Серия
Град Отчаяние/Отмъстителите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desperation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 71 гласа)

По-долу е показана статията за Град Отчаяние от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Град Отчаяние
Desperation
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1996 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр хорър
Вид роман
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Град Отчаяние е книга на Стивън Кинг, написана през 1996 година.

Действието се развива в Desperation – пустинен град, чието име неслучайно е преведено като Отчаяние. Романът се развива успоредно с "Отмъстителите", но също го представя като през тъмно огледало. След взривяването на мина близо до града, е излязъл зъл дух, превръщащ хората в чудовища.

Филмът

По романа е написан сценарий за филм от самия Кинг. Филмът излиза през 2006 година.

Външни препртаки


Глава пета

1.

Так стоеше на ръба на ямата, впил нокти в изгнилата кора на отдавна съборено дърво. За орловия му поглед не беше трудно да различи колите по пътя дори от това разстояние. Виждаше и двата силуета на предната седалка на джипката: зад волана седеше писателят, до него — момчето.

Дрисливото християнче.

Все пак бе дошло.

И двамата бяха дошли.

Так само веднъж бе успял да проникне в съзнанието на момчето, беше се опитал да го сплаши, да го отпрати, преди да е намерил човека, когото търсеше. Но не беше успял. „Моят Бог е силен“ — беше му отвърнало християнчето и очевидно беше право.

Но имаше още време да се види кой кого. Богът на момчето трябваше да докаже толкова ли е силен наистина.

Джипката закова спирачки на няколко метра от камиона. Писателят и момчето оживено разговаряха. Дама на момчето се приближи към тях с пушка в ръка, но откритият автомобил тръгна отново и той спря. След миг и всички — всички оцелели — се събраха заедно, напук на усилията на Так.

И все пак не всичко беше изгубено. Тялото на орела нямаше да издържи дълго — час, два най-много, но точно в момента пращеше от сила. Так разполагаше с изключително опасно оръжие и знаеше как да се възползва най-пълноценно от него. Ето, точно в мига, в който дама прегърна своето дамане, по негово желание перушината на орела настръхна заплашително. (Так бързо изгубваше способността си да разсъждава на езика на човеците, малкият мозък на орела не можеше да побере толкова богат речник, затова и се връщаше обратно към простичкия, но красноречив език на безформеното.)

Вдигна се във въздуха и на широки спирали започна да се спуска към черната дупка на шахтата. Кацна пред нея и нададе своето мощно „куоооук!“, докато ноктите му ровеха земята в търсене на здрава опора. Трийсетина метра навътре в галерията се забелязваше розово сияние. Так го погледна за миг, остави първичния мозък на птицата да усети върху себе си въздействието на ан так-а, сетне на подскоци се скри в тунела. Вляво от входа имаше малка ниша. Орелът се примъкна до нея и зачака.

Чакаше всички, но най-вече християнчето. Щеше да пререже гърленцето му с мощните нокти на златния орел, да избоде двете му очи. Преди другите да разберат какво става, християнчето щеше да е мъртво. Преди самият ос дам да проумее какво му се случва, щеше да умре… и то сляп.

2.

Стив беше взел одеяло — старо, овехтяло, най-обикновено одеяло, с което да покрие мотора на шефа си, в случай че той наистина се откаже да го кара чак до Западния бряг и го прехвърли на помощника си. Когато Джони и Дейвид спряха до камиона, Мери Джаксън ги посрещна увита в одеялото. Стив беше вдигнал наполовина задната врата на камиона и Мери седеше с провесени навън крака, стиснала двата края на одеялото пред гърдите си. Със свободната си ръка държеше бутилка кола. Имаше чувството, че през целия си живот не е попадала на толкова вкусна напитка. Косата й бе плътно прилепнала към черепа, като старовремски шлем. Ококорените й очи се взираха в тъмното. Въпреки одеялото цялата трепереше и се убеждаваше, че навярно бежанците се чувстват също като нея. Имаше усещането, че е преживяла пожар или земетресение. Сякаш да допълни картината от новинарските емисии, Ралф се завтече да прегърне сина си, без да изпуска нито за миг тежкокалибрената пушка. Толкова беше развълнуван, че дори не усети как Дейвид рита безпомощно.

Мери скочи на земята и леко залитна. Краката й се подкосяваха от умора. „Бягах да спася живота си — мислеше си тя. — Ще ми е доста трудно да обясня какво е да бягаш не за безплатна храна, не за златен медал, не за да хванеш заминаващия влак, а за собствения си шибан живот.“ Синтия я хвана за ръката.

— Добре ли си?

— Ще се оправя — увери я Мери. — Дай ми пет години и няма да ме познаеш.

Стив ги настигна.

— Никакви следи от нея. — Навярно имаше предвид Елън, предположи Мери. Стив ги подмина и отиде да посрещне Дейвид и Маринвил. — Дейвид? Добре ли си?

— Да — отговори момчето. — И Джони е добре.

Стив погледна с пълно безразличие човека, когото трябваше да охранява.

— Така ли?

— Мисля, че да — рече Маринвил. — Случи ми се… — Погледна Дейвид за помощ. — Ти кажи, заек. Нали си всезнайко…

Дейвид вяло се усмихна.

— Той просто размисли. А ако търсиш майка ми… онова, което се беше вселило в майка ми… напразно. Тя е мъртва.

— Сигурен ли си?

Дейвид посочи с пръст нагоре.

— Ще намерим тялото й на половината път до върха. — И след като напразно се опита да говори с тон на безпристрастен наблюдател, добави: — Не искам да я виждам. Искам да кажа, докато я местите от шосето. Татко, ти също не трябва да я гледаш.

Мери се приближи до останалите. В движение масажираше бедрата си — там, където най-много я боляха мускулите.

— Тялото на Елън беше напълно изтощено и затова съществото не можа да ме настигне. Принудено е да се прибере обратно в дупката си, така ли?

— Да-а…

Никак не й се понрави колебанието в гласа на Дейвид. Сякаш само предполагаше, без да знае със сигурност.

— Имало ли е къде другаде да се всели? — попита за всеки случай Стив. — Има ли други хора там горе? Някой отшелник? Стар златотърсач?

— Не — успокои го Дейвид, този път по-уверено.

— Паднало е и няма сили да се надигне повторно — заяви победоносно Синтия и размаха юмрук към обсипаното със звезди небе.

— Дейвид? — обърна се Мери към момчето. — Още не сме свършили със задачата си, нали? Дори и онова да се е прибрало обратно в дупката си. Права ли съм? От нас се очаква да запечатаме шахтата.

— Най-напред трябва да затворим ан така — кимна Дейвид, — след това и галерията. Трябва да оставим всичко така, както е било, преди миньорите да го разровят.

Момчето потърси с поглед баща си, който го прегърна през рамо.

— Както кажеш, Дейвид.

— Аз съм на разположение — обади се Стив. — Чакам с нетърпение да видя къде се крие онзи мръсник.

— Така или иначе, аз бърза работа нямам — присъедини се Синтия.

Дейвид се спогледа с Мери:

— Разбира се, че и аз оставам. След като Господ ми показа как да избягам, не мога да откажа. Пък и трябва да помисля за Питър. То уби мъжа ми, мисля, че му дължа нещо като отмъщение.

— Имам два въпроса — обади се последен Джони. — Първо, какво ще стане, щом всичко това свърши? Какво изобщо ще стане с това място? Ако от минно дружество „Деспърейшън“ се върнат и решат да продължат работа, рано или късно пак ще отворят китайската мина. Нали? Така че какъв е смисълът?

Дейвид се ухили на въпроса му. Мери изтълкува това като израз на облекчение, все едно се беше тревожил да не го попитат нещо по-трудно.

— Това не е наш проблем, да му мисли Господ. Нашата задача е да затворим ан так-а и тунела, който го свързва с външния свят. Свършим ли, качваме се на камиона и не се обръщаме назад. Какъв е другият ти въпрос?

— Мога ли да те почерпя сладолед, щом всичко тук свърши благополучно? И да ти разкажа някой от спомените си от войната?

— Разбира се. Стига да ми позволиш да те спра, когато започна да се отегчавам.

— Аз никога не разправям отегчителни истории — навири нос Джони.

Момчето прегърна Мери през кръста и я поведе обратно към камиона. Опря глава в скута й, все едно я беше избрал за своя нова майка. Тя си каза, че в крайна сметка може и да си поиграе на такава за известно време. Стив и Синтия се качиха отпред в кабината; Ралф и Джони Маринвил щяха да седнат на земята в отсрещния край на товарното отделение.

Когато камионът спря насред пътя, Мери усети как Дейвид се вкопчва в нея и го прегърна праз раменете. Бяха стигнали мястото, където майка му се беше разделила с живота. Момчето дишаше на пресекулки. Жената го хвана през раменете и го придърпа към себе си. Дейвид се остави да го водят, като отпусна глава на гърдите й. Но продължи да диша все така напрегнато, докато фланелката й се намокри от първите му сълзи. Застанал срещу двама им, баща му криеше лицето си в шепи.

— Няма нищо, момчето ми — прошепна Мери и го погали по косите. — Няма нищо.

Чу се затръшването на двете врати отпред. Нечии стъпки застъргаха по чакъла, докато най-накрая Синтия Смит не възкликна ужасена:

— О, Боже, погледни я!

— Мълчи глупачко, ще те чуят — сгълча я Стив.

— Да ми се не знае — съгласи се Синтия.

— Хайде, помогни ми.

Ралф отмести длани от лицето си, избърса с ръкав сълзите и се премести от другата страна на камиона, за да прегърне Дейвид. Момчето потърси ръката му и я улови в своята.

Отвън се чуваше как Стив и Синтия пристъпват по камънака, докато влачат Елън встрани от пътя. Настъпи кратка пауза, момичето тихо изпъшка, след което стъпките им отново се приближиха. Мери си каза, че ей сега Стив ще се появи на вратата и ще изръси някоя опашата лъжа пред Ралф и сина му — глупост от рода как блажено се усмихвала Елън, все едно смъртта я е заварила насред приятен сън, или нещо такова. Опита се да го предупреди по телепатичен път: „Недей, никой не иска от теб да говориш безсмислени лъжи, можеш само да утежниш нещата. Двамата са били в Деспърейшън, видели са с очите си какво се случва там, не се опитвай да ги будалкаш какво е станало тук.“

Стъпките спряха. Синтия измърмори нещо под носа си, Стив й отговори. След което двамата се прибраха обратно в кабината, вратите отново се затръшнаха, моторът изрева и машината потегли. Дейвид остана още секунда-две притиснат до Мери, преди да вдигне глава:

— Благодаря.

Тя му се усмихна, но момчето забеляза, че и тя е плакала.

— Винаги съм на твое разположение — отвърна Мери и го целуна по бузата. — Сериозно.

Положи ръце върху коленете си и се загледа през отворената врата към облаците прах, които се вдигаха след камиона. Насреща й продължаваше да примигва светофарът, жълта искрица сред безкрайния мрак, с тази разлика, че този път се отдалечаваха от него. Светът — онзи, за който Мери винаги бе мислила, че е един-единствен — сякаш също се отдалечаваше от нея. Алеите в парка, ресторантите, Ем Ти Ви, гимнастическият салон, разгорещен през свободните следобеди — всичко това си отиваше безвъзвратно.

„А е толкова лесно — размишляваше тя. — Също като да изпуснеш монета през дупката в джоба си.“

— Дейвид? — попита Джони. — Знаеш ли точно как Так се е вселил в Риптън?

Момчето поклати глава.

Джони кимна в знак, че не е очаквал друг отговор, и се облегна назад, опирайки глава в металната преграда. Мери си каза, че колкото и досаден човек да е Маринвил, все пак го харесва. И то не само защото се беше върнал с Дейвид; беше го харесвала от самото начало… е, поне от мига, в който двамата търсеха оръжие при полицаите. Беше го изплашила, но той бе съумял да се измъкне. Навярно хора като него изграждат втора кариера, измъквайки се от последиците на първата. А когато не се правеше на глупак, можеше да бъде забавен.

До него лежеше карабината трийсети калибър. Без да поглежда, Джони я напипа в тъмното, взе я и я сложи на скута си.

— Подозирам, че ще изпусна беседата си за утре вечер — оплака се Маринвил. — Щеше да бъде на тема: „Пънкове и пост-литерати: американският литературен стил на двайсет и първи век“. Ще трябва да върна аванса на организаторите. „Мъка, мъка, Джордж и Марта“. Цитат от…

— „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ — изпревари го Мери. — Едуард Олби. Не сме всички неграмотни.

— Извинявай — изгледа я смаян Джони.

— Обещай ми да впишеш това извинение в дневника си — настоя тя, без да има ни най-малка представа за какво говори. Маринвил наклони глава, изгледа я за миг навъсен и накрая прихна да се смее. След малко Мери се зарази от смеха му, после Дейвид, накрая и Ралф. За едър човек като Ралф смехът му звучеше прекалено пискливо, досущ като на герой от анимационно филмче. Като си го помисли, на Мери й стана още по-весело. От смях вече я заболяваше празният стомах, но не можеше да се сдържи.

Стив блъсна по преградата между кабината и товарното отделение. Не можеше да се разбере дали и той се забавлява или се притеснява.

— Какво става там?

Джони Маринвил изрева обратно като същински лъв:

— Не е твоя работа, тексаски неграмотнико! Тук се говори за литература!

Мери чак крещеше от удоволствие. С една ръка се държеше за корема, с другата — за гърлото. Така и не успя да се успокои до мига, в който спряха да се изкачват и камионът прекоси билото на хълма. Изведнъж всякакво чувство за хумор я напусна. Както и останалите, които на свой ред се умълчаха.

— Усещаш ли? — попита Дейвид баща си.

— Да…

Мери почувства, че трепери. Опита се да си спомни беше ли треперила преди малко, докато се смееше, но не можа. Да, нямаше място за съмнение, всички усещаха нещо. Може би щяха да го усетят още по-добре, ако бяха дошли по-рано, ако трябваше да минат по същия път преди онова кървящо същество зад нея да…

„Избий си тази мисъл от главата, Мер. Изгони я вън от дома си и залости вратата след нея.“

— Мери? — погледна я Дейвид.

Тя се обърна към него:

— Остава още малко.

— Добре.

Пет минути по-късно — минути, които им се сториха часове — камионът спря и вратите отпред се отвориха. Стив и Синтия се показаха.

— Слизайте, момчета — подкани ги Стив. — Спирка последна.

Мери с усилие се добра до изхода. При всяко движение присвиваше очи в болезнена гримаса. Нямаше място, което да не я боли, но най-зле беше с краката. Ако беше седяла още известно време на пода в камиона, навярно не би могла изобщо да се движи.

— Джони, дали пазиш онзи аспирин?

Маринвил й подаде шишенцето. Тя изсипа три хапа в шепата си и ги прокара с остатъка от колата. След което се присъедини към останалите.

Намираха се на дъното на китайската мина, за тях това беше първо посещение, за нея — второ. Служебната постройка беше близо — само като си помислеше какво се крие вътре и колко близо бе самата тя да свърши като останалите, на Мери й идваше да закрещи от ужас. Погледът й обаче се спря на полицейската кола: шофьорската врата зееше все така отворена, капакът на мотора стоеше все така открехнат, въздушният филтър се въргаляше все така на земята.

— Прегърни ме през кръста — обърна се към Джони. Той се подчини, без да крие изненадата си.

— Сега ме заведи до колата.

— Защо?

— Имам да свърша една работа.

— Мери, колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще свършим — предупреди я Дейвид.

— Само за секунда. Хайде, Шекспир, да вървим.

Маринвил й помогна да се добере до колата. С едната си ръка я придържаше през кръста, с другата стискаше карабината. Мери си даваше сметка, че Джони усеща как трепери, но в това лошо нямаше. Беше й нужно да си възвърне смелостта, затова гневно прехапа устни и възстанови в паметта си цялото пътуване от магистралата до града: как беше седяла до Питър зад металната решетка, как миризмата на собствения й страх се смесваше с одеколона на ченгето, как нито вратите, нито прозорците имаха дръжки… И как тя трябваше да гледа изгорелия врат на Ентрейджиън и онова тъпо мече с умрял поглед, което бяха залепили на таблото.

Мери пъхна глава в изоставеното леговище на Ентрейджиън — по-скоро леговище на Так, поправи се тя — и откъсна мечето от таблото. Празните му очи на безжизнен кан той гледаха право в нейните, сякаш искаше да знае каква е цялата тази глупост, кое зло можеше да се поправи по този начин.

— Е — просъска Мери — най-напред ще започнем с теб, копеле недно.

Захвърли играчката на каменистата земя и започна да я тъпче. Натискаше здраво и безмилостно, докато усети как нещо се къса под крака й. Откакто бе започнал този кошмар, никога не се бе чувствала толкова близо до радостта.

— Не ми обяснявай — каза Джони. — Това е някакъв нов вариант на психотерапия. Символично себедоказване, предвидено за особено стресови моменти от живота, нещо като признание, че „да, точно така, прекараха те, но“. Или…

— Не говори — спря го тя, без да го нагрубява. — Вече можеш да ме пуснеш.

— А трябва ли? — Джони не отмести ръката си. — Тъкмо започнах да заучавам топографията.

— За твое голямо съжаление не съм географска карта.

Джони отдръпна ръката си и двамата се върнаха при останалите.

— Дейвид? — попита Стив. — Това ли е мястото?

Показваше квадратната дупка, която Мери беше забелязала при бягството си, но, на която не бе обърнала особено внимание. Тогава си имаше други проблеми, най-вече да си спаси живота, но сега я обзе лошо предчувствие, от което краката й отново отмаляха. „Е — мислеше си, — поне видях сметката на мечето. Ако пак ме натикат на задната седалка, поне няма да го гледам в празните очи. Всяко зло за добро.“

— Това е — отговори Дейвид. — Китайската мина.

— Кан так в кан тах — рече замислено баща му.

— Да.

