Оригинално заглавие
The Gernsback Continuum, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Източник
free.top.bg (през sfbg.us)

Сякаш по нечия милост, всичко случило се с мен взе да избледнява, да се превръща в далечен епизод. Дори от време на време да уловя нещо странно, то е само с периферното зрение, само като затворен в крайчеца на окото отблясък от нещо хромирано. Миналата седмица над Сан Франциско отново прелетя този целокрил лайнер, но вече съвсем прозрачен. И коли с акулски перки се появяват все по-рядко. И магистралите благоразумно избягват да разстилат пред мен по осем проблясващи платна, както ми се случи миналия месец с взетата под наем „Тойота“. И сега знам, че никое от тези неща няма да ме последва в Ню Йорк; възприятието ми се стесни до един-единствен вероятностен канал. Трябваше да се мъча доста, докато постигна това. Телевизията ми помогна много.

Предполагам, че всичко започна в Лондон, в онази псевдогръцка таверна на Батърсий Парк роуд, на обеда, който даде корпорацията на Коен. Храната там беше безвкусна и гореща, келнерът половин час не можа да намери кофичка с лед за една бутилка рецина. Коен работи за „Барис-Уотфорд“, те издават дебели, модни „актуални“ справочници: илюстрована история на неоновата реклама, на флипер-машината или пък на японските играчки от времето на окупацията. Калифорнийски момичета със загорели крака и пъргави маратонки „Day-Glo“ скачаха пред обектива ми по ескалаторите на Сейнт Джонс Ууд и по пероните на Тутинг Бек. Една измършавяла от глад нова рекламна агенция беше решила, че Тайните на Лондонския Транспорт най-добре ще вдигнат продажбите на тези маратонки с насечени найлонови подметки. Те решаваха, аз снимах. И Коен, когото бегло познавах от старите времена в Ню Йорк, ме покани на обяд ден преди да си хвана самолета от Хийтроу. Със себе си той доведе една модно облечена млада жена на име Дайалта Даунс, известна историчка на поп-арта. И сега си я спомням как върви с Коен под пулсиращия неонов надпис „ТОВА Е ПЪТЯТ КЪМ БЕЗУМИЕТО“ с грамадни санс-серифни главни букви.

Коен ни запозна и обясни, че Дайалта разработва нов проект за „Барис-Уотфорд“ — илюстрована история на онова, което тя нарече „Американски Аеродинамичен Модерн“, а Коен — „бластерна готика“. Работното им заглавие беше „Аеродинамичният Футурополис: Бъдещето, което така и не дойде“.

Британците си падат малко маниаци по най-барокоидните елементи на американската поп-култура, също както западногерманците са луди по индианци и каубои, а французите — по старите филми на Джери Луис. В Дайалта Даунс това се проявяваше като мания по един уникален по рода си американски архитектурен стил, за който повечето американци едва ли си имат понятие. В началото не разбирах за какво говори тя, но постепенно взех да загрявам. Усетих, че си спомням неделните утринни ТВ предавания от петдесетте години.

Понякога по местния канал в паузите между програмите въртяха стари изподраскани кинопрегледи. Ти седиш с филия хляб с фъстъчено масло и чаша мляко, а раздраният от статичното електричество холивудски баритон разказва какви ще бъдат Летящите Коли на Бъдещето. И на екрана трима инженери от Детройт се суетят около огромен древен „Неш“ с крила, и после го виждаш как яростно реве по някакво изоставено шосе в Мичиган. Всъщност така и не го виждаш да се откъсва от земята, но се оказва, че все пак е долетял до страната на мечтите на Дайалта Даунс… Тя описваше ту едни, ту други примери на „футуристичната архитектура на трийсетте и четирийсетте“, които срещаш на всяка крачка в американските градове, без дори да ги забележиш. Покриви на киносалони, оребрени, сякаш са излъчватели на някаква тайнствена енергия; евтини магазини с фасади от гофриран алуминий; тръбести хромирани столове, събиращи прах във фоайетата на крайпътните хотели. Във всичко това тя виждаше парчета от някакъв свят на мечтите, изоставени в безхаберното настояще; тя искаше да фотографирам такива неща за нея.

През трийсетте години дойде първото поколение американски промишлени дизайнери. Дотогава всички острилки за моливи изглеждаха именно като острилки — механизъм още от викторианско време, може би с някакъв художествен орнамент. След пришествието на дизайнерите някои острилки взеха да изглеждат, сякаш са ги сглобявали в аеродинамична тръба. В повечето случаи промените се ограничаваха до повърхността; под обтекаемия хромиран корпус се криеше все същият викториански механизъм. В което имаше някаква логика, защото най-успешните американски дизайнери бяха вербувани от редиците на бродуейските театрални декоратори. Всичко беше просто изпипан декор за игра на живот в бъдещето.

Докато пиехме кафето, Коен извади дебел плик с цяло тесте лъскави снимки. Видях крилатите статуи, охраняващи Хувър Дам — четиридесетфутови бетонни фигури, изглеждащи, сякаш се опират на някакъв въображаем ураган. Видях дузина снимки на Джонсън Уокс Билдинг по проект на Франк Лойд Райт, съпоставени с корици от старото пълп-списание „Амейзинг Сторийз“, рисувани от някой си Франк Р. Пол; служителите на „Джонсън Уокс“ изглежда е трябвало да си представят, че крачат в някоя от пълп-утопиите на Пол. Зданието на Райт изглеждаше като създадено за хора, носещи бели тоги и леки сандали. Аз се загледах в една скица на особено грандиозен витлов авиолайнер — „летящо крило“ във вид на дебел симетричен бумеранг с илюминатори на най-невероятни места. Стрелки с надписи показваха къде се намират великолепната бална зала и двата корта за скуош. Рисунката беше от 1936 година.

— Но може ли това да излети?… — погледнах Дайалта Даунс.

— О, не, невъзможно, дори с тези дванадесет витла. Но хората са го харесвали, не разбирате ли? От Ню Йорк до Лондон за два дни, първокласни ресторанти, слънчеви палуби, вечер — танци и джаз. Виждате ли, дизайнерите от онези времена са били популисти, мъчели са се да дадат на публиката каквото тя иска. А публиката е искала бъдеще.

* * *

Стоях в Бърбанк вече трети ден, мъчейки се да придам харизма на един страшно тъпо изглеждащ рокер, когато получих пратката от Коен. Не е невъзможно да се снима нещо, което не съществува, само че е дяволски трудно, и следователно е твърде ценено умение. Аз го владея нелошо, макар и да не съм корифей, само че този нещастен тип изцеди и последната капка правдоподобие от моя „Никон“. От това ме хвана депресия, понеже обичам да си върша работата добре, но все пак не тотална депресия, защото вече си бях получил хонорара, и реших да се разведря с възвишено-артистичната поръчка на „Барис-Уотфорд“. Коен ми беше изпратил книги за дизайна от тридесетте години, още една пачка снимки на аеродинамични здания и списък от 50-те най-любими на Дайалта Даунс образци на този стил в Калифорния.

Архитектурната фотография понякога иска голямо чакане: сградата се превръща в нещо като слънчев часовник, докато ти чакаш сянката да отпълзи и да открие детайла, който ти трябва, или пък да се разкрие някаква хармония на структурата. В часовете на принудено безделие опитвах да се вживея в Америка на Дайалта Даунс. В няколко снимки на фабрики изненадващо открих някакво зловещо тоталитарно достойнство — също като при стадионите, строени от Алберт Шпеер за Хитлер. Но останалото ми убягваше; ефимерната материя, изригнала от колективното подсъзнание на Америка от 30-те, бе успяла да оцелее само в разни западнали райони с прашни хотели, евтини разпродажби на дюшеци и дребни търговци на стари коли. Колко път само трябваше да бия за една бензиностанция.

В разцвета на ерата Даунс поръчката за дизайн на калифорнийските бензиностанции явно е била дадена на Минг Безжалостния. Предпочитащ архитектурата на родната си планета Монго, Минг кръстосал цялото крайбрежие, издигайки бластероподобни съоръжения с бяла гипсова мазилка. Всички те се отличаваха с нелепи централни кули, обградени със странни радиаторни ръбове — това очевидно беше запазен знак на този стил. Изглеждаше, че само някой да намери копчето, от което се включват — и те ще изстрелят мощни потоци от суров технически ентусиазъм. Успях да снимам една такава бензиностанция в Сан Хосе само час преди да дойдат булдозерите и да сринат структурната истина от мазилка, летви и евтин бетон.

„Мисли за това — беше казала Дайалта Даунс — като за един вид алтернативна Америка, като за 80-те години, които никога не са се случили. Архитектура на несбъднатите мечти.“

И с тази мисъл в главата, докато обикалях с червената си „Тойота“ точките от нейния социоархитектурен списък, постепенно се настройвах към нейния образ на сенчестата Америка-която-не-се-е-сбъднала, със заводи на „Кока-кола“, напомнящи изхвърлени на брега подводници, и киносалони като храмове на някоя странна секта, боготворяща сините огледала и геометрията. И докато обикалях тези тайнствени руини, открих, че се чудя какво биха си мислили обитателите на това изгубено бъдеще за света, в който живеех. Тридесетте години бленуваха за бял мрамор и обтекаем хром, безсмъртен кристал и полиран бронз, но ракетите от кориците на списанията на Гернсбек една нощ с вой се изсипаха върху Лондон. След войната всеки имаше кола, макар без крила, появиха се и обещаните магистрали, а изгорелите газове затъмниха небето, разядоха мрамора и надупчиха чудния кристал…

И един ден, в покрайнините на Болинас, когато се канех да снимам един особено разточителен екземпляр от войнствената архитектура на Минг, аз разкъсах някаква тънка мембрана, мембрана на вероятността… Леко и плавно престъпих Границата…

…и като вдигнах очи, видях дванайсетмоторното целокрило чудо, напомнящо надут бумеранг, да се носи на изток със слонска грация, толкова ниско, че дори можех да преброя нитовете в сребристата му кожа, а може би дори да чуя ехото на джаза.

* * *

С тази вест отидох при Кин. Мърв Кин беше журналист на свободна практика, със солиден опит в тексаските птеродактили, контактите с НЛО, лохнеските чудовища и възможно най-конспирологичните теории, загнездили се в глухите ъгълчета на американското масово съзнание.

— Не е зле — каза Кин, докато бършеше жълтите стъкла на „Полароида“ с края на бялата си хавайска риза. — Но не е ментално. Няма тръпка.

— Но аз го видях, Мървин.

Ние седяхме до басейна под прекрасното аризонско слънце. Той чакаше в Тъксън някаква група пенсионирани чиновници от Лас Вегас; техният лидер, или по-точно лидерка, получаваше послания от Космоса чрез микровълновата си печка. Аз бях карал цяла нощ и това почваше да ми се отразява.

— Да, разбира се, видял си го. Нали си чел моите неща, не загря ли универсалното решение на въпроса за НЛО? Просто е, дърводелски просто: хората… — той си намести внимателно очилата на дългия ястребов нос и се втренчи в мен с поглед на василиск. — Хората виждат какво ли не. Нищо че не съществува, но те го виждат. Защото го искат, вероятно. Чел си Юнг, трябва да знаеш отговора… В твоя случай е съвсем очевидно: сам призна, че си мислил за оная изкопаема архитектура и че са ти дошли някакви фантазии… Виж, нали едно време си пробвал доза? Колко от нас са изкарали 60-те години в Калифорния без нито една халюцинация? Всичките онези нощи, когато откриваш, че цяла армия художници на Дисней са втъкали в плата на джинсите ти анимирани холограми на египетски йероглифи. Или пък когато…

— Но този път не беше така!

— Естествено. Това е било „в обстановка на чиста реалност“, нали? Уж всичко е нормално, а после изведнъж се появява чудовище, мандала, неонова пура. А в твоя случай — гигантският самолет на Том Суифт. Това се случва с кого ли не. Ти дори не си се побъркал, сам го знаеш.

Той измъкна кутия бира от преносимия хладилник до шезлонга си.

— Миналата седмица бях във Вирджиния. Окръг Грейсън. Интервюирах там едно шестнайсетгодишно момиче, което е било нападнато от мечоглав.

— От какво?

— Мечоглав. Отрязана глава на мечка. Този мечоглав, разбираш ли, се мотаел около летящата си чиния, а пък тя приличала на тас от колелото на стария кадилак на братовчеда Уейн. Имал червени, пламтящи очи като огънчета на пури и телескопични хромирани антени, стърчащи зад ушите. — Кин се задави с бирата.

— И това я е нападнало? Как?

— Едва ли трябва да ти го разказвам, ти си впечатлителен. Той бил студен — Кин мина на ужасния си южняшки акцент — и метален. Издавал електронни звуци. Ето, приятелю, това е вече нещо реално, това е пряк плод на масовото подсъзнание. Това момиче е вещица. Тя щеше да вижда дявола, ако не беше гледала толкова пъти „Бионичния човек“ и всичките Стар Треци. Тя е в основния поток. И знае какво се случва с нея. Аз изкопчих десет минути, преди да дойдат сериозните уфолози с идиотския си детектор на лъжата.

Изглежда съм имал много разстроен вид, защото той внимателно остави бирата си до хладилника и се изправи в шезлонга.

— Ако искаш по-тежко обяснение, ще ти кажа, че си видял семиотичен призрак. Всички контактьорски истории например са в рамките на научно-фантастичната образност, която се е просмукала в цялата ни култура. Готов съм да повярвам в пришълци, но не и в такива, които изглеждат като извадени от комиксите от 50-те години. Това са семиотични фантоми, парчета от дълбинните културни образи, които са се разцепили и живеят собствен живот, като въздушните кораби на Жул Верн, редовно виждани от старите канзаски фермери. Ти виждаш друг вид призрак, това е всичко. Този самолет някога също е бил част от масовото подсъзнание. Ти някак си го уловил. Но важното е да не се безпокоиш за това.

Само че аз се безпокоях.

Кин среса рядката си коса и отиде да изслуша последните съобщения от Тях относно радиуса на действие на радарите, а аз спуснах завесите в стаята и легнах да се безпокоя в охладената от климатика тъмнина. Като се събудих, още се безпокоях. Кин бе оставил на вратата ми бележка, че лети с чартърен самолет на север да проверява някакъв слух за мутации на добитъка (той ги наричаше „мутаци“ — още един от журналистическите му специалитети.)

Аз хапнах, изкъпах се под душа, глътнах една ронеща се таблетка стимулатор, която вече три години се търкаляше на дъното на несесера ми, и поех обратно към Лос Анджелис.

Скоростта ограничаваше видимостта ми до тунела, осветяван от фаровете на тойотата. Тялото може да кара, казвах си аз, докато умът размишлява. Размишлява и не обръща внимание на странните фигури, които амфетаминът и умората чертаят на страничните стъкла, на цялата онази спектрално ярка растителност, която избуява по краищата на полезрението нощем по шосетата. Но разумът беше на друго мнение, и думите на Кин за онова, което преди наричах „видения“, трополяха безспир в главата ми по стегната, изкривена орбита. Семиотични призраци. Фрагменти на Масовата Мечта, частици минало, кръжащи във вихъра на настоящето… Тази обратна връзка някак се усилваше от действието на хапчето, и растителността около пътя придоби оттенъци на инфрачервена спътникова снимка, с горящи парцалчета, отвявани назад от въздушния поток зад колата.

Аз спрях. Фаровете примигаха за последно и угаснаха, половин дузина алуминиеви бирени кутии ми намигнаха за лека нощ. Зачудих се колко е часът сега в Лондон и опитах да си представя как Дайалта закусва у дома си в Хемпстед, заобиколена от обтекаеми хромирани статуетки и книги по американска култура.

Нощите в тукашната пустиня са бездънни, дори луната сякаш е по-близо. Дълго я гледах, а после реших, че Кин е прав. Главното е да не се безпокоя. Ежедневно по целия континент хора, много по-нормални, отколкото някога съм претендирал да бъда, виждат гигантски птици, снежни човеци, летящи петролни рафинерии, поддържайки с това бизнеса и платежоспособността на Кин. Защо трябва да се разстройвам от едно мимолетно зърване на поп-въображението на 30-те, случайно блуждаещо над Болинас? Реших да спя, без да се притеснявам за нищо освен гърмящи змии и стопаджии-човекоядци, сред безопасния крайпътен боклук на собствената ми вселена. Сутринта щях да отида до Ногалес и да снимам старите публични домове, нещо, което се канех да направя от години. Ефектът от хапчето вече беше свършил.

* * *

Събуди ме светлина и чак след това чух гласовете.

Светлината идваше някъде иззад гърба ми и хвърляше в колата трептящи сенки. Гласовете бяха спокойни, но неясни; съдейки по всичко, разговаряха мъж и жена.

Вратът ми се бе схванал, а в очите ми сякаш бяха сипали пясък. Кракът ми бе изтръпнал, притиснат до волана. Напипах очилата в джоба на ризата си. После се обърнах назад и видях града.

Книгите по дизайн от 30-те бяха в багажника; една от тях съдържаше скици на идеален град, с явни заемки от „Метрополис“ и „Нещата от бъдещето“, но оквадратен отвсякъде, извисяващ се през идеално изрисуваните облаци чак до доковете за цепелини и безумните неонови шпилове. Този град беше като модел за другия, който бе изникнал зад гърба ми. Шпиловете се трупаха един върху друг, като стъпала на проблясвящи зикурати се изкачваха към кулата на централния златен храм, обкръжена от радиаторни ръбове също като бензиностанциите на Монго. В най-малката от тези кули спокойно можеше да се събере Емпайър Стейт Билдинг. Между тях висяха кристални шосета, по които като гладки топчета живак пробягваха сребристи мехурчета. Гъмжеше от въздушни кораби: гигантски целокрили лайнери, малки сребристи стрели (понякога някое от живачните топчета се издигаше грациозно от небесния мост и се присъединяваше към техния танц), километрични дирижабли, жирокоптери, пърхащи като водни кончета…

Затворих здраво очи и се обърнах на седалката. Когато ги отворих отново, се насилих да погледна спидометъра, белезникавата прах върху черната пластмаса на таблото, препълнения пепелник.

— Амфетаминова психоза — казах си.

Много внимателно, без да обръщам глава, включих фаровете.

И ги видях.

И двамата бяха руси, стояха зад своята кола, която ми приличаше на алуминиево авокадо със стърчаща акулска перка и черни гладки гуми като на детска играчка. Мъжът, прегърнал с една ръка талията на жената, с другата сочеше към града. И двамата бяха облечени в бели, свободно падащи дрехи и също бели, без нито едно петънце обувки. Никой от тях явно не забелязваше светлината от фаровете ми. Мъжът говореше нещо мъдро и мъжествено, жената кимаше, и изведнъж аз се уплаших, уплаших се по съвсем различен начин. Душевното ми здраве вече не ме притесняваше, но незнайно защо бях уверен, че градът зад гърба ми е Тъксън — Тъксън на мечтите, породен от колективния копнеж на една цяла епоха. Този „Тъксън на мечтите“ беше реален, абсолютно реален. Но мъжът и жената пред мен живееха в него, и тъкмо те ме плашеха.

Това бяха децата на „осемдесетте-които-не-бяха-настъпили“ на Дайалта Даунс, наследниците на Мечтата. Те бяха бели, руси, навярно и очите им бяха сини. Американци. Дайалта казваше, че бъдещето отначало е дошло в Америка, но после я е заобиколило. Може и така да беше, но само не тук, в сърцето на Мечтата. Тук Америка не бе преставала да крачи напред, подчинявайки се на логиката на съня, не знаеща нито замърсяване на въздуха, нито енергийна криза, нито загубени задморски войни. Те бяха щастливи и крайно доволни от себе си и от своя свят. И в Мечтата този свят им принадлежеше.

Зад мен градът блестеше, прожектори кръстосваха небето. Представих си как те се разхождат по мраморните площади, порядъчни и внимателни, ясните им очи греят с ентусиазъм, отразяват блясъка на уличния неон и сребристите коли.

Ето ги, плодовете на пропагандата на „Хитлер Югенд“.

Запалих мотора и бавно подкарах напред, докато предната броня не се озова на три фута от тях. Те продължаваха да не ме виждат. Спуснах стъклото и се заслушах в думите на мъжа. Те бяха ярки и кухи като цитати от някоя брошура на Търговската палата, но аз бях уверен, че той им вярва безгранично.

— Джон — чух гласа на жената, — забравихме хранителните хапчета.

Тя извади от чантичката на колана си две ярки капсули и подаде едната на мъжа. Аз излязох на заден ход на шосето и дадох газ към Лос Анджелис, треперейки и клатейки глава.

* * *

Обадих се на Кин от една бензиностанция. Нова, в стил испански модерн. Той се бе върнал от експедицията си и изглежда не очакваше да му се обадя.

— Да-а, това е вече шантаво. Опита ли се да го снимаш? Не мисля, че снимките въобще щяха да излязат, но дори да не излязат, това добавя пикантност към историята.

„Но какво да правя аз?“

— Гледай повече телевизия, особено игри и сапунки. Отиди на порнофилм. Гледал ли си „Нацисткия любовен мотел“? Въртяха го тук по кабела. Наистина ужасен. Точно каквото ти трябва.

„За какво говори той?“

— Спри да крещиш и ме послушай. Ще ти открия една търговска тайна: истински лошите масмедии могат да изгонят от теб семантичните призраци. Щом успяват да ме отърват от човечетата с чиниите, значи ще отърват и теб от твоите футуроиди. Опитай. Какво имаш да губиш?

После той ме помоли да свършвам, защото имал ранна среща с Избраните.

— С кои?

— С пенсиите от Вегас, тия с микровълновата фурна.

Помислих дали да не поръчам разговор до Лондон за сметка на абоната, да намеря Коен в „Барис-Уотфорд“ и да му съобщя, че фотографът му заминава за неопределено време на почивка в Зоната на здрача. В края на краищата оставих кафеварката да ми свари едно убийствено черно кафе и се вмъкнах обратно в тойотата за бягство към Лос Анджелис.

Лос Анджелис се оказа лоша идея, прекарах там две седмици. Това беше столица на страната на Даунс; прекалено много от Мечтата имаше там, прекалено много парчета от нея ме дебнеха. Едва не катастрофирах на един пътен възел близо до „Дисниленд“; шосето изведнъж се разклони досущ като оригами и трябваше да криволича между цяла дузина миниплатна с фучащи хромирани капки с акулски перки. И още по-лошо, Холивуд бе пълен с хора, поразително приличащи на двойката, която срещнах в Аризона. Наех един италианец, режисьор, който в очакване на успеха свързваше двата края с проявяване на филми; той направи копия от всички негативи, които бях изснимал по задачата на Даунс. Самият аз дори не желаех да ги погледна. Леонардо впрочем едва ли се безпокоеше от това; когато свърши, аз проверих снимките само с едно прелистване, като тесте карти, запечатах ги в плик и ги пратих с авиопоща до Лондон. После взех такси до едно кино, където показваха „Нацисткия любовния мотел“, и през целия път дотам си държах очите затворени.

Коен ми прати поздравителна телеграма в Сан Франциско след една седмица. Дайалта била харесала снимките. Той се възхищаваше от начина, по който „се бях вживял в задачата“, и се надяваше да работя за него и друг път. Същия следобед мернах летящия бумеранг над Кастро Стрийт, но сега лайнерът беше някак полупрозрачен и разреден, сякаш присъстваше тук само отчасти. Аз се хвърлих към най-близката будка за вестници и накупих всичко каквото имаше за петролната криза и рисковете от ядрената енергия. Току-що бях решил да си купя самолетен билет до Ню Йорк.

— В кошмарен свят живеем, а?

Продавачът беше мършав негър с изгнили зъби и перука. Аз кимнах, докато тършувах по джобовете за дребни пари, горящ от желание по-бързо да намеря в парка свободна пейка и да се потопя в твърдите доказателства за надвисналите над света ужаси.

— Но можеше и да е по-зле, нали?

— Правилно — кимнах разсеяно, — и дори съвсем зле: можеше и да е съвършен.

Негърът втренчено ме зяпаше, докато вървях надолу по улицата с тънката пачка кондензирани катастрофи.

Край
Читателите на „Вселената на Гернсбек“ са прочели и: