Серия
Град Отчаяние/Отмъстителите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desperation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 69 гласа)

По-долу е показана статията за Град Отчаяние от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Град Отчаяние
Desperation
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1996 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр хорър
Вид роман
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Град Отчаяние е книга на Стивън Кинг, написана през 1996 година.

Действието се развива в Desperation – пустинен град, чието име неслучайно е преведено като Отчаяние. Романът се развива успоредно с "Отмъстителите", но също го представя като през тъмно огледало. След взривяването на мина близо до града, е излязъл зъл дух, превръщащ хората в чудовища.

Филмът

По романа е написан сценарий за филм от самия Кинг. Филмът излиза през 2006 година.

Външни препртаки


Глава четвърта

1.

В мига, когато вълкът го нападна, Джони си спомни думите на момчето, когато обясняваше, че съществото, изпълняващо някакъв свой замисъл, искало да напуснат града, как с радост би ги оставило да си заминат по живо, по здраво. Може би момчето се беше предоверило на шестото си чувство… А може би Так беше усетил възможността, която му се откриваше да спипа един от тях неподготвен, и сега се възползваше. На харизан кон зъбите не се гледат, нали?

„И в единия, и в другия случай — мислеше си Джони, — здравата съм загазил.“

„И напълно заслужено, скъпи“ — обади се Тери иззад гърба му — да, това си беше Тери, винаги готова с безплатен съвет…

Писателят вдигна заканително чука и изкрещя на животното:

— Махай се!

Толкова пискливо прозвуча гласът му, че сам не можа да го познае.

Вълкът свърна вляво, недоволно изръмжа и наведе глава.

Джони направи крачка към вратата, представяйки си как ще побегне към паркинга — майната му на джипа, щеше да си намери друго превозно средство. Вълкът отново се приближаваше, а очите му поразяваха със своя необикновено интелигентен, разбиращ поглед. Джони отстъпи назад и вдигна чука подобно на рицар, който поздравява противника с меча си, преди да започне двубоят. Усещаше как гумираната дръжка на инструмента се намокря от обилната му пот. Вълкът беше огромен, а чукът — прекалено малък, за да успее Джони да се защити.

— Боже, помогни ми — помоли се Джони…, без да усеща нечие присъствие край себе си; „Боже“ беше просто думичка, която хората бяха свикнали да изричат, когато са в безизходно положение. Никакъв Господ нямаше, Джони не беше момче от предградията на Колъмбъс, което ще има още поне три години да чака, докато му се наложи да се бръсне. Молитвата си оставаше само израз на онова, което психолозите наричаха „магическо мислене“. Господ не съществуваше.

„Пък и да съществува, защо ще тръгне да се занимава точно с мен? Защо ще ми се притича на помощ, след като изоставих другите в проклетия камион?“

Вълкът издаде странен звук, все едно излая пудел или кокершпаньол. Заплашително се озъби, а от устата му потече пяна.

— Махай се! — пискливо извика Джони. — Разкарай се веднага!

Вместо да се подчини, звярът само приклекна на задните си лапи. Джони си каза, че животното е не по-малко изплашено от него, че ще се изпусне от страх. Миг по-късно си даде сметка, че звярът се подготвя за скок.

— Не, недей! — извика панически той и понечи да побегне — към джипа и труповете, овесени на куките.

Така щеше да постъпи, ако беше послушал съзнанието си: краката му обаче го понесоха в противоположната посока, все едно го водеха невидими ръце. Джони нямаше усещането, че чужда сила го е обладала, но със сигурност осъзнаваше, че и не е съвсем сам. Страхът изведнъж го напусна. Най-първият му инстинкт — да обърне гръб на звяра и да побегне — също се изпари. Вместо това пристъпи напред и със свободната си ръка се оттласна от масата. Замахна и хвърли чука към вълка в същия миг, в който хищникът скочи.

Очакваше инструментът да се извърти във въздуха и да подмине животното — преди хиляда години беше играл бейзбол и все още можеше да прецени кога е хвърлил топката встрани от целта. За своя изненада този път не пропусна, сякаш притежаваше вълшебния меч Ескалибур.

Чукът улучи вълка между очите и го уби на място.

Все едно тухла се удари в дъбова дъска, такъв звук се разнесе. Зелените искри изчезнаха от погледа на животното; очите му се превърнаха в безжизнени топчета за игра, от разцепения му череп рукна кръв. Звярът връхлетя с цялата си тежест върху Маринвил и го залепи обратно за масата. За секунда Джони дори усети миризмата му: суха, сладникава, напомняща на канела, като онези вещества, с които египтяните са обработвали умрелите, за да ги мумифицират. В следващия миг хищникът рухна на земята.

Маринвил си пое дълбоко въздух и отскочи встрани. Наведе се да вдигне чука, готов за повторно нападение; просто нямаше как да е видял сметката на такъв огромен звяр с подобно оръжие…

И все пак вълкът лежеше неподвижно. „Не е ли време да преосмислиш отношението си към Господа на Дейвид Карвър?“ — попита тихичко Тери. Гласът й веднъж се обаждаше от дълбините на съзнанието му, друг път сякаш говореше обесеното момиче.

— Глупости — промърмори Джони. — Просто имах късмет, нищо повече. Като онези случаи на стрелбището в лунапарка, когато успяваш да спечелиш плюшеното мече за приятелката си, нищо че вероятността е била едно към хиляда.

„Нали каза, че си се прицелил твърде високо…“

— Е, сбъркал съм, не може ли? Все едно ти самата не си ми го натяквала по пет-десет пъти всеки ден, кучко недна! — Маринвил трябваше да си признае, че този пресипнал, истеричен глас едва ли му принадлежи. — Не беше ли това твоят любим рефрен през целия ни съвместен живот: „Ти сбърка, Джони, ти сбърка, Джони, ти ужасно много сбърка.“

„Ти ги изостави — продължи Тери, но това, което го накара да се закове неподвижен не бе презрението в гласа й (в крайна сметка това си беше неговият собствен глас, роден в собственото му двуполюсно съзнание), а отчаянието. — Остави ги да умрат. Нещо повече, смееш да отричаш Господ дори след като Го повика на помощ… и Той се отзова. Какъв човек си ти?“

— Човек, способен да направи разлика между Божиите дела и замерването с предмети — тросна се той на обесената жена с червеникаво-русите коси и дупката от куршум в престилката. — Човек, който знае как да се улавя за сламката.

Очакваше и този път Тери да му отговори нещо, но тя замълча. Маринвил възстанови за последен път случката отпреди малко, превъртя всеки момент обратно през съзнанието си, всеки отделен кадър. Най-накрая реши, че цялата тайна се крие в ръката му на бейзболен питчър, който съвсем не е забравил как се мята топката, и в най-обикновеното чукче, което му бе попаднало. Никакви сини светлини, никакви специални ефекти. Ужасът, празнотата и отчаянието, които го обхващаха, бяха временни настроения: те щяха да преминат. Това, което му предстоеше, бе да откачи ремаркето с рудата, като използва същия този чук. Сетне ще се качи на джипката и да се разкара оттук възможно най…

— Не е зле, майсторе! — обади се нечий глас от вратата. Джони рязко се извърна. Срещу него стоеше момчето.

Дейвид. И гледаше вълка. Най-накрая вдигна хладния си поглед към Маринвил.

— Късмет — обясни Джони.

— Мислиш ли, че става дума за късмет?

— Баща ти знае ли, че си излязъл от камиона?

— Знае.

— Ако си дошъл да ме убеждаваш да остана, хич не се и надявай — предупреди го Джони. Наведе се и замахна с чука към големия болт. Не само че не го уцели, ами удари с все сила ръката си в метала. Извика от болка и инстинктивно лапна удареното място. И като си помисли, че само преди минути бе успял да улучи вълка между очите…

Предпочете да не довършва мисълта си. Стисна по-силно чука и отново се наведе над болта. Този път го удари както трябва — не съвсем добре, но достатъчно точно за да го избие.

„И това не е никакъв знак“ — продължаваше да се навива той.

— Ако пък си дошъл да ми пълниш главата с теология, шансовете ти са същите. Виж, ако си решил да дойдеш с мен в Остин…

Така и не се доизказа. Момчето му подаваше нещо.

— Какво е това? — попита, въпреки че добре знаеше. Зрението му не беше чак толкова слабо. Изведнъж усети как устата му пресъхва. „Защо ме преследваш? — попита мислено той, без да е сигурен точно към кого отправя въпроса си, във всеки случай не към момчето. — Няма ли най-сетне да изгубиш дирята ми? Няма ли да ме оставиш на мира?“

— Портфейлът ти — рече Дейвид. Погледът му не помръдваше от лицето на Маринвил. — Падна от джоба ти. Донесох ти го. Вътре е личната ти карта, ако случайно си забравил кой си.

— Много смешно.

— Не се шегувам.

— Тогава какво искаш? — сряза го Джони. — Награда? Добре, дай ми адреса си, ще ти пратя я двайсет долара, я книга с автограф. Или предпочиташ автограф от Албърт Бел? Мога да ти го уредя. Каквото пожелаеш.

Дейвид сведе очи към вълка.

— Доста добър удар. За човек, който не може да уцели неподвижен болт от десет сантиметра разстояние…

— Затваряй си устата, многознайко! Дай ми портфейла и да тръгваме. Ако ли пък не щеш, хвърли ми го. Или дори го задръж…

— Вътре има една снимка. С двама други стоите пред някакво заведение, наречено „Виетконгска вишка“. Предполагам, бар.

— Да, бар — съгласи се Джони. Прокара длан по грапавата дръжка на чука, без да усеща болката. — Високият на снимката е Дейвид Халбърстъм. Много известен писател. Историк. Бейзболен запалянко.

— Повече се интересувам от средновисокия мъж в средата — възрази Дейвид и в този миг нещо в Джони (дълбоко-дълбоко в съзнанието му) предусети накъде бие момчето и какво се кани да изрече. Именно тази част от съзнанието му застена от болка и негодувание. — Мъжът със сивата тениска и шапката на янките. Мъжът, който ми показа китайската мина. Този мъж си бил ти.

— Глупости на търкалета — отвърна му Джони. — Също като останалите небивалици, които дрънкаш от самото начало…

Дейвид Карвър запя:

— „Тогава рекох, докторе… господин Ем Ди…“

Все едно вълкът го беше блъснал втори път в гърдите. Джони изтърва чука на земята.

— Престани! — помоли.

— „… можеш ли да кажеш… от кое ме боли… А той ми вика, йе-йе-йе…“

— Престани! — изкрещя с пълно гърло Джони. Все едно ток го беше пронизал. Все едно лавина бе започнала да се свлича в душата му, готова да помете всичко, за което той се бе убеждавал, че е стъпило на здрави основи. Защо му е трябвало на момчето да идва при него? Защото са го пратили, разбира се. Не е негова вината. Въпросът беше по-скоро защо ужасният господар на момчето така и не щеше да ги остави на мира.

— Раскалс — обясни Дейвид. — Само че в този си състав са известни повече като Йънг Раскалс. Тази ли песен звучеше, когато ти умря, Джони?

Като филмова лента през прожекционен апарат започнаха да се свличат отгоре надолу кадър след кадър на фона на песента „Чувствам се толкова зле“: американски войници, повечето на възраст на единайсетокласници, разпарят задниците на убитите в търсене на скрити съкровища грозен лов на мърша в една още по-грозна война кан тах в кан так. Той самият се завръща при Тери с доза кокаин в дюкяна на панталоните си и маймунка на рамо, намира се на границата на лудостта, задето не е могъл да се насмърка досега. Удря й шамар насред летището, понеже си позволява да каже нещо духовито за войната („неговата война“ — беше се изразила Тери, все едно той беше виновен за нейното избухване), удря я толкова силно, че кръв бликва от устата и носа й. Въпреки че бракът им продължава да крета още година и нещо, всичко свършва именно на изход Б на терминала на „Юнайтед Ерлайнс“ в Ла Гуардия при звука на шамара. Ентрейджиън го рита в крака, докато той се въргаля из праха на шосе номер 50, но не рита литературния лъв, спечелил Националната награда за литература, или единствения бял американски писател, който си струва, а някакъв застаряващ шкембелия, облечен в ненужно скъпо кожено яке — човек, който вече чака Господ да му прати смърт. Ентрейджиън му заявява, че работното заглавие на бъдещата книга на Джони го ядосва, вбесява го толкова, че му идва да излезе от кожата си.

— Няма да се върна там — заяви Джони с дрезгав глас. Не и заради теб, нито заради Стив Еймс, нито заради баща ти, нито заради Мери, нито дори заради целия свят. Няма да се върна. — Вдигна чука и заудря по ремаркето с рудата, все едно подчертаваше собствените си думи. — Чуваш ли какво ти говоря? Губиш си времето. Няма да се върна. Няма, няма и няма!

— В началото не можех да проумея как си могъл да бъдеш ти — продължи да разказва Дейвид, все едно нищо не чуваше. — Намирах се в страната на мъртвите, това ти самият ми го каза. Но ето, че сам беше жив. Така поне си мислех. Въпреки че бях видял белега ти — посочи той китката на Джони. — Ти умря… кога точно? През 66-а? През 68-а? Предполагам, няма особено значение. Когато човек престане да се променя, да чувства, той умира. Всеки път, когато си посягал да се самоубиеш, ти просто си искал да узакониш едно съществуващо положение. Нали така? — Изведнъж се усмихна със съчувствие, толкова невинно, мило и лишено от всякаква осъдителност, че трудно можеше да се опише.

— Джони — заключи, — Господ може да възкреси мъртвите.

— О, Исусе Христе, не ми го споменавай — промълви Джони. — Не искам никой да ме възкресява. Ала гласът му идваше отдалеч.

— Твърде късно е — увери го Дейвид. — Вече го е сторил.

— Да вървиш по дяволите, геройчо, аз заминавам за Остин. Чуваш ли ме? ЗА ШИБАНИЯ ОСТИН!

— Так ще е пристигнал преди теб — предупреди го Дейвид. Все още държеше портфейла — онзи със снимката на Джони, Дейвид Халбърстъм и Дъфи Пинет, застанали пред долнопробния бар „Виетконгската вишка“. Пълна дупка, но с най-добрия джукбокс в цял Виетнам. Истински „Вюрлицер“. Дори и сега Джони си спомняше вкуса на бирата, чуваше песента на Раскалс, ритъма на барабаните, режещия като с нож звук на органа. Спомняше си горещината, гъстата растителност и адската горещина, слънцето, което те удряше като гръм, но най-вече онази песен, която звучеше от всички заведения, от всички радиостанции, от всеки проклет джукбокс; в известен смисъл това беше песента на Виетнам: „Чувствах се толкова зле, попитах семейния лекар какво ми е.“

„Тази песен ли звучеше, когато ти умря, Джони?“

— Остин — опитваше се да настоява писателят, но гласът му изневеряваше. И пак това усещане за раздвоение.

— Ако сега заминеш, Так ще те посреща навсякъде по земята — повтаряше Дейвид с неумолимия тон на надзирател в затвора. Все така държеше портфейла, в който беше погребана омразната снимка. — Не само в Остин. Из хотелските стаи. Из залите за конференция. Ще присъства на обедите, когато се събирате да разговаряте за литература и да разменяте светски клюки. Когато бъдеш с жена, той ще я съблича вместо теб и той ще прави секс с нея. Най-лошото е, че може да живееш дълго по този начин. Ще се превърнеш в кан де лах, в новото сърце на безформеното. Ми ши кан ши. В празния кладенец на окото.

„Няма!“ — понечи да изкрещи за сетен път Джони, но този път нито звук не излезе от гърлото му, а когато посегна да удари отново ремаркето, чукът се изплъзна от ръката му. Краката му се подкосиха, той се строполи на земята и нададе сподавен вик на болка. Усещането за раздвояване се усилваше и той си даде сметка — ужасен и примирен едновременно, че не става дума за плод на въображението. Буквално се разделяше на две. От едната страна оставаше Джон Едуард Маринвил, който не вярваше в Господ и не желаеше Господ да вярва в него; тази му същност искаше да си замине оттук и си обещаваше Остин да бъде само първата спирка. От другата страна стоеше Джони, който искаше да остане. Нещо повече — който искаше да се бие. Който беше навлязъл твърде надълбоко в тази луда гонитба на свръхестественото, за да пожелае да загине заради Дейвидовия Господ, да остави да взривят съзнанието му и да го оставят да изгори като нощна пеперуда, попаднала в пламъка на газова лампа.

„Самоубийство! — крещеше душата му. — Самоубийство! Самоубийство!“

Американски доброволци, оптимисти с погледи на мъртъвци, търсачи на диаманти в човешки задници. Пияница с бутилка бира в ръка изпълзява от хотелския басейн и се хили срещу святкащите фотоапарати. Кръв, стичаща се от разбития нос на Тери, поглед, в който се чете недоумение, докато нечий ангелски глас съобщава посрещачите да очакват полет номер 507 на „Юнайтед Ерлайнс“, пристигащ от Джаксънвил, на изход Б-7. Ченге, което го рита, докато той се въргаля по някаква пуста магистрала. „Това ме вбесява — казва ченгето. — Иде ми да изляза извън кожата си от яд.“

Джони усещаше как сам излиза от собствената си кожа, как нечии ръце го сграбчват и го издърпват от кожата му, все-едно вадят монети от джоба. Като призрак стоеше редом до коленичилия мъж и наблюдаваше как клекналият мъж протяга ръце към небето.

— Приемам — признаваше се за победен клекналият мъж, неспособен да спре сълзите си. — Ще си взема портфейла, по дяволите, дай си ми го.

Видя как момчето се доближава до коленичилия мъж и коленичи на свой ред до него. Видя как коленичилият мъж взима портфейла и го пъха в предния джоб на дънките, под кожените крачоли, за да са му свободни ръцете за молитвения жест, който Дейвид му показва.

— Какво трябва да кажа? — пита коленичилият мъж през сълзи. — Как да започна, какво да кажа?

— Кажи всичко, което тежи на сърцето ти — посъветва го момчето и точно в този миг призракът на свой ред се предаде и се съедини с мъжа. Светлина удари като с гръм земята, за да подпали света, да подпали него самия, като с напалм, а в това време гласът на Феликс Кавалиере запя: „Казах, скъпа, болен съм, ти си моят лек.“

— Помогни ми, Боже — изрече на глас Джони и вдигна ръце пред очите си, та да ги вижда. — О, Боже, моля те, помогни ми. Помогни ми да сторя това, за което съм бил пратен, помогни ми да живея. Господи, помогни ми да заживея отново.

2.

„Настигам те, кучко!“ — предвкусваше то победата. В началото шансовете му изглеждаха повече от отчайващи. След като бе успяло да скъси преднината на жената до някакви си петнайсетина-двайсет метра — шейсет стъпки, — изведнъж се оказа, че мръсницата разполага с допълнителни сили и бе успяла да го изпревари при върха. Веднъж започнала да слиза по склона от обратната страна, Мери скоро успя да увеличи разстоянието между двамата — първо на трийсет, после на седемдесет метра. Защото тя можеше свободно да диша, можеше да осигури необходимото за организма си количество кислород. А тялото на Елън Карвър се оказваше все по-неспособно и за едното, и за другото. Вагиналният кръвоизлив се бе превърнал в същинска пробойна, напаст, от която Елън Карвър щеше да умре в близките двайсет минути… разбира се, ако Так успееше да настигне Мери, нямаше да има повече значение кърви ли Елън Карвър или не. То щеше да си намери нов дом. Докато се добере до билото обаче, нещо се разкъса в левия бял дроб на жената. При всяко издишване устата и носът й изхвърляха облаци от кървави пръски. А един бял дроб не можеше да осигури достатъчно кислород за тялото да продължи гонитбата.

Но ето, че се случи чудо. Понеже бягаше твърде бързо надолу по склона, а в същото време постоянно се обръщаше да види настига ли я преследвачът й, кучката най-накрая оплете крака, политна надолу по склона и заора в чакъла. Лежеше по очи, с разперени очи, цялото й тяло трепереше. На светлината на звездите двете й ръце напомняха на току-що уловени риби. Так я наблюдаваше как се опитва да се надигне на колене, но безпомощно се отпуска и се строполява повторно на земята.

„Най-после! Най-после! Так ах уан!“

Так успя да подкара тялото на Елън в бледо подобие на бяг, залагайки на карта последните сили на организма й, залагайки и своята собствена сигурност, след като не беше изключено и то да се препъне някъде по пътя, също както гадната кучка. Вместо да поемат и изпускат въздух, дробовете й се бяха превърнали в мехове с червена течност, които изпускаха кръв под налягане. Сетивните органи на Елън работеха с ограничени възможности, готови всеки момент да се изключат. Но Елън все щеше да изтрае още малко. Съвсем малко. Защото целта беше съвсем близо.

Сто и двайсет метра.

Сто и десет метра.

Так се затича към просналата се насред пътя жена, предвкусвайки радостта от новото си превъплъщение.

3.

Мери чуваше нещо да приближава, нещо, което нареждаше безсмислени слова с гърлен глас. Чуваше и стъпките на човешки крака по чакъла. Стъпките приближаваха, но като че ли всичко това нямаше особено значение. Бе убедена, че сънува, че това е само кошмар.

„Ставай, Мери! Трябва да станеш!“

Огледа се и видя нещо (едновременно и ужасяващо, и твърде реално, за да бъде сън), което я застигаше. Косата му се развяваше, едното му око бе изхвръкнало, при всеки дъх от устата му бликаше кръв. На лицето му беше изписано изражение на гладно животно, което изоставя всяка предпазливост и се нахвърля на първата възможна жертва. „СТАНИ, МЕРИ! СТАНИ!“

„Не мога, цялата съм ожулена, тъй и тъй е твърде късно“ — изстена тя мислено в отговор на гласа, но дори докато се оправдаваше, правеше всичко, което е по силите й, да се надигне от земята. Този път успя да прехвърли тежестта си на едното коляно, решена да надвие окончателно проклетата гравитация.

Нещото, което доскоро бе приличало на Елън, вече спринтираше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира в дрехите си. Пищеше и крещеше като обезумяло: рев на ярост, който идваше от дълбините на зажаднялата му за кръв душа.

Мери се изправи и също закрещя и запищя в мига, в който съществото се нахвърли отгоре й. С изцъклени от ужас очи, с уста, разтворена в безгласен зов, тя с всички сили хукна надолу по склона.

Нечия ръка, толкова топла, че чак й призля при допира с нея, я удари между двете лопатки и се опита да сграбчи фланелката й. Мери се приведе и едва не падна. Но ръката вече не я докосваше.

— Кучка! — изкрещя дрезгав глас, който не принадлежеше на човешко същество. Гласът идваше точно иззад нея и този път ръката хвана кичур от косата й. Може би щеше да я задържи, ако косата беше суха, но от потта и мръсотията се бе омазнила. За миг си каза, че усеща пръстите на съществото върху врата си, но това продължи само за миг и тя отново се освободи. Запрепуска надолу по пътя, страхът се смесваше в душата й с чувство на опияняващо облекчение.

Чу нещо тежко да пада на земята зад себе си. Реши се да погледне през рамо и видя, че подобното на Елън същество се е строполило на чакъла и се е свило на кълбо. Ръцете му на няколко пъти се протегнаха, сякаш търсеха напосоки жената, която се бе измъкнала от обсега им.

Мери обърна гръб на съществото и съсредоточи цялото си внимание към мигащия светофар. Вече беше близо…

А в тъмното имаше и други светлини, сигурна беше в това, фарове от кола, които идваха в нейната посока. Хукна право към тях.

Така и не забеляза огромната сянка, която безшумно премина над главата й.

4.

Всичко свърши.

Беше стигнало почти до целта, даже се беше докопало до косата на кучката, но в последния момент онази бе успяла да се отскубне. В мига, в които се бе отдалечила на няколко метра, краката на Елън се преплетоха и Так се озова на земята. Оттам нататък започнаха да се късат кръвоносни съдове и тъкани.

Накрая Елън се озова по гръб, очите й се впериха в звездния небосвод, гласът й изстена в знак на болка и ненавист. Беше толкова близо до целта!

Едва тогава съществото забеляза черния силует в небето, застанал на пътя на звездите като движещ се кръст, и усети последен прилив на надежда.

Беше се сетило за вълка, но го беше отхвърлило заради голямото разстояние. Грешеше обаче, когато мислеше, че вълкът е единственият кан той, способен да понесе бремето на Так.

Имаше и друга възможност.

Ми хим — промълви съществото със задушен от кръвта глас. — Кан де лах, ми хим, лин ен тоу. Так. Ела при мен. Ела при Так, при древния от древните, при сърцето на безформеното.

Съществото вдигна към небето ръцете на умиращата Елън и орелът се спусна към тях, вперил хищните си очи в безжизненото лице на Так.

5.

— Не гледай към труповете — посъветва го Джони, докато се бореше с ремаркето. Дейвид се опитваше да му помага.

— Не гледам, не бой се — успокои го хлапакът. — Нагледах се на трупове за няколко живота напред.

— Мисля, че така е добре — каза Маринвил и тръгна да заобикаля джипката, когато се спъна. Дейвид го хвана за ръката, въпреки че той можеше и сам да се задържи на крака.

— Внимавай, бабче.

— Мери си приказките, момче!

Беше се спънал в чука. Наведе се да го вземе, канеше се да го хвърли обратно на масата, но размисли и вместо това го пъхна в колана си.

Вдясно от металната спускаща се врата имаше малко командно табло. Джони натисна бутона „НАГОРЕ“, готов за всякакви изненади, но вратата се вдигна към тавана. В помещението нахлу въздух, свеж като в рая небесен, ухаещ на глина и индиански бои. Дейвид вдъхна дълбоко и се усмихна на Джони.

— Приятно е.

— Да, хайде, да се качваме, ще те взема за едно кръгче.

Момчето се качи на предната седалка на джипката, напомняща електрокарчетата, използвани по игрищата за голф. Джони завъртя ключа и двигателят моментално се включи. Докато излизаха през отворената врата, му мина през ума, че в действителност нищо от цялата тази история не се е случило. Всичко е било част от сюжета за бъдещата му книга: фантастична приказка, защо не и черен роман. И в единия, и в другия случай Джон Едуард Маринвил щеше да се докаже в неизследвана досега област. Вярно, подобни книги не можеха да минат съвсем за сериозни, но какво толкова? Стига на него самия да му харесва, нима не беше в правото си да погледне на нещата не чак толкова сериозно? Нямаше нужда да товари всяка своя книга с баласт от тежки мисли и да се опитва така да катери литературните върхове. Новобранците в занаята може би разсъждаваха по този начин, но той вече беше надживял периода.

Нищо не се случваше в действителност. Ставаше дума просто за една невинна разходка със стария кабриолет, в компанията на сина му, върнал се в детските си години. Отиваха в магазина за играчки в центъра на града. Щяха да паркират до количката за сладолед, щяха да се почерпят с по някоя фунийка, може би дори Джони щеше да му разкаже някой спомен от войната или от собственото си детство, без да прекалява — иначе би му доскучал, децата не се интересуват от истории, започващи, с „когато бях на твоята възраст“, това трябваше да го знае всеки баща, примирил се с факта, че светът не се върти около него… Най-добре щеше да разкаже за дебюта си като бейзболист и как онова говедо, треньорът…

— Джони? Всичко наред ли е?

Едва сега Маринвил установи, че отдавна е извел колата на пътя и двигателят работи на празен ход.

— Ъ? А, да, всичко е наред.

— За какво мислеше?

— За деца. Ти си първото дете, с което съм си имал работа от мига… Боже, от мига, в който малкият ми син се записа в Дюк. Ти си добро момче. Малко попрекаляваш с Господ, но иначе си момче на място.

Дейвид се усмихна.

— Благодаря.

Джони даде още малко на заден ход, обърна и превключи на първа. Щом фаровете на джипа осветиха Мейн Стрийт, две неща веднага му направиха впечатление: първо, железният ветропоказател от рекламата на „Жълтиците на Бъд“ беше паднал, второ, камионът на Стив го нямаше.

— Ако са сторили, както си поискал, предполагам, са някъде по склона — промърмори.

— Ще намерят Мери и ще ни изчакат.

— А дали ще я намерят, как мислиш?

— Почти съм убеден, че ще успеят. Мисля, че тя е добре. Макар да й се размина на косъм. — Дейвид отново се усмихна, личицето му грееше от радост. Джони си каза, че момчето има хубава усмивка. — Мисля, че и ти ще се отървеш. Може би ще напишеш книга за това.

— Обикновено пиша за нещата, които ми се случват. Поукрасявам тук-там ето я новата книга. Но това тук… не знам.

Подминаваха „Американският запад“. Джони се сети за Одри Уайлър, която сега лежеше под развалините на срутения балкон.

— Дейвид, докъде Одри говореше истината? Имаш ли представа?

— Повечето беше истина — отговори Дейвид. И той гледаше по посока на киното, дори се извърна, за да го проследи с поглед, преди да се отдалечат. Когато се обърна отново към Джони, лицето му беше замислено и — така поне си каза Джони — тъжно. — Тя не е била лош човек. Просто е попаднала, без да иска, на нещо като свлачище, което я е понесло.

— И това е било по волята на Господ.

— Да.

— На нашия Господ. На моя и твоя Господ.

— Точно така.

— И Господ е жесток.

— Жесток е.

— Как може на малко момче като теб да му идват подобни мисли?

Наближаваха общинската сграда. Мястото, където бяха убили сестричката на Дейвид и откъдето бяха отвели майка му към непрогледния мрак на злото.

— Идват ми повече, отколкото някога ми се е искало — призна момчето. — Знаеш ли какво е казал Господ на Йов, след като му писнало да слуша постоянните му жалби?

— Предполагам, казал му е да си гледа работата.

— Ъ-хъ. Искаш ли да ти разкажа една много гадна история?

— Целият съм слух.

Джипът преминаваше през пясъчни дюни, наредени като крепостни валове по шосето. Джони вече виждаше последните къщи на града. Искаше да увеличи скоростта, но да превключва на трета, му се струваше излишен риск, като се имаше предвид слабата видимост. Може би не беше лъжа, че се намират в ръцете на Господ, но за Господ се знаеше, че помага на онези, които сами си помогнат. Сигурно затова беше задържал чука.

— Имам един приятел, казва се Брайън Рос. Той ми е най-добрият приятел. Навремето двамата с него построихме Партенона от капачки за бутилки.

— Не думай.

— Наистина. Е, баща му ни помогна малко, но повечето работа свършихме сами. Двамата обичахме да се събираме събота вечер, за да гледаме стари филми на ужасите. Борис Карлов беше любимият ни актьор. Биваше го и във „Франкенщайн“, но в „Мумията“ още повече. Бяхме свикнали да си викаме един на друг: „О, по дяволите, мумията ни преследва, да вървим по-бързо.“ Глупости, нищо повече, но много се забавлявахме. Разбираш ли за какво говоря?

Джони кимна и се усмихна.

— Както и да е. Брайън го блъсна кола, докато отивал на училище с колелото си. Представяш ли си, в осем без петнайсет сутринта е бил пиян до козирката. Мен много-много не ми се вярва…

— Напротив — увери го Джони, — случва се всеки ден.

Дейвид го изгледа с известно недоумение, но кимна в знак на съгласие и продължи:

— Брайън си ударил главата. Черепът му се счупил, мозъкът му бил засегнат. Беше изпаднал в кома и никой не му даваше шанс да оживее, но…

— Нека да отгатна. Ти си се помолил на Господ приятелят ти да се оправи и два дни по-късно, ей така изведнъж, момчето почва да ходи и говори, слава на Исус, нашия Спасител.

— Не ми ли вярваш?

Джони се засмя:

— Напротив, вярвам ти. След всичко, което ми се случи от следобеда насам, подобно нещо ми изглежда напълно логично и правдоподобно.

— Отидох да се помоля на мястото, което двамата с Брайън винаги считахме за по-особено: дървена площадка, която си бяхме построили на едно дърво. Бяхме я кръстили „Виетконгската вишка“.

Джони сърдито го изгледа.

— Ти да не ме будалкаш?

Дейвид поклати глава.

— Не си спомням кой от нас измисли името, но така й викахме. Мислехме, че сме го взели от някой стар филм за виетнамската война, но не си спомням кой. Бяхме си направили табелка, за всичко се бяхме сетили. Това си беше нашето местенце, та точно там отидох тогава и казах… Той затвори очи, за да си припомни какво точно беше казал. — „Господи, помогни му да се оправи. Ако го сториш, и аз ще сторя нещо за теб. Обещавам.“ — Момчето отвори очи. — И Брайън се оправи почти веднага.

— А сега е времето да върнеш услугата. Това ли е гадното в историята?

— Не! Винаги си плащам дълговете. Миналата година с баща ми се обзаложихме, че Пейсърс ще спечелят първенството в НБА и когато изгубих, той се опита да ме освободи от задължението, под предлог, че съм само дете и съм се обзалагал, без да мисля. Може и прав да е бил…

— Много е вероятно дори.

— … И все пак му платих петте долара. Защото не е честно да не дадеш това, което дължиш, както е нечестно и да не си изпълниш обещанието. — Дейвид се примъкна до Джони и заговори по-тихо… Все едно се страхуваше Господ да не подслушва. — Гадното е това, че Господ още тогава е знаел, че ще имам път насам, вече е знаел какво ще поиска от мен в замяна. И е знаел какво трябва да знам, за да успея. Нашите не са религиозни — за тях вярата — това е Коледа и Великден — а до нещастието с Брайън и аз не бях религиозен. Всичко, което знаех от Библията, знаех го от надписите, които сектантите драскат по игрищата: „Евангелие от Йоана, глава трета, стих шестнайсети, Господ толкова възлюбил света“ и т.н.

Минаваха покрай мексиканския бар, чиято табела също беше паднала на улицата. Насреща им беше китайската мина, която напомняше на белосана гробница.

— Кои сектанти?

— Така ги наричаше отец Мартин. Мисля, че той… Мисля, че нещо му се е случило. — Дейвид се умълча за известно време и се загледа в шосето. — Както и да е. Никога не съм искал да знам за Яков и Исав, за пъстрата дреха на Йосиф или за жената на Потифар, не и преди катастрофата с Брайън. По онова време единственото, което искрено ме вълнуваше (Джони си каза, че по същия начин би се изразявал деветдесетгодишен ветеран от войната, спомнящ си отминали сражения), беше дали Албърт Бел някога ще успее да спечели купата.

Той отново обърна сериозното си лице към Джони:

— Гадното се състои в това, че Господ нарочно ме постави в положение да съм му длъжник, че за тази цел не се поколеба да нарани Брайън.

— Господ е жесток.

Дейвид кимна и Джони забеляза, че момчето едва сдържа сълзите си.

— Разбира се, че е жесток. Може и да е по-добър от Так, но пак си е подляр.

— И все пак жестокостта му може да бъде сломена… Така поне разправят, не мислиш ли?

— Ами… може би.

— Във всеки случай приятелят ти е жив, нали?

— Да…

— А може спасяването му да няма нищо общо с теб. Може би някой ден този Брайън ще се окаже екстрасенс и ще лекува спин или рак. Може би ще отбележи точки в шейсет поредни мача.

— Може би.

— Дейвид, нещото, което живее ей там, питам се какво представлява. Имаш ли някаква представа? Дали е индиански дух? Нещо като маниту, като уендиго?

— Не мисля. По-скоро е някаква заразна болест, отколкото дух, да не говорим за демон. Нищо чудно индианците да не са подозирали за съществуването му, а то да е било тук, преди те да дойдат. Много преди това. Так е много-много стар, той е сърцето на безформеното. А мястото, което обитава… Дори не съм сигурен дали това място се намира на земята, дали изобщо принадлежи на триизмерния свят. Так е стопроцентов чужденец, толкова е различен от нас, че мисълта ни е неспособна да го възприеме.

Момчето трепереше и още повече пребледняваше. Може би впечатлението се дължеше на бледата светлина от звездите, но на Джони не му се нравеше.

— Няма нужда да говорим за него, ако това те притеснява. Добре ли се чувстваш?

Дейвид кимна и посочи пред себе си.

— Гледай, това е камионът. Спрели са. Навярно са намерили Мери, не е ли страхотно?

— Страхотно е — съгласи се Джони. Ако съдеше по светлината на фаровете, камионът се намираше на седем-осемстотин метра разстояние. Двамата се умълчаха, всеки замислен за нещо свое. Джони най-вече си задаваше въпроси относно собствената си идентичност: вече не беше абсолютно сигурен кой е. Обърна се към момчето с намерение да го попита дали няма надежда да са останали още консерви със сардина (толкова гладен беше, че би се нахвърлил и на студен боб), когато изведнъж в главата му избухна ослепителна, но напълно безшумна експлозия. Облегна се инстинктивно назад и усети как рамене му конвулсивно потръпват. Нададе сподавен вик, устните му се изкривиха в болезнена гримаса, напомняща на маската на цирков клоун. Останал без водач, джипът заплашително поднесе.

Дейвид се пресегна и сграбчи кормилото секунда, преди, да излязат от пътя и да се прекатурят в пропастта. Джони вече беше отворил очи. Натисна машинално спирачките и от инерцията момчето политна напред. След секунда джипът закова на едно място, на някакви си двеста метра от камиона. Виждаха се обагрени в червено силуети на хора, които ги наблюдаваха.

— Да му се не види! — поемаше си дъх Дейвид. — Само секунда и щяхме…

Джони го изгледа замаян и смаян едновременно, сякаш го виждаше за пръв път през живота си. Лека-полека погледът му се избистри и той дори понечи да се засмее.

— Много си прав, момчето ми. Гласът му обаче бе някак безсилен — като на човек, който току-що е преживял шок. — Благодаря, Дейвид.

— Бомба, пратена от Господ ли беше?

— Какво?

— И то доста мощна. Като със Савел по пътя за Дамаск, когато пердето паднало от очите му и той отново прогледнал. Отец Мартин ги нарича бомби, пратени от Господ. Ти току-що стана жертва на такава, нали?

Джони установи, че за нищо на света не иска да погледне Дейвид, страхуваше се от това, което хлапакът щеше да прочете в погледа му. Затова се преструваше, че наблюдава хората около камиона.

Едва сега си даде сметка, че Стив не се беше възползвал от широкия път, за да обърне; камионът си стоеше обърнат на юг, към върха на склона. Разбира се. Стив Еймс беше хитър тексасец, навярно разбираше, че развръзката може още да не е настъпила. И беше прав. Както беше прав и Дейвид — наистина трябваше да отидат до рудника; с тази разлика, че момчето не беше толкова прав в някои други свои предположения.

„Овладей се — подкани го Тери. — Овладей се, че да издържиш погледа ми, без да трепнеш. Знаеш как, нали?“

Да, знаеше. Спомни си думите на един стар професор по литература, казани отдавна-отдавна, по времето, когато динозаврите бродеха по земята, а Ралф Хоук беше треньор на янките от Ню Йорк. „Лъжата е художествена измислица — беше казало старото влечуго с престорена, цинична усмивка — художествената измислица е в основата на изкуството, значи цялото изкуство е само една лъжа.“

„А сега, дами и господа, нека всички видим как ще упражня силата на изкуството върху този нищо неподозиращ млад пророк.“

Маринвил се обърна към Дейвид и отвърна на загрижения му поглед с небрежна, леко подигравателна усмивка.

— Никакви бомби, никакъв Господ. Съжалявам, Дейвид, но трябва да те разочаровам.

— Тогава какво се случи?

— Малък пристъп. Изведнъж пред очите ми всичко се възстанови и получих пристъп. Като млад ми се случваше веднъж на всеки три месеца. Вземах редовно лекарства и се отървах. Като започнах да пия на четиридесет — така де, на трийсет и пет, пък и не зависи само от пиенето — пристъпите се подновиха. Всъщност те са причината да се опитвам да откажа алкохола. Това, на което стана свидетел… — Джони се спря, сякаш пресмяташе, — е първият от няколко месеца насам. И не се дължи нито на алкохола, нито на кокаина. Само на големия стрес.

Подкара колата. Не искаше да поглежда повторно към Дейвид, иначе щеше да излезе, че сам не вярва на думите си. Подобни разсъждения може би бяха плод на преследващата го параноя, но Джони знаеше, че не е така. Момчето беше надарено със способността да вижда нещата около себе си… като същински старозаветен пророк, който се е родил в старозаветната пустиня.

По-добре да си гледа пътя, да пази тайните за себе си, поне на първо време.

С крайчеца на окото си виждаше, че Дейвид продължава да го наблюдава.

— Истина ли ми говориш, Джони? — попита най-накрая момчето. — Да не ме баламосваш?

— Самата истина — отговори Маринвил, без да се обръща към него. — Не те баламосвам.

Дейвид не каза нищо повече… Но продължаваше да му хвърля любопитни погледи. Джони си каза, че усеща очите му върху себе си, все едно нечии нежни, опитни пръсти се промушват през открехнатия прозорец, опитвайки се да напипат дръжката.