Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Втора глава

— Бетъридж! — извиках аз, показвайки добре познатата ми книга, която лежеше на коленете му. — Предсказа ли ви „Робинзон Крузо“ тази вечер, че може да видите Франклин Блейк?

— Ей богу, мистър Франклин! — извика на свой ред старикът. — Точно това ми предсказваше „Робинзон Крузо“ в тази минута.

Той се изправи на крака с моя помощ и постоя така, като поглеждаше ту към мен, ту към „Робинзон Крузо“, сякаш не беше уверен кой от нас го бе изненадал повече. Състезанието спечели „Робинзон Крузо“. Бетъридж гледаше тази чудна книга с някакво неописуемо изражение на лицето, сякаш се надяваше, че сам Робинзон Крузо ще се появи от нейните страници и ще ни удостои с личното си засвидетелствуване.

— Ето мястото, което четях, мистър Франклин — произнесе старият слуга, щом езикът му се развърза отново. — Заклевам се, това е самото място, което четях до минутата на вашето пристигане! Страница сто петдесет и шеста: „Аз стоях като поразен от гръм, сякаш бях видял някакъв призрак!…“ И ако това не означава: „Очаквайте внезапно появяване на мистър Франклин Блейк“ — това в английския език няма никакъв смисъл! — завърши Бетъридж, като затвори шумно книгата и освободи най-после едната си ръка, за да вземе моята, която му бях подал.

Аз очаквах, и това беше съвсем естествено в дадения случай, че той ще ме отрупа с въпроси. Ала не, чувството на гостоприемство взе връх над всичко друго в душата на стария слуга, когато се бе появил (все едно по какъв начин) гост в дома.

— Заповядайте, мистър Франклин — рече той, като отвори вратата и се поклони по своя старомоден маниер. — После ще попитам какво ви води насам; но сега трябва да ви настаня по-удобно. След вашето заминаване тук станаха множество тъжни промени. Къщата е затворена, слугите си отидоха. Но както и да е! Аз сам ще ви приготвя вечерята; жената на градинаря ще ви приготви леглото; долу в избата е запазена бутилчица от нашето прочуто латурско вино, което ще намокри вашето гърло, мистър Франклин. Поздравявам ви с добре дошли, сър! С най-сърдечното добре дошъл! — каза бедният старик, мъжествено защищавайки честта на напуснатия дом и приемайки ме с вежливото внимание на старите времена.

Мъчно ми беше да го разочаровам. Но този дом принадлежеше сега на Рейчъл. Как бих могъл аз да ям и спя в него след всичко, което се случи в Лондон? Чувството на уважение към себе си ми забраняваше — и то съвсем справедливо — да прекрача този праг.

Хванах Бетъридж подръка и го поведох из градината. Какво да се прави? Аз бях принуден да му разкажа цялата истина. Той беше много привързан и към Рейчъл, и към мен и остана страшно огорчен и озадачен от обрата, който нещата бяха взели. Той изрази мнението си с присъщата си прямота и със свойствената си най-положителна философия на света — философията на Бетъриджката школа.

— Мис Рейчъл си има своите недостатъци, аз никога не съм отричал това — подхвана той. — Сегиз-тогиз и тя обича да се налага. Ето че и с вас се опитва да стори същото… а вие отстъпвате. Боже мой, мистър Франклин, нима не сте опознали жените досега? Вие сте ме чували да говоря понякога за покойната мисис Бетъридж, нали?

Наистина, аз го бях слушал доста често да говори за покойната си жена, мисис Бетъридж; той неизменно я сочеше като пример за слабостите и своеволието на нежния пол. В такъв вид той я представи сега.

— Много добре, мистър Франклин. А сега ме изслушайте пак. Всяка жена си има собствен маниер да държи на своето, да си налага волята. Всеки път, когато ми се е случвало да откажа на покойната мисис Бетъридж нещо, за което много настояваше, тя започваше да ми крещи от кухнята, когато се прибирах в къщи, че след моето грубо отнасяне към нея тя нямала сили да ми приготви вечеря. Известно време понасях това така, както и вие понасяте капризите на мис Рейчъл. Най-сетне търпението ми се изчерпа. Един ден влязох в кухнята, взех мисис Бетъридж — разбира се, най-приятелски — на ръце и я отнесох в нашата най-хубава стая, където тя приемаше гостите си. „Ето твоето място, душичке“ — казах аз и се върнах в кухнята. Заключих вратата, свалих палтото, запретнах ръкави и сам си приготвих вечерята. Когато яденето беше готово, аз сам си го поднесох и се нахраних с най-голямо удоволствие. После изпуших една лула и си пийнах малко грог; накрая раздигах масата, измих съдовете, ножовете и вилиците, прибрах всичко и пометох пода. Когато кухнята беше изчистена и оправена, отворих вратата и пуснах мисис Бетъридж да влезе. „Аз се навечерях, душо моя — казах аз. — Надявам се, че ще намериш кухнята така, както би желала да я намериш — чиста и спретната.“ И докато жена ми беше още жива, мистър Франклин, аз вече никога не трябваше сам да си приготвям яденето! Поуката от всичко това е: вие сте търпели капризите на мис Рейчъл в Лондон; не ги търпете и в Йоркшир. Заповядайте у дома, върнете се при нас.

Какво бих могъл да отговоря на това? Можех само да уверя моя добър приятел, че дори и неговата способност да убеждава бе отишла на вятъра в дадения случай.

— Вечерта е прекрасна — казах аз. — Ще отида пеша до Фризингхол и ще се настаня в хотела. А вас моля да дойдете утре сутринта и да закусите с мен. Имам нещо да ви казвам.

Бетъридж тъжно поклати глава.

— Искрено съжалявам за това — каза той. — Аз се надявах да чуя, мистър Франклин, че между вас и мис Рейчъл всичко се е изгладило. Но ако трябва да постъпите така, както сте решили, сър — продължи той, след като поразмисли малко, — няма защо да отивате чак във Фризингхол. Можете да пренощувате съвсем наблизо. Фермата на Хотърстънови е само на две мили оттук. Против това вие нямате какво да възразите, в името на Рейчъл — лукаво добави старикът. — Хотърстън живее, мистър Франклин, не върху имота на Рейчъл, а на своя собствена земя.

Спомних си за тази ферма още щом Бетъридж спомена за нея. Къщата се намираше в една тясна долина, на брега на най-красивия поток в тази част на Йоркшир; фермерът разполагаше с отделни спални и гостна, които често даваше под наем на някои художници, риболовци и туристи. Аз не бих могъл да намеря по-приятно жилище за времето, което се канех да прекарам из тия места.

— А стаите свободни ли са сега? — попитах аз.

— Самата мисис Хотърстън, сър, ме помоли още вчера да препоръчам стаите й на някого.

— Аз ще ги наема, Бетъридж, с най-голямо удоволствие.

Ние се върнахме на двора, където бях оставил куфара си. Като провря една тояга под дръжката на куфара и го метна на рамото си, Бетъридж отново изпадна в същото онова смущение, което моето неочаквано появяване бе предизвикало в него, когато дремеше на плетения си стол. Той някак недоверчиво погледна към къщата, сетне се обърна към мен и още по-недоумяващо ме изгледа.

— Доста дълго вече си поживях на света — каза този най-добър и най-мил от всички стари слуги, — ала не съм очаквал, че някога ще ми се случи да видя подобно нещо. Там стои къщата, тук стои мистър Франклин Блейк… и ето че той обръща гръб на къщата и отива да нощува в наета квартира.

Той тръгна напред, като клатеше глава и мърмореше:

— Остава ми да видя само още едно чудо — каза ми той през рамо. — И това ще бъде, когато вие, мистър Франклин, решите да ми върнете седемте шилинга и шестте пенса, които ви дадох назаем още когато бяхте момче.

Тази малка шега сякаш възвърна неговото добро настроение и подобри душевното му състояние. Минахме през двора и излязохме през портата на парка. Щом напуснахме имението и стъпихме па неутрална почва, задълженията на гостоприемството (според моралния кодекс на Бетъридж) свършиха; сега влезе в сила любопитството.

Той се позабави, за да мога да вървя наред с него.

— Прекрасна вечер за разходка, мистър Франклин — каза той, сякаш ние с него току-що се бяхме срещнали случайно. — Да предположим, че вие пак бяхте тръгнали за хотела във Фризингхол, сър…

— Да?

— Тогава аз щях да имам честта да закуся с вас утре сутринта.

— Елате да закусите с мен у Хотърстънови.

— Много ви благодаря за честта, мистър Франклин. Но аз всъщност нямах предвид закуска. Струва ми се, че вие споменахте, че имате нещо да ми казвате. Ако не е някаква тайна, сър — каза Бетъридж, оставяйки настрана всички заобикалки, — аз умирам от нетърпение да узная какво ви е довело насам тъй неочаквано.

— А какво ме бе довело тук последния път? — попитах аз.

— Лунният камък, мистър Франклин. Но какво ви води насам сега?

— Пак Лунният камък, Бетъридж.

Старецът изведнъж се спря и ме загледа, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Ако това е някаква шега, сър — каза той, — страхувам се, че съм малко оглупял на стари години… аз не я разбирам.

— Не е шега — отвърнах аз. — Дойдох тук, за да продължа издирването, прекъснато след моето заминаване от Англия. Дойдох, за да направя това, което още никой не е направил: да узная кой е откраднал диаманта!

— Забравете този диамант, мистър Франклин! Послушайте моя съвет и оставете този диамант! Проклетият индуски камък обърква всеки, който се приближи до него. Не си губете парите и силите в най-цветущата си възраст, сър, да се занимавате с Лунния камък. Как можете вие да се надявате на успех, когато самият детектив Къф се провали с тази работа? Сержант Къф — повтори старецът, заплашвайки ме с показалеца си, — най-големият детектив на Англия!

— Решението ми е твърдо и непоколебимо, стари ми приятелю. Дори и детективът Къф не би могъл да ме разколебае! Впрочем рано или късно аз ще трябва да се посъветвам с мистър Къф. Чули ли сте напоследък нещо за него?

— Мистър Къф няма да ви помогне, сър.

— Защо не?

— След вашето заминаване, сър, в полицейските кръгове стана едно събитие. Прочутият Къф си подаде оставката и мина в пенсия. Наел си е малка къщичка, в Доркинг и е затънал до ушите в отглеждане на рози. Той сам ми писа за това, мистър Франклин. Отгледал е бялата мъхеста роза, сър, без най-напред да я присажда на кучешката роза. А мистър Бегби се кани да отиде в Доркинг и да му признае, че е загубил баса.

— Това няма значение! Аз просто ще трябва да се справя без помощта на мистър Къф. И преди всичко трябва да разчитам на вас.

Може би казах това някак небрежно. Както и да е изглежда, че нещо в моя отговор бе обидило Бетъридж.

— Вие бихте могли да се доверите и на някой по-неподходящ от мен, мистър Франклин, това мога да ви кажа — изрече той някак троснато.

Неговият тон, както и смущението в неговия глас ми подсказаха, че той разполага с някакви сведения, които не се решава да ми съобщи.

— От вас очаквам да ми помогнете да се добера до уликите, които са се изплъзнали от вниманието на мистър Къф. Зная, че сте в състояние да сторите това. Но по всяка вероятност вие можете да сторите и нещо повече?

— Какво повече, можете да очаквате от мен, сър? — с нескрито смирение попита Бетъридж.

— Очаквам повече, съдейки по това, което вие преди малко казахте.

— Просто самохвалство, мистър Франклин — упорито отговори хитрият старик. — Някои хора се раждат самохвалци на тоя свят и си остават такива до последния ден на живота си. Аз съм един от тия хора.

Оставаше ми само един начин да го придумам. Реших да се възползувам от неговата привързаност към Рейчъл и към мен.

— Бетъридж, бихте ли се зарадвали, ако чуете, че Рейчъл и аз отново сме станали добри приятели?

— Ако вие се съмнявате в това, сър, значи аз напразно съм служил във вашето семейство всичките тия години.

— Спомняте ли си как Рейчъл се държеше с мен преди заминаването ми от Англия?

— Тъй ясно, сякаш е било вчера! Моята господарка сама ви писа по този въпрос и вие бяхте тъй добър да ми покажете нейното писмо. В него се казваше, че мис Рейчъл се чувствува смъртно обидена от участието, което взехте в търсенето на диаманта. Й нито милейди, нито вие, нито пък някой друг ,може да отгатне защо.

— Точно така, Бетъридж! И ето че аз се връщам от чужбина и намирам, че Рейчъл продължава да се смята смъртно обидена от мен. Аз знаех още миналата година, че причината за това беше диамантът; зная, че е така, и сега. Опитах се да говоря с нея, но тя отказа да ме приеме. Опитах се да й пиша, но тя не пожела да ми отговори. Кажете, за бога, как да разбирам всичко това? Да открия истината за изчезването на Лунния камък — това е едничката възможност, която Рейчъл ми оставя.

Тези мои думи очевидно го накараха да погледне на нещата от другата им страна. Той зададе един въпрос, който ми показа, че аз най-после го бях трогнал и разколебал.

— Вие нямате никакви лоши намерения към нея, мистър Франклин, нали?

— Бях й сърдит, когато напуснах Лондон — отговорих аз. — Но всичко това е минало. Сега искам да накарам Рейчъл да се обясни с мен и нищо повече.

— Но да предположим, че направите някакво откритие, сър — не се ли страхувате, че това откритие може да издаде нещо неприятно за мис Рейчъл?

Разбрах неговото безгранично доверие към своята господарка, което му бе продиктувало тия думи.

— Аз вярвам в нея така, както и вие! — отговорих аз. — И най-пълното разкриване на нейната тайна не може да изнесе на бял свят нещо, което да намали, да отслаби вашето и моето уважение към нея.

След тези думи нерешителността на Бетъридж съвсем изчезна.

— Ако има нещо лошо в това да ви помагам, мистър Франклин — възкликна той, — то мога да ви кажа само едно: аз съм невинен като младенец! Ще ви покажа пътя към желаното откритие, а вие ще тръгнете по него сам-самичък. Спомняте ли си за нашата бедна прислужница Розана Спирман?

— Разбира се.

— Вие винаги подозирахте, че тя искаше да ви изповяда нещо във връзка с Лунния камък, нали?

— Аз не можех да си обясня нейното странно поведение по някакъв друг начин.

— Вие можете да прогоните съмненията си по този въпрос, мистър Франклин, когато пожелаете.

Сега дойде моят ред да се спра от изумление. Напразно се опитвах в припадащия здрач да видя изражението на лицето му. Стъписан от изненада, аз някак нетърпеливо го попитах какво означаваха неговите думи…

— Не бързайте, сър! — прекъсна ме Бетъридж. — Моите думи означават само едно: Розана Спирман е оставила писмо, адресирано до вас.

— Къде е то?

— У нейната приятелка в Кобсхол. Вие навярно сте слушали, когато бяхте тук, сър, за куцичката Люси — девойката с патериците?

— Дъщерята на рибаря.

— Същата, мистър Франклин.

— Защо писмото не ми беше изпратено?

— Куцичката Люси е също своенравна девойка, сър. Тя искаше да предаде писмото само във вашите собствени ръце. А вие бяхте вече напуснали Англия, преди да успея да ви пиша.

— Да се върнем веднага, Бетъридж, и още сега да вземем това писмо!

— Късно е вече, сър. Рибарите икономисват свещите си и в Кобсхол си лягат много рано.

— Глупости! Ние ще стигнем за половин час.

— Възможно е, сър. А когато стигнете там, ще намерите вратата заключена.

Той ми показа някаква светлинна, която блещукаше долу под нас; и в същата минута аз дочух в нощната тишина шуртенето на потока.

— Ето и фермата, мистър Франклин. Починете си добре тази нощ и елате при мен утре сутринта, ако благоволите, сър.

— Ще дойдете ли с мен при рибаря?

— Да, сър.

— Рано сутринта?

— Толкова рано, колкото ви е удобно.

И ние се спуснахме по пътеката, която водеше към фермата.