Серия
Град Отчаяние/Отмъстителите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desperation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 71 гласа)

По-долу е показана статията за Град Отчаяние от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Град Отчаяние
Desperation
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1996 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр хорър
Вид роман
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Град Отчаяние е книга на Стивън Кинг, написана през 1996 година.

Действието се развива в Desperation – пустинен град, чието име неслучайно е преведено като Отчаяние. Романът се развива успоредно с "Отмъстителите", но също го представя като през тъмно огледало. След взривяването на мина близо до града, е излязъл зъл дух, превръщащ хората в чудовища.

Филмът

По романа е написан сценарий за филм от самия Кинг. Филмът излиза през 2006 година.

Външни препртаки


Глава трета

1.

Същият човек, чието лице навремето красеше кориците на списания като „Пийпъл“, „Тайм“ и „Премиер“ (тогава, когато се беше омъжил за актрисата с многото изумруди), първата страница на „Ню Йорк Таймс“ (когато му връчиха Националната литературна награда за романа му „Наслада“) и централните страници на „Инсайд Вю“ (след като го арестуваха заради побоя над третата му жена — онази преди актрисата с многото изумруди), сега спешно трябваше да спре по малка нужда.

Изтегли мотоциклета си на банкета на шосе номер 50, от страната на платното, устремено на запад, и след като методично натискаше и отпускаше педала на спирачките със схванатия си ляв крак, успя да спре точно преди да напусне и чакъла. Добре, че по пътища като този движение почти нямаше, защото в района на Големите езера човек не можеше току-така да паркира мотоциклета си край пътя, пък дори и да е чукал най-известната американска актриса (въпреки че по времето, когато двамата се ожениха, тя отдавна бе изгубила свежестта си) и да са му споменавали името във връзка с Нобеловата награда за литература. Който и да посмееше да извърши подобна непредпазливост, щеше да види как само след секунди машината му се килва настрани, как стойката й се подвива нещастно под тежестта и я оставя да се сгромоляса върху мантинелата. Вярно, стойката изглеждаше здрава и солидна, но всичко си беше въпрос на настроение — също както и при някои хора, чиито имена той много добре можеше да назове, като се започне с онзи тип, чиято физиономия можеше да гледа единствено в огледало. А да се опиташ да си вдигнеш сам триста и петдесет килограмовия Харлей Дейвидсън, особено когато си на петдесет и шест и никога не си поддържал кой знае каква спортна форма, това той не пожелаваше на никого.

„Хич не ми се и мисли — плашеше се от подобна перспектива той, докато се любуваше на червено-кремавия си Харлей Софтейл, градски мотоциклет, способен да възмути всеки ценител на големите скорости най-вече с тихото пърпорене на двигателя си. Освен от тези нежни шумове, тишината на пустинята се нарушаваше единствено от горещия вятър и проскърцването на песъчинките, напъхали се под коженото му яке. За подобно яке в «Барнис», в Ню Йорк, искаха хиляда и двеста долара. Якето трябваше да бъде фотографирано от някакъв си педераст, работещ за списанието «Интервю», ако такова списание изобщо съществуваше. — Дали да не му вържа тенекия?“

— Дотук добре — рече той на глас. Свали каската си и я остави на седалката на мотора. Бавно прокара ръка по лицето си, горещо като вятъра, но освен това и жестоко изгоряло от слънцето. Имаше чувството, че никога досега не е бил толкова изтощен и изсмукан от живота.

2.

Литературният лъв се запъти със сковани крачки навътре в пустинята. Дългите му сиви коси достигаха до раменете на мотоциклетисткото му яке, трънливата растителност драскаше и шибаше кожените му крачоли (купени също като якето от „Барнис“). Огледа се внимателно, но не видя да се приближава кола нито от едната, нито от другата посока. Далеч надолу по пътя, на километър-два в западна посока, стоеше паркиран камион или може би туристическа каравана, но дори да имаше хора, едва ли можеха без бинокъл да видят какво прави великият човек в пустинята. Пък дори и да го гледаха, какво толкова? Повечето хора правеха като него.

Свали ципа на панталоните — той, Джон Едуард Маринвил, човекът, когото в „Харпър’с“ бяха нарекли „писателят, на когото Норман Мейлър винаги е желал да прилича“, човекът, когото навремето Шелби Фут бе нарекъл (нарекла?) „единственият жив американски писател с размаха на Джон Стайнбек“, — и извади писалката, с която природата го беше дарила от самото му раждане. Пикочният му мехур беше пред пръсване, но почти минута така и нищо не щеше да се случи; Маринвил си стоеше с оная работа в ръка и чакаше.

Най-накрая урината си проби път и обагри сухите, прашни листа на мескитовата растителност в наситенозелено.

— Слава на Исус, благодарим ти Господи! — изрева от удоволствие той с треперливия си глас, напомнящ на Джими Суогърт. По коктейлите това му носеше голям успех: веднъж Том Уулф така се беше засмял на евангелистките му напеви, че Джони се бе уплашил няма ли да получи пристъп. — Вода насред пустинята, това е то, чудо! Хелоу, Джулия! — Понякога си мислеше, че не неутолимата му жажда за алкохол, наркотици и млади жени, а именно тази последна реплика, която той изричаше вместо „алилуя“, бе истинската причина известната актриса да го блъсне в басейна по време на онази пияна конференция в хотел „Белер“… и после да отнесе изумрудите си другаде.

Въпросният инцидент не можеше да се смята за начало на житейския му залез, по-скоро отбелязваше онази точка, отвъд която залезът нямаше как да не се забележи. Не можеше просто да се оплаче, че е имал лош ден, дори лоша година; той започваше да води лош живот. В рубриката „Съмнителни постижения“ на списание „Ескуайър’с“ бе публикувана негова снимка как с пиянска усмивка на лице, облечен в измокрен бял костюм, се мъчи да излезе от басейна. Нататък започнаха кажи-речи постоянните му изяви по страниците на „Спай“. Според собствените му разбирания „Спай“ беше списанието, където някогашните знаменитости изпяваха лебедовата си песен пред пресата.

Ако не друго, то поне този следобед, в който, обърнат на север, той блажено опикаваше пустинята, подобни мисли не му се струваха толкова неприятни, колкото друг път. В Ню Йорк те бяха винаги болезнени; самият град беше причина за това. Пустинята имаше това достойнство, че насред простора й „неопетнената репутация“ на Шекспир изглеждаше не само крехка, но направо лишена от всякакъв смисъл. Когато си се превърнал в Елвис Пресли на литературата — застарял, натежал, но все тъй упорит да стоиш на празненството, нищо че отдавна е трябвало да те отведат у дома, — подобни мисли можеха само да те утешат.

Той се разкрачи още повече, присви леко кръст и остави пениса си, за да си потърка гърба. Някой му беше казал, че така изпразваш повече от съдържанието на мехура си и доколкото можеше да съди от собствения си опит, този някой беше прав. И все пак усещаше, че преди да стигне Остин — следващата жалка дупка по пътя до Калифорния, ще му се наложи поне още веднъж да повтори операцията. Простатата му, изглежда, не беше вече онова, което беше навремето. Колкото пъти се замислеше за нея (а напоследък това се случваше често), той си я представяше като безформена, издута и надупчена на сто места маса, напомняща на огромен човешки мозък, станал жертва на радиация, във всеки случай достоен да намери място сред декорите на стар филм на ужасите. Знаеше, че трябва да отиде на преглед, и то не само заради нея, а заради всичките си вътрешности без изключение. Разбира се, че беше редно да отиде на лекар, и все пак още не бе започнал да пикае кръв, та да се разтревожи толкова много. Освен това…

Е, добре, няма защо да го крие. Страхуваше се. Проблемите около него, като че ли бяха много по-сериозни от накърняването на писателската му репутация, която през последните години не бе престанала сякаш да се разнищва между пръстите му. Спря хапчетата, спря алкохола, но и това не оправи нещата напълно. В известен смисъл въздържателството дори влошаваше положението. Джони скоро се увери, че трезвата глава те кара по-често да си спомняш всички онези неща, от които се страхуваш. Страхуваше се, че натисне ли с пръст корема на литературния лъв, освен големите размери на простатната му жлеза чичо доктор може да открие още доста проблеми; страхуваше се, че чичо доктор може да установи, че се е превърнала на огромна черна тиква, проядена от рак като… тази на Франк Запа например. И дори туморът да не го дебнеше там, кой знае къде другаде можеше да се е скрил.

В дробовете, защо не? В продължение на двайсет години беше изпушвал по два пакета „Кемъл“ на ден, следващите десет години бе минал на „Кемъл лайтс“, за да унищожава по три пакета на ден, все едно слабите цигари можеха да оправят нещо в организма му: може би щяха да залъжат бронхите му, да излъскат трахеята, да възстановят бедните му алвеоли. Няма такова нещо. През последните десет години той твърдо бе отказал цигарите. Но всеки ден, поне до обяд, гърдите му продължаваха да свирят, все едно се бе надбягвал на стадиона, а често му се случваше да се събуди от кашлица посред нощ.

Или стомахът! Да, защо не там? Какъвто е мекичък, розовичък, доверчив — идеално място за загнездване на чужди тела. В семейството бяха заклети любители на месото, за тях под „леко-препечено“ се разбираше, че готвачът е дъхнал на пържолата, и общо взето, добре приготвената храна беше непозната. За сметка на това Джони обичаше да се тъпче с люти сосове и да ръси огромни количества пипер из чинията си. Не признаваше нито плодове, нито зеленчуци, освен, ако не бяха вкиснали; цял живот се беше хранил по този начин, продължаваше да се храни така и вероятно и занапред щеше да я кара в същия дух, докато най-накрая не се тръшнеше на някое болнично легло, където да почнат да му поднасят здравословна храна през пластмасови тръбички.

Или мозъкът? Не беше изключено. Я тумор, я (тази мисъл му се струваше особено обнадеждаваща) неочаквано ранни признаци на Алцхаймер.

Рак на панкреаса? Това поне нямаше да отнеме време. Експресно обслужване, никакво чакане. А защо не инфаркт? Цироза? Мозъчен удар? Всичко му се струваше толкова реално! Дори логично! В много интервюта беше казвал, че се чувства „оскърбен“ от смъртта, но това си беше само един от големите балони, които имаше навик да раздува из пресата. Истината бе, че той се чувстваше ужасен от смъртта и след като цял живот не бе дал мира на въображението си, можеше да си я представи как се задава зад поне стотина различни лица… И късно през нощта, когато не можеше да заспи, той виждаше ясно пред себе си как смъртта се задава под тези сто лица едновременно. Това, че отказваше да навести лекаря, да се подложи на прегледи, да позволи на специалист да се вмъкне под кожата му, нямаше да спре никоя от вероятните болести да го споходи или да продължи все така спокойно да го яде — при условие че вече се е заселила в тялото му, — но ако и занапред спазваше дистанция от докторите и техните дяволски инструменти, поне нямаше да му се налага да знае. Стига да не ти хрумне да светнеш лампата, какво ти пука дали под леглото или в ъгъла на стаята те дебне чудовище? А това, което докторите по света упорито отказваха да научат, бе, че за хора като Джони Маринвил, да се страхуваш от нещо е по-лесно, отколкото да си сигурен, че то е действителност. Особено, когато си готов да посрещнеш всяка съществуваща на планетата болест.

„Включително спин“ — мислеше си той, докато зяпаше из пустинята. Опитваше се да бъде предпазлив — пък и напоследък не му се случваше често да ляга с жени, това беше още една болезнена истина, — и можеше да гарантира пред съвестта си, че през последните осем или десет месеца наистина е бил предпазлив. Откакто беше спрял пиенето, вече не му се случваше да не си спомня нищо от изминалите нощи. Но през годините, в които пиеше здраво, поне четири-пет пъти се беше събуждал до напълно непознати мацки. Всеки път скачаше като ужилен и бързаше да провери тоалетната. Ако в кошчето се мъдреше използван презерватив, това му действаше донякъде успокоително, ако ли не — оставаше място за какви ли не догадки. Разбира се, той или приятелката (неговото ново гадже, както може би щяха да пишат из жълтата преса) можеше да са го потулили някъде през нощта, но каква беше гаранцията? Никаква от момента, в който паметта започне да ти играе номера. А спинът…

— Тая гадост се вмъква в тялото ти и чака — ядоса се той на глас и присви очи, след като силен повей на вятъра засипа с пясък лицето, врата и оная му работа. В продължение на минута тя си беше висяла в пространството, без да има каквато и да е нужда от това.

Джони си го изтръска набързо и го прибра в гащите си.

— Братя — обърна се той с пасторския си глас към далечните, блестящи на слънцето планински върхове, — в послание до Ефесяни, глава трета, стих девети, е казано, че колкото и да скачаме и танцуваме, последните две капки си остават за гащите. Така е писано и така е в действителност…

Тъкмо се обръщаше, издърпвайки в движение ципа си и говорейки сам на себе си, за да прогони мрачното настроение (мрачните настроения постоянно кръжаха около главата му, подобно на лешояди), когато замръзна на място.)

Зад мотоциклета му беше спряла полицейска кола. Сините й светлини лениво проблясваха на фона на ослепителното небе.

3.

Първата му жена беше човекът, който даде на Джон Маринвил неговия, така да се каже, последен шанс.

Не ставаше дума за последен шанс да публикува; по дяволите, не и това. Той спокойно можеше да я кара и занапред в същия дух, стига сам да продължаваше, първо, да изписва думи върху хартия, второ, да ги изпраща редовно до агента си. Щом като веднъж са те приели за истински литературен лъв, все някой ще се намери да издаде редовете, излезли изпод ръката ти, пък дори да си стигнал до писането на жалки самопародии или очевидни безсмислици. Джони си казваше понякога, че най-отрицателната страна на американския литературен живот е безразличието, с което издатели и критици те оставят сам на себе си, докато те се събират на своите просташки коктейли, за да се поздравяват взаимно с милосърдието, което проявяват към бедния стар Как Му Беше Името.

Онова, което Тери му даде, не беше последен шанс да публикува, но може би последен шанс да напише нещо стойностно, нещо, което би привлякло отново интереса към него, при това би го показало в положителна светлина. Нещо, което би могло да завърти луди тиражи… и да му позволи да живее от парите, които спечели. Това също си имаше своето значение.

Най-хубавото беше, че според него Тери дори не си даваше сметка какво му говори, следователно той нямаше да е длъжен да поделя с нея доходите от продажбите, при условие че има големи продажби. Не се налагаше дори да спомене името й на първата страница — там, където се благодареше на всички за всичко. И все пак, последното вероятно би го сторил на драго сърце. Колкото и отрицателни последици да бе донесло със себе си, въздържателството помагаше на човек по-добре да помни собствените си отговорности.

Беше се оженил за Тери на двадесет и пет. Тогава тя беше на двадесет и една, студентка във Васар. Така и не завърши колежа. Бракът им продължи почти двайсет години и за това време тя му роди три деца, и трите вече пораснали. Една от дъщерите му — Бронуин — дори още му говореше. Другите две… е, ако някой ден им омръзнеше да съсипват собствения си живот от злоба към него, той щеше да ги приеме в обятията си. По природа не беше отмъстителен.

Тери, изглежда, знаеше това. След петте години, през които двамата общуваха единствено посредством адвокатите си, най-сетне установиха нещо като диалог, понякога с писма, по-често по телефона. Първите прояви бяха плахи и скромни, двамата само опипваха почвата — страхуваха се да не се натъкнат на забравени мини из руините на някогашните си взаимоотношения. С годините обаче контактите им зачестяваха. Тери се отнасяше към вече известния си бивш съпруг с наполовина стоически, наполовина искрено забавен интерес, който го отчайваше. Според него подобно отношение не подхождаше на бившата съпруга на човек, който се е превърнал в един от най-оспорваните писатели на своето поколение. В същото време тя продължаваше да разговаря с него прямо и дружелюбно. Гласът й винаги му действаше освежително, подобно на хладната ръка на майка му, която гали горещото му от треска чело. Откакто той отказа пиенето, двамата се чуваха все по-често — контактите им оставаха все така задочни: живееха с ясното усещане, че ако някой ден се срещнат на четири очи, напрежението върху крехката връзка, която бяха установили, може да се окаже прекомерно. Ала тъкмо защото беше винаги трезвен, разговорите им криеха по-големи опасности… Макар да не бяха стигнали никога до размяна на открито злъчни реплики, рискът си оставаше реален. Тя настояваше той да се запише в Клуба на анонимния алкохолик, беше убедена, че не го ли стори, някой ден пак ще се пропие. А след алкохола щеше да посегне и към наркотиците, също както след здрача пада пълен мрак.

Джони й отговори, че няма ни най-малко намерение да прекара остатъка от живота си из подземията на затънтени църкви, в компанията на заклети пияници, с които да обсъжда колко е чудесно да превъзмогнеш себе си…

— Членовете на подобни дружества са твърде пречупени, за да си дадат сметка как посвещават целия си живот на празни понятия и остарели идеали. Знам какво говоря, бил съм там. Ако на мен не ми вярваш, прочети Джон Чийвър. Той е написал много точни неща по въпроса.

— Джон Чийвър не е издал много нещо през последно време — отвърна му Тери. — Предполагам, сещаш се защо. Не ще и съмнение, Тери знаеше как да го дразни. Беше преди три месеца, когато тя му даде страхотната идея, и то ей така, съвсем непринудено. По средата на безобиден разговор за това, какво правят децата, какви са плановете й и, разбира се, с какво се занимава той. Това, което той беше правил през първите месеци на годината, се изразяваше в двестата страници от започнатия исторически роман за Джей Голд; най-накрая бе успял да оцени що за произведение представлява — пълно копие на Гор Видал — и го бе захвърлил в кошчето. Ако трябва да бъдем съвсем точни, бе изпекъл творбата си. В пристъп на творческо отчаяние, за което се бе зарекъл да не спомене пред никого, той бе наврял дискетите с файловете в микровълновата си печка, където ги остави да преседят десетина минути. Смрадта беше невъобразима, изпечените дискети се бяха превърнали на неопределена лепкава маса, която собственикът им трябваше светкавично да изхвърли от кухнята. В крайна сметка, наложи се да си купи нова печка.

Най-накрая взе, че изпя всичко пред Тери. Беше седнал на бюрото в кабинета си, притискаше слушалката до ухото си и щом свърши с разказа, остана със затворени очи в очакване на присъдата й. Очакваше да го посъветва да забрави за алкохолическите дружества и вместо това да си потърси добър психиатър.

Но тя само подметна, че е щяло да бъде по-добре да сложи дискетите в тенджера и да я остави на котлона. Разбира се, че се шегуваше — и очевидно хуморът й бе насочен донякъде срещу него, — но самият факт как беше възприела случката, как продължаваше да го възприема, му подейства успокоително. Това не беше одобрение, но пък и не беше очаквал такова.

— Разбира се, теб никога не те е бивало в кухнята — допълни тя и невъзмутимият й тон чак го разсмя. — И какво ще правиш сега, Джони? Имаш ли представа?

— Ни най-малка.

— Трябва да изоставиш повествованието. Опитай се да си починеш от романи.

— Не ми се струва мъдро, Тери. Знаеш, че не мога да пиша есеистика.

— Нищо такова не знам — бе му отговорила тя малко рязко, все едно се бе опитал да я изкара глупачка. Напоследък никой не му беше говорил с подобен тон, най-малко издателският му агент. Колкото по-дълбоко в бездната пропадаше Джони, толкова повече Бил Харис му се струваше мазен и раболепен. — През първите две години от брака ни си написал поне дузина есета. И ги издаде, доколкото си спомням. Срещу добри пари. Приеха ги в „Лайф“, в „Харпър’с“, дори няколко излязоха в „Ню Йоркър“. Забравил си ги, нали? Лесно ти е — та нали само аз пазарувам и плащам сметките. Всъщност есетата ми харесваха.

— О, имаш предвид така наречените „Есета за американската душа“. Не съм ги забравил, само ги заключих в съзнанието си. След като изхарчихме и парите на „Гугенхайм“, трябваше да живеем от нещо; всичко беше за пари. Пък и никога не са излизали в сборник.

— Защото не позволи да бъдат публикувани в сборник — натърти тя. — Не се вместваха в представата ти за безсмъртието.

На това Джони отговори с мълчание. Понякога се вбесяваше от паметта й. Тя самата не бе успяла да напише и ред през живота си. В годината на запознанството им съчиненията, които сътворяваше, за да покрие изискванията в колежа, му се бяха сторили потресаващи. През живота си жена му не беше публикувала нищо друго, освен някое случайно писмо до редакцията, но това не й пречеше да помни като слон всичко около съпруга си. Това не можеше да й се отрече.

— Там ли си, Джони?

— Тук съм.

— Винаги усещам, щом ти говоря неща, които не ти се нравят — продължи развеселено тя, — защото само тогава си затваряш устата. Да не би да се замисли нещо?

— Е, все още съм на телефона — рече той вместо отговор и отново се умълча с надеждата, че тя ще смени темата. Тя, разбира се, не го стори.

— От онези есета три или четири ти написа по нечия поръчка… Не си спомням точно на кого…

„Чудо на чудесата — помисли си той. — Тя не си спомня нещо.“

— … И сигурно с това всичко щеше да се свърши, ако не беше интересът и на други издатели. В това няма нищо изненадващо. Есетата си струваха.

Той продължаваше да мълчи, този път не за да изрази недоволство или липса на интерес, а защото наистина потъна в спомени, опитвайки се да възстанови дали есетата му бяха наистина добри. Що се отнасяше до оценките, на Тери не можеше да се вярва сто процента, но пък и мнението й не можеше да бъде отхвърлено току-така. Личните й постижения в художествената литература се вместваха в изречения от типа на: „При изгрев слънце зърнах птичка и сърцето ми подскочи“, но като критик си я биваше и нерядко се бе оказвала способна на същински проникновения, все едно можеше да чете мислите му по телепатичен път. Едно от нещата, с които тя го бе привлякла (въпреки че според собственото му мнение в онези времена много по-голямо значение играеха циците й, най-забележителните в цяла Америка), беше огромното разминаване между това, което тя желаеше да пише — проза, и това, което й се удаваше — критики, остри като диаманти.

