Серия
Град Отчаяние/Отмъстителите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desperation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 69 гласа)

По-долу е показана статията за Град Отчаяние от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Град Отчаяние
Desperation
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1996 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр хорър
Вид роман
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Град Отчаяние е книга на Стивън Кинг, написана през 1996 година.

Действието се развива в Desperation – пустинен град, чието име неслучайно е преведено като Отчаяние. Романът се развива успоредно с "Отмъстителите", но също го представя като през тъмно огледало. След взривяването на мина близо до града, е излязъл зъл дух, превръщащ хората в чудовища.

Филмът

По романа е написан сценарий за филм от самия Кинг. Филмът излиза през 2006 година.

Външни препртаки


Глава четвърта

1.

Стив Еймс нарушаваше една от петте Божи заповеди, последната в списъка, ако трябва да бъдем съвсем точни.

Петте Божи заповеди му бяха връчени преди месец не лично от Господ, а с посредничеството на Бил Харис. Двамата седяха в офиса на Джак Апълтън. Апълтън беше издателят на Джони Маринвил от последните десет години. Той също присъстваше, когато петте заповеди тържествено се предаваха от уста на ухо, но не вземаше пряко участие в разговора, поне не и преди последната му част. Беше се разположил удобно на стола си зад бюрото и с ръце, скръстени на гърдите, държеше да открои изящния си маникюр на фона на не по-малко изящното си сако. Самият велик писател също бе присъствал на срещата, но си бе тръгнал с гордо вдигната глава четвърт час по-рано. Докато сивите му коси не бяха изчезнали напълно в рамката на вратата, бе подхвърлил, че имал уговорка с някого си в някаква галерия в Сохо.

— Искам да се вслушаш във всяка от тези заповеди поотделно. Мисля, че няма да ти е трудно да ги запомниш — бе обяснил Харис. Той беше възпълничък дребосък и трудно би всявал респект у околните, ако не беше интонацията му на безпомощен монарх, който държи поне слугите да му се подчиняват. — Слушаш ли ме?

— Слушам те — беше кимнал с глава Стив.

— Първо, няма да пиеш с него. Станал бил уж въздържател — от пет години, разправя, — но е престанал да посещава сбирките на Анонимните алкохолици, а това не звучи добре. Освен това въздържанието на Джони винаги си е било само за пред хората, дори и по времето, когато ходеше в дружеството. Хубавото е, че не обича да пие сам, затова, ако след тежък ден, прекаран на гърба на мотора, те покани да обърнете по едно, ти просто ще му откажеш. Дори да тръгне да те изнудва, да ти натяква, че ти плащат за това, ти пак ще откажеш.

— Това не е проблем — бе отговорил Стив.

Харис не му обърна внимание. Беше се захванал да държи реч и нямаше време да се отклонява.

— Второ, няма да му осигуряваш наркотици. Дори една-единствена цигара с марихуана. Трето, няма да му търсиш курви… Много е вероятно да си поръча, особено, ако на рецепцията в хотелите, които съм ангажирал, се появят хубавици. Колкото до пиенето и дрогата, ако той сам си ги доставя, това си е негов проблем, но ти няма да му помагаш.

На Стив му се искаше да каже, че не е сводник, че Харис го е сбъркал със собствения си баща, но реши, че е по-добре да мълчи.

— Четвърто, няма да го прикриваш. Ако тръгне да пие или да се друса, особено, ако подозираш, че отново е минал на кокаин, веднага се свържи с мен. Разбираш ли ме какво ти казвам? Веднага.

— Разбирам — увери го Стив. Че разбираше, разбираше, но дали щеше да следва заповедта докрай, и представа си нямаше. Беше си казал, че подобен ангажимент му е необходим, каквито и неприятности да криеше — донякъде именно заради неприятностите, които криеше; живот без неприятности не го привличаше. Това обаче не означаваше, че е готов чак да продаде душата си, особено на някакъв си костюмар, развяващ нахалството си като знаме и държащ се умишлено като голямо дете, само и само да си възвърне на стари години нещо от онова, което са му отнели (или поне си въобразява, че са му отнели) навремето на детската площадка. Джон Маринвил си беше копеленце, но Стив не можеше да му се сърди. Колкото до Харис… Харис спадаше към съвсем различна категория.

Тъкмо в този момент Апълтън се бе привел напред, за да отбележи с нещо и той участие в разговора, преди агентът на Маринвил да е произнесъл последната си заповед.

— Какво ви е впечатлението от Джони? — беше попитал той Стив. — Той е на петдесет и шест и е навъртял доста по-голям километраж, отколкото изглежда. Особено през осемдесетте. На три пъти е бил на косъм от смъртта. Първите два пъти от свръхдоза, а последният вероятно е бил опит за самоубийство. Тук може и да преувеличавам, но така или иначе, не го споменавайте пред никого.

Стив беше кимнал.

— И така, какво мислите? — попита Апълтън. — Дали наистина може да прекоси цялото разстояние от Кънетикът до Калифорния с половинтонов мотоциклет, да участва междувременно в двайсет четения и приема? Искам да чуя истинското ви мнение, господин Еймс, защото да си призная честно, много се съмнявам, че ще е по силите му.

Стив беше очаквал Харис да се намеси, като се позове на легендарната издръжливост и стоманените топки на своя клиент и той така и не пророни нито дума, само стоеше и го гледаше. Пък може и да не е бил толкова глупав, помисли си Стив.

— Вие го познавате много по-добре от мен — отговори той. — Та аз го срещнах за пръв път едва преди две седмици, а и не съм чел нито една негова книга.

По изражението на Харис личеше, че последното ни най-малко не го изненадва.

— Тъкмо затова ви питам — отвърна му Апълтън. — Ние го познаваме от твърде дълго време. Аз от 1985-а когато ходеше по партита заедно с хубавите люде на 54-та улица, Бил — от 1965-а. За нас той е Джери Гарсия[1] в литературата.

— Сравнението не е съвсем точно — не се съгласи Харис.

Апълтън вдигна рамене.

— С нови очи по-добре се вижда, казваше баба ми. И така, господин Еймс, кажете ми, мислите ли, че може да го стори?

Стив беше наясно, че въпросът е важен, може би жизненоважен, затова мълча цяла минута, преди да отговори. Двамата мъже спокойно го чакаха.

— Е — бе отворил той най-сетне уста, — дали ще яде само сирене и ще стои далеч от коктейлите, нямам представа, но че може да подкара мотоциклета чак до Калифорния, предполагам, че е напълно способен. Изглежда ми достатъчно силен. Ако ме питате, Джери Гарсия въобще не беше такъв. Работил съм със сумати рокери на половината на неговите годинки, които могат само да му завиждат за кондицията.

Апълтън не беше приел безрезервно думите му.

— Това, което най-силно ме убеждава, е излъчването му. Той искрено желае да го направи. Иска да подхване отново по пътя, да се сбие тук-там, да се запознае с нови лица. Освен това… — Стив изведнъж се беше замислил за любимия си филм „Омбре“ с Пол Нюман и Ричард Бун. Дори се беше усмихнал. — Освен това дава вид на човек, който още не се е отучил да хапе.

— А! — изрече Апълтън, на когото последните думи бяха направили впечатление. Стив не се чувстваше изненадан. Дори самият Апълтън някога да е могъл да хапе, със сигурност бе изгубил тази си способност из колежите на Екзетър, Чоут или където там е показвал блейзерите и лъскавите си вратовръзки.

Харис се беше покашлял.

— Ако приемем, че сме изяснили проблема, нека се върнем на последната заповед…

Апълтън беше измърморил нещо. Харис обаче не откъсваше поглед от Стив, все едно не беше чул.

— Пета и последна заповед — бе повторил той. — Няма да качваш стопаджии в камиона. Мъже, жени — жени съвсем, — няма да ги качваш.

Навярно това беше причината Стив Еймс дори за миг да не се поколебае, когато забеляза момичето, застанало да чака край пътя — точно на излизане от Елай. Хърбавата гърла с чипия нос и косите, боядисани в два различни цвята. Още при вида й натисна спирачката.

2.

Тя отвори вратата, но не се качи веднага в кабината, вместо това го огледа с големите си сини очи през седалката, затрупана с пътни карти.

— Вие добър човек ли сте? — попита.

Стив се замисли сериозно над въпроса, сетне кимна:

— Да, мисля, че съм. Пуша по две-три пури на ден, но никога не съм посягал на малки кученца и веднъж на всеки шест седмици пращам пари на мама.

— Нали няма да се опитате да ме изнасилите или нещо подобно?

— Няма — увери я Стив. Ставаше му забавно. Харесваше му да усеща погледа на сините й очи върху лицето си. Тя му приличаше на момиченце, което разглежда рисуваните смешки из списанията. — В това отношение съм способен добре да се контролирам.

— И не сте побъркан масов убиец или нещо такова?

— Не, но Божичко, мислиш ли, че ако бях, щях да си призная?

— Сигурно щях да разбера по очите ви — отговори му кокалестата девойка с двуцветната коса. Колкото и да се правеше на сериозна, по крайчеца на устата й играеше усмивчица. — У мен има психоложка жилка. Не е много голяма, но не ме изоставя.

Някакъв хладилен камион профуча край тях. Шофьорът не спря да натиска клаксона, нищо че Стив беше изтеглил едва ли не целия тир на банкета, а в насрещното платно не се забелязваше автомобил. Това не го изненадваше с нищо. Стив отдавна бе разбрал, че има една раса мъже, които така и не могат да престанат да барат я клаксоните, я оная си работа. Или едното, или другото трябваше да е постоянно между пръстите им.

— Стига толкова с разпитите, госпожице. Искаш ли да се качваш, или не? Имам да гоня още много километри. — В действителност беше на много по-малка дистанция от шефа си, отколкото последният би желал. На Маринвил му харесваше идеята да се чувства сам по пътищата на Америка, да се изживява като волна птичка, която се залавя с приключения, за да ги разказва по-сетне на читателите си. Стив предполагаше, че от въпросната книга все нещо подобно ще излезе. И в това нямаше нищо лошо… какво ти, това беше една чудесна идея, поведение на истински мъж. Но той, Стив Андрю Еймс от Лъбък, трябваше да си гледа работата: трябваше да направи всичко възможно, щото Маринвил да си напише книгата на компютъра вкъщи, а не на сърдечната си картина в някоя загубена болница. За целта си бе изготвил най-простичък план: да следва отблизо шефа си и да не позволява на обстоятелствата да се превърнат в опасност, освен ако не го изпреварят твърде бързо. Вместо на двеста и петдесет километра след Маринвил, той гледаше да се движи на не повече от сто и двайсет: лошо нямаше, стига никой да не разбереше.

— Предполагам — съгласи се тя, скочи вътре в кабината и затръшна вратата след себе си.

— Е, благодаря, бонбонче! Трогнат съм от доверието ти.

Погледна за всеки случай в огледалото за обратно виждане: освен последните къщи на Елай не видя нищо друго, затова спокойно излезе отново на пътя.

— Не ме наричай така — възнегодува девойката. — Това е проява на сексизъм.

— „Бонбонче“ е проява на сексизъм? А, стига бе.

С леко научен, леко глуповат тон тя заплаши:

— Не ме наричай „бонбонче“, за да не те кръстя и аз теб „тортичке“.

Стив прихна да се смее. На нея сигурно нямаше да й се хареса, но не можеше да потисне това желание. Смехът е за това, да те изненада, когато най-малко го очакваш, донякъде подобно на пръдните: понякога си способен да ги спреш, понякога — не.

Погледна към нея и забеляза, че и тя се подсмихва. Сваляше раницата от гърба си, което навярно беше добър знак. Набързо я премери с поглед: на височина изглеждаше метър и шейсет и пет и както не се виждаше мръвка по цялото й тяло, едва ли тежеше повече от петдесет кила, четиридесет и седем-осем, най-вероятно. Носеше овехтяла фланелка с откъснати ръкави, под които се виждаше твърде съществена част от гърдите й, особено за момиче, страхуващо се да не срещне изнасилвачи по пътя. Не че подобна гледка можеше да й донесе кой знае какви неприятности. Стив си каза, че стопаджийката спокойно може да си купува от фалшивите сутиени, които големите магазини продаваха на малки госпожици, за да имитират майките си. На фланелката, на фона на умопомрачителни, яркосини слънчеви лъчи се усмихваше физиономията на негър с дълги къдрици. Подобно на ореол около главата му бяха изписани думите: „НЯМА ДА ИМ СЕ ДАДЕМ!“

— Едва ли гледаш циците ми, сигурно харесваш Питър Тош[2] — рече непознатата.

— Навремето работех с Питър Тош.

— Не може да бъде!

— Може — поклати той глава. Последните къщи на Елай вече бяха изчезнали от огледалото. Правеше му впечатление колко бързо човек се озовава сред нищото в тази пустиня. Започваше да влиза в положението на младите стопаджийки. Навярно на тяхно място и той би задавал въпроси на шофьорите, преди да се качи в камионите им. От това голяма полза нямаше, но пък и защо да не попита? Веднъж озовеш ли се сам в пустинята, всичко може да ти се случи.

— Кога си работил с Питър Тош?

— 80-а или 81-ва, не мога да си спомня съвсем точно. Изнасяше концерт в Медисън Скуеър Гардън, после и във Форест Хилс. На концерта във Форест Хилс Дилан излезе да пее с него бис: ако щеш вярвай, двамата изпълниха заедно „С вятъра се носи“.

Тя го беше зяпнала в истинско удивление. Доколкото можеше да съди, в очите й не се четеше нотка на съмнение.

— Бре! Ти тогава какъв си бил, момче от транспортния екип?

— Тогава, да. По-нататък започнах да настройвам китарите. А сега… — Да, дотук кариерата му звучеше добре, но с какво точно се занимаваше той сега? Със сигурност не настройваше ничии китари. Може би го бяха върнали обратно в положението на момче за всичко. Затова пък от време на време го използваха вместо психиатър или като модерна Мери Попинс с дълги, хипарски коси, сред които се забелязваха първите сиви кичури. — Сега се занимавам с други неща. Ти как се казваш?

— Синтия Смит — представи се момичето и му подаде ръка. Той я стисна в своята. Пръстите й бяха дълги, крехки и изключително фини. Все едно се здрависваше с птица.

— Стив Еймс.

— От Тексас.

— Да, от Лъбък. Явно си чувала и друг път акцента ни.

— Веднъж-дваж — детската й усмивка огря цялото лице. — Можеш да извадиш момчето от Тексас…

Той довърши поговорката заедно с нея и двамата се усмихнаха един на друг. Ето така хората се сприятеляваха за кратко, когато им се наложеше да прекосяват заедно пустинните пътища на Америка.

3.

Очевидно Синтия Смит си беше куку, но пък и Стив беше същински ветеран в това отношение: няма как да работиш толкова години в музикалния бизнес и да не се сдобиеш със своеобразни странности в характера. Затова не се плашеше. Тя му обясняваше, че си имала своите причини да бъде мнителна към мъжете: някакъв си едва не й откъснал лявото ухо, друг пък само преди седмици й бил разбил носа:

— При това онзи, дето щеше да ми откъсне ухото, го харесвах — допълни Синтия. — Много съм чувствителна по въпроса за ухото си. Виж, носът ми придоби дори известен стил, но ухото ме притеснява, един Господ знае защо.

Стив се обърна, за да разгледа по-отблизо въпросното ухо.

— Е, малко е сплеснато в горната си част, но какво толкова? Ако наистина те притеснява, просто си пусни коса, ще го скриеш.

— Няма как — отказа твърдо тя и разроши с пръсти косата си. Наведе се за малко на една страна, та да се види в огледалото от дясната страна на кабината. Откъм Стив косите й бяха боядисани в зелено, а другата половина бяха оранжеви. — Приятелката ми Герт казва, че така й приличам на малкото сираче Ани, излязло от ада. Да не съм луда да променям нещо по себе си?

— Че защо не си пуснеш къдрици?

Тя се усмихна и потупа образа на фланелката си. С донякъде успешен ямайски акцент заяви:

— Аз съм си аз, също както Питър Тош!

Това, с което Синтия Смит бе доказала себе си пред света, бе бягството й от дома на седемнадесетгодишна възраст — след като й било писнало за всичко да й се карат. Била прекарала известно време на източния бряг („Напуснах, когато осъзнах, че ще стана една от онези жени, които ги ебат само от милост“ — отбеляза тя с тон на човек, който не се свени от подробностите), след което поела в обратна посока и се установила в Средния запад. Там „се очистила“ донякъде от алкохола и на една от сбирките на алкохолическите дружества се запознала с мъж с приятен вид. Мъжът с приятния вид твърдял, че се е отказал веднъж завинаги от алкохола, но я бил излъгал. Много я бил излъгал. Така или иначе, Синтия се преместила да живее у тях, което се оказало грешка. („Никога не съм била много наясно с мъжете“ — отбеляза отново тя по същия непринуден начин, както преди малко.) Една вечер мъжът с приятния вид се върнал пиян до козирката и решил да си отбелязва страниците в книгата с ухото на Синтия. Тя си намерила друга квартира, отново спряла алкохола и дори си намерила работа като пазач в детски дом, след като една от учителките била убита и заведението било заплашено със затваряне.

— Убиецът на Ана е същият, който ми разби носа — обясни Синтия. — Беше лош човек. Ричи, онзи, който искаше да си отбелязва страниците с ухото ми, имаше лош характер. Докато Норман беше зъл в душата си. Беше направо откачен.

— Хванаха ли го?

Синтия тържествено поклати глава.

— Не можехме да позволим „Де и Ес“ да бъде затворен само защото някакъв си изперкал тип е убил жена си от ревност. Направихме всичко възможно да го спасим и успяхме.

— Какво означава „Де и Ес“?

— „Дъщери и сестри“. Докато работех там, си възвърнах до голяма степен самочувствието на пълноценен човек. — Синтия гледаше пустинята през прозореца и замислено потъркваше с палец изкривения си нос. — Дори човекът, който ми го стори, има известен принос за това.

— Норман?

— Да, Норман Дениълс, така се казваше. Ако не друго, то поне двете с Герт — приятелката ми, тази, която каза, че приличам на сирачето Ани, — можехме да му се опрем.

— А-ха.

— Така че миналия месец най-после писах на наш’те. Оставих си и адреса. Мислех, че ако някой ден изобщо ми отговорят, ще ме засипят с упреци и зли пожелания. Особено баща ми — той беше проповедник навремето. Вече се е пенсионирал, но…

— Можеш да извадиш момчето от адския огън, но не можеш извади адския огън от момчето — подхвърли Стив.

Тя се усмихна.

— Е, и аз така разсъждавах, но писмото, което получих, беше направо велико. Веднага им се обадих по телефона. Разговаряхме, баща ми дори заплака. — Последното Синтия изрече, все едно се е случило истинско чудо. — Представяш ли си, да заплаче. Направо не мога да го повярвам.

— Е, аз съм обикалял осем месеца с Блек Сабат, научил съм се да вярвам на всичко — увери я Стив. — Та значи си тръгнала обратно към дома? Блудното „бонбонче“ се завръща. — Тя го изгледа недоволно и той гузно се усмихна. Съжалявам.

— Има защо. Така или иначе, всичко вече е минало.

— И къде живеят ваш’те?

— Бейкърсфийлд. Което ме подсеща да те питам ти накъде пътуваш.

— Сан Франциско, но…

Тя засия от щастие.

— Баламосваш ли ме? Това е страхотно!

— Но не мога да ти обещая, че ще те откарам чак дотам. Ако трябва да съм честен, мога да ти гарантирам със сигурност, че ще те откарам до Остин, пък натам… Остин, Невада, не онзи в Тексас.

— Знам къде е Остин, имам си карта — тросна му се тя и го изгледа, сякаш я вземаше за глупачка. Така му харесваше дори повече, отколкото с ококорените очички преди малко. Хитруша си беше, нямаше спор… Дали нямаше да й е приятно, ако й го кажеше?

— Ще те откарам до там, докъдето мога, но това турне е малко странно. Искам да кажа, всички турнета са странни по своему, шоубизнесът е затова, за да е странен, а аз и сега се занимавам с шоубизнес… така или иначе… но… искам да кажа…

Стив замълча. Какво всъщност искаше да каже? Беше се хванал да обикаля Америка заедно с някакъв писател. Обиколката вече наближаваше своя край, а той така и не знаеше как да определи работата си, още по-малко да изкаже лично мнение за Джони Маринвил. Това, което знаеше със сигурност, бе, че досега великият човек с мотора не бе поръчал нито веднъж наркотици или жени нещо повече — че никога вечерно време не бе посрещал Стив с дъх на уиски, а това му се струваше повече от достатъчно. Вече дори започваше да се замисля с какви думи ще опише турнето пред работодателите.

— Що за турне е това изобщо? — попита Синтия. — Като гледам, камионът ти не е толкова голям, че да носиш апаратурата на някоя рокбанда. Да не би да си се хванал с някоя фолкзнаменитост? С Гордън Лайтфут, с някого като него?

Стив се усмихна.

— Моят човек е фолкзнаменитост, само дето вместо хармоника или китара използва само устата си. Той…

Тъкмо в този миг го прекъсна пронизителното писукане на клетъчния телефон, закачен за таблото: „Бип! Бип!“ Стив вдигна мобифона, но не го включи веднага. Вместо това се спогледа с момичето.

— Да не си казала дума — предупреди я той след третото писукане. — Можеш да ми навлечеш неприятности. Става, нали?

„Бип! Бип!“

Тя кимна утвърдително. Стив отвори сгъваемия микрофон и натисна бутона „SEND“, с който се приемаше чуждо обаждане. Първото нещо, което му направи впечатление, щом вдигна слушалката до ухото си, беше непоносимият пукот на статичното електричество — чудеше се как изобщо се бяха свързали с него.

— Ало, ти ли си шефе?

На фона на постоянния пукот се дочу различен звук, по-силен, навярно от преминаването на камион — така поне си помисли Стив, — след което се появи и гласът на Маринвил. Дори ужасната връзка не можеше да прикрие паниката в гласа му. Още при първите думи в слушалката сърцето на Стив ускори ритъма си. И преди му се беше случвало да чува хора да говорят по подобен начин (изглежда, беше задължително за всяко турне, в което той участваше), та затова не беше изненадан. Където и да се намираше в момента Джони Маринвил, някой пак се беше изсрал на вентилатора.

— Стив! Стив… беда… голяма…

Стив впери поглед в шосето пред себе си; стори му се, че пътят разцепва пустинята като с нож; ситни капчици пот избиха по челото му. Сети се за възпълничкия агент на шефа, как му беше изброявал тържествено петте си заповеди, как се опитваше да го сплаши с тона си, но бързо изтри картината от мисълта си. Точно сега най-малко му трябваше да мисли за хорица като Бил Харис.

— Да не си катастрофирал? Какво е станало? Какво има, шефе? Повтори!

„Пук, щрак, пук.“

— Джони… ваш ли ме?

— Да, чувам те! — изкрещя Стив в мобифона, нищо че от това голяма ползва нямаше. С крайчеца на окото си забелязваше как изражението по лицето на момичето става все по-сериозно и загрижено. — Какво се е случило с теб?

Дълго време не получи никакъв отговор, и си помисли, че този път връзката се е разпаднала окончателно. Вече се канеше да остави мобифона на таблото, когато гласът на шефа му проби повторно. Толкова далечен му се струваше, все едно се обаждаше от друга галактика.

— … Запад… Елай… тресе.

„Не, няма да е «тресе» — каза си Стив, — а «петдесет». Може би е искал да каже: «Намирам се западно от Елай, на шосе номер 50». Може това да е казвал. Катастрофирал е, няма какво друго. Изхвърчал е от пътя с мотора и сега се въргаля със строшен крак, целият в кръв. Като се върнем в Ню Йорк, ония двамата ще ме разпънат на кръст, ако не за друго, то, защото не могат да го разпънат него…“

— … к’во разстоя… поне, може и повече… малко по-наго… изоставена каравана…

Още един раздиращ слуха му пукот, сетне Маринвил заговори за някакви полицаи. Щатска полиция, градска полиция.

— Какво и… — отвори уста момичето до него.

— Ш-шт! Не сега!

Онзи на телефона продължаваше да обяснява:

— … мотора… пустинята… вятър… километър-два от караваната…

Това беше всичко. Стив на няколко пъти изкрещя името на Джони в слушалката, но му отвърна мълчание. Връзката бе изчезнала напълно. Поигра си на няколко пъти с копчето „ИМЕ/МЕНЮ“, на екрана се появиха инициалите Дж. М., след което той натисна бутона „ИЗПРАЩАМ“. Нечий записан на диск глас му пожела добре дошъл в Западната пътна телефонна мрежа, няколко секунди след това не се чу нищо, докато друг записан глас не го уведоми, че връзката не може да се осъществи. Роботът започна да изброява възможните причини за това. Стив изключи мобифона и го сгъна.

— Дявол да го вземе!

— Нещо лошо, нали? — попита Синтия. Очите й отново бяха широко отворени, само че този път игривите искрички липсваха. — Мога да позная по погледа ти.

— Може би — поклати той глава, недоволен от самия себе си. — Много вероятно. Шефът беше. Намира се някъде по пътя пред нас. На сто, може и на сто и петдесет километра. Кара Харлей Дейвидсън…

— Един в червено и кремаво? — развълнува се изведнъж Синтия. — Шефът ти е с дълги сиви коси, също като Джери Гарсия?

Стив кимна в съгласие.

— Видях го тази сутрин, много на изток оттук. Беше спрял на бензиностанцията в Прити Найс. Говори ли ти нещо Прити Найс?

Той пак кимна.

— Тъкмо хапвах в закусвалнята, когато го мернах през прозореца. Казах си, че го познавам отнякъде. Че съм го гледана на кино, в „Опра“ или „Рики Лейк“…

— Той е писател — Стив погледна таблото. Беше вдигнал скоростта чак до сто и двайсет, но можеше да натисне още малко. Стрелката се премести до сто двайсет и пет. Като че ли пустинята край пътя се задвижи по-бързо на прозореца. — Обикаля страната, за да събира материал за книга. Канеха го да говори по литературни сбирки, но повечето време прекарва в срещи и разговори с непознати. Все си записва нещо. Както и да е, сигурно е катастрофирал. Аз поне така мисля.

— Връзката беше шибана, нали?

— Ъ-хъ.

— Искаш ли да спреш? Да сляза от камиона? Не е проблем, ако трябва, се махам.

Стив се замисли сериозно над въпроса: започваше да осмисля по-трезво инцидента, умът му отново беше заработил като часовник, както беше свикнал след толкова много премеждия. Не, в крайна сметка си каза, че не иска да я сваля от камиона. Определено имаше да се оправя със сериозна ситуация, но това не означаваше, че не трябва, да мисли и за бъдещето. Доколкото имаше възможност да опознае Апълтън, той би възприел по-спокойно катастрофата на Джони Маринвил (старият рокер е изхвръкнал от платното и се е пребил, нищо невероятно нямаше в това). Имаше вид на човек, склонен да се примири с факта, че понякога нещата свършват зле. Но Бил Харис по всичко приличаше на героя от приказката, който налага магарето си за щяло и нещяло, само и само да се знае кой е виновникът… И който е способен да налага, докато сам се изтощи. Тъй като очевидно магарето щеше да е Стив, мина му през ума, че единствено безпристрастен свидетел може да го отърве — свидетел, с когото никога преди това не са се срещали.

— Не, нямам нищо против да останеш в камиона. Но нека бъда откровен — нямам представа какво ще заварим. Може да има много кръв.

— Кръв не ме плаши — увери го Синтия.

4.

Тя така и не отвори уста да коментира скоростта, но когато стрелката показа сто и четиридесет и цялата кабина започна да се тресе, многозначително закопча колана си. Стив дори и сега продължи да натиска педала на газта и когато машината подкара със сто и петдесет, вибрациите, като че ли престанаха да се усещат. Държеше кормилото с две ръце; вятърът удряше на тласъци стъклото, а при подобна скорост един повей можеше да изхвърли камиона на банкета. Тогава само от здравината на гумите зависеше дали и те нямаше да попаднат в беда. Преобръщането не им мърдаше. Докато мислеше за себе си, Стив си представи какво се е случило с шефа му: мотоциклетът би се оказал много по-неустойчив на вятъра от тежкия камион. Нищо чудно тъкмо въздушното течение да е причината за произшествието.

Стив вече бе споделил в основни линии за работата си пред Синтия: правеше резервациите в хотелите, проверяваше маршрута, оглеждаше звуковите уредби по местата, където Маринвил щеше да изнася беседи, в същото време гледаше да стои далеч от него, да не би да развали портрета, който сам си рисуваше: Джони Маринвил, мислителят-единак, същински герой, излязъл изпод перото на Сам Пекинпа, писател, който не е забравил суровото лице на живота.

Камионът, обясняваше Стив, беше празен, като се изключат резервните части за мотоциклета и дървеното скеле, където Маринвил да прибере звяра си, ако времето се развали дотолкова, че да му е невъзможно да кара сам по пътищата. Бяха средата на лятото и подобна вероятност практически не съществуваше, но за наличието на дървената стойка си имаше и друга причина. Никой никога не беше отворил дума за нея, но двамата с шефа му я знаеха добре, още от деня, в който бяха напуснали Уестпорт, Кънетикът. Просто Джони Маринвил можеше да се събуди някоя сутрин в някой мотел и да установи, че повече мотоциклет не му се кара.

Или че не му е по силите.

— Чувала съм за него — каза Синтия, — но никога не съм му чела книгите. — Предпочитам Дийн Кунц и Даниел Стийл. Чета само за удоволствие. Но мотоциклета си го биваше. А и шефът ти има страшна коса, досущ като на рокмузикант, забелязал ли си?

Стив кимна в знак на съгласие. Маринвил също си го знаеше.

— Ти за него ли се разтревожи или за това, което те очаква теб?

Ако някой друг беше задал въпроса, Стив навярно би се почувстват неловко, но в гласа на Синтия не се улавяше и нотка на укор. Само любопитство.

— И за него, и за себе си — призна той.

Тя даде знак, че го разбира.

— Колко ли път ни дели още?

Той погледна километража.

— Откакто разговорът прекъсна, сме изминали седемдесет километра.

— Но ти не знаеш откъде точно ти се е обадил.

— Не.

— Мислиш ли, че сам е катастрофирал или е блъснал и друг?

Стив я изгледа в израз на същинска изненада. Именно предположението, че жертва на катастрофата няма да се окаже само Маринвил, го плашеше повече от всичко друго. И все пак, ако Синтия не бе повдигнала въпроса, той никога не би се осмелил да го изрече на висок глас.

— Може и други да има — отговори той с видимо нежелание. — Спомена нещо за щатска полиция, за градска полиция. Не съм много сигурен, но май ме убеждаваше да се обадя на градската полиция, вместо на щатската.

Синтия посочи клетъчния телефон, окачен на мястото си на таблото.

— Хич не си го и помисляй — възрази Стив. — Никакви ченгета няма да викам, преди да се уверя с очите си в каква каша се е забъркал.

— Ако обещаеш повече да не ме наричаш „бонбонче“, и аз ще обещая, че няма да споменавам нищо в показанията си.

Стив се усмихна под мустак, въпреки че хич не му беше до усмивки.

— Може пък това да е добра идея. Ти винаги би могла да кажеш…

— … Че мобифонът ти не е могъл да ги набере — довърши мисълта му тя. — Всички знаем колко малко може да се разчита на подобни играчки.

— Ти си добър човек, Синтия.

— И ти не си толкова лош.

При скорост от сто и петдесет километра в час разстоянието пред тях се топеше като пролетен сняг. Щом стигнаха на стотина километра от мястото, където Стив изгуби връзка с Маринвил, той започна лека-полека да намалява. Нито в едната, нито в другата посока се беше разминавал с полицейски коли, а това беше добър признак. Позволи си да го сподели пред Синтия, но тя поклати глава в израз на съмнение.

— Ако е признак, по-скоро е странен, отколкото добър. Ако наистина е станала катастрофа и шефът ти, а може би не само той, е пострадал, не би ли трябвало поне няколко полицейски коли да са ни задминали? Или линейка?

— Е, може да са дошли от другата страна, от запад…

— Според моята карта следващият град по пътя е чак Остин, а той е много по-далеч напред, отколкото Елай е зад нас. Ако ще идва полиция, имам предвид полиция с включени сирени и така нататък, то трябва да тръгне от изток. И да ни настигне по някое време. Не е ли така?

— Предполагам, че си права.

— И къде е полицията?

— Не знам.

— И аз не знам.

— Е, продължавай да се оглеждаш… за какво точно, и аз не знам. За всичко, което ти се стори необичайно.

— Оглеждам се. Добре ще е още да намалиш.

Стив погледна часовника си, за да отбележи, че е шест без четвърт. Сенките се проточваха далеч в пустинята, но все още беше и светло, и горещо. Ако Маринвил ги чакаше край пътя, щяха да го забележат.

„Виж, в това можеш да си сигурен — помисли си той. Представям си как седи на земята, с разбита глава и изподрани панталони, без дори да се отмести от местопроизшествието. Като го знам, сигурно си записва в тефтерчето впечатления от падането. Да се надявам, че поне си е бил сложил каската. Защото, ако не…“

— Виждам нещо! Ей там! — Въпреки вълнението, което я обземаше, момичето гледаше да се държи спокойно и хладнокръвно. Беше поставила ръка над очите си, за да не й пречат лъчите на снишилото се слънце, и сочеше нещо. Виждаш ли? Може ли… А не, не е това. Много е голямо за мотоциклет. По-скоро ми прилича на каравана.

— Точно оттук трябва да ми се е обадил. Отнякъде наоколо във всеки случай.

— Защо така мислиш?

— Защото спомена, че нагоре по пътя имало някаква каравана, точно това го чух много ясно. Каза, че се намира на километър-два на изток от нея. Където се намираме ние в момента, така че…

— Добре, добре, гледам.

Стив намали до петдесет километра в час, а после и до някакви си двайсет, щом наближиха караваната. Синтия бе свалила до половина стъклото на прозореца си, от вятъра фланелката й се вееше като знаме, разкривайки тесния й гръб („Тесен е меко казано“ — помисли си Стив) и изпъкналите прешлени на гръбнака.

— Виждаш ли нещо? — попита той. — Каквото и да е?

— Нищо. Нещо проблесна в пустинята, но ми се струва твърде далеч. Дори да е изхвръкнал от пътя, няма как да е стигнал дотам. Може вятърът да го е изтласкал встрани от шосето, не мислиш ли?

— Сигурно е било парче слюда сред камънака.

— Може и това да е било.

— Само гледай да не паднеш през прозореца, момиче.

— Нищо ми няма — отвърна му тя, но в същия момент вятърът, който осезателно се засилваше, засипа лицето й с прах и тя затвори очи.

— Ако това е караваната, за която той говореше, вече сме подминали мястото.

Синтия кимна.

— Да, но продължавай нататък. Ако в караваната има хора, може да са го били забелязали.

Стив се изсмя закачливо.

— „Да са го били забелязали“, това от Дийн Кунц ли си го научила или от Даниел Стийл?

Тя се извърна, колкото да го удостои с презрителен поглед…, но под него Стив забеляза следи от дълбока обида.

— Извинявай — побърза да каже той. — Само се заяждах.

— Така ли? — отвърна му с леден глас Синтия. — Искам да те питам нещо, господин Голямо Тексаско Момче за всичко. Ти чел ли си поне нещо от книгите на шефа си?

— Ами, той ми даде да прегледам някакъв негов разказ в „Харпър’с“. Казваше се „Време, пратено от Бога“. Целия го прочетох, дума по дума.

— А дали разбра всяка дума?

— Хм, не съвсем. Виж сега, казах глупост. Искрено се извинявам.

— Така да бъде — благоволи тя да му прости, но по тона й личеше, че смята за известно време да се държи хладно с него.

Стив отвори уста да каже нещо, което при известен късмет би прозвучало забавно, би я накарало да се усмихне (той харесваше усмивката й), когато видя отблизо караваната.

— Ха, какво е това чудо? — попита той по-скоро себе си, отколкото момичето.

— Кое какво е? — погледна на свой ред Синтия през стъклото, докато Стив изтегляше камиона си на банкета, точно зад караваната. Не беше нито от малките модели, „Ласи“-тата, нито от огромните „Годзили“, които я бяха задминавали от Колорадо насам, а някакъв среден размер.

— Човекът трябва да е налетял на пирони или знам ли и аз какво… — посочи Стив. — Всичките му гуми са спукани.

— Да, интересно защо и твоите не са?

Докато му дойде наум да й отговори, че навярно хората от караваната са проявили гражданска съвест, махайки гвоздеите от пътя, момичето с пънкарската прическа вече бе скочила вън от камиона и с колебливи подвиквания се приближаваше до спрелия автомобил.

„Е, не може да се отрече, че знае как да се измъква от затруднени ситуации“ — помисли си Стив и на свой ред излезе от кабината. Вятърът, който го блъсна в лицето, беше толкова силен, че за малко щеше да го прекатури по стъпалата. Въздухът беше горещ, все едно излизаше от печка.

— Стив? — повика го Синтия. Гласът й издаваше съвсем различно настроение от преди малко. Нищо не беше останало от онова нахакано, устато момиче, което навярно досега беше флиртувало с него. — Ела по-бързо! Нещо не ми харесва.

Беше застанала пред страничната врата на караваната. Вратата не беше затворена добре и се блъскаше при всеки повей на вятъра, нищо че се намираше сравнително на завет и стълбичката стоеше спусната. Но Синтия не гледаше нито стъпалата, нито вратата. Пред стълбичката, наполовина зарита от пясъка, който пустинният вятър бе натрупал върху нея, стоеше захвърлена русокоса кукла с яркосиня рокля. Беше обърната с лице към земята, сякаш я бяха наказали. На Стив това му беше достатъчно да отмести поглед встрани. Кукла, около която не се навърта малко момиченце, беше способна да го накара целият да настръхне. Това отдавна го беше установил, а в случая я заварваше изоставена насред пътя, сякаш погребана под пясъците…

Той дръпна притвореното крило на вратата и надникна в караваната. Вътре беше страшна жега, поне четиридесет и пет градуса.

— Ало? Има ли някой тук?

Нямаше смисъл да чака отговор. Ако собствениците на караваната наистина бяха вътре, щяха поне да включат двигателя, за да заработи климатикът.

— Остави — спря го Синтия, докато вдигаше куклата от земята и изтупваше прахта от гънките на роклята й. — Това не е евтина кукла. Не струва чак стотарка, но е скъпа. При това са се грижили за нея. Виж. — Тя повдигна в пръсти ръба на рокличката, за да види той миниатюрната кръпка под плата. Личеше си, че са търсили същото синьо. — Ако момиченцето, на което принадлежи куклата, беше някъде наоколо, надали щеше да остави играчката си да се въргаля в мръсотията, в това можеш да бъдеш сигурен. Въпросът е защо не я е взела със себе си, когато е тръгнала заедно с родителите си? Или защо поне не я е прибрала вътре в караваната? — Синтия на свой ред отвори вратата, поколеба се за миг, после качи едно-две стъпала и отново се спря. — Хайде, ела с мен — подкани тя Стив.

— Не мога, трябва да намеря шефа.

— Само за минутка, става ли? Не искам да влизам вътре сама. Чувствам се като на борда на „Андрея Дория“.

— Искаш да кажеш „Мария Селеста“. „Андрея Дория“ потъна.

— Добре, многознайко, така да бъде. Ела, няма да отнеме много време. Освен това… — така и не се доизказа.

— Освен това може да има връзка с шефа ми? Това ли искаше да кажеш?

Синтия кимна.

— Не е трудно да се направи връзка, нали? И той, и те са изчезнали?

Но на Стив не му се искаше да прави подобни асоциации. Всичко това му се струваше излишно усложняване на нещата, което той с нищо не беше заслужил. Синтия разбра донякъде по погледа му какво го терзае (а може би разбираше всичко, тя наистина не беше глупава) и махна с ръка.

— По дяволите, ще погледна сама.

Влезе вътре, без да оставя куклата. Стив я изгледа замислен, накрая я последва. Синтия се обърна към него, кимна му и остави куклата на една от пейките. Хвана фланелката си за деколтето и я развя като ветрило.

— Горещо е — отбеляза тя. — Не се диша.

Разходи се из вътрешността на караваната, а Стив се насочи в обратната посока, към седалката на шофьора. Трябваше да ходи приведен, за да не се удари в тавана. На таблото, пред дясната седалка стояха подредени три купчинки снимки с бейзболисти; бяха разделени по отбори: Кливлънд Индианс, Синсинати Редс, Питсбърг Пайрътс. Той ги прерови и видя, че върху половината имаше автографи, а може би половината от автографите бяха с кратко посвещение. На снимката на Албърт Бел пишеше: „На Дейвид, да продължава в същия дух! Албърт Бел“. Една от питсбъргската купчинка гласеше: „Преди да удариш, погледни топката, Дейв: твой приятел, Анди ван Слайк.“

— Имало е и момче — извика Синтия. — Освен, ако момичето с куклата не си е падало по Редник Джо, Съдия Дред или Мото Копс. Единият от шкафовете е пълен догоре с комикси.

— Да, има и момче — съгласи се Стив, докато прибираше Албърт Бел и Анди ван Слайк по местата им в купчинките. „Взел е само тези, на които истински държи — усмихваше се той сам на себе си. — Онези, с които за нищо на света не е могъл да се раздели.“ — Казва се Дейвид.

Това я изненада.

— Откъде по дяволите знаеш?

— Гледам „Студио хикс“. — На мястото за пътните карти бяха натрупани книжа. Той бръкна и изтегли едно листче: беше нагъната сметка за газ. Името беше на някой си Ралф Карвър, адресът — в щата Охайо. Името на града беше замазано, но може би трябваше да се чете Уентуърт.

— Едва ли знаеш нещо повече за него? — попита Синтия. — Фамилия? Откъде са дошли?

— Казва се Дейвид Карвър — отговори й Стив и се усмихна самодоволно. Таткото е Ралф Карвър. Идват от Уентуърт, Охайо. Хубав град. На две крачки от Колъмбъс. През 86-а бях в Колъмбъс заедно със Саутсайд Джони.

Тя дойде отпред при него, притиснала куклата към гърдите си. Навън вятърът отново се усили, засипвайки обилно караваната с пясък. Все едно едри капки дъжд удариха по ламарината.

— Измисляш си!

— Не, госпойце — увери я Стив и й подаде бележката за платения газ. — От това научих, че се казват семейство Карвър. На името на Дейвид са подписани някои от снимките на бейзболисти. Момчето се е сдобило с особено ценни автографи.

Синтия посегна на свой ред към снимките, огледа ги и бавно започна да ги проверява една по една. Сериозното й лице лъщеше от пот. Той също се потеше, повече от обилно. Имаше чувството, че лепкаво олио се стича по цялото му тяло.

— Но къде са отишли?

— До най-близкия град, за да потърсят помощ. Сигурно някой ги е откарал дотам с кола. Като си гледача картата, можеш ли да ми кажеш кое е най-близкото селище?

— Не. Мисля, че имаше някакво градче, но не си спомням името му. Но ако са отишли до града, защо не са заключили караваната след себе си? Искам да кажа, всичките им боклуци са тук — посочи с ръка кабината Синтия. — Знаеш ли какво намерих на една от кушетките отзад?

— Какво?

— Кутийката за бижута на майката. Порцеланова жаба. Подобно на прасенце за парички, бижутата се пъхат през устата на жабата.

— Звучи симпатично.

На Стив му се искаше да се махне оттук, при това не само заради непоносимата горещина или заради изчезналия си шеф. Искаше да излезе от проклетата каравана, понеже мястото наистина му напомняше за „Мария Селеста“. Хич не му беше трудно да си представи как из шкафовете се спотайват всякакви вампири и таласъми, облечени в бермуди и фланелки с надписи от типа: „ОЦЕЛЯХ НА ШОСЕ НОМЕР 50, НАЙ-САМОТНАТА МАГИСТРАЛА В АМЕРИКА!“

— Наистина е хитро — продължи Синтия, — но не това е въпросът. Вътре в жабата има два чифта обеци и един пръстен. Не са големи скъпоценности, но не са и за изхвърляне. Мисля, че пръстенът е с турмалин. Защо тогава…

Тя забеляза нещо в жабката, малък предмет, който Стив бе издърпал, без да иска, докато бърникаше сред книжата: беше малко портмоне с изрисуван отгоре му доларов символ. По всичко изглеждаше, че закопчалката му е от чисто сребро. Вътре бяха сгънати няколко банкноти. Синтия набързо ги преброи, сетне подхвърли портмонето обратно на мястото му, сякаш държеше горещ картоф между пръстите си.

— Колко са? — попита Стив.

— Около четиридесет долара — каза тя. — Портмонето обаче струва поне три-четири пъти повече. Знаеш ли какво, странстващи певецо, тази работа не ми изглежда никак на добре.

Северният вятър отново блъсна караваната, толкова силно, че чак я заклати. Двамата се спогледаха изпод едрите капки пот по челата. Стив сякаш улови празния поглед на синеоката кукла. „Какво се е случило тук, мила? Какво си видяла?“

Обърна се към вратата.

— Не е ли време да се обадим на ченгетата? — попита Синтия.

— И това ще направим. Но първо ми се иска да се върна пеша километър-километър и половина. Току-виж забележа някакви следи от шефа.

— Следи? С този вятър? Ей, на това му се вика глупост!

Той я изгледа продължително, без да казва нищо. Най-накрая мина покрай нея и излезе от караваната. Тя го настигна на асфалта.

— Хей, да речем, че сме квит, а? Ти ми се присмя на граматиката, аз ти се присмях, на каквото ще да е.

— На интуицията ми.

— Интуиция, така ли му се вика? Щом казваш. Хайде, квит сме, нали? Кажи да. Моля. Така съм се наплашила, че не се чувам какви ги говоря.

Стив й се усмихна, до голяма степен размекнат заради тревогата, изписана на лицето й.

— Добре тогава, да речем, че сме квит.

— Искаш ли да подкарам камиона ти? Ще навъртя точно километър и половина и ще те изчакам.

— Можеш ли да обърнеш, без… — не можа да се доизкаже Стив, защото в същия миг с над сто километра в час край тях профуча в източна посока малък товарен автомобил. На каросерията му беше изписано с големи букви: „С КЛИНЕКС ОМЕКОТЯВАТЕ УДАРА“. Синтия отстъпи инстиктивно крачка назад и с хилавата си ръчица закри очи от разлетелия се пясък. Стив я прегърна през рамо, за да я задържи на крака. — … Да заседнеш в пясъците? — довърши въпроса си той.

Тя го изгледа с известна досада и се отдръпна от прегръдката му.

— Естествено.

— Добре… Нека бъдат два километра. Гледай да изтеглиш камиона встрани.

— Добре. — Синтия се запъти към камиона, но изведнъж се обърна. — Спомних си името на близкото градче, за което говорихме — посочи тя с ръка на изток. — Намира се нагоре по пътя, на юг от шосето. Много хитро име, ще ти хареса.

— Как се казва?

— Деспърейшън. — При тези думи Синтия се усмихна и се качи в кабината на камиона.

5.

Стив тръгна бавно в посока изток по банкета на насрещното платно. Когато камионът, каран от Синтия, мина покрай него, той махна с ръка вместо поздрав, но така и не вдигна очи да я погледне.

— Дори не знам какво точно ще търсиш! — му подвикна тя от седалката на шофьора.

Докато успее да й отговори нещо, тя вече се беше отдалечила на десетина метра. Толкова по-добре, защото и той не знаеше. Следи ли щеше да търси наистина? Като се има предвид вятърът, това наистина звучеше смешно. Кръв? Парчета откъртена боя или стъкълца от счупен фар? Дори да имаше останки, щяха да се сведат до нещо подобно. Стив знаеше със сигурност две неща: най-напред, че инстинктът не само го съветваше да направи тази малка разходка, той напираше за нея, и второ, че в безмълвния поглед на синеоката кукла се съдържаше някакъв зов. Любимата кукла на непознато момиченце… Само дето това непознато момиченце бе оставило Алиса Синята рокля захвърлена по очи сред мръсотията на пътя. Мама си беше забравила бижутата, татко — портмонето със сребърната закопчалка, а синът им Дейвид — снимките с автографите на любимите бейзболисти. Защо?

Напред по шосето Синтия изписа широка окръжност с яркожълтия камион, обърна го отново по посока запад и спря. Тя стори това с пестеливост в маневрите, на каквато дори Стив се смяташе неспособен. Всъщност, зави съвсем отведнъж. Момичето слезе от кабината и с бърза походка се насочи към него, без дори да гледа в краката си. По жестовете й той предположи, че това, което вътрешният му глас го беше пратил да търси, Синтия вече го беше намерила.

— Хей! — извика тя. Наведе се, вдигна някаква вещ от земята и отърси пясъка от нея.

Той се затича към нея.

— Какво? Какво намери?

— Бележник — подаде му го тя. — Явно е бил тук. На корицата е напечатано „Дж. Маринвил“. Виждаш ли?

Стив пое от ръката й малкия бележник с металната спирала разтвори смачканата първа страница и бързо го прелисти. Вътре беше описан маршрутът им, виждаха се картите, които самият Стив беше рисувал на шефа си, както и бележки, надраскани с тежкия почерк на Маринвил, повечето от тях по повод предвижданите публични изяви. На страницата за Сейнт Луис Маринвил беше отбелязал: „Патриша Франклин, червенокоса, големи цици. Мрази да я НАРИЧАТ ПАТ ИЛИ ПАТИ! Името на орг. е «ПРИЯТЕЛИ НА ОТКРИТИТЕ БИБЛИОТЕКИ». С/д Бил П. Ф. била и активистка за правата на животните. Вегет.“ На последната използвана страница стоеше една-единствена дум; изписана с дори по-голям замах от обикновено:

ЗА

Това беше всичко. Сякаш се бе захванал да напише някому автограф, но така и не го е довършил.

Стив погледна Синтия. Беше скръстила ръце пред гърдите си и с пръсти търкаше лактите си.

— Б-р-р — оплака се тя. — На човек няма как да му е студено на тоя пек, но май че започвам да треперя. Става все по-страшно и по-страшно.

— Как така бележникът не е отлетял с вятъра?

— Чиста проба късмет. Ударил се е в някакъв камък и пясъкът го е затрупал, преди течението да го отнесе в друга посока. Също като с куклата. Да го беше изпуснал двайсет сантиметра вляво или вдясно, сега трябваше да го търсим в Мексико.

— Кое те кара да смяташ, че го е изпуснал?

— А ти какво мислиш? — учуди се тя на въпроса му.

Стив отвори уста да й отговори, искаше му се да каже, че не мисли нищо, поне не и за момента, но в следващата секунда вече бе забравил за всичко. Някъде насред пустинята забеляза слънчев отблясък, навярно същия, който бе направил впечатление на Синтия, преди да стигнат караваната. Този път обаче стояха на едно място и отблясъкът се виждаше далеч по-отчетливо. Можеше да се обзаложи, че не става дума за слюда. За пръв път трябваше да си признае, че го е страх, че чак коремът го свива от страх. Без да се замисли, без дори да разбере какво върши, Стив хукна по посока на светлинката.

— Хей, недей толкова бързо! — подвикна стреснато след него Синтия. — Изчакай ме!

— Не, ти стой там! — отговори й той в движение. Първите сто метра Стив изтича на спринт, следвайки посоката право пред себе си, за да не изгуби светещата точка от поглед (с тази разлика, че точката започваше да придобива очертанията на предмет, болезнено познат). От усилие обаче чак започна да му се вие свят, та се наложи да спре. Наведе се и опря ръце на коленете си: имаше чувството, че всички пури, изпушени през последните осемнайсет години, са се наговорили да му разкажат играта.

Докато лека-полека замайването се разсейваше, а ускорените удари на сърцето започваха да заглъхват в ушите му, Стив дочу зад себе си нечие шумно, но все пак типично за жена задъхване. Обърна се, колкото да проследи с поглед забързания тръс на Синтия. Беше се изпотила здраво, но походката й издаваше доста по-спортен дух от неговия. Единствената разлика беше, че боядисаните кичури бяха прилепнали до главата й от потта.

— Ти си… като кърлеж… Няма отърване… — каза той на пресекулки, докато тя се изравняваше с него.

— Мисля, че това е най-сладкото нещо, което чувам от устата на мъж. Защо не го запишеш в проклетия си шофьорски дневник? И гледай да не получиш инфаркт. На колко си години всъщност?

С известни усилия той гордо се изпъчи:

— На достатъчно, за да не ми пука от змийското ти езиче. Кокошчице мила. Пък и нищо ми няма. Благодаря все пак за вниманието. — По шосето профуча кола, която дори не намали. Двамата я изгледаха: по тези места да мине автомобил, си беше направо събитие.

— Е, дали няма да е най-добре останалото разстояние да го минем с ходене? Каквото и да е заровено там, няма да ни избяга.

— Аз отсега знам какво е — отбеляза мрачно Стив, докато се тътреше през последните двайсетина метра. Подобно на дивак от някое горско племе той коленичи пред своеобразния паметник. Моторът на шефа му стоеше заровен наполовина в земята, зарит набързо и нехайно от купчини пясък. Вятърът вече се беше погрижил едната дръжка на кормилото, както и част от другата да се покажат на повърхността.

Сянката на момичето го закри и той вдигна очи към нея; искаше му се да каже нещо, колкото да я убеди, че не се е паникьосал докрай, но гърлото му отказа да издаде и звук. Така или иначе, тя едва ли би го чула. Ококорените й очи наблюдаваха с тих ужас мотоциклета. Синтия коленичи до Стив, протегна ръце пред себе си с разтворени педи започна да измерва разстоянието; накрая си избра едно място вдясно от щръкналите дръжки на кормилото и тръгна да рови пясъка. Най-напред се натъкна на каската на шефа. Извади я, наклони я на една страна, та пясъкът да се изсипе на земята и я остави настрана. С внимателни движения разчисти под мястото, където я бе намерила. Стив не вършеше нищо, само я наблюдаваше. Чудеше се дачи ако се опита да се изправи, краката му ще издържат тежестта на тялото. През цялото време в главата му се въртяха спомени за статии във вестници, разказващи за случайно разкрити трупове, за групови гробове или човешки крайници, подаващи се над земята.

На дъното на вдлъбнатината, която Синтия бе успяла да изрови в сухия сивкаво-кафяв пясък, заблестя ламарината на мотора. Беше боядисан в червено и кремаво, появиха се и букви: „ХАРЛ“

— Същият е — заключи Синтия. Едва разбра какво точно каза: като някакъв тик тя постоянно бършеше уста с едната си ръка. — Това е същият, който видях.

Стив сграбчи кормилото и се опита да издърпа мотоциклета. Нищо не се получи, както можеше и да се очаква: беше неспособен да приложи голяма сила. Изведнъж усети нещо интересно, нещо интригуващо, или по-скоро зловещо; вече не се притесняваше само за своя шеф, напротив тревогите му все повече и повече нарастваха. Глождеше го усещането, това странно усещане, все едно…

— Стив, приятелю мой — обади се тънкото гласче на Синтия, все така клекнала над подалия се от пясъците резервоар, — може би ще си кажеш, че бръщолевя детинщини, че се опитвам да повтарям банални реплики от смотаните филми, но имам чувството, че ни наблюдават.

— Въобще не мисля, че това са детинщини — утеши я Стив и на свой ред се захвана с разравянето на мотора. Нямаше кръв. Слава Богу, кръв нямаше. Което не означаваше, че по-надолу в пясъците няма и на това да се натъкнат. Или на човешки труп.

— Дали да не се махнем оттук? — попита Синтия, всъщност направо се помоли. С ръка избърса потта от челото си. — Хайде!

Стив се изправи и двамата тръгнаха обратно към шосето. Тя му подаде ръка и той с известно облекчение я пое в своята.

— Божичко, това чувство все повече се засилва — сподели страха си тя. — При теб как е?

— И при мен. Макар че, ако ме питаш, подобно чувство е просто израз на голяма уплаха. Но иначе да, силно е, като…

Думите му бяха прекъснати от далечен вой, разнесен като на вълни от повеите на вятъра. Синтия толкова силно вкопчи пръстите си в дланта на Стив, че той мислено й благодари, задето не си пуска дълги нокти.

— Какво е това? — изхленчи тя. — О, Господи, какво е това?

— Койот — отвърна той. — Също както в уестърните. Няма да ни нападнат. Ох, отпусни се, Синтия, ще ми откъснеш ръката!

Тя понечи да го послуша, но втори вой разкъса тишината и пръстите й се вкопчиха още по-здраво в тези на Стив. Все едно втори койот лениво отговаряше на казаното от първия.

— Далеч са — успокояваше дружката си Стив, докато се опитваше незабелязано да изтегли ръката си от нейната. Не се оказа лесна работа: девойката беше доста по-силна физически, отколкото изглеждаше. — Така де, дете, не се плаши! Койотите са чак в съседния окръг, страшно няма.

За втори път Синтия отпусна хватката си, но щом обърна лъсналото си от пот лице към него, наплашеното й изражение направо събуди жал в душата му.

— Добре, нека са далеч, нека са в съседния окръг, нека се намират чак в Калифорния, откъдето ни се обаждат по телефона. И все пак аз не обичам животни, които хапят. Страхувам се от животни, които хапят. Не можем ли да се върнем в камиона ти?

— Можем.

Синтия се беше долепила плътно до Стив, но когато и третият вълчи глас се дочу откъм пустинята, тя положи усилия да остави ръката му на мира. Този път звярът беше наистина далеч, пък и никой не му отговори. Добраха се до камиона. Синтия се качи на седалката вдясно. Преди да влезе в кабината, му хвърли поглед през рамо, колкото да го заблуди с нервната си усмивка. Стив заобиколи отпред. Каза си, че усещането преди малко се е разсеяло — вече никой не го наблюдаваше. Все още се страхуваше, но мислите му отново се насочваха към мистериозно изчезналия шеф: ако Джон Едуард Маринвил беше загинал, вестниците по света щяха да гръмнат, а името на Стивън Еймс нямаше как да не присъства в разказите за събитието. С подчертано отрицателен знак. Стивън Еймс щеше да се прочуе като поддържащата система, която не бе издържала, като мрежата, скъсала се точно в мига, в който акробатът беше паднал от трапеца.

— Това, дето се чувствахме наблюдавани… сигурно е било заради койотите — предположи Синтия. — Ти какво мислиш?

— Може и така да е.

— А сега какво ще правим?

Стив пое дълбоко въздух и посегна към мобифона.

— Време е за ченгетата — каза той и набра номер 911. Ухото му чу, общо взето, това, което очакваше да чуе: един от онези винаги еднакви записани гласове, който му съобщаваше, че ужасно съжалява, но разговорът не може да бъде осъществен. Шефът бе успял да се свърже с него, вярно за секунди, но това си беше жив късмет. Стив сгъна гневно слушалката, захвърли мобифона на таблото и запали двигателя на камиона. Беше смаян да види как пустинята беше сменила цвета си до моравочервено. По дяволите! Гостуването им в изоставената каравана и ровенето на пясъците около мотора им бяха отнели много повече време, отколкото предполагаше.

— Никой, нали? — попита с известно съчувствие Синтия.

— Никой. Да намерим градчето, за което ти спомена. Как се казваше?

— Деспърейшън. Намира се в източна посока.

Той включи на скорост и камионът потегли.

— Ще ми бъдеш навигатор, става ли?

— Разбира се — съгласи се тя и сложи ръка върху рамото му. — Ще намерим помощ. Дори и в градчета като това трябва да има поне един полицай.

Озоваха се отново при караваната, преди Стив да обърне на сто и осемдесет градуса и да потегли обратно на изток. Вратата продължаваше да стои притворена и да се блъска от вятъра. Никой от двамата не се беше сетил да я затвори, както трябва. Стив натисна спирачките, смени на нулева и отвори вратата си.

Преди да е показал крака си навън, Синтия го сграбчи за рамото.

— Хей, къде отиваш?

Колкото и да прикриваше паниката в гласа си, личеше си, че е обезпокоена.

— Спокойно, момиче, за секунда работа.

Слезе на пътя и затръшна здраво вратата на караваната. Ако се вярваше на металната табелка до нея, моделът се наричаше „Уейфеърър“. Без да се бави повече, Стив се качи в камиона си.

— Ти какво, да не си от онези типове, дето държат всичко да си е задължително на мястото? — заинтересува се Синтия.

— По принцип не но не ми беше приятно да гледам как това чудо се блъска от вятъра. — Както бе тръгнал да се настанява, той се спря и за миг се замисли. Най-накрая вдигна рамене и си призна: — Все едно имам пред себе си къща с духове.

— Добре — съгласи се тя, но в същия миг нови вълчи гласове се надигнаха в пустинята не можеха да определят посоката на звука, може би юг, може би изток, с този вятър бе трудно да се улови. Сигурни бяха само, че койотите са поне няколко на едно място. Цяла глутница. Стив се прибра в кабината и затръшна вратата след себе си.

— Да тръгваме — подкани се на глас и включи отново на първа. — Да обиколим тоя пущинак и да намерим блюстителите на реда.

Бележки

[1] Джери Гарсия — китарист и фронтмен на легендарната хипарсконаркоманска група „Грейтфул Дед“, вече покойник. — Б. пр.

[2] Питър Макинтош — популярен регемузикант, който до 1974 г. е свирил в групата на Боб Марли „Уейлърс“. — Б. пр.