Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Трета глава

От уважение към бедната лейди Вериндър аз не посмях дори и да намекна за това, че съм предугадила печалната истина още преди тя да си отвори устата. Изчаках мълчаливо, докато тя се реши да заговори. Бях намислила да й кажа няколко подкрепителни думи при първия удобен случай и бях готова да изпълня всяко свое задължение, колкото и болезнено да бе то.

— От известно време насам, Друзила, аз съм сериозно болна — започна леля ми. — И колкото и странно да изглежда, самата аз не знаех за това.

Аз си помислих за хилядите и хиляди загиващи същества, които в тази минута са болни в духовно отношение, без те самите да подозират това. И много се страхувах, че моята бедна леля може да бъде в това число.

— Да, мила — промълвих аз тъжно, — да!

— Както знаете, аз доведох Рейчъл в Лондон да се посъветва с лекарите — продължи тя. — И намерих за нужно да се обърна към двама лекари…

Двама лекари! Боже мой, и нито към един духовник!

— Да, мила — повторих аз, — да!

— Един от двамата лекари — продължи леля — ми беше непознат. Другият, стар приятел на моя съпруг, всякога е проявявал към мен искрено съчувствие заради мъжа ми. След като предписа лекарства за Рейчъл, той изрази желание да поговори с мен насаме. Аз, разбира се, предположих, че иска да ми даде някои по-особени наставления във връзка с лекуването на дъщеря ми. За моя изненада той ме изгледа замислено, взе ръката им и каза: „Наблюдавах ви внимателно, лейди Вериндър, не само като ваш приятел, но и като лекар. Боя се, че вие имате много по-голяма нужда от съветите на лекаря, отколкото вашата дъщеря.“ После ми зададе няколко въпроса, на които аз не отдадох никакво значение, докато не забелязах, че моите отговори го наскърбяват. Свърши се с това, че той получи моето съгласие да ме посети с един свой приятел, също лекар, на другия ден в час, когато Рейчъл нямаше да си бъде в къщи. Резултатите от тази визита ми бяха съобщени твърде меко и внимателно. И на двамата лекари прегледът показал, че е загубено много скъпоценно време, което не може да се върне, и че моята болест е надхвърлила вече границите на тяхното изкуство. В течение на повече от две години аз съм страдала и продължавам да страдам от някаква коварна сърдечна болест, която без никакви тревожни симптоми малко по малко е подкопала съвсем моето здраве. Животът ми може да продължи още няколко месеца, а може да свърши още днес или утре — по този въпрос лекарите не могат или пък не желаят да кажат нещо по-определено. Едва ли би трябвало да ви уверявам, мила моя, че не съм преживяла тежки минути, след като узнах за сегашното си състояние. Примирих се вече със съдбата си и с всички сили се старая да приведа в ред земните си работи. Безпокоя се най-много за Рейчъл — тя не трябва да знае това. Ако узнае, тя тутакси ще отдаде моето заболяване на тревогите във връзка с диаманта и ще започне горчиво да се упреква, бедната, за това, за което съвсем не е виновна. И двамата лекари са съгласни, че болестта ми води началото си от преди две, ако не и три години. Уверена съм, че ще запазите моята тайна, Друзила — виждам искрена тъга и съчувствие към мен.

Тъга и съчувствие! О, какви езически чувства! Не това би трябвало да се очаква от една добра християнка и англичанка, отдадена на своята вяра.

Леля ми едва би могла да си представи какъв изблик на набожна признателност ме обхвана, когато тя се приближи до края на своя тъжен разказ. Какво поле за полезна дейност се откриваше пред мен! Една възлюблена моя роднина, една загиваща човешка душа стоеше пред прага на Великата промяна, съвсем неподготвена, и милостивото провидение я бе заставило да открие състоянието си на мене! Как бих могла да опиша радостта, с която си припомних, че моите приятели сред духовенството, на които бих могла да разчитам, са не един или двама, а десетина и двайсетина! Аз притиснах леля в обятията си — стихийната нежност, която ме изпълни, не би могла да се удовлетвори по никакъв друг начин освен с тази прегръдка.

— О — възкликнах аз набожно, — с какъв неизразим интерес ме изпълвате! О, какво добро възнамерявам да ви сторя, мила моя, преди да се разделим!

След като я подготвих с две-три сериозни думи, аз й предложих да си избере един от тримата духовни пастири, мои приятели, които от сутрин до вечер се занимаваха с милосърдна работа в този квартал; които еднакво блестяха с неизчерпаемо красноречие и бяха еднакво готови да употребят своите дарования, щом им кажа само една думичка. Уви! Резултатът съвсем не беше окуражителен. Върху лицето на бедната лейди Вериндър се изписа недоумение и страх; тя отговори на всичко, което можах да й кажа, с едно напълно светско възражение — че била много слаба физически за срещи с непознати хора. Аз отстъпих — разбира се, само на първо време. Моята огромна опитност (като четец и помощничка на не по-малко от четиринадесет духовни лица) ми подсказа, че това бе още един случай, където трябваше да се работи с помощта на подходящи съчинения. Аз притежавах малка библиотека с книги, четенето на които можеше да пробуди, да подготви, да подкрепи моята бедна леля.

— Вие не ще откажете да прочетете нещичко — рекох аз по най-мил начин, — ако ви донеса от моите скъпоценни книги? Страниците с най-подходящите места са подгънати, лельо. А с молив са отбелязани редовете, където трябва да се спрете и да се попитате: „Не се ли отнася това и за мен?“

Даже и такава една невинна молба (колко силно е нечестивото влияние, на света!) като че ли уплаши леля ми. Тя ми хвърли такъв учуден поглед — едновременно поучителен и страшен, и каза: „Аз ще направя, каквото мога, Друзила, за да ви доставя това удоволствие“.

Не трябваше да се губи нито минутка. Часовникът над камината ми показа, че аз едва бих успяла да изтичам до къщи, да се запася с първата поредица избрани книги (да речем, около дузина) и да се върна навреме, за да срещна адвоката и се разпиша като. свидетелка под завещанието на леля. Обещах да се върна до пет часа и побързах да извърша благотворителната си мисия.

Когато работите се отнасят до моите собствени интереси, аз най-смирено се задоволявам да пътувам с омнибус. Но позволете ми да ви дам пълна представа за моята преданост към интересите на леля ми, като ви съобщя, че в дадения случай аз си позволих лукса да наема файтон.

Пристигайки в къщи, аз избрах и отрупах със забележки първата серия четива и се върнах на Монтегю скуеър с дузина книги в пътната си чанта — книги, каквито не се срещат в литературата на никоя друга европейска страна. На файтонджията заплатих точно толкова, колкото му се полагаше. Той взе парите и изруга; а пък аз тутакси му подадох една от моите брошури. Ако бях насочила към него пистолет, този негодяй едва ли би изпаднал в по-голям ужас. Той скочи на седалото и с най-вулгарни възклицания на недоволство подкара конете си с всичка сила. Ала съвсем напразно — това мога да ви кажа с радост! Защото въпреки всичко аз все пак успях да посея добрите семена, като хвърлих през прозорчето една от брошурите вътре в неговия файтон,

За мое голямо облекчение вратата ми отвори не особата с панделки на шапката, а лакеят, който ми съобщи, че лекарят бил дошъл и още седи вътре с лейди Вериндър. Мистър Бреф, адвокатът, също бил пристигнал преди една минута и сега чакал в библиотеката. Мен ме заведоха в библиотеката и ме помолиха да почакам.

Мистър Бреф, изглежда, се учуди, като ме видя. Той е адвокат на семейството и ние с него неведнъж се бяхме срещали в дома на лейди Вериндър. Аз с прискърбие трябва да отбележа, че той бе вече остарял и побелял, занимавайки се цял живот само със светски дела и поръчения. През работните си часове този човек бе действувал като избран пророк на Закона и Мамона; а през свободните си часове е бил не по-малко способен да чете романи и да разкъсва брошури.

— Да не би да идвате да живеете тук, мис Клак? — попита той, гледайки пътната ми чанта.

Ако му откриех съдържанието на скъпоценната си пътна чанта, това би означавало просто да предизвикам порой от скверности и богохулства. Аз понижих себе си до неговото ниво и му обясних по каква работа бях дошла тук.

— Леля ме уведоми, че възнамерява да подпише завещанието си — отвърнах аз. — Тя беше тъй добра да ме помоли да бъда един от свидетелите.

— О, да, мис Клак, вие сте напълно подходяща за свидетел. Станали сте вече пълнолетна и нямате никакъв финансов интерес към завещанието на лейди Вериндър.

Никакъв финансов интерес към завещанието на лейди Вериндър! О, с каква признателност чух аз тези думи! Ако леля ми, която притежава хиляди, си бе спомнила и за мен, бедната, за която дори и пет лири значат твърде много, и ако моето име бе се появило в завещанието във връзка с някакво малко наследство — тогава моите врагове биха могли да се усъмнят в мотивите, които ме накараха да се товаря с избраните съкровища на моята библиотека и да изчерпя оскъдните си средства по разорителното наемане на файтона. Но сега в това не би могъл да се усъмни дори и най-жестокият ми клеветник. Така е много по-добре! О, разбира се, разбира се, много по-добре!

Гласът на мистър Бреф ме откъсна от тези мои утешителни размишления. Моето мълчание и моята замисленост очевидно тежаха на този суетен човек и го принуждаваха, така да се каже, да ми заговори, дори и против собственото си желание.

— Е, мис Клак — какви са последните новини от вашите благотворителни среди? Как се чувствува вашият приятел мистър Годфри Ейблуайт след обидата, която му нанесоха мошениците на Нортъмберландската улица? Хубавичка историйка разправят в моя клуб за този благочестив джентълмен!

Аз бързо забравих начина, по който този човек забеляза, че съм станала вече пълнолетна и че нямам никакви парични интереси към завещанието на леля ми. Но тонът, с който той намекна за милия мистър Годфри, ме изкара из търпение. Смятайки се задължена след всичко, което се случи в мое присъствие през този ден, да защитя невинността на моя чудесен приятел, когато и където в нея биха могли да се съмняват — аз почувствувах необходимостта да включа в изпълнението на тази справедлива задача и язвителния укор на мистър Бреф.

— Аз не съм светска жена — рекох аз — и не се ползувам с преимуществото, сър, да бъде членка на вашия клуб! Но аз случайно узнах историята, за която вие намеквате; и зная също така, че по-гнусна лъжа от тази никога не е била измисляна.

— Да-да, мис Клак, вие вярвате във вашия приятел. Това е съвсем естествено. Ала мистър Годфри Ейблуайт не ще може да убеди света тъй лесно, както е убедил Комитета на благотворителните дами… Фактите говорят против него. Той е бил в Йоркшир, когато диамантът е изчезнал. И той пръв е избягал оттам и се е върнал в Лондон. Това са доста некрасиви обстоятелства, мадам, ако погледнете на тях от гледна точка на последните събития.

Зная, че трябваше да го спра, преди да продължи по-нататък. Трябваше да му кажа, че той говори, без да знае за съществуването на свидетелството за невинността на мистър Годфри, дадено му от единственото лице, което притежава неоспоримото право да говори с положителност по този въпрос. Уви! Изкушението да доведа този правник до необходимото осъзнаване на своята неправота надхвърляше възможностите на моите сили! Аз го попитах по най-невинен начин какво разбира той под „последните събития“.

— Под последни събития, мис Клак, аз разбирам тези събития, в които са замесени индусите — подхвана мистър Бреф, говорейки с все по-голяма надменност, колкото повече продължаваше. — Какво предприемат индусите, когато ги освобождават от затвора във Фризингхол? Те се завръщат направо в Лондон и започват да наблюдават мистър Люкър. Какво става след това? Мистър Люкър започва да се страхува, и то твърде основателно, за безопасността на „някаква скъпоценна вещ“, която е получил в залог. Той я предава тайно — според общоприетото описание — на съхранение у своите банкери. Много хитро от негова страна, ала индусите са не по-малко хитри! Те подозират, че „скъпоценната вещ“ е пренесена от едно място на друго; и ето че избират необикновено смел и подходящ начин, за да проверят своите подозрения. Кого хващат те и кого претърсват? Не само мистър Люкър — което би било съвсем лесно за разбиране, — но също и мистър Годфри Ейблуайт. Защо? Обяснението на мистър Ейблуайт се състои в това, че индусите уж били действували слепешката — подозирайки го само за това, защото го видели да разговаря с мистър Люкър. Глупости! Половин дузина други хора са говорили с мистър Люкър същата сутрин. Защо индусите не са проследили и тях до в къщи и не са ги вкарали в клопката! Не, не! Най-простото възможно обяснение се състои в това, че мистър Ейблуайт има някаква особена връзка със „скъпоценната вещ“ така, както и мистър Люкър, и че индусите по всяка вероятност не са знаели у кого именно от тях двамата се е намирала „скъпоценната вещ“ — тъй че не им оставало нищо друго, освен да претърсят и единия, и другия. Ето какво казва общественото мнение, мис Клак; а опровергаването на общественото мнение в дадения случай не е тъй лесна работа!

Той произнесе последните си думи с такава самоувереност и надменност, че (за мой голям срам, трябва да призная) аз не можах да устоя на желанието си да го накарам да отиде още по-далеч, преди да го поразя с истината.

— Аз не смея да споря с такъв изкусен правник като вас — рекох аз. — Но справедливо ли ще бъде, сър, по отношение на мистър Ейблуайт, да се пренебрегне мнението на знаменития лондонски детектив, който е извършил следствието? Мистър Къф не подозира абсолютно никого, освен самата мис Вериндър.

— Да не искате да ми кажете, мис Клак, че вие сте съгласни с детектива?

— Аз не осъждам никого, сър, и не изказвам никакво мнение.

— А пък аз върша и едното, и другото, мадам. Смятам, че детективът е на съвсем погрешен път; и изказвам мнението си, че ако познаваше характера на мис Рейчъл така, както го познавам аз, той би заподозрял всеки друг в къщата, преди да се спре на нея. Съгласен съм, че тя си има своите недостатъци — тя е прикрита, своеволна, странна, причудлива и никак не прилича на другите си връстнички. Но тя има чиста душа, великодушна и благородна, едва ли не до крайност. И дори ако най-явните улики на света показваха едно и съвсем честната дума на Рейчъл показваше друго — аз бих предпочел нейната честна дума пред всички улики, макар и да съм юрист!. Това е силно казано мис, но аз мисля така, както говоря.

— Не бихте ли желали да ми обясните значението на вашите думи, мистър Бреф, така че да съм сигурна, че ги разбирам? Предположете, че мис Вериндър по съвсем неизвестни причини е показала интерес към това, което се е случило с мистър Ейблуайт и с мистър Люкър? Предположете, че е почнала да задава най-странни въпроси относно ужасната клевета срещу мистър Ейблуайт и е издала непреодолимото вълнение, когато е узнала в какво се състои работата?

— Предполагайте, каквото си искате, мис Клак, но това няма да разколебае моето доверие към мис Вериндър нито на йота.

— Вие значи смятате, че на нея може да се разчита с неоспорима положителност?

— Да, с неоспорима положителност.

— Тогава позволете ми да ви съобщя, мистър Бреф, че мистър Годфри Ейблуайт беше тук, в този дом, само преди два часа и че неговата пълна невинност във всичко, що се отнася до изчезването на Лунния камък, беше провъзгласена от самата мис Вериндър с най-силни думи, които някога съм слушала да излизат от устата на една млада дама!

Аз се насладих на тържеството — боя се, че това беше някакво греховно тържество — да видя мистър Бреф тъй притиснат и поразен от моите прости думи. Той скочи на крака и мълчаливо втренчи поглед в мен. Аз останах невъзмутима на мястото си и му описах цялата сцена точно така, както се бе случила.

— Какво ще кажете сега за мистър Ейблуайт? — попитах аз най-смирено, когато завърших разказа си.

— Ако Рейчъл е свидетелствувала за неговата невинност, мис Клак, аз без колебание ще кажа, че вярвам в неговата невинност тъй твърдо, както вярвате и вие. Както мнозина други и аз бях подведен от външните факти; сега ще сторя всичко възможно да поправя това, както и където мога; публично ще опровергавам клеветата, засягаща вашия приятел, навсякъде, където чуя за нея. А сега позволете ми да ви поздравя за майсторския начин, по който открихте пълен огън с вашите батареи срещу мен в минутата, когато аз най-малко очаквах това. Вие бихте извършили чудеса в моята професия, мадам, ако бяхте се родили мъж.

След тия думи той се отдалечи от мен и започна да се разхожда назад-напред из стаята.

Аз ясно видях, че новата светлина, която бях хвърлила по въпроса, го бе учудила и разтревожила до крайност. Отделни думички, отронващи се от неговите устни, докато той все повече и повече потъваше в своите мисли, ми показаха по какъв ужасен начин бе гледал той досега на тайната около изчезването на Лунния камък. Той не беше се колебал да подозира милия мистър Годфри в гнусното похищение на диаманта и да вижда в поведението на Рейчъл великодушното й желание да прикрие неговото престъпление. Според собственото свидетелство на мис Вериндър — която се ползува с неопровержим авторитет, както ви е известно, в очите на мистър Бреф, — това обяснение сега се оказа съвсем погрешно. Недоумението, в което бе изпаднал този високопоставен юридически авторитет, беше тъй силно, че той не можеше да го скрие от мен.

— Ето, това се казва дело! — чух го да си мърмори той, като се спря до прозореца и забарабани с пръсти по стъклото. — То не само че не се поддава на обяснение, но не търпи и никакви догадки.

В тези думи нямаше нищо, което изискваше отговор от моя страна и все пак аз му отговорих. Изглежда почти невероятно, че дори и сега аз не можех да оставя мистър Бреф на мира. Изглежда почти извън границите на обикновените човешки превратности и порочности, че в неговите току-що изречени думи аз открих нова възможност да му стана още по-неприятна! Но, о, мои приятели! Нищо не се намира извън границите на човешката порочност; и всичко е възможно, когато ни завладее грешната природа!

— Извинете, ако прекъсвам вашите мисли — казах аз на нищо неподозиращия мистър Бреф. — Но дали не може да се направи едно предположение, което досега не ни е идвало наум?

— Може би, мис Клак. Но трябва да си призная, че не виждам такова предположение.

— Преди да имах щастието, сър, да ви убедя в невинността на мистър Ейблуайт, вие споменахте като една от причините, за да го подозирате, факта, че той се намирал в Йоркшир по време на изчезването на диаманта. Позволете ми да ви напомня, че мистър Франклин Блейк също е бил там по това време.

Старият грешник напусна прозореца, седна на стола точно срещу мен и започна да се взира в мен с жестока и злобна усмивка.

— От вас не би излязло толкова добър адвокат, мис Клак, както аз предполагах — рече той замислено. — Вие не умеете да се спрете навреме.

— Боя се, че не ви разбирам, мистър Бреф — отговорих скромно аз.

— Този път на вас не ви провървя, мис Клак! Наистина, не ви провървя! Мистър Франклин Блейк е мой любимец, на вас това ви е добре известно. Ала това няма значение. В този случай аз ще приема вашето становище, преди вие да успеете да се нахвърлите срещу мен. Вие сте съвсем права, мадам. Аз подозирах мистър Ейблуайт по причини, които дават основание да се подозира така също и мистър Блейк. Много добре, тогава ще ги подозираме и двамата! Нека допуснем, че съдейки по неговия характер, мистър Блейк е способен да открадне Лунния камък. Едничкият въпрос тук се състои в това: какъв интерес е имал той да го открадне?

— Дълговете на мистър Франклин Блейк — забелязах аз, — са известни на цялото семейство.

— А дълговете на мистър Годфри Ейблуайт още не са стигнали до такава известност. Съвсем вярно. Но в тази ваша теория се намесват две затруднения, мис Клак. Аз уреждам работите на мистър Франклин Блейк и ако ми позволите, мога да ви кажа, че болшинството от неговите кредитори (знаейки, че баща му е богат човек) се задоволяват с лихвите и са готови да почакат за парите си. Това е първото и то твърде сериозно затруднение. Има и второ, още по-сериозно. Аз зная от самата лейди Вериндър, че нейната дъщеря е била готова да се омъжи за мистър Франклин Блейк, преди този отвратителен индийски диамант да изчезне. Тя ту му давала надежда, ту го отблъсквала с кокетството, присъщо на млада девойка. Но признала на майка си, че обича братовчеда Франклин, а майката поверила тази тайна на братовчеда Франклин. Ето в какво положение се е намирал той, мис Клак: кредиторите съгласни да чакат, а сам той в най-близко бъдеще щял да се ожени за богата наследница. Смятайте го за негодник, щом това ви прави удоволствие, но кажете ми, ако обичате: защо би му трябвало на мистър Блейк да краде Лунния камък?

— Човешкото сърце не се поддава на изследване — казах тихо аз. — Кой би могъл да изследва неговите глъбини?

— С други думи, мадам, макар да не е имал ни най-малката причина да открадне диаманта, все пак той го е откраднал, подтикнат от порочния си характер. Много добре. Да предположим, че го е откраднал. Но за какъв дявол…

— Извинете, мистър Бреф! Но ако вие имате намерение да споменавате дявола, аз ще бъда принудена да напусна стаята.

— Простете ме, мис Клак… отсега ще бъда по-внимателен в избора на своите изрази. Аз само исках да задам един въпрос. Защо — дори да допуснем, че той е откраднал диаманта, — защо Франклин Блейк най-ревностно от всички в къщата се е старал да го намери? Вие можете да ми кажете, че по този начин той хитро се е опитал да отклони подозренията от себе си. А аз ще ви отговоря, че за него не е било нужно да отклонява никакви подозрения, защото никой не го е подозирал! Първо, той открадва диаманта (без никакви основания) само по силата на порочния си характер; а после играе главната роля в търсенето на изчезналия диамант — роля, която той съвсем не е трябвало да играе — и по този начин жестоко оскърбява младата девойка, която, ако това не бе се случило, е щяла да стане негова жена. Това е то чудовищното заключение, до което вие неизбежно ще стигнете, ако настоявате да свържете изчезването на Лунния камък е Франклин Блейк. Не, не, мис Клак! Тази обмяна на мисли между нас двамата може да ни вкара в задънена улица. Невинността на Рейчъл (както е известно на нейната майка и на мен) е извън всяко съмнение. Невинността на мистър Ейблуайт е също неопровержима, иначе Рейчъл никога не би я засвидетелствувала. А невинността на Франклин Блейк, както вие току-що видяхте, безспорно се налага сама по себе си. От една страна, ние всички сме убедени във всичко това. А от друга страна, ние сме също така убедени, че някой е донесъл Лунния камък в Лондон и че в тази минута диамантът тайно се намира или у мистър Люкър, или у неговия банкер. Каква е ползата от моята опитност, каква е ползата от опитността на който и да е било човек, когато става въпрос за случай като този? Той обърква мен, обърква вас, обърква всички ни…

Не, не всички. Той не е объркал детектива Къф. Аз току-що се канех да спомена за това с всичката си смиреност и с необходимия протест срещу обвинението, че желая да хвърля сянка върху Рейчъл — когато слугата дойде да ни съобщи, че лекарят си е отишъл и че леля ни чака.

Това прекъсна нашия спор. Мистър Бреф си събра книжата; той изглеждаше малко уморен от нашия разговор. Аз си взех пътната чанта, пълна със скъпоценни брошури, чувствувайки, че бих могла да говоря още няколко часа. И двамата се отправихме мълчаливо към стаята на лейди Вериндър.