Колкото до така наречените „Есета за американската душа“, след толкова години си спомняше само едно: „Смърт по време на втора смяна“. Ставаше дума за баща и син, работещи заедно в питсбъргската стоманолеярна. Бащата бе получил сърдечен удар и бе умрял в ръцете на сина си на третия ден от посещението в завода на Джон Маринвил. Той се беше появил, за да проучва съвсем различни проблеми, свързани с бизнеса и работниците в бранша, но след инцидента без никакво колебание бе сменил посоката. Като резултат стана автор на трогателно сантиментална творба — не беше измислил нито дума, но историята сама по себе си звучеше сантиментално, — спечелила огромна популярност сред читателската аудитория. Шест седмици по-късно човекът, който я бе издал на страниците на „Лайф“, му писа, че от създаването на вестника само три пъти досега редакцията е била затрупвана с повече писма от читатели.

Лека-полека и други произведения започнаха да се завръщат в паметта му, най-често само под формата на своите заглавия: „Да налееш масло в огъня“ или „Целувка на езеро Саранак“. Ужасни заглавия, но… затрупващи камари от писма.

Хммм.

Къде ли бяха тези есета сега? В Колекцията Маринвил във Фордъм? Възможно. По дяволите, та те може би още си стояха на тавана на къщичката му в Кънектикът. Струваше му се, че няма да е зле да им хвърли някой поглед. Може би щеше да ги прередактира… или да… или да…

Някаква идея се раждаше в дъното на съзнанието му.

— Още ли пазиш онзи звяр, Джони?

— Ъ? — не разбра какво го пита тя.

— Машината, мотоциклета.

— А, да, разбира се. Прибрал съм го в гаража в Уестпорт, където и навремето си паркирахме колата. Спомняш ли си?

— Гаражът на Гиби?

— Същият. Собственикът е друг, но гаражът си е същият. — Пред очите му проблесна далечен, но добре запазен спомен: без дори да се събличат, двамата с Тери се бяха изпраскали зад гаража на Гиби един следобед… преди много години, не е важно колко. Тери беше облечена в прилепнали къси гащета. Той силно се съмняваше дали майка й би одобрила подобен тоалет, но според собственото му мнение колкото по-евтини дрехи носеше жена му, толкова повече приличаше на Кралицата на Запада. Задникът й беше просто хубав, но краката й… краката й бяха толкова дълги, че на мъж като него му се струваше все едно опират в небето. Как се бяха заврели изобщо на това непривично място, сред старите гуми и ръждясалите автомобилни части, той не си спомняше. Спомняше си само, че слънчогледите им стигаха до пояса, че налетите й гърди галеха дланите му, че тя се беше вкопчила в колана му, за да го задържи плътно до себе си, докато той крещеше от екстаз в косите й.

Джони отпусна ръка в скута си и никак не се учуди на усещането. Малкият му „аз“ отново се връщаше към живот.

— … Няколко нови, може би цяла книга.

Едва сега той се опомни и отново опря лакът на страничната облегалка.

— Ъ? Какво казваш?

— Да не би покрай старческото малоумие да си оглушал?

— Не. Спомних си как веднъж беше дошла с мен в гаража. Как се таковахме…

— О, да, сред слънчогледите, нали?

— Точно така.

Настъпи дълго мълчание, все едно Тери се готвеше да направи някакъв коментар на това малко отклонение. На Джони му се искаше тя да каже нещо по въпроса. Но вместо към спомените гласът й го върна към темата отпреди малко.

— Казвах, че може би ще ти дойде добре да обиколиш страната на мотора си, преди да остарееш дотолкова, че да не можеш да натискаш спирачките. А може би отново ще се пропиеш и ще се размажеш на някой завой.

— Тери, ти добре ли си? Не съм се качвал на онова чудо от три години, а и не изпитвам никакво желание да го сторя. Очите ми вече недовиждат…

— Купи си по-силни очила…

— … А рефлексите ми са забавени. Дали Джон Чийвър е умрял от алкохолизъм, или не, не знам, но за Джон Гарднър съм сигурен, че е загинал при мотоциклетна катастрофа. Хванал се на облог с някакво дърво и изгубил. Историята се случила някъде из Пенсилвания. Аз също съм карал по това шосе.

Тери обаче не слушаше. Тя беше от малкото хора на този свят, които можеха да си позволят да не обръщат внимание на думите му, вместо да се отдават на собствените си мисли. Това може би беше още една причина да се разведе с нея. Той никак не обичаше да не го слушат, докато говори, особено, ако ставаше дума за жена.

— Би могъл да обиколиш страната на мотоциклет и да събереш материал за нова поредица от есета — отговори му Тери, без да обръща внимание на репликата. Гласът й издаваше и вълнение, и най-обикновено забавление. — Ще използваш старите като начало, първа част, да речем, и с новите ще сглобиш съвсем прилична нова книга. „Американската душа, 1966-1996“, есета от Джон Едуард Маринвил изкиска се Тери. — Кой знае? Току-виж Шелби Фут пак надраска някой ред за теб? — Тя млъкна, за да чуе отговора му, но понеже такъв не дойде, на два пъти, най-напред небрежно, после с известна недоверчивост попита дали е още на телефона.

— Да — рече Джони, — на телефона съм. — Стана му приятно, че е седнал на стола, иначе можеше и да залитне. — Слушай, Тери, ще излизам. Имам среща.

— Да не си хванал ново гадже?

— Не, ще си правя педикюр — отвърна й Джони, който бе направил мислена асоциация с името на Фут[1]. Подобно име му напомняше последната цифра в шифъра на банков сейф. Щрак, изричаш го и вратата се отваря.

— Нищо — съгласи се с половин уста Джони, който продължаваше да си мисли за Шелби Фут, която веднъж бе нарекла Джон Едуард Маринвил единствения жив американски писател с размаха на Джон Стайнбек. Тери беше напълно права — от всички похвали, които беше слушал през живота си, с тази се гордееше най-много.

— Точно така, нищо — наблегна тя и се умълча за миг. Джони, добре ли си? Чувам те като от клозетно казанче.

— Нищо ми няма. Поздрави децата от мен.

— Винаги ги поздравявам. Но и те обикновено ми отговарят с думички, от които майка ми навремето се червеше. Както и да е, пак ще ги поздравя, чао.

Той затвори, без дори да погледне телефона. Апаратът се прекатури през бюрото и падна с трясък на пода, но той пак не му обърна внимание. Навремето Джон Стайнбек беше обиколил страната с палатка и куче. А Джони си беше купил Харлей Дейвидсън Софтейл само за да си го държи в някакъв забутан гараж в Кънектикът. И книгата му нямаше да се казва „Американската душа“. Тук Тери бъркаше, и то не само защото преди няколко години Джеф Бриджис бе направил филм с това заглавие. Нямаше да се нарича „Американската душа“, а…

— „Пътешествия на гърба на един Харлей“ — промърмори си той под носа.

Беше тъпо заглавие, такова, на което читателят дори би се засмял, все едно става дума за поредната пародия в списание „Мед“…, но пък и не беше с нищо по-лошо от „Смърт по време на втора смяна“ или „Да налееш масло в огъня“. На него му изглеждаше същото… И нещо му подсказваше, че заглавието си го бива, че колкото и невзрачно да изглежда сега, някой ден истинският му смисъл ще бъде разбран.

Джони винаги се осланяше на интуицията си, а тя от години не му бе проговаряла както сега. Можеше да прекоси страната с розово-кремавия си Харлей. Щеше да тръгне от Атлантика, където се намираше Кънектикът, за да пристигне в Калифорния, на Западното крайбрежие. От това щеше да излезе цял сборник есета, заради които критиците щяха да премислят из основи представата си за него; сборник, който дори би могъл да го върне на челното място в класациите, ако… ако…

— Ако бъде написан от сърце — каза той на глас. Сърцето му се беше разтуптяло от вълнение, но за пръв път си даваше сметка, че в това страшно няма. — От сърце, също като „Сини магистрали“. От сърце… е, защо не като Стайнбек.

Седеше на стола в кабинета си, в краката му телефонът злобно писукаше, а Джони Маринвил гледаше в пространството пред себе си и виждаше своето изкупление. Своя път към спасителния изход.

Най-накрая бе вдигнал телефона от земята и с треперещи от нетърпение пръсти бе навъртял номера на агента си.

— Бил — представи се той, — Джони е. Тъкмо си седях и си припомнях няколкото есета, които бях написал като малък, когато ме осени идея. Може да ти изглежда налудничаво, но би ли ме изслушал…

4.

Докато Джони се изкачваше по пясъчния склон към шосето и се опитваше да не се задъхва твърде шумно, забеляза, че непознатият, застанал до мотоциклета му и извадил тефтера си, за да запише регистрационния номер, е най-огромното ченге, което някога беше срещал: висок поне метър и деветдесет и пет и тежеше навярно към сто и трийсет кила.

— Добър ден, старши! — поздрави Джони. Погледна дрехите си и забеляза мъничко тъмно петънце под копчетата на джинсите си. „Колкото и да скачаме и да танцуваме…“

— Господине, навярно знаете, че да се паркира моторно превозно средство на щатски път е забранено от закона? — попита полицаят, без да вдига глава.

— Не, но ми се струва…

… „че това не представлява кой знае какъв проблем на шосе, по което не се мярка автомобил“ беше горе-долу смисълът на изречението, което понечи да каже с високомерното си пренебрежение, типично при отношението му към младежи или служители на властта. Погледът му обаче попадна на една любопитна подробност, която го накара отведнъж да забрави подобни маниери. По десния маншет на ризата на полицая имаше кръв, при това доста, която едва сега засъхваше на слънчевите лъчи. Вероятно ченгето си е имало работа с някоя жертва на транспортно произшествие — сърна или елен, ударен от невнимателен шофьор. Това беше достатъчно да обясни и петната от кръв, и лошото настроение на полицая. Ризата не ставаше повече за нищо: толкова много кръв не можеше да се изпере.

— Какво казвате? — попита с остър тон полицаят. Вече беше записал номера на мотоциклета, но без да повдига навъсените си руси вежди, продължаваше да оглежда машината. По изражението му личеше, че не желае да удостои с поглед собственика на мотора, да не би видът му да го потисне още повече. — Не си довършихте мисълта.

— Нищо, нищо — спря се Джони. Беше уцелил нотката на пълната безизраност: хем да не звучи наплашен, хем да не прекалява с непукизма си. Не му се искаше да ядосва здравеняка пред себе си, особено щом днес не му беше добър ден.

Все тъй, без да вдига очи, вперил поглед в задния фар на мотоциклета и нагънал тефтера между дебелите си пръсти, полицаят допълни:

— Освен това е противозаконно да се облекчаваш на видимо разстояние от щатски път, това знаехте ли го?

— Не, съжалявам — отговори Джони. Напушваше го див смях, но с големи усилия успя да се въздържи.

— Е, това е. Този път ще се разминете… — едва сега полицаят надигна глава към Джони и очите му се отвориха широко като от изненада. — … Ще се разминете с предупреждение, но…

Думите заседнаха в гърлото му. Беше ококорил очи подобно на хлапак, който наблюдава клоуните и музикантите на някой цирк да обикалят градските улици. Джони добре знаеше какво означава подобно изражение, само дето не очакваше да се сблъска с него насред пустинята на Невада, още по-малко изписано на лицето на огромния викинг насреща му. От ченге като това се очакваше по-скоро да чете комиксите в „Плейбой“ или списанията за оръжия и амуниции.

