Серия
Град Отчаяние/Отмъстителите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desperation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 71 гласа)

По-долу е показана статията за Град Отчаяние от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Град Отчаяние
Desperation
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1996 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр хорър
Вид роман
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Град Отчаяние е книга на Стивън Кинг, написана през 1996 година.

Действието се развива в Desperation – пустинен град, чието име неслучайно е преведено като Отчаяние. Романът се развива успоредно с "Отмъстителите", но също го представя като през тъмно огледало. След взривяването на мина близо до града, е излязъл зъл дух, превръщащ хората в чудовища.

Филмът

По романа е написан сценарий за филм от самия Кинг. Филмът излиза през 2006 година.

Външни препртаки


Част втора
Деспърейшън: Сред тази тишина ще се надигне глас

Глава първа

1.

— Стив?

— Какво?

— Дали това е, каквото си мисля?

Синтия беше протегнала ръка през отвора от сваленото стъкло и сочеше на запад.

— А какво си мислиш, че е?

— Пясък — рече тя. — Пясък и вятър.

— Ъ-хъ. И аз бих казал същото.

— Ще спреш ли за минутка? Ако обичаш.

Той я изгледа въпросително.

— Само за минутка.

Стив Еймс изкара камиона си встрани от пътя, отклоняващ се в южна посока от шосе номер 50 и водещ според табелата към Деспърейшън. Не се бе оказало трудно да го открият. Сега седеше зад волана и наблюдаваше Синтия Смит, която бе успяла дори насред миговете на най-голяма тревога да го нарече свой новонамерен приятел. Тя обаче не гледаше към новонамерения си приятел, а беше свела глава и докато дърпаше нервно с пръсти края на фланелката си, замислено се взираше в изображението на Питър Тош върху нея.

— Аз съм трезвомислещо момиче — каза, без да вдига очи.

— Може да съм малко психо, но не съм без мозък. Вярваш ли го?

— Щом казваш.

— И съм практична. Това вярваш ли го?

— Разбира се.

— Ето, затова се присмях на интуицията ти или както щеш го наречи. Но ти мислеше, че наистина ще намерим нещо на пътя, и наистина го намерихме.

— Да, така беше.

— Значи интуицията не те е излъгала.

— Би ли минала по същество? Шефът…

— Точно така. Шефът, шефът, та шефът. Знам, че за това мислиш, знам, че практически само за това мислиш. Точно това ме тревожи. Защото имам лоши предчувствия, Стив. Лоша интуиция.

Той я изгледа. Бавно, с нежелание тя вдигна очи да му отвърне на погледа. Това, което Стив прочете в нейния, го изненада, при това неприятно: в зениците й проблесваха искрици страх.

— Какво има? От какво се страхуваш?

— Не знам.

— Виж, Синтия… това, което трябва да направим двамата, е да намерим полицай, при липса на полицай — телефонна кабина. Трябва да съобщим на властите, че Джони е изчезнал. Че е изчезнало и някакво си семейство Карвър.

— Именно…

— Не се тревожи, ще внимавам. Обещавам.

— Би ли опитал пак да се свържеш с 911 по клетъчния? — попита Синтия с тъничък, плах гласец, който не отиваше много на образа й отпреди малко.

Стив посегна към мобифона, само и само да й направи удоволствие. Не очакваше да се получи нещо и беше прав в очакванията си. Дори и до роботски глас не се добра. Не беше съвсем сигурен, но си каза, че наближаващият смерч или пясъчна буря, или както ще да й викат по тукашните места, е причина връзките да станат още по-трудни.

— Съжалявам, никаква надежда — каза той. — Искаш ли сама да опиташ? Може да имаш по-голям късмет. Нали знаеш, женското докосване…

Тя поклати глава.

— Ти усещаш ли нещо? Нещо, каквото и да е?

Стив въздъхна. Да, усещаше нещо. Връщаше се в мислите си обратно във времето, още в годините на ранния си пубертет, когато живееше в Тексас. Лятото, когато навършваше тринайсет, беше най-дългото, най-сладостното, най-странното лято през живота му. Към края на август почти всяка вечер се разразяваха гръмотевични бури кратки, но опустошителни, старите каубои ги наричаха „развигори“. През тази година (година, когато по радиото май не пускаха друго освен Би Джийс), минутите на тишина, които предшестваха бурите — почернялото небе, застиналият въздух, пронизителните звуци на гръмотевиците, заострените вили, с които светкавиците се забиваха в плътта на прерията, — всичко това го беше възбуждало по начин, по който нищо друго нямаше да успее да го стори. Чувстваше очите си като електрически крушки, включени във фасонките, стомахът му се обръщаше като пералня, пенисът му се изпълваше с кръв и се надигаше твърд и прав като дръжка на кинжал. Усещане за физически екстаз и духовна тръпка го преследваше сред тази повтаряща се тишина, предчувствие, че земята се готви да издаде някоя голяма тайна, да я изиграе като жокер. Разбира се, подобно откровение така и не се явяваше (освен ако не приемем за откровение откритието как да мастурбира, но то дойде едва година по-късно), само порои. Ето това усещаше в този миг Стивън Еймс, само дето стомахът не го свиваше, кожата му не настръхваше, нито екстаз, нито тръпка на ужас го обхващаше — или поне не съвсем. Това, което го преследваше от мига, в който Синтия бе изровила каската на шефа му, беше някакво потискащо предчувствие, усещане, че нещата са тръгнали на зле или най-малкото им предстои да станат такива. И все пак, преди Синтия да го заговори, той можеше да се похвали, че е забравил това усещане или че поне е способен да го обясни: в детските му години организмът му вероятно беше реагирал на резките промени в атмосферното налягане или на електрическата енергия, с която се насищаше въздухът, или кой знае на какво друго. А сега наближаваше буря, нали? Значи причината можеше да е същата: той да изживява отново моменти от миналото си да има дежа ву, както наричаха хората подобно усещане. Това си беше напълно в реда на нещата, но…

— Добре, признавам, чувствам нещо. Но какво по дяволите мога да направя? Не искаш да се върна обратно, предполагам?

