Включено в книгата
Оригинално заглавие
Johnny Mnemonic, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9


Пъхнах пукалото в чантата „Адидас“ и го покрих с четири чифта чорапи за тенис. Изобщо не ми е в стила, но точно това е целта: мислят ли те за дървеняк, давай го технично, мислят ли те за техничар, давай го хамалската. Аз съм голямо техничарче, така че реших да действам колкото се може по-хамалски. Пък и по днешно време си е нужно да си парче техничар, за да можеш изобщо да претендираш за хамалщина. Трябваше да огъна и двете гилзи за рязаната 0.12 от медни отпадъци, да ги шлайфам и да ги напълня; да изровя стар микрофиш с инструкции как се правят патрони ръчно; да сглобя лостова преса, за да впресовам капсулите — доста тънка работа. Но знаех, че ще бачкат.

Срещата трябваше да е в Дрома в 23:00, но слязох три спирки по тръбата по-нататък и се върнах пеша. Брилянтна процедура.

Метнах един поглед на отражението си в хромираната колонка на едно кафе — стандартният остронос кавказоид с перчем сплъстена, тъмна коса. Момичетата от „Под ножа“ бяха спецове по Сони Мао, и ставаше все по-трудно да им попреча да добавят шикозен намек за епикантни гънки. Това надали щеше да излъже Ралфи Лицето, но можеше да ме доведе до масата му.

Дрома е единично тясно помещение, с бар покрай едната стена и масички покрай другата, тъпкано със сводници, наркопробутвачи и пълен набор спецове по сделки с всичко. На вратата тая нощ бяха Сестрите на Магнитното Куче, и не се надявах да се изнижа покрай тях ако нещо го закъсам. Дълги по два метра и тънки като хрътки. Едната черна, другата бяла, но като оставиш това настрана, толкова еднакви, колкото пластичната хирургия може да ги направи. Бяха любовници от години и представляваха лоша вест по време на тупаник. Така и не бях успял да разбера коя от тях е била по начало мъж.

Ралфи си седеше на масичката. Дължейки ми куп пари. В главата ми бяха натъпкани на принципа на идиот/спец стотици мегабайтове, информация, до която нямах съзнателен достъп. Беше я пъхнал Ралфи. Само че не си я беше прибрал. Само той можеше да измъкне данните, с измислена от самия него кодова фраза. И иначе не съм евтин, но неустойките ми за закъснение са астрономически. А Ралфи беше просрочил здравата.

След това чух, че Ралфи Лицето смятал да плати за главата ми. Така че си уредих среща с него в Дрома, само дето я уредих като Едуард Бакс, контрабандист, пристигащ право от Рио и Пекин.

Дрома миришеше на бизнес, едно такова металическо прозвъняване на нервозно напрежение. Буцести типове тук-там из тълпата въртяха зъркели наляво-надясно и се пробваха в тънки, студени усмивки. Някои от тях бяха така затрупани под присадените мускули, че силуетите им не приличаха особено на човешки.

Пардон. Пардон, приятелчета. Минава просто Еди Бакс, Бързия Еди Вносителя, с професионално незабележимата си спортна чанта, и, ако обичате, не обръщайте внимание на ципа, поотворен точно колкото за дясната му ръка.

Ралфи не беше сам. Осемдесет кила розово калифорнийско месо за клане се въртяха напрегнато на съседния стол, отгоре додолу само бойни изкуства.

Еди Бакс Бързия кацна на стола срещу тях преди ръцете на горилата да мръднат от масата.

— Черен пояс ли си? — запитах го бодро. Той кимна. Очите му се местеха като автоматичен скенер от моите към ръцете ми и обратно.

— И аз. Нося си го в чантата. — Пъхнах ръка през ципа и свалих предпазителя. Щрак. — Рязана двуцевка със съединени спусъци.

— Патлак — каза Ралфи, опирайки месестата си длан задържащо на изпънатата синя найлонова фланелка на гарда. — Джони има старо огнестрелно оръжие в чантата си. — Играта на Едуард Бакс свърши.

Предполагах, че винаги е бил Ралфи Това или Онова, но придобиването на това си презиме го дължеше на единствената си суета. Сглобен приблизително като презряла круша, той беше носил в течение на двадесет години лицето на Кристиан Белия — Кристиан Белия от състава „Арийско реге“, Сони Мао на своето поколение, и най-великият идол на расовия рок. Спец съм по подробностите.

Кристиан Белия: класическото лице на поп-звезда с великолепно очертани мускули и изваяни скули. Ангелско при едно осветление, мъжествено изрязано при друго. Но иззад това лице гледаха очите на Ралфи, и те бяха малки, студени и черни.

— Ако обичаш, — каза той, — дай да изясним това като делови хора. — Гласът му беше пълен с ужасно прилепчива искреност, и ъгълчетата на красивата му уста на Кристиан Белия бяха винаги влажни. — Луис — кимване по посока на потенциалния бифтек — е буца мускули. — Луис сякаш не чу това. Изглеждаше като моделиран от уплътнител. — Ти не си буца мускули, Джони.

