Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Четвърта глава

Нищо не мога да кажа за своите чувства.

Полученият удар, изглежда, съвсем бе парализирал всичките мои способности да мисля и чувствувам. Без съмнение аз не съзнавах какво става с мен, защото — според думите на Бетъридж — аз съм се изсмял, когато той дошъл при мен и ме попитал какво има; после съм сложил нощницата в ръцете му и съм му казал той сам да разгадае гатанката.

За това, което бе казано между нас двамата на брега, аз нямам ни най-малка представа. Първото място, за което сега си спомням, е боровата горичка. Ние с Бетъридж се връщахме по пътеката към къщи; и Бетъридж ми разправяше, че и той, и аз ще бъдем в състояние да погледнем трезво на нещата — след като пийнем по чашка грог.

После действието се пренесе от боровата горичка в малката гостна стая на Бетъридж. Моето решение да не влизам в къщата на Рейчъл бе забравено. Приятно ми беше да чувствувам прохладата и тишината на тази стаичка. Пих грог (съвсем необичайно за мен развлечение по това време на деня), който моят добър стар приятел приготви със студена като лед кладенчова вода. При каквито и да било други обстоятелства това питие просто би ме накарало да затъпея. Но сега то укрепи нервите ми. Аз започнах да гледам „трезво“ на нещата — както бе предсказал Бетъридж; и Бетъридж, от своя страна, също започна да гледа „трезво“ на нещата.

Страхувам се, че тази картина на моето състояние ще се стори на читателя твърде странна — да не кажа нещо повече. Изпаднах в такова едно изключително положение. Отдръпнах ли се от всяко човешко общество? Заставих ли се да анализирам неопровержимия, макар и невероятен факт, който се изпречи пред мен? Отправих ли се с първия влак за Лондон, за да се посъветвам с компетентни хора и незабавно да насроча следствие. Не! Аз намерих приют в къщата, в която бях решил никога да не влизам, за да не унизя собственото си достойнство; и седях, гълтайки ром с вода, в компанията на стария слуга в десет часа сутринта. Такова ли поведение би трябвало да се очаква от човек, поставен в моето ужасно положение? Мога само да отговоря, че познатото лице на стария Бетъридж беше за мен неоценимо утешение и че грогът на стария Бетъридж ми помогна така, както, струва ми се, нищо друго не би ми помогнало в телесната и душевната апатия, в която бях изпаднал. Само това мога да кажа за свое оправдание; и съм готов искрено да се възхищавам от моите читатели и читателки, ако те могат неизменно да опазват своето достойнство и строгата логичност на поведението си при всички обстоятелства в живота — от люлката до гроба!

— Тук има едно вярно нещо във всеки случай, мистър Франклин — каза Бетъридж, като хвърли нощницата на масата и показа към нея, като към живо същество, което би могло да го чуе, — вярното е това, че тя лъже!

Това негово успокоително схващане по въпроса не беше и мое схващане.

— Аз съм тъй невинен, що се отнася до кражбата на диаманта, както сте и вие — рекох аз. — Ала нощницата свидетелствува против мен! Петното и името върху нощницата — това са факти!

Бетъридж взе чашката от масата и я пъхна в ръката ми.

— Факти? — повтори той. — Пийнете още малко грог, мистър Франклин, и вие ще преодолеете слабостта, която ви кара да вярвате във факти. Мръсна работа, сър! — продължи той, понижавайки гласа си. — Ето как аз разгадавам гатанката! Нечиста работа, и ние с вас трябва да я изчистим! Нямаше ли нищо друго в тенекиената кутия, когато я отворихте?

Този въпрос тутакси ми напомни за плика в моя джоб. Аз го извадих и отворих. Показаха се няколко ситно изписани страници. С нетърпение погледнах края — за подписа. Розана Спирман.

Щом прочетох това име, внезапен спомен проблесна в ума ми и аз възкликнах, осенен от неочаквано подозрение.

— Стойте! Розана Спирман бе дошла при леля ми от изправителния дом, нали? Преди това Розана Спирман е била крадла, нали?

— Самата истина, мистър Франклин. Но какво от това, ако мога да попитам?

— Какво от това ли? Отде да знаем… може би… тя все пак е откраднала диаманта? Отде да знаем, може би тя умишлено е изцапала с боя моята нощница?

Бетъридж сложи ръка върху моята и ме спря, преди да мога да кажа нещо повече.

— Вие ще съумеете да се оправдаете, мистър Франклин, в това няма никакво съмнение… Но, надявам се, не по този начин! Вижте най-напред какво казва писмото, сър. От уважение към покойната вижте какво казва писмото.

Почувствувах сериозността на неговите думи, почувствувах я като приятелски упрек към мен.

— Съдете сам за нейното писмо — казах аз. — Ще го прочета на глас.

Започнах и прочетох следните редове: „Сър, аз трябва да ви призная нещо. Понякога признанието, в което се крие много мъка, може да се направи с няколко думи. Моето признание може да се изрази с три думи: Аз ви обичам.“

Писмото падна от ръката ми. Погледнах Бетъридж.

— За бога! — възкликнах аз. — Какво значи това?

На Бетъридж очевидно му беше неприятно да отговори на този въпрос.

— Тази сутрин вие бяхте сами с куцичката Люси — каза той. — Нима тя нищо не ви каза за Розана Спирман?

— Тя дори не спомена нейното име.

— Моля, върнете се към писмото, мистър Франклин. Казвам ви направо: аз нямам сили да ви огорчавам след всичко, което вече преживяхте днес. Нека тя сама говори за себе си, сър. И продължавайте да си сръбвате от грога. За ваше собствено добро, продължавайте да си сръбвате от грога!

Започнах отново да чета писмото:

„Би било срамно за мен да ви казвам това, ако бях жива. Но мене вече няма да ме има на света, сър, когато намерите моето писмо. Тъкмо това ми дава смелост. Няма да има дори и гроб, за да напомня за мен. И аз се решавам да напиша цялата истина именно защото Подвижните пясъци чакат, за да ме погълнат, щом всичко бъде сложено черно на бяло.

Освен това в моето скривалище вие ще намерите вашата нощница; изцапана с боя, и ще поискате да узнаете как се случи така, че аз я скрих и защо не ви казах нищо за това, когато бях жива. Мога да ви дам само едно обяснение: направих всички тези странни неща, защото ви обичам.

Аз не ще ви безпокоя да ви разказвам за себе си и за живота си до деня, когато вие пристигнахте в дома на моята господарка. Лейди Вериндър ме взе от изправителен дом. Отидох в изправителния дом от затвора. Хвърлиха ме в затвора, защото бях крадла. Станах крадла, защото майка ми тръгна да скита из улиците, когато бях още малко момиче. Майка ми тръгна да скита из улиците, защото господинът, моят бивш баща, я заряза. Никак не е нужно подробно да се разказва една такава обикновена история. Тя достатъчно често се среща във вестниците.

Лейди Вериндър беше много добра към мен, и мистър Бетъридж беше много добър към мен. Тези двама, както и директорката на изправителния дом, бяха единствените добри хора, които срещнах през целия си живот. Аз бих могла да си остана на мястото — не много щастлива, — но бих могла да си остана, ако вие не бяхте се появили. Не ви обвинявам, сър. За всичко съм си виновна аз и само аз!

Помните ли утрото, когато се зададохте откъм дюните, търсейки мистър Бетъридж? Вие приличахте на принц от вълшебна приказка. Приличахте на любим, съзерцаван само в мечти. Вие бяхте най-възхитителният мъж, когото някога бях срещала. Нещо подобно на щастливия живот, който аз никога още не бях познала, се мярна пред мен в минутата, когато ви видях. Не се смейте на това, ако можете. О, ако само бих могла да ви накарам да почувствувате колко е сериозно това за мен!

Аз се върнах в къщи и написах вашето и моето име едно до друго и едно прободено сърце в работното си сандъче. И тогава някакъв дявол — не, би трябвало да кажа: добрият ангел — ми прошепна: «Иди се виж в огледалото». Огледалото ми каза… все едно какво ми каза то. Но аз бях твърде смахната, за да се възползувам от това предупреждение. Аз все повече и повече ви обиквах и се привързвах към вас, като да бях жена от висшето общество — най-красивата жена, която някога сте срещали. Аз се опитвах — о, боже, как се опитвах! — да ви накарам да ме погледнете. Ако само знаехте как плачех по цели нощи от мъка и огорчение, че не ми обръщате никакво внимание! Тогава може би бихте ме съжалили и от време на време бихте хвърлили по някой поглед към мен, за да намеря сили да живея.

Но може би вашият поглед нямаше да бъде много любезен, ако знаехте как ненавиждах мис Рейчъл. Изглежда, аз се досетих, че сте влюбен в нея още преди вие сам да разберете това. Тя често ви даваше рози, за да ги носите на ревера си. Ах, мистър Франклин! Вие носехте моите рози по-често, отколкото вие или тя предполагахте. Единствената утеха, която имах по онова време, беше — скришом да сложа в чашата ви с вода моята роза, а розата на мис Рейчъл да изхвърля.

Ако мис Рейчъл наистина беше тъй хубава, както на вас ви се струваше, аз може би по-лесно бих понесла всичко. Не! Навярно аз още повече бих я ненавиждала. Какво щеше да стане, ако облечехте мис Рейчъл в дрехите на прислужницата и я лишехте от всичките й накити?… Не зная защо пиша всичко това. Едва ли би могло да се отрече, че фигурата й не е хубава — Рейчъл е много слабичка. Но кой би могъл да каже какво обичат мъжете? А на младите дами им е позволено да имат такива маниери, за които една прислужница би загубила мястото си. Но това не е моя работа. Не мога. да се надявам, че вие ще прочетете писмото ми, ако продължавам да пиша по този начин. Само че е обидно да слушаш да наричат мис Рейчъл хубава, когато знаеш, че всичко се дължи на дрехите и на нейната увереност в себе си.

Постарайте се да бъдете търпелив с мен, сър. Аз ей сега ще премина към въпроса, който ви интересува — деня, в който изчезна диамантът.

Но преди това искам да ви кажа още едно нещо, Моят живот не беше много тежък, докато бях крадла. Само когато в изправителния дом ме научиха да чувствува м собственото си падение и да се стремя към нещо по-възвишено — едва тогава дните станаха дълги и изморителни. Взеха да ме занимават мисли за бъдещето. Аз чувствувах присъствието на честните хора — дори и най-добрите честни хора — като упрек спрямо мен. Някакво мъчително усещане на самота ме придружаваше навсякъде — където и да отидех, каквото и да правех, каквито и хора да срещах. Мой дълг беше, зная това, да се старая да се разбирам с другите прислужници в новото ми работно място. Но аз някак си не можах да се сприятеля с тях. Струваше ми се, че те подозираха истината относно моето минало. Не съжалявам — съвсем не! — че бях подтикната да направя усилия да стана добра жена, но истината е, че това беше досаден, изморителен живот. Вие навлязохте в него като слънчев лъч, но ето че и вие ме разочаровахте. Аз бях достатъчно неразумна да се влюбя във вас, а не можех дори да ви накарам да ме погледнете! О, какво нещастие, какво страшно нещастие беше това!

И сега идва това, което исках да ви кажа. През онези дни на мъки и страдания аз на два-три пъти, когато бях свободна, посетих любимото си място: брега при Подвижните пясъци. И тогава си казах: «Изглежда, че тук ще свърши всичко. Когато вече не ще мога да понасям повече, мисля, че всичко ще свърши тук.» От това вие ще разберете, сър, че мястото ме беше омагьосало още преди вашето появяване. Аз непрестанно имах чувството, че нещо ще се случи с мен при Подвижните пясъци. Но никога не бях и помисляла, че това място ще стане моята голгота, докато не настъпиха дните, за които пиша сега. Тогава чак си помислих, че тук, на това място, ще свършат всичките ми грижи — веднъж завинаги.

Това е всичко, което мога да ви кажа за себе си, започвайки от утрото, когато ви видях за пръв път, до утрото, когато в къщи бе дадена тревога за изчезването на диаманта.

Аз бях тъй отегчена от глупавите приказки на прислужниците, които се чудеха кого първо да заподозрат; и тъй сърдита на вас заради грижите, които полагахте за, намирането на диаманта — за това, дето извикахте полицията, — че се държах колкото може по-настрана от всичко до късно през деня, когато полицаят от Фризингхол пристигна в къщи.

Мистър Сигрейв започна с това, както и вие може би си спомняте, че постави караули пред спалните на прислужниците; а те, разгневени, тръгнаха подире му, за да разберат с какво право той ги бе оскърбил. Аз също отидох с тях, защото, ако не бях правила това, което правят другите, мистър Сигрейв непременно щеше да ме заподозре, и то без да губи време. Намерихме го в стаята на мис Рейчъл. Той ни каза, че жените нямат работа там, и като ни посочи петното върху боядисаната врата, добави, че това са сторили нашите фусти, и ни изпрати всичките долу.

След като напуснах стаята на мис Рейчъл, аз се спрях за минутка на площадката, за да видя дали случайно не бях си изцапала роклята с боя. В това време покрай мен мина Пенелопа Бетъридж (единствената прислужница, с която се намирах в приятелски отношения). Тя видя какво правех и каза:

— Няма защо да се безпокоите, Розана. Боята върху вратата на мис Рейчъл е изсъхнала още преди няколко часа. Ако мистър Сигрейв не беше поставил караули пред нашите спални, аз бих му казала поне това. Не зная вие какво мислите, но аз никога през живота си не съм бивала тъй оскърбявана!

Пенелопа имаше доста раздразнителен характер. Аз я успокоих и я попитах за боята на вратата, която според нейните думи била изсъхнала още преди няколко часа.

— Откъде знаете, това? — попитах аз.

— Вчера прекарах цялата сутрин с мис Рейчъл и мистър Франклин — отвърна Пенелопа. — Разбърквах боята, докато те довършваха вратата. Чух когато мис Рейчъл попита дали вратата щеше да изсъхне до вечерта, когато ще дойдат гостите, за да могат и те да я видят. А мистър Франклин поклати глава и каза, че тя няма да изсъхне за по-малко от дванадесет часа. Отдавна беше минало обяд — към три часа, когато те я довършваха. Какво ви казва вашата аритметика, Розана? Моята ми казва, че вратата е била суха към три часа тази сутрин.

— Не ходиха ли снощи някои дами да видят вратата? — попитах аз. — Струва ми се, че чух мис Рейчъл да ги предупреждава да се пазят от боята.

— Никоя от дамите не би могла да зацапа вратата — отговори Пенелопа. — Аз оставих мис Рейчъл в леглото в дванадесет часа през нощта. Когато си излизах, погледнах вратата, тогава на нея нямаше никакво петно.

— Не би ли трябвало да кажете това на мистър Сигрейв, Пенелопа?

— Аз няма да изрека нито една думичка, за да помогна на мистър Сигрейв!

Тя тръгна да си гледа своята работа, а аз — моята.

Моята работа, сър, беше да ви оправям леглото и да ви разтребвам стаята. Това беше най-щастливият ми час през целия ден. Аз често целувах възглавницата, на която вашата глава бе почивала цяла нощ. Който и да е оправял стаята ви след мен, никой не е огъвал и прибирал вашите дрехи тъй внимателно, тъй грижливо, както правех аз. Всяка една от вашите дреболии лъщеше от чистота. Ала вие не забелязвахте това, както не забелязвахте и мен,… Моля да ме извините: пак почвам да се забравям. Ще побързам да продължа.

И така, влязох нея сутрин в стаята ви, за да си свърша работата. На леглото ви лежеше вашата нощница така, както я бяхте захвърлили. Взех я в ръцете си, за да я сгъна — и видях на нея петно от боядисаната врата на мис Рейчъл!

Бях тъй изненадана и объркана от това откритие, че изтичах с нощницата в ръце по задните стълби и се заключих в стаята си, за да я разгледам, необезпокоявана от никого.

Щом дойдох на себе си, аз си спомних разговора с Пенелопа и си казах: «Ето доказателството, че той е бил в стаята на мис Рейчъл между дванадесет и три часа миналата нощ!»

Аз няма да ви казвам открито какво си помислих най-напред, когато направих това откритие. Вие само бихте се разсърдили, а пък ако се разсърдите, може да накъсате писмото ми и да не го прочетете докрай.

Достатъчно е, с ваше позволение, да кажа само това; след като премислих всичко, реших, че това е невъзможно — по простата и единствена причина, която ще ви изложа. Ако вие сте се намирали в гостната стая на мис Рейчъл по онова време на нощта и тя е знаела това (и ако вие сте били толкова лекомислен, за да забравите, че трябва да се пазите от неизсъхналата боя), тя самата би ви напомнила за това. Мис Рейчъл не би позволила да отнесете със себе си тази улика против нея, която беше сега пред моите очи! Същевременно, трябва да си призная, аз не бях напълно уверена, че моите подозрения са погрешни. Не забравяйте — аз си признах своята ненавист към мис Рейчъл — и се постарайте, ако можете, да си представите, че във всичко това имаше и частица от тази ненавист. Накрая реших да задържа вашата нощница при себе си, да чакам, да следя и да видя как бих могла да си послужа с нея. По онова време — моля ви, не забравяйте това — в мен нямаше дори и помисъл, че вие сте откраднали диаманта…“

Тук аз отново прекъснах четенето на писмото.

Местата, където нещастната жена излагаше своята изповед, отнасяща се до мен, аз прочетох с неприятно учудване и да си призная честно, с искрено съжаление. Съжалявах, искрено съжалявах, че бях хвърлил сянка върху нейната памет, преди да прочета и един ред от писмото й. Но когато стигнах до горецитираното място, почувствувах, че все повече и повече ме хваща яд на Розана Спирман.

— Прочетете останалото сам — казах аз на Бетъридж, като му подадох писмото през масата. — И ако се натъкнете на нещо, което трябва да зная, можете да ми го кажете.

— Разбирам ви, мистър Франклин — отвърна той, — и това е напълно естествено от ваша страна. Господ да ни е на помощ! — прибави той, като понижи глас. — Но това също така е било естествено и от нейна страна.

Продължавам да преписвам от оригинала писмото, което сега се намира в моите ръце:

„След като реших да задържа вашата нощница при себе си и да видя как ще постъпи в бъдеще с нея моята обич или моята ненавист (наистина, не зная кое от двете), трябваше преди всичко да обмисля къде да я скрия, без да се излагам на риска да бъда открита.

Единственият изход беше да ушия друга нощница, същата като тази, преди събота, когато в къщи щеше да дойде перачката с домакинската книга.

Не смеех да отложа тази работа за другия ден (петък) от страх да не би дотогава да се случи нещо; затова реших да ушия нощницата още през същия ден (четвъртък), когато бих могла, ако добре си изиграех ролята, да използувам за тази цел свободното си време. Но преди всичко аз трябваше (след като заключих нощницата в скрина си) да се върна във вашата спалня — не толкова, за да я доразтребя (Пенелопа би направила това за мен, ако бях я. помолила), колкото за да видя дали боята от нощницата ви не бе изцапала чаршафа на леглото или някой от мебелите в стаята.

Прегледах всичко най-внимателно и накрая открих няколко бледи петънца от боята върху вътрешната страна на халата ви — не басмения халат, който обикновено носехте през лятото, а вълнения, който вие също бяхте взели със себе си. Предположих, че ви е станало хладно, разхождайки се насам-натам само по нощница, и сте надянали първата попаднала ви подръка топла дреха. Както и да е, но от вътрешната страна на халата ви се виждаха петънца. Аз лесно ги премахнах, като ги изстъргах от вълнения плат. След това единствената улика против вас оставаше уликата, която беше заключена в моя скрин.

Едва привърших с оправянето на вашата стая, и ме извикаха заедно с другите прислужнички на разпит при мистър Сигрейв. След това започнаха да претърсват всичките ни вещи. После се случи най-необикновеното за мен произшествие през този ден — след като бях открила петното от боя върху нощницата ви. Това беше второто разпитване на Пенелопа Бетъридж от инспектора Сигрейв.

Пенелопа се върна при нас побесняла от яд — беше я оскърбило държането на мистър Сигрейв. Той намекнал, и то така, че не можеше да има никакво съмнение в смисъла на неговите думи — че подозира Пенелопа в кражба. Ние всички останахме много учудени, когато чухме това и искахме да знаем: защо?

— Защото диамантът се намирал в гостната стая на мис Рейчъл — отговори Пенелопа — и защото аз последна съм била там през миналата нощ.

Още преди Пенелопа да произнесе последната дума, аз си спомних, че след нея в гостната стая бе влизал и друг човек. Този човек бяхте вие. Главата ми се замая, мислите ми бяха страшно объркани. И ето, тъкмо тогава нещо ми подшушна, че петното върху вашата нощница може да има съвършено друго значение от това, което аз му придавах. «Ако трябва да се подозира човекът, който последен е бил в стаята — помислих си аз, — тогава крадецът не е Пенелопа, а мистър Франклин Блейк.»

Ако работата се отнасяше до някой друг джентълмен, мисля, че бих се засрамила от тези мои подозрения още щом те се мярнаха в ума ми.

Но самата мисъл, че ВИЕ бяхте паднали до моето ниво и че аз, притежавайки вашата нощница, можех да ви избавя от позора — и то какъв позор! — самата тая мисъл, казвам, сър, откри пред мен такава възможност да спечеля вашето благоволение, че аз слепешката преминах от подозрение към убеждение. И тутакси реших, че вие извикахте полицията и вдигнахте шум повече от всеки друг — само за да заблудите всички ни; и че ръката, която бе взела диаманта на мис Рейчъл, не можеше да бъде ничия друга ръка освен вашата.

Това откритие съвсем ме обърка. Аз почувствувах такова силно желание да ви видя — да ви изпитам с една-две думи относно диаманта, да ви накарам да ме погледнете и да ми поговорите, — че си понагласих косата, подокарах се, доколкото можах, и смело влязох при вас в библиотеката, където знаех, че бяхте се уединили да пишете нещо.

Вие бяхте забравили един от пръстените си горе в спалнята и това ми даде добър повод да ви безпокоя. Но, сър, ако някога сте обичали, вие ще разберете как изведнъж загубих всичката си смелост, когато влязох в стаята и се намерих пред вас. И тогава вие ме погледнахте тъй студено, благодарихте ми тъй равнодушно, задето ви бях намерила пръстена, че коленете ми се разтрепериха и аз едва ли не се строполих на пода пред краката ви. Щом благодарихте, ако си спомняте, вие отново се загледахте в писмената си работа. Аз се почувствувах тъй огорчена, тъй унизена от това отношение към мен, че събрах достатъчно сили да проговоря. «Странно нещо, сър — казах аз, — това, което се случи с диаманта.» Вие вдигнахте очи и отговорихте: «Да, наистина!» Отговорихте ми учтиво (не мога да откажа това), но все пак се държахте официално към мен, жестоко официално! Вярвайки, че носите диаманта със себе си, че той се намираше у вас, докато ми говорехте, вашата студенина тъй ме предизвика, че аз станах достатъчно смела, за да ви намекна за него. «Те никога не ще намерят диаманта, сър, нали?» — казах аз. — «Не! Нито пък ще открият човека, който го е взел; това мога да ви гарантирам!» Аз кимнах с глава и се усмихнах, сякаш исках да ви кажа: «Аз зная!» Този път вие ме погледнахте с някакво любопитство в очите; и аз почувствувах, че ние можехме да си кажем още няколко думи, които щяха да изнесат истината наяве. Но ето че мистър Бетъридж ни попречи. Аз дочух стъпките му; и тъй като знаех, че той беше против моето влизане в библиотеката по това време на деня — още повече че вие бяхте сам-самичък, — побързах да се измъкна, преди той да ме завари и изпъди.

Бях ядосана и разочарована. Но не загубих всичката си надежда. Ледът между нас беше счупен; трябваше само да внимавам следващия път мистър Бетъридж да не ни попречи.

Когато се върнах долу, в стаята на прислужничките, звънецът биеше за обед. Беше вече по средата на деня! А пък аз още не бях си доставила материалите за новата нощница! Имаше само една възможност за това. На обеда се престорих на болна и по този начин си осигурих свобода на действие до времето за чая.

Какво правих тогава, когато всички мислеха, че съм в леглото си, как прекарах нощта, след като по време на чая отново ме изпратиха да си легна — за това няма нужда да разказвам подробно. Детективът Къф узна поне това, ако не можа да узнае нищо повече. И аз се досещам как… Познаха ме (макар че не си вдигнах воала) в магазина във Фризингхол. Срещу мен зад щанда, където купувах плата, висеше огледало; в това огледало аз видях как един от продавачите, показвайки моите рамене, прошепна нещо на своя колега. А през нощта, когато, заключена в стаята си, тайно вършех работата си, аз дочувах зад вратата дишането на прислужниците, които ме следяха.

Но това ми беше все едно тогава, все едно ми е и сега. В петък сутринта, няколко часа преди мистър Къф да влезе в къщи, новата нощница — която щеше да замести прибраната от мен — беше ушита, изплакната, изсъхнала, огладена, маркирана и сдиплена така, както перачките обикновено сгъват изпраното бельо, и благополучно лежеше във вашия скрин. Нямаше защо да се страхувам (ако бельото в къщи бъде прегледано), че новата нощница би ме издала. Всичкото ви бельо беше съвсем ново — ушито вероятно след завръщането ви от чужбина:

След това дойде детективът Къф; той накара всички ни да ахнем от почуда, когато обясни какво мисли за петното на вратата.

Аз ви подозирах (както вече си признах!) повече за това, защото ми се искаше вие да сте виновният, отколкото поради каквато и да е друга причина. А ето че сега и детективът бе стигнал до същото заключение (относно нощницата) по съвсем различен път. А нощницата, единствената улика против вас — се намираше в моите ръце! И никой нищичко не знаеше за това… включително и вие! Не смея да ви кажа какво чувствувах, когато си мислех за всичко това — дори и споменът за мен ще ви стане омразен!…“

На това място мистър Бетъридж вдигна очи от писмото.

— Ни най-малката светлинка дотук, мистър Франклин — каза той, като свали тежките си рогови очила, и поотдалечи от себе си изповедта на Розана Спирман. — Стигнахте ли вие до някакво заключение, сър, докато аз четох?

— Довършете най-напред писмото, Бетъридж; може би неговият край ще ни наведе на някаква следа. А след това ще ви кажа една-две думи.

— Много добре, сър. Нека очите ми отпочинат малко, след това ще продължа. Впрочем, мистър Франклин, не желая да ви притискам, но няма ли да ми кажете с една думичка, не виждате ли някакъв изход от тази ужасна бъркотия?

— Ще се върна в Лондон — рекох аз — и ще се посъветвам с мистър Бреф. Ако той не може да ми помогне…

— Да, сър?

— И ако детективът не пожелае да напусне убежището си в Доркинг…

— Няма да пожелае това, мистър Франклин.

— Тогава, Бетъридж, доколкото мога да предвидя сега, всичките мои възможности ще бъдат изчерпани. Освен мистър Бреф и детектива не познавам нито един друг човек, който би могъл да ми бъде полезен с нещо.

Едва бях изрекъл тия думи, и ето че някой почука на вратата. На лицето на Бетъридж се изписа учудване и досада. Кой ли бе дошъл да ни смущава?

— Влезте! — изкрещя той ядосан. — Който и да сте.

Вратата се отвори и при нас спокойно влезе мъж с най-забележителната външност, каквато някога бях виждал. Съдейки по неговата фигура и движения, той беше още доста млад. Но ако се съди по лицето му и ако го сравним с Бетъридж, той изглеждаше по-стар от него. Цветът на лицето му беше мургав; като на циганин; над дълбоко хлътналите му бузи рязко се издаваха скулите. Носът му имаше изящното очертание и форма, които се срещат тъй често у древните народи на Изтока и тъй рядко — сред новите племена на Запада. Високо чело, набраздено с безброй ивици и бръчки. И върху това странно лице — очи, още по-странни, с меко кафяв цвят; очи замечтани и тъжни, скрити дълбоко в орбитите си; очи, които ви гледат (поне така беше с мен) и приковават вашето внимание със силата на собствената си воля. Прибавете към това куп гъста, леко накъдрена коса, която по някакъв каприз на природата беше променила вида си по най-причудлив начин. На темето тя все още бе запазила своя естествено тъмен цвят. От всички страни на главата му — без никакъв постепенен преход към посивяване, който би намалил силата на необикновения контраст — косата му беше съвършено бяла. Линията между тия два цвята не беше равна. На места белите коси се врязваха нагоре в черните, а на други — черните се врязваха надолу в белите. Погледнах този човек с любопитство, което — срам ме е да си призная — никак не можех да обуздая. Меките му кафяви очи кротко гледаха към мен; и той отвърна на моята неволна грубост (тъй силно се бях втрещил в него) с извинение, което, ако питате мен, аз съвсем не заслужавах.

— Извинете — каза той, — не знаех, че мистър Бетъридж е зает. — Той извади от джоба си някаква хартийка и я подаде на Бетъридж, като прибави: — Списъкът за идущата седмица.

Очите му отново се спряха на мен; той излезе от стаята тъй тихо, както бе влязъл.

— Кой е този човек? — попитах аз.

— Помощникът на мистър Канди — отговори Бетъридж. — Впрочем, мистър Франклин, вие ще се наскърбите, като чуете, че дребничкият доктор още не се е оправил от болестта, която го сполетя, когато се връщаше у дома си след вечерята на рождения ден на мис Рейчъл. Физически той се чувствува твърде добре, но е загубил паметта си по време на треската и оттогава досега тя още не се е възвърнала напълно. Сега цялата работа пада на плещите на неговия помощник. Пациентите му много намаляха, останаха само бедните. За тях няма друг избор, както знаете. Те трябва да се помирят с този пъстрокос и мургав като циганин човек или да се откажат от всяка медицинска помощ.

— Вие, изглежда, не го обичате, Бетъридж?

— Никой не го обича, сър.

— Но защо той е така непопулярен?

— Преди всичко самата му външност е против него. После носят се слухове, че мистър Канди го прибрал въпреки доста съмнителната му репутация. Никой не знае нищичко за него. Няма си нито един приятел. Как бихте могли да очаквате, сър, някой да го обича след всичко това?

— Разбира се, това едва ли би могло да се очаква. А мога ли да ви попитам за какво му бяхте нужен, когато ви подаде тази хартийка.

— Донесе ми списъка на болните, сър, които имат нужда от малко вино. Моята господарка имаше обичая да раздава хубаво вино — порт и херес — на бедните болни; и мис Рейчъл пожела този обичай да продължава. Времената се промениха! Времената се промениха! Спомням си как мистър Канди сам донасяше списъка на моята господарка. А сега помощникът на мистър Канди го донася на мен… Аз ще дочета писмото, ако ми позволите, сър — каза Бетъридж, взимайки отново изповедта на Розана Спирман в ръцете си. — Не е много весело четиво това, уверявам ви. Но все пак то не ми дава да мисля за миналото и да се натъжавам.

Той сложи очилата и мрачно поклати глава.

— Има здрав смисъл, сър, в нашето поведение, когато се появяваме на този божи свят. Всеки един от нас, повече или по-малко, се съпротивява на това появяване. И в това отношение ние всички сме прави, всички до един!

Помощникът на мистър Канди ми направи такова силно впечатление, че аз не можах изведнъж да прогоня мислите си за него. Отминах незабелязано последните философски разсъждения на Бетъридж и се върнах на въпроса за човека с шарената коса.

— Как се казва той? — попитах аз.

— Името му е просто отвратително — изръмжа Бетъридж. — Езра Дженингз.