Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Седма глава

Щом ме видя на прага, Рейчъл стана от пианото.

Затворих вратата. Ние мълчаливо се огледахме един друг. Разделяше ни цялата дълга зима. Движението, което Рейчъл направи, ставайки от мястото си, изглежда, беше единственото движение, на което беше способна в този момент. Всичките й сили, душевни и физически, сякаш се бяха съсредоточили в погледа, отправен към мен.

В мен се промъкна страхът, че съм се появил твърде? внезапно. Пристъпих няколко крачки към нея и казак тихичко:

— Рейчъл!

Моят глас я възвърна към живот, на лицето й се появи червенина. Тя мълчаливо тръгна насреща ми. Бавно, сякаш действуваше под влиянието на сили, независещи от нейната воля, тя се приближаваше все повече и повече към мен; топла, плътна руменина заливаше бузите й, блясъкът на очите й се усилваше с всяка секунда. Аз забравих целта, която ме беше довела при нея; забравих отвратителното подозрение, което бе паднало върху доброто ми име; забравих за всички съображения — минали, настоящи и бъдещи, — които трябваше да помня. Виждах само как жената, която обичах, идваше все по-близо и по-близо… Тя потрепера и се спря нерешително. Не можех повече да се въздържам — взех я в ръцете си и покрих лицето й с целувки.

Имаше един миг, когато си помислих, че тя отвръща на моите целувки: миг, когато ми се стори, че тя самата бе забравила всичко друго. Но още преди тази мисъл да се затвърди в ума ми — нейната първа съзнателна постъпка ме накара да почувствувам, че тя помни всичко. Рейчъл издаде вик на ужас и с такава сила ме отблъсна от себе си, че аз се съмнявам, дали бих могъл да й се противопоставя, ако бях се опитал. В очите й видях безпощаден гняв; върху устните й — безжалостно презрение. Тя ме гледаше със злоба от главата до петите като непознат човек, който я бе оскърбил.

— Страхливец! — каза тя. — Низък, презрян, бездушен страхливец!

Това бяха първите й думи! Най-непоносимите обидни думи, с които една жена би могла да се обърне към един мъж!

— Помня времето, Рейчъл — отвърнах аз, — когато вие бихте намерили по-достоен начин да ми кажете, че съм ви оскърбил. Моля да ме извините.

Може би горчивината, която почувствувах, бе преминала някак в гласа ми. При първите мои думи очите й, които бяха се отвърнали от мен, сега неволно се обърнаха и отново се вгледаха в лицето ми. Тя отговори с тих глас, с мрачна сдържаност, която за пръв път забелязвах у нея.

— Може би за мен има известно извинение — каза тя. — След всичко, което направихте, не мислите ли, че е много низко от ваша страна да се промъквате при мен по този начин? Струва ми се, че това, е изявя на малодушие — да разчитате на моята слабост към вас. Струва ми се, че е подло да се възползувате от моята изненада и неподготвеност, за да ме целувате. Но това е само едно женско схващане. Би трябвало да зная, че то не може да бъде и ваше схващане. Щях да постъпя по-добре, ако бях се овладяла и не бях ви казала нищо.

Това извинение беше още по-непоносимо от обидата. И най-презреният, най-нищожният човек на света би се почувствувал унизен…

— Ако моята чест не беше във вашите ръце — казах аз, — бих ви оставил още тази минута и не бих искал да ви видя никога вече! Вие споменахте за това, което съм направил… Какво съм направил?

— Какво сте направили? Вие задавате този въпрос на мен?

— Да!

— Аз опазих в тайна вашата низост — отговори тя — и понесох последствията от своето мълчание. Нима нямам право да бъда пощадена от вас… от вашия оскърбителен въпрос: какво сте направили? Нима у вас вече е притъпено всяко чувство на признателност? Някога вие бяхте джентълмен. Някога бяхте мил и драг на моята майка и още по-мил и по-драг — на мен…

Нейният глас й измени. Тя се отпусна на стола, обърна се с гръб към мен и закри лицето си с ръце.

Почаках малко, преди да намеря сили да заговоря отново. В тази минута на мълчание аз сам не знаех кое ми причиняваше по-голяма болка — дали обидата, нанесена ми от нейното презрение, или нейната решителна гордост, която не ми позволяваше да споделя мъката й.