— Определено съм, Ралфи. Готина бучка мускулчета, пълна с импланти, където да си държиш мръсното пране, докато купуваш някой, дето да й тегли спусъка. Откъм моя край на макарона изглежда като да ти предстои да дадеш някое и друго обяснение.

— Проблемът е с тая последна пратка, Джони. — Той въздъхна дълбоко. — Явявайки се брокер…

— Пробутвач на крадено — поправих го.

— Явявайки се брокер, обикновено много внимавам откъде идват нещата.

— Купуваш само от тези, които крадат най-доброто. Чактис.

Той въздъхна отново.

— Опитвам се да не купувам от глупаци — каза уморено. — Боя се обаче, че този път съм го направил.

Третата въздишка беше знакът за Луис да включи невралния дизруптор, който бяха закрепили под моята страна на масата.

Напрегнах всичко, на което бях способен, в усилие да свия показалеца на дясната си ръка, но като че ли вече нямах връзка с него. Усещах метала на пушката и уплътнителната лента, която бях обвил около скъсения приклад, но ръцете ми бяха като студен восък, далечни и инертни. Надявах се Луис да е наистина просто буца мускули, достатъчно тъпа, за да дръпне чантата и да притисне вцепенения ми показалец към спусъка, само че не беше.

— Бяхме много загрижени за теб, Джони. Много загрижени. Виждаш ли, това, дето го пазиш, е собственост на Якудза. От тях го откраднал някакъв глупак, Джони. Мъртъв глупак.

Луис се изкиска.

Тогава загрях каква е работата, и усещането беше определено кофти. Като цапване с торба мокър пясък по главата. Убиването не беше в стила на Ралфи. Дори и Луис не беше в стила на Ралфи. Само че се беше оказал между Синовете на Неоновата Хризантема и нещо, което им принадлежеше — или по-скоро нещо тяхно, което принадлежеше на някой друг. Разбира се, Ралфи можеше да използува кодовата фраза, да ме бухне в състояние на безмозъчен запаметител, и щях да изплюя ценната им програма, без да си спомням после дори един тон. За покривач на крадено като Ралфи това обикновено щеше да е напълно достатъчно. Но не и за Якудза. Те знаеха за сквидовете, например, и нямаше да им се иска да треперят да не би някой да разчете бледите, но постоянни следи на тяхната програма в главата ми. Не разбирам кой знае колко от сквидове, но съм чувал това-онова, и адски внимавам да не го разправя пред някой клиент. Твърде много намирисва на веществени доказателства. Те не са станали това, което са, с оставяне на доказателствата достъпни. Или живи.

Луис се хилеше. Мисля, че си представяше една точка малко зад челото ми, и преценяваше как най-лесно може да стигне до нея.

— Ей, каубои, — каза нисък женски глас, някъде изотзад дясното ми рамо, — май нещо ви е заръфала скуката.

— Смотавай парцалите, кучко — отвърна Луис. Загорялото му лице беше абсолютно неподвижно. Ралфи гледаше безизразно.

— Разкарай облаците, де. Да търсите да купите малко екстра свободна база? — Тя дръпна един стол и бързо седна, преди някой от тях да успее да й попречи. Беше на границата на фиксираното ми полезрение, слабо момиче с огледални очила и тъмна коса, подрязана като груба грива. Носеше черно кожено яке над фланелка, прорязана диагонално от черни и червени ивици. — Осем бона грам тегло.

Луис изсумтя раздразнено и се опита да я събори с шамар от стола. Само че някак си не улучи, и дланта й подскочи и като че ли го плесна по китката. Ярка кръв опръска масата. В следващия момент той стискаше китката си с побелели пръсти, и между тях капеше кръв.

Че не беше ли ръката й празна?

Май щеше да му трябва съшивачка за сухожилия. Изправи се внимателно, без да си дава труда да бутне стола назад. Столът падна, и той излезе от полезрението ми, без да каже нито дума.

— Добре ще е да иде на доктор да го види — каза тя. — Гадно порязване.

— Направо си нямаш идея в какви лайна се забърка току-що. — Гласът на Ралфи внезапно звучеше много уморено.

— Без майтап? Гатанка? Направо обожавам гатанките. Като например защо приятелчето ти тук е толкова тихо. Направо като замръзнало. Или за какво служи тая дреболия, — и тя вдигна малкото дистанционно, което беше измъкнала някакси от Луис. Ралфи направо изглеждаше като болен.

— Ти, хм, какво ще кажеш за четвърт милион да ми дадеш това и да се поразходиш? — Месестата му ръка поглади нервно бледото, слабо лице.

— Ще кажа, че търся работа — щракна тя с пръсти така, че дистанционното се завъртя и проблясна. — Бач. Твоят образ закъса с китката. Но четвърт ще свърши работа за гард.

Ралфи издиша рязко и се разсмя, оголвайки зъби не особено в стил Кристиан Белия. Тя изключи дизруптора.

— Два милиона — казах аз.

— Моят тип човек — разсмя се тя. — Какво има в чантата?

— Пукало.

— Грубо. — Това може би трябваше да е комплимент.

Ралфи си замълча.

— Викат ми Милионс. Моли Милионс. Да изчезваме ли, шефе? Хората почват да ни зяпат. — Тя се изправи. Носеше кожени панталони с цвят на засъхнала кръв.

