Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дневник новой русской, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 15 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

ИК Прозорец, 2005

Руска, първо издание

 

Амфора, Санкт-Петербург, 2004


СЕПТЕМВРИ

1 септември, понеделник

 

Някога имах една дебела книга с кожена корица — дневник на едно момиче, което през цялата учебна година си записва как си прекарва с приятелките, как се кара и сдобрява с тях, как се учи да свири на цигулка или получава двойки. Аз преподавам в университет, затова моят личен дневник всяка учебна година започва на първи септември и завършва през май, а лятото не се смята, лятото си е цял отделен малък живот.

 

През лятото си правя планове какво трябва да свърша, след това те ме ужасяват и тогава използвам спец. псих. похват.

Ако ми предстоят много неща за вършене, аз:

 

1. Треперя от страх, че няма да успея да свърша всичко.

2. Треперя от страх, че няма да успея да свърша нищо.

3. Мечтая си да се мушна под одеялото и да се преструвам, че не съм аз.

 

И тогава си правя Списък!

 

Смисълът на този Списък е в това, че от мен не се иска нищо друго, освен да движа химикалката по листа със затворени очи. Подсъзнанието ми отдавна е решило нещата вместо мен и само ще сложи най-важното на първо място. Следователно всичко останало може да бъде свършено по-късно или въобще да отпадне.

Например миналата година бях решила да спортувам (не за да гоня рекорди, а за да отслабна, и това беше само един от безбройните ми планове, защото съвсем не съм някаква тъпа овца, разтревожена единствено от излишните, пагубни за външността ми килограми, а точно обратното — аз съм кандидат на педагогическите науки, психолог, майка на Мура и на още няколко животинки). Та когато съставих отделен Списък за спортните занимания, точките в него подсъзнателно се оформиха по следния начин:

1. Да ям повече плодове и зеленчуци (диета на Брег).

2. Да ям повече сметана, пушени колбаси, сладолед и др. мазни вкуснотии (модерната диета на Аткинс).

3. Да ям макароните отделно от хляба и картофите (тестените продукти са задължителни при нашия студен и влажен климат, при който още от септември страшно ти се прияждат пелмени).

От този списък става ясно, че трябва да се ядат повече плодове, зеленчуци, тлъсти вкуснотии (трябва само да напомня на подсъзнанието, че е забравило за шоколадите, но в него изобщо не е останало място за онова, което може и да не се върши (примерно за точката „да спортувам“).

Със Списъка могат да се правят и други манипулации. Професионален психолог като мен винаги има подръка и друга гледна точка, от която може да разгледа внимателно своя Списък, и тогава ще му стане пределно ясно, че и първите точки в него в един момент ще изчезнат от само себе си.

Да речем, че не успея да отслабна, като спазвам строга диета (вж. Списъка). Това може да означава само едно — подсъзнанието ми си е знаело, че не е нужно да отслабвам, защото е съвсем наясно: цялата тази слабост е изобретение на разни модни дизайнери хомосексуалисти. При това аз (не подсъзнанието, а аз) знам от литературата, че и свинете страдат от анорексия, когато изобщо не щат да ядат и слабеят. А хилавата свиня става страшно нервна и податлива на всякакъв стрес.

 

Но това лято не съм правила никакви списъци, защото имах любовна история — любовен роман с Роман!

 

Тази сутрин, първи септември, започна както обикновено — с кратък бодър скандал с Мурка.

— Мура, защо тръгваш за училище без чанта? — поинтересувах се аз. Попитах я предпазливо, защото човек трябва да е много внимателен с тийнейджърите — току-виж Мура го възприела като посегателство върху личния й живот.

Днес и Роман изпраща дъщеря си на училище. (Изобщо не страдам, че вчера не ми пожела лека нощ. А днес добро утро, за първи път от два месеца и двайсет и три дни.) Глупаво е да преживявам, че сега той стои с букет цветя до жена си в училищния двор! Първи септември е ден на семейството.

…А може пък да не съм чула позвъняването? Ще си проверя мобилния… Никой не е звънял. Мобилните телефони са много вредно изобретение, подкопаващо психическото здраве на нацията. Преди тях можеше да си седиш у някоя приятелка и да си вярваш, че в този момент телефонът у вас се скъсва да звъни. А после да се обадиш и небрежно да подхвърлиш, че уж са ти предали, че те е търсил. А, значи не си бил ти… е, все едно, и без това не си бях вкъщи…

През лятото всички са във ваканция, и възрастните също, а от първи септември започва истинският живот. Вече трябва и да се обличам различно — вместо късите панталонки и детската тениска от „Манго“ се налага да се напъхам в бежов костюм. В него приличам на собствената си баба. Откъде го имам ли? Купих го в състояние на дълбоко умопомрачение по повод осъзнаването ми като жена над трийсетте. Единственото ми успокоение са новите обувки с дълги празни носове, като на стареца Хотабич. (По-рано за красиви са били смятани малките крачета, а в тези супермодерни обувки моят 35-и номер изглежда като 43-ти, но сега това е модерно, следователно и красиво.) Странна мода, но какво да се прави, и двете с Мура сме съвременни момичета, винаги в крак с модата!

Мура се е втренчила в мен, неприятно присвила очи.

— В тези обувки си като млад пънкар. — Аз доволно се изпъчвам. — Или като остарял рапър. (По дяволите, тази отвратителна Мурка! Е, добре, ще й го върна тъпкано, ще се замисли, преди да ме нарече пак остарял рапър.)

— Мура! Къде ти е чантата?

— Нощес Лев Евгенич е отмъкнал салама от хладилника — оплаква се Мура, — а в момента Сава Игнатич унищожава рибата под леглото ти. — Всичко е ясно, намеква, че в сравнение с животните самата тя се държи съвсем прилично.

За да отвлече майчиното ми внимание от собствената си личност без чанта, Мура се развиква със специалния си сърдит глас на Лев Евгенич:

— Крадльо! Кой излапа салама, тебе питам? Ти… ти… ти вече не си ми куче!

В отговор Лев Евгенич протяга скромно и ненатрапчиво лапа. (Много интелигентно от негова страна е да не обръща внимание на виковете на събеседника — за какъв салам, моля ви се, става дума, саламът е дреболия, житейска проза.)

— Мурка! Къде ти е чантата?

— Ето я — и Мура посочва мъничка като длан чантичка, нещо като несесер за козметика.

— А къде са ти учебниците или поне тетрадките? Кой е в десети клас, аз или ти?

Мура измъква от „несесера“ микроскопично бележниче.

— И това е за всички предмети? Ти… — дори губя дар-слово. — Ти…

— Искаш да съм отличничка ли? — подсказва ми Мура.

Кимам облекчено. Да, тъкмо това се канех да кажа.

— Но тогава пък щях да съм с муцуна като чайник — убедено заявява Мура.

— Защо като чайник?

— Защото всички отличнички приличат на чайници — убедена е Мурка.

В антрето внимателно се разглеждам в огледалото. Е, не приличам на чайник, макар че винаги и навсякъде съм била отличничка. Вярно, че огледалото е старинно, казват, че тези стари огледала винаги разхубавяват… Тъкмо ми се прииска да убия Мурка, и се сетих, че лекцията ми започва не в десет, както бях свикнала, а в девет часа. (Много подло е от страна на деканата на първи септември да ми сложат лекция толкова рано, и без това съм депресирана поради началото на учебната година.)

Вратата хлопна. Реших, че ще убия Мура довечера.

 

…Къде ли са ми лекциите? В чекмеджето на бюрото намерих сутиена „Уондърбра“, който беше изчезнал безследно още миналата година. Лекциите липсваха, премерих чудесния сутиен, моментално превръщащ малкия бюст „В“ в приличен „С“ или дори в пищен „D“!

А-а-а, ето къде били моите лекции, от миналата учебна година ме чакат кротко в торбата с неизгладеното бельо.

Телефонът иззвъня. Мама. Гласът й е загрижен както винаги от сутринта.

— Студено е, петнайсет градуса, и е ветровито! И двете си сложете чорапогащи.

— Вече сме и с чорапогащи, и с вълнени клинове, и с валенки, само дето не мога да си намеря ушанката. Чао. Целувки.

— Не, никакво чао! Казах — обуйте си чорапогащи!