— Ако вие не желаете да заговорите първа — казах, — тогава това трябва да сторя аз. Дойдох тук с намерение да поговоря с вас върху много неща сериозно. Ще бъдете ли достатъчно справедлива към мен и се съгласите да ме изслушате?

Тя нито помръдна, нито ми отговори. Аз не я помолих пак; и не пристъпих нито крачка към нея. Проявявайки същата упорита гордост като нейната, аз й разказах за това, което бях открил при Подвижните пясъци, както и за всичко, което ме бе довело до това откритие. Моят разказ, разбира се, продължи доста дълго време. Отначало докрай тя не се обърна към мен и не произнесе нито една Дума.

Бях сдържан. Цялото мое бъдеще по всяка вероятност зависеше от това, да не загубя самообладанието си. Настъпил бе часът да проверя теорията на мистър Бреф. Обхванат от силното желание да изпитам тази теория, аз заобиколих стола и застанах така, че да се намеря лице с лице срещу Рейчъл.

— Трябва да ви задам един въпрос — казах аз. — И това ме принуждаваше да се върна към неприятното събитие. Показала ли ви е Розана Спирман моята нощница? Да или не?

Тя скочи на крака и дойде по-близо до мен. Очите й се втренчиха в моето лице, сякаш искаха да прочетат там нещо, което още не бяха прочели върху него.

— Да не сте полудели? — извика тя.

Аз все още продължавах да се сдържам. Казах й спокойно:

— Рейчъл, ще отговорите ли на моя въпрос?

Тя продължи, без да погледне към мен:

— Не се ли крие тук някаква неизвестна за мене цел? Някакъв малодушен страх за бъдещето, което засяга и мен? Казват, че след смъртта на вашия баща вие сте забогатял. Да не сте дошъл тук, за да ме обезщетите, да ми предложите стойността на моя диамант? Нима у вас е останала още съвест, за да се срамувате от себе си, от постъпката си? Това ли е обяснението за вашата престорена невинност? И на вашата история за Розана Спирман? Не се ли крие у вас някакво чувство на срам дълбоко под всичките тия лъжи?

Тук аз я прекъснах. Не можех да се сдържам повече.

— Вие ми нанесохте непростителна обида! — изкрещях аз. — Вие ме подозирате, че съм откраднал вашия диамант. Аз имам право да зная и искам да зная на какво основание?

— Да ви подозирам? — възкликна тя, избухвайки не по-малко от мен. — Негодник! Мошеник! Аз ви видях да взимате диаманта със собствените си очи!

Страшното изобличение, съдържащо се в тия думи, жестокото унищожаване на всичко, на което се бе надявал мистър Бреф, ме направиха съвсем безпомощен, вцепенен. При всичката си невинност аз стоях пред Рейчъл като ням. В нейните очи, в очите на когото и да било аз трябва да съм изглеждал като човек, поразен от откриването на собственото си престъпление.

Рейчъл се смути от зрелището на моето унижение и от своето тържество. Моето внезапно онемяване сякаш я изплаши.

— Аз ви пощадих на времето — каза тя, — щях да ви пощадя и сега, ако не бяхте ме принудили да говоря. — Тя тръгна да излезе от стаята, но се разколеба още преди да стигне вратата. — Защо дойдохте тук да се унижавате? — попита тя. — Защо дойдохте тук да унижавате и мен?

Рейчъл направи още няколко крачки и отново се спря.

— За бога, кажете нещо! — извика тя развълнувано. — Ако у вас е останало поне капчица жалост, не ме оставяйте да се унижавам по този начин! Кажете нещо… и ме принудете да изляза от стаята!

Тръгнах към нея без да зная какво върша. Може би имах някакво смътно намерение да я задържа, докато не ми каже нещо повече. От минутата, в която узнах, че доказателството, въз основа на което Рейчъл ме обвинява, беше свидетелството на собствените й очи, нищо — нито дори и моето убеждение в собствената ми невинност — не изглеждаше ясно в ума ми. Хванах я за ръката; помъчих се да говоря твърдо и разумно. Ала можах само да промълвя:

— Рейчъл, вие някога ме обичахте!

Тя потръпна и се извърна от мен. Безсилната й, трепереща ръка остана в моята.

— Пуснете ми ръката! — произнесе тихо тя.

Моето съприкосновение с нейната ръка, изглежда, и действуваше така, както и бе подействувал и моят глас когато влязох в стаята. След като ме беше нарекла страхливец, след нейните признания, които ме бяха заклеймили като крадец, аз вее още имах власт над нея, докато ръката й беше в моята!