Чак тогава видях, че огледалните очила са хирургически импланти. Стъклата излизаха направо от издадените скули, запечатвайки очите й в очниците. Видях в тях двойното отражение на новата си физиономия.

— Аз съм Джони — казах. — Мистър Лицето идва с нас.

 

 

Той чакаше отвън. Изглеждаше точно като обикновен техник турист, с пластмасови зори и обикновена хавайска фланелка с отпечатана на нея схемата на най-популярния микропроцесор на фирмата му; обикновен дребосък, който най-често си губи времето в пиене на саке в някой бар, където поднасят миниатюрни оризови топки със сос от водорасли. Приличаше на този тип, дето пеят химна на корпорацията със сълзи в очите, и които се здрависват с бармана в продължение на часове. Такива сводниците и продавачите ги оставят на мира, маркирайки ги като безнадеждно консервативни. Доволни и на малко, и внимателни с кредита, който имат.

По-късно съобразих, че сигурно са ампутирали част от левия му палец, точно зад първата става, заменили са го с изкуствен и са вградили в протезата гнездо и ос, направени от диамантените аналози на Оно-Сендай. След това внимателно са увили оста с три метра мономолекулярна нишка.

Моли беше започнала някакъв разговор със Сестрите на Магнитното Куче, давайки ми възможност да избутам Ралфи през вратата с чантата, притисната леко към основата на гръбнака му. Тя като че ли ги познаваше. Чух как черната прихва.

Хвърлих поглед нагоре, просто някакъв рефлекс, може би защото никога не можах да свикна с извисяващите се арки светлина и сенките на опорите над тях. Може би това ме спаси.

Ралфи продължи да върви, и не мисля, че искаше да избяга. Мисля, че вече се беше примирил. Вероятно вече знаеше какво ни предстои да срещнем.

Свалих поглед точно навреме, за да го видя как експлодира.

Повторението на забавен кадър показва как докато Ралфи върви напред, дребничкият техник се измъква отникъде, усмихвайки се. Просто намек за поклон, и левият му палец пада. Впечатляващ трик. Палецът виси във въздуха. Огледала? Конци? Ралфи спира с гръб към нас, под мишниците на светлия му летен костюм тъмнеят петна пот. Той знае. Трябва да е знаел. След това палецът-играчка, тежък като олово, профучава като в светкавичен трик с йо-йо, и невидимата нишка, свързваща го с ръката на убиеца, преминава странично през черепа на Ралфи, точно над веждите, извива се нагоре и се спуска, разсичайки крушообразното туловище през рамото и гръдния кош. Реже така фино, че не потича кръв, докато синапсите не сработят хаотично и първият тремор не предаде тялото на волята на гравитацията.

Ралфи се разпада на части в розов облак течности, и трите отделни парчета рухват напред на плочките на тротоара. В пълна тишина.

Вдигнах чантата, и пръстите ми се свиха. Откатът едва не счупи китката ми.

 

 

Сигурно валеше: струи вода течаха от пробит купол и плющяха по тротоара зад нас. Бяхме се свили в тясната пролука между хирургичен бутик и антикварен магазин. Тя току-що беше показала едното си огледално стъкло иззад ръба, и съобщаваше за един Фолкс пред вратата на Дрома, с червени светлини. Забърсваха Ралфи. И задаваха въпроси.

Бях само опушени бели конци. Чорапите за тенис. Чантата се беше превърнала в парцалив пластмасов маншет на ръката ми.

— Просто не разбирам как го пропуснах.

— Защото е бърз, адски бърз. — Тя обхвана с ръце колената си и се залюля напред-назад на токове. — Нервната му система е форсирана. Заводска поръчка. — Усмихна се и тихичко изхъмка от удоволствие. — Ще го засека това момче. Тази нощ. Той е най-добрият, номер едно, върхът на нещата, шедьовърът на изкуството.

— Ще засечеш първо, за двата милиона на този образ, задника ми някъде по-далеч. Твоят приятел там отвън е расъл предимно в биована в Чиба Сити. Той е убиец на Якудза.

— Чиба. Аха. Моли също била в Чиба, знайш. — Тя вдигна длани с леко разтворени пръсти — слаби, восъкоподобни, много бели на фона на лакираните бургундови нокти. От джобовете си под ноктите изскочиха десет остриета, всяко едно като тесен, двуостър скалпел от бледосиня стомана.

 

 

Никога не бях се задържал за дълго в Нощния град. Никой там не ми дължи нищо, че да го помня, и повечето от тях редовно си плащаха, за да забравят доста неща. Поколения стрелячи бяха целили неона, докато екипите по поддръжката не се бяха предали. Дори по обяд арките бяха черни като катран на фона на най-слабия проблясък.

Къде да отидеш, когато най-богатият криминален орден на света опипва за теб със спокойни, далечни пръсти? Къде да се скриеш от Якудза, толкова могъща, че притежава комуникационни спътници и поне три совалки? Якудза е истински мултинационал, както ITT и Оно-Сендай. Петдесет години преди да се родя Якудза вече е била абсорбирала Триадите, Мафията, Юнион Корс.

Моли имаше отговор: скриваш се в Ямата, в последния кръг, където всяко влияние отвън предизвиква бързи, концентрични изблици от бясна злоба. Или, още по-добре, скриваш се над Нощния град, защото Ямата е обърната, и дъното на чашата й докосва небето, небето, което Нощният град никога не вижда, потейки се под собствената си обвивка от акрилова гума, горе, където Ни-Теховете се свиват в мрака като гаргойли с увиснали от устните черноборсаджийски цигари.

Тя имаше и друг отговор.

— И ти сега си заключен яката, Джони-сан? Никакъв начин да бъде измъкната програмата без паролата? — Тя ме поведе към сенките, очакващи зад ярко осветената платформа на тръбата. Бетонните стени бяха покрити с драсканици, извили се с годините в общ йероглиф на гняв и раздразнение.

— Вашите данни се въвеждат чрез модифицирана серия от микрохирургични контрааутистични протези — подхванах стандартната си реч с приглушен търговски тон. — Паролата на клиента се пази в специален чип; освен сквидовете, за които в нашия бизнес не обичаме да говорим много, просто няма начин фразата ви да бъде научена. Не става с дрогиране, кълцане, мъчения. Просто не я зная, никога не съм я знаел.

— Сквидове? Пълзящите гадини с многото крака? — Навлязохме в изоставен уличен пазар. Някакви сенки ни наблюдаваха от другата страна на квадрат, очертан с рибешки глави и развалени плодове.

— Свръхпроводящи квантови интерферентни детектори. Използвали са ги по време на войната да откриват вражески подводници и да цицат инфо от кибернетичните им системи.

— А? Флотска работа? От войната? Сквид може ли да прочете твоя чип? — Тя спря на място, и усетих как очите й ме следят зад двойката огледала.

— Дори най-примитивните модели могат да измерят магнитно поле с интензитет една милиардна от геомагнитното. Все едно да отделиш един шепот в крещящ стадион.

— Ченгетата вече го правят, с параболични микрофони и лазери.

— Но данните още са сигурни. — Професионална гордост. — Никое правителство няма да разреши на ченгетата си да имат сквидове, дори на баровците от тайните служби. Прекалено много шансове за междуслужбени майтапи; голяма вероятност да те уотъргейтват.

— Флотска работа — повтори тя, и усмивката й проблясна в сянката. — Имам там долу приятел, който е бил във флота, казва се Джонс. Май ще е добре да се запознаеш с него. Само че е боклучарче, та трябва да му вземем нещичко.

— Боклучарче?

— Делфин.

 

 

Той беше повече от делфин, но от гледната точка на друг делфин може да беше и по-малко. Наблюдавах го как се върти бавно в галванизирания си резервоар. Водата се плискаше над ръба, мокрейки обувките ми. Беше наследство от последната война. Киборг.

Той се показа над водата, демонстрирайки бронираните плочи по страните си, нещо като визуален каламбур. Грацията му почти беше изгубена под съчленената тромава и праисторическа броня. Двете издутини отстрани на черепа бяха направени, за да подслонят сензорните блокове. По видимите части на сиво-бялата му кожа блестяха сребристи белези.

Моли подсвирна. Джонс замахна с опашка, и още вода се плисна над ръба на резервоара.

— Какво е това място? — Огледах смътните форми в мрака, ръждясали вериги и неща, покрити с брезент. Над резервоара висеше груба дървена конструкция, накачена с кръстосващи се редове коледни лампички.

— Паркът на Веселието. Зоологическа градина и карнавална площадка. „Поговорете с Бойния Кит!“. Такива работи. Джонс се води някакъв кит…

Джонс отново се отдръпна и ме фиксира с тъжно и древно око.

— Как говори той? — Внезапно ми се поиска да си тръгна.

— Това е номерът. Кажи „здрасти“, Джонс.

Всички лампички светнаха едновременно. Бяха червени, бели и сини.

ЧБСЧБСЧБС
ЧБСЧБСЧБС
ЧБСЧБСЧБС
ЧБСЧБСЧБС
ЧБСЧБСЧБС

— Бива го по символите, ако разбираш, но кодът му е ограничен. Във флота са го включвали към аудиовизуален дисплей. — Тя измъкна тъничък пакет от един джоб на якето си.

— Чиста гадория, Джонс. Искаш ли?

Той замръзна на място и започна да потъва. Усетих странна паника, припомняйки си, че той не е риба, и може да се удави.

— Искаме ключа към банката на Джони, Джонс. Трябва ни спешно.

Светлините премигаха и угаснаха.

— Измъкни го, Джонс!

    С
ССССССССС
    С
    С
    С

Сини лампи под форма на кръст.

Мрак.

— Чиста! Легално е. Хайде, Джонс.

БББББББББ
БББББББББ
БББББББББ
БББББББББ
БББББББББ

Белият натриев блясък обви чертите й като рязък монохром, със спускащи се от скулите сенки.

Ч   ЧЧЧЧЧ
Ч   Ч
ЧЧЧЧЧЧЧЧЧ
    Ч   Ч
ЧЧЧЧЧ   Ч

Линиите на червената свастика се кривеха, отразени в очилата й.

— Дай му го — казах. — Получихме я.

Ралфи Лицето. Без капка въображение.

Джонс надвеси наполовина бронираното си туловище над ръба на резервоара, и за момент помислих, че металът ще се огъне. Моли се протегна и го чукна със „Сирета“-та, забивайки игличката между две от плочите. Пропелантът изсвистя. По скелето експлодираха и се сгърчиха светлинни структури, след това избледняха и изгаснаха.

Оставихме го да дрейфува, обръщайки се лениво в тъмната вода. Може би сънуваше войната си в Тихия океан, кибернетичните мини, които беше обезвреждал, ровейки внимателно в електрониката им със сквида, който беше използвал, за да измъкне жалката парола на Ралфи от чипа, вграден в главата ми.

— Разбирам как са се разпръснали, след като са ги демобилизирали, оставяйки го с цялото това оборудване, но как точно кибернетизиран делфин е олепил дрогата?

— Войната — каза тя. — Всички са били така. Флотът се е погрижил. Как иначе да ги подюрнеш да работят за теб?

 

 

— Не съм убеден, че тия профили са добър бизнес — каза пиратът, опитвайки се да повдигне цената. — Целевите спецификации са за спътник, неописан в каталозите…

— Изгубиш ли ми още малко време, ще артисаш съвсем без профил — каза Моли и се наведе през пластмасовото бюро, за да го ръгне с пръст.

— Ти май искаш да си купиш микровълните другаде, а? — Зад Маовската си физиономия този беше жилав тип. Сигурно роден в Нощния град.

Дланта й се мярна пред якето му надолу, напълно отрязвайки ревера, без да раздере плата изобщо.

— Спазарихме ли се, или не?

— Спазарихме се — каза той, гледайки отрязания ревер с нещо, за което сигурно се надяваше да изглежда като учтив интерес. — Спазарихме се.

Докато проверявах двата диктофона, които бяхме купили, тя измъква парчето хартия, което бях й дал, от отворения цип на джоба на якето си. Разгъна го и го прочете наум, мърдайки устни.

— Това ли е?

— Викай — казах и натиснах едновременно копчетата „ЗАПИС“ на двата апарата.

— Кристиан Белия и неговият състав „Арийско реге“ — изрецитира тя.

Бедният Ралфи, фен до последния си ден.

Преминаването към режим на идиот/спец винаги е по-малко внезапно, отколкото очаквам. Прикритието на пиратския предавател беше западаща туристическа агенция в пастелно боядисана стаичка, оборудвана с бюро, три стола и избледнял постер на швейцарска орбитална станция. Двойка механични птичета с издухани от стъкло тела и ламаринени крака се навеждаха монотонно над стиропорена чаша вода на полица до рамото на Моли. Докато фазирах към режима, движенията им се ускоряваха постепенно, докато коронките им от перца „Дневен блясък“ не се превърнаха в плътни цветни дъги. Светодиодите на пластмасовия стенен часовник, показващи секундите, се сливаха в безсмислени пулсиращи мрежи, и Моли и типът с лицето на Мао се замъглиха, само ръцете им се мярваха за миг в насекомоподобни бързи сенки на жестове. След това всичко избледня в равномерен сив статичен шум и безкрайна тонална поема на изкуствен език.

Седях и пях крадената програма на мъртвия Ралфи в течение на три часа.

 

 

Алеята е дълга четиридесет километра от край до край, парцалива черга от Фулърови куполи, покриваща това, което някога е било междуградска магистрала. Ако изключат арките посред бял ден, някакво сиво подобие на слънчева светлина прониква през слоевете от акрил, изглед като от затворническите скици на Джовани Пиранези. Най-южните три километра покриват Нощния град. Нощният град не плаща нито такси, нито услуги. Неоновите арки са мъртви, и опорите са опушени до черно от десетилетията готвене на огън. В почти пълния мрак на Нощния град по обяд, кой забелязва няколко луди деца, изгубени между всичко друго?

Катерихме се два часа нагоре по бетонни стълбища и стоманени стълби с перфорирани стъпенки, покрай изоставени рафтове и покрити с прах инструменти. Тръгнахме от нещо като зарязана ремонтна работилница, пълна със складирани триъгълни покривни сегменти. Всичко беше покрито с един и същ монотонен слой от изписани със спрей графити: имена на банди, инициали, дати, някои от тях от началото на века. Графитите ни следваха нагоре, постепенно изтънявайки, докато едно име се повтаряше постоянно, НИ ТЕХ, изписано с мазни черни главни букви.

— Кой е Ни Тех?

— Не сме ние, шефе. — Тя се покатери по тресяща се алуминиева стълбичка и изчезна през дупка в плоскост от проядена пластмаса. — Ниска техника, ниска технология. — Пластмасата приглушаваше гласа й. Последвах я, щадейки болящата ме китка. — Ни Теховете, те биха писали твоя трик с пукалото за префърцунен.

След още час се проврях през дупка в скърцащ лист шперплат върху него, и видях първия си Ни Тех.

— Всичко точно — каза Моли, и ръката й ме тупна по рамото. — Това е просто Песът. Здрасти, Пес.