Суетях се в търсене на чорапогащник и едва не забравих да нахраня Лев Евгений и Сава Игнатич. Добре, че Сава Игнатич не е от тия, дето си оставят магарето в калта — делово драска с нокти по пода и мяучи така, като че ли не е ял цяла година, а той дори вчера е закусвал. Та тъй, в купа трябва да сипя големи топчета, а в малката гевречета. По дяволите, обърках ги! Добре де, сами ще се оправят кое на кого е. Други живеят при по-лоши условия и нищо им няма.

На дръжката на външната врата открих бележка: „Мамче! Загубила си всякаква мярка! Взела си ми крема! А отгоре на всичко твърдиш, че аз съм ти го откраднала. А баща ми специално ми го донесе! И кой ми е свил парфюма? Вече не ме смяташ и за човек. Взела си ми всичките клечки за уши. Ти ядеш ли ги, или какво! Ама и теб си те бива. Очите ми трябва да са на четири. Твоя вярна дъщеря Мура.“

 

На първия етаж се сблъсках с Петуня. Господи, как вони! Като че не е Петуня, а буре с вкиснато вино. Че и ме бута с кофата си за боклук. Бих му дала да се разбере. Но в края на краищата реших — нека живее. Всеки има право да мирише както си иска.

На вратата Петуня изведнъж замря и здраво ме хвана за лакътя, като ме лъхна с убийствена миризма. Дали е прилично да си повея с ръка? Май че не.

— Ох, да ти се… — въздъхна Петуня, като обходи с поглед двора. — Аз, тиквеникът, две седмици не съм излизал… бях зает… а тука, дявол да го вземе, какви неща стават…

И наистина през тези две седмици, докато Петуня е бил зает, в двора ни, сякаш изпод земята, се появи европейски лукс: покриха двора с плочки, украсиха входовете с чугунени козирки и решетки, а на мястото на контейнера за боклук направиха фонтанче. Само дето не работи.

— Ще ни изселват — убедено измърмори Петуня. — И теб ще те изселят. Бандити май са се нанесли. Нови руснаци. И къде ще си хвърляме сега боклука? Може би направо във фонтана на новите руснаци?

Махнах с ръка към съседния двор и Петуня се заклати натам с кофата си. Приятно е да дишаш чист въздух, а не вонята на Петуня.

 

Още отдалеч се усмихнах на колата си с размери на малък автобус и изпитах радост, че Денис е такъв забраван. На вид неговият-мой ландроувър е истински джип, не по-лош от хорските. Дори си има страшна метална броня, напомняща оголени зъби на вампир. Всъщност „лендровърът“ ми е на около двеста години, възкръснал за нов живот в ръцете на руските майстори емигранти в нелегален гараж в Германия, а на мен просто ми излезе късметът, защото:

1. Денис докара този взел-дал ветеран в Питер.

2. В началото се опита да го продаде за девет хиляди долара, постепенно свали цената до три хиляди, а след туй взе, че се ядоса, и пак я вдигна на дванайсет хиляди.

3. Така и не успя да продаде ветерана и преди три години временно го забрави при мен завинаги.

Сега, когато Денис забогатя и му порасна работата, съвсем пък не му е до зъбатия ветеран, затова ландроувърът си остана при мен. Той все още си е много хубав, макар че вратата до шофьора понякога пада, а скоростният лост е прикрепен за седалката ми с изолирбанд. Но другите шофьори не знаят, че това е джип менте и докато ми дават път, ме обиждат с квалификацията „нова рускиня на танк“.

 

Предницата на колата ми опираше в някакво колче с верига. Ама че хора, с нищо не се съобразяват. Фонтанчето — добре, но колчето за какво е? Само да ми пречи да си паркирам колата.

Кой ми чука по стъклото? Изобщо не мога да се разсейвам, докато паля ветерана. Той си е чешит: ако иска — ще тръгне, ако не иска — няма, отначало трябва да му пошепна на уше. И сега тъкмо му се подмазвах: „Писи-писи, как си ми днес, добре ли си?…“

И в този момент някой тропа по стъклото, някак дразнещо тропа, с един сгънат пръст.

— Оставили сте си колата на моето място!

Невисок плешив човек със спортни панталони и джинсова риза, препасан с кожен колан, а на него висят кожени калъфи — чантичка, мобилен телефон и разни други неща. Нещо като портупей. Да не е военен? Или от запаса. Да не би пък Петуня да е прав — започва се. А ние кротичко си живеехме в занемареното си дворче и в овехтялата си компания. Но пък кооперацията ни се намира на „Владимирския булевард“, кажи-речи на „Невски“… Дори доста дълго оцеляхме без — как по-добре да го кажа? Без нови руснаци?

Не го обичам тоя израз „новите руснаци“… В него има нещо обидно, сякаш всички останали са непотребни вехтории. И все казвам на студентите, че понятието „нов руснак“ в началото е било позитивно, а не негативно, и съвсем не е означавало отблъскващ герой от вицовете, а нов за Русия човешки тип, който много работи и мечтае за достойно настояще и бъдеще за страната и собствените си деца. А всички онези вицове за надбягвания с мерцедеси в малинови сака и златни ланци се появиха доста по-късно, когато обществото показа абсолютна неподготвеност за демократичните промени… Ох, по дяволите, онзи пак ми тропа!

— Това е моето място! — нервно ми подвикна Плешивия.

Едвам се овладях и казах:

— Извинете ни, моля, но ние винаги си седим тука… с колата. Вече от доста години, по-точно от две. Какво става?

— Вчера се пренесох. Купих апартамента през лятото, ремонтирах го. Заедно с двора. — Плешивия гордо махна с ръка към фонтанчето. — И сега тук ще има платен паркинг.

— За колко? — попитах обречено с надеждата, че няма да е за повече от петстотин рубли на месец (ами ако е за седемстотин?).

— Двеста долара на месец. А за вас може и сто.

— И защо за всички да е двеста, а за мен сто? — засегнах се аз.

— Огледах колата ви… сега като тръгнете, гледайте да не се разпадне!…

Обикновено хората си мислят — охо-о-о, джип, значи е от новите рускини! А Плешивия с портупея веднага се е ориентирал!

Впрочем да се оглежда с такова презрение чуждата, моята и на Денис, собственост е просто неприлично. Да не би да не е виждал джип инвалид! И чак тогава проумях за какво всъщност става дума. Сто долара! На месец! За едно паркиране!

Имам забавени реакции за всякакъв род неприятности. Компетентите хора знаят, че това се среща често — съзнанието изключва, за да не възприеме онова, което не му харесва. Реших, че трябва да си отстоявам интересите! Само да се отпусна, да прехвърля наум всички възможни отговори, да избера най-добрия, да претегля последствията и спокойно и премерено да запозная събеседника с възгледите си за стодоларовото паркиране.

— Е, хайде, довиждане, имам лекции — промърморих, запалих припряно и се измъкнах от двора.

 

Не разбрах защо всички бибибкат с клаксони. Оказа се, че бибибкат на мен, просто не прецених добре и взех тромаво завоя, като моментално станах център на кълбо от коли, никоя от тези зад мен не можеше да продължи, нито пък от предните, а и тези отстрани…

От една черна волга изскочи шофьорът и ми се разкрещя кански. Защо ли е толкова нервен от сутринта?

— Трябва да караш „Ока“, а не танк! — викаше той. — Завърти надясно, сега наляво… — дадох си вид, че старателно въртя кормилото насам-натам. Наложи се той да седне зад волана — моя, а не неговия.

И тогава от черната волга излезе съпругата на добрия шофьор, на вид около четирийсетте, към деветдесет кила, кисела физиономия. Нямаше тикове, не си гризеше ноктите, не й трепереха ръцете, лявото й око не потрепваше, но мен, с моя опит, не можеш ме измами: беше стандартен случай на клиент с наднормено тегло. Делят се на две категории:

1. Дебеланка, доволна от себе си.

2. Дебелана, недоволна от себе си.

Задачата на психолога (моята) е да приведа Дебеланата в състоянието на Дебеланката.

Реших, че на доброто трябва да се отвръща с добро, и докато мъжът й ме измъква от задръстването, в отговор на любезността му ще й помогна (бързичко ще я науча да пази душевните си сили и да живее в съгласие с теглото си, etc).