— Не, не можем да се връщаме. Само внимавай, става ли? Вятърът разклати камиона. Облак кафеникав пясък се разнесе над пътя, превръщайки го за миг в мираж.

— Добре, но ти ще помагаш.

Стив запали мотора. Залязващото слънце се беше обагрило в кървавочервено и докосваше издадения контур на пясъчните възвишения на запад, дори долният му край бе започнал да се губи зад хоризонта.

— Разбира се — увери го Синтия и направи кисела гримаса при следващата въздушна вълна, която разтърси камиона. — Можеш да разчиташ на мен.

2.

Подгизналото в кръв ченге заключи новодошлия в килията до тази на Дейвид Карвър и Том Билингзли. Щом свърши, бавно се обърна на сто и осемдесет градуса. Лицето му вече се беше обелило наполовина, ала това не му пречеше да изглежда тържествено и замечтано. Бръкна в джоба си и извади отново връзката ключове. Дейвид забеляза, че избира същия като преди малко — четвъртития с черната метална нишка, — значи се използваше само един за всички килии.

— Онче-бонче глупаво галфонче — започна да брои полицаят, — риба щука, махай се от тука.

Направи няколко крачки към килията на родителите на Дейвид. При приближаването му двамата се отдръпнаха инстинктивно назад, прегърнали се един друг за кураж.

— Оставете ги! — извика разтревожен Дейвид. Билингзли го хвана над лакътя, за да го дръпне, но Дейвид се освободи. — Чувате ли ме? Оставете ги на мира!

— Надявай се! — отвърна му през рамо Коли Ентрейджиън. Пъхна необичайното устройство в ключалката на килията и резетата шумно се прибраха. След това отвори широко вратата.

— Добри новини, Ели: налучкала си паролата. Хайде, излизай!

Елън поклати глава. Помещението започваше да тъне в сянка, лицето й сякаш плуваше из сумрака, бяло като хартия. Ралф я прегърна с две ръце през кръста и я изтегли още по-назад.

— Не сторихте ли вече достатъчно на семейството ни? — попита той.

— Да ти отговоря с една дума: не — отвърна му Ентрейджиън, извади пистолета си с дуло на оръдие, зареди го и го насочи към главата на Ралф. — Излизай веднага, малка госпожо, за да не гръмна грозното ти мъжле между очите. Как искаш мозъка му: да си остане, където е, или да го просна да се суши на стената? На мен ми е все едно, да знаеш.

„Господи, накарай го да спре! — молеше се наум Дейвид. — Моля те, накарай го да спре! Ако си могъл да върнеш Брайън обратно от нищото при нас, значи можеш и това да сториш. Можеш да го спреш. Мили Боже, умолявам те, не го оставяй да отведе майка ми!“

Елън отблъсна ръцете на Ралф от себе си и се опита да се откъсне от него.

— Ели, недей!

— Трябва да изляза. Не разбираш ли?

Ралф отпусна безпомощно ръце. Ентрейджиън затвори предпазителя на пистолета си и го пусна обратно в кобура. Протегна ръка към Елън, сякаш я канеше да извъртят един танц на дъсчения под. Тя му се подчини. След секунда тихо го заговори — по начина, по който беше свикнала да приказва, когато не желаеше синът й да чува. Но Дейвид имаше остър слух и успя да улови повечето от репликите им:

— Ако искате… отведете ме на място, където синът ми да не може да ме види.

— Не се тревожи — прошепна й Ентрейджиън съучастнически. — Не искам… това. Особено не от… теб. Хайде да тръгваме!

Той тръшна вратата на килията, дръпна я веднъж-дваж, колкото да се увери, че е заключена, но нито за миг не изпусна майката на Дейвид с другата си ръка. След което я поведе към вратата.

— Мамо! — изкрещя след тях Дейвид. Хвана се за пръчките на решетката и започна да ги блъска. Вратата на килията му леко изскърца, но това беше всичко. — Мамо, не! Остави я на мира, копеле такова! ОСТАВИ МАЙКА МИ НА МИРА!

— Не се тревожи за мен, Дейвид, ще се върна! — опита се уж да го успокои майка му, но тихият й, почти отнесен тон още повече го ужаси: все едно Елън вече си беше отишла. Може би ченгето я беше хипнотизирало от мига, в който я беше докоснало. — Не се тревожи за мен.

— Не! — виеше от мъка Дейвид. — Татко, спри го! Накарай го да спре!

Вътре в душата си ставаше все по-убеден: ако огромното, давещо се в кръв ченге изведеше майка му през вратата, той никога повече нямаше да я види.

— Дейвид… — понечи да каже нещо Ралф, вместо това направи две несигурни крачки назад й се друсна на дървеното легло. Закри с ръце очите си и заплака.

— Ще се грижа за нея, Дейв, не се тревожи — обеща Ентрейджиън. Стоеше на самата врата към стълбището и държеше здраво Елън Карвър за ръката, точно под рамото. По лицето му се беше изписала усмивка, която бихме нарекли сияйна, ако не беше кръвта по зъбите му. — Аз съм човек на чувствата, досущ като героя от „Мостовете на Медисън“, само дето няма камера да ме снима.

— Ако й сториш нещо, ще съжаляваш! — закани се Дейвид.

Усмивката на ченгето се стопи. Изглеждаше ядосан и дори леко обиден.

— Може и да съжалявам… но се съмнявам. Наистина се съмнявам. Ти си едно малко християнче, нали?

Дейвид издържа на погледа му, без да отговори нищо.

— Да, да, ти си едно малко християнче. Изглеждаш съвсем като децата, които се молят на Господ — с нахални погледи и плямпащи уста. Малко християнче, облечено в бейзболна фланелка! Тц-тц! — Приближи глава до тази на Елън и игриво погледна сина й през къдриците на косите й. — Моли се, колкото си искаш, Дейвид, но не се надявай това да ти бъде от полза. Твоят Господ не е тук, също както не беше и с Исус, когато Исус умираше на кръста, неспособен дори пред смъртта да погледне истината в очите. Так!