„Почитател — помисли си Джони. — Намирам се сред голямото нищо между Елай и Остин, а се сблъсквам със заклет почитател.“

Вече изгаряше от нетърпение да разкаже за случката на Стив Еймс, с когото довечера имаха среща в Остин. Още следобед щеше да го потърси по мобифона… Ако с клетъчните телефони изобщо се поддържаше връзка насред пущинака. Като се позамисли повече над въпроса, каза си, че навярно напразно се надява. Батерията на мобифона му беше пълна, цяла нощ я беше държал да се зарежда, но откакто напусна Солт Лейк Сити, не беше говорил изобщо със Стив. В интерес на истината не си падаше особено по мобифоните. Не беше ни най-малко убеден, че от тях се хваща рак. Това навярно беше поредният балон, раздуван от таблоидите, но…

— Да му се не знае — промълви ченгето. Вдигна дясната си ръка — онази с ръкава, оплискан в кръв — и се почеса по бузата. Такава концентрация се бе изписала по лицето му, все едно беше играч на американски футбол, готвещ се да хвърли топката в мелето. — Да му се не знае.

— Какво има? — попита Джони. Беше му трудно да възпре усмивката си. Имаше една черта в характера му, която той така и нямаше да изгуби: радостта от това да го разпознават на улицата. Обожаваше да се среща с почитатели.

— Вие сте… Джонедуардмаринвил! — изрече на един дъх полицаят, все едно човекът насреща му имаше едно-единствено име, подобно на Пеле или Кантинфлас. Устата му се разтегна в широка усмивка и Джони си каза: „О, господин полицай, какви са ви големи зъбите…“ — Вие сте, нали? Вие сте авторът на „Наслада“! О, и как му беше името, „Песента на чука“! — И сякаш за да допълни нагледно думите си, полицаят извърши един от онези жестове, които Джони намираше за умилителни: протегна ръка и хвана за ръкава мотоциклетисткото му яке, сякаш се колебаеше жив човек ли има срещу себе си или фантом. — Да му се не знае!

— Ами, да… Аз съм Джони Маринвил — отвърна му писателят с онзи тон на престорена скромност, който запазваше за подобни случаи (всъщност само за подобни случаи). — Да си призная, досега не ми се беше случвало да ме разпознаят, докато пикая край пътя.

— О, зарежете това — рече пренебрежително полицаят и го хвана за ръката. Преди полицаят да стисне пръстите му в мечешката си лапа, Джони забеляза, че и дланта му е изцапана с полузасъхнала кръв; и линията на живота, и линията на любовта ясно се очертаваха в червено. Внимаваше да не би от изненада усмивката му да изчезне. Все тъй приветливо се здрависа с полицая, но усещаше как устните му натежават от напрежение. „Сега станах и аз в кръв — казваше си наум, — а оттук до Остин няма къде да се измия.“

— Човече — говореше полицаят, — вие сте един от любимите ми автори! Искам да кажа, тц-тц, „Песента на чука“… Знам, че критиката я оплю, но какво им разбират главите на тях?

— Нищо — съгласи се Джони. Искаше му се полицаят да пусне ръката му, но онзи явно беше от хората, които използваха ръкостискането не само вместо поздрав, но също като израз на отношение и средство за убеждение. Джони нямаше как да не усети силата му; ако полицаят продължаваше в същия дух, любимият му писател щеше да печата следващата си книга с лявата си ръка, поне през първите един-два месеца.

— Ама абсолютно нищо! „Песента на чука“ е най-добрата книга за Виетнам, която съм чел. Тия, Тим О’Брайън, Робърт Стоун, хич да не си вирят носовете…

— О, благодаря, много благодаря!

Най-накрая полицаят отпусна длан и Джони изтегли пръстите си измежду неговите. Искаше му се да погледне ръката си, да види много ли се е изцапал, но нямаше да е тактично. Полицаят натъпка ненужно извадения си тефтер в задния джоб на панталоните, но така и не изпускаше от поглед своя идол. В ококорените му очи имаше нещо смущаващо. Сякаш се страхуваше да не би, ако премигне, Джони да се разтопи във въздуха и да изчезне.

— Какво правите насам, господин Маринвил? Доколкото знам, живеете в източните щати!

— Да, така е, но…

— Пък и това не ми изглежда подходящо средство за транспорт за… за… е, защо да не го кажа направо, за хора национална гордост. Давате ли си сметка за броя на пътните произшествия с мотоциклети? Смятано спрямо броя на мотоциклетистите цифрата е повече от тревожна. Можете да ми вярвате, защото съм вълк и получавам всеки месец данни от Националния съвет по безопасност. На всеки четиристотин и шейсет мотоциклетисти дневно катастрофира по един. Знам, че така поднесена информацията не звучи страшно, но сред водачите на леки автомобили съотношението е едно на двайсет и седем хиляди. Разликата е повече от очебийна. Човек трябва да се замисля над подобни цифри, не мислите ли?

— Да. — „Като става въпрос за размисъл, този тук не се ли нарече току-що вълк? Или ми се е сторило.“ — Тези статистики са доста… доста… — „Доста какво? Хайде, Маринвил, измисли нещо. Щом като можеш да изкараш цял час с някоя кобра от феминистките списания, без да ти се допие, значи можеш да разговаряш и с типове като този.“ — Доста са впечатляващи.

— Тогава какво правите по тези места? И защо сте с такова опасно средство за транспорт?

— Събирам материал за книга. — Джони се улови как погледът му се е свлякъл отново на кървавите петна по ръкава на ризата, но с усилие вдигна очи и се взря в загорялото лице на полицая. Чудеше се що за птица е началникът на подобен здравеняк. Макар кожата му да издаваше, че слънчевият климат не му понася добре, полицаят изглеждаше способен да яде пирони и да плюе бодлива тел.

— Нов роман ще пишете? — Полицаят видимо се развълнува. Джони огледа ризата му с надеждата да открие значка с името му, но такава нямаше.

— Дали ще е роман, не знам, но нова книга ще има. Мога ли да ви питам нещо, старши?

— О, да, разбира се, макар на мен ми идва да ви питам вас хиляди неща. Не хиляди, ами милион. Никога не съм си представял…, че насред самата пустиня ще срещна… да му се не знае!

Джони се усмихна. Не се траеше от горещина, а му се искаше да стигне навреме за срещата си със Стив — между другото изоставеният камион в огледалото на мотоциклета му го дразнеше, някак разваляше приповдигнатото настроение от подобна неочаквана среща, — но беше трудно да не откликне на ентусиазма на човека, още повече че него го интересуваха неща, към които и самият Джони се отнасяше с уважение, интерес и дори страхопочитание.

— След като очевидно познавате творчеството ми, какво ще кажете за сборник есета за живота в съвременна Америка?

— Написан от вас?

— От мен. Нещо като пътни записки, озаглавени… — тук той си пое дълбоко въздух, — „Пътешествия на гърба на един Харлей“?

Очакваше полицаят да го изгледа с изненада или да се засмее по начина, по който повечето хора посрещат приумиците на събеседника, ала полицаят не реагира така. Той заби поглед в задния фар на мотоциклета и е навъсени вежди поглади брадичката си (брадичката му беше четвъртита и имаше малка трапчинка в средата, която много напомняше за Бърни Райтсън, героя от комиксите). Изглежда, разсъждаваше какъв най-смислен отговор да даде. Джони използва случая да погледне собствената си ръка. Кръв имаше, при това доста. Повече откъм външната страна и по пръстите. Тюх.

Най-накрая ченгето вдигна глава и буквално го зашемети, изричайки на глас това, което Джони бе премислял през последните два дни, докато прекосяваше на две колела пустинята.

— Би могло да излезе нещо — каза полицаят, — но на корицата трябва да има твоя снимка на мотоциклета. Снимката трябва да изглежда сериозна, да не би да излезе, че си правиш гаргара с Джон Стайнбек… или със самия себе си, ако щеш.

— Точно така! — възкликна Джони и едва не потупа полицая по рамото. — Ето в това е голямата опасност: хората да не си помислят, че това е някаква… странна шегичка. Корицата трябва да вдъхва сериозно отношение… да бъде дори леко неприветлива. А какво ще кажеш да се снима само мотоциклетът? Снимка на мотора, оцветена в неестествени тонове? Изоставен сам-самотен на някой пуст път… А защо не тук, на това самото място, в средата на Шосе номер 50… Тъкмо ще се види проточената сянка…

Джони си даваше сметка за абсурда от подобна литературна дискусия насред пътя с някакво си ченге-исполин, което току-що го е предупредило повече да не пикае в храстите, но вълнението и радостта от среща с истински почитател не му даваше мира.

При това полицаят отново изрече това, което му се искаше да чуе:

— Не! В никакъв случай. Теб трябва да те има на снимката.

— Всъщност и аз мисля така — съгласи се Джони. — Ще се снимам седнал на мотоциклета… Може да пусна крачето, за да се опра спокойно на стъпенките… Най-банална снимка, нали… банална, но…

— … но естествена — допълни полицаят. Изгледа Джони с непроницаемите си сиви очи, сетне отново насочи вниманието си към мотора. — Банално, но естествено. И никаква усмивка. Да не сте посмели да се усмихнете, господин Маринвил.

— Никаква усмивка — повтори Джони и наум отбеляза: „Тоя тип е същински гений“.

— Трябва да се снимате от известно разстояние — продължаваше ченгето. — Загледан в далечината. Все едно размишлявате за километрите, които сте…

— Да, и за километрите, които тепърва ми предстои да пропътувам. — Джони нарочно устреми поглед към хоризонта, за да придобие по-ясна представа как да застане пред обектива — щеше да напомня на стария герой, обърнал очи на запад, същински Кормак Маккарти, — когато отново забеляза изоставената кола, паркирана на километър-два нагоре по шосето. Все още можеше да вижда надалеч и ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, му позволяваше с почти пълна сигурност да каже, че има пред себе си каравана. — Километри и в буквален, и в преносен смисъл.

— Да, и така — кимна удивителното ченге. — „Пътешествия на гърба на един Харлей“. Харесва ми. Има нещо глупашко в него. Пък и, разбира се, аз бих прочел каквото и да напишете, господин Маринвил. Романи, есета, стихотворения… ако щете даже, сметката ви в химическото чистене.

— Благодаря — Джони беше наистина трогнат. — Ценя много мнението ви. Едва ли си давате сметка какво означават думите ви за мен. Последните една-две години бях особено тежки за мен. Станах жертва на постоянни съмнения, все се питах кой съм аз, какъв е истинският смисъл на живота ми.

— Е, и аз съм изживявал нещо подобно — увери го Полицаят. — Може да ви се струва странно да го чуете от устата на полицай, но си е така. Само да знаете какво ми се случи днес… Господин Маринвил, дали бих могъл да ви помоля за автограф?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие — съгласи с Джони и бръкна в задния си джоб, за да извади своя бележник. Отвори го, прелисти множество страници с бележки, насоки, пътни номера, някаква карта, надраскани с мек молив (автор на последната беше Стив Еймс, който бързо бе установил, че знаменитият му клиент, мака и способен да яха мотоциклета без особена опасност за живота си, продължаваше да се губи като безпомощно дете по улиците на непознати градове). Най-накрая намери празен лист.

— Как ви е името, стар…

Беше прекъснат от продължителен, болезнен вой, от който кръвта в жилите му се смрази от ужас… Не само защото воят бе издаден от див звяр, но и защото идваше някъде отблизо. Изпусна бележника в краката си и се обърна на другата страна толкова бързо, че едва не залитна. От южната страна на шосето, на няма и петдесет метра бе застанало жалко подобие на куче с тънки като клечки крака и измършавели страни. В сивата му козина се бяха оплели разни репеи, на една от предните му лапи личеше грозен червен белег, но не на тези подробности обръщаше внимание Джони. Това, което бе приковало погледа му, бе муцуната на животното: сякаш се бе изкривила в човешка усмивка, докато в жълтите над нея очи се четеше колкото кучешка наивност, толкова и дяволско лукавство.

— Боже Господи — промърмори той под носа си, — какво е това? Да не е…

— Койот — осведоми го полицаят, произнасяйки думат като „ки-йот“. — Някои хора ги наричат пустинни вълци.

„Ето какво е имал предвид — помисли си Джони. — Споменал е, че е забелязал койот или пустинен вълк. Аз не съм го разбрал.“

Подобна мисъл го успокои донякъде, но дълбоко в съзнанието му продължаваше да се обажда неясна тревога.

Полицаят направи крачка по посока на койота, после още една. Спря се и пристъпи за трети път. Койотът не се помръдна от мястото си, но затрепери. Изпод проскубаните му косми протече урина. Повей на вятъра обърна струйката на няколко ситни капчици.

Когато полицаят направи четвъртата крачка, койотът надигна изтърканата си муцуна и нададе повторен вой — дълъг, напевен звук, от който на Джони му настръхна кожата, а топките му се свиха.

— Хей, не го пъдете — извика той подир ченгето. — Такова злокобно усещане си струва.

Но полицаят не му обърна никакво внимание. Беше се взрял в койота, който го гледаше тревожно и напрегнато с жълтите си очички.

Так — каза полицаят. — Так ах лах.

Вълкът продължаваше да го наблюдава, сякаш разбираше подобните на индиански думички. Ръцете на Джони отмаляваха. Вятърът го връхлетя повторно, изпуснатият бележник изхвърча на банкета, където го спря някакъв камък. Джони дори не го забеляза. За момента и тефтерчето, и автографът, който се готвеше да даде на полицая, бяха далеч-далеч от мисълта му.

„Това ще го вкарам в книгата си — мислеше си той. Всичко останало може да отиде по дяволите, но това ще остане. Никой не може да го помръдне.“

Так — рече повторно ченгето и плесна с ръце. Един път, но съвсем отчетливо. Койотът се обърна на другата страна и хукна. Мършавите му крачета се впуснаха в бясна гоненица. Джони не би и предположил, че звярът е способен да развие такава скорост. Едрият мъж в униформата цвят каки остана да наблюдава как сивкавата козина на койота се изгубва сред също така сивкавия пейзаж на пустинята. Не му трябваше да чака дълго.

— Тц-тц, ама са ми едни красавци… — отсече полицаят. — Напоследък са се навъдили с десетки. Сутрин или рано следобед, когато са големите горещини, няма да ги срещнеш никъде, но в по-късните часове, особено привечер, когато се стъмва… — Той поклати глава.

— Какво му казахте? — попита с любопитство Джони. — Беше направо удивително? На някой индиански език ли беше?

Едрото ченге прихна да се смее.

— Аз индиански езици не знам. Та как ще знам, като през живота си не съм виждал индианец. Това са само детски броилки като, ала-баланица или онче-бонче.

— Но той ви слушаше!

— Не, само ме гледаше! — обясни полицаят и изгледа със свъсени вежди Джони, сякаш не му беше приятно някой да му противоречи. — Приковах му очите, това е. Зениците на очите му. Предполагам, че повечето от нещата, които се разказват за дресьорите, са пълни дивотии, но става ли дума за крадльовци като пустинните вълци… е, приковеш ли зениците им върху себе си, все е тая какво ще им кажеш. Така или иначе, стига да не са бесни, няма от какво да се страхуваш. Важното е да не подушат, че те е страх. Или пък да открият кръв по теб.

Джони отново погледна десния ръкав на полицая и си помисли да не би тъкмо кръвта да е примамила койота към тях.

— И никога, никога да не им се изпречваш, ако са на глутница. Особено ако начело на глутницата стои добър водач. Тогава стават наистина безстрашни. Ще се закачат за елен и ще го преследват, докато сърцето му не се пръсне от умора. Понякога го правят само за забавление — тук той спря. — Преследват и хора.

— Наистина ли? — нямаше какво друго да каже Джони. Това е нещо… — нямаше как да повтори „злокобно“, този патрон вече го беше изгърмял. — Запомнящо се.

— Запомнящо се, нали? — усмихна се едрият полицай. — Тръпката на пустинята. Да пишеш книга сред пущинака. Да усещаш как отеква самотата.

Джони го зяпна. Полицаят изведнъж му бе прозвучал като Пол Боулс през някои от лошите му дни.

„Опитва се да те смае, това е всичко: все едно си разменяме приказки на коктейл, само дето коктейла го няма. Хиляди пъти ти се е случвало преди.“

Може би. Но все пак, при подобни обстоятелства човек не говори като на коктейл. Някъде в далечината се дочу отново протяжен вой. Въздухът потрепери, също както от горещината трепери пред очите ти. Джони знаеше едно, това не беше същият койот, който преди малко се бе спасил в далечината. Този път идваше от по-далеч, най-вероятно някой отговаряше на нададения зов.

— Я гледай ти! — сети се за нещо полицаят. — Приберете си нещата, господин Маринвил!

— Ъ? — за секунда Джони си помисли, че онзи по поетичен начин му намеква за спомените, които щеше да отнесе от тази среща; започваше да се чуди дали полицаят не чете мислите му. Мъжагата обаче се беше обърнал по посока на мотоциклета му и сочеше с пръст чантата, провесена отляво. Джони забеляза, че единият край на новото му пончо — нарочно си го беше избрал в оранжево, та да се вижда отдалеч при лошо време — е провиснало като изплезен език.

„Как така не съм го забелязал още когато спрях? — учуди се той. — Как може чак досега да не ми е направило впечатление?“ Имаше и друго. По пътя бе спрял да зареди в Пети Найс и след като напълни резервоарите, беше отворил чантите, за да извади картата на Невада. Провери колко е разстоянието от бензиностанцията до Остин, след което беше прибрал всичко и внимателно бе закопчал ремъците. Сигурен беше в това, но така или иначе чантата си стоеше отворена.

Цял живот Маринвил се бе гордял със способността си да усеща интуитивно нещата около себе си; най-добрите му произведения като писател бяха плод именно на интуицията му, не на сериозни планове и проекти. Алкохолът и наркотиците до голяма степен бяха притъпили шестото му чувство, но така и не бяха успели да го заличат напълно; освен това през последните месеци, откакто бе станал въздържател, то до голяма степен отново се бе научило да му говори. Сега, докато гледаше пончото да се подава от багажа, Джони чу тревожен звън дълбоко в съзнанието си:

„Ченгето е бъркало вътре!“

Подобна вероятност му изглеждаше лишена от всякакъв смисъл, но интуицията все пак настояваше на своето. Докато Джони стоеше сред храсталаците край пътя и блажено пикаеше, полицаят бе отворил пътната чанта и бе издърпал края на оранжевото пончо. През по-голямата част от разговора им полицаят нарочно бе застанал така, че Джони да не може да забележи промяната. Може би цялата тази сцена около изненадващата среща с любимия писател не беше чак толкова непринудена. Може би нищо не беше непринудено. Всичко е било подчинено на тайнствен замисъл.

„Какъв замисъл? Ще благоволи ли някой да ми обясни?“ Нямаше представа, но всичко това никак не му харесваше. Пък и номерът с койота трудно би го успокоил.

— Е? — попита полицаят. Усмихваше се, а това още по-малко се нравеше на Джони. Вече не ставаше дума за онази любвеобилна усмивка на радостния почитател — ако такава изобщо е съществувала; в гримасата му имаше нещо студено, може би дори презрително.

— Какво, е?

— Ще се погрижите ли за багажа си? Так!

Сърцето на Джони подскочи.

— Так, какво означава това?

— Аз не съм казвал „так“. Вие го казахте. — Полицаят скръсти ръце и продължи да се усмихва.

„Искам да се махна оттук“ — пожела си наум Джони. Като че ли достигаха до последната точка от графика.

Ако това означаваше да се изпълняват заповеди, лошо нямаше. Малката интерлюдия, която бе започнала така забавно, сигурно все тъй приковаваше интереса на невидимите странични наблюдатели, но за актьорите в нея придобиваше друг смисъл… Сякаш облак бе закрил слънцето и един прекрасен ден то изведнъж бе помръкнало, обещавайки мрак и досада.

„Ами ако нарочно иска да ме засегне? Личи му, че е обърнал поне три-четири бири.“

„Е — отговаряше си Джони сам на себе ей, — дори така да е? Ъ, и какво можеш да направиш? Да се оплачеш пред местните ки-йоти?“

Развинтеното въображение му поднасяше изключително страховити картини: как един едър полицай копае яма в пустинята, а в сянката на колата му лежи трупът на човек, който навремето е печелил Националната литературна награда и е ебал най-известната американска актриса. Той отхвърли образите, преди да са се превърнали в нещо повече от бегли скици, не толкова от страх, колкото от своеобразни резерви, дори арогантност: в крайна сметка хора като него не ги убиваха току-тъй. Може сами да посегнат на живота си, но никой няма да ги убие, особено техни луди почитатели. Това си бяха чисти глупости, достойни за булевардните романчета.

Е, разбира се, случилото се с Джон Ленън доказваше по-скоро противното, но…

Отиде до мотоциклета, скришом хвърляйки поглед на полицая. За миг пред Джони изникна размазаният образ на вечно пияния му, неуравновесен, побъркан до степен да побърква и другите баща; той миришеше по абсолютно същия начин: най-отгоре аромат на „Олд Спайс“, под него силен дъх на пот, а под потта — гола мръсотия, също като пода на отдавна непочистено мазе.

И двата ремъка на чантата висяха отпуснати. Джони разтвори багажа си. Миризмата на „Олд Спайс“ продължаваше да го преследва. Ченгето бе застанало зад рамото му. Джони посегна към висящия край на пончото, но спря при вида на предмета, оставен върху пътните карти. Част от съзнанието му се поддаваше на изненадата, другата обаче приемаше всичко съвсем невъзмутимо. Погледна към полицая, който също се взираше в съдържанието на чантата.

— О, Джони — рече ченгето с нескрито съжаление. — Това ме разочарова. Страшно ме разочарова.

Бръкна вътре и извади голямата найлонова торбичка, поставена върху картите. На Джони не му трябваше да я подуши, за да разбере, че не съдържа тютюн за лула. Може би за да потвърди, че е жертва на плоска шега, на плика бе залепена голяма жълта лепенка, изобразяваща нечие усмихнато личице.

— Това не е мое — рече Джон Маринвил. Гласът му звучеше уморено и някак далечно, все едно стар автомат отговаря по телефона. — Не е мое и ти добре знаеш, че не е, щом като сам си го сложил вътре.

— О, да, нали, хайде да обвиним за всичко ченгетата — облещи му се мъжагата насреща. — Също както и в либералните ти книжлета, нали? Мой човек, подуших наркотика още в първата секунда, когато застана пред мен. Вониш на наркотици! Так!

— Виж… — понечи да възрази Джони.

— Влизай в колата, либералче! Влизай в колата, педераст неден! — Въпреки че гласът издаваше гняв, сивите очи на полицая продължаваха да се смеят.

