този проход минаваше единственият път. Това беше тесен черен път, изпечен като бетон през лятото и мек като блато през зимата. Отвъд планината живееше племето винду, чийто стадий на развитие отговаряше на желязната ера, ако не се вземе под внимание фактът, че използваха дървени оръдия на труда. Джек беше обиколил доста диви места, но се кълнеше, че никога не е виждал нищо по-назадничаво от вътрешността на Зангаро.

От обратната страна на веригата се намираше масивът, който бе дал името си на цялата планина. Преди четиридесет години някакъв самотен мисионер проникнал навътре в планината, отклонил се на юг, тръгнал по прохода и след двайсет мили съзрял едно възвишение, отделено от останалите. Предната нощ се излял пороен дъжд, един от многото, които довеждат годишната сума на валежите до 300 инча през петте дъждовни месеца. Когато свещеникът погледнал към планината, му се сторило, че тя блести под утринното слънце, и я нарекъл Кристалната планина. Отбелязал името в своя дневник. След два дни го пречукали и го изяли. Дневникът бил открит след година от патрул на колониалната армия. Служел за талисман на хората от едно местно село. Войниците изпълнили дълга си и опустошили селото, а после се върнали на крайбрежието и предали дневника на мисионерското общество. Така името, което свещеникът дал на масива, останало, макар че всичко друго, сътворено от него за този неблагодарен свят, било забравено.

Онова, което мисионерът видял на утринната светлина, не било кристал, а хиляди поточета, изпълнени с водата на нощния дъжд, които се спускали по склона на планината. Дъжд се стичал и по другите склонове, но не се виждал под гъстата растителност, която, гледана отдалеч, прилича на дебело зелено одеяло, а когато човек навлезе в нея, се оказва ад, наситен с изпарения. Онова възвишение блестяло със своите хиляди ручейчета, растителността по неговите склонове била значително по-рядка. На свещеника, а и на десетина други бели, които не били виждали масива, не им минало през ум да се попитат защо е така.

След като живя в продължение на три месеца сред ада от изпарения на джунглата, която заобикаляше Кристалната планина, Мълруни разбра защо.

В началото той обходи цялата планина и установи, че между склона, обърнат към морето, и останалата част от веригата съществува значително разстояние. Така Кристалната планина бе разположена като самотен масив на изток от основната верига. Понеже беше по-ниска от най-високите върхове откъм морето, тя не се виждаше от другата страна. Нито пък се открояваше с нещо особено освен с факта, че по нея се стичаха повече потоци, изчислено пропорционално на базата на миля разстояние, отколкото по другите склонове на север и на юг.

Мълруни преброи всички потоци както по Кристалната планина, така и по съседните възвишения. Нямаше никакво съмнение. След дъжд вода се стичаше и по другите хълмове, но голяма част от нея попиваше в почвата. Почвеният слой по околните хълмове беше дебел шест метра, а върху скалната основа на Кристалната планина почти нямаше почва. Джек накара своите работници, хора от племето винду, да пробият серия от дупки с ръчната сонда, която носеше със себе си, и потвърди разликата в дълбочината на почвения слой на двайсет места. След пробите се замисли на какво се дължи тази разлика.

В продължение на милиони години пръстта се е образувала при разлагането на скалната маса и от праха, който вятърът разнасял. И макар че част от този слой се свличал след всеки дъжд заедно с потоците, от тях попадал в реките, а оттам в плитките тинести устия, известно количество пръст оставало отложено в малки пукнатини, незасегнато от водата, която дълбаела дупки в меката скала. А тези дупки се превръщали в отводнителни системи, така че част от дъждовната вода се стичала по склона, изравяйки все по-дълбоки и по-дълбоки канали, а част от нея попивала в земята. Тези два процеса оставяли непокътната по малко почва. Така почвеният слой се натрупвал, ставал все по-дебел и по-дебел с всеки изминат ден и хилядолетие. Птиците и вятърът пренасяли семена, които намирали ниши от пръст и се развивали на тези места, като корените им подпомагали процеса на задържане на почвата върху планинските склонове. Когато Мълруни видя тези възвишения, пръстта по тях беше достатъчно обилна, за да изхрани мощни дървета и оплетени пълзящи растения, които покриваха склоновете и билата на всички хълмове. На всички хълмове с изключение на един.

По него водата не бе успяла да издълбае канали, които да се превърнат в потоци, нито пък бе успяла да попие в скалната маса. Това се отнасяше особено за най-стръмната страна, която гледаше на изток, към вътрешността. Тук пръстта се бе натрупала в падини и върху тях бяха израснали островчета от храсти, трева и папрат. За да се заловят едно за друго, растенията се бяха разтегнали от ниша до ниша, оплитайки тънка мрежа от пипала и лиани над голата скала, подмивана постоянно от стичащата се през сезона на дъждовете вода. Именно тези блещукащи водни петна сред зеленината беше видял мисионерът, преди да умре. Причината за различието беше проста. Обособеният масив беше изграден от скала с друг състав. Стара скала, твърда като гранит, за разлика от меката по-млада скална основа на главната планинска верига.

Мълруни завърши обиколката на планината и установи с пълна сигурност този факт. Това му отне две седмици. Откри също, че по Кристалната планина се стичат не по-малко от седемдесет ручея. Повечето от тях се вливаха в трите главни потока, които се оттичаха на изток към една дълбока долина в подножието. Забеляза и нещо друго. Покрай бреговете на потоците, които се стичаха по този масив, цветът на почвата беше различен. Различна беше и растителността. Някои от растенията имаха същия вид, но други въобще не бяха представени, макар че се развиваха по съседните хълмове и край бреговете на техните потоци. Общо взето, растителността край потоците на Кристалната планина беше по-рядка. Това не можеше да се обясни с липса на почва, защото пръст имаше предостатъчно.

Тя криеше нещо друго, нещо, което спираше растежа на видовете край бреговете на потоците.

Мълруни се зае да картографира седемдесетте потока, които привлякоха вниманието му. Съставяше картата в движение. Взе и пясъчни проби от коритата на потоците, като започна с повърхностния слой, а после задълба до основата. При всяка процедура той изваждаше две пълни кофи с пясък, изсипваше ги върху една мушама и се залавяше с оформянето на конуси и четвъртинки. Такъв е процесът на вземане на проби. Джек струпваше пясъка на конусовидна купчинка, после го разделяше на четвъртинки с острието на лопатата, вземаше двете крайни четвъртинки и ги смесваше отново, за да направи нов конус. След това разделяше и този конус на четвъртинки. Продължаваше по същия начин, докато получи профил на пробата с тегло от килограм до килограм и половина. След сушене пясъкът се изсипваше в обшита с полиетилен брезентова торба. После на торбата грижливо се поставяха печат и етикет. За един месец той събра в шестстотин торби 750 килограма дребнозърнест и едрозърнест пясък от коритата на седемдесетте потока. След това се зае със самата планина.

Вече знаеше, че лабораторното изследване ще установи, че в пясъка от чувалите се съдържат определени количества алувиален[1] калай, дребни частици, отмивани в продължение на десетки хиляди години, а това би доказало, че в недрата на Кристалната планина има каситерит (калаена руда).

Той раздели лицата на масива на отделни секции, опитвайки се да открие изворите на потоците и скалните основи, които го подхранваха през влажния сезон. Към края на седмицата разбра, че в скалата няма основна жила, и предположи наличието на това, което геолозите наричат разсеяно отлагане. Навсякъде имаше белези на минерализация. Под разпрострелите се пипала на растенията Джек намери скални отломъци, пронизани от жилки, широки около сантиметър вени от млечнобял кварц, подобни на капилярите на носа на алкохолик. Преплитаха се в огромна мрежа по лицето на скалата.

Всичко, което виждаше около себе си, му казваше: „Калай.“ Той обиколи цялата планина още три пъти и наблюденията му потвърдиха разсеяното отлагане. Белите жилки присъстваха навсякъде в тъмносивата скала. Издълба дупки с чук и длето навътре в скалата и видя същата картина. Няколко пъти му се стори, че съзира в кварца тъмни петънца, потвърждаващи наличието на калай.

След това започна да дълбае сериозно, като маркираше находките си на всеки етап. Събра проби от чисто белите кварцови жилки и за да се подсигури, взе проби и от основната скала — скалата между вените. Три месеца след като навлезе в девствената гора на изток от планината, той приключи. Събра нови 750 килограма скална маса, които щеше да отнесе със себе си до крайбрежието. На всеки три дни порции от този тон и половина скала и алувиални проби се пренасяха от неговия работен лагер до базовия лагер, където той сега се излежаваше в очакване на утрото. Всички проби бяха подредени в конуси и покрити с мушама.

След закуска носачите, с които се бе договорил за заплащането още предния ден, щяха да дойдат от селото, за да занесат трофеите му до пътеката, наричана път, която свързваше вътрешността с крайбрежието. Там, в едно крайпътно село, го чакаше неговият двутонен камион, спрян от движение поради липсата на ключа и дистрибутора, които се намираха в раницата на Джек. Камионът би трябвало да е още в изправност, ако местните жители не бяха го нацепили на парчета. Мълруни бе платил на вожда достатъчно, за да го пази. С двайсет носачи отпред, които да дърпат клатушкащия се камион по наклоните и да го измъкват от ямите, той щеше да пристигне в столицата с товара от проби за три дни. След телеграмата до Лондон щеше да му се наложи да изчака няколко дни, докато дойде да го прибере чартърният кораб на компанията. Искаше му се да завие на север по крайбрежната магистрала, да измине стоте мили до съседната република, където имаше подходящо летище, и да изпрати пробите по въздуха. Но в договора между „МанКон“ и зангарското правителство бе записано, че трябва да върне товара си в столицата.

Джек Мълруни се надигна от походното си легло, отметна настрани мрежата и изрева на готвача:

— Хей, Дингалинг, какво стана с това проклето кафе?

Готвачът от племето винду, който разбра единствено думата „кафе“, се ухили, както си беше до огъня, и махна доволно с ръка.

Мълруни тръгна през поляната към брезентовия умивалник и започна да се чеше, понеже комарите нападнаха потното му тяло.

— Проклета Африка — измърмори той, докато си обливаше лицето.

Беше убеден, че е открил както наносен калай, така и скала със съдържание на калай. Оставаше само въпросът колко калай има в тон скала. Като се вземе предвид, че калаят върви по около 3 300 долара за тон, икономическите експерти щяха да определят дали количеството калай на тон скала е достатъчно, за да се открие рудник с цялата си сложна техника и бригади работници. Да не говорим, че щеше да се наложи да се улесни достъпът до крайбрежието чрез теснолинейка, чието изграждане би започнало от нула. Мястото наистина си беше затънтено и недостъпно. Както обикновено, предстоеше всичко добре да се обмисли, да се приеме или да се отхвърли на базата на изчисления, свързани с лири, шилинги и пенита. Така вървяха нещата на този свят. Той шляпна още един комар на ръката си и навлече фланелката.

 

 

След шест дни Джек Мълруни се бе надвесил над парапета на малкия кораб, нает от неговата компания, плюеше през борда и гледаше как се отдалечава зангарийският бряг.

— Гадни копелета — процеди той разярено.

По гърдите и гърба му имаше няколко синини, а на бузата му личеше пресен белег, получен от приклад, когато войниците нападнаха хотела.

Трябваха му два дни да пренесе пробите от дебрите на джунглата до пътеката и още едно изпълнено с пъшкане и пот денонощие, за да се изтегли камионът по изровения черен път от вътрешността до крайбрежието. През сезона на дъждовете въобще не би успял да го направи, а през сухия сезон, който щеше да продължи още месец, твърдите като бетон дупки и бабуни разпердушиниха мерцедеса. Преди три дни той плати на хората от племето винду и ги освободи, а после домъкна разскърцания камион до макадамовата отсечка, която започваше едва на четиринайсет мили от столицата. Оттам му оставаше около час до града и до хотела.

Всъщност „хотел“ не беше точната дума. След извоюването на Независимостта най-големият хотел в града се бе превърнал в долен приют, но поне разполагаше с паркинг. Именно там Джек паркира и заключи камиона, а после пусна телеграма. Направи го точно навреме. Шест часа след като я изпрати, настана страхотна суматоха. Пристанището и летището бяха затворени, а всички съобщения бяха прекъснати по заповед на президента.

Мълруни разбра за това положение, когато група войници, облечени като скитници и размахващи приклади, нахлуха в хотела и започнаха да претърсват стаите. Нямаше смисъл да ги пита какво искат, защото те крещяха на някакво наречие, което не означаваше нищо за него, макар и да му се стори, че различава някои думи от диалекта винду, който работниците му употребяваха през последните три месеца.

Понеже си беше Мълруни, той получи два тупаника с приклад, а после отговори с юмрук. Ударът отпрати най-близкия войник по гръб в коридора, а останалите побесняха. Това, че не последва стрелба, се дължеше на Божията милост, но също и на факта, че войниците предпочитаха да си служат с пушките като с тояги, вместо да търсят сложни механизми като спусъци и предпазители.

Отмъкнаха го в най-близкия полицейски участък, където в продължение на два дни ту го привикваха и крещяха насреща му, ту го изоставяха в една подземна килия. Ако знаеше само какъв късмет е извадил! Някакъв швейцарски бизнесмен, един от малкото чуждестранни гости в републиката, станал свидетел на арестуването му и се уплашил за живота му. Обадил се в едно от шестте европейски и северноамерикански посолства в града. Дипломатите влезли във връзка с „МанКон“, чието име им съобщил бизнесменът, който разгледал личните вещи на Мълруни.

След два дни повиканият кораб пристигнал от едно пристанище малко по-нагоре по крайбрежието и швейцарският консул издействал освобождаването на Мълруни. Без съмнение е бил платен подкуп, а „МанКон“ със сигурност щеше да покрие този разход. Но въпреки това Джек Мълруни не беше на себе си. Когато го освободиха, той намери камиона си разбит, а пробите разпръснати из целия паркинг. Всички скални отломъци бяха маркирани и можеха да бъдат събрани отново, но пясъчните проби се бяха смесили. За щастие, половината от съдържанието на разкъсаните торби, всичко петдесет, бе останало непокътнато. Джек ги запечата отново и ги занесе на кораба. И тук група митничари, полицаи и войници претърсиха целия кораб от кърмата до носа. Крещяха ядосано на хората от екипажа, без въобще да кажат какво търсят.

Ужасеният служител на швейцарското посолство, който придружи Мълруни от участъка до хотела, му каза, че се разнесъл слух за покушение над президента и военните търсели някакъв висш офицер, който според твърденията бил виновен.

Четири дни след като напусна пристанище Кларънс, Джек Мълруни, все още в ролята на бавачка на скалните проби, се завърна в Лутън, Англия, на борда на чартърен самолет. Един камион откара пробите му за анализ в Уотфорд и след медицински преглед при доктора на компанията му разрешиха да излезе в триседмичен отпуск. Отиде да го прекара при сестра си в Дълуич и след по-малко от седмица вече се бе отегчил до смърт.

 

 

Точно три седмици след завръщането на Мълруни сър Джеймс Мансън, почетен командор на Британската империя, председател и генерален директор на „Мансън Консолидейтид Майнинг Къмпани Лимитид“, се отпусна в коженото си кресло, разположено насред кабинета му на десетия, последен етаж в лондонската централа на неговата компания. Погледна още веднъж доклада пред себе си и възкликна:

— Боже мой!

Никой не отговори.

Той се надигна иззад масивното бюро, пресече стаята, отиде до цветните прозорци, обърнати на юг, и се загледа към прострялото се под него лондонско Сити. Тази квадратна миля площ в центъра на старата столица, която беше сърцето на мощна финансова империя, все още с влияние по целия свят, независимо от приказките на нейните зложелатели. За някои забързани тъмносиви буболечки с черни бомбета на главите Сити навярно беше само работно място — досадно и изтощително. Място, което прибира своя данък, като отнема на човека неговата младост, зрелите му мъжки години, средната му възраст и така чак до пенсия. За други, младите и напористите, Сити представляваше храм на възможностите, в който дарбата и трудът се заплащат с издигане в обществото и осигуреност. За романтиците то беше обиталище на великите търговци авантюристи, за прагматика — най-големият пазар в света, а за левия трейдюнионист — място, на което безделниците и презрените богаташи, родени с пари и привилегии, се къпят в удобствата на лукса. Джеймс Мансън беше циник и реалист. Той знаеше какво представлява Сити. То бе чисто и просто една джунгла, а в нея той беше един от тигрите.

Хищник по рождение, Мансън все пак отдавна бе разбрал, че съществуват определени правила, които следва да се спазват публично и да се превръщат на пух и прах в частните дела. Тоест в политиката съществуваше само една заповед, единайсетата: „Не се оставяй да те разкрият.“ Придържайки се именно към първото изискване, той получи преди месец кавалерската си титла, включена в новогодишния списък за удостояване с почетни звания. Предложението излезе от Консервативната партия (официално заради принос към развитието на индустрията, но в действителност заради тайните попълнения в партийния бюджет за общите избори), а бе прието от правителството на Уилсън, защото Мансън подкрепяше политиката му в Нигерия. Изпълнявайки второто изискване, той натрупа своето състояние, като сега притежаваше двайсет и пет процента от акциите на собствената си компания, помещаваше се на последния етаж и имаше няколко пъти по няколко милиона.

Мансън беше шейсет и една годишен, нисък, агресивен, с телосложение на танк. Притежаваше пробивна мощ и пиратска безмилостност, които привличаха жените и плашеха конкурентите му. Беше достатъчно изкусен, за да симулира уважение към двете институции на търговския и политическия живот — Сити и Кралството, — макар да си даваше сметка, че тези два органа биват разяждани от хора, надарени с почти пълна морална безкрупулност, прикривана зад публичния им имидж. Беше прибрал няколко от тях в своя съвет на директорите, включително и двама бивши министри от предишните консервативни правителства. И двамата не отказваха по някой тлъст допълнителен хонорар, далеч надхвърлящ директорските им заплати, с който си плащаха пътешествията до Каймановите или до Бахамските острови. А единият си устройвал интимното забавление да сервира на три-четири облечени в кожа проститутки, самият той пременен със слугинска шапчица, престилка и с лъчезарна усмивка на лицето. Мансън ги намираше за полезни, понеже притежаваха значително влияние и превъзходни връзки, без да имат проблеми със съвестта си. Останалата част от обществото считаше двамата мъже за изявени държавни служители. Така че Джеймс Мансън беше почтен в рамките на правилата, установени в Сити. Правила, които нямаха нищо общо със света на другите хора.

Но в началото, когато започваше, нещата стояха по различен начин и именно затова любопитните да се доберат до неговата биография се изправяха пред поредица от празнини. Много малко се знаеше за първите му стъпки в живота и той беше достатъчно умен, за да запази това положение непроменено. Позволяваше да се разбере, че е син на родезийски машинист, че е израснал недалеч от медните рудници в Ндола, Северна Родезия, днешна Замбия. Дори нямаше нищо против да се знае, че като момче е започнал работа на забоя, а по-късно е натрупал началното си състояние от добив на мед. Но никога не казваше как го е натрупал.

Всъщност той напусна мините твърде млад, още преди да навърши двайсет години. Разбра, че хората, които рискуват живота си под земята сред грохота на машините, никога няма да направят пари. Или поне големи пари. Големите пари се намираха над земята, при това не и в дирекцията на рудниците. Като юноша Мансън се бе занимавал с финанси, изкуство да се използват и обръщат парите, и нощните му бдения над книгите го бяха научили, че от акции в медодобива за една седмица могат да се спечелят повече пари, отколкото един миньор печели за цял живот.

Започна като борсов посредник на рудниците „Ранд“. Навреме пласира няколко незаконно придобити диаманта, пусна няколко слуха, които накараха играчите на борсата да се бръкнат в джобовете, а после продаде няколко концесии с изтекъл срок на лековерни купувачи. Именно по този начин натрупа началното си състояние. Непосредствено след Втората световна война, трийсет и пет годишен, той се озова в Лондон. Разполагаше с подходящите карти в ситуацията на една гладна за мед Великобритания, която се опитваше да изправи на крака своята индустрия. Така през 1943 основа собствена рудодобивна компания. През средата на петдесетте тя стана акционерно дружество, а след петнайсет години вече имаше интереси по целия свят. Мансън беше един от първите, които усетиха предречения от Харолд Макмилан вятър на промените, който скоро щеше да докара независимостта на черните африкански републики, и си направи труда да се срещне и да се запознае с повечето нови, жадни за власт африкански политици, докато преобладаващата част от бизнесмените в Сити все още скърбяха за бившите колонии.

Новите политически мъже откриха в него подходящ партньор. Те разчетоха истината зад историята за неговия успех, а той разчете истината зад прокламираната от тях загриженост за черните им събратя. Те знаеха какво иска той, а той знаеше какво искат те. Така че Мансън им откри сметки в швейцарски банки, а те дадоха на „Мансън Консолидейтид“ рудодобивни концесии на цени, далеч под средните за момента. „МанКон“ процъфтяваше.

Джеймс Мансън натрупа и няколко странични състояния. Последният му удар беше с акциите на австралийската компания за добив на никел „Посейдон“. Когато през късното лято на 1969 акциите на „Посейдон“ стояха на четири шилинга, той дочу, че един екип от проучватели може би е открил нещо на място, върху което „Посейдон“ имаше право да извършва рудодобив. Мансън хвърли заровете и заплати солидна сума, за да разгледа тайно първите доклади на геолозите. В докладите се говореше за никел, при това за много никел. Всъщност на световния пазар не се чувстваше недостиг на никел, но такива факти никога не възпираха борсовите агенти, именно те, а не инвеститорите отпускаха възходящата спирала на акциите.

Той се свърза със своята швейцарска банка — толкова дискретна институция, че единственият знак, с който заявяваше присъствието си, беше една златна табелка, не по-голяма от визитна картичка, закрепена на стената до солидна дъбова врата на една малка уличка в Цюрих. В Швейцария няма брокери. Банките се занимават с всички инвестиции. Мансън възложи на доктор Мартин Щайнхофер, началник на отдел „Инвестиции“ към банката „Цвингли“, да закупи на негово име 5 000 акции на „Посейдон“. Швейцарският банкер влезе във връзка с престижната лондонска фирма на Джоузеф Сибаг и сие и като използва името на „Цвингли“, направи покупката. „Посейдон“ все още държеше на пет шилинга за акция, когато сделката беше осъществена.

Бурята се разрази към края на септември, когато станаха известни размерите на австралийското никелово находище. Акциите започнаха да се покачват и подпомагана от уместни слухове, възходящата спирала се развъртя с шеметна скорост. Сър Джеймс Мансън възнамеряваше да започне да продава при 50 лири за акция, но покачването беше толкова бурно, че той реши да изчака. Накрая прецени, че пикът ще дойде при 115 лири, и нареди на доктор Щайнхофер да започне да продава при сто лири за акция. Дискретният швейцарски банкер така и стори и изчисти целия обем на средна цена по 103 лири за акция. В действителност пикът бе достигнат при 120 лири, след което здравият разум надделя и акциите паднаха до десет лири. Мансън не съжаляваше за разликата от 20 лири, защото знаеше, че трябва да се продава непосредствено преди пика, когато купувачите са все още многобройни. След като изплати всички хонорари, той прибра чисти 500 000 лири, които и досега се съхраняваха в банка „Цвингли“.

Не е съвсем законно един британски гражданин да има сметка в чужда банка, без да уведоми Министерството на финансите, нито пък е законно да получиш за шейсет дни половин милион лири печалба, без да платиш данък върху нея. Но доктор Щайнхофер беше швейцарски гражданин, а и знаеше да си държи устата затворена. Именно за това служеха швейцарските банки.

През онзи февруарски следобед сър Джеймс Мансън се върна при бюрото си, потъна в мекия кожен стол и отново се загледа в доклада, който лежеше върху папката с документи. Беше пристигнал в голям плик, запечатан с восък и маркиран с надпис „лично“. Отдолу се четеше подписът на доктор Гордън Чалмърс, ръководител на отдела за изследвания, проучвания, геокартография и лабораторни анализи, който се намираше извън Лондон. Докладът се отнасяше до тестовете, извършени върху пробите, които човек на име Мълруни донесъл преди три седмици от някаква страна, наречена Зангаро.

Доктор Чалмърс не си служеше с излишни думи. Информацията беше сбита и смислена, Мълруни бе открил някакъв планински масив или възвишение с връх около 1 000 метра над морското равнище и с диаметър при основата близо до 900 метра. Масивът бил леко отделен от планинската верига във вътрешността на Зангаро. Съдържал разсеяно на широка площ минерално находище с равно разпределена концентрация по цялата скална маса, която била от вулканичен тип и милиони години по-млада от пясъчниците по околните хълмове.

Мълруни беше открил многобройни и повсеместни кварцови жилки и предположил наличието на калай. Той се върнал с кварцовите проби върху множество скални отломъци, а донесъл също и пясък от коритата на потоците, които се оттичали по хълма.

Кварцовите жилки наистина съдържали малки количества калай. Но интерес представлявала самата скала. Многократните и разнообразни тестове доказали, че скалата съдържа малки количества никел с ниска концентрация. Скалните отломъци съдържали и значителни количества платина. Наличието й било установено във всички проби и съдържанието било доста равно разпределено. Най-богатата на платина скална маса в света се намирала в рудниците „Рустенберг“ в Южна Африка. Там концентрациите, или „градусите“, достигат до 0,25 от унция на тон скала. Средната концентрация в пробите на Мълруни била 0,8. „Имам честта, сър, да бъда ваш… и т.н.“

Сър Джеймс Мансън знаеше не по-зле от всеки, който се занимава с рудодобив, че платината е третият по скъпоценност метал в света. Знаеше също, че докато сега си седи в стола, тя се котира на пазара по 130 долара за унция. Освен това си даваше сметка, че с нарастващия глад за този метал цената му ще се покачи поне до 150 долара за унция през следващите три години, а след пет години би могла да достигне 200 долара. Не беше много вероятно да се повтори 300-доларовият пик от 1968, защото той беше смехотворен.

Мансън направи някои изчисления в бележника си. Двеста и петдесет кубически метра скала при два тона на кубически метър правеше петстотин милиона тона. Дори и при половин унция на тон скална маса количеството възлизаше на двеста и петдесет милиона унции. Ако разкриването на нов източник на платина снижеше цената до деветдесет долара за унция и ако недостъпността на мястото доведеше разходите по извличането и рафинирането на рудата до петдесет долара на унция, това пак означаваше…

Сър Джеймс Мансън отново се отпусна в стола си и тихо подсвирна.

— Боже мой! В тази планина има десет милиарда.

Бележки

[1] Алувиален — наноссн. — Б.пр.