В този миг Елън забеляза звяра да се качва по стълбите. Изпищя от ужас и се опита да се отдръпне, но Ентрейджиън не я пускаше. Койотът се вмъкна тихомълком в помещението. Дори не удостои с поглед пищящата жена, която се гърчеше в желязната хватка на полицая, вместо това се насочи към центъра на помещението. Застана на едно място и изви врат, за да погледне с безжизнените си жълти очи Ентрейджиън.

Ах лах — каза му полицаят и пусна за секунда Елън, колкото да плесне с дясната си ръка по външната страна на лявата. На Дейвид жестът му напомни за плоско камъче, правещо жабки по повърхността на водата. — Хим ен тау.

Койотът седна на земята.

— Много е бърз — представи го Ентрейджиън. Говореше по принцип на всички, но гледаше само Дейвид. — Като казвам „бърз“, разбирайте бърз. Много по-бърз от повечето кучета. Само да сте подали ръка или крак през решетките, ще ви ги отхапе, преди да сте усетили. Гарантирам го.

— Остави майка ми на мира! — за последен път се опита да го спре Дейвид.

— Виж какво, синко — отвърна му с видимо нежелание Ентрейджиън. — Ако ми харесва, ще вкарам пръчка в пъпа на мамчето ти и ще я търкам, докато не си запаля огън, и ти няма да ме спреш. А след това ще се върна и за теб.

След което се изгуби във вратата, теглейки майката на Дейвид след себе си.

3.

В килиите настъпи пълно мълчание, нарушавано само от тихото хълцукане на плачещия Ралф Карвър и от забързаното дишане на койота. Звярът беше провесил език по посока на Дейвид и го наблюдаваше с потискащо интелигентните си очи. Малки лиги се проточваха от върха на езика му, подобно на капки вода по спукана тръба.

— Не губи кураж, синко — обади се най-накрая мъжът с дългите до раменете сиви коси. Звучеше като човек, който повече е свикнал него да утешават, камо ли той да успокоява околните. — Видя го на какво е заприличал — сигурно всичките му кръвоносни съдове са се спукали, зъбите му падат, едното му око едва не е изскочило от черепа му. Няма как да издържи дълго така.

— Ще издържи достатъчно дълго, за да убие мама, ако пожелае — отвърна му Дейвид. — Той вече уби сестричката ми. Блъсна я по стълбите и й строши… ст-троши й врата. — Очите му изведнъж се изпълниха със сълзи и трябваше да положи усилие, за да ги спре. Не му беше сега времето да циври.

— Да, но… — понечи да каже нещо мъжът с прошарената коса, но замълча.

Дейвид изведнъж си спомни една от разменените реплики между него и полицая по време на пътуването им за Деспърейшън — тогава, когато все още не знаеха, че ченгето е маниакален убиец, и си мислеха, че е дошъл да им се притече на помощ. Беше го попитал откъде знае фамилията им и полицаят му беше отговорил, че я е прочел на табелката над масата. Отговорът звучеше убедително, табелка над масата имаше и на нея наистина беше изписано името Карвър… но Ентрейджиън нямаше как да я е видял от мястото си пред страничната врата на караваната. „Имам очи на орел, Дейвид — беше му казал той. — С тези очи отдалеч откривам истината.“

Ралф Карвър се изправи и бавно, почти тътрейки се, приближи до решетките. Очите му бяха целите кръвясали, клепачите му се бяха подули от плач, лицето му изглеждаше още по-ужасно отпреди. За секунда Дейвид беше като обладан от безумен гняв, идеше му да се разкрещи насреща му: „Ти си виновен! Ти си виновен, че Пай е мъртва! Ти си виновен, че оня отведе мама да я убие или изнасили! Ти и любимият ти комар! Ти и тъпите ти идеи за лятна почивка! Трябваше теб да отведе, татко, теб трябваше да отведе вместо нея!“

„Престани, Дейвид — изведнъж прозвуча гласът на Джин Мартин в съзнанието му. — Та нали тъкмо то иска от теб така да разсъждаваш.“

Защо „то“? Ченгето ли, Ентрейджиън ли имаше предвид гласът? И какъв е този начин, по който той… то… искаше той да разсъждава? Какво изобщо му пукаше как разсъждава Дейвид?

— Погледнете това чудо — кимна в посока на койота Ралф. — Как можа да го повика вътре? И защо стои?

Койотът се извърна по посока на гласа, след това хвърли един поглед на Мери и отново се обърна към Дейвид. Продължаваше да се задъхва от горещина. Продължиха да се сипят лиги по пода, където вече се образуваше малка локвичка.

— По някакъв начин ги е дресирал — предположи мъжът със сивите коси. — Също както и птиците. Там, навън чакат няколко десетки дресирани лешояда. Убих един от тези пернати изроди. Смачках го…

— Не — поклати глава Мери.

— Не — подкрепи я Билингзли. — Знам, че койотите се поддават на дресировка, но в случая не става дума за това.

— А за какво друго? — тросна му се сивокосият.

— Ами ченгето? — обади се Дейвид. — Господин Билингзли казва, че е станал по-висок отпреди. Поне седем сантиметра.

— Това е лудост.

Мъжът с прошарената коса беше облечен с кожено мотоциклетистко яке. Отвори ципа на единия от джобовете си и извади намачкана опаковка хапчета валидол. Натика едно в устата си и го глътна.

— Как е името ви, господине? — попита го Ралф.

— Маринвил. Джони Маринвил. Аз съм…

— Вие сте един слепец, ако не забелязвате, че на това място се случват едновременно ужасни и необясними неща.

— Не съм казал, че нищо ужасно не се е случило, още по-малко съм тръгнал да ви убеждавам, че всичко си е в реда на нещата — отвърна му сивокосият. Продължи да бърбори нещо, но в този миг тайнственият глас отново прозвуча в ушите на Дейвид и той изгуби интерес към разговора на възрастните.

„Сапунът, Дейвид. Сапунът.“

Погледна към дъното на килията — зелен калъп „Ирландска пролет“ беше поставен на умивалника. След това се сети за последните думи на Ентрейджиън: „А след това ще се върна за теб.“

„Сапунът.“

Изведнъж разбра… Или поне си помисли, че е разбрал. Надяваше се да е разбрал.

„Дано съм прав. Дано не греша или…“

Беше облякъл фланелка с цветовете на Кливлънд Индиънс. Сега я съблече и я хвърли на пода. Вдигна очи и се увери, че койотът продължава да го наблюдава. Заострените му уши бяха щръкнали нагоре, все едно се ослушваше, и Дейвид като че ли дочу някакво тихо ръмжене дълбоко в гърдите му.

— Сине? — обърна се баща му към него. — Какво си мислиш, че правиш?

Без да отговаря, Дейвид седна на ръба на койката, изхлузи маратонките си и ги захвърли върху тениската си. Вече не се и съмняваше, че койотът е започнал да ръмжи. Сякаш разбираше какво си е наумил. Нещо повече — сякаш смяташе на всяка цена да му попречи.

„Че какво се самозалъгваш? Разбира се, че ще се опита да те спре, нали затова го остави ченгето? Просто трябва да вярваш и да се уповаваш.“

— Да се уповавам на Господ, който ще ме закриля — промърмори Дейвид под носа си.

Изправи се и разкопча колана си. Вече беше хванат най-горното копче на дънките си, когато се спря.

— Госпожо — повика той. — Госпожо? — Мери вдигна глава да го погледне и Дейвид усети как се изчервява. — Чудех се дали не бихте се обърнали на другата страна. Ще трябва да събуя панталоните си, а най-добре и слиповете си.

— Какво за Бога си намислил? — попита отново баща му. В гласа му се усещаше истинска паника. — Каквото и да е, забранявам ти. Абсолютно ти забранявам!

Дейвид не му отговори, вместо това не сваляше поглед от Мери. Гледаше я също тъй настоятелно, както койотът наблюдаваше него. Тя се взря за секунда-две в очите му, след което, без да продума, му обърна гръб. Мъжът с коженото яке седеше на леглото в килията, смучеше си хапчето и го наблюдаваше. Дейвид се стесняваше не по-малко от всички останали момчета на своята възраст и погледът на непознатия го караше да се чувства неловко… Но както вече се беше уверил, не му беше сега времето да се прави на госпожица. Хвърли още един поглед към зеления сапун, след което свали отведнъж дънките и слиповете си.

4.

— Бива си ги! — извика Синтия. — Ей, на това му се вика чувство за хумор.

— На кое? — попита Стив. Беше се навел леко напред, за да следи по-добре пътя. Все по-често асфалтът се губеше зад облаци от пясък, та трябваше да внимава.

— На табелата. Не я ли видя?

Той погледна вдясно. Върху табелата, на която преди беше писало: „ЦЪРКОВНИТЕ И ГРАДСКИ ОРГАНИЗАЦИИ НА ДЕСПЪРЕЙШЪН ВИ ПОЖЕЛАВАТ ДОБРЕ ДОШЛИ!“, някой си беше играл да надраска със спрей злокобна шегичка: „МЪРТВИТЕ ПСЕТА НА ДЕСПЪРЕЙШЪН ВИ ПОЖЕЛАВАТ ДОБРЕ ДОШЛИ!“ над табелата беше завързано прерязано въже, което сега се вееше свободно на вятъра. Старата овчарка обаче не се виждаше. Най-напред с нея й се бяха почерпили лешоядите, след тях и койотите. Гладни както винаги и без да се стесняват ни най-малко, че посягат на свой роднина, пустинните вълци бяха разкъсали въжето със зъби и след продължителни боричкания кой да има честта да влачи трупа го бяха отнесли отвъд хълма. Това, което беше останало от овчарката (най-вече кости и нокти) беше изоставено на вятъра и пясъците, които скоро щяха да го скрият напълно.

— Местните герои сигурно си падат по шегите — отбеляза Стив.

— Не ще и съмнение — съгласи се Синтия и посочи пред себе си. — Спри ей там.

Беше някаква ламаринена барака, вече силно ръждясала. Отпред стоеше надпис: „МИННО ДРУЖЕСТВО ДЕСПЪРЕЙШЪН“. До постройката имаше паркинг, на паркинга — десетина-дванайсет леки коли и камионът.

Стив свърна вдясно, но не бързаше да влиза в паркинга, поне не засега. Вятърът се беше засилил, епизодичните повеи отпреди час бяха прераснали в постоянно движеща се въздушна маса. На запад слънцето беше придобило почти сюрреалистичен червеникаво-оранжев цвят и плоско като на снимка, заплашително надвисваше над планините Десатоя. Стив се заслуша в някакво монотонно дрънчене, идващо най-вероятно от стоманената летва на знамето, която се удряше в пилона зад постройката.

— Какво си намислила? — попита Стив.

— Да се обадим на ченгетата оттук. Вътре има хора. Виж, свети.

Той се загледа в бараката и се увери, че в пет или шест от малките прозорчета откъм далечния й край наистина свети. В сумрака се създаваше впечатлението, че пред тях има не сграда, а преминаващ влак. Стив погледна отново Синтия и вдигна рамене.

— Защо да се обаждаме оттук, когато просто можем да отидем до местния участък? Центърът, ако подобно място може да има център, трябва да е близо.

Тя потърка челото си в знак на умора или на главоболие.

— Обеща ми да бъдеш предпазлив. А аз ти обещах да ти помогна да бъдеш предпазлив. Точно това се опитвам да направя сега. Иска ми се да придобия известна представа за нещата, преди някоя униформа да ме друсне на стола пред себе си и да започне с разпита. И не ме питай защо, защото не знам. Ако се обадим на ченгетата и те се окажат хора на място, всичко е добре. Ако те си вършат работата, и ние ще си свършим нашата. Но… къде по дяволите са били те досега? Да речем, че от шефа ти и следи не са останали, добре… Ами онази каравана, паркирана на самото шосе, със спукани гуми, с отворена врата, с всички по-ценни вещи по местата си? Искам да кажа, че ми трябва малко време да помисля. Защо ченгетата не са дошли изобщо?

— И това ти се струва странно, а?

— Да, струва ми се странно…

Ченгетата можеше да се занимават с пътна катастрофа, с пожар в някое ранчо, с грабеж в магазин, дори с убийство, и тя добре го знаеше. Подобен случай спокойно би изисквал всички заедно да се заемат с него, не за друго, а защото в този край на света полицаите просто се брояха на пръсти. И все пак, тя имаше право — изглеждаше странно. Не само странно. Недопустимо.

— Добре — съгласи се Стив и вкара камиона в паркинга. — Така или иначе в местната полиция… или както ще да й викат… може да не намерим никого. Вече става късно. Да ти призная, дори се учудвам, че тук изобщо има хора по това време. Сигурно големи пари валят в бизнеса, щом работят и вечер.

Той паркира до някакъв пикап, отвори вратата, но вятърът буквално я откъсна от ръката му и тя с трясък се удари в каросерията на пикапа. Стив се навъси, очакваше някой разгневен служител да изскочи от нищото и да почне да сипе закани по негов адрес… Но никой не се появи. Само някакъв откършен клон от храст профуча покрай камиона — навярно имаше важна работа в Солт Лейк Сити. Други признаци на живот — никакви. Имаше големи количества пясък, които вятърът размяташе на същински облаци из паркинга. Стив се сети за червената кърпа в задния си джоб и я извади. Върза я на врата си, след което я вдигна пред носа си.

— Задръж така — дръпна той ръката на Синтия, преди да е отворила своята врата. Наведе се над нея, за да отвори жабката. Тръгна да рови из вещите и напипа друга кърпа, подобна, само че синя, и й я подаде. — Първо си сложи това.

Синтия вдигна кърпата пред очите си, изгледа я внимателно, за всеки случай го изгледа и него с известно подозрение.

— Да няма въшки?

Той изсумтя зад кърпата си и под плата се подаде усмивката му.

— Гаранция — Франция. Хайде, слагай я!

Тя я завърза също като него и скри лицето си зад плата.

— Сега сме като Бъч Касиди и Сънданс Кид — развесели се Синтия.

— Да, като Бони и Клайд.

— Като Омар и Шариф — пошегува се тя и се изкикоти.

— Внимавай като излизаш. Навън вятърът не се шегува.

Стив се подаде навън от кабината и вятърът го блъсна право в лицето. Със залитане успя да заобиколи камиона. Пясъкът жестоко шибаше челото му. Синтия се държеше за дръжката на вратата, да не би бурята да я отнесе, и фланелката с Питър Тош се вееше като платно около тънката й фигура, която спокойно можеше да мине за мачта. Беше още светло, небето над главите им беше все така светлосиньо, но сенките бяха изчезнали и цветовете от пейзажа придобиваха различен оттенък — оттенък, вещаещ ураган.

— Хайде! — извика Стив и прегърна момичето през кръста. — Да се махаме оттук.

Двамата се затичаха по напукания асфалт към дългата постройка. В единия й край имаше врата. На разядения метал до нея бе завинтена табела с надпис: „МИННО ДРУЖЕСТВО ДЕСПЪРЕЙШЪН“, също като надписа пред паркинга. Стив обаче забеляза, че табелата е била пребоядисвана и че под олющената бяла боя се показват някакви по-стари букви в червено. Беше почти сигурен, че една от замацаните думи е „ДИАБЛО“, с дяволски тризъбец вместо „И“.

Синтия почука на вратата. От вътрешната страна на едно от малките, подобни на корабни люкове прозорчета висеше друга, по-малка табелка. Стив си помисли, че стилът на написаното е толкова фрапантен, безумен и неприятно безвкусен, колкото можеше да бъде само нещо, сътворено от селските мозъци на американския запад.

АКО Е ОТВОРЕНО, ЗНАЧИ Е ОТВОРЕНО АКО Е ЗАТВОРЕНО, ПАК ЩЕ ДОЙДЕШ

 

— Забравили са да допълнят „синко“ — отбеляза Стив.

— А?

— Трябваше да пише: „Пак ще дойдеш, синко“ и тогава простотията щеше да е пълна. — Стив погледна часовника си. Беше седем и двайсет. Което разбира се означаваше, че е затворено. Само че, щом е затворено, защо всички тези коли продължаваха да стоят паркирани отпред?

Стив натисна бравата. Вратата послушно се отвори. Отвътре се носеха звуците на кънтри-песен, прекъсвани от пукот и пращене заради лошия радиосигнал. „Построих си всичко сам — пееше Джони Кеш в тонколоните, — долар само да не дам.“

Двамата влязоха. Вратата се затвори сама от пневматично мандало. Отвън вятърът тропаше и стържеше по ламаринените листове на паянтовата сграда. Стив и Синтия се намираха в помещението, приличащо на чакалня. Вдясно ги чакаха четири стола със закърпени гумени седалища. Изглежда, в чакалнята висяха само огромни мъжаги с мръсни дънки и кални ботуши. Пред столовете бяха сложили дълга маса за кафе, затрупана със списания, които едва ли би намерил пред лекарския кабинет: „Оръжия и амуниции“, „Магистрали и шосета“, „Миньорски вестник“, „Бюлетин на металурзите“, „Шосетата на Аризона“. Имаше и един стар брой на „Пентхаус“ с Тоня Хардинг на корицата.

Точно насреща беше сивкаво-кафявото бюро на секретарката. Толкова беше издраскано и очукано, че Стив си помисли да не са го докарали с шутове от Остин. Бюрото беше затрупано с книжа, най-вече от няколкото огромни тома, озаглавени „СЗСОМ Изисквания“ (на един от томовете беше забравен препълнен догоре пепелник), както и от три метални кошчета, пълни с камъни. От единия край на бюрото заплашително стърчеше пишеща машина, компютър не се забелязваше никъде. Зад бюрото имаше стол на колелца, на който никой не седеше. Климатикът не беше изключен и по това време на деня в помещението вече беше неприятно хладно.

