Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

13.

Беноа Ламбер, известен сред приятелите си и в полицията като Бени, беше дребна риба в престъпния свят и наемник по-скоро на думи. Всъщност той бе гастролирал на сцената на наемниците един-единствен път. Тогава го търсела парижката полиция и това го принудило да вземе самолета за Африка. Пристигнал в Конго и постъпил в Шести отряд под командването на Денар.

По необясними причини командорът харесал плахия дребен французин и му намерил някаква работа в щаба. Така през цялото време Ламбер стоял настрана от бойното поле. Работата му се удавала, защото му предоставяла възможност да разкрие единствената си дарба — магьосническата способност да прави от нищо нещо. Умеел, както се казва, да накара и върбата да роди грозде. В щаба на всяко поделение има нужда от подобен човек. Той останал в Шести отряд почти цяла година. През май 1967 подушил приближаващите смутни времена. Шрам готвел бунта на своя Десети отряд срещу конгоанското правителство. Ламбер предвидил, а предвиждането му се оказало вярно, че Денар също ще бъде въвлечен в тази суматоха, и тогава всички, дори и щабните плъхове, ще усетят вкуса на боя. Преди да е станало късно, Бени побързал да се изнесе в обратна посока.

За негово учудване никой не му попречил.

Като се върнал във Франция, той започнал да си изгражда образ на наемник, а по-късно взел да се представя и за търговец на оръжие. Наемник той със сигурност не беше, но що се отнася до търговията с оръжие, от време на време успяваше да пробута на престъпния свят някой друг пистолет или сандък с пушки. Освен това се бе запознал с един дипломат, който беше готов срещу заплащане да го снабдява с доста прилични сертификати за краен потребител, изготвени на формуляри от чекмеджето на самия посланик и с официален печат на посолството. Преди осемнайсет месеца той сподели това в някакъв бар с един корсиканец на име Лангароти.

Ламбер доста се изненада, когато в петък вечер същият този корсиканец му се обади някъде от провинцията, за да му съобщи, че на другия ден или в неделя в дома му ще го потърси Кат Шанън. Той беше чувал за Шанън и знаеше за омразата на Шарл Ру към ирландския наемник. А неотдавна до ушите му достигна слухът, че Ру бил готов да плати на всеки, който го осведоми за евентуалното пристигане на ирландеца в Париж. След като размисли, Ламбер прие да се срещне с Шанън.

— Да, мисля, че мога да уредя този сертификат — каза той, когато Шанън му обясни какво иска. — Моят човек е все още в Париж. Даже доста често работим заедно с него.

Това беше лъжа, тъй като Бени много рядко работеше по някаква сделка, но в случая беше сигурен, че ще успее.

— Колко? — отсечено попита Шанън.

— Петнайсет хиляди франка — каза Бени Ламбер.

— Ташак ли си правиш? — реагира Шанън на френски.

Това беше една от многобройните фрази, които бе научил в Конго. Тя едва ли присъстваше и в най-добрия речник „Ларус“.

— Ще ти платя хиляда лири. Имай предвид, че тарифата е още по-ниска.

Ламбер изчисли, че сумата се равнява на малко повече от единайсет хиляди франка по обменния курс за деня.

— Дадено — каза той.

— И само да изпееш нещо, ще ти откъсна гръцмуня като на пиле — каза Шанън. — Всъщност не, ще хвана корсиканеца, а той ще започне много по-надолу.

— Нито дума, обещавам! — заяви Бени. — Даваш ми хиляда лири и след четири дни ще имаш документа. А аз съм пълен гроб.

Шанън остави на масата петстотин лири.

— Ще си получиш парите в стерлинги — каза той. — Половината сега, а другата половина, като ми дадеш документа.

Ламбер се приготви да протестира, но навреме разбра, че няма смисъл. Ирландецът не му вярваше.

— Ще те потърся тук в сряда — каза Шанън. — Даваш ми сертификата и прибираш другите петстотин.

Когато гостът му излезе, Бени Ламбер обмисли какво да предприеме. Накрая реши да уреди сертификата, да си вземе възнаграждението и едва тогава да се обади на Ру.

 

 

На следващата вечер Шанън отлетя за Африка със самолета в полунощ. Пристигна по изгрев слънце в понеделник сутринта.

Чакаше го дълъг път с кола. В таксито беше задушно, а двигателят боботеше ужасно. Наближаваше средата на сухия сезон и синьото небе се бе изпружило над палмовите плантации без нито един облак. На Шанън това му харесваше. Дори и след шестте безсънни часа в самолета той усещаше радостта от срещата си с Африка.

Тук се чувстваше много по-свойски, отколкото в градовете на Западна Европа. Близки му бяха звуците и миризмите, селяните, тръгнали на пазар, които се нижеха покрай пътя, жените, които вървяха в индианска нишка с непоколебимо стабилните кошове и вързопи на главата.

Във всяко село, през което минаваше колата, се бе разпрострял обичайният утринен пазар с разнебитените сергии, покрити с палмови клони. Селяните бъбреха и се пазаряха, продаваха и купуваха. Жените подреждаха сергиите, мъжете седяха на сянка и обсъждаха важни въпроси, от които само те отбираха, а голите черни дечица подскачаха из праха и се вряха в краката на родителите си.

Шанън остави и двата прозореца отворени. Седеше удобно облегнат и вдишваше мириса на влага и палми, на пушек и тежки изпарения от реките, които пресичаха. От летището той се обади на номера, който му даде журналистът, и беше сигурен, че го очакват. Най-после по обяд колата стигна до вилата, която беше разположена встрани от пътя сред един частен, макар и малък парк.

Пред портала хората от охраната го претърсиха от глава до пети, преди да му позволят да плати на таксито и да влезе. Когато мина през портала, Шанън разпозна лицето на един от личните адютанти на човека, с когото беше дошъл да се срещне. Адютантът се ухили и леко се поклони. После заведе наемника в една от трите къщи на територията на парка. Покани го в някакъв празен хол. През следващия половин час Шанън остана сам в тази стая.

Той гледаше унесено през прозореца и се наслаждаваше на хладния полъх на климатичната инсталация. Изведнъж чу проскърцване на врата и почти безшумните стъпки на сандали върху керамичните плочки. Обърна се рязко.

Генералът не беше се променил, откакто се разделиха на онова тъмно летище сред джунглата. Брадата му си беше все така пищна, а басовият му глас все така плътен.

— Е, майор Шанън, много малко издържахте. Не можахте ли по-дълго да останете в Европа?

Това беше една от обичайните му задевки. Шанън се ухили и двамата се здрависаха.

— Дойдох тук, защото имам нужда от нещо, сър. И мисля, че трябва да поговорим за това. Става дума за една идея, която ми се върти в главата.

— Един беден изгнаник едва ли може да ви бъде от особена полза — каза генералът, — но аз винаги съм готов да изслушам вашите идеи. Ако добре си спомням, навремето главата ви раждаше добри неща.

Шанън каза:

— Дори и в изгнание, вие разполагате с едно нещо, което може да ми послужи. Вашият народ все още ви вярва. А на мен ми трябват именно хора.

Двамата седнаха да говорят. Пропуснаха обеда и продължиха през следобедните часове. Привечер все още бяха надвесени над диаграмите, които Шанън начерта тук, на място. Той носеше със себе си само чиста бяла хартия и комплект цветни маркери. Опасяваше се да не го претърсят до голо на митницата.

Малко след залез слънце стигнаха до общо становище, а през нощта разработиха плана. Едва към три след полунощ генералът повика колата, която трябваше да откара наемника обратно до крайбрежието, откъдето щеше да хване самолет за Париж.

Разделяйки се на терасата над паркираната кола и застаналия до нея полусънен шофьор, те отново си стиснаха ръцете.

— Ще ви се обадя, сър — каза Шанън.

— А аз ще гледам незабавно да изпратя моите емисари — отговори генералът. — Но най-късно след шейсет дни ще са там.

Шанън беше грохнал от умора. Напрежението от тези непрекъснати пътувания започваше да си казва думата. Безсънните нощи, безкрайната върволица от летища и хотели, разговори и среди го бяха изцедили. В колата той заспа за пръв път от два дни насам, а в самолета за Париж дрямката отново го унесе. Но не можа да заспи дълбоко, защото полетът беше с много прекъсвания. Един час в Угадугу, още час на някакво затънтено летище в Мавритания и последно прекъсване в Марсилия. Самолетът се приземи на „Льо Бурже“ едва към шест часа вечерта. Това беше краят на Ден петнадесети.

 

 

Докато Шанън кацаше в Париж, Мартин Торп се качваше в спалния вагон на нощния влак за Глазгоу, Стърлинг и Пърт. Там щеше да направи връзка с влака за Дънди, където се намираше кантората на старата адвокатска фирма „Далглиш и Далглиш“. В куфарчето си Торп носеше документа, подписан от лейди Макалистър и приподписан от мисис Бартън, както и издадените от банка „Цвингли“ четири чека с единична себестойност 7 500 лири. С всеки от тях можеха да се купят 75 000 от акциите на лейди Макалистър в „Бормак“.

„Двайсет и четири часа“ — помисли си Торп и дръпна щорите на прозореца в спалното купе, за да закрие гледката на гъмжащия от хора перон на гара „Кингс Крос“. Двайсет и четири часа и всичко щеше да е приключило по живо по здраво. А след три седмици — нов директор на Съвета на компанията — послушна марионетка с кукловоди Торп и сър Джеймс Мансън. Той се настани удобно на леглото, подложи куфарчето под възглавницата си, наслади се на допира с него и се вторачи в тавана.

 

 

Същата вечер, във вторник, Шанън се регистрира в един хотел близо до катедралата „Мадьолен“ в самия център на парижкия Осми район. Бе принуден да се откаже от обичайното си убежище в Монмартр, защото там го знаеха като Карло Шанън, а сега използваше името Кийт Браун. Но „Плаца Сюрен“ също не беше лошо място. Наемникът се избръсна, изкъпа се и се приготви да излезе на вечеря. Преди час си запази маса в своето любимо заведение в този квартал — ресторант „Мазагран“. Мадам Мишел му обеща филе миньон, приготвено по негов вкус, със салата от марули и с бутилка „По дьо Ширубл“ за по-лесно преглъщане.

Шанън бе оставил на рецепцията две поръчки за разговор. Обажданията дойдоха едно след друго. Първо го свързаха с някой си мосю Лавалон, който за Шанън без съмнение беше Жан-Баптист Лангароти.

— Намери ли вече спедитор? — попита Шанън, след като се поздравиха.

— Да — отговори корсиканецът. — Намира се в Тулон. Стабилна фирма. С добро име и работи добре. Разполага със склад на митницата при пристанището.

— Продиктувай ми името буква по буква! — каза Шанън и си приготви молив и хартия.

— АЖАНС МАРИТИМ ДЮПО — произнесе Лангароти буква по буква, а след това продиктува адреса. — Изпрати партидите в агенцията с ясен етикет, че са собственост на мосю Лангароти.

Шанън затвори, а след няма и секунда гласът на момичето от централата обяви, че го търси мистър Дюпре.

— Току-що получих телеграмата ти — изрева Джони отсреща.

Шанън му продиктува буква по буква името и адреса на спедитора в Тулон и Дюпре го записа.

— Разбрано — каза той. — Първите четири сандъка са готови и са складирани на митницата. Ще поръчам на лондонските спедитори да пратят стоката в най-скоро време. О, между другото намерих ботуши.

— Браво! — похвали го Шанън.

Той пусна още една поръчка за разговор. Този път даде номера на един бар в Остенд. Минаха петнайсет минути, преди да чуе гласа на Марк.

— Аз съм в Париж — каза Шанън. — Онзи човек с мострите, които исках да разгледам…

— Да — каза Марк. — Свързах се с него. Готов е да се срещнете и да се договорите за цените и другите условия.

— Чудесно. Ще пристигна в Белгия в четвъртък вечер или в петък сутринта. Кажи му, че в петък го каня на закуска в моята стая в хотел „Холидей Ин“, който е близо до летището.

— Знам къде е — отвърна Марк. — Добре, ще му предам и ще ти се обадя.

— Потърси ме утре между десет и единайсет — каза Шанън и затвори.

Едва тогава си надяна сакото за дългоочакваната вечеря, след която най-после щеше да се наспи.

 

 

Докато Шанън спеше, Саймън Ендийн летеше на юг към Африка. Той пристигна в Париж с първия полет в понеделник и веднага взе такси до дахомейското посолство на авеню „Виктор Юго“. Там попълни дълъг розов формуляр — молба за шестдневна виза. Тя беше готова във вторник следобед, малко преди края на работното време на консулския отдел. Успя да хване полета в полунощ до Котону през Ниами. Шанън не би се учудил особено, ако разбереше, че Ендийн заминава за Африка, защото той предполагаше, че прогоненият от страната си полковник Боби задължително играе определена роля в плановете на сър Джеймс, и се досещаше, че бившият главнокомандващ на зангарийската армия се спотайва някъде по обраслото с мангрови дървета крайбрежие и чака сгоден момент да влезе в играта. Но ако Ендийн узнаеше, че Шанън тъкмо се е завърнал от тайно посещение при един генерал в същия район, това щеше сериозно да наруши съня му на борда на самолета ДС–8. Нямаше да му помогне и приспивателното, което взе, за да не се буди по време на полета.

 

 

На другия ден в десет и петнайсет Марк Вламенк позвъни на Шанън в хотела.

— Съгласен е да се срещнете. Ще донесе и мострите — каза белгиецът. — Аз да дойда ли?

— Естествено — каза Шанън. — На рецепцията в хотела ще питаш за стаята на мистър Браун. И още нещо. Купи ли камионетката, за която говорихме?

— Да, защо?

— Този господин виждал ли я е?

Настъпи пауза, докато Вламенк се опитваше да си спомни.

— Не.

— Тогава няма да идваш с нея в Брюксел. Наеми кола и мини да вземеш човека. Разбра ли?

— Да — каза обърканият Вламенк. — Както кажеш.

Шанън, който още се излежаваше, но вече се чувстваше значително по-бодър, си поръча закуска по телефона и влезе под душа за обичайните пет минути — четири минути под гореща и шейсет секунди под леденостудена струя. Когато излезе от банята, кафето и кифличките го чакаха на масичката. Шанън взе слушалката на телефона до леглото и поръча два разговора — с Бени Ламбер в Париж и с мистър Щайн от фирмата „Ланг и Щайн“ в Люксембург.

— Уреди ли онзи документ? — попита той Ламбер.

Гласът на дребния мошеник звучеше напрегнато.

— Да. Вчера стана готов. Имах късмет, че моят човек беше на работа в понеделник и се видяхме още същата вечер. Снощи ми даде документа. Кога го искаш?

— Днес следобед — каза Шанън.

— Добре. Приготвил ли си парите?

— Спокойно, при мен са.

— Тогава ще те чакам в моя апартамент към три часа — каза Ламбер.

Шанън помисли и каза:

— Не, ще се срещнем тук.

Той съобщи на Ламбер името на хотела си. Предпочиташе да се види с него на публично място. Остана изненадан, когато французинът с готовност прие предложението му и дори в гласа му прозвучаха радостни нотки. Имаше нещо гнило в цялата тази история, но Шанън не можеше да го напипа. Не се досещаше, че току-що е предоставил на парижкия мошеник информация, която скоро ще бъде продадена на Ру.

От централата му съобщиха, че номерът на мистър Щайн дава заето, и той предпочете да го потърси по-късно. Стори го след един час.

— Обаждам се по повод на срещата за учредяването на моето холдингово дружество „Тироун Холдингс“.

— Ах, да, мистър Браун — чу се гласът на Щайн отсреща. — Всичко върви нормално. Коя дата предлагате?

— Утре следобед — отговори Шанън.

Уточниха срещата за три часа в кабинета на мистър Щайн. Шанън поръча на рецепцията да му запазят място за експреса Париж — Люксембург, който тръгваше малко след девет сутринта.

 

 

— Длъжен съм да отбележа, че намирам всичко това за много странно.

Външният вид и маниерите на мистър Дънкан Далглиш бяха в пълен унисон с обстановката в кантората му. А в подобна обстановка преди два века навярно е било прочетено завещанието на сър Уолтър Скот.

Адвокатът внимателно разгледа четирите договора за прехвърляне на акции, подписани от лейди Макалистър и приподписани от мисис Бартън. На няколко пъти изрази разочарованието си с междуметия, а в погледите, които стрелкаше към младия господин от Лондон, се съдържаше явно неодобрение. Очевидно не беше свикнал да работи с чекове на швейцарска банка, защото ги държеше като странна вещ между палеца и показалеца на ръката си. Накрая проговори, без да спира да се вглежда в договорите.

— Разбирате ли, лейди Макалистър е получавала и други предложения за продажба на тези акции. Преди винаги е намирала за удачно да се посъветва с фирмата на Далглиш, а аз във всички тези случаи намирах за удачно да й препоръчам да не продава акциите си.

Торп си помисли, че без съмнение и други клиенти пазят по негов съвет купища бумаги, но тази мисъл не промени учтивия израз на лицето му.

— Мистър Далглиш, ще трябва да се съгласите, че господата, които аз представлявам, платиха на лейди Макалистър близо два пъти повече от номиналната стойност на акциите. Тя от своя страна подписа по своя воля договорите и ми предостави правото да получа акциите при представяне на чек или чекове, възлизащи на 30 000 лири. Именно тези чекове в момента държите в ръцете си.

Старецът въздъхна отново.

— Странно, че първо не се е обадила да се посъветва с мен — тъжно каза той. — Обикновено търси съветите ми по всички финансови въпроси. Имам официално пълномощно да представлявам интересите й.

— Но въпреки това нейният подпис е напълно валиден — подчерта Торп.

— Да, да, моето пълномощно по никакъв начин не обезсилва нейния собствен подпис.

— В такъв случай ще съм ви много благодарен, ако ми предадете сертификатите за акциите, защото трябва да се прибирам в Лондон — каза Торп.

Старецът бавно се надигна.

— Моля ви да ме извините, мистър Торп — каза той с достойнство и се оттегли във вътрешната си стаичка.

Торп знаеше, че той ще телефонира в Лондон, и се молеше слуховият апарат на лейди Макалистър отново да е отказал, за да се наложи мисис Бартън да посредничи при разговора. Старият адвокат се върна чак след половин час. В ръцете си държеше голяма пачка пожълтели сертификати за акции.

— Лейди Макалистър потвърди думите ви, мистър Торп. Не че аз се съмнявах в тях, но сам разбирате, че бях длъжен да разговарям с моята клиентка, преди да дам ход на такава крупна сделка.

— Разбирам ви — каза Торп, след което стана и протегна ръка.

Далглиш се раздели с акциите така, сякаш бяха негова собственост.

Час по-късно Торп седеше във влака и се носеше към Лондон през огрените от пролетното слънце поля на Ангъс Каунти.

 

 

На шест хиляди мили от осеяните с пирен шотландски хълмове Саймън Ендийн седеше срещу тромавото туловище на полковник Боби в една малка вила под наем насред жилищната зона на Котону. Той пристигна със сутрешния полет и се настани в близкия до пристанището хотел. Израелецът — управител на хотела — му помогна да открие къщата, в която прогоненият от родината си зангарийски военен търпеше несгодите на изгнанието.

Боби беше непохватен гигант с начумерено скотско лице и огромни ръце. Това съчетание се понрави на Ендийн. Него не го засягаше какви нови беди очакват Зангаро, когато тиранинът Боби смени тиранина Кимба. Той беше дошъл да намери човек, който ще предостави правата върху рудодобива в Кристалната планина на „Бормак Трейдинг Къмпани“ срещу съответен подкуп в личната му банкова сметка. Насреща му седеше именно такъв човек.

Като разбра за заплатата от 500 лири месечно, Боби с охота прие поста консултант на „Бормак“ за западноафриканския регион. Той се направи, че внимателно проучва договора, но англичанинът със задоволство отбеляза, че когато стигна до втора страница, която умишлено бе обърната обратно, зангариецът въобще не реагира. Полковникът беше неграмотен или поне трудно четеше.

Ендийн разясни съвсем бавно клаузите на договора, служейки си с объркания език, на който двамата общуваха — смесица от елементарен френски и развален английски. Боби кимаше със сериозен вид. Очичките му, белязани с мрежа от разширени капиляри, упорито се взираха в договора. Ендийн подчерта, че Боби е длъжен да остане във вилата си и да не напуска околността през следващите два-три месеца. Обеща, че отново ще го посети някъде към края на този срок.

Англичанинът установи, че полковникът още разполага с валиден дипломатически зангарийски паспорт, останал му в наследство от едно посещение зад граница по поръчение на братовчеда на Кимба, който беше министър на отбраната на Зангаро.

Малко преди залез слънце той драсна в долната част на договора някакъв знак, който можеше да мине и за подпис. Всъщност подписът нямаше никакво значение. Едва след време Боби щеше да научи, че „Бормак“ го връща на власт, за да получи права върху рудодобива. Ендийн предполагаше, че ако подкупът бъде достатъчно голям, полковникът няма да се отметне.

На другата сутрин призори Ендийн вече летеше обратно към Париж и Лондон.

 

 

Срещата с Бени Ламбер се състоя според уговорката в хотела. Беше кратка и делова. Ламбер предаде един плик. Шанън го отвори, извади два еднакви листа, които носеха релефния знак на хартията, употребявана от посланика на Република Того във Франция.

Единият лист беше празен. Само в долната му част имаше подпис и печат на посолството. Другият беше официално писмо, в което авторът заявяваше, че е бил оторизиран от правителството на своята страна да използва услугите на… за контакти с правителството на… с цел покупка на оръжие, описано на приложената страница. Писмото завършваше с традиционното уверение, че оръжието е предназначено единствено за въоръжените сили на Република Того и няма да се преотстъпва или продава на друга страна. Този лист също беше заверен с подпис и държавния печат на републиката.

Шанън кимна. Той беше уверен, че Алън Бейкър ще успее да попълни своето име като оторизиран посредник и името на Федеративна република Югославия като продавач по такъв начин, че разликата с основния текст да не си личи. Той даде на Ламбер петстотинте лири, които му дължеше, и излезе от кафенето.

 

 

Като повечето слабохарактерни хора Ламбер беше нерешителен. Вече от три дни се канеше да позвъни на Шарл Ру и да му каже, че Шанън е в града и търси сертификат за краен потребител. Той знаеше, че френският наемник ще прояви голям интерес към новината, но не знаеше защо. Обясняваше си го с факта, че за Ру Париж и живеещите в него наемници са запазен периметър. Едва ли би му се понравило присъствието на чужденец, който идва да договаря оръжие или хора, без да включи Ру в играта като равностоен партньор или, още по-добре, като шеф на проекта. И през ум не би му минало, че никой няма да му повери нова операция, тъй като вече е опропастил доста начинания, прекалено често е приемал подкупи, които са проваляли цели проекти, и е изиграл твърде много наемници.

Но Ламбер се страхуваше от Ру и знаеше, че в един момент ще трябва да му каже. Едва не позвъни преди няколко часа, но се сети, че Шанън има да му дава още 500 лири. Да предупреди Ру при тези обстоятелства означаваше да загуби 500 лири, а французинът нямаше да му даде такава голяма сума само за едно сведение. Това, което Ламбер не знаеше, беше, че Ру е наел човек да убие ирландеца. От своята позиция на пълно неведение той изработи друг план.

Бени Ламбер не беше особено прозорлив, но сега усещаше, че е намерил идеалното решение. Щеше да прибере хиляда лири от Шанън, а после щеше да съобщи на Ру, че ирландецът го е търсил с молба да му намери сертификат и той е отказал. Имаше само една спънка. Бени беше чувал достатъчно неща за Шанън, за да се страхува и от него. Опасяваше се, че ако Ру потърси ирландеца непосредствено след срещата в хотела, Шанън ще се досети кой го е издал. Затова реши да изчака до сутринта.

Когато най-после се обади на Ру, беше станало късно. Ру телефонира незабавно в хотела, представи се с чуждо име и попита дали при тях е отседнал мистър Шанън. Администраторката отговори напълно достоверно, че човек с такова име не е регистриран в хотела.

Подложен на кръстосан разпит, шашардисаният Ламбер заяви, че не е ходил в хотела, а Шанън му е позвънил и му е казал в кой хотел се намира.

Малко след девет Анри Ален, човекът на Ру, се озова пред рецепцията на „Плаца Сюрен“ и установи, че единственият англичанин или ирландец, който предната нощ е преспал в хотела, отговаря по описание на Кат Шанън. Разбра също, че се е регистрирал под името Кийт Браун и че си е резервирал чрез рецепцията билет за експреса до Люксембург, който тръгва в девет часа. Научи и още нещо. Разказаха му за срещата, която мистър Браун е имал предния следобед във фоайето на хотела, и му описаха французина, с когото е разговарял. На обяд Ален докладва всичко на Ру.

Ру, Анри Ален и Реймон Томар се събраха на военен съвет в апартамента на най-изявения френски наемник. Ру обяви крайното решение.

— Анри, този път го изпуснахме, но много вероятно е той още нищо да не подозира. Така че може да се върне в същия хотел, когато пак му се наложи да преспи в Париж. Трябва ми наш човек, много наш човек сред персонала. Когато следващия път онова копеле се появи в хотела, искам веднага да разбера. Ясно ли е?

Ален кимна.

— Да, шефе. Ще подготвя нещата отвътре, така че да ни се обадят, щом ирландецът позвъни да направи резервация.

Ру се обърна към Томар:

— Реймон, когато отново се появи, ще го сгащиш. Междувременно ти се отваря една друга работа. Онова леке Ламбер лъже като циганин. Можеше да ни снесе новината още снощи и сега всичко щеше да е свършило. Сигурно е получил някакви пари от Шанън, а после се е опитал да измъкне нещо и от мен, като ми пробута остаряла информация. Направи така, че Бени Ламбер да не може да ходи през следващите шест месеца.

 

 

Учредяването на дружеството „Тироун Холдингс“ стана по-бързо, отколкото предполагаше Шанън. Почти светкавично. Поканиха го в личния кабинет на мистър Щайн, където вече бяха заели местата си мистър Ланг и един от по-младите партньори. Край стената се бяха наредили три секретарки, работещи, както се оказа, за тримата счетоводители. В присъствието на необходимите седем акционери мистър Щайн учреди компанията за не повече от пет минути. Шанън предаде остатъка от 500 лири и бяха издадени хиляда акции. Всеки от присъстващите получи по една и се подписа. После всички книжа попаднаха при мистър Щайн, който заяви, че ще ги съхранява в сейфа на фирмата. Шанън получи пакет от 994 акции, удостоверени с един-единствен документ, подписа се и прибра сертификата. Протоколът и учредителният акт бяха подписани от председателя на Съвета и от секретаря на дружеството. Копия и от двата документа щяха да бъдат заведени в архива на компаниите на Великото херцогство Люксембург. Трите секретарки бяха освободени, а тримата директори от Съвета останаха да обсъдят целите на дружеството. Те бяха подробно отбелязани на лист хартия, секретарят ги прочете на глас, а председателят се подписа. Това беше всичко. „Тироун Холдингс“ вече съществуваше пред Закона.

Другите двама директори се здрависаха с Шанън и излязоха. Мистър Щайн го съпроводи до вратата.

— Когато вие и вашите съдружници решите да купите някоя компания, чиито акции да станат собственост на „Тироун Холдингс“ — каза счетоводителят, — ще трябва да дойдете тук, да ни представите чек за съответната сума и да закупите новата емисия при цена една лира за акция. Формалностите оставете на нас.

Шанън разбра. Всякакви разследвания по дейността на дружеството щяха да се отнасят до мистър Щайн в качеството му на председател. Два часа по-късно той хвана вечерния самолет за Брюксел и се настани в „Холидей Ин“ малко преди осем часа.

 

 

Към десет часа на другата сутрин на вратата на Шанън се почука. Малкия Марк Вламенк представи човека, който стоеше до него на прага, като мосю Буше. Двамата изглеждаха като тандем за клоунада. Марк беше масивен, с няколко глави по-висок от придружителя си. Мускули изпъкваха по цялото му тяло. Другият беше дебел, изключително дебел. Сякаш излизаше от водевил или от панаирджийско представление. Беше почти объл и се крепеше като онези пластмасови детски играчки, които не могат да се прекатурят, защото са сферични. Човек трябваше да се взре по-отблизо, за да забележи две обути в лъснати черни обувки ходилца под туловището и да види, че долницата на месестата маса се разделя на два крака. В неподвижно състояние изглеждаше като едно цяло.

Единствено главата на мосю Буше разваляше изчистения контур на сферичната форма. Тя беше малка и сякаш набита надолу, за да скрие яката му, а плътта, която висеше от челюстите, блажено почиваше върху раменете. След няколко секунди Шанън бе готов да признае, че човекът срещу него има и ръце, в едната от които държеше лъскаво, дебело десетина сантиметра куфарче.

— Заповядайте — каза Шанън и отстъпи встрани.

Буше влезе пръв като голяма сива камгарна топка на колелца. Марк го последва и смигна на Шанън. После се запознаха и се здрависаха. Шанън посочи креслото, но Буше предпочете ръба на леглото. Явно имаше опит. В креслото навярно би потънал завинаги.

Шанън им сипа кафе и пристъпи направо към въпроса. Малкия Марк седна и остави другите двама да говорят.

— Мосю Буше, моят съдружник и приятел навярно вече ви е казал, че името ми е Браун. Англичанин съм по рождение и представлявам група приятели, които биха желали да придобият известно количество бойни автомати. Мосю Вламенк ми спомена, че е в състояние да ме запознае с човек, който предлага подобна стока. Разбрах от него, че вие разполагате с 9-милиметрови шмайзери, произведени през войната, но неупотребявани. Разбрах също, че няма да е възможно да се получи разрешително за износ за вашата стока, но моите приятели са готови да поемат всички рискове в това отношение. Вярно ли изложих нещата?

Буше бавно кимна с глава. Просто не би могъл да кимне бързо.

— В състояние съм да ви доставя известно количество от тези автомати — каза той предпазливо. — Прав сте, че не може да се извади разрешително за износ. По тази причина самоличността на моите хора трябва да се запази в тайна. Всички разплащания ще трябва да се извършват в брой при гарантирана сигурност за моите хора.

„Лъже! — помисли си Шанън. — Няма никакви негови хора. Той е собственик на стоката и работи сам.“

Всъщност по време на войната, когато бил по-млад и по-строен, Буше участвал в белгийските СС-команди. Работел като готвач в поделението на СС в Намюр. Неговата изключителна, едва ли не маниакална привързаност към яденето определила избора му на професия. Преди войната на няколко пъти го уволнявали, защото прекалено често си топял в манджата. В условията на масов глад през войната той решил да си опита късмета в кухнята на белгийското СС-поделение — една от частите на СС, набирани сред населението на окупираните страни. В СС, разсъждавал младият Буше, поне хранят добре. Когато през 1944 германците се изтеглили от Намюр и се насочили на изток към границата, един от камионите с чисто нови шмайзери се развалил по пътя. Нямало време да го поправят и затова прехвърлили оръжието в един бункер наблизо и минирали входа. Буше бил свидетел на сцената. Години по-късно той се върнал, разчистил входа и прибрал всичките хиляда автомата.

Складирал ги в подземието на гаража на вилата си, завещана му от неговите родители, които починали през петдесетте. Буше на няколко пъти продавал големи партиди и „разтоварил“ арсенала си наполовина.

— Ако автоматите са в добро състояние, бих искал да купя сто бройки — каза Шанън. — Ще се разплатим естествено в брой, в каквато валута пожелаете. Готови сме да се съобразим с всички ваши разумни условия по предаването на товара. Ние също държим на сигурността.

— Що се отнася до състоянието им, господине, те са чисто нови. Още са с фабричната си смазка и са опаковани в пергаментова хартия. Дори печатите са си на място. Автоматите не са бутвани, откакто са излезли от завода. Въпреки че са стари, те си остават най-добрите автомати, произвеждани някога.

Шанън не се нуждаеше от лекции за качествата на 9-милиметровите шмайзери. Според него лично израелските „Узи“ бяха по-добри, но и доста тежки. Шмайзерите бяха далеч по-добри от автоматите „Стен“ и със сигурност на нивото на британските автомати „Стърлинг“. Мнението му за американските, съветските и китайските автомати не беше особено високо. Но да се намерят узи или стърлинги, при това чисто нови, бе почти невъзможно.

— Мога ли да погледна? — попита наемникът.

С тежко хъхрене в гърдите Буше придърпа върху коленете си черното куфарче, превъртя шифъра на ключалките и вдигна езичетата. После отвори капака, взе куфарчето в ръце и го протегна напред, без ни най-малък опит да се изправи.

Шанън стана, пресече стаята и пое куфарчето. Остави го на масичката край леглото и взе шмайзера.

Оръжието беше хубаво. Шанън прокара ръце по гладкия синкавочерен метал, хвана автомата за ръкохватката и усети лекотата му. Отвори сгъваемия приклад и прещрака няколко пъти затвора. После надникна в цевта. Вътре нямаше и следа от драскотина.

— Това е мостра — прохъхри Буше. — Затова съм му махнал фабричната смазка и съм го смазал съвсем леко. И другите са като него. Неупотребявани.

Шанън остави автомата в куфарчето.

— Зарежда се с 9-милиметрови патрони, които лесно се намират — допълни Буше.

— Да, знам, благодаря ви — каза Шанън. — А пълнителите? Те не се намират толкова лесно.

— Мога да ви доставя по пет на автомат.

— По пет ли? — попита Шанън с престорено учудване. — Трябват ни повече. Най-малко по десет.

Разговорът навлезе във фазата на пазарлъците. Шанън беше недоволен от броя на пълнителите, белгиецът заяви, че това е максималният брой, който може да осигури, без напълно да си изпразни складовете. Шанън предложи единична цена 75 долара при общ брой — 100 автомата. Буше настояваше, че може да слезе толкова ниско при сделка за 250 шмайзера и че за 100 — единичната цена е 125 долара. След два часа се спряха на 100 шмайзера по 100 долара. Уговориха се да се срещнат отново следващата сряда след смрачаване. Уточниха времето и мястото, а също и подробностите по предаването на стоката. Когато приключиха, Шанън предложи на Буше да се върне с колата на Вламенк, но дебелият търговец предпочете да извика такси до центъра на Брюксел. Той не можеше да е сигурен, че ирландецът, когото смяташе за член на ИРА, няма да го отмъкне на някое тихо местенце и да изтръгне от него адреса на тайния склад. Буше имаше право да се съмнява. На черния пазар за оръжие доверието е проява на излишна слабост.

Вламенк придружи дебелия търговец и смъртоносното му куфарче чак до таксито. Когато се върна в стаята, Шанън си събираше багажа.

— Разбра ли сега каква ми беше мисълта за камионетката? — попита ирландецът.

— Не — отговори Малкия Марк.

— С тази камионетка ще вдигнем стоката в сряда. По-добре Буше да не знае истинския й регистрационен номер. За сряда вечер ще намериш номера за подмяна. Работата е само за един час, но ако все пак Буше реши да снесе пред някого, фалшивите номера ще ги объркат.

— Добре, Кат. Ще го направя. Преди два дни уредих гаража. Всичко върви нормално. Искаш ли да те откарам някъде? Наел съм колата до края на деня.

Вламенк откара Шанън в западна посока до Брюге и седна да почака в едно кафене, а ирландецът влезе в банката. Мистър Гесенс беше излязъл да обядва. Двамата наемници също отидоха да обядват в малкия ресторант на централния площад. Шанън се върна в банката в два и половина.

Бяха останали още 7 000 лири на сметката на Кийт Браун, но в срок от девет дни с 2 000 от тях трябваше да изплати възнагражденията на четиримата си помощници. Той изтегли чек на името на Йохан Шлинкер и го постави в един плик при писмото, което бе написал предната нощ в хотелската си стая. Писмото уведомяваше Шлинкер, че чекът за 4 800 долара покрива изцяло цената на поръчаните преди седмица артикули. По-нататък съобщаваше на германеца името и адреса на спедитора в Тулон, до когото следваше да се изпрати цялата партида с получател Жан-Баптист Лангароти. Накрая заявяваше, че през идната седмица ще го потърси по телефона, за да се осведоми дали всичко е наред със сертификата за 9-милиметровите патрони.

Другото писмо беше адресирано до дома на Алън Бейкър в Хамбург. В плика се съдържаше чек за 7 200 долара на името на Бейкър. В писмото Шанън обясняваше, че тази сума урежда необходимия аванс от петдесет процента за закупуване на стоките, договорени на вечерята в „Атлантик“ предната седмица. Към писмото беше приложен сертификатът за краен потребител от Република Того. В последния параграф Шанън подканваше Бейкър незабавно да се заеме с покупката и заявяваше, че ще му телефонира периодично, за да се осведомява за хода на нещата.

И двете писма пусна от Брюге, препоръчани и с експресна поща. След това каза на Марк да го закара до Остенд. Там изпиха няколко бири в един бар до пристанището и Шанън си купи еднопосочен билет за ферибота до Дувър.

Влакът, който хвана след ферибота, го стовари на гара „Виктория“ в полунощ. Така че наемникът си легна в първия час на настъпващата събота. Преди да си легне обаче, изпрати телеграма до поискване на Ендийн, с която го уведомяваше, че се е върнал и иска да се срещнат.

В събота сутринта дойде едно писмо, изпратено с експресна поща от южноиспанския град Малага. Беше адресирано до Кийт Браун, но започваше със „Скъпи Кат“. Подателят беше Курт Семлер. Той съобщаваше, че е намерил кораб. Префасониран риболовен съд, пуснат на вода преди двайсет години от една британска корабостроителница. Собственикът беше британски гражданин. Корабът бе регистриран в Лондон и плаваше под британски флаг. Дълъг около трийсет метра и с водоизместимост седемдесет тона. Имаше голям трюм в средата и друг по-малък на кърмата. Водеше се за частна яхта, но можеше да се пререгистрира като каботажен кораб.

По-нататък Семлер пишеше, че корабът се продава за 20 000 лири и че двама от членовете на екипажа си струва да останат. Изразяваше увереност, че ще може да намери добри заместници на другите двама.

Накрая уведомяваше Шанън, че е отседнал в хотел „Паласио“ в Малага и очаква ирландецът да му се обади, за да му каже кога ще дойде да види кораба.

Корабът се казваше „Албатрос“.

Шанън позвъни в „Бритиш Еъруейз“ и си резервира двупосочен билет за полета до Малага в понеделник сутринта. Остави отворена датата за завръщане. Таксата за обратния път щеше да плати в брой на летището. После изпрати телеграма на Семлер, с която му съобщаваше часа на пристигането си и номера на полета.

 

 

Същия следобед Ейдийн намери телеграмата в пощенската кутия и позвъни на Шанън. Срещнаха се в апартамента в ранните вечерни часове. Шанън представи на Ендийн своя трети поред текущ доклад и финансов отчет за разходите.

— Ще трябва да ми прехвърлите още пари, ако искате да придвижим нещата напред през следващата седмица — каза наемникът. — Наближават най-големите разплащания — за оръжието и за кораба.

— Каква сума ви е необходима?

Шанън започна да изброява:

— Две хиляди за заплати, четири хиляди за лодки и двигатели, четири хиляди за автомати и над десет хиляди за патрони. Това прави двайсет хиляди. По-добре ми отпуснете трийсет, за да не ви търся отново другата седмица.

Ендийн поклати глава.

— Ще ви отпусна двайсет хиляди — каза той. — Винаги можете да ми се обадите, ако не ви стигнат. Между другото, ще ми се вече да видя в наличност тези стоки. За един месец похарчихте 50 000 лири.

— Няма как да ги видите — каза Шанън. — Още нищо не е купено. Нито мунициите, нито лодките и двигателите, нито минохвъргачките и базуките, нито автоматите. Тези сделки се извършват с авансови плащания в брой. Вече обясних това в първия си доклад до вашите съдружници.

Ендийн го изгледа смразяващо.

— Лошо ви се пише, ако тези пари отидат на вятъра — изстреля той.

Шанън присви очи и се вторачи в него.

— Не ме заплашвайте, Харис. Много хора са се опитвали и им е струвало доста скъпо. Между другото, кога ще получа парите за кораба?

Ендийн стана.

— Уведомете ме за името на кораба и от кого го купувате. Ще ви прехвърля сумата направо от моята швейцарска сметка.

— Както заповядате — каза Шанън.

Той вечеря сам и си легна рано. Неделята му оставаше свободна, но разбра, че Джули Мансън е заминала за къщата на родителите си в Глостършър. Преди да заспи, Шанън потъна в мислите си. Съставяше план за предстоящите седмици и се опитваше да си представи визуално атаката срещу двореца на зангарийския президент.

 

 

Неделното утро отиваше към средата си, когато Джули Мансън реши да позвъни в апартамента на новия си любовник и да провери дали си е вкъщи. Навън пролетният дъжд спускаше плътна пелена пред прозорците на глостършърската къща. Преди да дойде тук, Джули се надяваше, че ще може да оседлае красивия кон, който преди месец й подари баща й. Представяше си как препуска с него из парка на семейното имение. Но дъждът направи ездата немислима. Джули остана заточена вътре и трябваше да обикаля из старата къща, да слуша приказките на майка си за благотворителни базари и домове за сираци и да гледа през прозореца как дъждът се сипе над градината.

Баща й работеше в кабинета си, но преди няколко минути тя го видя да отива към конюшните да каже нещо на шофьора. Тъй като майка й беше близо до телефона в коридора, тя реши да използва деривата в кабинета.

Джули влезе в празната стая и вдигна слушалката на телефона до бюрото. В този момент погледът й се спря върху разхвърляните по плота листове хартия. Върху тях имаше една-единствена папка. Тя прочете заглавието и небрежно я отвори да види първата страница. На тази страница прочете едно име, което смрази кръвта й. Телефонът упорито продължаваше да писука в ухото й. Името беше Шанън.

Като всички малки момичета, и Джули я бяха спохождали разни фантазии. Както си лежеше примерно сред мрака на пансиона, тя се виждаше като героиня, която минава през опасности и премеждия, за да спаси любимия от ужасна участ и да завоюва неговата вечна и вярна любов. Но за разлика от другите момичета Джули така и не успя да порасне. Шанън твърде настойчиво я разпитваше за баща й и тя се бе вживяла в ролята на агент, който действа в името на любовта. Проблемът беше, че нещата, които знаеше за баща си, бяха или интимни (образът на любимото татенце), или съвсем безинтересни. От работата му нямаше никаква представа. И ето че сега, в това дъждовно неделно утро, съдбата й предлагаше шанс.

Джули прокара поглед по листа, но не разбра нищо. Редяха се цифри и сметки, отново се споменаваше името Шанън, имената на няколко банки и някакъв човек на име Кларънс. Не можа да стигне по-нататък. Някой натисна бравата на вратата.

Тя трепна, бързо остави папката на бюрото и започна да ломоти нещо в безответната слушалка. На вратата се показа баща й.

— Добре, Кристин. Страхотна идея, мила. Значи ще ти се обадя в понеделник. Чао! — изчурулика тя в слушалката и затвори.

Напрегнатото лице на баща й се отпусна, когато видя, че човекът в неговия кабинет е дъщеря му. Той пресече стаята и седна зад бюрото.

— Я да видим сега какво правиш тук — каза той с престорена строгост.

Вместо отговор тя обви изотзад нежните си ръце около врата му и го целуна по бузата.

— Просто исках да се обадя на една приятелка в Лондон, татенце — каза тя с тънкия си гласец на малко момиченце. — Мама обикаляше из коридора и затова дойдох тук.

— Хм. Имаш си телефон в твоята стая. Моля те да използваш него, когато се обаждаш на приятелите си.

— Добре, татенце.

Тя хвърли поглед към листите на бюрото, но шрифтът беше прекалено дребен, а освен това преобладаваха цифрите. Успя да различи само заглавията, под които се изреждаха цените на някаква руда. После баща й вдигна поглед към нея.

— Защо не оставиш тази досадна работа и не дойдеш заедно да оседлаем Тамерлан? — попита го Джули. — Дъждът скоро ще спре и ще мога да пояздя.

Той се усмихна на своето момиче, което ценеше повече от всичко на света.

— Защото тази досадна работа ни храни. Но все пак ще дойда. След няколко минути ще бъда при теб в конюшнята.

Когато излезе от вратата, Джули Мансън се спря и си пое дълбоко въздух. Беше сигурна, че и Мата Хари би й завидяла.