— И ние трябва да я вдигнем във въздуха? — разсъждаваше Стив. — С какво, ако не е тайна?

Дейвид посочи малката бетонна къщичка до служебната сграда.

— Най-напред трябва да влезем там.

Всички се насочиха към склада с експлозиви. Ралф разтърси катинара и насочи карабината към него.

— Стойте надалеч — предупреди ги Ралф. — По филмите номерът винаги минава, но в реалния живот, кой знае…

— Секунда, секунда — спря го Джони и хукна обратно към камиона. Чу се как рови из кашоните в товарното отделение, преди да извика победоносно: — Ха-ха-а! Ето къде си се скрил, изрод неден.

Върна се с в ръка черна мотоциклетистка каска и я подаде на Ралф.

— Луксозна кофа за глава. Много рядко я слагам, защото ми идва твърде много. Само да я сложа, ме хваща клаустрофобията. Я, опитай!

Ралф сложи каската и заприлича на герой от научнофантастичен филм. Джони отстъпи крачка назад, а Ралф се обърна отново към катинара. Останалите също се отдалечиха, а Мери сложи ръка върху рамото на Дейвид.

— Защо не се обърнете на другата страна? — изломоти Ралф.

Мери очакваше Дейвид да му възрази — да се загрижи за баща си, пък макар и без особени основания, би било естествено, след като за последните два часа бе изгубил другите двама членове от семейството си, — но момчето мълчеше. Лицето му представляваше размазано, бледо петно насред мрака. Не беше възможно да види изражението му, но усещаше вълнението.

„Може би е разбрал, че всичко ще бъде наред — успокои се Мери. — Във видението, което… А може би…“

Не искаше да довърши мисълта си, но тя сама се продължи:

„… може би просто знае, че друг избор няма.“

Настъпи мълчание — прекалено дълго, каза си Мери сетне карабината глухо изгърмя. След малко Мери дочу изненадан птичи крясък — куооооук! — и нищо повече… Едва сега си зададе въпроса защо Так не беше пратил срещу тях животните по същия начин, по който ги беше изправил срещу жителите на града. Може би, защото шестимата представляваха нещо специално? И така да беше, само на Дейвид се дължеше по-специалното в групата им — както един футболен отбор може да се прояви с майсторството на един-единствен добър играч.

Обърнаха се отново към Ралф, който се бе навел над катинара, за да го огледа по-отблизо.

— Още веднъж — направи той жест към останалите да се обърнат.

Те го послушаха и чуха втори гърмеж. Този път птицата не се обади. Мери си помисли, че каквото и да е било създанието, издало онзи крясък, вече трябва да е далеч. Макар че така и не си спомняше да е чула плясък на криле: как ли би могла, след като в ушите й отекваха изстрелите…

При третото дръпване катинарът се отскубна от прерязаната скоба. Ралф го измъкна и го захвърли. Когато свали каската, на лицето му грееше широка усмивка.

Дейвид изтича до него и двамата плеснаха ръце.

— Добър изстрел, татко!

Стив отвори вратата и надникна в склада.

— Леле, тъмно е като в рог.

— Няма ли ключ за осветлението? — попита Синтия. — Щом няма прозорци, трябва да има лампи.

Стив прокара ръка по стената.

— Внимавай за паяци — предупреди го Мери.

— Намерих го — отвърна Стив, но колкото и да натискаше с ключа, светлина не се появи.

— Някой да си пази фенера? — попита Синтия. — Своя май го забравих в проклетото кино.

Никой не отговори.

— На̀ ти сега — ядоса се Джони. — Не ставаме за скаути.

— Има фенер в камиона, зад седалката — припомни си Стив. — Под пътните карти.

— Защо не отидеш да го вземеш? — подкани го Маринвил, но за секунда-две шофьорът не помръдна от мястото си. Наблюдаваше шефа си със странно изражение, което Мери не можеше да проумее. Джони също. — Какво? Да не се е случило нещо?

— Не — поклати глава Стив. — Поне нищо лошо, шефе.

— Тогава действай.

3.

Стив Еймс отбеляза точния миг, в който командването на малката им войскова единица беше поето от Джони. Мигът, в който шефът му влезе в ролята си на шеф. „Защо не отидеш да го вземеш?“ — беше казал Джони. Не беше въпрос, а същинска заповед. Първата, която Стив получаваше, откакто напускаха Кънектикът. Викаше му „шефе“ (до мига, в който Маринвил изрично му забрани) заради традициите в развлекателния бизнес: в театъра сценичните работници викат на режисьора „шефе“; при филмовите снимки — също; по време на турне момчетата за всичко се обръщат и към главния мениджър, и към музикантите от състава пак с „шефе“. Стив просто си беше върнал някои стари професионални навици, но никога не беше смятал Джони за истински шеф, нищо че имаше властен глас, стоеше с високо вдигната глава и усилено се правеше на човек, на когото всичко му е ясно. Сега обаче нещата се променяха, а и след като Стив го бе нарекъл „шефе“, Джони дори не възрази.

„Защо не отидеш да го вземеш?“

Най-обикновен въпрос, някакви си шест думи, но вече нищо не беше както преди.

Кое се беше променило? Кое по-точно?

— Не знам — каза сам на себе си Стив, докато отваряше вратата на камиона и започна да рови зад седалката си. — Ей на̀, не знам.

Фенерът, който работеше с шест батерии, беше скрит под цял куп измачкани пътни карти, заедно с аптечката и картонена кутия с няколко сигнални ракети. Натисна копчето, увери се, че крушката свети, и се върна при останалите.

— Първо погледнете за паяци — заръча Синтия. Правеше се уж че води нормален разговор с приятели, но гласът й я издаваше. — Паяци и змии както в оная стара песен. Господи, не мога да ги понасям.

Стив влезе в склада за експлозивите и освети най-напред пода, след това стените и накрая тавана.

— Не виждам паяци — успокои я той. — Нито змии.

— Дейвид, застани пред вратата — помоли го Джони. — Ако видиш или чуеш нещо…

— Ще извикам — обеща Дейвид. — Няма страшно.

Стив забеляза някаква табела, напомняща на надпис в ресторант: „АКО ОБИЧАТЕ, ИЗЧАКАЙТЕ СЕРВИТЬОРКАТА ДА ВИ НАСТАНИ“. Само дето тук беше написано с големи червени букви:

„ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!

ВЗРИВНИТЕ ВЕЩЕСТВА ДА СЕ ДЪРЖАТ ОТДЕЛНО ОТ ДЕТОНАТОРИТЕ!

ФЕДЕРАЛНА РАЗПОРЕДБА!

ВСЯКО НЕБРЕЖНО БОРАВЕНЕ С ЕКСПЛОЗИВИ

ЩЕ СЕ НАКАЗВА!“

На стената в дъното бяха забити дебели железни шипове. По тях висяха метални жици и дебели кабели. За детонаторите, предположи Стив. Покрай лявата и дясната стена стояха два дървени сандъка. На единия пишеше: „ДИНАМИТ“, „ДЕТОНАТОРИ“ и „РАБОТИ С ПОВИШЕНО ВНИМАНИЕ“. Върху другия се мъдреше по-лаконичен надпис на оранжев фон: „ВЗРИВ“. Беше заключен с катинар.

— Тук държат сигурно АНБ-то — посочи Джони заключения сандък.

— Откъде знаеш такива подробности? — учуди се Мери.

— Отнякъде съм ги подочул — отвърна й разсеяно той.

— Е, ако си мислиш, че ще гръмна и този катинар, не си прав — обади се Ралф. — Имате ли идея как да го отключим?

— По принцип да, но в момента свършихме идеите — отговори му Джони, все едно въпросът не беше негова грижа.

Стив направи крачка към сандъка с динамита.

— Там няма нищо — предупреди го Джони, без да мърда от мястото си.

Колкото до динамита, беше прав, но сандъкът не беше празен. Някой беше натъпкал вътре трупа на мъж. Бяха го застреляли в главата. Над изцъклените му очи, които сега наблюдаваха шофьора, беше прилепнал кичур коса с неопределен цвят.

Стив си пое дълбоко въздух, за да не усеща миризмата надвеси се над убития и се опита да откачи връзката ключове, която висеше на колана му.

— Какво има? — попита Синтия и направи крачка към него. В същия миг някаква хлебарка изпълзя от отворената уста на мъртвеца и запъпли по брадичката му. Стив усети тихо шумолене под тялото. Може би други хлебарки. А може би някоя от любимите змии на Синтия.

— Нищо — спря я той. — Стой по-далеч.

Ключодържателят се опъваше. След няколко неуспешни опити да извие желязната закопчалка, защипана за гайката на колана, Стив откъсна самата гайка. Затвори сандъка и отиде до отсрещния. Джони стоеше неподвижен на три крачки от вътрешната страна на вратата и замислено гледаше мотоциклетистката каска.

— Бедни ми Йорик. Аз го познавах…

— Джони? Добре ли си?

— Добре съм — усмихна се той лъчезарно, на Стив… И все пак изглеждаше разтревожен.

Стив подаде ключовете на Ралф:

— Все някой ще пасне, не мислиш ли?

При третия опит Ралф улучи подходящия ключ и отмести капака на сандъка с надпис „ВЗРИВ“. Секунда по-късно и петимата любопитно огледаха съдържанието му. Вътре имаше три отделения, като двете странични бяха празни. Това в средата беше наполовина натъпкано с дълги торби от зебло. Тук-там между торбите се виждаха парченца от бялото вещество: на Стив му приличаха на птичи изпражнения. Стив вдигна една от торбите, която приличаше на парче лебервурст, и тежеше около пет килограма. Върху нея бяха изписани буквите „АНБ“. Под тях беше допълнено с червено: „ВНИМАНИЕ: ЛЕСНО ЗАПАЛИМО, ЕКСПЛОЗИВ“.

— Това добре — заключи Стив, — но как ще ги взривим без детонатор? Прав си, шефе, нито динамит е останал, нито шашки. Само някакъв тип с прическа трийсети калибър. Началникът на бригадата, предполагам.

Джони погледна първо Стив, сетне и останалите:

— Отидете при Дейвид. Искам да поговоря със Стив насаме.

— Защо? — попита Синтия.

— Защото имам да му казвам нещо — отговори й Джони с неподозирана любезност. — Нещо, което все съм отлагал. Искам да му се извиня. По принцип не обичам да се извинявам, ако всички ме слушате, съвсем няма да мога.

— Не мисля, че сега му е времето… — опита се да възрази Мери.

Шефът отдавна му правеше знаци с поглед — знаци, че няма време за губене, затова Стив се намеси:

— Всичко е наред, няма да се бавим.

— И не си отивайте с празни ръце — напомни им Джони. — Нека всеки вземе по една торба, днес е Денят на независимостта.

— Докато не намерим с какво да ги взривим, ще си останем в Нощта на робството — отвърна Ралф.

— Искам да знам какво става тук — настояваше Синтия. Явно се беше разтревожила.

— Нищо особено — опита се да я успокои Джони. — Честна дума.

— Не ме лъжи — обиди се Синтия, но в крайна сметка грабна една торба и излезе.

Преди обаче Джони да е казал нещо, в склада се промъкна Дейвид. По бузите му все така стояха зелените петна от сапуна, а от безсънието клепачите му бяха зачервени. Стив навремето бе имал среща с едно момиче, което си беше сложило подобен грим. Но докато мадамата се бе направила на красива, Дейвид спокойно можеше да уплаши минувачите.

— Всичко наред ли е? — попита Дейвид. Погледна за малко Стив, но очевидно говореше на Джони.

— Да. Стив, би ли подал на Дейвид торба АНБ?

Дейвид остана за миг неподвижен и замислено сведе очи.

Изведнъж се сепна и стрелна Джони с поглед:

— Искам да ти погледна в джобовете. Във всички джобове.

— Какво… — смая се Стив.

Но Джони се усмихна и му намигна да мълчи. Изглеждаше като човек, който е опитал ново ястие и се чуди дали му харесва.

— Дейвид знае какво върши.

Обърна джобовете на дънките си и започна да подава една след друга вещите на Стив — прословутия си портфейл, ключовете, чукчето, което беше затъкнал в колана… Наведе се, за да може момчето да погледне в джоба на ризата му, най-накрая разкопча панталоните си и ги смъкна. Отдолу носеше сини, стегнати слипове, скрити донякъде от натежалото му шкембе. Тексасецът се сети за богатите, застаряващи типове, които се разхождат по плажовете. Познаваше се, че са богати не само по ролексите и марковите тъмни очила, но по самия факт, че си позволяваха да се показват в подобно оскъдно облекло. Все едно, щом доходите ти надвишат определена цифра, коремът ти се превръща от недостатък в предимство.

Поне гащите на шефа бяха памучни, не от онези, ластичните.

Джони вдигна ръце над главата, показвайки всяка подробност от тялото си на Дейвид, след което си обу отново дънките.

— Доволен ли си? Ако трябва, да си събуя ли ботушите?

— Няма нужда — спря го Дейвид. Лицето му издаваше не точно тревога, но известна почуда. — Хайде, говорете си, но не се бавете.

И остави двамата насаме.

Писателят отиде в дъното на склада, възможно най-далеч от вратата. Стив го последва. Задушаваше се от вонята на разложения труп в сандъка и му се искаше по-скоро да напусне тясното помещение.

— Проверяваше дали не си прибрал някой и друг кан так по пътя, а? Като Одри.

Джони кимна.

— Дейвид е умно момче.

— Така си е. — Стив неловко запристъпва от крак на крак, сетне погледна шефа си в очите.

— Виж, ако ще се извиняваш, задето ни изостави, няма защо. Сега си пак при нас, това е важното. Защо просто не…

— Имам да се извинявам за много неща — прекъсна го Джони и трескаво заприбира предметите обратно в джобовете си. — Не е за вярване колко простотии може да извърши човек в разстояние на един-единствен живот. Но точно ти, Стив, си ми последната грижа в това отношение, особено в момент като този. Сега мълчи и слушай. Става ли?

— Слушам.

— Наистина трябва да побързаме. Дейвид вече ме подозира. Ще дойде миг — съвсем скоро — когато ще искам ти да го хванеш и да не го пускаш. Отсега да знаеш, че ще се бори като дявол, да внимаваш. В никакъв случай не бива да го пускаш.

— Защо?

— Твоята приятелка с хубавата прическа ще ти помогне ли, ако трябва?

— Сигурно, но…

— Стив, трябва да ми имаш доверие.

— Защо да имам доверие точно на теб?

— Защото, докато идвахме насам, бях споходен от Божие откровение. Е, малко силно се изразих, Дейвид му викал на това „бомби, пратени от Господ“. Точно така ме попита: дали Господ ми е пратил бомба. Казах му, че не, но излъгах. Мислиш ли, че това е причината Господ да избере тъкмо мен за целите си? Защото съм заклет лъжец? Знаеш ли, хем ми е смешно, хем ми е страшно.

— Какво има да се случва? Знаеш ли изобщо?

— Не знам всичко. — Джони взе пушката и каската с черното стъкло. Огледа ги, все едно преценяваше ползата от тях.

— Не мога да го направя — отказа Стив. — Не ти вярвам чак дотам, че да те послушам.

— Трябва да ме послушаш — подаде му най-накрая пушката Джони. — Аз съм единственото, на което можете да разчитате.

— Но…

Маринвил се приближи до него. Стив трудно можеше да разпознае мотоциклетиста, с когото бяха тръгнали заедно от Кънектикът — онзи със скърцащите кожени гащи и с широката усмивка, с която удостояваше фотографите от „Лайф“, „Пийпъл“ и „Дейли Нюз“. Не ставаше дума за разбития нос и останалите синини. Мъжът насреща му изглеждаше някак по-млад, по-жизнен. Изражението му вече не беше помпозно и високомерно. Едва сега Стив си даваше сметка как през цялото време, което бяха прекарали заедно, каквото и да вършеше, и да говореше, Маринвил винаги бе мислил за нещо друго. Все едно се сещаше за някоя недонаписана статия или за забравено домашно задължение.

— Дейвид живее с мисълта, че Господ иска смъртта му, за да затвори Так обратно в дупката му. Представя си как ще бъде принесен в жертва. Но не е познал. — Джони подчертано натърти на последната дума и Стив с изненада видя сълзи в очите му. — Няма да му е толкова лесно, колкото си мисли.

— Какво…

Джони се вкопчи в рамото му:

— Мълчи, Стив. Мълчи и не забравяй да го хванеш, преди да е станало късно. Всичко зависи от теб. Да излизаме. — Наведе се над сандъка, грабна една от торбите и я подаде на шофьора. След което взе друга.

— Знаеш ли как да взривиш всичко това без динамит и шашки? — попита Стив. — Замислил си нещо, нали? Или поне така си въобразяваш. Какво има да се случва още? Може би Господ ще прати мълния от небето?

— Така си представя нещата хлапакът — отговори Джони. — И след онази история със сардините и бисквитите не се учудвам. Но не мисля, че ще се наложи да прибегнем до такива крайни средства… Да побързаме, времето лети.

Излязоха насред вече отиващата си нощ и се присъединиха към останалите.

4.

Щом стигнаха до подножието на склона, на двайсет метра от назъбения отвор на китайската мина, Джони даде знак да спрат и нареди останалите да завържат торбите по две една за друга. Преметна един „комплект“ през врата си, същото стори и Стив, а когато Дейвид взе торбите от баща си и на свой ред ги овеси през врата си, Джони изобщо не възрази. Ралф потърси очите на Маринвил, който на свой ред погледна към момчето. То вече се катереше по склона. Джони се обърна към баща му и вдигна пръст пред устата си. Тихо, татенце.

Ралф го изгледа с неразбиране, но нищо не каза.

— Всички ли сме готови? — попита писателят групата.

— Сега какво ще се случи? — попита Мери. — Така де, какъв ни е планът?

— Ще вършим, каквото ни заповяда Господ — отговори Дейвид. — Това е планът. Да тръгваме!

Най-отпред вървеше Дейвид, който се движеше на зигзаг, да не би да залитне от тежестта. Джони усещаше как при всяка стъпка земята се рони под краката му. Пулсът му се ускори, болките в носа отново станаха нетърпими. През последните месеци беше щадил здравето си, но колкото кокошки беше изял през последните месеци (плюс печените гъски и пъдпъдъците с плънка от черен хайвер), започваха да му тежат.

И все пак се чувстваше във форма. Всичко му изглеждаше от просто по-просто. Животът беше прекрасен.

Дейвид водеше групата, след него вървеше баща му.

Стив и Синтия ги следваха. Джони и Мери Джаксън се движеха най-отзад.

— Защо мъкнеш каската със себе си? — попита Мери.

Джони се усмихна. Тази жена с нещо му напомняше Тери — Тери, каквато я знаеше от щастливите години. С театрален жест вдигна каската пред себе си, все едно беше кукла.

— Не питай за кого бие камбаната. Защото бие за теб, славно девойче.

Мери тихо се засмя:

— Ти си полудял.

Ако до входа на галерията оставаха не двайсет, а трийсет метра, Джони не би имал сили да ги измине. Сърцето му биеше толкова бързо, че докато Дейвид спре на ръба, все едно барабанист свиреше туш. А и краката му бяха омекнали под товара.

„Не му е сега времето да се огъваш — каза си той. — Точно преди финалния спринт.“

Наложи си да върви по-бързо, уплашен да не би Дейвид да изпревари всички и да хукне към дъното на тунела. Тази възможност не беше за изключване. Стив си беше казал, че шефът му има ясна представа за нещата, но в действителност Джони знаеше твърде малко. Бяха му позволили да хвърли един поглед на следващата страница от сценария, но нямаше време да я прочете.

Дейвид обаче изчака и останалите скоро застанаха до него пред входа на шахтата. Отвътре се носеше дъх на влага. Джони дочуваше тихо шумолене като от въздушно течение — звук, който свързваше с асансьорните шахти на небостъргачите.

— Трябва да се помолим — подкани ги с известно неудобство Дейвид и разпери ръце.

Баща му го хвана за едната, Стив остави пушката на земята и пое другата. Мери се хвана за Ралф, Синтия — за Стив. Джони застана между двете жени, положи каската между краката си и завърши кръга.

Шестимата стояха неподвижни в мрака, дробовете им се пълнеха с влажния дъх на земните недра; вслушваха се в тихото жужене, възрастните се взираха в Дейвид Карвър, който ги беше довел тук.

— Кой ще започне? — попита ги малчуганът.

— Отче наш — започна Джони уверено, все едно нямаше ден, в който да не си е повтарял молитвата, — Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство…

Един по един се присъединиха и останалите: най-напред Синтия, дъщерята на проповедника, най-накрая Мери.

— … да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята. Насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия. Амин!

Въпреки че останалите свършиха с амина, Синтия продължи нататък:

— Защото Твое е царството и господарството, и славата, во веки и веков. Амин.

Като си каза молитвата докрай, ги огледа с онова уж по детски наивно изражение, което Джони все повече харесваше.

— Така са ме научили вкъщи, някаква протестантска мешавица.

Дейвид обаче наблюдаваше Джони.

— Помогни ми да сторя най-доброто, на което съм способен — молеше се Джони. — Ако си там, Господи (а вече имам причини да го вярвам), помогни ми да сторя, каквото мога, без да се огъна повторно. Държа да се отнесеш сериозно към молитвата ми, защото съм се огъвал не веднъж и дваж през живота си. Ами ти, Дейвид? Имаш ли нещо да Му кажеш?

Дейвид вдигна рамене и поклати глава:

— Каквото съм имал, вече съм Му го казал.

При което пусна ръцете на Стив и Ралф и кръгът се разпадна.

Маринвил кимна:

— Добре, да започваме.

— Какво да започваме? — попита Мери. — Какво ще правим сега? Някой ще ми обясни ли?

— От мен се очаква да вляза в мината — отговори й Дейвид. — Сам.

Джони обаче поклати глава.

— Не. И престани да се оправдаваш с какво ти бил казал Господ, защото точно сега не ти е казал нищо. В момента на малкото мониторче в главата ти стои надпис: „ОЧАКВАМЕ ВКЛЮЧВАНЕ“. Или греша?

Момчето го погледна, без да знае как да отговори, и прокара език по пресъхналите си устни.

Джони посочи към дебнещите сенки в шахтата с израз на човек, който се решава на голяма отстъпка.

— И все пак, може да минеш пръв. Така харесва ли ти?

— Баща ми…

— Ралф ще върви след теб. Паднеш ли, той ще те хване.

— Не — отказа Дейвид. Сякаш изведнъж душата му се изпълни с ужас и страх. — Изобщо не искам татко да влиза. Таванът може да се срути или…

— Дейвид! Никой не те пита какво искаш.

Синтия сграбчи Джони за ръката. Навярно щеше да го заболи, ако не си беше изгризала ноктите до живеца.

— Остави го на мира! Божичко, той ни спаси живота! Трябва ли така да му говориш?

— Как да му говоря? — сопна й се Джони. — Той сам си говори, ако нямаш нищо против. Вместо да се остави в ръцете, на когото трябва…

Очите му следяха Дейвид. Момчето промърмори нещо под носа си, толкова тихо, че не се чу, но Маринвил знаеше какво е.

— Така е, Бог е жесток. Но ти и отпреди го знаеше. Пък тъй или иначе не ти е дадено да промениш природата на Господ. Нито на когото и да било друг. Защо не се отпуснеш?

Дейвид не отговори. Беше свел глава, този път не за молитва, а, както Джони реши, в знак на примирение. В известен смисъл момчето предчувстваше какво ще се случи, а това беше най-ужасното. Най-жестокото, ако повече ви харесва. „Няма да му е толкова лесно“ — беше казал Джони на Стив в барутния склад, но тогава едва ли си представяше колко прав ще се окаже. Момчето беше изгубило сестра си, после майка си, накрая…

— Добре — заяви Маринвил с глас, безчувствен като земята, по която стъпваха. — Най-отпред ще бъде Дейвид, след него Ралф, след това ти, Стив. Аз ще вървя зад теб. Тази вечер, пардон, тази сутрин, дамите ще бъдат последни.

— Ако ще влизаме, искам да съм със Стив — запротестира Синтия.

— Както искаш — побърза да се съгласи Джони, все едно беше очаквал подобна реакция. — Ще си сменим местата.

— Между другото, кой те назначи за командир? — попита Мери.

Джони се извърна като змия към нея и я принуди да се отдръпне назад.

— Искаш ли да опиташ? — отвърна й с привидно добродушие, от което тръпки я побиха. — Защото, ако такава е волята ти, жено, с радост ще прехвърля всичко на твоя гръб. Нито Дейвид, нито аз сме искали да командваме. Е, какво решаваш? Ще сложиш ли на ръката си лентата на Големия шеф?

Но тя смутено поклати глава.

— Спокойно, шефе — опита се да го спре Стив.

— Спокоен съм — отговори Джони и излъга. Погледът му се спря на Дейвид и баща му, застанали един до друг, хванали се ръка за ръка. Не му беше лесно да ги гледа. Почти не му се вярваше какви огромни рискове поема. Почти? Изобщо не му се вярваше, ако трябваше да бъде точен. Но пък и как иначе би могъл да продължи нататък, ако не затвори съзнанието си за всякакво разбиране и съчувствие? Би ли могъл друг на негово място?

— Искаш ли да понося торбите, Джони? — попита срамежливо Синтия. — Доста си се уморил и ако това не те обижда, струваш ми се афектиран.

— Ще се справя. Малко път остава, нали, Дейвид?

— Да — отговори с треперещ глас момчето. Не просто държеше ръката на баща си, ами я галеше, както би я галила любовница. В погледа му се четеше молба и безнадеждност — поглед на човек, който предчувства нещо лошо.

Джони отмести очи. Стомахът го свиваше, студени и горещи тръпки преминаваха по тялото му. Кръстоса поглед със загрижения, колебаещ се Стив и се опита да му внуши същото отпреди малко: „Дръж го. Само го дръж. Когато дойде времето.“ Но на глас изрече друго:

— Стив, би ли подал фенера на Дейвид?

За секунда си помисли, че шофьорът няма да се подчини. Но тексасецът бръкна в задния си джоб и извади фенера.

Джони отново посочи към галерията — сърцето на ранената планина, откъдето се носеше миризмата на изстинало огнище и тайнственото тихо бучене. Искаше му се Тери да го изпрати с утешителна дума, но тя се беше скрила зад кулисите. Толкова по-добре.

— Дейвид? — на свой ред рече с разтреперан глас Джони. — Ще осветяваш ли пътя ни?

— Не искам — промълви в отговор Дейвид. Пое си дълбоко въздух, погледна към небето и изгасващите звезди и изкрещя: — Не искам! Малко ли сторих досега? Всичко, което Ти поиска, аз направих! Не е честно! НЕ Е ЧЕСТНО И АЗ НЕ ИСКАМ ДА СЕ СЪГЛАСЯ!

Последните думи бяха изречени с мъчителния рев на агонизиращ звяр. Мери понечи да отиде до момчето, но Джони я спря.

— Пусни ме! — ядоса се тя и се опита да се отскубне.

Той обаче повторно я дръпна.

— Стой!

Мери се подчини.

Джони отново погледна Дейвид и отново посочи към галерията.

Момчето вдигна очи към баща си. Лицето му беше обляно в сълзи.

— Върви си, татко. Върни се в камиона.

Ралф поклати глава.

— Ако влезеш, и аз идвам с теб.

— Недей, слушай какво ти казвам: нещо лошо може да ти се случи.

Ралф обаче не помръдна.

Известно време Дейвид настойчиво го наблюдаваше, но най-сетне погледна протегнатата ръка на Джони (ръка, която не подканваше, а заповядваше), обърна се и бавно закрачи в мрака. В движение включи фенера и насочи светлината в краката си. Прашинки като сняг заиграха пред очите на Джони, както и нещо друго, изгубило се почти веднага в мрака… Нещо, от което би потрепнало сърцето на всеки търсач: блясък на злато.

Ралф последва Дейвид. Трети беше Стив. Снопът светлина обля каменната стена, после стара подпорна греда, изписана с три знака един над друг — името на отдавна умрял китайски миньор, може би, или това на любимата му, оставена сам-самотна покрай бреговете на Яндзъ — после отново пода на галерията, където се търкаляха човешки кости. Най-накрая Дейвид насочи фенера вляво от себе си и златният отблясък отпреди малко повторно се появи, този път много по-ясен и отчетлив.

— Хей, внимавай! — изпищя Синтия. — Не сме сами!

Като експлозия в тунела прозвуча плясък на птичи криле. Джони се сети за детските си години в Кънектикът, когато по залез слънце фазаните по същия начин шумоляха из храстите, преди да отлетят. Толкова мощно махаха крилете на невидимата птица в мрака, че чак миризмите се усещаха по-силно.

Мери също изпищя. Дейвид обърна инстинктивно фенера нагоре, колкото да освети за стотна от секундата кошмарно видение: огромен крилат звяр с опулени златни очи и дълги, закривени нокти. Дейвид гледаха очите, Дейвид търсеха и ноктите…

— Внимавай! — извика Ралф и се хвърли върху гърба на сина си, събаряйки го върху покрития с човешки кости под.

При падането си момчето изпусна фенера, но той продължи да свети. Неясни сенки се нахвърляха една връз друга: най-отдолу Дейвид, сетне баща му, най-накрая орелът, който сякаш искаше да ги смаже.

— Стреляй! — призова Синтия. — Стив, стреляй, ще му откъсне главата!

Стив вдигна пушката, но Джони я дръпна за дулото.

— Недей. Един изстрел и всичко ще се стовари върху нас.

Орелът изпищя и размаха криле досами главата на Карвър. Ралф понечи да се предпази с ръка, но птицата захапа пръста му и с едно движение го откъсна. След което впи нокти в лицето му.

— ТАТКО, НЕ! — изкрещя от ужас Дейвид.

Стив ритна напосоки в мрака и без да иска премести фенера, насочвайки светлината към борещите се. Джони се чудеше дали наистина иска да гледа как огромната птица се опитва да откъсне главата на Ралф. От мощните махове на крилете шахтата се беше изпълнила с прахоляк, Ралф лудешки тръскаше глава, не се отместваше, защитавайки момчето с тялото си.

Стив грабна пушката с намерението да я използва като тояга, но галерията се оказа тясна и прикладът се удари в стената. Опита се да прободе орела като с копие. Птицата обърна пронизващите си очи към него, но така и не пусна Ралф. Джони видя пръстът на Карвър, който се подаваше от клюна на хищника. Стив повторно замахна, този път се прицели по-добре и орелът изпусна пръста от човката си. Сетне впи нокти в гърлото на Ралф и отведнъж го преряза. Нададе мощен писък, дали от ярост, дали от триумф, никой не знаеше. Мери също изпищя.

— ГОСПОДИ, НЕ! — викаше Дейвид. — О, БОЖЕ, НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА НАРАНЯВА ПОВЕЧЕ БАЩА ММ!

„Попаднали сме в самия ад“ — помисли хладнокръвно Джони, пристъпи напред и коленичи. Докопа единия крак на орела — онзи, който се беше впил във врата на Ралф. Изви го, колкото сила имаше и чу как хрущялите изпращяха. Стив отново замахна с пушката и удари главата на орела в стената.

Едното крило почти закачи главата на Джони. Като че ли се повтаряше случаят с лешояда от паркинга. „Добре дошъл в бъдещето“ — каза си той и сграбчи крилото на птицата. Орелът връхлетя върху него, надавайки пронизителен крясък, повличайки Ралф със себе си. Карвър или беше изгубил съзнание, или беше вече мъртъв. Джони се надяваше да е второто.

Дейвид бавно се изправи на крака. Погледът му беше замаян, дрехите му — оплискани с кръвта на баща му. Очевидно се готвеше да грабне фенера и да побегне към сърцето на мрака.

— Стив! — извика Джони и сграбчи орела, който се мяташе като риба на сухо. — Стив, довърши го!

Стив отново замахна с пушката. В същия миг дотича Мери, вкопчи се в шията на птицата и я изви. Костите изпращяха изпод гъстата перушина и ноктите изпуснаха от хватката си Ралф, който се свлече на земята.

Дейвид се обърна и видя неподвижното тяло на баща си. Погледът му се избистри. Момчето дори кимна, все едно искаше да каже: „Точно каквото очаквах“, след което се наведе да вдигне фенера. Едва когато Джони го прегърна през кръста, привидното му спокойствие се изпари и хлапакът започна да се бори, като крещеше:

— Остави ме! Това е моя работа! САМО МОЯ!

— Не, Дейвид — говореше му Джони, все едно неговият собствен живот беше в опасност. — Не е твоя работа.

Стисна го още по-силно, докато момчето бясно го риташе в глезените. С ловкост, на която би завидял всеки джебчия, Джони бръкна в джоба и извади това, което му бяха поръчали да вземе… Оставяйки нещо в замяна.

— Не може да ми ги отнеме всички и да не ми позволи да свърша делото сам! Не може!

Най-сетне момчето успя да уцели Джони в капачката и Маринвил потрепери от болка.

— Стив!

Шофьорът обаче не можеше да откъсне ужасения си поглед от орела, който продължаваше да се гърчи в краката му и да размахва едното си крило. Ноктите му бяха в кръв.

— Стив, мътните те взели!

Тексасецът вдигна глава, все едно се отърсваше от дълбок сън. Синтия се беше навела над Ралф, проверяваше му пулса и ридаеше.

— Стив, ела тук! — задъхваше се Джони. — Помогни ми!

Онзи изтича и сграбчи Дейвид за раменете. Момчето започна да се съпротивлява с удвоена енергия.

— Не! — мяташе бясно глава, все едно бе получил епилептичен пристъп. — Не, това е моя задача! Само моя! Не може да прибере всички тях, а мен да остави! Чувате ли ме? НЕ МОЖЕ ДА ПРИБЕРЕ ВСИЧКИ ТЯХ, А…

— Дейвид, млъкни!

Момчето престана да се бори и се отпусна в прегръдката на Стив като марионетка с прерязани конци. Очите му бяха кръвясали и Джони си каза, че никога през живота си не се е сблъсквал с подобно отчаяние.

Каската се въргаляше на земята, където я беше изпуснал при нападението на орела. Наведе се, вдигна я и погледна момчето, което Стив все така държеше.

— Дейвид… — понечи да каже.

— Господ влязъл ли е в теб? — попита Дейвид. — Усещаш ли го в себе си, Джони? Подобно на ръка? Подобно на огън?

— Да.

— Тогава няма да се обидиш! — И му се изплю в лицето. Все едно горещи сълзи опариха бузите на Джони.

Той дори не посегна да избърше слюнката от страните си:

— Изслушай ме, имам да ти кажа нещо, което нито твоят проповедник ти е казвал, нито сам си разбрал от Библията. Доколкото разбирам, Господ ти го праща като послание. Слушаш ли ме?

Дейвид само го гледаше, без дума да обели.

— Ти сам казваше: „Господ е жесток“, но по начина, по който един таитянец би казал, че „снегът е студен“ — ей така, защото знае, без да си дава сметка какво знае. — Джони се приближи до Дейвид и положи двете си ръце върху хладните му бузи. — Знаеш ли колко жесток може да се окаже в действителност Господ? Колко немислимо жесток?

Момчето продължаваше да мълчи. Дали слушаше, дали не, Джони не можеше да определи.

— Толкова е жесток, че понякога ни кара насила да живеем.

При тези си думи Маринвил се наведе да вдигне фенера и за последно се обърна към Дейвид:

— Иди при приятеля си Брайън. Иди, направи го свой брат. А след това почни да се убеждаваш, че всичко е било някаква злощастна катастрофа на магистралата, че някой пиян до козирката ви е блъснал челно, че караваната, в която сте се возели, се е преобърнала на банкета и само ти си оцелял. Всеки ден се случват подобни трагедии, отвори вестника и сам ще се увериш.

— Но не е истина!

— Може и да се окаже истина. И когато един ден се върнеш в Охайо или Индиана или където ще, помоли се на Господ да те прекара през всички изпитания. Помоли го да те направи отново нормален човек. Колкото до сега, вече си извинен.

— Никога повече няма да Му… какво? Какво каза?

— Казах, че си извинен — фиксираше го с поглед Джош.

— Извинен да напуснеш училище преди края на часовете. Обърна се към Стив. — Изведи го оттук, Стивън, изведи всички оттук.

— Шефе, какво…

— Турнето свърши, тексасецо. Заведи ги в камиона и потегляй. На твое място не бих губил нито секунда.

Обърна им гръб и с бързи крачки се скри в мрака. Известно време светлината на фенера подскачаше като топка по пода на галерията, преди напълно да изчезне.

5.

Въпреки че осветяваше пътя си, той все пак се спъна и едва не се просна по очи на земята; ето защо забави крачка. Прекосяваше същинско минно поле от черепи и кости, повечето от които се превръщаха на прах при допира с подметките му. Забеляза, че стените са надраскани с китайски букви, все едно оцелелите след последното срутване се бяха отдали на своеобразна мания да изпреварят смъртта с книжовното си творчество.

Освен с костите подът на галерията беше осеян с калени баки, ръждясали кирки и метални кутийки на кожени ремъци, изгнили дрехи, кожени налъми (съвсем малки, все едно ги бяха носили деца) и поне три чифта дървени обувки. В една от обувките беше пъхната свещ, палена по времето, когато Ейбрахам Линкълн още не е бил президент.

Но навсякъде между човешките останки бяха захвърлени кантахи: койоти с езици във формата на паяци, паяци с плъхове албиноси, подали се от устите им, размахали криле прилепи, бебешки главици (може би не бебенца, а коварни джуджета, ако се съдеше по злобните им погледи). На някои от камъните бяха изобразени ужасни създания, каквито никога не са съществували на земята — чудовища, сякаш сглобявани като мозайка, от които на Джони му призляваше. Усещаше как кантахите го зоват, как го теглят към себе си, както луната тегли морето при прилива. Навремето така се беше чувствал в компанията на чашка алкохол, на апетитно парче торта или в близост до сочните устни на непозната жена. Кантахите говореха на езика на лудостта, който Маринвил добре познаваше: гласове, изглеждащи напълно нормални, те подканват да вършиш безумия. Но камъните нямаше да имат власт над него до мига, в който той сам не спреше, за да ги вдигне от земята. Ако можеше да избегне това — да избегне своето собствено отчаяние, приело формата на невинно любопитство — щеше да се справи.

Дали Стив бе успял да изведе хората от рудника? Джони се надяваше; надяваше се камионът да се намира достатъчно далеч, когато краят дойде. Защото предстоеше грандиозна експлозия. Носеше всичко на всичко две торби с експлозив, но това беше напълно достатъчно. Беше накарал и останалите да се натоварят с експлозив само за да не заподозрат нищо.

Вече дочуваше тихото скърцане, за което Дейвид му беше говорил: мъчителната агония на наранената скала, която сякаш се жалваше с езика на човеците. Сякаш искаше да го прогони от себе си. След малко зърна бледа червена светлина в далечината — неясен зигзаг, който свързваше тавана с пода. От разстояние беше трудно да се определи какво е. Но миризмата също се беше засилила, нямаше съмнение, че идва от пепелта на изгасено огнище. Вляво от Джони нечий скелет — ако се съди по размерите, не принадлежеше на китаец — стоеше коленичил до стената, все едно смъртта го беше заварила по време на молитва. Изведнъж скелетът обърна глава към Маринвил и го удостои със смразяващата си усмивка:

— … Махай се оттук, докато е време. Так ахуан. Так ах лах.

Джони го изрита, все едно беше футболна топка. И черепът, и останалото се разбиха (по-скоро изпариха) на безброй миниатюрни парченца. Маринвил ускори крачка по посока на червената светлина и дупката в стената. Отворът изглеждаше достатъчно голям да се провре през него.

Застана за миг пред дупката и се загледа в светлината. Видимостта му беше ограничена, но в съзнанието му отекнаха думите на Дейвид: „На двайсет и първи септември, в един и десет следобед, работниците от най-предната редица попаднали на нещо, което им заприличало на естествена кухина в скалата…“

Захвърли фенера — нямаше да му е нужен повече — и се промъкна през отвора. Онзи тихичък шум като от движещ се асансьор, който беше чул на входа на галерията, изпълни съзнанието му и сякаш му заговори: да му обещава, да го прелъстява, да го заплашва… По стените висяха каменни изображения на зверове: вълк и койот, ястреб и орел, плъх и скорпион. От устата на всеки провисваше като език не главата на друго животно, а някаква аморфна форма, напомняща на змийска глава, която Джони нямаше сили да погледне в очите… Пък и да я погледнеше, пак не би могъл да я види. Дали това беше Так? Так, който живееше в дъното на ини? Имаше ли значение кой е?

Как се беше вселил в Риптън?

Ако наистина стоеше заклещен там долу, как се беше докопал до Риптън?

Изведнъж си даде сметка, че върви по посока на кладенеца. Опита се да спре, но установи, че не може. Представяше си как Кери Риптън е направил същото откритие и всичко си дойде на място.

Беше лесно.

Торби с взрив се полюшваха на гърдите му. В съзнанието му танцуваха в бесен ритъм образи и картини: Тери, която го хваща за гайките на колана и го придърпва плътно към себе си, за да му помогне да свърши — най-великият оргазъм, който Джони беше преживял, без дори да си го извади от гащите (съобщете го на Ърнест Хемингуей); Джони Маринвил, който изпълзява с мокрите си дрехи от басейна на „Велер“ и размахва бутилката пред фотоапаратите; Бил Харис, който му обяснява, че подобно пътешествие с мотоциклет може да преобрази живота му, да обърне цялата му кариера…, ако успее да се справи, разбира се. Най-накрая се появи и ченгето с празните сиви очи, които го наблюдаваха в огледалото, ченгето, което обясняваше как Джони скоро щял да научи много повече за „пневма“, „сома“ и „саркс“.

И което беше познало…

— Господи, дай ми Твоята закрила до мига, в който изпълня дълга си — изрече на висок глас той и се остави на тайнствените сили да го издърпат до кладенеца. Дали изобщо би могъл да се съпротивлява? По-добре да не мисли за това.

Наредени в кръг около кладенеца — кладенеца на земята, както го беше нарекъл Дейвид — лежаха множество мъртви същества: койоти и лешояди най-вече, но също така паяци и дори няколко скорпиона. Джони си каза, че тези последни защитници на ини са се разделили с живота в мига, в който със Стив и Мери убиха орела. Силата, която беше поддържала ритъма на сърцата им, си беше отишла по същия начин, по който животът беше напуснал Одри почти в мига, в който Стив изби кантахите от ръката й.

От дъното на кладенеца започна да се издига дим… Всъщност не беше точно дим, а лепкава и рядка кал, която пълзеше към него. Джони си даде сметка, че това нещо е живо и че напомня на протегнати ръце с по три пръста, които се опитват да го докопат. Ръцете нито бяха материални, нито нематериапни. Също както с каменните изображения на зверовете по стените, така и сега на Джони му прилоша, докато наблюдаваше движенията на тези неясни форми. Разбира се, че това е отнело разсъдъка на миньорите. Това беше променило Риптън до неузнаваемост. Зеещите прозорци на пирин мох-а му се хилеха и му говореха… Какво му говореха? Имаше чувството, че ей сега ще ги чуе…

(кай де мун)

„Отвори уста.“

Да, разбира се, неговата уста беше отворена, широко отворена, също като на преглед при зъболекаря. Ако обичате, господин Маринвил, отворете уста, толкова сте жалък и гаден, че и писател не можете да се наречете, побеснявам от вас, иде ми да изляза от кожата си, като ви гледам, но нищо, давайте, отворете широко уста, кай де мун, ти шибано, надуто копеле, ще те наредим, като нов ще те направим, даже по-здрав отпреди, отвори широко уста, отвори широко уста, кай де мун ОТВОРИ ШИРОКО УСТА…

Димът… или каквото и да бе… не бяха ръце с дълги пръсти, а тръби. Не, не тръби…

Дупки.

Да, дупки като очи. Три на брой. Може би повече, но Джони различаваше ясно три. Триъгълник от дупки, две отгоре, една — отдолу, дупки във формата на говорещи очи, на дупки за залагане на мини…

„Точно така — вдъхна му кураж Дейвид. — Точно така, Джони, да приемеш Так в себе си, като го взривиш: това е единственият начин за него да се измъкне от тясната дупка, през която могат да се подадат само тия три гадости — две за носа, една за устата.“

Кафеникаво-черната гнусотия се приближаваше към него: едновременно ужасяваща и привлекателна със своите дупки във формата на усти, уста във формата на очи. Очи, които шепнат. Които обещават. Джони си даде сметка, че получава ерекция. Не му беше точно сега времето, но пък можеше ли подобна дреболия да го спре?