— Става ли ви тъжно понякога? — попитах я меко и без да й дам възможност да ми отговори, тутакси й зададох следващия въпрос:

— Чувствате ли напрежение в областта на шията?

Дебеланата кимна.

— Аз съм психолог — казах с оня специфичен тон, с който съобщават: „Аз съм лекар“. — Имате пет минути, разказвайте.

Дебеланата се огледа и започна да разказва, без да понижава глас, тъй като и без това почти нищо не се чуваше от виковете, ругатните и клаксоните наоколо.

— Много съм заета, докато мъжът ми, подполковникът, е на работа, чета любовни романи, буквално поглъщам по един роман на ден…

Толкова интересен е животът, на толкова изненади можеш да се натъкнеш! Вече бях готова с препоръките как да се примири с килограмите, но Дебеланата се оказа от съвсем нова, неизвестна за мен категория клиент с наднормено тегло — вълнуваше я нещо съвсем друго!… Беше прекалила с любовните романи и очакваше от своя подполковник нежни чувства. Искаше всякакви там обяснения, да й диша нежно в ушенцето, и това след работния подполковнишки ден! Как да постъпя? За решаването на проблем като нейния може и цял живот да не стигне, а какво остава ей така, насред улицата…

— Ще ми предпишете ли хапчета? — попита ме подполковничката.

— Хапчета ли?… — и в този момент добрият подполковник любезно ми викна да сядам зад волана и да изчезвам оттук, докато не ме е убил. — Засега не се налага, по-добре… изяждайте, преди мъжът ви да се върне от работа, по едно парченце шоколад и ще се заредите с любвеобилност и за себе си, и за подполковника, за да съхраните хармонията в съпружеските отношения… Довиждане, всичко хубаво!…

(Всеки знае, че шоколадът повишава количеството на ендорфина в мозъка, а ендорфинът е наркотикът на радостта и нежността, тъй че не й казах нищо лошо.)

— Колко парчета, две ли — извика ми подполковничката, като се подаде от прозореца на колата, — две или три?

 

Лекцията ми (първи курс, аудитория 226) трябваше да започне преди пет минути и аз тичах по коридора на университета, тоест много исках да се затичам, но ми се наложи да си проправям път между студентите като в метрото в час пик.

В нашия университет по-рано е бил дворецът на Салтикови, тоест обратното, университетът ни се намира в бившия дворец. Тези дворцови коридори са подходящи за плетене на интриги, но за няколкото хиляди студенти и мен са все едно ноздра на комар за слон. Затова пък на тукашните балове е присъствал Николай, винаги забравям кой точно, и Пушкин се е скарал с Дантес…

 

…Уф-ф-ф, най-сетне! Аудитория 226, в нея четох лекции през цялата минала година.

— Здравейте, ето ви пак! — каза момичето с кръглите очилца от първата банка.

Студентите тропаха с крака и викаха; „Ура! Психология! Да живее психологията!“ Бях приятно изненадана, поклоних се на всички страни. Така е то — страната познава героите си. Още не съм се срещала с тях, но вече се е разчуло как се казвам и колко са интересни лекциите ми! Хо-хо!

— Е, да започваме. Виждам, че вече знаете, че през целия първи курс ще ви предавам психология, знаете дори как се казвам…

— Ние сме втори курс… Вие ни предавахте миналата година — каза момичето отличничка-кръгли очилца. — Явно сте объркали аудиторията…

Напуснах 226 аудитория попрегърбена и неловко им махнах с ръка като осветител, който прибързано е излязъл на сцената.

Подире ми се развикаха:

— Не ни напускайте! Искаме психология! Обичаме ви!

Приятно е, когато те посрещат така! Тоест изпращат. А как се измъчих миналата година! Те си шепнеха, шумоляха с хартийки, дъвчеха бонбони, звъняха по мобилните си телефони и всеки нещо си мърмореше под носа. Но платеното образование е тънка работа. Ако изгоня всички, които мляскат и шумолят, може да си остана и съвсем без студенти.

Най-после открих нужната ми 302-ра аудитория. Ох, колко е красиво! Синя зала с позлата, изглед към Нева. Тук е била нечия спалня, май че на Доли — внучката на Кутузов.

Казах всичко, което трябва да се каже на първи курс, поздравих и изобщо. Най-важното е да не забравя да се договоря с тях за мобилните телефони, иначе ще ми звънят непрекъснато на различни гласове. (А аз самата не бях си изключила джиесема. Само това остава! Току-виж се обади Роман!)

Ето на — из цялата аудитория се разнесе нечий „Турски марш“.

— Вече сте студенти в университет, големи хора. И на вас, като на всеки зрял човек, може да ви се случи да имате спешна работа, в сравнение с която нашите лекции… (за секунда се замислих. Какво са нашите лекции? — Пълна глупост? Не-е-е, лекциите ни не са само семки занимавки), нашите лекции могат да не са толкова важни за вас. Затова изключете звука и ако се случи нещо много, много спешно и усетите, че цялото ви тяло трепери — моля, без да привличате вниманието, тихичко излезте от аудиторията.

(Точно сега самата аз мечтая да се измъкна тихичко от аудиторията, без да привличам вниманието — много ми се ходи до тоалетната. Не трябваше да пия кафе сутринта, кафето винаги ми действа като диуретично хапче.) Търпях и се правех, че просто обичам да се разхождам безспир напред-назад из залата…

Пет минути по-късно в аудиторията нахлу двойка — момче и момиче. Махат на някого, кимат и се усмихват, като че ли са позакъснели дългоочаквани гости. А когато най-после след изобилни усмивки се насочиха към местата си, забелязах, че момчето има — о, Господи! — голо дупе! Отзад на дънките имаше огромни дупки, виждаха се загорелите крака, червените гащета и малко от белия му задник! А момичето пък нямаше пола! Или пък беше толкова миниатюрна, че не можах да я видя. У мен веднага се събуди строгият и завистлив към чуждите дълги крака преподавател и аз казах:

— Хората общуват помежду си не само с помощта на думите, жестовете и мимиката, но и с езика на дрехите. Помислете, какво казваме за себе си с дрехите си?

Аудиторията се оживи. Развикаха се — какво, какво? Реших да не продължавам, стана ми жал за тази двойка глупаци — сега целият курс ще си прави майтап с тях.

 

Лекцията свърши и вече си мечтаех да си запаля цигара, но местните отличнички-кръгли очилца от първия чин се вълнуваха — какво все пак казва за себе си девойчето „без пола“? Момичетата изглеждаха свестни, питаха не от злоба, а от интерес — искат всичко да знаят.

— Ако чрез дрехите си жената подчертава прекалено сексуалността си, вероятно има проблем в тази сфера или страда от комплекс за непълноценност. Защо ще привличаш вниманието, да кажем, към дупето си? Нали то е нещо, което има всеки.

И все пак работата ми е най-хубавата на света! Никой не може да влезе в аудиторията и да каже — не преподавате ПРАВИЛНО психологията. Или — нямате право да казвате пред студентите думата „дупе“. Или — изпратете факса и донесете кафе в кабинета, само че по-живо.

 

Засега Роман не се е обадил. Нищо, ще се обади довечера. Имахме такова красиво лято, не просто юни-юли-август… Лятото е цял малък живот, особено при нашия климат.

 

Вечерта си оставих колата на обичайното място. Какво да кажа на Плешивия, какво? Може би трябва да измърморя жално:

— Знаете ли, аз съм самотна жена с дете и заплатата ми на преподавател е едва сто и петдесет долара…

Или не, по-добре да го полея със студен душ от презрение:

— Живея в тази кооперация цял живот и не възнамерявам да обсъждам с вас паркирането…

Или май е по-добре веднага да го поставя на мястото му:

— Този двор не ви е бащиния, драги…

…Забелязах Плешивия, но не успях да избягам.

— О, привет, как е?… — се усмихнах глупаво, прилежно му помахах като бебе, което тъкмо са научили да прави „довиждане“, и се престорих, че много бързам. По-късно ще му кажа всичко.

 

…Роман не се обажда и така е редно, защо да се отвлича в деня на семейното щастие и благополучие? Ако бях омъжена, сигурно щях да осъждам всички, които имат роман като мен с женения Роман.

…Бих ли ги осъждала наистина? Всичките, без изключение? Ами ако там има любов?

 

Точно в единайсет и половина телефонът иззвъня. Това е Роман!

Оказа се Женка. По нея можеш да си сверяваш часовника. При тях в Германия програмата „Време“ върви два часа по-късно, отколкото у нас, тъй че Женка, щом се нагледа на новини от родината, и току се обади.

— Скоро при вас няма да има никаква свобода на словото. Знам си аз, това е все вашият Путин.

Женка не го обича и настройва и мен против него, а аз обичам своя Гарант на конституцията. С него сме учили в едно и също училище. Той, разбира се, е по-голям, но все пак сме съученици, дори понякога го сънувам. Според мен е много важно жените да харесват президента на страната си — значи всичко върви нормално. Това да не ти е Брежнев. Впрочем и той не беше лош като дядо, но дори само понятието дядо принадлежи на миналото, а не отива с теб в бъдещето.

Като избираха за първи път Путин, водещият на предизборното предаване ме попита:

— Ако трябваше да заминете в чужбина за четири години, с кого бихте оставили децата си? — И посочи няколко предварително приготвени варианта за отговор: Путин, Явлински, Зюганов.

Путин не участваше в предаването. Зюганов призивно си изпъчи корема, а Явлински се поизправи и размърда — с мен, с мен!

Тогава се замислих. Ако оставя Зюганов да наглежда Мурка, тя със сигурност ще е нахранена, но като се върна, току-виж моята Мура ме посрещне с добри по болшевишки присвити очи? Или пък започне да скърца със зъби?

С Явлински няма да я оставя! Той избщо ще забрави за Мурка. А с Путин всичко ще е наред — ще ме посрещне моята Мура, чистичка, спретната, с бели три четвърти чорапки, пълна отличничка и след часовете — на кръжок по хорово пеене. Да й се не нагледаш! Той и на родителските срещи ще ходи навреме. И тогава избрах — ще оставя Мура с Путин.

 

Двете с Женка набързо обсъдихме:

1. Новите ми издължени отпред обувки.

2. Романа ми с Роман (Женка смята, че не всичко е изгубено и днес той ще се обади).

3. Материалното положение и на двете ни. И двете ни положения не са цветущи: Женка току-що я уволниха от длъжността на немски счетоводител и сега получава помощи за безработни. Добре, че обажданията от Германия са толкова евтини и тя може да ми звъни без оглед на материалното си положение, а за собственото си положение възнамерявам да помисля по-късно.

Пак се звъни! Това вече е само Роман! Хвърлих се към телефона като Лев Евгенич при звука на сипваната в паничката храна.

Няма нищо по-обидно от това да скочиш за обаждането на Роман, а то да се окаже мама, като че ли не съм притрябвала никому освен на майка си. Мама се интересуваше от оценките на Мура. Че какви оценки на първи септември, при това на Мура?! Първите сведения за Мурините успехи ще постъпят не по-рано от декември — през декември обикновено ме викат в училище. Казах на мама, че Мурка е получила петица по литература и четворка по история.

 

Може би Роман все пак ще се обади? Той знае, че си лягам много късно, че чета.

Позвъни Альона, след нея Олга.

Реших, че ще записвам само най-интересното от разговорите с приятелките, иначе никакъв дневник няма да ми стигне. Или по-добре да карам по ред. Днес е на ред Альона.

Най-интересното — Альона каза, че са приключили с ремонта в новото жилище, че започват да го обзавеждат и много скоро ще канят гости за нова къща, но това няма да е обикновено събиране, а СТРАШНО ВАЖНО СВЕТСКО МЕРОПРИЯТИЕ. Нямам търпение за мероприятието, но то за съжаление няма да е скоро — на Альона и Никита им остава да обзаведат пет стаи, килер и дрешник.

И още нещо (от най-важното). Альона тайнствено подхвана:

— Трябва да се посъветвам с теб като с психолог… — и млъкна.

С помощта на спец. псих. методи успях да я успокоя и да я разговоря.

Оказа се, че през последната година Никита й обръщал много малко внимание. Тоест тя едва сега си дала сметка, че е така цялата последна година. Отначало не забелязвала — купили новото жилище, после пък правили ремонт, сега обмислят как да го наредят, едно, друго, трето и тя така и не забелязала, че сексуалният им живот бил сведен от два пъти седмично на… е, с една дума, тя не си спомня кога за последен път се е случвало…

— Кога? — попитах я строго (психологът, както и лекарят, трябва да знае всичко).

Альона извърташе и се опитваше да набеди за липсата на сексуален живот разни обективни обстоятелства, например пудела, който спял в краката им и ръмжал, когато Никита се опитвал да я докосне, но това звучеше неубедително — Никита и на ръст, и на широчина е по-огромен от гардероб и за нищо на света не мога да повярвам, че се бои от минипудел, голям колкото телефонната слушалка.

Много успешно оказах психологическа помощ на Алъона, като се позовах на специализираната литература.

Веднъж цяла седмица бях страстно увлечена по юдаизма и прочетох в една научнопопулярна книга, че в Талмуда сексуалният живот е строго регламентиран. Жената има законно право да изисква от мъжа си да спи с нея всеки ден. Ако мъжът работи, тя може твърдо да разчита на два пъти в седмицата. Но ако мъжът й е мулетар, му е разрешено да спи с жена си само веднъж в седмицата, а пък ако е камилар — има право да спи с нея веднъж в месеца.

Казах на Альона, че очевидно целият проблем е в различните гледни точки — явно тя възприема Никита като мулетар, а той се изживява като камилар и дори нещо по-лошо.

 

Роман не се обади, легнах си с книгите. Бях взела от Мурка Донцова, а за да не забележи тя в какво съм се зачела, прибавих и огромния масивен том „Изследване на историята“ от Тойнби. Ако влезе Мурка — хоп! — Донцова под одеялото, а аз като интелигентен човек си седя в леглото с „Изследване на историята“ от Тойнби.

Но се оказа, че да четеш Донцова е все едно вместо да отидеш на балет в Мариинския театър, да зяпаш по телевизията „Ченгета“ и да набиваш аерошоколад, а аз все пак съм потомствен питерски интелигент, кандидат на науките, проф. психолог.

Четях английски роман от серията „Пред камината“ и си представях, че съм:

1. Чуждоземна бабичка със сиви букли от средата на 60-те години на миналия, между впрочем, век.

2. Има и по-живи бабички, но аз съм доста вяла и с ограничен ум, затова пък страшна досада.

Не, вече няма да си купувам от поредицата „Пред камината“. Мечтая да сменя унилия бабешки роман за непълно събраните съчинения на Донцова в триста тома.

Тя е мила жена (гледам я по телевизора във всички предавания) и дори графоманството й е мило. Седите си с нея в уютния й свят, където никой не се прави на остроумен, а се вари компот от сливи и се поправят обувки, а може да се чете и насън (дали може да се каже спейки?).

 

Обади се, обади се! В 12,32! Каза толкова тихо, че едва го чух (вкъщи са жената и тъщата):

— Лека нощ, любима!

 

…Сега, когато лятото свърши, как ли ще се променят отношенията ни в сложните условия на тъща и на жена? Ами ако и аз съм попаднала на някой камилар?

 

 

5 септември, петък

 

В 2 часа (днес имам две лекции — в първи и пети курс) се срещаме с Роман под часовника в университета! Няма къде да отидем — сутринта имам лекции, вечерта Мура ще си е вкъщи, а при него от сутринта до вечерта са жена му и тъща му. Нищо, ще се разходим в Лятната градина.

Разходихме се из Лятната градина. Целунахме се под Нимфата като ученици, а когато отворих очи, забелязах двама мои студенти — разглеждаха ме любопитно и се смееха, стана ми неловко.

С Роман бързо пресметнахме, че щом чета лекции на първи, втори и пети курс, на потоци от по сто човека, плюс задочниците и вечерното обучение, излиза, че винаги има опасност да срещна случайно из града някого от петстотин-шестстотинте човека, пред които трябва да се държа добре — да не се целувам, да не пуша, да не нарушавам правилата за движение. Смятам, че това е несправедливо. Аз да не би да не съм човек? Направо няма живот за мен!

 

Тъкмо унило се канехме да се разделим пред колите, Роман изведнъж предложи:

— Защо не се разходим до залива.

С него винаги имам чувството, че нещо може да се случи, и тази му непредвидимост ми допада много!

Оставихме моята кола до Лятната градина и потеглихме към Олгино. Времето беше съвсем като лятно, под краката ни хрускаше сив пясък, чак да ти се прииска да клекнеш с кофичка и лопатка. Едва си намерихме място и се разположихме сред хартийки от бонбони, опаковки от чипс и огризки.

Роман ми разказа за работата си. Той има проект — пакет от нови програми, които ще предложи на различни телевизионни канали и в радиото. Роман е продуцент, на визитката му пише „Продуцентски център «Авангард». Генерален директор“.

Преди изобщо не бях виждала жив продуцент, само в надписите на холивудските филми, и се влюбих в него, защото е от съвсем друг свят. Въпреки че външността му е много различна от моя тип мъже.

Самата аз съм с бившия стандартен ръст един и шейсет и пет (сега в сравнение със студентите си съм просто Палечка) и съм много кльощава, тоест непрекъснато забравям — едно време бях кльощава. Не знам защо, но все не мога да запомня колко тежа и в магазините още се хвърлям ентусиазирано към дрехите 42-ри номер, после озадачено преминавам към 44-ти и едва тогава — към 46-ия, а отгоре на всичко производителите на облекло много подло искат да ме преметнат и шият 46-и номер толкова тесен, че съм принудена да потърся 48-и, а това вече граничи с психологическа травма.

Та така, понеже съм бивша Палечка, винаги са ме привличали мъже поне метър и осемдесет и пет, в краен случай — осемдесет и три, и такива едни… с широки рамене, едри ръце и подчертано мъжествени лица. А Роман е среден на ръст, с тесни рамене, с фино интелигентно лице и дори носи очила. Затова пък е продуцент. И най-важното (не за него, а за мен) е, че се появява всяка седмица на синия екран!

Сега, то се знае, не сме 50-те години, и телевизията отдавна е влязла във всеки дом, затова този негов телевизионен имидж изобщо не ми подейства така, както на героинята от „Москва на сълзи не вярва“, която на бърза ръка се отдаде на някакъв пройдоха от телевизията. Но и аз не бях виждала преди жив телевизионен водещ в реално време! Роман води предаването „Музика и не само“, за музика и не само.

 

Роман ми каза, че му е много хубаво с мен, защото двамата не просто спим заедно, а аз живо се интересувам от проблемите му, докато жена му е безразлична към неговите проекти. Аз си мечтая да работя в телевизията и да се срещам с всички тези интересни хора (сигурна съм, че и при тях съществуват псих. проблеми и мога да съм им полезна), а на жената на Роман сигурно не й се работи в телевизията и в това е проблемът.

— Защо не си вземем стая в някой мотел! — предложи Роман.

О-о-о! В мотел!… Като на кино! Досега никога не съм наемала стая за час в крайпътен мотел. Предложението ми допадна!

Чак като наближихме мотела, се сетих, че не смятах днес да се срещаме ТАКА с Роман, а мислех, че само ще се разходим и нищо повече… Какво да правя? Нима сега, когато за първи път имам страхотната възможност да се почувствам като проститутка от американски филм, всичко ще отиде по дяволите, само защото съм с бели памучни пликчета?!

Пликчетата са бели, сутиенът ми — не помня какъв, може би черен, а може и да е бежов… А колкото до краката ми, още не съм ги епилирала. И е много възможо чорапите ми да са леко различни — единият черен, а другият прозрачен. Не можех да кажа точно, защото бях с панталон и затворени обувки.

— Как мислиш, дали в мотела ще ни помислят за преследвани от целия свят любовници? Или че си ме ангажирал за един час? — попитах.

Роман отвърна, че напразно се лаская и вече съм излязла от възрастта, в която ти плащат на час…

В стаята се посборихме на шега и после се сдобрихме…

 

А точно снощи Альона ме попита: „Добре ли ти е с този твой Роман?“ (В последно време сексът я занимава твърде много.) Казах, че ми е добре. Но всичко зависи от това какво значи добре и какво — зле. На мен ми е добре, когато ме обичат и ме обсипват с ласки.

И между другото знам от клиентки, които специално ме търсят, за да обсъдим личния им живот, че слуховете за женския оргазъм са силно преувеличени. Много жени са започнали да изпитват нещо подобно на страст едва след трийсетте и дори тогава никой не може да бъде сигурен, че точно това е той — прехваленият оргазъм. А една прочута художничка признава в мемоарите си (мемоарите са написани на френски), че в леглото й са били почти всички поети от Сребърния век, и какво от това?! Оказало се, че от поетите нямало никаква полза и дамата изпитала първия си оргазъм на седемдесет и шест години! Добре, че от дете са ме учили на чужди езици, иначе не би ми дошло и наум да чета на френски и бих пропуснала този интересен и обнадеждаващ факт.

Роман дори не забеляза, че пликчетата ми са бели, а сутиенът черен, само след това вметна, че повече му харесват цветните комплекти. Но аз не съм виновна! Я той да се пробва да поживее с Мура! Мурка ми краде с клептоманска страст всичко, най-вече чорапи и чорапогащници! Принудена съм да нося каквото остане… Но на света има неща, които не мога да проумея — защо са й например пликчетата ми, които са с два номера по-големи от нейните? А ако трябва да съм честна — с четири.

 

Вечерта сметнах, че денят е бил прекалено тежък, емоционално и сексуално наситен, за да чета „Изследване на историята“, затова четох новата Маринина. Учудих се, че вече не пише кримки, а много трогателно се опитва да бъде писател. Само че защо толкова много я интересуват най-дребните битови подробности — колко пъти е разбъркала борша героинята, къде е изсипала боклука, в лопатка или на вестник? Независимо от борша и боклука, я изчетох. Щом човекът се е старал толкова заради нас, и ние с цялата си благодарност трябва да сме готови да го прочетем.

Направих псих. анализ на автора според текста — реших, че писателката цял живот е копняла да бъде домакиня, а не истински полковник. Макар че кой знае защо ми беше интересно колко пъти героинята разбърка борша и къде смете боклука — в лопатката или на вестника.

 

 

10 септември, сряда

 

Прибрах се от университета в пет, като си мечтаех за пелмени.

Тъкмо се излегнах на дивана с пелмените (малко сметана, оцет и соев сос, вкусно е!), се обади мама. Попита:

1. Къде е Мура (не по-малко от пет пъти, а аз й давах различни отговори, по избор).

2. Какви са бележките на Мура (казах, че са петици и четворки, утре за по-достоверно ще вмъкна и някоя тройка).

3. Какво ще вечеряме (мама искаше много подробен отговор и аз й описах подробно различните сосове за пелмените).

— Мамо, научи ли телефоните на спортните клубове? Нали се сещаш, сутринта те питах? — отнех й инициативата аз. Става дума за това, че имам намерение да тръгна на аеробика, на гимнастика и на степ. Или на водни процедури. А може и на каланетика. Зависи къде няма да се налага да танцувам пред очите на всички, а ще мога да си лежа като невидим тюлен в ъгъла и оттам подкупващо да се усмихвам на инструктора.

— Забравяла ли съм някога твоя молба?

— Господи, разбира се, че не, за разлика от мен.

Никога нямам подръка нито химикалка, нито лист, затова пък навсякъде се мотаят конци, напръстници и ножици, като че ли не съм преподавател, а шивачка (на машина или на ръка).

— Един момент, мамо. Ще потърся химикалка в стаята на Мура.

Като влезеш в Муркината стая, сякаш падаш в гардероб, защото всичките й дрехи са струпани накуп на пода. Мурка ме уверява, че в Купа цари строг ред. Протягала ръка от леглото си и без да гледа, измъквала точно онова, което й трябва.

А къде ли има химикалка? Мурка собственоръчно разряза с трион старото си бюро и го завлече до боклука. Как ли се изхитрява да си научи уроците, докато лежи в леглото? От друга страна, какви ли пък толкова уроци има Мура?… На леглото няма нищо освен Муркината козметика, скъсана бърсалка и огризки от ябълки. Няма нищо и под леглото. Не, все нещичко се намира: джинси, любимата ми бяла риза, книгата „Всичко за секса“, кори от портокал.

— Мамо, сега идвам, почакай, не мога да намеря химикалка…

— Аз бих я убила за този безпорядък! Ама ти нали всичко й позволяваш!…

— Изобщо не е всичко! Ще я убия за тази свинщина!

…Или да не я убивам? Всъщност Мурка си е още мъничка, а светът около нея е толкова огромен, с такова огромно количество различни предмети… и как при това положение мога да изисквам в стаята й да е пълен ред? Според науката при прекалено подредените подрастващи обикновено не всичко е наред с психиката, разни там комплекси, това, онова…

…Така-а-а, по бялата ми риза има лекета от портокал… Ясно защо я крие.

Последната ми надежда е чекмеджето на нощното шкафче. Отварям го, а в него — ПРЕЗЕРВАТИВИ. Сърцето ми отиде в петите.

— Мамо, ще ти звънна след малко.

Изглежда съм имала толкова унил глас, че мама моментално се развика истерично:

— Какво? Какво става там? Какво става?

— Схвана ми се кракът. Ще ти се обадя.

Седях и тъпо разглеждах зелените гланцови опаковки. На всяка опаковка е нарисуван огромен динозавър. Това какво, намек ли е?

КРАЙ! ИЗПУСНАХ СИ ДЕТЕТО! Трябваше да я наказвам, да я щипя, да я бия и да й се карам! Да бях я удряла със свит на руло вестник — не боли, но е обидно. Съветваха ме да наказвам с вестник Лев Евгенич, когато беше малък, но не исках да унижавам достойнството му.

Плачех, седнала на Муриното легло, и дори на моменти го докарвах на виене.

— О-о-о! На петнайсет години! Какво ще правя сега? О-о-о! На петнайсет години!

Пред вътрешния ми взор изникна дъщеря ми Мура, кой знае защо в дрипи и с бебе на ръце. Без кандидатска диплома, без диплома за висше образование и дори, струва ми се, без свидетелство от училище. Ама аз съм виновна за всичко! Че кой друг?! Аз се разведох с Денис и детето расте без баща. Ако имаше баща, той щеше да й даде да разбере!… За секунда спрях да плача и се замислих — интересно, какво ли пък може да й каже Денис?…

Вратата в антрето се хлопна. Мура си дойде! Така, само спокойно, нали съм психолог. Трябва да се стегна и да проведа умно разговора.

Но как, как? Да плача и да я моля да не прави повече така? Да й обещая, че ще купя бялото палто от „Манго“, за което ме врънка от лятото? Но тя и без това си е маниак по палтата — има дълго черно пръскано палто и късо пясъчно, и розово, средна дължина… При това бялото палто е много непрактично… Какво да правя, какво?

— Ти ли огласяш цялата къща? Песни ли пееш или какво? И защо точно пред моя Куп?

Мълчаливо, с жест на достойнство и печал посочих зелените опаковки в отвореното чекмедже на шкафчето.

— И какво не ти харесва? — учуди се Мура. — Ако искаш, ще ти дам и на теб. Изобщо не ми се свиди!

На ти сега! Просто не можех да се опомня! Дъщеря ми е изтървана тийнейджърка, а аз съм майка престъпничка! И трябва да ме изгонят от работа, нямам право да предлагам психологическа помощ на други хора…

— Ама какво става, и при теб ли са се появили комари? Нали казваше, че в твоята стая няма. Натикала си детето си в стаята с комарите, а после се сърдиш.

Стрелнах с поглед зелените пакетчета. „Раптор. Нова формула“. Ура-ура, наистина са таблетки против комари! Не можех да повярвам на щастието си. Само приличат на презервативи! От ония… с плодовия аромат.

 

Сега най-важното е да се овладея.

— Мура! От този миг въвеждам ново наказание (звучи глуповато, като че ли в семейството има цял комплект наказания — не много старо, старо и много старо)! Заради хаоса в стаята ти няма да говоря с теб един час… не, двайсет минути. За откраднатата бяла риза няма да ти говоря още двайсет минути (общо четирийсет минути — според мен е поносимо).

— А може ли да са петдесет минути с прекъсване за реклама? Поне да си гледам спокойно сериала. Добре, майче, само не се прави, че не си ти, а някоя истинска майка!

Придвижвах се към вратата по прясно преправената пътечка между дънките и пуловерите, а Мура продължаваше да ме възпитава.

— Всички други са майки като майки. Виж Ирка-хамстера, просто да не й се нагледаш! С дълго палто, отгоре начервени устни, отдолу токчета. — Мурка посочи с ръце къде е горе и къде — долу, на истинските майки. — А ти! Седиш си с войнишките обуща и карирани панталони до коленете. Сигурно и в университета си ходила така!

— Не, не съвсем… — измъкнах се от отговора. — Ама че си коварна, Мура, нали сама каза, че това са чудни панталони и с тях мога да отида навсякъде!…

— Навсякъде, където няма хора!

— Мурка-сладурка.

Почувствах се много щастлива — значи всичко е наред, аз си имам Роман, а Мура няма презервативи!!!

 

Вечерта се обади Олга. Не бяхме се чували няколко дни, защото Олга беше на две прожекции за пресата, после прави репортаж за Ленфилм, след това посети Лежащия. Стяга се за фестивал — пращат я от лъскавото й списание, радва се на живота, въпреки че никога не се е омъжвала!!!

Причините Олга да не е омъжена са:

1. Защото една киножурналистка иска да се омъжи само за актьор или режисьор.

2. Актьорите са тъпи или обратни (Олга знае по-добре).

3. Режисьорите са малко и не стигат за всички. (Някои хора по принцип са орисани така, че е по-добре да не чакат на опашката. Например преди време, още в университета, двете с Олга чакахме на опашка за чудни югославски чорапогащи, но точно пред нас чорапогащите се свършиха, а какво да говорим за режисьорите! Не се учудвам, че не са стигнали и за Олга.)

Днес тя беше толкова доволна от живота, че се опита да наруши и двете ни споразумения. Първото — да не ми преразказва филмите, които гледа, защото е журналистка и работата й е да гледа филми, а аз съм зрител и не обичам кой знае колко киното. Второто ни споразумение е да не ми говори за Лежащия по повече от десет минути.

И тъй, Олга отново ми изброи всички предимства да работиш в модно лъскаво списание и предимствата на Лежащия.

Предимствата на работата са:

1. Много прилична заплата.

2. Хонорар за всеки материал.

3. Може да ходи в редакцията към един часа на обяд или изобщо да не ходи.

Предимствата на Лежащия са:

1. Той е гений (точно сега твори гениално произведение — нова дума в областта на литературата, музиката и геополитиката).

2. Вероятно много скоро ще стане. (Лежащия не излиза от къщи от години, защото твори и защото винаги се намира някоя глупачка да му носи храна и цигари вкъщи. За мен е загадка какво ли може да предложи той в замяна. Секс? Но затова е нужно поне малко да се надигне от дивана… Лежащия хич не постъпва глупаво, като води душеспасителни беседи срещу различни хранителни продукти и цигари: не всички жени се нуждаят от секс, но пък на всички им се иска да ги изслушват внимателно или поне да се правят, че ги слушат.)

3. И ще започне да печели много пари като режисьор на разни театрални проекти (не разбирам защо пък точно като режисьор — нали Лежащия няма никакво висше образование, а е загубил и гимназиалната си диплома).

4. Много нежна душа, благодарение на която Лежащия разбира Олга прекрасно.

Тактична съм и затова не споделих с Олга мнението си за Лежащия, само я попитах какво точно й дават тези странни отношения. Може би усещането за защитеност и увереност в бъдещето? Олга многозначително отвърна, че нищо не разбирам и че Лежащия й дава ДРУГО. Какво?

 

 

18 септември, четвъртък

 

Тази сутрин се събудих с неприятното усещане, че на всяка цена трябва да свърша нещо, за да не се връщам повече към това. С усилие си спомних какво именно — да реша въпроса с парите. Какво да правя — да работя и да печеля или да отнемам и поделям.

1. Да работя и да печеля. Да работя и да печеля ли?

Заплатата за септември ще дойде чак на 8 октомври, шест хиляди рубли.

Какво още по тази точка?

Много разчитам на консултациите. Като оберат реколтата на вилата, хората неминуемо ще забележат, че са се натрупали проблеми, и ще започнат да търсят психолог, тоест мен. Дано само проблемите им не са особено сложни, защото, първо, от цялата си душа им желая всичко най-хубаво и, второ, се страхувам, че със сложните няма да се справя.

2. Да отнемам и поделям.

Имам предвид да отнемам от Денис и да поделям също между мен и Денис. Отношенията ни са прекрасни, докато не стане въпрос за пари, тоест за издръжката.

Каква ужасна дума „издръжка“! По-добре да наричам тези двеста долара… е, да кажем, „спонсорство“.

 

Дълго не успявах да се свържа с Денис, а когато линията най-после се освободи, затворих телефона. Ами ако се обади Ала? Не ми се говори с нея, когато ще искам пари от Денис. В останалото, свободно от искания, време двете сме приятелки.

Но, от друга страна, защо трябва да се плаша от нея? Дори и за парите. Че аз не ги искам за себе си и въобще той е длъжен.

По-добре да му позвъня на мобилния телефон.

— Денис, здравей, това съм аз!

— Разбрах, че си ти. Здрасти — гласът му е унил.

Откъде ли знае, че не се обаждам само за да си побъбрим?

— Забрави парите за юли и август. Няма да е зле и за септември.

— Но днес е едва 18 септември.

— Затова пък август свърши и юли също — напомних му кротко.

— Аз, между другото, живея в Германия, а не на съседната улица. Всеки път трябва да моля някого да ти ги предаде!… — и сега небрежно ще смени темата. — Какво става? Какво прави Мурка? Колата върви ли?

Разказах му за Мурината чанта, за новия ни двор, за падащата врата на колата. И елегантно, уж между другото, му напомних:

— И не забравяй за парите! И за септември включително. — Сега трябва да извися глас. — Денис! Чуваш ли ме?

Усетих как Денис се стегна от тона ми. Добре би било да не губи този си навик още поне десетина години, докато Мурка не започне да се издържа сама. Или в краен случай — да моли сама за себе си.

— Откъде толкова пари? Че и за три месеца наведнъж? — меланхолично ме попита Денис. — Да не мислиш, че съм милионер? Може би смяташ, че жилището ми в тоя скъп район не струва нищо? Или пък двата мерцедеса — те според теб да не са безплатни? Или че човек няма нужда отпочивка в петзвезден хотел три пъти в годината? А при нас с Ала всички дрехи, дори домашните пантофи, са от

„Версаче“. Представяш ли си колко струва всичко това?

Докато Денис споделя болките си, мога да си мисля за нещо свое. Най-важното е да не забравя да въздишам шумно и съчувствено. Само попитах:

— Не може ли поне пантофите да не са от „Версаче“? Ако искаш да купя на Ала оттук пантофи от овча вълна, много са хубавки — все пак е икономия…

— Ти не разбираш — с нежна безизходност обясни Денис, — ние с Ала сме длъжни да бъдем в пантофи от „Версаче“, иначе всички ще решат, че бизнесът ми не върви добре…

Отново въздъхнах и казах, че разбирам.

— Нищо — рече с надежда в гласа Денис, — все някога Мура ще се изучи, ще започне да печели много и тогава тя ще ме издържа.

— Не искам да те разстройвам, но тя си има други планове — неприятната част от разговора беше свършила. — Мурка каза, че ще учи дълго, много дълго. След института — аспирантура, после — докторантура, след това — професура…

Денис въздъхна. Той знае, че дъщеря му Мура е готова на всичко, само и само да не работи, дори още десет години да изучава каквото й хрумне.

 

…Денис изобщо не е някое алчно говедо, а точно обратното, той е много щедър човек — нищо не му се свиди за себе си, а докато живеехме двамата — и за мен. Можеше да похарчи последните си пари за някоя блузка за мен и веднага, напълно щастлив, да започне да търси и нова пола към блузката. Защото тогава за него новите ми блузки и полички бяха „за себе си“. А сега това „за себе си“ е Ала с пантофки от „Версаче“. Той обича Мура и се гордее с нея, но е факт, че тя не е „за себе си“. Мурка е принудително перо разходи, нещо като сметките за ток и телефон. Не ти се иска да плащаш, но и да седиш на тъмно без телефон също не си е работа.

Но и аз не съм образец за безумна щедрост, помитаща всички доводи на здравия разум по пътя си — например много ми се свидят книгите. Щом някой поиска да прочете моя книга, първо се правя, че не съм чула, а после казвам, че се е загубила. Ако все пак ми се наложи да дам някоя книга, моментално забравям всякакво приличие и започвам да каканижа: „Жал ми е за тази книга, ох, как ми е жал!“ С една дума, по отношение на щедростта и аз не съм стока.

Денис не е виновен, че за него Мурка не е „за себе си“… Налага се да го моля нежно. Нищо, нали затова съм майка — ще моля, ще моля и ще измоля.

 

Денис въздъхна още веднъж с една особено интимна въздишка. Сега ще започне да се оплаква от Германия.

— Как ми е дотегнала тая Германия! Мъка, няма с кого да размениш две думи. Твърдо сме решили да се върнем в Питер.

Денис и Ала са като Чеховите сестри, вечно плачат — в Москва, в Москва (тоест в Питер)!… Защото при нас в Питер има театри и цялата друга култура, която им липсва. Например можеш да си купиш Донцова или Устинова още с излизането им от печат, а сега трябва да чакат, докато им ги изпратя. И Женка все мрънка, че в Германия е ужасна скука, а в лошите си дни направо крещи — по дяволите тази Германия, ще се върна у дома! Никой няма да се върне.

 

Когато Женка се премести в Германия, реших, че и аз трябва да го направя, и започнах да повтарям на Денис: трябва да заминем заради детето Мура и така нататък по списъка, всичко, каквото се казва в такива случаи. Той пък ми отвръщаше по друг списък — че на неговите напреднали години над трийсетте няма какво да прави в чужбина, че не смята да започва всичко от нулата само заради нездравите ми отношения с Женка. Не в смисъл, че сме лесбийки, а в смисъл, че такива големи момичета като нас трябва да се научат да живеят в различни страни.

А след това, в резултат на поредица заплетени и драматични събития, които сега дори не си спомням ясно, Денис замина за Германия, а ние с Мура останахме в Питер. Денис смята, че аз съм го изоставила. Или че съм отказала да замина с него, или обратното, че съм отказала да остана в Питер.

Затова пък от Германия е евтино да се звъни и Женка ми се обажда по няколко пъти на ден — ту на мен, ту на Мурка. А ние с Мура често й ходим на гости и дори сме обиколили всички съседни държави с малък евтин автобус. Има такива обиколки — „Цяла Европа за четирийсет минути“, прекрасна възможност за всички с малко пари и дълъг любопитен нос, който искат да пъхнат във всеки срещнат замък или катедрала.

 

— Поздрави Ала. Да ми се обади довечера. Чао, целувам те.

Ала ще се обади и без моето напомняне. Освен мен няма други приятелки. Тя живее в Германия отдавна, отдавна е прекъснала връзките с питерските си приятелки, а не се е сдобила с нови. Емиграцията е лоша работа, ако става въпрос за приятелството, защото възрастните не се сприятеляват лесно, затова пък по-лесно се карат. Налага й се да другарува с когото й падне, дори с първата жена на мъжа си. И аз дружа с нея, и ние, цялото семейство — с Мурка, Денис и Ала, — се веселихме заедно в оня НЕЧОВЕШКИ УЖАС — „Дисниленд“.

И точно там, в „Дисниленд“, ми се отвориха очите за нея: Ала изобщо не ми е роднина, както бях свикнала да смятам, а по-скоро приятелка или просто близка позната…

В „Дисниленд“ Ала ме завлече в някакъв влак, който пътува към небето, с хитрост ме настани в кабинката и каза — не се бой, изобщо не е страшно. А аз гледам и подушвам — тук някой преди мен е повръщал, и разбирам, че трябва да се спасявам. Но в това време кабинката изхвърча нагоре и затрещя оглушително! Разбрах, че няма смисъл да крещя — все едно няма спасение, затова заплаках. Когато се приземихме, Ала трябваше да вика местния лекар, за да ме измъкне от тази дяволска въртележка и да ме накара да си отворя очите.

Понякога си мисля (но само в много, много лоши моменти, когато ми се струва, че животът ми е пълно крушение), че Ала ми е приятелка не защото съм първа съпруга от класа, а защото съм се разделила с Денис, а сега той си има два мерцедеса, жилище в центъра на Европа и самата Ала в пантофи на „Версаче“. Така съм си мислела два пъти.

…И какво толкова, всеки човек си има тайни и долни мисли, за които го е срам да си признае! Всъщност това не е истина — Ала ми е истинска приятелка.

 

 

19 септември, петък

 

Днес ходихме с Роман до Олгино. Не беше вълнуващо като първия път (дори и най-интересното приключение все някога става рутинно). И нямаше нищо общо с киното, просто двама души, не много млади, които няма къде да се срещат, си вземат стая в посредствен мотел, а щеше да е по-добре да си седят вкъщи, да пият чай и да гледат новините…

На връщане към града на Роман изведнъж сякаш му потънаха гемиите и каза, че изобщо не му се прибира вкъщи, че на мен ми е много по-лесно, защото животът ми не се е променил след края на лятото — не ми се налагало да свиквам пред очите ми да се мотае съвсем чужд човек.

Странно е да наричаш жена си съвсем чужд човек. Да вземем за пример Денис. Той може да ми е бивш мъж, но не ми е чужд човек, а дори много близък роднина.

А у Роман има такова количество неизразходвана нежност, като че ли не е възрастен мъж и не е минал през сватба с пръстени, було и цветя, положени пред Вечния огън.

Историята на брака му е най-обикновена, като при всички. Студентска любов, първият неосъзнат секс. Струва ти се, че това наистина е любов, и бързаш да се жениш. След това идва детето, а после се стряскаш — ох, ама къде е любовта? Каква ти любов, няма никаква любов. Започват любовниците. А сега и аз. Не съм любовница, а любов. (Не че разбирам толкова, той сам го каза.)

Че да не би при нас да беше различно? В първи курс ние, ленинградските момичета, се оглеждахме и лека-полека подавахме нежните си нослета от детския живот. Така беше и във втори и трети курс. А в края на трети курс изведнъж забелязахме, че състудентките ни от провинцията вече са се изпоженили, и то за нашите, най-личните петербургски момчета. И тогава започнахме да нервничим и да бързаме, защото ако някоя и на двайсет години не смята да се жени, можеш спокойно да я запишеш при старите моми. И ние припряно си търсехме съпрузи и хищно се вкопчвахме в онзи, който е най-близко, в резултат на което всичко ни беше еднакво — на двайсет години сватба с було и кукла на колата, на двайсет и една — детенце. А на двайсет и пет, когато младите ни родители започваха да се примиряват, че са баби и дядовци, и бяха готови да остават с децата ни, ние за първи път се влюбвахме.

 

Взехме колата ми от университета и с двете коли потеглихме към къщи. На „Невски“ обърнахме в синхрон, като че ли още се любим, а след това леко го изпреварих!

Дълго се целувахме в колата, спряна в двора отсреща, да не би Мурка случайно да ни види, а на сбогуване Роман пак се пооплака от жена си. Че с кого другиго да си сподели, щом съм му най-близкият човек?!

 

Аз, като проф. психолог разбирам, че за нещастния семеен живот не може да е виновна само жена му, а самият Роман да е чист като ангел, долетял случайно на земята право в прегръдката ми. И че е прието на любовницата да се разказват лоши работи за съпругата. Защото не върви той да ми каже: „Ох, каква ми е душичка!“ Но Роман ми разказва неща, които едва ли би измислил специално, дори ако много иска да ме разчувства.

Казва, че жена му не е добра, че е прогонила всичките му приятели и отдавна не иска да спи с него. Всички женени любовници на приятелките ми твърдят, че самите те не желаят жените си, а един е достатъчно нагъл да твърди, че да спи с жена си е все едно да плеви леха с копър: къртовски, скучен и неблагодарен труд.

Но виж, на Роман му вярвам! За един мъж е много трудно да признае, че жена му не иска да спи с него!

— Слушай, а откъде е дошло детето, щом всичко е толкова зле?

Роман сви рамене и отвърна, че не знае точно. Може би е успял да й сипе сънотворно в чая? Казва, че докато е била бременна, жена му почти не му е говорила.

Но да не говориш е толкова скучно! Аз например през всичките девет месеца давах най-редовно сводка за състоянието си на всички, които успявах да накарам да ме слушат! А лекарят в родилния дом ме помоли да млъкна поне докато родя.

 

— Тя заговори едва пред входа на родилния дом. На вратата се обърна към мен и каза: „Напразно се заплетохме във всичко това“ — с непомръкнала обида сподели Роман.

Странно! Едно дете трябва да се ражда с радост, а тя — „Напразно!“. Горкият Роман!

— И освен това… тя наказва дъщеря ни.

Значи си я бива!

— Наказанието е неотменна част от възпитанието — отбелязах аз. Това го беше казал умен човек, не помня кой. Макаренко, Песталоци или В. И. Ленин? Толкова отдавна мечтая да накажа Мура. Само че и досега не мога да избера наказание, макар да ми допада идеята да я бия със свит на руло вестник…

Тя не разговаря с нея. Може да не й проговори и три дни! Кажи ми като психолог…

Като психолог бих я ухапала! Защо хората раждат деца — за да ги обичат и пазят или за да ги наказват ожесточено?

Бързо придобих лекторски вид:

— Много жени, подсъзнателно склонни към жестокост, избират мълчанието, за да накажат мъжете и децата си. Няма по-действен метод да отсрочиш конфликта. Да не говориш с деветгодишно дете!!! По-страшно насилие просто не съществува! Кажи й, че с момиченцето не бива така!

Оказа се, че тя не прощава и провиненията на Роман. Но тук залозите са други. За малко провинение — ако е забравил да купи хляб или е влязъл в стаята с обувки, — един ден мълчание, за по-голямо — например е отишъл на вилата в събота вместо в петък, — до две седмици, според тарифата. Рекордът й е един месец мълчание.

— Така ли? И защо мълчи? Мен винаги ме е избивало на скандали… — отвърнах разсеяно и започнахме да се сбогуваме.

Беше ми много мъчно да се разделим, просто невъзможно! Ако можеше (човек има право поне да си помечтае!), ако… не си отивах у нас, а той — у тях… а двамата заедно — вкъщи.

Хм, така изведнъж, точно сега — у нас? У дома изобщо не е разтребено… Пък и се уморих от това нажежаване на страстите и ми се иска просто да се потъркалям на дивана, може би дори без да си свалям обувките.

Но пък ако живеехме заедно, страстите нямаше да са толкова нажежени, а щеше да е една обикновена семейна вечер. Нямаше да съм толкова сама. Сега, да кажем, Мура не си е вкъщи и аз ще се почувствам ужасно самотна, след като малко си почина с обувките на дивана…

А така бихме имали нормална семейна вечер.

В началото Роман ще поиска да вечеря. Между другото, днес имаме суперизбор за вечеря: пелмени „Даря“, киевски котлети „Даря“, палачинки с извара „Даря“. Ами ако той не е такъв запален любител на „Даря“? Тогава ще се наложи да му сваря супа. (Ние с Мурка изобщо не си падаме по истинската храна, обичаме сухарчета със салам, пастет и кашкавал. А най-много обичаме камамбер и кашкавалени пръчици. Но много мъже искат да получават и вечер пълен обяд: първо, второ и компот. Трябва да проверя има ли в нашия магазин замразена супа „Даря“.)

След вечерята-обед Роман ще гледа телевизия, а телевизорът ще е пуснат високо. (Слухът на мъжете не е като на жените, те обичат да им е високо, а аз при звук, по-висок от шепот, за нула време ставам Баскервилското куче.)

А току-виж той каже: „Вече два часа бъбриш по телефона.“ Или: „Престани да четеш в леглото.“ Трябва някак незабелязано да проуча пречи ли му светлината.

Затова пък винаги ще сме заедно и няма да съм толкова самотна.

Но аз и сега не съм самотна. Чувствам се нормално! Отдавна подозирах, че всичките истории за горчивия живот на разни разплакани самотни жени са силно преувеличени. Не е важно имаш ли си мъж, важно е имаш ли си живот. Ето ме мен — сега ще сваря пелмените, вечерта ще се посмеем с Мура, после ще си побъбря по малко с мама, Женка, Ирка, Олга и Альона. После ще си почета новото криминале на Акунин… тоест „Изследване на историята“. Животът ми за днес е напълно подреден и го помрачава единствено непрестанното безпокойство дали Роман ще се обади да ми пожелае лека нощ.