Кротко я отведох към средата на стаята. Сложих я да седне до мен.

— Рейчъл — казах аз, — не мога да ви обясня противоречието в това, което сега ще ви кажа. Мога само да ви кажа истината, както и вие ми я казахте. Вие сте ме видели, видели сте сме със собствените си очи да вземам диаманта. Заклевам се пред бога, който ни слуша, че едва сега за пръв път узнавам, че аз съм го взел! Все още ли се съмнявате в мен?

Тя или не обърна внимание на думите ми, или не беше ги чула.

— Пуснете ми ръката! — повтори тя със слаб глас.

Това беше единственият й отговор. Главата й се отпусна на моето рамо, а ръката й неволно стисна моята в момента, когато ме помоли да я пусна.

Не повторих въпроса си. Но с това моето търпение се изчерпа. Разбрах, че ще мога отново да гледам честните хора в очите само ако накарам Рейчъл да ми разкаже всичко най-подробно. Едничката ми надежда се състоеше в това, че може би Рейчъл не беше обърнала внимание на някаква дреболия в редицата доказателства съвсем незначителна дреболия, която би могла при по-внимателно изследване да послужи като средство за доказване на моята невинност. Признавам, не изпуснах ръката й. Признавам, че й заговорих с цялата си топлота, с цялото си доверие от миналите времена.

— Искам да ви помоля за нещо — казах аз. — Искам да ми разправите всичко, което се случи от минутата, когато си пожелахме лека нощ, до минутата, когато сте ме видели да взимам диаманта.

Тя вдигна глава от рамото ми и се опита да отдръпне ръката си от моята.

— О, защо да се връщаме към това? — каза тя. — Защо да се връщаме на това?

— Ще ви кажа защо, Рейчъл. Вие и аз — и двамата, сме жертви на някаква чудовищна измама, надянала маската на истината. Ако разгледаме заедно това, което се случи през нощта след вашия рожден ден, ние все още може да се оправим, да стигнем до някакво разбирателство.

Главата й отново се отпусна на рамото ми. Сълзи потекоха от очите й и бавно се ронеха по бузите й. О! — въздъхна тя. — Нима и аз нямах същата тази надежда? Нима и аз не се опитвах да гледам на нещата както и вие гледате на тях сега?

— Вие сте се опитвали сама — отговорих аз. — Но още не сте се опитвали с моята помощ.

Тези думи сякаш пробудиха у нея същата надежда, която аз сам почувствувах, когато ги произнасях, Рейчъл отговаряше на моите въпроси с нещо повече от покорност — напрягайки всичката си памет, тя с охота разкри пред мен цялата си душа.

— Да започнем — казах аз — с това, което се случи, след като си пожелахме лека нощ. Легнахте ли си веднага, или не?

— Легнах си.

— Забелязахте ли колко беше часът? Късно ли беше?

— Не много късно. Мисля, около дванадесет часът.

— Заспахте ли?

— Не. Не можах да заспя цялата нощ.

— Бяхте разтревожена?

— Мислех за вас.

Този отговор едва ли не отне цялата ми смелост. Имаше нещо в това, дори повече, отколкото в думите й, което проникна в самото ми сърце. Само след известно мълчание можах да продължа.

— Имаше ли светлина в стаята ви? — попитах аз.

— Не, докато не станах и не запалих свещта.

— Колко време бе минало тогава, откакто си легнахте?

— Около един час, струва ми се.

— Излязохте ли от спалнята си?

— Канех се да изляза. Бях си облякла пеньоара, да отида в гостната за някоя книга.

— Отворихте вратата на вашата спалня?

— Отворих я.

— Но още не бяхте влезли в гостната?

— Не. Бях възпрепятствувана…

— От какво?

— Видях светлина под вратата; и чух някакви стъпки.

— Изплашихте ли се?

— Не. Знаех, че бедната ми майка страдаше от безсъние; и си спомних, че ме бе придумвала да оставя диаманта на нейните грижи. Тя се тревожеше за него съвсем неоснователно, както ми се струваше тогава, и аз си помислих, че идва да види дали съм си легнала и да поговори с мен за диаманта, ако разбере, че още не съм заспала.

— И какво направихте?

— Духнах свещта, за да си помисли тя, че съм заспала. Бях неразумна и упорита… искаше ми се диамантът да остане там, където го бях сложила.

— След като духнахте свещта, върнахте ли се отново в леглото?

— Нямаше време за това. В минутата, когато духнах свещта, вратата на гостната се отвори и аз видях…

— Вие видяхте?

— Вас.

— Облечен както обикновено?

— Не.

— По нощница?

— По нощница! И със свещ в ръката.

— Сам?

— Сам.

— Можахте ли да видите лицето ми?

— Да.

— Ясно?

— Отлично. Свещта във вашата ръка го осветяваше.

— Отворени ли бяха очите ми?

— Да.

— Забелязахте ли в тях нещо странно, нещо прилично на напрегнато, безсмислено изражение?

— Съвсем не. Очите ви бяха по-бляскави, по-живи от обикновено. Вие така оглеждахте стаята, сякаш знаехте, че се намирате там, където не трябва; сякаш се страхувахте да не ви види някой.

— Обърнахте ли внимание на едно нещо, когато влязох в стаята. Забелязахте ли как ходех?

— Ходехте така, както си ходите винаги. Навлязохте до средата на стаята, после се спряхте и огледахте.

— Какво направихте, когато ме видяхте?

— Не можех да направя нищо. Стоях като вкаменена. Не можех да проговоря, не можех да извикам. Не можех дори да се помръдна, за да затворя вратата.

— Бих ли могъл аз да ви видя там, където стояхте?

— Разбира се, вие бихте могли да ме видите. Но вие нито веднъж не погледнахте към мен. Излишно е да задавате този въпрос. Сигурна съм, че не сте ме видели.

— Защо сте толкова сигурна?

— Нима бихте взели диаманта? Нима бихте постъпили така, както постъпихте впоследствие? Нима бихте били тук сега, ако знаехте, че аз тогава не спях, а ви наблюдавах? Не ме карайте да говоря за това! Искам да отговарям на въпросите ви спокойно. Помогнете ми да си запазя спокойствието. Минете към друго нещо.

Тя беше права във всяко отношение. Аз преминах към други въпроси.

— Какво направих аз, след като бях стигнал средата на стаята и се бях спрял там?

— Вие се обърнахте и тръгнахте право към ъгъла до прозореца, където се намираше индийското ми шкафче:

— Когато съм стоял пред шкафчето, аз трябва да съм бил с гръб към вас. Как сте виждали какво правя?

— Когато вие се поместихте, поместих се и аз.

— За да виждате какво правя?

— В моята гостна има три огледала. Докато стояхте там, аз виждах всичко, което правехте, в едно от огледалата.

— Какво, видяхте?

— Оставихте свещта на шкафчето. Отваряхте и затваряхте чекмеджетата едно след друго, докато

стигнахте до това, в което бях сложила Лунния камък. За минутка погледнахте в отвореното чекмедже; после си пъхнахте ръката в него и извадихте диаманта.

— Откъде разбрахте, че съм извадил диаманта?

— Видях ръката ви да влиза в чекмеджето. Видях и блясъка на диаманта между палеца и показалеца ви, когато си извадихте ръката.

— Приближи ли се ръката ми отново до чекмеджето, за да го затворя например?

— Не. Вие държахте диаманта в дясната си ръка, а с лявата взехте свещта от шкафчето.

— След това огледах ли се пак?

— Не.

— Веднага ли излязох от стаята?

— Не. Стояхте съвсем неподвижно, както на мене ми се стори, доста дълго време. Виждах отстрани лицето ви в огледалото. Приличахте на човек, който размишлява за нещо и е недоволен от собствените си мисли.

— Какво се случи след това?

— Изведнъж вие се стреснахте от замислеността си и бързо излязохте от стаята.

— Не затворих ли вратата след себе си?

— Не. Тръгнахте по коридора, оставяйки вратата отворена.

— И после?

— После светлината от вашата свещ изчезна, стъпките ви заглъхнаха и аз останах сама в тъмното.

— И нищо друго ли не се случи оттогава до минутата, когато всички в къщата узнаха за изчезването на диаманта?

— Нищо.

— Сигурна ли сте в това? Не сте ли спали тогава?

— Не съм мигнала; не съм си лягала дори. Нищо не се случи до появяването на Пенелопа по обикновеното й време на сутринта.

Пуснах ръката й, станах и тръгнах из стаята. Рейчъл бе отговорила на всичките ми въпроси. Всяка подробност, за която бях поискал да зная, ми бе съобщена. Дори се бях върнал към мисълта за лунатизма и напиването; и отново абсурдността на едното и другото беше доказана — този път от показанията на свидетел, който ме е наблюдавал със собствените си очи. Какво повече можеше да се каже? Какво трябваше да се направи? Само ужасният факт за кражбата — единственият видим и осезаем факт — стоеше сега пред мен сред непроницаемия мрак, който покриваше всичко наоколо. Не бе се появила ни най-малката пътеводна светлинна, когато узнах тайната на Розана Спирман при Подвижните пясъци. Не се появи никаква светлинна и сега, когато се бях обърнал към самата Рейчъл и чул отвратителната история на онази нощ от нейната уста. Този път тя първа наруши тишината.

— Е — каза тя, — вие питахте и аз ви отговорих. Вие ме накарахте да се надявам, че от всичко това ще излезе нещо, защото вие сам сте се надявали. Какво ще кажете сега?

От тона, с който тя заговори, на мен ми стана ясно, че с моето влияние над нея бе свършено.

— Ние трябваше заедно да разгледаме това, което се случи през нощта след моя рожден ден — продължи тя. — И тогава трябваше да се разберем един друг. Стана ли така?

Тя безжалостно чакаше моя отговор. Отговаряйки й, аз направих груба грешка — позволих на отчаяната си безпомощност да вземе връх над моето самообладание. Прибързано и безсмислено започнах да я упреквам за нейното мълчание, което досега ме бе държало далеч от истината.

— Ако бяхте проговорили, когато трябваше — подхванах аз, — ако бяхте ми оказали най-обикновената справедливост да се обясните…

Тя ме прекъсна с яростен вик. Няколкото произнесени от мен думи изведнъж я хвърлиха в буен гняв.

— Да се обясня! — повтори тя. — О, има ли друг такъв човек като този на света? Аз го пощадих, когато сърцето ми се разкъсваше; аз го защитих, когато се излагаше моята репутация. Не друг, а той, той ме упреква сега и ми казва, че аз съм трябвало да се обясня! След като съм вярвала в него, след като съм го обичала, след като съм мислила за него по цели дни, а нощем го виждах насън — той ме пита сега защо не съм го обвинила в безчестие още първия път, когато се срещнахме! „Любими мой, ти си крадец, геройо мой, когото обичам и уважавам, ти се промъкна в стаята ми през нощта и ми открадна диаманта!“ — ето какво е трябвало да му кажа. О, негоднико! О, подъл, подъл мошенико! Бих предпочела да загубя петдесет диаманта, отколкото да видя, че вашето лице ме лъже, както ме лъже сега!

Аз си взех шапката. От състрадание към нея — да! Говоря честно — от състрадание към нея аз се обърнах, без да продумам, и отворих вратата, през която бях влязъл.

Тя ме последва, дръпна ме от вратата, затвори я и ми посочи стола, от който бях станал.

— Не! — каза тя. — Още не! Изглежда, че аз ще трябва да ви обясня и моето държане. Вие ще останете и ще ме изслушате; ако въпреки моята воля си отидете сега оттук — това ще бъде най-голямата низост!

Сърцето ми се късаше от мъка, като я гледах и слушах. Аз й отговорих със знак — повече от това не можех да сторя, — че се подчинявам на нейната воля.

Червенината на гняв започна да се оттегля от лицето й, когато се върнах и мълчаливо седнах на стола. Тя почака малко, докато се посъвземе. Когато заговори отново, в нея не се забелязваше никаква следа от някакво чувство. Говореше, без да ме поглежда. Ръцете й бяха здраво скръстени на коленете, а очите й — втренчени в пода.

— Аз трябваше да ви окажа най-обикновената справедливост и да се обясня — повтори тя моите думи. — Сега ще видите дали съм се постарала да ви окажа справедливост, или не. Казах ви вече, че никак не спах, дори и не си легнах в леглото, след като излязохте от моята гостна стая. Излишно е да ви разправям за това, което мислех тогава — вие няма да разберете; где ви кажа само какво направих, когато след известно време дойдох на себе си. Аз реших да не вдигам тревога и да не казвам за случилото се през нощта — както би трябвало да направя. Въпреки всичко, което бях видяла със собствените си очи, аз тъй много ви обичах, че бях готова да повярвам каквато и да било глупост — само не и това, че вие сте крадец. Аз мислих и мислих — и свърших с това, че ви написах писмо.

— Не съм получавал никакво писмо.

— Зная, че не сте. Почакайте малко и ще научите защо. Моето писмо нямаше да ви каже нищо открито, от него нищо нямаше да ви стане по-ясно. То нямаше да ви погуби за цял живот, ако беше попаднало в ръцете на някой друг. В него се говореше само — и то така, та непременно да разберете, — че аз имам основание да мисля за вашите дългове и че на мен и на майка ми е известно, че вие не сте много придирчив и предпазлив относно начините, с които си доставяте пари, когато ви трябват. Вие бихте си спомнили за посещението на френския адвокат и бихте се сетили за какво намеквам. Ако и след това бихте продължили да четете с интерес моето писмо, вие бихте стигнали до предложението, което аз исках да ви направя — предложение тайно, разбира се (без нито една думичка да се казва по въпроса между нас) — да ви дам назаем толкова пари, колкото бих могла да намеря. И аз щях да ги намеря! — възкликна Рейчъл. Руменината отново се появи на бузите й, очите й погледнаха към мен. — Аз сама щях да заложа диаманта, ако не можех да си доставя парите по друг начин! Ето за какво ви писах тогава. Почакайте! Аз направих нещо повече. Помолих Пенелопа да ви даде писмото лично, когато ви намери сам. Възнамерявах да се затворя в спалнята си и да оставя вратата на гостната отворена през цялата сутрин. И се надявах — с цялата си душа и сърце се надявах, — че вие ще се възползувате от този случай и скришом ще сложите диаманта обратно в шкафчето.

Аз се опитах да заговоря. Рейчъл ме спря с нетърпелив жест. Нейното настроение бързо се менеше и гневът й отново започна да се разпалва. Тя стана от стола и пристъпи към мен.

— Зная какво ще кажете — Продължи тя. — Вие пак ще ми напомните, че никога не сте получили писмото ми. Аз мога да ви кажа защо — защото го скъсах.

— По каква причина?

— По най-основателната причина. Предпочетох по-скоро да го скъсам, отколкото да го пратя на такъв човек като вас! Какви бяха първите новини, които научих оная сутрин? Тъкмо когато моят план беше готов, какво чух тогава? Чух, че вие — вие! — а не някой друг, сте изпратили да извикат полицията! Че вие сте били най-деен от всички, вие сте били главният герой, вие сте полагали най-много труд и усилия за намирането на диаманта! Вие дори сте показали такава смелост, че сте пожелали да говорите с мен за изчезването на диаманта, който сам откраднахте, диаманта, който през цялото време се намираше във вашите ръце! След това доказателство за вашите гадни лъжи и хитрости аз скъсах писмото. Но дори и тогава, когато просто подлудявах от претърсванията и разпитите на полицая, когото вие бяхте извикали — дори и тогава някакво заслепяване не ми позволяваше да се откажа напълно от вас. Аз си казвах: „Той разиграва отвратителния си фарс пред всички в къщи. Нека видим дали ще може да го разиграва и пред мен.“ Някой ми каза, че сте на терасата. Аз отидох там. Принудих себе си да ви погледна. Принудих себе си да ви заговоря. Нима сте забравили какво ви казах тогава?

Аз бих могъл да отговоря, че помня всяка нейна дума. Но каква полза би имало в тази минута от моя отговор? Как бих могъл да й кажа, че нейните думи тогава ме учудиха и огорчиха, че ме накараха да мисля, че тя се намира в състояние на опасна нервна възбуда, че дори предизвикаха в душата ми съмнението — дали за нея изчезването на диаманта представлява такава тайна, както за всички нас… но нейните думи тогава не ми откриха ни най-малката частичка от истината. Тъй като не разполагах с никакво доказателство за своята невинност, как бих могъл да я убедя, че не знаех абсолютно нищо за това, което ставаше в ума й, когато тя ми говореше на терасата.

— Може би във ваш интерес е да забравите моите думи, но в мой интерес е да ги помня — продължи тя. — Зная какво казах тогава, защото бях обмислила всичко, преди да го кажа. Аз ви дадох една след друга няколко възможности да си признаете истината… Говорех колкото може по-ясно; не ви казах само, че ми е известно кой бе извършил кражбата — вие! А вие ме гледахте с престорено учудване, с фалшивия вид на невинност — точно така, както ме гледате и сега! И аз ви оставих на терасата, узнала какво представлявахте тогава и какво представлявате сега! — най-подлият негодник, който някога е съществувал на света!

— Ако бяхте се изказали напълно тогава, вие бихте могли, Рейчъл, да ме оставите със съзнанието, че най-жестоко сте оскърбили един невинен човек.

— Ако се бях изказала в присъствието на други хора — отново избухна тя, — вие бихте били опозорени за цял живот! Ако бях се изказала само пред вас, вие бихте отрекли всичко, както го отричате и сега! Нима мислите, че бих ви повярвала? Би ли се спрял пред лъжата човек, извършил това, което аз самата ви видях да вършите, и после се бе държал така, както вие се държахте? Повтарям ви, аз се страхувах да ви чуя как лъжете, след като ви бях видяла как крадете. Вие говорите за това като за някакво недоразумение, което може да се изглади с няколко думи. Е, ето че недоразумението се изясни… Оправиха ли се нещата? Не, нещата си остават в предишното положение. Аз не ви вярвам и сега? Не вярвам, че сте намерили нощницата; не вярвам, че Розана Спирман ви е писала писмо; не вярвам в нито една от вашите думи. Вие откраднахте диаманта — аз самата ви видях! Вие се преструвахте, че помагате на полицията — аз самата ви видях! Вие сте заложили диаманта у лондонския лихвар — аз съм сигурна в това! Вие станахте причина да бъде заподозрян в безчестие (благодарение на моето подло мълчание) един невинен човек. Вие избягахте в чужбина с печалбата си още на другата сутрин! След всичките тия гадости вие можехте да направите само едно нещо; да дойдете тук с последната си лъжа на уста… да дойдете тук и да ми кажете, че съм била несправедлива към вас.

Ако бях останал минутка повече, аз навярно бих изрекъл думи, за които напразно бих си спомнял със съжаление и разкаяние. Минах покрай Рейчъл и за втори път отворих вратата. И за втори път с нелогичността на жена, загубила всяко самообладание, тя ме хвана за ръката и ми препречи пътя.

— Пуснете ме, Рейчъл — казах аз, — така ще бъде по-добре и за двама ни. Пуснете ме!

Гърдите й се повдигнаха от истеричен гняв, ускореното й конвулсивно дишане облъхваше лицето ми, докато тя ме задържаше на вратата.

— Защо дойдохте тук? — настояваше тя с отчаяние. — Питам ви пак: защо дойдохте тук? Страхувате се, че ще ви издам, нали? Сега вие сте богат, сега заемате видно място в обществото, сега можете да се ожените за най-добрата лейди в Англия… Или се страхувате, че ще кажа на някой друг това, което още не съм казвала на никого освен на вас? Аз не мога да кажа никому тия думи! Не мога да ви издам! Аз съм още по-лоша — ако това е възможно — и от вас…

Рейчъл избухна в ридания и сълзи, отчаяна се бореше с тях. И все по-здраво се държеше за мен.

— Не мога да изтръгна чувствата си към вас от моето сърце — извика тя. — Дори и сега! Вие можете да разчитате на тази срамна, срамна слабост, която може да се бори срещу вас само по този начин!

Изведнъж тя ме пусна, издигна ръце и безумно, ги размаха.

— Всяка друга жена на света би считала за позор да се докосне до него! — извика тя. — О, боже! Аз презирам себе си повече, отколкото презирам него!

Сълзите против волята ми напираха в моите очи; аз не можех повече да издържам този ужас.

— Вие ще узнаете, че сте била несправедлива към мен — казах аз, — или никога не ще ме видите отново!

С тия думи аз я оставих. Тя скочи от стола, на който току-що се беше отпуснала; тя скочи — това благородно създание! — и ме изпроводи до съседната стая, произнасяйки за сбогом думи, изпълнени със страдание.

— Франклин! — каза тя. — Аз ти прощавам! О, Франклин, Франклин! Ние никога не ще се видим пак. Кажете, че и вие ми прощавате…

Аз се обърнах така, щото тя да може да прочете върху лицето ми, че нямах сили да говоря… обърнах се, махнах с ръка и я видях смътно, като видение, през сълзите, които най-сетне напълниха очите ми.

След минута всичко се свърши. Аз отново минах през градината. И повече не я видях, нито чух.