Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Деветнадесета глава

Слухът за изчезването се разнесе между всички слуги. Започнали следствие по собствена инициатива, те току-що бяха открили един немирен малчуган на име Дъфи, когото сегиз-тогиз караха да плеви градината и който бе видял Розана преди половин час. Дъфи твърдеше, че девойката не минала, а просто претичала край него по пътеката през елховата горичка по посока на морския бряг.

— Познава ли това момче тукашния бряг? — попита мистър Къф.

— То е родено и отгледано на този бряг — отговорих аз.

— Дъфи — рече детективът, — искаш ли да спечелиш един шилинг? Ако искаш, тогава ела с мен. Нека кабриолетът бъде готов, мистър Бетъридж; когато се върна…

Той се отправи към Подвижните пясъци с такава бързина, че нозете ми (макар и в добра форма за моите години) не можаха да го настигнат. Малкият Дъфи, както става с дивачетата по нашите места, когато им е много весело, нададе радостен вик и се втурна подир детектива.

Тук на мен отново ми е невъзможно да дам подробен и ясен отчет за състоянието на моите мисли през времето, изтекло от заминаването до завръщането на мистър Къф. Обхвана ме някакво странно безпокойство. Извърших множество излишни и безполезни работи вън и вътре в къщата и нито една от тях не мога сега да си припомня. Не помня дори колко време бе изминало след заминаването на детектива към пясъците, когато Дъфи се върна тичешком с поръчение за мен. Мистър Къф дал на момчето лист, откъснат от неговия бележник, върху който бе написано с молив:

„Изпратете ми веднага една от обувките на Розана!“

Изпратих първата срещната прислужница в стаята на Розана, а момчето върнах назад, като му казах, че аз лично ще занеса обувката.

Признавам, че това не беше най-бързият начин да изпълня получената от мен инструкция. Но реших да проверя накъде избива детективът, преди да предам Розанината обувка в неговите ръце. Предишното ми желание да отърва от беда девойката отново ме завладя сега, когато може би беше вече късно. Това мое душевно състояние (да не говорим за детективската треска) ме накара да побързам с обувката, колкото бе възможно да бърза един седемдесетгодишен човек.

Когато наближих брега, облаците се сгъстиха и дъждът рукна като бяла стена, подгонен от вятъра. Аз чувах как гърмят вълните, разбиващи се о пясъчния бряг в устието на залива. Малко по-нататък минах покрай момчето, което се криеше от дъжда под дюните. Сетне видях бушуващото море; вълните, заливащи брега; дъжда, развяващ се над водата .като някаква пелена, и жълтия пуст бряг с една-едничка черна фигура, застанала на него — фигурата на мистър Къф.

Като ме видя, той махна с ръка на север и извика:

— Минете от оная страна и елате при мен!

Задъхан, аз отидох при него; сърцето ми сякаш щеше да изхвръкне от гърдите ми. Не можех да говоря. Исках да му задам стотина въпроси, ала нито един не излизаше от устата ми. Неговото лице ме уплаши. В очите му видях истински ужас. Той грабна обувката от ръцете ми и я положи върху следата на пясъка, която сочеше на юг от мястото, където се намирахме — право към издадената скала, наричана Южния нос. Следата още не беше измита от дъжда и обувката на девойката напълно прилепна към нея.

Без да продума, мистър Къф посочи към обувката върху следата. Хванах му ръката и отново се опитах да му заговоря, ала пак не успях. Той тръгна по следите към мястото, където скалата и пясъкът се съединяваха. Приливът бе започнал да покрива Южната плитчина; водата се разливаше под Подвижните пясъци. Мълчаливо и с упорито търпение, тъй страшно да се наблюдава, мистър Къф опитваше обувката върху всяка нова следа и намираше, че тя винаги сочеше в една посока — право към скалата. Колкото и да търсеше, той никъде не можа да намери следи, които да извеждат оттам.

Най-после детективът се спря. Продължавайки да мълчи, той отново ме погледна; сетне погледна към водата пред нас, която се издигаше все по-високо и по-високо над Подвижните пясъци. Погледнах нататък, накъдето гледаше и мистър Къф, и отгатнах за какво си мислеше той. Изведнъж ме изпълни страшно предчувствие. Паднах на колене върху пясъка.

— Тя е отишла при скривалището си — чух аз гласа на детектива. — И там, при онази скала, се е случило нещо фатално, съдбоносно…

Загадъчният израз върху лицето на девойката, нейните думи и постъпки, безизходността и мъгливостта, с които тя ме слушаше и говореше с мен, когато я намерих да мете коридора преди няколко часа, нахлуха в паметта ми и ми подсказаха, че детективът не беше далеч от ужасната истина. Исках да му съобщя за страха, който ме бе обхванал. Опитах се да му кажа: „Тя е умряла от смърт, която сама си е избрала!“ Но уви! Думите не излизаха от устата ми. Бях като вцепенен. Не чувствувах проливния дъжд. Не виждах надигащия се прилив. Като насън аз отново видях пред себе си бедната девойка. Видях я, както в онова утро, когато дойдох тук, за да я отведа в къщи. Отново чух как ми говореше тогава, че Подвижните пясъци я привличали против волята й; питах се дали нейният гроб не беше я чакал тук. Обхвана ме някакъв необясним ужас, като си помислих за своята собствена дъщеря. Дъщеря ми беше нейна връстница. Дъщеря ми, подхвърлена на такива изпитания като Розана, сигурно би живяла същия ужасен живот и би умряла от същата ужасна смърт…

Мистър Къф любезно ми помогна да стана и ме отведе настрана от мястото, където Розана бе загинала.

