Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

9.

Първи на лондонското летище „Хийтроу“ пристигна Курт Семлер. Долетя със самолета на „Луфтханза“ от Мюнхен. Веднага след като мина през митницата, опита да се свърже с Шанън, но никой не отговори. Имаше още време до уговорения час и той реши да изчака на летището. Седна в ресторанта, който гледаше към пистата пред терминал № 2. Висеше над чашка кафе, гледаше как реактивните гиганти отлитат за Европа и нервно палеше цигара след цигара.

Марк Вламенк позвъни в апартамента на Шанън малко след пет часа. Кат хвърли поглед към списъка с три хотела в околността и прочете на глас името на единия. Белгиецът го записа буква по буква, както стоеше на крак в една телефонна кабина на гара „Виктория“. След няколко минути хвана такси пред гарата и показа бележката на шофьора.

Семлер се обади десет минути след Вламенк. И той получи от Шанън името на един хотел, записа го и хвана такси пред летището.

Лангароти се свърза с Шанън последен. Позвъни от летището на „Кромуел Роуд“ малко преди шест. И той взе такси до своя хотел.

В седем часа Шанън се обади последователно на тримата и ги повика да се съберат в апартамента му след трийсет минути.

Едва когато се здрависаха, всеки от тях разбра, че другите двама са били поканени да участват. Широките им усмивки се дължаха както на удоволствието от срещата с приятели, така и на убедеността, че щом Шанън ги е събрал всичките в Лондон с гаранции да покрие пътните им разноски, значи разполага с пари. Макар и да се чудеха откъде идват тези пари, те бяха достатъчно умни, за да не задават подобни въпроси.

Първоначалното им впечатление се потвърди, когато Шанън им съобщи, че и Дюпре ще пристигне от Южна Африка по същия повод. 500 лири за билет бяха твърде сериозна сума. И тримата се подготвиха да го изслушат.

— Задачата, която получих — каза той, — е проект, който трябва да се организира от начало до край. Сами трябва да изработим всичко. Целта е да изпълним бърза и точна атака в командоски стил срещу един град по африканското крайбрежие. От нас се иска да изтърбушим една сграда с наситен огън, после да я щурмуваме, да превземем, да избием всички вътре и да се оттеглим.

Реакцията оправда очакванията му. Тримата си размениха доволни погледи. Вламенк се ухили широко и се почеса по гърдите. Семлер промълви „Klasse“[1] и запали нова цигара от угарката на старата. Предложи цигара и на Шанън, но той го изгледа със съжаление и поклати глава.

Само Лангароти стоеше като истукан. Очите му бяха вперени в Шанън, а острието на ножа се плъзгаше бавно по каишката около левия му юмрук.

Шанън простря на пода една карта и всички се вторачиха в нея. Картата бе начертана на ръка и показваше част от брега и няколко сгради навътре в сушата. Въобще не беше точна, защото на нея ги нямаше двете извити пясъчни ивици, които ограничаваха пристанището на Кларънс. Но тя създаваше достатъчно пълна представа за предстоящата операция.

Командирът на наемниците говори в продължение на двайсет минути. Изложи плана на атаката, който е предложил на възложителя. Обясни, че това е единствено възможният начин да се стигне до целта, и тримата бойци се съгласиха. Никой не попита за конкретното място на операцията. Бяха уверени, че няма да им го каже, а и не им трябваше да го знаят. Тук не ставаше дума за липса на доверие, а за най-елементарна секретност. Ако тайната се пробиеше отнякъде, те предпочитаха да не са в числото на заподозрените.

Шанън говореше на френски в свой собствен силно акцентиран вариант на езика, който научи в Шести отряд по време на войната в Конго. Той знаеше, че Вламенк владее доста добре английски (професията на барман в Остенд го изискваше). Семлер разполагаше с речник от около двеста думи. Но Лангароти не разбираше почти нищо. Така че общият език беше френският. Когато обаче присъстваше Дюпре, всичко трябваше да се превежда.

— Това е всичко — каза Шанън накрая. — Смятано от утре, ще получавате по 1 250 долара месечна заплата плюс пари за всички дневни и пътни разходи в чертите на Европа. Бюджетът на операцията е достатъчно голям. Според плана повечето от дейностите през подготвителния период са законни. Само две задачи са свързани с незаконни дейности. Едната от тях е пресичане на френско-белгийската граница, а другата изисква да се натоварят няколко сандъка на един кораб в Южна Европа. Цялата група ще участва при изпълнението и на двете. И така, получавате гарантирана тримесечна заплата плюс премия от 5 000 долара на човек в случай на успех. Какво ще кажете?

Тримата се спогледаха. Вламенк кимна.

— Аз съм навит — каза той. — Още вчера ти казах. Работата ми харесва.

Лангароти спря да си играе с ножа.

— Да не е против интересите на Франция? — попита той. — Не искам да живея в изгнание.

— Имаш моята дума, че акцията не е насочена против френските интереси в Африка.

— D’accord[2] — отсече корсиканецът.

— Курт? — попита Шанън.

— Как стоят нещата със застраховките? — попита немецът. — Мен не ме засяга, защото нямам роднини, но виж Марк…

Белгиецът кимна.

— Да, не ми се ще да оставя Ана без нищо — каза той.

Възложителите, които подписват договори с наемници, обикновено ги застраховат за 20 000 долара при загуба на живот и 6 000 долара при сериозно увреждане.

— Сами ще трябва да си направите застраховки, без да се ограничавате в размера на сумите. Ако с някого се случи нещо, другите ще са длъжни да свидетелстват, че е паднал през борда при нещастен случай. Ако някой бъде тежко ранен и оживее, всички ще се кълнем, че го е затиснала някаква тежест на борда. Ще си направите застраховки за морско пътешествие до Южна Африка с малък товарен кораб. Ясно ли е?

Тримата кимнаха.

— Ще участвам — каза Семлер.

Четиримата си стиснаха ръцете и това беше достатъчно. После Шанън започна да поставя конкретни задачи на всеки.

— Курт, в петък ще получиш първата си заплата и чек за 1 000 лири. Отиваш на Средиземноморското крайбрежие и започваш да търсиш кораб. Трябва ми малък товарен кораб с изрядни документи. Внимавай много, абсолютно изрядни. Ще искаш да го купиш. Гледай да е двеста до тристатонен. Може да е префасониран траулер или каботажен кораб. В краен случай префасониран катер, но по нищо да не прилича на военен. Не ми трябва бърз, а надежден съд, който да може да бъде натоварен, включително и с оръжие, на някое средиземноморско пристанище, без да предизвика нечие внимание. Да е регистриран като обикновен товарен кораб, собственост на малка компания или на самия капитан. Цената да не надхвърля 25 000 лири, включително разходите за евентуален ремонт. Крайна дата на отплаване по посока на Кейптаун, с пълен запас от гориво и продоволствия, най-късно след шестдесет дни, считано от днешна дата. Ясно ли е?

Семлер кимна и веднага започна да прехвърля в главата си всички свои връзки в света на корабоплаването.

— Жан-Баптист. Кой град по Средиземноморското крайбрежие познаваш най-добре?

— Марсилия — каза Лангароти без колебание.

— Така. В петък ще получиш заплатата си и още 500 лири. Отиваш в Марсилия, настаняваш се в някой малък хотел и започваш да търсиш. Искам да ми намериш три големи надуваеми лодки от полутвърд каучук, подобни на тези, които произвежда „Зодиак“. Нещо като спортните лодки, разработени на базата на десантните. Ще ги купиш на различни места и ще ги оставиш в складовете на митницата при някой уважаван спедитор с назначение за Мароко. Цел — водни ски и подводен риболов в крайморски курорт. Цвят черен. Освен това ще са нужни три мощни извънбордови двигателя с акумулаторно захранване. Лодките ще носят до един тон полезен товар. Двигателите трябва да теглят натоварена лодка с не по-малко от десет възела, по-добре с повече. Това значи около 60 конски сили. Нещо много важно — гледай да са снабдени с подводни ауспуси за обезшумяване. Ако не можеш да намериш двигатели с такова приспособление, поръчай на някой монтьор да ти направи три удължени ауспуха със съответните клапи, които да пасват на двигателите. И тях остави при спедитора в склада на митницата. Цел — водни спортове в Мароко. 500 лири няма да ти стигнат. Открий си банкова сметка и ми прати писмо от името на банката и номера на сметката. Ето на този адрес. Аз ще ти преведа пари. Ще купуваш всяко нещо на различно място и ще ми пращаш отчети за разходите. Ясно ли е?

Лангароти кимна и поднови заниманията си с ножа.

— Марк. Помниш ли, че веднъж ми беше споменал за някакъв твой познат в Белгия, който през 1945 разбил немски склад с хиляда чисто нови шмайзера и още съхранявал половината от тях? Искам в петък да се върнеш в Остенд със заплатата си и с още 500 лири и да откриеш този човек. Разбери дали е готов да продава. Трябват ми сто бройки, които да са в пълна изправност. Ще платя по сто долара на автомат. Това е повече от нормалната цена. Ще ми се обадиш с писмо на този адрес, когато намериш човека и ми уредиш среща с него. Ясно ли е?

В девет и половина инструктажът приключи. Тримата разбраха и запаметиха всички указания.

— Така, сега да вземем да хапнем, а? — каза Шанън.

Предложението беше посрещнато с шумно одобрение, защото колегите му не бяха яли нищо друго освен оскъдните закуски в самолета. Шанън ги заведе в ресторанта зад ъгъла. Продължаваха да си говорят на френски, но това не правеше впечатление на никого. Само от време на време събираха погледи с мощния смях, който излизаше от гърлата им. Всички виждаха, че са въодушевени, но никой от вечерящите не можеше да предположи, че приповдигнатото настроение на мъжете в ъгъла се дължи на перспективата за нова война под командването на Кат Шанън.

 

 

Оттатък Ламанша Карло Алфред Шанън присъстваше в мислите на още един човек и тези мисли съвсем не бяха благосклонни. Този човек крачеше нервно из всекидневната на своя апартамент близо до площада пред Бастилията и обмисляше информацията, която събра през изминалата седмица, както и краткото сведение, което получи преди няколко часа.

Ако журналистът, който препоръча Шарл Ру като втори кандидат за проекта на Ендийн, познаваше французина по-отблизо, мнението му за него едва ли би било толкова ласкаво. Но той знаеше само основните факти от биографията на наемника и нямаше представа за характера му. Нито пък беше чувал и следователно не можеше да сподели това с Ендийн — за изпепеляващата омраза, която Ру изпитваше към другия препоръчан кандидат — Кат Шанън.

След срещата си с Ендийн французинът очакваше цели две седмици да получи вест от него. Когато това не стана, той реши, че проектът, планиран от човека, който се представи като Уолтър Харис, е бил изоставен. Но съществуваше вероятност някой друг да е получил работата.

Проверявайки именно тази вероятност, Ру се зае да проучи ходовете на другите евентуални кандидати за предложението на английския бизнесмен. Именно по време на тези проучвания, част от които възлагаше на свои хора, научи, че Кат Шанън е бил в Париж и е пребивавал под истинското си име в един малък хотел в Монмартр. Това го шокира, защото не беше чувал нищо за Шанън, откакто се разделиха на летище „Бурже“, и мислеше, че ирландецът е напуснал Париж.

Преди около седмица Ру възложи на един човек, в чиято лоялност вярваше, да направи по-подробно проучване за престоя на Шанън. Този човек се казваше Анри Ален и беше бивш наемник.

За едно денонощие Ален успя да установи, че Шанън е напуснал парижкия си хотел и не се е появявал там отново. Той съобщи на Ру още два факта: че Шанън е заминал същата сутрин, когато Ру е приел английския бизнесмен в апартамента си, и, второ, че в следобедните часове Шанън също е имал посетител. Момичето на рецепцията след скромна парична подкрепа бе успяло да опише госта на Шанън. Ру въобще не се съмняваше, че един и същ човек е бил на Монмартр и в неговия апартамент.

Значи мистър Харис се бе срещнал с двама наемници в Париж, а му трябваше само един. В резултат на срещата Шанън бе заминал, а той, Ру, оставаше на сухо. Фактът, че именно Шанън вероятно е грабнал договора, подклаждаше допълнително яростта му, защото за парижкия наемник нямаше по-омразна персона от ирландеца.

Той накара Ален да наблюдава хотела в продължение на четири дни, но Шанън не се появи. Тогава опита друг подход. Спомни си, че във вестникарските материали за последния конфликт в Африка имената на Шанън и Лангароти се цитираха заедно. Оттук направи извода, че ако Шанън подготвя акция, непременно ще се свърже с Лангароти. Затова изпрати Ален в Марсилия да намери корсиканеца и да разбере къде се намира Шанън. Ален се върна преди малко с новината, че Лангароти е напуснал Марсилия в следобедните часове. Цел на пътуването — Лондон.

Ру се обърна към своя информатор:

— Добре, Ален. Това е всичко. Ще те потърся, когато ми потрябваш. Между другото онова момиче от хотела ще ти се обади ли, ако Шанън се върне?

— Естествено — каза Ален и стана.

— Звънни ми, ако научиш нещо.

Когато Ален си отиде, Ру се залови да подреди фактите в главата си. За него отпътуването на Лангароти, при това именно за Лондон, означаваше, че корсиканецът отива на среща с Шанън. Това от своя страна означаваше, че Шанън набира хора и следователно се беше добрал до някакъв договор. Ру не се съмняваше, че това е договорът на Харис, който по право принадлежеше на него. Ставаше дума за безочливост, към която се прибавяше наемането на французин на френска земя, насред собственото владение на Шарл Ру.

Имаше и още една причина толкова силно да желае този договор. След акцията в Букаву той не беше получавал предложения за работа, а водещата му роля в обществото на френските наемници щеше да се разклати, ако не успееше да им осигури някакъв ангажимент. Ако се случеше така, че Шанън е възпрепятстван да продължи, ако например изчезнеше завинаги, мистър Харис би се върнал при Ру, за да му възложи проекта.

Без повече да се бави, той набра един номер в Париж.

 

 

Вечерта в Лондон отиваше към своя край. И четиримата пиеха наливно вино, защото наемниците имат вкус към неподправените неща. Малкия Марк вдигна един типичен за дните в Конго тост:

— Viie la mort, vive la guerre, vive le sacre mercenaire![3]

Облегнат назад, с бистра глава за разлика от пияните си колеги, Кат Шанън си мислеше какви ли поразии ще натвори тази глутница кучета в резиденцията на Кимба. Той вдигна мълчаливо чашата си и пи за кучетата на войната.

 

 

Шарл Ру беше четиридесет и осем годишен и в много голяма степен луд, макар че между двата факта няма пряка връзка. Едва ли биха му издали удостоверение за лудост, но повечето психиатри със сигурност биха го обявили за психически неуравновесен. За основа на подобна диагноза би могло да послужи наличието на ясно изразена мегаломания, но тя може да се открие у много хора извън стените на лудниците, а за богатите и известните просто се използва по-мекото определение „засилена егоцентричност“.

Същите психиатри биха установили навярно и отсенки на параноя, а някой по-безжалостен лекар би могъл да стигне дотам, че да забележи определени белези на психопатия у френския наемник. Но тъй като Ру никога не беше се преглеждал при кадърен психиатър, а неговата неуравновесеност се криеше зад декор от малко интелигентност и значителна хитрост, никой не повдигаше въпроса за лудостта му.

Психическата му същност намираше външно изражение единствено в склонността му да придава напълно измислен статус и значение на собствената си персона, както и в тенденцията да се самосъжалява и да смята, че е безгрешен. Оттук и дивата омраза към несъгласните с него.

Много често жертвите на неговата омраза почти с нищо не бяха го засегнали, но в случая с Шанън ненавистта почиваше на реална основа.

Ру служеше като главен сержант във френската армия, но малко преди да навърши четиридесет години, го уволниха след една афера с липсващи парични средства.

През 1961, поставен в безизходица, той сам си плати пътя до Катанга и предложи услугите си като висококвалифициран съветник на сепаратисткото движение, оглавявано от катангийския лидер по онова време Моис Чомбе. През онези години настъпи апогеят на борбата за отделянето на богатата на полезни изкопаеми провинция Катанга от нехомогенната, анархична, отскоро независима държава Конго. Мнозина от наемниците, които по-късно станаха командири, започнаха кариерата си именно по време на бунта в Катанга. Сред тях бяха Хоър, Денар, Шрам. Макар и да претендираше за по-велики дела, на Ру бе отредена скромна роля в катангийските събития. А когато мощната Организация на обединените нации накрая успя да победи малките бунтовнически банди с политически средства, защото военните се бяха изчерпали, Ру беше сред хората, които напуснаха региона.

Това стана през 1962. Две години по-късно, когато териториите на Конго започнаха да падат като кегли в ръцете на подкрепяното от комунистите племе симба, Чомбе бе повикан от чужбина, за да застане начело този път на цялата държава. Той от своя страна взе при себе си Хоър. Ру бе сред хората, които долетяха в Конго отново и постъпиха на служба при Хоър. Като французин най-естествено щеше да е да служи във френскоезичния Шести отряд, но по това време той беше дислоциран в Южна Африка. Така Ру попадна в Пети отряд. Тук го направиха командир на рота, а шест месеца по-късно един млад англо-ирландец на име Шанън оглави взвод в тази рота.

Минаха още три месеца и Ру се скара с Хоър. Набрал доста солидна увереност в командирските си качества, Ру получи задача да унищожи една барикада на бунтовниците от племето симба. Той сам състави плана на атаката и провалът беше пълен. Загинаха четирима бели наемници и двайсетина катангийски бойци. Неуспехът се дължеше както на нескопосания план, така и на факта, че Ру беше мъртвопиян. Зад алкохола в този случай прозираше подозрението, че въпреки цялата си напереност Ру не обича особено битките.

Полковник Хоър поиска рапорт от Ру и го получи. Някои части от рапорта не се връзваха с известните факти. Хоър повика единствения оцелял командир на взвод, Карло Шанън, и го разпита подробно. Веднага след този разпит Ру се яви при полковника и беше уволнен.

След тези събития той замина на север и се присъедини в Полис към Шести отряд на Денар. Обясни уволнението си от Пети с омразата на недостойните британци към един великолепен френски командир, а на Денар малко му трябваше да повярва на подобна версия. Той направи Ру помощник-командир на един по-малък отряд, прикрепен към Шести, но на практика почти независим. Това беше дислоцираният в Уотса Четиринадесети отряд, командван от майор Таверние.

През 1966 Хоър се пенсионира и се прибра в Европа. Напусна и Таверние. Командир на Четиринадесети отряд стана майор Вотие, и той — белгиец като Таверние. Ру все още си беше помощник-командир и мразеше Вотие. Не че белгиецът му бе сторил нещо лошо. Омразата на Ру се дължеше на излъганото очакване, че именно той ще поеме командването след оттеглянето на Таверние.

Четиринадесети отряд, попълнен с голям брой катангийски бойци, беше в основата на бунта срещу конгоанското правителство през 1966. Бунтът беше планиран, при това не лошо, от Вотие. Навярно щеше да успее. Черния Жак Шрам държеше своя съставен предимно от катангийци Десети отряд в пълна готовност и чакаше само нещата да се задвижат. Ако Вотие беше възглавил акцията, тя почти сигурно щеше да успее. При успешно начало на атаката Черния Жак би вкарал в действие своя Десети отряд и правителството на Конго навярно щеше да падне. Като изходна точка на бунта Вотие беше избрал Стенливил, където на левия бряг на река Конго се намираше огромният арсенал, съдържащ достатъчно муниции, за да могат силите, които го завладеят, да управляват Централно и Източно Конго в продължение на години.

Два часа преди атаката някой застреля майор Вотие. Обстоятелствата около смъртта му така и не се изясниха напълно. В действителност Ру беше човекът, който простреля майора в тила. Някой по-трезвомислещ военен би отменил атаката. Но Ру държеше да поеме командването и бунтът се провали. Силите му въобще не преминаха на левия бряг, конгоанската армия се мобилизира, като разбра, че още държи складовете с муниции, и отрядът на Ру бе заличен от лицето на земята. Шрам благославяше боговете, които опазиха бойците му от това позорно фиаско. Преследван от конгоанците, изплашеният Ру потърси убежище при Джон Питърс, новия командир на англо-езичния Пети отряд, който също бе останал настрана. Питърс измъкна нелегално от страната отчаяния французин, увит целия в бинтове и скрит под маската на англичанин.

Единственият самолет за чужбина летеше до Южна Африка и Ру прекара там известно време. Десет месеца по-късно той се върна в Конго, в компанията този път на петима южноафриканци. Беше чул за наближаващия бунт от юли 1967 и отиде при Шрам в щаба на Десети отряд близо до Кинду. Озова се повторно в Стенливил, когато бунтът започна, този път с участието на Шрам и Денар. Няколко часа след началото на атаката Денар беше поразен в главата от рикоширал куршум, изстрелян наслуки от негов войник. Командирът на обединените Шести и Десети отряд напусна строя в най-решаващия момент. Ру заяви, че като французин има предимство пред белгиеца Шрам, и поиска командването, твърдейки, че е човекът с най-голямо влияние сред наемниците.

Избраха Шрам не защото имаше влияние сред белите, а защото имаше огромно влияние сред катангийците, а без тези бойци малочислената група европейци беше обречена.

Кандидатурата на Ру се провали по две линии. Катангийците го ненавиждаха и не му вярваха, тъй като помнеха как сънародниците им загинаха масово предната година. А на съвета на наемниците, който се състоя през нощта, когато раненият Денар отлетя за Родезия, един от онези, които се изказаха против Ру, беше Шанън. Той служеше при Денар като командир на рота, след като преди осемнайсет месеца напусна командвания от Питърс Пети отряд.

И този път наемниците не успяха да превземат арсенала. Тогава Шрам предприе дългия поход от Стенливил към Букаву, курортен град край бреговете на езерото Букаву, което преминаваше в съседна Руанда. Така се запазваше възможността за отстъпление в случай, че нещата тръгнеха зле.

По това време Ру вече беше вдигнал мерника на Шанън и за да ги раздели, Шрам възложи на ирландеца рискованата задача да разчиства с ротата си пътя пред колоната от наемници и катангийци, която с бой си проправяше път към езерото. Ру получи задача на самата опашка на конвоя. Така че двамата въобще не се срещнаха по време на похода.

Срещата помежду им се състоя едва в Букаву, където конгоанците обградиха наемниците от всички страни и им оставиха изход само към езерото. Беше септември 1967 и Ру беше пиян. Играеха на карти и той губеше, защото не можеше да се концентрира. В един момент обвини Шанън, че мами. Шанън му отвърна, че провалът в покера и провалът при барикадата се дължали на една и съща причина — липсвал му кураж. След тези думи настъпи мъртва тишина. Всички станаха от масата и се изтеглиха към стените. Само Ру остана на място. Със святкащи от злоба очи той изчака ирландеца да стане и да тръгне към вратата. В момента, в който видя гърба на омразния си противник, той извади своя колт 45-и калибър и се прицели.

Шанън реагира пръв. Той се извърна, измъкна собствения си пистолет и натисна спусъка. Попадението беше добро за изстрел от такова положение. Куршумът уцели Ру в дясното рамо, разкъса бицепса и направи ръката негодна. По пръстите на французина се стичаше кръв, която капеше върху ненужния пистолет в краката му.

— Има още нещо, което няма да забравя — извика Шанън от дъното на стаята. — Няма да забравя какво се случи с Вотие.

След тази престрелка кариерата на Ру тръгна надолу. Той премина през моста в Руанда, придвижи се по някакъв начин до столицата Кигали и оттам взе самолет за Франция. Така той не присъства при падането на Букаву, когато през ноември се свършиха мунициите, и си спести петте месеца лагер в Кигали. Пропусна обаче и шанса да си уреди сметките с Шанън.

Тъй като пръв се завърна в Париж от Букаву, Ру даде множество интервюта, в които изрече бляскави думи за себе си, за бойната си рана и за желанието си отново да поеме командването на своите момчета. След фиаското на зле планираното навлизане в Конго откъм южноанголския град Дилоло, с което едва възстановеният Денар искаше да отклони част от конгоанските сили край Букаву, и след пенсионирането на бившия командир на Шести отряд Ру реши, че на него се пада честта да оглави обществото на френските наемници. В Конго той плячкосваше наред и успя да натрупа доста пари.

С тези пари омагьосваше разни пройдохи, които киснеха по баровете и се фукаха, че са наемници. Те все още пазеха някаква лоялност към него, но лоялност, купена с парични знаци.

Анри Ален беше от тези хора. Към същата група принадлежеше и гостът, който се отзова на телефонното повикване. Той беше наемник, но от по-друг тип.

Реймон Томар беше убиец по инстинкт и по професия. Преди години той попадна в Конго, бягайки от френската полиция. Ру го използваше да стреля вместо него. С няколко дребни подаяния успя да го убеди, че е важна клечка. Томар беше лоялен, доколкото му плащат.

— Имам една работа за теб — каза му Ру. — Договор за пет хиляди долара. Искаш ли я?

Томар се ухили:

— Естествено, шефе. Кой мръсник трябва да се пречука?

— Кат Шанън.

Томар посърна. Ру продължи, преди да е чул отговора му:

— Знам, че е добър. Но ти си по-добър. А и той нищо не подозира. Ще ти дам адреса му, като дойде в Париж. От теб се иска да го причакаш и да го проснеш. Той познава ли те?

Томар поклати глава.

— Никога не сме се виждали — каза той.

Ру го потупа по гърба.

— Значи няма от какво да се плашиш. Обаждай се от време на време. Аз ще ти съобщя, като го открия.

Бележки

[1] Върховно (немски, разг.). — Б.пр.

[2] Съгласен съм. (фр.) — Б.пр.

[3] „Да живее смъртта, да живее войната, да живее светецът наемник“ (фр.). — Б.пр.