Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Трета глава

Аз се опитах да реша въпроса, как трябва да започна разказа си, по два начина. Първо, като се почесах по главата, което не ме доведе доникъде. Второ, като се посъветвах с дъщеря си Пенелопа, която ми даде една съвсем нова идея.

Пенелопа смята, че аз трябва да започна от деня, когато получихме известие, че мистър Франклин Блейк ще ни дойде на гости. Щом като вие веднъж мислено се спрете на каквато и да било дата, просто е удивително как вашата памет започва да подбира всички необходими обстоятелства! Едничкото затруднение се състои в това, да си припомните датите. Но Пенелопа предложи да стори това за мен, като прегледа личния си дневник, който я бях научил да води в училище и който тя продължава да води до ден днешен. В отговор на моята молба тя да напише разказа вместо мен, като използува дневника си, Пенелопа цялата се изчерви и възрази със свиреп поглед, че дневникът бил предназначен само за нея лично и че никое живо същество на света не ще узнае какво е написано там. Когато я попитах какво значи това, Пенелопа отвърна:

— Не е твоя работа!

А пък аз ви казвам, че там има и някакви любовни работици.

Като започвам по плана, предложен от Пенелопа, позволете ми да спомена, че в сряда сутринта, на 24 май 1848 година, аз бях извикан бързо в кабинета на лейди Вериндър.

— Габриел — рече моята господарка, — ето ви една новина, която навярно ще ви изненада. Франклин Блейк се е завърнал от чужбина. Сега е при баща си в Лондон. Утре ще ни дойде на гости за един месец и ще отпразнува с нас рождения ден на Рейчъл.

Ако в ръката ми имаше шапка, само голямото уважение към моята господарка би ми попречило да я хвърля нагоре към тавана. Не бях виждал мистър Франклин от времето, когато той още като момче живееше при нас, в този дом. Той беше във всяко отношение (доколкото си спомням) най-милото, най-доброто момче, което някога е шибало пумпали и чупило прозорци. Мис Рейчъл, която присъствуваше на този разговор, забеляза, че тя го помни само като най-свирепия тиранин и мъчител на кукли и най-безмилостния, колар, който някога е гонел момиченцата до изнемогване със своите жилави въженца.

— Щом си спомня за мистър Франклин Блейк — завърши речта си мис Рейчъл, — мене ме обхваща негодувание и аз започвам да изпитвам някаква умора.

След всичко това вие, естествено, ще попитате защо през всичките тия години от малко дете до възрастен мъж — той бе живял далеч от родината си. И аз отговарям: защото неговият баща имаше нещастието да бъде най-близкият наследник на една херцогска титла, а не можеше юридически да докаже това…

Накратко казано, ето какво се бе случило:

Най-голямата сестра на моята господарка се омъжи за известния мистър Блейк, еднакво прочут както с огромните си богатства, така и със съдебните процеси, които водеше срещу някакъв си херцог. Колко години досаждаше той на съдилищата в своята родина, настоявайки херцогът да бъде изгонен от имението и той да наследи неговата титла; на колко адвокати препълни кесиите със злато; колко други съвсем невинни хорица накара да се поспречкат помежду си по въпроса: дали той е прав, или не — за всичко това аз едва ли бих имал сили да разкажа. Жена му почина, починаха също и две от трите му деца, преди още съдът да реши дали да му хлопне вратата пред носа и да не взима повече неговите пари. Когато всичко се свърши и херцогът остана на мястото си, мистър Блейк реши, че единственият начин да отмъсти на отечеството си за преживените неприятности беше да лиши Англия от честта да възпитава неговия син.

— Как бих могъл да се доверя на нашите родни учреждения — обясняваше той — след начина, по който нашите родни учреждения постъпиха с мен!?

Прибавете към всичко това и обстоятелството, че мистър Блейк не обичаше момчетата, включително и своя син, и вие ще се съгласите, че друг изход не можеше да има. Мистър Франклин бе откъснат от Англия и настанен в институти, на които баща му можеше да се довери, в такава прекрасна страна като Германия; а самият мистър Блейк, забележете това, спокойно си остана в Англия, за да бъде полезен на своите съотечественици в Парламента и да напише памфлет върху делото с херцога — памфлет, който си стои недовършен и до днес.

Е, слава богу, най-сетне и това е разказано. И ние с вас не ще трябва повече да се занимаваме със стария мистър Блейк. Нека го оставим при неговото херцогство и се върнем към диаманта.

А диамантът ни връща назад към младия мистър Блейк, който се оказа неволен виновник за появяването на този камък в нашия дом.

Нашето мило момченце не ни забрави, когато се намери в чужбина. От време на време мистър Франклин ни пишеше: кога на моята господарка, кога на мис Рейчъл, а понякога и на мен. Преди да замине, той зае от мен малко канап, едно джобно ножче с четири прибора, както и седем шилинга и шест пенса сухи пари, които аз вече не видях и не се надявам да видя. В писмата си до мен мистър Франклин най-често ми искаше още пари. Обаче аз научих от моята господарка как той живял в чужбина, докато възмъжал. След като изучил това, което му предлагали германските учебни заведения, той отишъл във Франция, а после в Италия; там, доколкото можах да разбера, от него направили някакъв своего рода универсален гений. Той пишел малко, рисувал малко, пеел, свирел и композирал по малко — заимствувал, както подозирам, във всичките тия случаи така, както заимствуваше и от мен. Състоянието на майка му (седемстотин фунта на година) минало в негови ръце, когато станал пълнолетен, и преминало като през решето. И колкото повече пари имал, от толкова повече се нуждаел. В джоба на мистър Франклин имало дупка, която нищо на света не можело да запълни. Неговата веселост и непринуденост му осигурявали навсякъде добър прием. Живял той ту тук, ту там и навсякъде неговият адрес (както той сам се изразяваше!) си оставал: „До поискване, Европа“. Два пъти вземал решение да се върне в Англия и ни види, и на два пъти (моля за извинение) все някаква жена го задържала. Третият му опит излязъл успешен, както вече знаете от това, което ми каза моята господарка. В четвъртък, на 25 май, ние трябваше за пръв път да видим какво бе станало от нашето мило момченце. То беше от добър произход, имаше мъжествен характер и бе вече на двадесет и пет години според нашето пресмятане. Сега вие знаете за мистър Франклин Блейк толкова, колкото знаех и аз преди деня на неговото пристигане при нас.

Този четвъртък се случи прекрасен летен ден; моята господарка и мис Рейчъл, които не очакваха мистър Франклин да пристигне преди вечеря, отидоха на обед у свои приятели — съседи.

След като те заминаха, аз отидох да видя стаята, приготвена за нашия гост, и намерих всичко в ред. После, тъй като бях не само иконом, но и бюфетчик в дома на господарката (по мое собствено желание, забележете: защото ми беше неприятно някой друг да държи ключовете от избата на покойния сър Джон), та, казвам, после аз изнесох бутилка от нашия прочут латурски кларет и я оставих да се постопли на слънце преди вечеря. Намислил и аз сам да си поседя на топлото лятно слънце — защото, ако това е хубаво за старото кларетско вино, то е хубаво и за старческите кости, аз си взех плетения стол, за да отида в задния двор; но ето че в това време до мен достигнаха тихи барабанни удари, идващи откъм терасата пред стаята на моята господарка.

Излязох на терасата и видях трима мургави индуси в бели ленени блузи и панталони; те гледаха към къщата.

Като ги огледах по-отблизо, аз забелязах, че на гърдите на индусите висяха малки барабани. Зад тях стоеше едно нежно, слабичко, русокосо англичанче, което държеше някаква торба. Помислих тия хора за странствуващи фокусници, а момчето с торбата за носач на техните инструменти. Един от тримата, който говореше и имаше, трябва да призная, най-изискано държание, тутакси потвърди моето предположение. Той поиска разрешение да покажат фокусите си пред господарката на дома.

Аз не съм навъсен старец, обичам удоволствията и не мога да откажа доверието си на човек само защото неговата кожа е малко по-тъмна от моята. Ала и най-съвършените измежду нас си имат своите слабости, а моята слабост се състои в това, че когато кошницата със семейното сребро е изнесена и сложена на сервизната масичка в килера, аз мигновено си спомням за тая кошница при вида на чужденец, който има по-добри маниери от моите. Ето защо аз уведомих индуса, че господарката ми не е в къщи и заповядах на него и на другарите му да напуснат имението. В отговор на това той чевръсто ми се поклони и те си отидоха. Аз на свой ред се върнах при плетения си стол, поседнах в слънчевата част на двора и се унесох (ако трябва да се каже истината) не точно в сън, а в състояние най-близко до съня.

Събуди ме дъщеря ми Пенелопа, втурнала се към мен, сякаш къщата се беше запалила. И на какво, мислите вие, се дължеше нейната тревога? Тя искаше тримата индийски фокусници тутакси да бъдат арестувани, понеже те уж знаели за пристигането от Лондон на мистър Франклин Блейк и имали намерение да му причинят нещо лошо.

Името на мистър Франклин ме разсъни окончателно. Аз отворих очи и накарах дъщеря ми да обясни подозрението си.

Оказа се, че Пенелопа току-що се бе върнала от будката на нашия вратар, където отишла да си побъбре с неговата дъщеря. Двете момичета видели как изпъдените от мен индуси си отишли, следвани от русокосото момче. И може би само защото то беше хубавичко и болнаво наглед, на момичетата им хрумнала мисълта, че тия чужденци се отнасяли зле с него; тогава двете момичета се промъкнали надолу покрай живия плет, който отделя нашия дом от пътя, и зачакали да видят какво ще правят чужденците. А те наистина почнали да вършат странни неща.

Най-напред те огледали пътя на всички страни, за да разберат дали са сами. После и тримата се обърнали с лице към фасадата на нашата къща и започнали втренчено да се взират в нея. После оживено заломотили на родния си език и се гледали един друг някак подозрително. След това всички се обърнали към малкото англичанче, сякаш очаквали някаква помощ от него. И накрая главният индус, който говорел английски, заповядал на момчето:

— Протегни си ръката!

Стигнала до това място на своя разказ, дъщеря ми Пенелопа възкликна, че тя просто не можела да разбере как при тези страшни думи сърцето и, не изхвръкнало. Аз си помислих, за голям мой грях, че за това сигурно е попречил корсетът й. Обаче на глас промълвих:

— Ох, тръпки ме побиват!

(Nota bene: жените обичат подобни насърчения.)

Та значи, когато индусът казал: „Протегни си ръката!“ — момчето отстъпило крачка назад; поклатило глава и заявило, че не му се ще. Тогава индусът го запитал (и то най-любезно) дали не иска да го заведат обратно в Лондон и да го оставят там, където го намерили — заспало в един празен кош на пазара, гладно, парцаливо и бездомно? Това, изглежда, разрешило въпроса. Малчуганът неохотно си протегнал ръката. Тогава индусът извадил от пазвата си някакво шишенце и излял нещо черно, прилично на мастило, върху дланта на момчето. После, като докоснал главата на момчето и направил над нея някакви знаци, индусът рекъл:

— Погледни!

Момчето замряло на място, застанало като статуя и се загледало в мастилото върху дланта си.

(Дотук всичките тия занимания на индусите ми изглеждаха като някакви фокуси, съпроводени с напразно изразходване на мастило. И аз отново взех да изпадам в дрямка, когато последните думи на Пенелопа изведнъж прогониха всякакъв сън.)

Индусите огледали пътя най-внимателно и тогава техният главатар попитал момчето:

— Виждаш ли пристигналия от чужбина англичанин?

Момчето отговорило:

— Виждам го.

Индусът попитал:

— По този ли, или по друг път ще мине англичанинът днес?

Момчето отговорило:

— По този път, а не по друг ще мине англичанинът днес.

След като помълчал малко, индусът задал нов въпрос:

— Носи ли англичанинът това със себе си?

Момчето отговорило също след кратка пауза:

— Да.

Тогава индусът задал четвъртия и последния си въпрос:

— Ще дойде ли англичанинът тук тази вечер, както е обещал?

Момчето отговорило:

— Не мога да кажа.

Индусът попитал защо.

Момчето отговорило:

— Уморен съм: Пред очите ми има мъгла и ми пречи. Днес не мога да кажа нищо повече.

С това въпросите свършили. Индусът казал нещо на родния си език на двамата си съотечественици, като посочил момчето, сетне към града, където (както узнахме по-късно) те били отседнали. След това главатарят отново направил някакви знаци над главата на момчето, духнал в челото му и то се пробудило. После те всички се отправили към града и момичетата повече не ги видели.

Казват, че почти от всяко нещо може да се извлече някаква поука, ако човек само се постарае. Каква ли поука би могло да се извлече от всичко това?

Аз поразмислих и дойдох до заключението, че първо: главният фокусник е дочул от разговорите на прислугата в двора за пристигането на мистър Франклин и е видял някаква възможност да спечели някой и друг грош. Второ: че той, неговите приятели и момчето са имали намерение (с цел да спечелят малко пари) да се повъртят наоколо, докато господарката се върне, после да се явят пред нея и да й предскажат пристигането на мистър Франклин. Трето: че Пенелопа бе ги видяла и чула да репетират своите фокуси, така както актьорите репетират някаква пиеса. Четвърто: че тази вечер не трябва да изпускам от очи сервизното сребро. И пето: че за Пенелопа ще бъде по-добре да се успокои и да остави баща си да си подремне отново на слънчице.

Това ми изглеждаше най-благоразумното заключение. И ако вие знаете що-годе нещичко за младите жени, няма да се изненадате, като чуете, че Пенелопа не сподели това мое мнение. Според дъщеря ми работата беше много по-сериозна. Тя ми припомни третия въпрос на индуса: „Носи ли англичанинът това със себе си?“

— О, татенце! — възкликна Пенелопа, като плесна с ръце. — Не се шегувайте! Какво означава това?

— Ще попитаме мистър Франклин, мила моя — рекох аз, — ако можеш да почакаш, докато дойде мистър Франклин…

И аз й смигнах, за да й покажа, че се шегувам. Но Пенелопа взе думите ми съвсем сериозно. Озадаченият й вид ме забавляваше.

— Но откъде може да знае това мистър Франклин? — рекох й аз.

— Попитайте него — отвърна Пенелопа — и ще видите дали и той счита това за забавно.

След този последен и сполучлив удар дъщеря ми ме остави.

Когато Пенелопа си отиде, аз реших да попитам мистър Франклин, макар и само за нейно успокоение. За нашия разговор по този въпрос още през същия ден вие ще узнаете подробно, когато му дойде времето. Но тъй като не желая да възбуждам вашето любопитство и после да ви разочаровам, то позволете ми да ви предупредя още сега, че във водения с мистър Франклин разговор относно фокусниците нямаше нито следа от шеговитости. За голямо мое учудване мистър Франклин, също, като Пенелопа, погледна на този въпрос най-сериозно. Колко сериозно? — това ще разберете, като узнаете, че според него това означавало Лунният камък.