Започнах да дишам по-леко и отново да виждам нещата такива, каквито те бяха в действителност. Обърнах глава към дюните и видях, че към нас тичат слугите и рибарят Йоланд; те тревожно ни питаха дали сме намерили девойката. С няколко думи мистър Къф им обясни какво показваха следите и им откри, че с нея трябва да се е случило нещастие. Поглеждайки отново към морето, той извика рибаря и го попита:

— Кажете ми, би ли могла някаква лодка да я вземе в такова време там от скалата, където свършват нейните следи?

Рибарят посочи към вълните, които се търкаляха по брега и обвиваха в пенести облаци скалите от двете страни.

— Никаква лодка — отвърна той — не би стигнала цяла до онова място.

Мистър Къф погледна за последен път следите върху пясъка, които дъждът вече бързо заличаваше.

— И така — рече той, — ето доказателството, че тя не би могла да напусне това място по суша. А там — продължи той, гледайки към рибаря — е доказателството, че тя не би могла да си отиде по море. — Той замълча, размишлявайки за минутка. — Видели са я да тича към това място половин час преди аз да дойда тук — каза той на Йоланд. — Оттогава измина доста време… — не повече от един час. Колко висока е била тогава водата откъм тая страна на скалата?

И той посочи към южната страна, тоест натам, където нямаше Подвижни пясъци.

— Така както приижда днес приливът — каза рибарят, — преди един час там не е имало достатъчно вода да се удави и едно коте.

Мистър Къф се обърна на север, към Подвижните пясъци.

— А на тая страна? — попита той.

Още по-малко — отговори Йоланд. — Подвижните пясъци едва са били намокрени и нищо повече.

Тогава мистър Къф се обърна към мен и каза, че в такъв случай нещастието трябва да е станало при Подвижните пясъци.

И ето че езикът ми се развърза.

— Никакъв нещастен случай не е имало! — възкликнах аз. — Тя е дошла тук уморена от живота и за да се раздели с него.

Мистър Къф се отдръпна назад.

— Откъде знаете? — попита той.

Всички се струпаха около мен. Детективът тутакси се съвзе. Той отстрани мъжете; каза им, че съм вече стар, че откритието ме е потресло; каза им: „Оставете го на спокойствие!“

После се обърна към Йоланд и го попита:

— Има ли някаква възможност да я намерим, когато водата се отдръпне?

Йоланд отговори:

— Никаква! Каквото попадне в тия пясъци, то си остава там завинаги. — След това рибарят пристъпи към мен и продължи: — Мистър Бетъридж, бих желал да ви кажа нещо относно смъртта на тая млада жена. Надолу по тази пясъчна плитчина, на дълбочина около три фута, се намира една каменна плоча. Искам да ви попитам: защо тя не е попаднала на тази плоча? Ако се е подхлъзнала неочаквано до плитчината, тя щеше да попадне там, където би могла да стъпи на краката си, и то на такава дълбочина, че пясъкът едва ли би стигнал до кръста й. Не, тя съзнателно трябва да е отминала плочата или пък е скочила от нея право в пясъчната глъбина — инак тя не би могла да загине. Не, сър, това не е никакъв нещастен случай! Подвижните пясъци са я погълнали… погълнали са я по нейно собствено желание.

След това свидетелство на човек, на чиито знания можеше да се разчита, мистър Къф замълча. Замълчахме и ние. После всички се обърнахме и тръгнахме към брега.

При дюните ни посрещна помощник-кочияшът, който тичаше към нас от къщи. Той беше добър момък и хранеше добри чувства към мен. С подобаващата за случая тъга на лицето той ми подаде една бележка.

— Изпрати ме Пенелопа, мистър Бетъридж — каза той. — Тя намерила тази бележка в стаята на Розана.

Това бяха последните прощални думи към стареца, който бе направил, каквото можеше — слава богу! Всякога бе правил, каквото можеше — за да помогне на бедната девойка.

„В миналото вие често сте ми прощавали, мистър Бетъридж. Когато отново видите Подвижните пясъци, помъчете си да ми простите още веднъж. Намерих гроба си там, където той ме очакваше. Аз живях и умирам, сър, признателна за вашите добрини.“

Това беше всичко. Колкото и кратка да беше бележката, аз нямах сили да устоя на такива думи. Сълзите лесно идват у хората, когато са млади и започват живота си на този свят. Сълзите лесно идват у хората, когато са стари и го напускат. Аз заридах като дете.

Мистър Къф пристъпи към мен — с най-добри намерения, не се съмнявам. Но аз с ужас се отдръпнах от него.

— Не се докосвайте до мен! — рекох аз. — Вие я уплашихте, вие я докарахте до това!

— Не сте прав, мистър Бетъридж — отвърна той спокойно. — Но ние ще имаме време да поговорим за това, когато се приберем в къщи.

Аз тръгнах след другите, опирайки се на ръката на помощник-кочияша. Върнахме се под проливния дъжд, за да срещнем тревогата и ужаса, които ни чакаха в къщи.