Той я изгледа в светлината на ръчното й фенерче с единственото си око и бавно извади дълъг и дебел сивкав език, облизвайки огромните си кучешки зъби. Чудя се как ли прокарват трансплантите на зъбни зачатъци от добермани по параграфа „ниска технология“. Имуносупресорите не растат точно по дърветата.

— Мол. — Присадените зъби затрудняваха говора му. Ивица слюнка висеше от изкривената му долна устна. — Чух да идеш. От маса време. — Сигурно беше на около петнадесет, но зъбите и ярката мозайка от белези в комбинация със зеещата очница го превръщаха в маска на всичко животинско. За да се създаде такова лице бяха нужни време и една особена изобретателност, и поведението му говореше, че му харесва да живее зад него. Носеше разпадащи се дънки, черни от мръсотия и блестящи от мазнина. Тялото му беше голо, краката — боси. Направи нещо с устата си, което наподобяваше ухилване.

— Вървят по тебе.

Някъде далече, долу в Нощния град, продавач на вода рекламираше стоката си.

— Струните дрънкат ли, Пес? — Тя завъртя светлината настрани, и видях тънките корди, вързани към ръчни болтове, които отиваха към ръба и изчезваха.

— Затрий шибаната светлина!

Тя изключи спота.

— Как така тоя дето върви по тебе няма светлина?

— Няма нужда от нея. Той е лоша вест, Пес. Опитат ли се стражите ви да го изритат, ще си ги отнесете на не много големи части.

— Той приятел на приятел ли, Мол? — Май му беше неприятно. Чук как стъпалата му се местят по износения шперплат.

— Не. Но е мой. А този тук — тупна ме по рамото — е приятел. Ясно?

— Ахъ — каза той без особен ентусиазъм и зашляпа към ръба на платформата, където бяха болтовете. Започна да дрънка някакво съобщение по опънатите корди.

Нощният град се простираше под нас като селце-играчка за плъхове: през дребничките прозорци проникваше светлина от свещи, само няколко ярки, светли квадрата искряха осветени от полюлеи на батерии и карбидни лампи. Представих си как старците играят безкрайните си игри на домино, свити под топлите, мазни капки вода, падаща от мокрото пране, окачено на жици, опънати между шперплатовите навеси. След това се опитах да си го представя как онзи търпеливо се катери нагоре през мрака със зорите си и грозната си туристическа фланелка, кротък и без да бърза. Как ли ни проследяваше?

— Добре — каза Моли. — Надушва ни.

 

 

— Пушиш? — Песът измъкна смачкан пакет от джоба си и изрови от него сплескана цигара. Взрях се в надписа й, докато той ми я запали с кибритена клечка. Йехеюан филтър, Пекинска цигарена фабрика. Разбрах, че Ни Теховете са черноборсаджии. Песът и Моли продължаваха с пазарлъка си, който като че ли се въртеше около желанието на Моли да използва някакво определено място в реалните владения на Ни Теховете.

— Направила съм ви куп услуги, човече. Искам този под. Искам и музиката.

— Ти не си Ни Тех…

Това трябва да беше продължило в течение на поне един усукан километър, докато Песът ни водеше по тресящи се мостчета и нагоре по въжени стълби. Ни Теховете лепват паяжините и местата си за събиране към структурите на града с масивни парчета епоксид и спят над бездната в платнени хамаци. Държавата им е толкова тъничка, че на места се състои само от стъпенки за ръцете и краката, прикрепени към куполните опори.

Убиващият под, така го нарече тя. Катерех се след нея, новите ми обувки на Еди Бакс се подхлъзваха по износения метал и влажния шперплат, и се чудех как ли може той да бъде по-убийствен, отколкото останалата част от територията им. В същото време усещах, че протестите на Песа са ритуални, и че тя вече очаква да получи поисканото, каквото и да беше то.

Някъде под нас Джонс трябваше да циркулира из резервоара си, усещайки първите гърчове на абстиненцията от боклука. Полицията ще доскучава на редовните посетители на Дрома с въпроси относно Ралфи. Какво е правил? С кого е бил, преди да излезе? И Якудза щеше да спуска призрачното си туловище над банките за данни на града, търсейки бледите ми образи, отразени в номерните сметки, транзакциите на службите за сигурност, сметките за услуги. Ние сме информационна икономика, учат ви на това в училище. Това, на което не ви учат е, че е невъзможно да се движиш, да живееш, да работиш на каквото и да е ниво без да оставяш следи, битове, изглеждащи без значение фрагменти персонална информация. Фрагменти, които могат да бъдат събрани, увеличени…

Но пиратът вече трябваше да е изстрелял нашето съобщение по линия за анонимни предавания към комспътника на Якудза. Простичко съобщение: Приберете си кучетата, или публикуваме програмата ви.

Програмата. Нямах представа какво съдържа. И сега нямам. Просто пях една песен, с нулево разбиране. Сигурно беше данни от научни изследвания, както Якудза си падаше по напредналите форми на индустриален шпионаж. Благовъзпитан бизнес — крадат от Оно-Сендай между другото, и дипломатично крият данните им срещу откуп, заплашвайки да притъпят върха на проучванията на конгломерата чрез публично оповестяване на продукта.

Защо тогава всеки да не може да играе? Ще бъдат ли те по-щастливи, ако имат какво да продадат обратно на Оно-Сендай, отколкото с един мъртъв Джони от улица „Памет“?

Тяхната програма вече пътуваше към адрес в Сидни, към място, което пазеше писма за клиенти и не задаваше въпроси, след като платиш дребна сума. Четвърта категория писмо. Бях изтрил повечето от другото копие и бях записал нашето съобщение в получилата се дупка, оставяйки от програмата само колкото да докаже със сигурност, че е истинската.

Китката ме болеше. Исках да спра, да легна и да заспя. Знаех, че скоро ще се изпусна и ще падна, знаех, че острите черни обувки, които купих за вечерта си като Еди Бакс, щяха да се плъзнат и да ме отнесат долу в Нощния град. Но той се надигаше в ума ми като евтина религиозна холограма, блестейки, и увеличеният чип на хавайската му фланелка се гърчеше като възстановителна снимка на покрито с купол градско ядро.

Така че вървях след Песа и Моли през рая на Ни Теховете, сглобен временно и нетрайно от отпадъци, които дори Нощният град не желаеше.

Убиващият под беше осем метра в диаметър. Някакъв гигант беше прокарал стоманен кабел напред и назад през бунище, и го беше стегнал здраво. Той скърцаше, когато се движеше, и се движеше непрекъснато, тресейки и люлеейки се, докато събиращите се Ни Техове се нареждаха по шперплатовите плоскости, които го обграждаха. Шперплатът беше посребрен от времето, полиран от дългата употреба и дълбоко набразден от инициали, заплахи и страстни декларации. Всичко това висеше на няколко други кабела, които се губеха в мрака зад яркия бял блясък на двата древни прожектора, окачени над Пода.

Момиче със зъби като Песа се стовари върху Пода на четири крака. Гърдите й бяха татуирани с индигови спирали. След това се метна през Пода, смеейки се, прегръщайки се с момче, което пиеше тъмна течност от литрово стъкло.

Стилът на Ни Теховете май включваше белези и татуировки. И зъби. Електричеството, което крадяха, за да осветяват Убиващия под, като че ли беше изключение от цялостната им естетика, направено в името на… ритуал, спорт, изкуство? Не знаех, но виждах, че Подът е нещо специално. Имаше вид на сглобяван с течение на поколения.

Държах безполезното оръжие под якето си. Твърдостта и тежестта му успокояваха, дори при положение че нямах повече патрони. И чак тогава разбрах, че изобщо нямам представа какво точно става, или какво би трябвало да става. Такава беше природата на моята игра, защото бях прекарал повечето от живота си като сляп приемник, който да бъде пълнен с познанията на други хора, и след това източван, плюейки синтетични езици, които никога не съм разбирал. Страхотно технично момче. Няма що.

Чак тогава забелязах колко тихи бяха станали Ни Теховете.

Той беше там, на границата на светлината, вървейки към Убиващия под през галерията от тихи Ни Техове със спокойствието на турист. И когато нашите очи се срещнаха в мълчаливо разбиране, у мен прещракна някакъв спомен, за Париж, и дългите електрически мерцедеси, плъзгащи се през дъжда към Нотр Дам; подвижни парници, японски лица зад стъклата, и стотици „Никон“ се надигат в сляп фототропизъм, като цветя от стомана и кристал. Зад неговите очи, когато те ме намериха, се въртяха същите рамки.

Огледах се за Моли Милионс, но тя беше изчезнала.

Ни Теховете се разделиха, за да го пуснат през плоскостите. Той се поклони, усмихна се, измъкна се плавно от сандалите си, оставяйки ги перфектно подредени един до друг, и слезе на Убиващия под. Идваше за мен през мърдащата купчина отпадъци, така лесно, както турист шляпа през купчина синтетика в някой безличен хотел.

Моли тупна на Пода, отскочи.

Подът изрева.

Звукът му беше усилен многократно, приет по жици, омотани около четирите дебели пружинни струни, прикрепени към ъглите, и контактни микрофони, залепени към разни ръждясали машинни части. Ни Теховете имаха някъде усилвател и синтезатор, и чак сега различих очертанията на говорителите над нас, над жестоките бели светлини.

Започна електронно биене на барабан, като усилен звук от сърце, монотонно като метроном.

Тя беше махнала коженото яке и ботушите си. Фланелката й беше без ръкави, и бледите следи от операциите в Чиба обвиваха тъничките й ръце. Кожените й джинси блестяха под прожекторите. Започна да танцува.

Сви колена, белите й стъпала забарабаниха по сплескан резервоар за газ, и Убиващият под се залюля в отговор. Издаваше звук, като че ли светът свършва, като че ли жиците, които държат небето, се късат и се навиват на спирали по него.

Той се люлееше с Пода в течение на няколко удара на сърцето, след което тръгна, преценявайки вълнуването отлично, като човек, който стъпва от един плосък камък на друг в декоративна градина.

Откачи върха на палеца си с грацията на човек, свикнал да се държи в общество, и го запрати към нея. Под светлината на прожекторите влакното се виждаше като пречупваща дъгоцветна нишка. Тя се преметна и претъркули, изправяйки се обратно след като нишката профуча над нея, и стоманените остриета щракнаха на светлината в нещо като жест на автоматичен опит за защита.

Биенето на тъпана се ускори, и тя се залюля с него. Черната й коса беснееше около празните сребристи стъкла, устата й беше свита, и устните напрегнати от концентрация. Убиващият под гърмеше и бучеше, и Ни Теховете крещяха от удоволствие.

Той прибра нишката до един метър широк кръг от призрачен полихром и го завъртя пред себе си. Ръката без пръста стоеше на нивото на гръдната му кост. Щит.

И Моли като че ли отпусна нещо, нещо вътре в нея, и това беше истинското начало на танца й на бясно куче. Тя подскачаше, извиваше се, финтираше странично, приземявайки се с два крака на двигателен блок от някаква сплав, завързан направо за една от намотките на струните. Затиснах с ръце ушите си и коленичих, виеше ми се свят от звука, мислех, че Подът и площадките наоколо летят надолу, надолу към Нощния град, и виждах как пробиваме навесите, разкъсваме мокрото пране и се пръсваме на плочките като развалени плодове. Но кабелите държаха, и Подът се надигаше и спускаше като полудяло море от метал. И Моли танцуваше на него.

И накрая, точно преди той да направи последния си замах с влакното, видях нещо на лицето му, изражение, на което като че ли не му се полагаше да бъде там. То не беше страх, нито пък беше гняв. Мисля, че беше неприемане, пълно неразбиране, смесено с чисто естетично отвращение към това, което той виждаше, чуваше… към това, което ставаше с него. Той прибра въртящото се влакно, и призрачният диск се сви до размера на чиния за маса, след това замахна с ръка над главата си и я спусна, и върхът на палеца се изви към Моли като живо същество.

Подът я понесе надолу, и молекулата профуча точно над главата й; след това се изви във вълна, вдигайки него на пътя на изпънатата молекула. Тя трябваше да премине безвредно над главата му и да се прибере в твърдото си като диамант гнездо. Сега отсече ръката му точно над китката. В Пода точно пред него имаше дупка, и той прелетя през нея като гмурец, със странна умишлена грация, един победен камикадзе по пътя си надолу към Нощния град. Мисля, че се хвърли отчасти за да си спечели няколко секунди от благородството на тишината. Тя го беше убила с културния шок.

Ни Теховете зареваха, но някой изключи усилвателя, и Моли затича по Убиващия под в тишина, отпускайки се, с бяло и празно лице, докато звукът не замря и не остана само слабо пропукване на мачкан метал и триене на ръжда в ръжда.

Претърсихме пода за отсечената ръка, но не можахме да я намерим. Всичко, което открихме, беше грациозна крива върху парче ръждясала стомана, което молекулата беше разрязала. Повърхността й блестеше като новичък хром.

 

 

Никога не разбрахме дали Якудза прие предложението ни, и дори дали получи съобщението ни. Доколкото зная, програмата им все още чака Еди Бакс на полицата в задната стая на магазин за играчки на третото ниво на Сидни Централ-5. Вероятно са продали оригинала обратно на Оно-Сендай преди месеци. Но може би са приели и радиосъобщението на пирата, защото още никой не е дошъл за мен, вече почти година. Ако дойдат, ще трябва дълго да се катерят през мрака, през пазачите на Песа, а аз вече не приличам особено на Еди Бакс. Оставих Моли да се погрижи за това, с локален анестетик. И новите ми зъби вече почти са пораснали.

Реших да си стоя тук горе. Когато гледах през Убиващия под, преди той да дойде, разбрах колко празен съм бил. И знаех, че ми е писнало да бъда кошче за боклук. Така че сега се спускам и посещавам Джонс почти всяка нощ.

Сега сме партньори, Джонс и аз, и Моли Милионс също. Джонс още си е в Парка на Веселието, но има по-голям резервоар, и му карат веднъж седмично прясна морска вода. Има си и боклука си, когато му потрябва. Все още разговаря с хлапетата с рамката си от светлини, но на мен ми говори с нов дисплеен блок, който съм му наел по график, по-добър от оня, дето го е използвал във флота.

И всички ние правим добри пари, по-добри, отколкото аз правех преди, защото сквидът на Джонс може да разчете следите на всичко, което някой някога е пазел в мен, и той ми го показва на дисплейния блок на езици, които мога да разбера. Така че научаваме доста за бившите ни клиенти. И един ден ще накарам някой хирург да изреже всичкия силикон от амигдалите ми, и ще си живея само с моите си спомени и с ничии други, както правят другите хора. Но ще изчакам малко.

Междувременно тук е екстра, горе в мрака, пушейки китайски цигари с филтър и слушайки как кондензацията капе от опорите. Наистина тихо — освен ако двойка Ни Техове не решат да танцуват на Убиващия под.

А също е и полезно за образованието. С Джонс, който ми помага да разбирам нещата, скоро ще стана най-техничното момче в града.

Край
Читателите на „Мнемоничният Джони“ са прочели и: