Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

ВТОРИ РАЗКАЗ
Написан от Матю Бреф, адвокат
Грейс Ин скуеър

Първа глава

Моята прекрасна приятелка мис Клак оставя перото и аз го взимам веднага след нея по две причини.

Първо, защото мога да хвърля нужната светлина върху няколко точки, останали досега в пълен мрак. Мис Вериндър си имаше скрита причина да откаже ръката си на своя годеник — и аз бях виновен за това. Мистър Годфри Ейблуайт си имаше лична причина да се откаже от всички права върху ръката на очарователната си братовчедка — и аз открих тази причина.

И второ — аз сам не зная дали за мое щастие или нещастие — но по онова време, за което пиша сега, аз се оказах замесен в тайната на индийския диамант. Аз имах честта да приема в кантората си и да разговарям с чужденеца с необикновено изящните обноски, който безспорно беше самият главатар на тримата индуси. Прибавете към това, че на другия ден се видях със знаменития пътешественик мистър Мъртуейт и водих с него дълъг разговор относно Лунния камък — разговор, който оказа огромно влияние върху последвалите събития. Това са накратко моите претенции върху участието, което аз взимам в тия страници.

Истинската причина за разтурянето на годежа предшествува хронологически всичко друго и трябва следователно да заеме първо място в настоящия разказ. Проследявайки цялата верига на събития, от единия до другия край, аз намирам за необходимо да, започна своя разказ със сцената — колкото и странно да изглежда това — при леглото на моя превъзходен клиент и приятел покойния сър Джон Вериндър.

Сър Джон имаше своя дял — и може би твърде голям дял — от по-безвредните и симпатични слабости, свойствени на човечеството. Между тия слабости ще спомена за една негова прищявка, която се отнася до настоящия случай: неговото несломимо нежелание — докато се радваше на добро здраве — да напише завещанието си. Лейди Вериндър употреби всичкото си влияние, за да го накара да изпълни този свой дълг; пуснах в ход моето влияние и аз, Той признаваше справедливостта на нашето схващане, ала не отиваше по-далеч от това, докато не го налегна болестта, която впоследствие го закара в гроба. Едва тогава аз най-сетне бях извикан, за да изслушам указанията на моя клиент относно неговото завещание. Те се оказаха най-простите указания, които някога бях изслушвал през цялата си юридическа кариера.

Сър Джон дремеше, когато влязох в стаята. Той се понадигна, когато ме видя,

— Как сте, мистър Бреф? — попита той. — Аз ще бъда много кратък, а после пак ще си подремна.

Той ме наблюдаваше с голям интерес, докато приготвях перата, хартията и мастилото.

— Готов ли сте? — попита той.

Аз се поклоних, топнах перото в мастилото и зачаках неговите разпореждания.

— Оставям всичко на жена си — каза сър Джон. — Друго няма!

Той се обърна на другата си страна и се приготви да заспи отново. Аз бях принуден да го обезпокоя.

— Трябва ли да разбирам — попитах аз, — че вие оставяте цялото си имущество, движимо и недвижимо, което ще притежавате до последния си ден, в пълна собственост на лейди Вериндър?

— Да — отговори сър Джон, — само че аз се изразих съвсем накратко. Защо и вие да не можете да го напишете кратичко и ме оставите да си поспя? Всичко на жена ми. Това е моето завещание!

Имуществото му се намираше напълно в неговите ръце и се състоеше от имот (аз нарочно не употребявам технически изрази) и пари. В повечето случаи от подобен род аз бих счел за свой дълг да помоля клиента си да преразгледа и преобмисли своето решение. В този случай обаче знаех: лейди Вериндър не само бе достойна за безрезервно оказаното й доверие (всички добри съпруги са достойни за това), но бе и способна правилно да се разпорежда с голямото състояние (нещо, на което — доколкото познавам нежния пол — е способна само една от хиляда жени). За десет минути завещанието на сър Джон беше написано и заверено, а самият сър Джон се обърна и продължи прекъснатия сън.

Лейди Вериндър напълно оправда доверието, оказано й от нейния мъж. Още през първите си дни като вдовица тя ме извика и направи своето завещание. Нейното разбиране на положението беше тъй здраво и разумно, че от моите съвети нямаше никаква нужда. Моята отговорност започна и завърши с придаване юридическа форма на нейните указания. Не минаха и две седмици от смъртта на сър Джон и бъдещето на неговата дъщеря беше обезпечено с обич и разум.

Завещанието остана в огнеупорния шкаф на моята кантора тъй дълго време, че на мене просто ми е тежко да споменавам за това. Едва през хиляда осемстотин четиридесет и осма година на мен ми се представи случай да го види отново при доста тъжни обстоятелства.

По онова време, за което споменавам, лекарите произнесоха относно лейди Вериндър своята присъда, която в буквалния смисъл можеше да се нарече смъртна присъда. Аз бях първият, на когото тя съобщи за своето състояние, изказвайки същевременно и желанието си да прегледа отново своето завещание заедно с мен.

Положението на нейната дъщеря беше вече достатъчно обезпечено. Но с течение на времето намеренията й да остави по нещичко на някои по-далечни свои роднини се бяха променили; необходимо беше следователно да се прибавят три или четири нови, пункта в завещанието. След като направих това незабавно — за да се избягнат някои непредвидени произшествия, аз получих разрешение от лейди Вериндър да оформя последните й указания във второто завещание. Моята цел беше да се отстранят някои неизбежни неясноти и повторения, които сега нарушаваха донякъде спретнатия вид на оригиналния документ — нещо, което, трябва да си призная, смущаваше професионалното ми чувство за акуратност.

Заверяването на това второ завещание е описано вече от мис Клак, която беше така любезна да стане един от свидетелите. Що се отнася до паричните интереси на Рейчъл Вериндър, второто завещание беше, дума по дума, копие на първото. Единствените изменения се отнасяха до назначаването на нов настойник и до някои условия, свързани с такова едно назначаване — които бяха изградени главно върху мои предположения. След смъртта на лейди Вериндър аз предадох завещанието на моя нотариус, за да го „зарегистрира“ така, както е прието.

Около три седмици след това, доколкото си спомням, пристигнаха първите сведения, че става нещо необикновено. Аз случайно се бях отбил в кантората на моя нотариус и приятел и забелязах, че той ме посрещна с по-голям интерес, отколкото друг път.

— Имам някои новини за вас — рече той. — Какво мислите, че чух тази сутрин в Доктор-Къмънз? Някой е пожелал да види завещанието, на лейди Вериндър и вече го е проучил!

Това наистина беше интересна новина! В завещанието нямаше абсолютно нищо, което би могло да даде повод за обжалване; и аз не можех да се сетя за никого, който би могъл да се интересува от завещанието на лейди Вериндър. (Тук може би е уместно да обясня, за доброто на тия, които още не са запознати с този въпрос, че законът позволява на всеки, който пожелае и заплати такса от един шилинг, да се запознае с което и да било завещание при Доктор-Къмънз.)

— Узнахте ли кой е искал да види завещанието? — попитах аз.

— Да, чиновникът ми каза това без всякакво колебание. Завещанието е поискал и прегледал мистър Смоли, от фирмата Скип и Смоли. То още не било заведено в архивата. Така че не оставало нищо друго, освен да му се покаже оригиналният документ. Мистър Смоли го прегледал най-внимателно и си отбелязал нещо в бележника. Имате ли някаква представа за това, което му е било нужно?

Аз поклатих глава.

— Не, обаче ще узная… още днес — отвърнах аз и тутакси тръгнах за кантората си.

Ако някоя друга адвокатска фирма бе проявила този загадъчен интерес към завещанието на моята покойна клиентка, може би трудно бих направил необходимото издирване. Ала аз имах известно влияние над Скип и Смоли, така че ми беше сравнително лесно да се справя с тази загадка. Моят секретар (извънредно способен и прекрасен човек) беше брат на мистър Смоли; и благодарение на тази косвена връзка с мен Скип и Смоли вече няколко години обираха падналите на моята маса трохи — тоест дела, които постъпваха в моята кантора и с които аз по разни причини не желаех да се заема. Не мислех, че те заслужават това. Моето професионално покровителство имаше по този начин доста голямо значение за тяхната фирма. И аз реших, ако се окаже необходимо, да им напомня за това покровителство в дадения случай.

Щом се върнах в кантората си, разказах на секретаря си какво се бе случило и го изпратих при Скип и Смоли със следното поръчение: „Мистър Бреф ви праща своите почитания и ви съобщава, че той би желал да узнае защо господа Скип и Смоли са намерили за необходимо да се запознават със завещанието на лейди Вериндър.“

Това накарало мистър Смоли тутакси да дойде при мен заедно със своя брат. Той призна, че действувал по поръчка на свой клиент. След това прибави, че нямал право да каже нищо повече, понеже това щяло да бъде нарушение на професионалната тайна.

Ние поспорихме малко по този въпрос. Разбера се, правият беше той, а не аз. Но истината е, че бих ядосан, измъчван от съмнения и настойчиво исках да узная всичко! Освен това отказах да зачитам таза тайна и изисквах пълна свобода на действие за себе си. Нещо повече, аз исках да използувам своето положение за лични изгоди.

— Избирайте, сър — казах аз на мистър Смоли, — между риска да се лишите от вашия клиент или от моите дела!

Признавам, това не беше извинителна постъпка от моя страна… тиранически натиск и нищо повече. Но като всички други тирани и аз настоях на своето. Мистър Смоли направи своя избор без ни най-малкото колебание. Той покорно се усмихна и назова името на своя клиент:

— Мистър Годфри Ейблуайт.

Това беше достатъчно за мен; не ми трябваше да зная нищо повече.

Стигнал до това място в моя разказ, аз трябва сега да запозная читателя със съдържанието на завещанието на лейди Вериндър.

Нека изложа тук съвсем накратко, че според това завещание Рейчъл Вериндър нямаше никакво право да се разпорежда с имуществото; то просто й осигуряваше пожизнен доход. Превъзходният здрав разум на нейната майка и моят многогодишен опит я бяха освободили от всяка отговорност и предпазили от всякаква опасност да стане жертва на някой алчен и безсъвестен мъж. Нито тя, нито нейният съпруг (ако се омъжи) не можеха да се разпореждат нито с имота, нито с капитала. Те можеха да живеят в къщата в Лондон или на имението в Йоркшир и щяха да получават хубав доход — и нищо повече.

Като размислих върху това, което бях узнал, аз съвсем се обърках: какво трябваше да правя?

Не беше минала и една седмица от деня, в който научих (за мое огорчение) за годежа на мис Вериндър. Аз искрено се възхищавах от нея и я обичах; и ми стана неизразимо тъжно, когато чух, че тя тъй прибързано бе решила да се омъжи за мистър Годфри Ейблуайт. И ето че сега този човек — когото всякога бях считал за сладкодумен измамник — оправдаваше моето най-лошо мнение за него и ясно разкриваше, че се жени за пари! „И какво от това? — ще попитате вие. — Та то се случва всеки ден“. Съгласен съм, любезни читателю. Но бихте ли приели вие това с такава лекота, ако работата се отнасяше, да речем, до вашата сестра?

Разбира се, първото нещо, което си помислих, беше: няма ли да се откаже мистър Годфри Ейблуайт от своята годеница, след като узнае това, което бе узнал неговият адвокат?

Това зависеше изцяло от неговото материално положение, за което аз нищо не знаех. Ако материалното му положение не беше тъй лошо, за него би било изгодно да се ожени за мис Рейчъл само заради нейния доход. Но ако, от друга страна, на него му беше необходимо бързо да си набави някоя по-голяма сума в определен срок, тогава завещанието на лейди Вериндър постигаше своята цел и не допускаше дъщеря й да попадне в ръцете на мошеника.

В последния случай аз нямаше защо да огорчавам мис Рейчъл през първите дни на нейния траур по майка си — като й открия незабавно истината. Но в първия случай, ако премълча истината — това би означавало да съдействувам за сключването на един брак, който ще я направи нещастна за цял живот.

Моите съмнения свършиха, когато се представих в лондонския хотел, където бяха отседнали мисис Ейблуайт и мис Вериндър. Те ми съобщиха, че ще отидат в Брайтън на другия ден и че някакво непредвидено препятствие не позволявало на мистър Годфри Ейблуайт да ги придружи. Тутакси предложих да го заместя. Докато само си мислех за Рейчъл Вериндър, аз все още можех да се колебая. Но когато я видях, аз моментално реших: трябва да й кажа истината — пък каквото ще да става.

Такъв случай ми се представи на другия ден след пристигането ни в Брайтън, когато ние двамата с нея излязохме на разходка.

— Мога ли да поговоря с вас — попитах я — относно вашия годеж?

— Да — отвърна радушно тя, — ако нямате нищо по-интересно за тема на разговор.

— Ще простите ли на един стар приятел и слуга на вашето семейство, мис Рейчъл, ако се осмеля да ви попитам, от любов ли искате да се ожените за този мъж?

— От отчаяние, мистър Бреф, надявайки се да намеря тихо пристанище, където бих могла да се примиря с живота.

Силни думи!… под които вероятно се криеше нещо, взето от някой роман. Но аз си имах своя тема на разговор и отказах (както се изразяваме ние, адвокатите) да се отклоня от основния въпрос.

— Мистър Годфри Ейблуайт едва ли мисли като вас — казах аз. — Той, както изглежда, се жени по любов?

— Така казва той; и на мене ми се струва, че трябва да му вярвам. Той едва ли би се оженил за мен след всичко, което му признах, ако не ме обичаше.

Бедната Рейчъл! На нея дори и наум не бе й идвала мисълта, че някой може да я поиска за жена, ръководен от своите егоистични и материални съображения. Задачата, която си бях поставил, взе да ми се струва много по-трудна, отколкото бях очаквал.

— За моите старомодни схващания — продължих аз — това изглежда доста странно…

— Кое именно? — попита тя.

— Това, че вие Говорите за вашия бъдещ съпруг така, сякаш не сте съвсем сигурна в искреността на неговите чувства. Имате ли наум някакви основания да се съмнявате в тях?

Нейната удивителна проницателност й помогна тутакси да забележи промяната в гласа ми при задаването на този въпрос — промяна, която й показа, че в този разговор аз преследвах някаква особена цел. Тя се спря, отдръпна ръката си от моята и втренчено ме загледа в очите.

— Мистър Бреф — каза тя, — вие искате да ми кажете нещо за Годфри Ейблуайт. Говорете!

Аз я познавах тъй добре, че не се поколебах и й разправих всичко.

Тя отново ме хвана подръка и бавно тръгна с мен. Почувствувах как ръката й все по-силно и по-силно стискаше моята и видях как лицето й ставаше все по-бледо и по-бледо, докато аз продължавах да говоря. Когато свърших, Рейчъл дълго мълча. С леко наведена глава, тя крачеше до мен, без да чувствува моето присъствие, дълбоко потънала в мислите си.

Аз не се опитах да я безпокоя. Познавах характера й; и това обстоятелство ми подсказа, както при други подобни случаи, че трябва да й дам време да се съвземе.

Първият порив на повечето момичета, когато им се каже нещо, което ги интересува, е да зададат хиляди въпроси, а след това да изтичат при някой добър приятел или приятелка и да се съветват с тях. Ала първият порив на Рейчъл Вериндър при подобни обстоятелства беше да се затвори в себе си и да обмисли всичко сам-самичка. Това безусловно себеупование се смята за голяма добродетел у мъжете. У жените обаче то има отрицателно свойство да ги отлъчи морално от другите жени и по този начин да ги изложи на неправилни тълкования от страна на общественото мнение. В това отношение и аз не стоя по-горе от другите — освен в случая с мис Вериндър.

Бяхме извървели около една миля, когато най-после Рейчъл се пробуди от своята замисленост. Тя изведнъж ме погледна със слаб проблясък на предишната си щастлива усмивка — най-пленителната усмивка, която някога съм виждал на женско лице.

— Аз вече съм ви много задължена за вашата доброта — каза тя, — а сега се чувствувам Още по-задължена, отколкото преди. Ако чуете, когато се върнете в Лондон, някакви слухове за моята женитба, то незабавно ги опровергайте от мое име.

— Да не сте решили да скъсате с вашия годеник? — — попитах аз.

— Нима можете да се съмнявате в това? — гордо отговори тя. — След всичко, което ми разправихте?

— Мила мис Рейчъл, вие сте много млада и може би ще ви бъде много по-трудно да излезете от това положение, отколкото си мислите. Нямате ли си някого — имам предвид някоя дама, с която бихте могли да се посъветвате?

— Не, нямам.

Тия нейни думи ме огорчиха, наистина ме огорчиха. Тя беше тъй млада, тъй самотна и колко твърдо понасяше всичко! Импулсивното ми желание да й помогна заглуши в мен всякакъв разум и неловкост, която бих могъл да почувствувам при подобни обстоятелства; и аз й изложих колкото можах по-добре мислите си, които ми дойдоха наум в този момент. На мен ми се бе случвало да давам съвети на безброй много клиенти и да се справям с крайно объркани, сложни обстоятелства. Но това беше първият случай, когато трябваше да дам съвет на една млада девойка как да се освободи от дадената на своя годеник дума. Съветът, който й дадох, беше накратко следният: да каже на мистър Годфри Ейблуайт — разбира се, насаме, — че той бе издал користната цел на своето сгодяване за нея и че тя бе узнала това от сигурно място; че техният брак след всичко това е станал просто невъзможен и че тя му предлага избор: или да си осигури нейното мълчание, като се съгласи годежът да бъде разтурен, или в противен случай тя ще бъде принудена да разгласи на всеослушание истинската причина за разрива. И ако той се опита да се защищава или да опровергава фактите, тогава тя трябва да го насочи към мен.

Мис Вериндър внимателно ме изслуша докрай. След това много мило ми поблагодари за съвета, но същевременно забеляза, че на нея й е невъзможно да го приеме и приложи.

— А мога ли да ви попитам — защо?

Тя се поколеба, след като на свой ред ми зададе въпроса:

— И какво ще стане, ако вас ви помолят да си изкажете мнението относно държането на мистър Годфри Ейблуайт?

— Да?

— Как бихте го нарекли?

— Бих го нарекъл поведение на един низък измамник.

— Мистър Бреф, аз вярвах в този човек! Аз обещах да стана жена на този човек. Как бих могла да му кажа, че е подъл, че ме е измамил? Как бих могла след всичко това да го опозоря в очите на хората? Аз се унизих пред самата себе си, когато помислих за него като за мой бъдещ съпруг. Ако сега му кажа това, както вие ме съветвате, значи да призная и пред него собственото си унижение. Аз не мога да го сторя! Срамът няма да има никакво значение за него. Но този срам ще бъде непоносим за м е и!

С това се откри още една от забележителните особености на нейния характер. Крайното й отвращение към всичко низко и подло я караше да забрави, че трябва да помисли за себе си, поставяше я в неестествено положение, което можеше да я компрометира в очите на всичките й приятели и приятелки! До този момент аз изпитвах известно съмнение дали даденият от мен съвет беше приличен и в реда на нещата. Но след последните й думи аз се уверих, че това беше най-добрият, най-подходящият съвет за нейния случай, и без всякакво колебание започнах отново да я уговорим да го последва.

Тя само поклати глава и отново повтори своите доводи под друга форма.

— Той се е чувствувал мой близък достатъчно, за да ме помоли да му стана жена. И аз съм имала достатъчно високо мнение за него, за да му дам съгласието си. И сега, след всичко това, аз не мога да му кажа в лицето, че той е най-окаяният, най-презираният от всички живи същества!

— Но, скъпа мис Рейчъл — възразих аз, — невъзможно е и да му върнете годежа, без да му изтъкнете за това някаква причина!

— Ще му кажа, че съм размислила още веднъж и съм стигнала до заключението, че и за двама ни ще бъде по-добре да се разделим.

— И нищо повече?

— И нищо повече.

— Помислихте ли си какво може да каже той от своя страна?

— Той може да каже каквото си ще.

Невъзможно беше да не се възхищава човек от нейната изтънченост и решителност, но същевременно беше невъзможно и да не види, че тя сама си навреждаше. Аз я умолявах да мисли за себе си, да преразгледа собственото си положение. Напомних й, че се излага на опасността да бъде криво разбрана по най-жесток начин.

— Вие не можете да се опълчвате срещу хорското мнение — казах аз — по заповед на някакви лични чувства.

— Мога — отвърна тя. — Аз вече направих това.

— Какво искате да кажете?

— Вие сте забравили за Лунния камък, мистър Бреф. Не се ли опълчих аз срещу хорското мнение тогава, ръководена само от личните си чувства!

Нейният отговор ме накара да млъкна за малко. Накара ме да се опитам да открия обяснението за нейното поведение по времето, когато изчезна Лунният камък. Но в подобно нещо аз може би щях да успея, ако бях по-млад. Сега то беше извън силите ми.

Преди да се върнем в къщи, пуснах в ход последните си увещания. Но тя държеше на своето все тъй непоклатимо. И когато в този ден се разделих с Рейчъл, изпитвах към нея най-противоречиви чувства. Тя беше упорита, тя не беше права. Тя беше интересна, тя беше очарователна, достойна за възхищение, тя беше достойна и за дълбоко съжаление. Накарах я да ми обещае, че ще ми пише, щом има нещо важно, и се върнах в Лондон крайно разтревожен.

Вечерта след моето завръщане, когато още не можеше да дойде обещаното от Рейчъл писмо, мистър Ейблуайт-старши ми направи неочаквано посещение и ми съобщи, че мистър Годфри получил отказа и го приел — през същия този ден.

От моя гледна точка простите факти, изложени в тези последни страници, обясняваха причината за съгласието на мистър Годфри Ейблуайт тъй ясно, както да бе я признал лично той. Годфри се нуждаеше от голяма парична сума и тя му трябваше в строго определен срок. Доходите на Рейчъл биха могли да му помогнат във всеки друг случай, ала не и в този; ето защо Рейчъл се бе освободила от Годфри, без да срещне ни най-малката съпротива от негова страна. Ако някой ми кажеше, че това е просто предположение, аз бих го попитал: какво друго предположение би могло да отговори на въпроса — защо той се отказва от женитба, която може да му осигури охолен живот?

Радостта, която можех да изпитвам при този щастлив обрат на нещата, беше помрачен от това, което се случи по време на по-нататъшния ми разговор със стария Ейблуайт.

Той дойде, разбира се, за да узнае дали аз не бих могъл да му обясня странната постъпка на мис Вериндър. Излишно е да споменавам, че аз съвсем не можех да му доставя нужните сведения. Досадата, която му причиних, както и раздразнението, предизвикано от неотдавнашната му среща с неговия син, накара мистър Ейблуайт да загуби самообладание. Изразът на лицето му, както и неговите думи ме убедиха, че мис Вериндър не може да очаква от него никаква милост, когато я посети на следващия ден в Брайтън.

Аз прекарах тревожна нощ, размишлявайки какво: трябва да правя по-нататък. Как завършиха тези мои размишления и как се беше оправдало моето недоверие към стария мистър Ейблуайт, е вече разказано (доколкото ми е известно) от нашата добродетелна приятелка мис Клак. Остава ми само да добавя, че мис Вериндър намери спокойствие и почивка, от които тя, бедната, много се нуждаеше, в моя дом, в Хемстед. Тя ни направи честта да ни погостува по-дълго време. Жена ми и дъщеря ми останаха очаровани от нея; и когато изпълнителите на завещанието назначиха нов настойник, аз почувствувах искрена гордост и удоволствие при мисълта, че моята гостенка и моето семейство се разделиха като най-добри приятели.