„Това е някаква шега — помисли си Джони. — Някаква луда шега, с която се гони определена цел.“

В същия миг някъде от югозапад отново се дочу вълчи вой — този път животните бяха няколко; полицаят се обърна по посока на звука и се усмихна. Джони усети как от гърдите му напира див крясък от ужас, но с огромно усилие успя да го възпре. Докато гледаше към хоризонта, полицаят с нищо не издаваше, че се шегува. Напротив, усмивката по лицето му принадлежеше на един съвършено побъркан човек.

— Моите дечица на пустинята! — рече с умиление полицаят. — Кан тои. Каква музика сътворяват!

Засмя се и погледна към големия найлонов плик в ръцете си, поклати глава и се изкиска още по-звучно. Джони го наблюдаваше безмълвен и усещаше как тезата за естествената смърт на знаменитостите изтлява пред очите му.

— „Пътешествия на гърба на един Харлей“ — изплю ченгето. — По-тъпо заглавие от това, здраве му кажи! По-тъпа идея от тази, здраве й кажи! И да си позволиш да крадеш от литературното наследство на Джон Стайнбек… на писателя, чиито обувки не си достоен да лижеш… ей, това ме ядосва.

И преди Джони да разбере какво се случва, нещо се стовари върху главата му и от болка пред очите му засвяткаха звездички. Усети как се олюлява назад, как прислонява лицето си в шепи, как между пръстите му потича кръв; размахваше ръце, за да запази равновесие, повтаряше си: „Добре съм, няма да падна, добре съм“, но въпреки това се озова на асфалта и с крясъци се обърна към облещеното синьо небе. С пръстите си усещаше, че носът му се е изместил встрани; сякаш се беше притиснал в лявата му буза. Заради количествата кокаин, които беше изсмъркал през осемдесетте, хрущялът му се беше стопил и сега в паметта му прозвуча гласът на доктора, който го убеждаваше да си направи операция, преди да се блъсне в някоя табела или врата. Заплашваше го, че един удар ще е достатъчен носът му да експлодира като бомба. Е, не беше табела, нито врата, пък и на това не можеше да му се каже чак експлозия, но така или иначе лицето му щеше да придобие коренно различна форма. Подобни мисли, напълно ясни и последователни, занимаваха съзнанието му, въпреки че от устата му продължаваха да излизат неистови крясъци.

— В действителност съм бесен — поправи се полицаят и го ритна с все сила в лявото бедро. Подобно на чаршаф, хвърлен пред лицето му, болката заглуши за миг всички сетива, мускулите на крака му се втвърдиха като камък. Джони остави носа си и се загърчи, стиснал с две ръце коляното си. Лицето му се дращеше по грапавата повърхност на асфалта, писъците му огласяха шосе номер 50, от болка чак се задъхваше, поглъщаше пясък и прах и при всеки нов писък ги изкашляше обратно.

— А за да бъде съвсем искрен, иде ми да изляза от кожата си — допълни ченгето и с обувката си нацели задника на Джони, малко над таза. Болката вече беше немислима: вероятно щеше да припадне. Но не успя. Продължаваше да се превива и търкаля нагоре-надолу по белия пунктир на маркировката, крещеше и виеше от болка, носът му кървеше, устата му храчеше мръсотия, а от далечните планински склонове койотите протяжно му пригласяха.

— Ставай! — заповяда полицаят. — Вдигай се, господарю Джим!

— Не мога — прохълца Джони Маринвил. Кръстоса ръце пред корема си и вдигна колене чак до гърдите: позата я помнеше още от времето на Демократичния конгрес в Чикаго през 68-а. Дори от по-рано, от една лекция, на която беше присъствал във Филаделфия, преди първите шествия на свободата по бреговете на Мисисипи. Имаше намерение да се присъедини към един от походите — не само заради самата кауза, която си струваше, но и заради огромния материал за книга, който щеше да натрупа. В крайна сметка нещо го бе разколебало. Най-вероятно оная му работа, която пак се е надигнала в отговор на нечия запретната поличка.

— Ставай, лайно такова! Разбери, че се намираш в моя дом, в дома на вълка и скорпиона. Да не си посмял да го забравиш.

— Не мога да стана, ти ми счупи крака. Божичко, така ме удари…

— Кракът ти не е счупен, нямаш представа какво значи да те ударя. Ставай веднага!

— Не мога. Наистина…

Гърмежът на пистолета разтърси тишината, с километри наоколо, куршумът рикошира в асфалта и просвистя в ушите му, все едно оса се бе стрелнала край главата му. Без дори да е сигурен напълно не са ли го убили, след по-малко от секунда Джони беше скочил на крака. Единият му крак беше стъпил в платното, водещо на запад, другият в отсрещното; клатеше се напред-назад като пияница. Давеше се в кръв. По течността бяха полепнали безброй песъчинки, които рисуваха линийки и заврънтулки по бузите и брадичката му.

— Хей, да не би големият пич да е подмокрил гащите? — подхвърли закачливо полицаят.

Джони погледна в краката си и се увери, че онзи е прав. „Колкото и да танцуваш и да скачаш…“ Левият му крак го болеше, все едно имаше зъбобол. Задникът му беше станал напълно безчувствен, сякаш го бяха замразили. Като се вземеха предвид обстоятелствата, може би трябваше да се чувства въпреки всичко благодарен на съдбата. Ако полицаят го беше ритнал малко по-високо, можеше да го остави парализиран за цял живот.

— Толкова си жалък, че не само писател, мъж не можеш да се наречеш — изрече полицаят. В едната си ръка държеше огромен пистолет. Погледна за сетен път найлоновия плик, който продължаваше да стиска в другата, и поклати глава в знак на отвращение. — Не само от думите ти се разбира, че си жалък, но и от самата ти уста, дето ги изговаря. Ако ми се наложи да гледам по-продължително ленивите ти устни и ухилената ти гримаса, ще те убия на място. Нищо не може да ме спре.

Койотите виеха в далечината: „У-У-УУУУУУ“, сякаш озвучаваха стар филм на Джон Уейн.

— Не си ли доволен? — почти прошепна Джони.

— Още не — усмихна му се ченгето. — Но носът е добро начало. В интерес на истината, така изглеждаш по-добре. Не много, но все пак по-добре. — Отвори задната врата на полицейската кола. В това време Джони си мислеше колко ли е продължила разиграната комедия. Нямаше никаква представа, но във всеки случай, откакто бе дошъл полицаят, по шосето не бе минала нито лека кола, нито камион. Нищо. — Влизай, пич!

— Къде ще ме водиш?

— Къде мислиш, че ще заведа един самодоволен въздухар с либерални възгледи като теб? Право в пандиза, сладур. Качвай се в колата.

Джони се намърда на седалката. В движение опипа десния горен джоб на коженото си яке. Мобифонът си беше на място.

5.

Не можеше да седи на задника си. Толкова го болеше, че се килна на една страна, подпирайки разбития си нос с ръка. Имаше усещането, че някакво зло същество се е промъкнало под кожата му, че забива дълбоко в плътта му отровното си жило, но на първо време можеше да не му обръща внимание. „Дано само мобифонът работи“ — молеше се той на същия Господ, с когото повечето време от живота си се беше подигравал, особено в един от последните си разкази, озаглавен „Време, пратено от Бога“, издадено в „Харпър’с“ и получило, общо взето, добронамерени оценки. „Дай, Боже, мобифонът да работи, а Стив да не си е изгубил слуха.“ После се усети, че прави опит да върже каруцата пред коня, и добави трета молба: „Ама най-напред ми дай възможност да използвам мобифона, става, нали?“

Сякаш в отговор на молбата му огромният полицай подмина шофьорската врата и без дори да погледне колата, се приближи до мотоциклета на Джони. Сложи каската му на главата си и прехвърли крак през седалката — толкова беше висок, че все едно прескачаше преградата пред градинска леха — и само след секунда двигателят изръмжа. Полицаят остана изправен на седалката, за да откачи висящите ремъци на каската. Изглеждаше подобно на ездач, който иска да сломи с килограмите си съпротивата на коня под себе си. Подаде газ четири или пет пъти, за да се наслади на гърмежите от ауспуха. Най-накрая вдигна предницата на харлея, ритна стойката и с крак натисна педала за първа. С предпазливи движения, които силно напомняха за самия Джони отпреди няколко дни, повече от неуверен, след като в продължение на три години не беше яхал мотора, ченгето излезе встрани от пътя. Използваше ръчната спирачка и постоянно се подпираше с крака, загледан напрегнато пред себе си няма ли да се натъкне на препятствие. Щом слезе от пътния насип, даде газ, набързо смени скоростите и полетя между тръните.

„А дано се пребиеш на някоя дупка, садист нещастен! — прокле го безмълвно Джони, който продължаваше да се дави в кръв. — Да се удариш на камък дано! Да гръмнеш и да пукнеш!“

— Не си губи времето с него — промърмори си той на глас и с палец отвори закопчалката на десния горен джоб на якето си. Извади клетъчния телефон, марка „Моторола“ (беше го купил по съвет на Бил Харис и това беше може би единствената свястна услуга, която агентът му бе направил през последните четири години), и го разгъна. Взря се в миниатюрния екран и със затаен дъх изчака да се появи буквичката „S“ заедно с две чертички. „Хайде, Господи, моля ти се, по-бързо! — нервничеше Джони и пот потече по лицето му, колкото да се смеси с кръвта, шуртяща все тъй изобилно от разбития му нос. — Трябва ми «S» с две чертички, само една по-малко и ще е най-добре да си го завра някъде.“

Мобифонът изписука в ръката му. В прозорчето в левия край на екрана се появи желаната буквичка „S“, което означаваше, че апаратът е включен и батерията работи. До нея се появи обаче само една чертичка.

Само една.

— Милост! — простена Джони. — Моля те, не ми прави шегички, само още една, моля!

Раздруса мобифона в жест на отчаяние… и се сети, че не извадил антената. Щом го стори, втората чертичка изникна над първата. Примигна, изчезна, пак се появи за секунда, но макар да трепереше, беше на мястото си!

— Да! — прошепна Джони. — Дааа! — Изви глава и се загледа през прозореца. През капките пот и изцапаните с кръв кичури дълга сива коса очите му се загледаха към хоризонта. Имаше усещането, че се е превърнал в малко беззащитно зверче, подало нос извън хралупата в тревога не го ли дебне отнякъде хищник. Полицаят беше спрял мотоциклета на около триста метра навътре в пустинята. Слезе от машината и я остави да се сгромоляса в прахта. Моторът изгасна. Въпреки отчаяното си положение Джони намери сили да се възмути от подобно отношение. Розовият Харлей го беше пренесъл през цялата огромна територия на Щатите, без американският му двигател да запъне нито веднъж, и сега сърцето го болеше да види с какво нехайство и пренебрежение се отнасят към него.

— Ти, побъркана гад! — процеди Джони през зъби. Отново смръкна от наполовина съсирената си кръв, изхрачи гъстата течност върху покрития с вестници под на колата и се върна към мобифона. На най-долния ред бутони, втори отдясно наляво, стоеше озаглавеният „NAME/MENU“. Стив беше програмирал тази функция вместо него тъкмо преди да отпътуват. Джони натисна нервно бутона и в прозорчето се появи малкото име на агента му: „БИЛ“. Натисна бутона повторно и на същото място се изписа: „ТЕРИ“; още веднъж и се появи „ДЖАК“, редакторът му към ЕфЕс & Джи. Мили Боже, защо всички тези имена стояха преди това на Стив Еймс? Та Стив беше спасителен пояс.

Триста метра навътре в пустинята побърканото ченге беше свалило каската му и с крака се мъчеше да зарие розовия Харлей, модел 86-а. Отдалеч приличаше на дете, играещо си на пясъчника в двора. Това беше добре. Ако онзи имаше сериозно намерение да скрие машината под пясъка, Джони щеше да има достатъчно време да се обади, където трябва… разбира се, в случай че мобифонът не му откаже услугите си. Светлинката „ROAM“ си беше на мястото, което беше добър знак, но втората чертичка така и не преставаше да се появява и изчезва.

— Хайде, хайде! — говореше Джони на мобифона си, докато търсеше номера с треперещите си, очернени с кръв пръсти. — Моля те, гълъбче, става ли? Моля те! — Удари още веднъж бутона и името на Стив най-после се появи на екрана. Плъзна пръст до копчето „SEND“ и го натисна. Най-накрая вдигна апарата до ухото си, навеждайки се още по-надясно. Докато чакаше да чуе сигнал, отново погледна по посока на ченгето. То продължаваше да засипва с пясък мотоциклета.

В ухото на Джони прозвуча сигнал „свободно“, но това още нищо не значеше. Беше влязъл в пътната телефонна мрежа, оттам до номера на Стив Еймс имаше още да чака. Още много.

— Хайде, хайде, хайде…

Най-накрая мобифонът спря да звъни. Чу се някакво изщракване.

„Добре дошли в Западната пътна мрежа! — обади се весело роботски глас. — Повикването ви е прието! Благодаря за търпението! Приятен ден!“

— Хич не ме баламосвай, приятелче, само ме свържи по-бързо! — прошепна на робота Джони.

Отсреща му отговори пълно мълчание. Полицаят се отдръпна на крачка-две от зарития под пясъците на пустинята мотоциклет. Оглеждаше от разстояние дали маскировката е достатъчна. Сврян на задната седалка на полицейската кола, сред купищата стари вестници, Джони Маринвил заплака. Не можеше да запази самообладание. То си беше като да се напикае отново, само дето водата течеше отгоре надолу.

— Не — скара се той тихичко на телефонната централа. — Не си си свършила работата още. С този вятър наоколо трябва да се понапънеш. Още мъничко усилия, моля те, още малко усилия.

Полицаят стоеше насред пустинята и все така оглеждаше мотоциклета. Джони не го изпускаше от поглед. Долепил мъничкия мобифон до дясното си ухо, той надничаше през кичурите прилепнала коса и с тревога следеше огромната, дълга може би цял километър сянка на исполина.

В слушалката отново се дочу сигнал, този път далечен и губещ се сред пукотевици и бръмчене. Ако повикването бе достигнало до целта — а от сигнала можеше да се съди, че е успяло, — насреща трябваше да е друг телефон Моторола, закачен някъде по таблото на товарен камион. Камионът пък се намираше неизвестно къде, може би на осемдесет, може би на триста и осемдесет километра в източна посока от сегашното местоположение на Джон Едуард Маринвил. Най-важното — шофьорът му трябваше да чуе звънеца.

В пустинята ченгето продължаваше да се бори с пясъците, опитвайки се да покрие догоре стърчащото кормило на харлея.

Втори сигнал… трети… четвърти.

Слушалката изгука още веднъж, най-много два пъти, преди на линията да се появи втори роботски глас, който да го уведоми, че търсеният клиент или е извън покрития от компанията периметър, или просто е излязъл от колата си. Джони затвори очи и продължи да плаче. На червения фон на стиснатите си клепачи видя райдера на Стив, паркиран пред някоя бензиностанция или крайпътен магазин, някъде около границата с Юта. Точно в този момент Стив се мотаеше из магазина, може би купуваше пакет от отвратителните си пури и разменяше по някоя приказка с момичето зад щанда, а в същото време на таблото на камиона му клетъчният телефон (онази жизненоважна половина от постоянната връзка, която агентът на Джони толкова настояваше да поддържа със своя автор) огласяше с тихичкия си звън празната кабина.

Пето иззвъняване…

И изведнъж, почти неуловим сред пукота на статичното електричество, но напомнящ на самия Ангел Господен, слязъл от небесата да спаси човечеството, се дочу провлаченият тексаски акцент на Стив:

— Ако… ти ли… шефе?

В същия миг по шосето профуча някакъв пикап, устремен в източна посока. От високата скорост полицейската кола чак се заклати, но Джони не направи и опит да махне на шофьора. Не би го сторил дори и да не държеше мобифона, опитвайки се да се свърже със Стив. Така и така пикапът се движеше с повече от сто и десет километра в час, какво можеше да види човекът зад волана за двете десети от секундата, в които задминаваше паркирания автомобил? Как щеше да различи непознатия зад дебелия слой прах по прозорците?

Смъркайки кръв, Джони пое дълбоко въздух през носа си. Без да го е грижа за болката, се опитваше да прочисти гърлото си, та приятелят му да можеше да го познае по гласа.

— Стив! Стив, в беда съм. В голяма беда съм!

В слушалката изгърмя мощен пукот и Джони вече мислеше, че е изгубил завинаги Стив, но тексасецът му отговаряше:

— … има, шефе? Повтори!

— Стив, Джони е! Чуваш ли ме?

— … вам те… Как… — Нов шум по линията. Почти изцяло заглуши следващата дума, но на Джони му се искаше тя да е „беда“. Искаше му се Стив да е казал: „Чувам те. Каква е бедата?“

„Господи, нека само се окаже, че не си измислям. Моля ти се, Господи!“

Полицаят за втори път беше спрял със зариването. Отново се отдалечи на крачка встрани от погребания мотоциклет, колкото да види какво е свършил. След секунда-две се обърна в другата посока и с едри крачки се запъти обратно към шосето. Гледаше в земята, периферията на шапката закриваше цялото му лице в сянка, ръцете му бяха прибрани дълбоко в джобовете. Изведнъж, в плен на ужасяваща паника, Джони си даде сметка, че не знае какво да съобщи на Стив. Допреди малко цялото му същество бе заето с мисълта как да се свърже с приятеля си. Колкото воля му беше останала, беше я съсредоточил в набирането на номера, сякаш се бореше и с времето, и с пространството.

А сега кое по-напред?

Дори нямаше представа къде се намира, само…

— Намирам се западно от Елай, на шосе номер 50 — заговори той в мобифона. Очите му смъдяха от капките пот, които пробиваха през клепачите. — Не знам на какво разстояние, шейсет-седемдесет километра поне, може и повече. Малко по-нагоре по пътя има една изоставена каравана. Има едно ченге… не е щатски полицай, ами мисля, градски, само дето не знам дори от кой град… Не пишеше на колата… Дори не знам името му… — Колкото повече приближаваше полицаят, толкова по-бързо говореше и Джони; скоро нищо нямаше да му се разбира.

„Спокойно, спокойно, онзи е все още на стотина метра, имаш достатъчно време. За Бога, говори за всичко, което ти дойде на ума: направи това, за което ти плащат, за което цял живот са ти плащали. Влез в нормален човешки разговор!“

Никога досега през живота си Джони не беше говорил, за да спаси собствения си живот. Беше общувал, за да прави пари, за да си печели име сред висшите кръгове, понякога, подобно на свиреп лъв, да извисява глас в името на някоя кауза. Всички тези неща знаеше как да ги направи, но да говори за собственото си спасение се оказваше непосилна задача. Ами ако ченгето вдигнеше поглед от краката си и го видеше… Той самият се беше свил на кравай, но антената на мобифона стърчеше, нямаше как да не стърчи…

— Той ми взе мотора, Стив. Взе ми мотора и го закара в пустинята. Зари го целия с пясък, но с този вятър, който духа… Намира се навътре в пустинята на километър-два от караваната, за която споменах, от северната страна на пътя. Ако слънцето е достатъчно високо, можеш да го видиш.

Джони преглътна и продължи:

— Извикай полиция… щатска полиция. Кажи им, че съм бил отвлечен от полицай, русокос и с огромни размери… искам да кажа, тоя е направо исполин. Разбираш ли ме какво ти говоря?

Но никой нищо не отговори в слушалката. Чуваше се само воят на вятъра и от време на време поредното изпукване по линията.

— Стив! Стив, там ли си?

Не, не беше.

На екрана на мобифона стоеше само една чертичка. Връзката се беше прекъснала. До такава степен се беше концентрирал върху това, което трябваше да каже на приятеля си, че нямаше и представа кога го е изгубил безвъзвратно. Нямаше откъде да знае и колко е успял да чуе Стив.

„Джони, сигурен ли си, че изобщо си разговарял с него?“

Този път вътрешният му „аз“ заговаряше с гласа на Тери — глас, който понякога Джони обожаваше, понякога до дъното на душата си ненавиждаше. Сега му идеше да я убие. Имаше чувството, че никога през живота си не е чувал толкова гаден и отвратителен глас. И съчувствието, което долавяше в тона й, го довеждаше до същинско безумие.

„Сигурен ли си, че не си измислил всичко това?“

— Не, той беше на телефона, беше, копелето беше на телефона — отвърна й убедено Джони. Улови умолителните нотки в собствения си глас и това още повече го вбеси. — Беше на телефона, кучко проклета. За няколко секунди, може би, но беше.

Ченгето се беше приближило на по-малко от петдесет метра. С дланта на дясната си ръка Джони прибра антената, сгъна подвижния микрофон и се опита да прибере мобифона обратно в десния джоб на якето си. Той обаче се бе затворил от само себе си. Телефонът се шмугна между краката му и падна на пода. Джони започна трескаво да опива пред себе си, пръстите му намираха единствено хартийки, повечето от тях брошури срещу наркоманията или обвивки от отдавна изядени хамбургери, по които само мръсотията беше останала. Най-накрая докопа някаква вещ от плат. Определено не беше това, което търсеше, но при вида й кръвта замръзна в жилите му: в ръката си Джони държеше момичешка баретка.

„Не й обръщай внимание. Нямаш време да мислиш какво е търсило малкото момиченце в полицейската кола. Намери проклетия мобифон и той трябва да е някъде тук…“

Да, тъкмо навреме. Дори вятърът, който се беше засилил до такава степен, че люлееше тежката полицейска кола, не можеше да заглуши стърженето от ботушите на полицая по каменистата земя.

Ръката на Джони напипа няколко пластмасови чашки за кафе, вмъкнати една в друга, и в най-горната от тях — мобифона. Грабна го, пъхна го обратно в джоба на якето и щракна копчето. Надигна глава над седалките тъкмо в мига, в който полицаят заобикаляше колата и се навеждаше напред да погледне арестанта през стъклото. Лицето му изглеждаше по-силно изгоряло от всякога, на места беше като опърлено от слънчевите лъчи. Джони дори забеляза как долната му устна е опърлена в съвсем буквалния смисъл; подобен белег личеше и на дясното му слепоочие.

„Така ти се пада! Хич не мисли, че ще ти съчувствам.“

Ченгето отвори вратата за шофьора, вкара главата си в отвора и го изгледа през мрежата, отделяща предните седалки от задните. Размърда ноздри и подуши въздуха. На Джони му се сториха огромни като игрище за боулинг.

— Да не си повръщал в колата ми, господарю Джим? Защото ако си го направил, първата ми работа, щом слезем в града, ще е да ти връча някоя голяма лъжица.

— Не съм повръщал — успокои го Джони. Свежа кръв потече отново към гърлото му и гласът му пак се изгуби. — Гади ми се, но не съм повръщал. — В действителност последните думи на полицая му вдъхваха известна надежда. „Първата ми работа, щом слезем в града…“ — беше рекло ченгето, а това означаваше, че засега няма намерение да го изрита от колата си, да го гръмне в черепа и да го погребе до мотоциклета.

„Освен, ако не се опитва да ме баламосва. Иска му се да поуспокои нервите ми, та да му бъде по-лесно да върши с мен, каквото си пожелае…“

— Страх ли те е? — интересуваше се полицаят, както стоеше все тъй наведен през вратата от другата страна на мрежата. — Хайде, господарю Джими, признай си! Винаги разбирам, когато ме лъжат. Так.

— Разбира се, че ме е страх.

Вместо „разбира се“ Джони избоботи нещо като „размира се“, сякаш беше настинал.

— Добре. — Полицаят седна зад кормилото. Свали си шапката и я изгледа недоволно. — Малка ми е. Една кучка, дето пее фолк-рок, ми унищожи старата. При това дори не благоволи да ми изпее „Заминавам с шибания самолет“.

— Колко ужасно — съгласи се Джони, без да разбира ни най-малко за какво става дума.

— Лъжливите устни да оставим затворени — отсъди философски полицаят и захвърли очевидно чуждата шапка на седалката до себе си, където държеше някаква мистериозна мрежа, цялата в шипове. Облегалката се прегъна под огромната му тежест и с все сила притисна левия крак на Джони.

— Хей, стани! — изкрещя от болка Джони. — Ще ми смачкаш крака! Божичко, ще умра от болка!

Полицаят не благоволи да му отговори, вместо това натискът върху и така контузения крак на Джони се усили. Арестантът прегърна с две ръце коляното си и с последни усилия успя да го издърпа встрани от седалката. От силния напън от носа му пак шурна кръв, та за малко да се задави. Този път му се повдигаше наистина.

— Копеле! — изрева Джони, преди гласът му да се изгуби сред спазмите на мъчителна кашлица. От устата му се разхвърчаха кървави храчки. Но полицаят и на това не обърна внимание. Беше привел глава и мълчаливо барабанеше с пръсти по кормилото. Дишаше тежко и гърлото му хриптеше — за момент Джони дори си помисли да не би онзи да хихика от злорадство. Но като че причината бе друга. „Дано се окаже астма — помисли си Джони. — И дано се задушиш от нея.“

— Слушай — отвори той отново уста, опитвайки се да прикрива истинските си чувства, — имам дужда от дещо за доса си… носа си. Да спре болката. И аспирин ще свърши работа. Имаш ли да ми дадеш аспирин?

Полицаят нищо не отговори. Стоеше все тъй приведен над кормилото и барабанеше тихо с пръсти.

Джони отвори уста да каже нещо друго, но в крайна сметка предпочете да я затвори. Ужасно го болеше, така си беше. Откакто беше на този свят, не помнеше подобна болка дори когато през 89-а изхвърли камък през пикочния си мехур. И все пак не му се искаше да умре. А нещо в държанието на полицая, който се бе отнесъл далеч в мислите си — навярно вземаше изключително важни решения, — намекваше, че смъртта може би е по-близо, отколкото се очакваше.

Затова си каза, че занапред ще си трае, и зачака да види какво следва.

Времето си течеше. Сенките, които хвърляха планините, се приближаваха и натежаваха над пустинята. Койотите обаче се бяха смълчали. Полицаят така и не повдигаше глава, все едно медитираше, и с пръстите си следваше все същия ритъм по кормилото. Дори когато втори камион профуча в източна посока или когато по-късно ги задмина лека кола, устремена на запад, той не се обърна да ги погледне.

Най-накрая полицаят вдигна някакъв предмет от седалката до себе си: беше старомодна карабина-двуцевка. Разгледа я подробно отблизо и подметна:

— Най-вероятно не е никаква фолк-рок певица, но че направи всичко възможно да ме убие, в това можеш да си сигурен. Ей с това тук.

Джони не отвърна нищо, чакаше да чуе продължението. Пулсът му беше спокоен, но сърцето туптеше съвсем отчетливо в гърдите му.

— Ти така и не написа духовно възвисен роман — сподели разочарованието си ченгето. Говореше бавно, произнасяйки внимателно всяка отделна дума. — Ето това е твоят голям провал, който никой никога не споменава. А тъкмо на него се дължи това твое въздухарско, самодоволно поведение. Та ти изобщо не се занимаваш с духовната си същност. Подиграваш се Господа, своя Създател, а по този начин нараняваш собствената си пневма и вместо нея възхваляваш калта, която е твоят саркс. Разбираш ли ме?

Джони отвори уста да му отговори, но отново замълча. Да говори или да не говори, това беше въпросът.

Полицаят бързо разреши историческата дилема вместо него. Без да вдига очи от кормилото, без дори да погледне към огледалото за обратно виждане, той опря двойната цев на карабината на дясното си рамо и я насочи през мрежата. Джони инстинктивно се отмести леко вляво, опитвайки се да не гледа очи в очи огромните черни дупки на дулата.

Но въпреки че полицаят продължаваше да стои приведен напред, цевите на карабината проследиха движението на арестанта, все едно някой ги командваше с дистанционно управление.

„Може би има огледало в скута си — помисли си Джони, после се допълни: — Но каква полза? Най-много да види покрива на шибаната кола. Какво по дяволите става тук?“

— Не ми отговори — рече полицаят. Мрачният му тон издаваше известна заплаха. Главата му стоеше все тъй килната напред. Свободната му ръка продължаваше да тропа по кормилото. Нов повей на вятъра подхвана колата, посипвайки прозорците с облаци пясък и червеникав прах. — Искам да ми отговориш. Не съм човек, който чака до безкрайност. И не съм длъжен да чакам. Все ще се намери някой друг да мине. Така че… Ти изобщо разбра ли какво те попитах преди малко?

— Разбрах — отвърна му с треперещ глас Джони. — „Пневма“ е стар гностически термин, означаващ „дух“. „Саркс“ се нарича тялото. Ти каза, поправи ме, ако греша — „само не с карабината, моля те, не ме поправяй с карабината“ — че съм пренебрегвал духа си за сметка на тялото. Може и да си прав. Твърде е възможно да си прав.

Отново се премести надясно. Двойното дуло на свой ред отново застана срещу очите му, колкото и Джони да беше сигурен, че при движението си не е издал нито звук. Полицаят нямаше как да го е видял, освен ако няма пред себе си монитор или знаеше ли и той какво.

— Не се бъзикай с мен! — предупреди го полицаят, все едно подобни игрички му омръзваха. — Това може само да утежни положението ти.

— Аз… — Джони прокара език по устните си. — Съжалявам. Не исках да…

— „Саркс“ не значи „тяло“, „тяло“ е „сома“. „Саркс“ се казва на плътта на тялото. Тялото е съставено от плът — така както се знае, че словото е приело плътски образ при раждането на Исус Христос, — но тялото не е само плът. Общият сбор е нещо повече от отделните части, взети заедно. Толкова ли е трудно за интелектуалец като теб да го разбере?

И през цялото това време карабината не преставаше да го преследва. Все едно се насочваше по топлината на тялото му.

— Аз… никога…

— Никога не си се замислял над нещата от подобна гледна точка? О, я недей ми ги говори тия! Дори един духовен наив като теб трябва да разбере, че печената кокошка се различава от кокошката в курника. „Пневма“… „сома“… и „с-с-с“…

Насред изречението гласът му стана по-плътен, като на човек, който бърза да се доизкаже, преди да е кихнал. Изведнъж пусна карабината на седалката до себе си, пое дълбоко въздух (при което седалката му се изпъна още по-назад, притискайки повторно контузеното коляно на Джони) и даде пълна воля на кихавицата си. От носа му обаче не се разхвърчаха сополи, а кръв и някаква червеникава слузеста гадост, която се проточи на дълги, сякаш найлонови влакна. Въпросната гадост — вероятно секрети от гърлото и синусите на полицая се удари право в предното стъкло на колата, олигави и кормилото, и таблото. Разнесе се непоносима воня, като от развалено месо.

Джони скри лицето си в шепи и извика от ужас. Нямаше как да не извикаш; усещаше чак очните си ябълки да играят в черепа, все едно го бяха включили в електрическа мрежа.

— Тц-тц, няма по-лошо от летните настинки, нали така? — попита ченгето с мрачния си замислен глас. Прокашля се, колкото да прочисти гърлото си и изплю внушителна храчка с големината на киселица, която се залепи на таблото. Увисна за миг, след което бавно и безшумно, подобно на охлюв, се разтегли по плота на полицейската радиостанция, оставяйки след себе си кървава диря. Закачи се за малко на долния ръб на радиото, след което звучно се разпльока на пода.

Джони затвори очи и тихо изстена в дланите си.

— Ето на това казваме „саркс“ — заключи полицаят и запали двигателя. — Би било добре да го запомниш, ще ти потрябва… Щях да кажа: „за следващата книга“, но не мисля, че следваща книга изобщо ще има, нали така, господин Маринвил?

Джони предпочете да не му отговаря, но от погнуса се страхуваше да покаже лице иззад шепите си. Мина му през ума, че навярно нищо от това, което сега изживяваше, не се случваше наистина, че по някакви странни обстоятелства е попаднал в лудницата и там са му внушили подобни кошмарни халюцинации. Но винаги трезвият му вътрешен глас отхвърляше подобни предположения. Пък и как с тази смрад в купето…

„Тоя умира, трябва да умира, няма как. Има инфекция на белите дробове, вътрешни кръвоизливи. Той е неизличимо болен, пораженията върху съзнанието му са само симптом на нещо по-сериозно. Може би е станал жертва на радиация или просто на бяс, или на…“

Полицаят направи обратен завой и насочи колата си на изток. Джони изчака още малко, преди да махне ръцете от лицето си. Трябваше да се успокои, да си вдъхне поне малко кураж. Най-накрая се реши и се огледа. Това, което забеляза пред страничния прозорец, го накара да зяпне в удивление.

През петдесет метра по банкета край пътя, подобно на безмълвен шпалир се бяха наредили койоти. Жълтите им очи просветваха, езиците им се протягаха към земята, сякаш в усмивка.

Джони се обърна на другата страна: насред праха, от отсрещния край на платното, под жарките лъчи на следобедното слънце, се бяха наредили още койоти, вперили погледи в полицейския автомобил. „А това симптом ли е? — чудеше се Джони. — Това, което виждаш навън, симптом на болестта му ли е? Но ако е симптом на неговата болест, как така го виждам?“

Извърна се и хвърли последен поглед през задното стъкло. Щом ги задминеха, койотите се изправяха на краката си като на пружини и бегом изчезваха в пустинята.

— Ще разбереш, господарю Джим — обади се полицаят и Джони се обърна към него. В огледалото го наблюдаваха сивите очи на похитителя му. Около едното се бе появил малък кръвоизлив. — Мисля, че докато ти дойде времето, много неща ще се научиш да разбираш.

До шосето стърчеше някаква табела: стрелка, сочеща пътя към някакво малко градче. Полицаят даде мигач, въпреки че нямаше кой да го види.

— Сега те водя в класната стая — продължи да обяснява той. — Часът скоро ще започне.

Направи десния завой, от бързината колата застана на две колела, преди да се удари отново в земята. Насочваха се на юг, към напуканите склонове на открития рудник и градчето, сгушено в подножието му.

Бележки

[1] Foot — крак (англ.) — Б.пр.