А сега… го смучат… Усещаше как дупките изсмукват дъха от гърлото… от дробовете му…

Изведнъж затвори уста и с един замах си сложи каската. Точно навреме. Само след секунда кафявите ленти се блъснаха в плексигласовото стъкло и с неприятен, скърцащ звук се отъркаха по гладката му повърхност. Като женски устни се разтегнаха пипалата пред очите му, след което се разпаднаха на късове кафява материя, плаваща из въздуха.

Джони протегна ръце пред себе си, хвана, каквото можа от проточилата се кафеникава пихтия и се опита да я разкъса. Дланите и пръстите го засърбяха, след което плътта му изведнъж стана безчувствена… Но кафявите пипала се разкъсаха, част от веществото се прибра обратно в кладенеца, останалата се посипа като пръст по пода.

Джони застана на самия ръб на дупката. Погледна надолу и с отмалелите си безчувствени ръце потупа торбите с взривно вещество.

„Знаеш ли как да взривиш всичко това без динамит и шашки? — беше попитал Стив. — Измислил си нещо, нали? Или поне така си въобразяваш?“

— Надявам се да съм го измислил — прошепна той и сам не позна гласа си. — Надявам се…

— ТОГАВА ДАВАЙ! — Нечий обезумял глас го подкани от дъното на кладенеца. Джони се сви от уплаха и изненада. Беше гласът на ченгето. На Коли Ентрейджиън. — ХАЙДЕ, ДАВАЙ! ТАК АХ ЛАХ, ПИРИН МОХ! ДАВАЙ, КОПЕЛЕ ГАДНО! ДА ТЕ ВИДИМ КОЛКО СИ СМЕЛ! ТАК!

Опита се да отстъпи, да премисли нещата, но тънки нишки от лепкавата материя се увиха около глезените му и рязко го дръпнаха. Той падна и си удари главата в ръба. Ако не беше каската, черепът му не би издържал. Единственото, което успя да стори, преди да се озове в кладенеца, бе да прегърне с ръце торбите взрив.

Следващите секунди бяха същински ад: все едно тайнствена сила се опитваше да го захапе, да издере месата му и накрая жив да го погълне. Ини беше във формата на фуния, но цялата повърхност на обърнатия конус беше покрита с парчета кварц и напукана шиста. Джони се плъзна надолу по стръмния склон. Донякъде кожените крачоли предпазваха краката му, а каската — тила му, но и задникът, и гърбът му жестоко се нараниха. В опит да спре безславното си свличане се опря на ръце и лакти, но заострените ръбове на камъните ги нарязаха. Ръкавите на ризата му се обагриха в червено само след секунда, все едно я беше „купил раирана“.

— КАК Е? ХАРЕСВА ЛИ ТИ? — изсмя се от дъното на кладенеца гласът на Елън Карвър и започна да го ругае на два езика едновременно: — ТАК АХ ЛАХ, ТИ КОПЕЛЕ НЕДНО, ДЕТО СИ ВРЕШ НОСА, КЪДЕТО НЕ ТРЯБВА! ТЕН АХ ЛАК!

„Триизмерна лудост — помисли си Джони и се засмя, макар болките му да бяха нечовешки.

Черно-кафеникавата материя го беше обгърнала отвсякъде, смучещите устни бяха олигавили каската му. Пипалата се появиха, после пак изчезваха, пак се появяваха, търкаха се по пластмасата и все така примамващо шепнеха в ушите му. Маринвил се извъртя на една страна, хвана се с две ръце за същите онези издадени кристали, които го режеха като с ножове, и се опита да спре падането си. Пръстите му бяха изранени до кръв, но той не обръщаше внимание на болката — важното беше да спре, преди да е станал на кайма.

Изведнъж всичко свърши.

Лежеше на дъното на фунията. Джони вдигна очи и забеляза широката кървава следа, която бе оставил по извитата, стръмна стена на кладенеца. Парцали от плат — скъпата му риза, скъпите му дънки — висяха тук-там по стърчащите парчета кварц.

Между краката му се издигаше кафявият дим, прокраднал се като ръка на изкушението пред тясната дупка и опитващ се да го докопа за слабините.

— Върви си — прогони го Джони. — Моят Господ ти заповядва.

Кафеникавата материя сякаш се огъна като стъбло и се уви около бедрата му.

— Мога да ти върна живота — предложи му нечий глас. Той си каза: «Нищо чудно, че за Так е невъзможно да се измъкне от дома си.» Дупката в дъното на голямата фуния, беше съвсем миниатюрна, може би двайсет и пет милиметра широка. През нея примигваше като око на звяр червена светлина. — Мога да те излекувам, мога да те вдигна на крака, да ти вдъхна нов живот.

— А можеш ли да ми уредиш проклетата Нобелова награда за литература?

Джони пусна торбите на земята и извади чукчето от колана си. Трябваше да побърза. Беше се нарязал на един милион места и от загубата на кръв започваше да губи съзнание. Отново се сети за Кънектикът — как в последните дни на март и началото на април мъглите се спускат над града след залез слънце. Кореняците наричаха това време «ягодова пролет», един Бог знае защо.

— Да! Да, мога! — обеща с готовност гласът от малката червена дупка. С готовност и страх едновременно. — Каквото поискаш! Успех… пари… жени… мога и да те излекувам, недей забравя! Мога да те излекувам!

— А можеш ли да възкресиш бащата на Дейвид?

Онзи от дъното на ини замълча. Кафявата мъгла, която излизаше от дупката, обгърна нарязаната му като от камшик кожа на гърба и краката му и Джони закрещя от неистова болка — все едно се беше озовал сред стадо хищни змиорки… или по-точно пирани.

— Мога обаче да спра болката! — предложи Так от скривалището си. — Само ме помоли… и се откажи от това, което си намислил!

С помътнял поглед Джони използва острия край на чукчето, за да разпори една от торбите, сетне изсипа експлозива в отвора. Червената светлина мигом изчезна, сякаш съществото се уплаши да не би да предизвика експлозия по невнимание.

— Не можеш да го направиш! — изпищя Так, макар и с половин уста заради запушения от АНБ-то отвор (Джони обаче ясно долавяше думите с мисълта си). — Не можеш, проклет да си! Ан лах! Ан лах! Ос дам! Копеле недно!

«Ти си ан лах — отвърна му мислено Джони. — И тлъст кон де лах отгоре на всичко.»

Готово, първата торба беше празна. Освен черно и червено, от дупката в краката му се показваше вече и мъничко бяло. Гърлото, което водеше до света на Так… равнината… измерението… не бе толкова дълбоко. Да не би и болката в краката на Джони да отслабваше?

«Може би просто съм отмалял и не усещам — каза си той. — Започвам да преминавам в друго агрегатно състояние…»

Вдигна другата торба с взрив и забеляза, че единият й край е подгизнал от кръвта му. Освен че бели петна се въртяха из съзнанието му, тялото му изнемогваше. Трябваше наистина да побърза. Да работи със скоростта на вятъра…

Разпори зеблото, но му трябваха нечовешки усилия да остане глух за неистовите писъци в главата си — единствения език, който Так все още говореше.

Изсипа експлозива в дупката, докато накрая бялото почти изцяло закри червеното сияние.

Усещаше как целият кладенец, цялото пространство на антака е застинало в неподвижно очакване, нарушавано единствено от тихия шепот на странни гласове — може би призраците на погребаните тук преди век и половина миньори зовяха за възмездие.

Ако е така, Джони скоро щеше да ги зарадва.

Трескаво зарови из джобовете си, уплашен да не би сиво-белите петна да замъглят съзнанието му, преди да е изпълнил задачата си докрай. Най-накрая пръстите му напипаха нещо.

Патрон за ловна пушка…

Пъхна го в дупчицата на дъното на ини и без кой знае каква изненада установи, че пасва с отвора.

— Ей, сега ти видях сметката, негоднико — изграчи победоносно той.

«Не — обади се едва-едва нечий глас от мислите му. — Да не си посмял.»

Джони погледна металното кръгче, подаващо се от дупката. Хвана здраво дръжката на чука и отново си припомни думите, с които ченгето го беше натикало в колата си: «Толкова си жалък, че не само писател, мъж не можеш да се наречеш.»

Със свободната си лява ръка Джони свали каската и се засмя с пълен глас. Замахна и с все сила стовари чука върху патрона.

— ПРОСТИ МИ, ГОСПОДИ, ВИНАГИ СЪМ МРАЗИЛ КРИТИЦИТЕ!“

За хилядна от секундата се запита дали е успял, сетне му отговори ослепителният червен проблясък, който изпълни цялата безмълвна вселена.

Джони Маринвил позволи на бездната да го погълне и последните му мисли бяха насочени към Дейвид — беше ли успял Дейвид да се измъкне от шахтата, беше ли успял Дейвид да избяга от рудника, беше ли всичко наред с него, щеше ли да се отърве невредим?

„Извинен съм. Извинен съм от училище“ — помисли си и всичко потъна в мрак.

Край
Читателите на „Град Отчаяние“ са прочели и: