Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Втора глава

Сега ми остава да изложа още и известните на мен допълнителни сведения относно Лунния камък — или по-право — относно плана, който си бяха съставили индусите, за да го откраднат. Дори и малкото, което имам да кажа (както вече споменах), е все пак доста важно по своето забележително отношение към събития, които са още пред нас.

Десетина дни след като мис Вериндър ни бе напуснала, един от моите чиновници влезе и кабинета ми с визитна картичка в ръка и ми съобщи, че долу ме чакал някакъв господин, който искал да говори с мен.

Погледнах картичката. На нея беше написано някакво чуждестранно име, което вече съм забравил. Под името обаче бяха написани на английски няколко думи, които помня много добре:

„С препоръка от мистър Септимъс Люкър“.

Дързостта на човек като мистър Люкър, осмелил се да препоръчва когото и да било на мен, ме учуди толкова много, че аз поседях мълчаливо, питайки се дали очите ми не бяха ме излъгали. Забелязал моето смущение, чиновникът счете за нужно да сподели с мен резултатите от своите лични наблюдения над чужденеца, който чакаше долу.

— Това е човек със забележителна външност, сър? тъй мургав, че всички го взехме за индус или нещо от този род.

Свързвайки мислено мнението на чиновника с обидния за мен ред върху картичката, която държах в ръката си, аз моментално си помислих, че препоръката на мистър Люкър и посещението на чужденеца може да се отнасят до Лунния камък. За голямо учудване на моя чиновник реших незабавно да приема господина, който чакаше долу.

В оправдание на голямата професионална жертва, принесена пред олтара на моето любопитство, си позволих да напомня на всеки, който ще чете тия редове, че нито един човек (поне в Англия) не би могъл да претендира за по-тясна връзка с историята на Лунния камък от мен. Полковник Хърнкасл ми се бе доверил със своя план за избягване на смъртта от ръцете на отмъстителите. Аз бях получавал периодически писмата на полковника, които ми съобщаваха, че той е жив. Аз съставих завещанието, с което той остави Лунния камък на мис Вериндър. Аз накарах изпълнителя на завещанието да изпълни своя дълг, надявайки се, че този диамант може да се окаже ценна придобивка за неговото семейство. И накрая аз преодолях нерешителността на мистър Франклин Блейк и го придумах да занесе диаманта в дома на лейди Вериндър. Мисля, че никой не може да опровергае моето право да се интересувам по-нататък от Лунния камък и всичко, свързано с него.

В минутата, когато моят тайнствен клиент беше въведен в кабинета ми, аз почувствувах някакво вътрешно убеждение, че пред мен се намира един от тримата индуси — по всяка вероятност техният главатар. Той беше изискано облечен в европейски дрехи. Но мургавото му лице, тънката гъвкава фигура, любезните му, изискани маниери бяха достатъчни, за да разкрият неговия ориенталски произход на всеки интелигентен и наблюдателен човек.

Поканих го да седне и го помолих да ми каже какво го бе довело при мен.

След като се извини — с най-избрани английски думи, — че се осмелява да ме безпокои, индусът извади малък пакет, обвит отгоре със златен брокат. Като свали тази и още една обвивка от някаква копринена тъкан, той сложи на масата малка кутия или по-право, ковчеже от слонова кост, красиво инкрустирано със скъпоценни камъни.

— Аз дойдох, сър — каза той, — да ви помоля да ми заемете малко пари. А това ще ви оставя като залог.

Аз посочих неговата визитна картичка.

— И вие се обръщате към мен по препоръка на мистър Люкър? — попитах аз.

Индусът се поклони.

— Мога ли да ви попитам защо мистър Люкър сам не ви е дал нужните пари?

— Мистър Люкър ми каза, сър, че няма свободни пари.

— И ви посъветва да се обърнете към мен?

Сега пък индусът на свой ред посочи картичката.

— Както виждате.

Кратък и точен отговор! Ако Лунният камък се намираше у мен, аз съм твърдо убеден, че този ориенталски аристократ би ме пратил на онзи свят, без да се поколебае. Същевременно, като изключим тази неприятна дреболия — аз трябва да призная, че той наистина беше един образцов клиент. Вероятно той не би пожалил моя живот; но направи това, което моите съотечественици никога не бяха правили — той ми скъпеше времето.

— Съжалявам — казах аз, — че вие сте си направили труда да идвате при мен. Мистър Люкър е сбъркал, като ви е изпратил тук. Аз се ползувам с доверието, както и други мои колеги, да давам пари назаем. Но никога не заемам пари на непознати лица, и то при такъв залог като вашия.

Без да прави никакви опити, както биха сторили други хора, за да ме уговаря да отстъпя от моите принципи и да направя изключение, индусът още веднъж се поклони и без да продума, пови ковчежето си в двете обвивки. След това стана — този възхитителен убиец! — стана още в минутата, когато му отговорих!

— Бихте ли бил тъй снизходителен към един чужденец и ми разрешите да ви задам един въпрос, преди да си отида — каза той.

Този път аз се поклоних. Само един въпрос за сбогом.

А на мен обикновено ми задават петдесет!

— Да предположим, сър, че вие бихте пожелали да ми дадете пари назаем — каза той, — в какъв именно срок аз ще трябва да ги върна обратно?

— Според възприетите в нашата страна норми — отвърнах аз, — вие би трябвало да си върнете дълга (ако пожелаете) една година след деня, в който сте ги получили.

Индусът направи последния си поклон — най-ниския от всички, и изведнъж безшумно излезе от стаята.

Това бе направено само в един миг — той се изплъзна тихичко, лекичко като котка, — нещо, което, трябва да си призная, малко ме поизплаши. Щом дойдох на себе си достатъчно, за да мога да мисля, стигнах до едно ясно заключение относно иначе загадъчния гост, който ме бе удостоил със своето посещение.

Той така добре бе владял себе си по време на нашия разговор, че нито по лицето му, нито по гласа му, нито пък по маниерите му можеше да се отгатне някакво предизвикателство. Но имаше един миг, когато той все пак ми даде възможност да надзърна под маската му. Той не показа ни най-слабия интерес към нищо казано от мен, докато аз не споменах за срока, след който длъжникът би трябвало да1, започне изплащането на получения от него заем. Само тогава, когато му давах тия сведения, той за пръв път ме погледна в очите. От това аз си извадих заключение, че ми бе задал този последен въпрос с някаква специална цел и че си имаше някакъв особен интерес да чуе моя отговор. И колкото повече размишлявах върху нашия разговор, толкова по-силно ставаше подозрението ми, че поднесеното ковчеже и отправената молба за заем бяха чисто и просто предлог, пуснат в ход, за да подготвят почвата за последния му въпрос.

Уверил се в достоверността на това мое заключение, аз се опитвах да отида още по-нататък и да отгатна причината за посещението на индуса. Но ето че в този момент ми донесоха писмо, и то от самия мистър Люкър. Той ме молеше да го извиня, изразявайки се по най-противен и раболепен начин, и ме уверяваше, че може да ми обясни всичко с най-удовлетворителен за мен резултат, ако само го удостоя с една лична среща.

Жертвувайки още веднъж работата си, просто от любопитство, аз му определих среща в моята кантора за следващия ден.

Мистър Люкър се оказа във всяко отношение човек с много по-малко достойнство от индуса — той беше толкова вулгарен, толкова безобразен, толкова раболепен, че не си заслужава да бъде описван по-подробно в тия страници. Ето същността на това, което той ми каза.

Един ден преди посещението си при мен същият изискан индус бе оказал тази чест и на мистър Люкър. Въпреки европейските му дрехи мистър Люкър тутакси познал в лицето на своя посетител главатаря на тримата индуси, които преди известно време му бяха досаждали, шляейки се около неговия дом, така че той бил принуден да се оплаче от тях в съда. След това странно откритие стигнал до заключението (нещо напълно естествено), че индусът несъмнено е един от тримата мъже, които му бяха завързали очите, запушили устата и отнесли разписката от банкера. В резултат на това той се вцепенил от ужас и бил твърдо уверен, че е настанал последният му час.

Обаче индусът се държал така, като че никога преди това не го бил виждал. Той извадил малкото ковчеже и се обърнал към мистър Люкър със същата молба, с която се бе обърнал и към мен. Желаейки да се отърве от него колкото може по-скоро, мистър Люкър тутакси му отговорил, че не разполага със свободни пари. Тогава индусът го помолил да го насочи към човек, към който би било най-целесъобразно да се обърне за необходимия му заем. Мистър Люкър му отговорил, че най-целесъобразно в подобен случай е да се отнесе до някой адвокат, който се ползува с добро име. Когато индусът го помолил да назове такъв един адвокат, мистър Люкър споменал моето име — по простата причина, че бивайки крайно изплашен, се хванал за първото име, което му дошло наум.

— Пот течеше от мен като порой, сър — завърши този нещастник. — Аз сам не знаех какво говоря. Надявам се, че вие няма да ме обвинявате за това, сър, като имате предвид, че бях изплашен до смърт.

Доста любезно извиних този човечец. Това беше най-бързият начин да се освободя от неговото присъствие. Преди да ме напусне обаче, аз му зададох един-единствен въпрос: не бе ли казал индусът нещо по-забележително на излизане от дома на мистър Люкър?

— Да, на излизане индусът задал на мистър Люкър съвсем същия въпрос, който бе задал на мен; и, разбира се, получил съвсем същия отговор.

Какво означаваше това? Обяснението на мистър Люкър не ми помогна да разреша този въпрос. Моята собствена съобразителност, към която прибягнах, също не ми помогна. Този ден бях поканен на вечеря; и когато, изпаднал в не много добро настроение, се изкачвах към втория етаж, за да се преоблека, съвсем не подозирах, че пътят към моята гардеробна ще се окаже в дадения случай път към търсеното откритие.