Стив заобиколи бюрото и щом забеляза възглавницата на стола, не се сдържа и я вдигна да я покаже на Синтия. Върху плата, с букви, такива каквито ги знаеха от уестърните, беше избродирано: „ГЪЗ-ПАРКИНГ“.

— Върхът! — засмя се тя.

На бюрото, до една шеговита бележка „НЕ МЕ ВОДИ КЪМ ИЗКУШЕНИЕ, САМ ЩЕ ГО НАМЕРЯ“ и малката табелка с името на служителя БРАД ДЖОУЗЕФСЪН стоеше снимка, очевидно правена в студио. На снимката се виждаше наедряла, но все пак приятна на вид чернокожа жена с две усмихнати деца. Значи, не беше секретарка, а секретар. Не особено подреден при това. Радиото, стар, изхабен модел на „филко“, стоеше на близката лавица, заедно с телефона. „Жена ми тъкмо излизаше“ — бореше се с шумовете по трасето Джони Кеш, — навярно ме подозираше… Но отвори вратата и се усмихна от прага. „Скъпи…“

Стив изключи радиото. Вятърът се стовари с все сила върху покрива на къщата и тя се сви като подводница под тежестта на водното налягане. Синтия, която така и не беше свалила синята кърпа от лицето си, се огледа с безпокойство. Радиото беше изключено, но съвсем слабо Джони Кеш продължаваше да разправя как си бил отмъкнал колата от завода на Дженерал Мотърс част по част в кошницата с обяда. Беше същата станция, звучаща от друг апарат, някъде в дъното на сградата. Най-вероятно от стаите, където бяха забелязали, че свети.

Синтия кимна по посока на телефона. Стив вдигна слушалката, заслуша се за сигнал, но я върна обратно върху вилката.

— Блокирал е. Сигурно е прекъснат кабелът.

— Да не са минали всички в нелегалност? — чудеше се Синтия.

Стив отбеляза любопитна подробност: и двамата говореха почти шепнеш ком, сякаш ги беше страх някой да не ги чуе.

— Не съм чувал за партизански войни в Невада.

Зад бюрото имаше врата. Стив посегна към дръжката, но Синтия го хвана за ръката.

— Какво има?

— Не знам — рече тя и веднага го пусна, все едно съжаляваше за жеста си. Дръпна кърпата от лицето си и нервно се засмя. — Не знам, човече, просто всичко е толкова… чалнато.

— Трябва да има все някой — обясни Стив. — Вратата е отключена, лампите светят, толкова коли чакат на паркинга.

— И теб те е страх, нали?

Той се замисли малко, след което кимна. Да, чувстваше се точно както при задаващите се бури — развигорите — в Тексас, само че от онази радост и очакване, които бе изпитвал като малък, не беше останало нищо.

— И все пак, трябва да…

— Да, знам, давай — преглътна тя тежко и гръклянът й изщрака като пружина. — Искам да ми кажеш, че само след секунда двамата ще се смеем един на друг и ще си разправяме колко сме били тъпи.

— Само след секунда двамата ще се смеем един на друг и ще си разправяме колко сме били тъпи.

— Мерси.

— Няма защо — отговори Стив и отвори вратата. Озоваха се в тесен коридор, дълъг десетина метра. На тавана висяха в две редици неонови лампи, подът беше застлан с мокет. От едната страна на коридора имаше две врати — и двете зеещи отворени, от другата три — две отворени, третата затворена. В края на коридора се намираше ярко осветено помещение. Стив реши, че е някаква работилница, лаборатория или ателие. Осветените прозорци, които бяха забелязали от пътя, гледаха именно към него. Музиката също звучеше оттам. Джони Кеш вече беше дал път на Трактърс, които твърдяха най-убедено, че бейби обича рокендрола също като буги-вуги чу-чу-трейн и тям подобни клишета, каквито Стив беше слушал хиляди пъти през живота си.

„Шибана история, а? Мамка му стара.“

Имаше някакво си радио, което пускаше стара музика. Имаше някакъв си бурен вятър, който сипеше дъжд от прах върху ламаринения покрив на бараката, все едно навън вилнееше планинска вихрушка. Това добре. Но защо не се чуваха гласове? Защо никой не говореше, защо не се чуваха вицове, язвителни забележки? Къде бяха хората, паркирали колите си отвън?

Стив закрачи бавно по коридора, чудейки се дали нямаше да е най-добре да извика: „Хей, има ли някой?“ Не му достигаше обаче смелост. Защото колкото и пуста да изглеждаше сградата, тя в същото време беше обитаема. Какво означаваше това, Стив не можеше да си обясни, но…

Синтия го хвана за ризата и силно го дръпна. От изненада Стив едва не извика.

— Какво има пак? — попита той раздразнено, пък и как иначе, щом като заради онази сърцето му едва не беше спряло. Изведнъж си даде сметка, че наистина шепне.

— Чуваш ли? — направи жест Синтия. — Нещо като… как да кажа… като шума, който издават децата, когато правят мехурчета във водата.

В началото Стив не можеше да чуе друго освен Трактърс: „Каза ми, че се нарича Спешност, и искаше пищова ми да види. Телефонният й номер бил девет — единайсет.“ Но после, когато се вслуша по-внимателно, усети за какво става въпрос. Някъде наистина се пукаха мехурчета. Но не ги произвеждаше човек, а машина. Звукът, като че ли му беше познат.

— Да, чувам.

— Стив, искам да се махаме оттук.

— Иди тогава в камиона.

— Не.

— Синтия, за Бога…

Стив погледна големите й очи, които сякаш го молеха, погледна напрегнатите й, потръпващи устни и се спря насред изречението. Не, тя не искаше да се връща сама в камиона, а той не можеше да й се сърди за това. Беше се нарекла трезво мислещо момиче, може би с право, но в момента тя беше едно наплашено почти до смърт момиче. Стив я хвана за тънките рамене, придърпа я към себе си и шумно я млясна по челото, точно между двете очи.

— Не се тревожи, моя малка кукло — успокои я бащински той, — защото аз ще те пазя.

Тя се усмихна и го наруга:

— Лесно ти е да се подиграваш.

— Хайде, няма да се отделяш от мен. И ако се наложи да бягаме, гледай да си бърза. Иначе ще те прегазя като едното нищо.

— Хич не се и надявай — увери го Синтия. — Ще съм на вратата, преди да си успял да се обърнеш.

Първата врата вдясно беше офис. Празен. На стената имаше корково табло, на което висяха окачени снимки на някакъв открит рудник. Вероятно ставаше дума за големия насип от пръст, който бяха забелязали в обратния край на града.

Първата врата вляво също беше офис. И той беше празен. Шумът от мехурчетата се долавяше още по-ясно и Стив се сети на какво се дължи още преди да си пъхне главата във втората врата вдясно. Видяното само отпусна донякъде нервите му.

— Аквариум — рече той. — Просто аквариум.

Третият кабинет беше доста по-уютен от другите два. Подът беше застлан с истинска вълнена черга, вместо с мокет. Аквариумът си имаше собствена поставка вляво от бюрото, на стената над него висеше снимка на двама мъже с ботуши, шапки и костюми, каквито обикновено носеха бизнесмените от западните щати. Двамата си стискаха ръцете пред някакъв пилон със знаме, вероятно същия, който и сега стоеше зад постройката. Самият аквариум беше пълен с живот — виждаха се хелери, скаларии, златни рибки, дори двойка молинезии. Сред пясъка по дъното лежеше и някаква играчка — от онези декоративни безсмислици, които хората обичат да си пъхат в аквариумите, за да изглеждат по-екзотични. Така поне реши Стив, но предметът в аквариума не приличаше нито на потънал кораб, нито на сандък с пиратско съкровище, нито дори на замъка на Нептун. Беше нещо друго, което силно напомняше на…

— Хей, Стив — прошепна едва-едва Синтия. — Това е ръка.

— Какво? — попита той, думите й му се сториха направо неразбираеми. После щеше да си каже, че реакцията му е била изкуствена, че той самият вече е знаел какво лежи на дъното на аквариума: в крайна сметка то си беше очевидно.

— Човешка ръка — простена Синтия. — Шибана човешка ръка.

В съшия момент един от хелерите се показа измежду показалеца и средния пръст (на средния пръст беше нахлузена златна брачна халка) и Стив се убеди, че приятелката му е права. Пръстите бяха с нокти. На палеца личеше избелял от водата белег. Не щеше и съмнение: това беше ръка.

Стив направи крачка напред, нищо че Синтия го дръпна за рамото, и се наведе над аквариума, за да види по-отблизо. Надяваше се ръката да се окаже изкуствена, въпреки златния пръстен и белега, който изглеждаше съвсем естествен. От китката се протягаха парченца плът, които течението на водата люшкаше подобно на планктон напред-назад. При по-внимателно взиране Стив дори започна да различава костите.

Изправи се. Синтия беше застанала пред бюрото. То беше доста по-подредено от това в чакалнята. Най-отгоре стоеше затворен наръчник по стопанско управление. До него имаше телефон, също и телефонен секретар. Червената лампичка на секретаря мигаше. Синтия вдигна слушалката, долепи я до ухото си, но не чу нищо и я постави обратно на мястото й. Стив направо се уплаши при вида на побелялото й лице. „С толкова малко кръв в мозъка отдавна трябваше да е припаднала“ — помисли си той. Вместо да припада обаче, Синтия посегна към телефонния секретар и натисна бутона на касетофончето.

— Недей! — просъска зад гърба й Стив, без да е сигурен защо. Така или иначе вече беше късно.

Апаратът изписука, лентата се превъртя и касетофонът тръгна на прослушване. Някакъв странен глас — не приличаше нито на мъжки, нито на женски, което буквално изкара ангелите на Стив — започна бавно да нарежда: „Пневма. Сома. Саркс. Пневма. Сома. Саркс. Пневма. Сома. Саркс.“ Гласът повтаряше отчетливо трите думи до безкрайност с тази разлика, че като че ли всеки път повишаваше леко тон. Беше ли възможно? Стив се взря като хипнотизиран в апарата пред себе си, думите се заблъскаха из съзнанието му

(сома саркс пневма)

подобно на рибките в аквариума. Един Бог знае колко дълго щеше да остане в това положение, ако Синтия не се беше пресегнала през рамото му, за да натисне стопа. Толкова силно удари апарата с пръста си, че той подскочи на бюрото.

— Съжалявам, но ме полазват тръпки.

Не можеше да се разбере дали наистина му се извинява или го предизвиква.

Излязоха отново в коридора. От работилницата (или лабораторията, каквото ще да е) в дъното Трактърс продължаваха да пеят за буги-вуги бейбито, което било стреляло в тавана и сега им тикало револвера в лицето.

„Колко е дълга тая тъпа песен? — чудеше се Стив. — Да не е петнайсет минути? Трябва да е толкова, няма начин.“

— Можем ли да тръгваме? — попита Синтия. — Моля те!

Той посочи с глава лампите в дъното на коридора.

— О, Господи, ти не си нормален — въздъхна тя, но когато Стив продължи нататък, волю-неволю го последва.

5.

— Къде ме водите? — питаше за трети път Елън Карвър. Беше се привела напред, пъхнала пръсти между жиците на металната мрежа, която разделяше седалките. — Моля ви, няма ли да ми кажете?

В началото само беше благодарна, че не са я изнасилили или убили… Чувстваше се донякъде облекчена и от факта, че когато слязоха по стълбите-убийци, трупът на нейната сладка малка Кирсти беше прибран. На стъпалата пред входната врата на сградата ги дебнеше обаче огромна локва кръв, наполовина изсъхнала и засипана с пясък от вятъра. Предположи, че кръвта е от убития съпруг на Мери. Опита се да прескочи локвата, но ченгето, Ентрейджиън, я държеше все тъй здраво за ръката и без дори да се замисли, я повлече право през петното кръв. Гуменките й нагазиха в локвата и оставиха три отчетливи червени стъпки по тротоара, преди да завият към паркинга. Неприятно. Ужасно, ако трябваше да бъде искрена. Всичко беше ужасно. Но поне беше още жива.

Да, в началото се чувстваше по-скоро облекчена, но душата й постепенно се изпълваше с по-голям страх и от преди. Първо защото процесите, на които ставаше жертва нейният похитител, видимо се ускоряваха. Кожата му се разкъсваше като парцал тук и там, всеки път това се съпровождаше с недвусмислени звуци като от отпушване тапа на бутилка. Кръв капеше като вода от него и се плискаше по земята. Гърбът на униформената му риза, която доскоро беше с цвят каки, сега беше от горе до долу мътночервен.

Второ, защото не й се нравеше никак посоката, в която се отправяха — на юг. На юг нямаше нищо, само огромния насип на открития рудник.

Колата бавно потегли по главната улица (Елън предполагаше, че както навсякъде другаде и тук я наричаха „Мейн Стрийт“) и подмина последните къщи: още един бар, както и работилница за поправка на електроуреди със собственик някой си Харви. След тях се издигаше само разнебитената и донякъде зловеща къщурка с фирмата „БОДЕГА“ над вратата. На стената беше закачена табела, изкъртена наполовина от вятъра, но не дотам, че Елън да не разбере, че това е мексикански ресторант.

Залязващото слънце се беше превърнало в кълбо червеникави пламъци, закрити от облаците прах като от сажди. Въпреки че небето беше още съвсем светло, пейзажът тънеше в дълбока сянка. Подобен контраст навяваше на Елън същински апокалиптични видения. Не я караха да разсъждава вече не толкова къде е попаднала, а коя е тя изобщо. Не можеше да си представи, че е същата Елън Карвър, която работеше в пощите и смяташе тази есен да се кандидатира за член на управителния съвет; че е същата Елън Карвър, която ходеше да обядва понякога с приятелки в китайския ресторант, за да се напие с оризова ракия и да си говори за дрехи, деца и съпрузи — кой се бил оказал добра партия, кой — не. Нима имаше нещо общо с онази Елън Карвър, която си шиеше дрехи по модели от каталога на „Бостън Пропър“, пръскаше се с парфюм „Ред“, щом се чувстваше влюбена, или си слагаше смешната тениска с надпис „ЦАРИЦА НА ВСЕЛЕНАТА“?

Онази Елън Карвър, която беше отгледала две прекрасни деца и бе задържала съпруга си при себе си за разлика от повечето си приятелки? Онази, която проверяваше на всеки няколко седмици не се е ли появила бучка в гърдите й, същата, която обичаше през почивните дни да се свива на някое от креслата в хола, да яде бонбони, да пие чай и да чете булевардни романчета със заглавия от типа на „Сълзи в рая“? Наистина ли беше тя? Беше ли възможно да е тя? Ами, да, сигурно; тя беше всички тези Елън Карвър, както и още хиляди като тях: една Елън, облечена в коприна; друга Елън, облечена в дънки; трета Елън, седнала да си чете рецептите за сладкиши, докато се облекчава в тоалетната; и едното, и другото лице си бяха нейни, ако събереше двете половини, щеше да се получи сума, колкото за много повече от един човек… Но всичко това означаваше ли, че тя има нещо общо и с онази Елън Карвър, чиято любима дъщеря беше убита пред очите й, която сега седеше натикана в някаква полицейска кола и се задавяше от непоносимата воня на шофьора, която минаваше покрай някакъв мизерен мексикански ресторант, която никога повече нямаше да види нито дома си, нито приятелките си, нито съпруга си? Беше ли тя онази Елън Карвър, която водеха сред мрак и прахоляк, по места, където никой не четеше каталога на „Бостън Пропър“, никой не пиеше коктейли от оризова ракия с малки хартиени чадърчета, щръкнали от чашите, където я чакаше само смъртта?

— О, Боже, не ме убивайте — изрече тя с треперещ, лишен от всякакво достойнство глас, за който й беше трудно да повярва, че е нейният. — Моля ви, господине, не ме убивайте! Не искам да умирам. Ще направя, каквото пожелаете, само не ме убивайте. Моля ви, недейте!

Той не отговори. Стигнаха края на асфалтовата настилка и колата се раздруса по чакъла. Полицаят включи фаровете, но и те не бяха от голяма полза: светещите конуси пред автомобила напразно се бореха с гъстия прахоляк. Всеки момент пред колата щеше да изскочи някой отскубнат от земята клон. Камъните скърцаха под колелата и се удряха в железния под.

Минаха покрай дълга, запусната постройка с ръждясали ламаринени стени — фабрика или леярна, помисли си Елън, — след което пътят започна да се изкачва. За съвсем кратко време набраха шеметна височина.

— Моля ви — шепнеше тя. — Моля ви, кажете ми какво искате от мен.

— Ук — издаде някакъв звук полицаят и направи кисела гримаса. Бръкна в устата си, все едно искаше да махне някакъв косъм от езика си, но вместо косъм извади самия си език. Изгледа го за секунди, както се въргаляше в шепата му подобно на животинска карантия, и го хвърли на седалката до себе си.

Задминаха два пикапа, самосвал и огромен жълт багер, паркирани един до друг на първия завой, който пътят правеше по зигзага си до върха.

— Ако ще ме убивате, сторете го по-бързо — продължаваше да напява Елън с измъчения си гласец. — Само не ме измъчвайте. Поне това ми спестете. Обещайте, че няма да ме мъчите.

Но свиващият се пред очите й, кървящ силует зад волана не й обеща нищо. Продължаваше просто да кара през летящите облаци прах, право по посока на върха. Щом колата излезе на самото било на хълма, полицаят дори не се замисли, ами подкара надолу по обратния склон, оставяйки вятъра зад гърба си. Елън се обърна, за да види за последно малко светлина, но вече беше късно. Стените на рудника криеха напълно залязващото слънце. Колата се спускаше в непрогледния мрак на огромния кладенец, където дори фаровете бяха безпомощни.

В мината вече беше паднала нощ.