Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Осемнадесета гласа

Слизайки надолу към входната врата, аз срещнах мистър Къф на стълбите.

След всичко, което се бе случило между нас двамата, нямах желание да му показвам, че проявявам някакъв интерес към неговите работи; и все пак този интерес беше тъй силен, че не можах да устоя. Чувството ми за собствено достойнство потъна някъде дълбоко и на повърхността излязоха думите:

— Какво ново във Фризингхол?

— Видях се с индусите — отвърна мистър Къф. — И научих какво е купила Розана тайно в града миналия четвъртък. Индусите ще бъдат освободени идущата сряда. Аз никак не се съмнявам, както не се съмнява и мистър Мъртуейт, че те са идвали тук, за да откраднат Лунния камък. Обаче сметките им били объркани от това, което се е случило тук в сряда през нощта; така че те са замесени в изчезването на диаманта толкова, колкото и вие. Но мога да ви кажа едно нещо, мистър Бетъридж: ако ние не намерим Лунния камък, те ще го намерят! Вие ще чуете още за тия трима фокусници…

Мистър Франклин се върна от разходка, когато детективът произнесе тия изненадващи думи. Преодолявайки своето любопитство по-добре, отколкото аз успявах да преодолея моето, той мина покрай нас и си влезе в къщи.

А пък аз, пожертвувал веднъж собственото си достойнство, реших да се възползувам напълно от вече направения компромис.

— Това относно индусите — казах аз. — А какво ново във връзка с Розана?

Мистър Къф поклати глава:

— По тази линия тайната е дори по-тъмна, отколкото преди. Проследих отиването й във Фризингхол до магазина за платове на търговеца Молтби. Розана не е купила нищо от другите магазини — нито от сукнарските, нито от шапкарските, нито от шивашките. Тя и от Молтби взела само няколко метра басма, като се интересувала особено от нейното качество. Що се отнася до количеството — взела достатъчно за една нощница.

— Чия нощница? — попитах аз.

— Нейната, разбира се. Между дванадесет и три часа в четвъртък през нощта, докато вие всички сте спали, тя сигурно е отишла в стаята на младата господарка, за да се уговорят къде да скрият Лунния камък. Когато се е връщала оттам, нейната нощница навярно е отъркала още мократа боя на вратата. Розана не е могла да изчисти петното; и не е посмяла да унищожи нощницата си, преди да се снабди с друга — и то съвсем същата, за да не липсва нищо от бельото й.

— Но кое е тук доказателството, че това е нощницата на Розана? — възразих аз.

— Купеният от нея материал — отвърна детективът. — Ако се отнасяше до нощницата на мис Вериндър, тя би трябвало да купи някакъв тюл и панделки, и бог знае още какво; а и не би успяла да я ушие за една нощ. Парче проста басма означава проста нощница за една прислужница. Не, не, мистър Бетъридж, всичко това е достатъчно ясно. Трудната част на въпроса се състои в това: защо, като е ушила новата нощница, тя скрива изцапаната, вместо да я унищожи? И ако девойката не иска да проговори, има само един начин да се разгадае тази тайна: да се претърсят Подвижните пясъци. Тогава истината ще излезе наяве.

— Но как ще намерите скривалището? — попитах аз.

— Съжалявам, че не мога да задоволя вашето любопитство — каза мистър Къф, — но това е тайна, възнамерявам да я запазя за себе си. (За да не дразня вашето любопитство, както мистър Къф раздразни моето, позволете ми тук да ви кажа, че той се върна от Фризингхол с разрешение за обиск. Неговият опит в подобни случаи му бе подсказал, че Розана по всяка вероятност държи у себе си някаква бележка с описание на скривалището — в случай че й се наложи да отиде там при други обстоятелства и след по-дълго време. Слагайки ръка на тази бележка, сержантът би разполагал с всичко, което му е нужно.)

— А сега, мистър Бетъридж — продължи той, нека оставим настрана всички предположения и пристъпим към действие. Аз поръчах на Джойс да наблюдава Розана. Къде е Джойс?

Джойс беше фризингхолският полицай, когото инспектор Сигрейв остави на разположение на мистър Къф. В минутата, когато чух този въпрос, часовникът удари два. И ето че точно в определеното време пристигна и каретата, за да откара мис Рейчъл при леля й.

— Не могат да се вършат две неща едновременно — заяви мистър Къф и ме спря, когато се отправих да потърся Джойс. — Най-напред трябва да се занимаем с мис Вериндър.

Тъй като все още имаше опасност от дъжд, за мис Рейчъл бяха приготвили покритата карета. Мистър Къф даде знак на Самюел да слезе от задната капра и да дойде при него.

— Един мой приятел ще чака между дърветата, преди да стигнете портата — каза той. — Този приятел, без да спира каретата, ще скочи при вас на капрата. Вие трябва само да си държите езика и да си затворите очите: иначе ще си имате неприятности.

С този съвет той отправи лакея на мястото му. Какво си е помислил Самюел за това, не зная. Но за мен беше ясно, че мис Рейчъл ще бъде следена тайно от минутата, в която тя ще напусне нашия дом — ако изобщо го напусне. Надзор над моята млада господарка! Шпионин зад нея, и то върху каретата на собствената й майка! Аз трябваше да си отрежа езика за това, че се забравих и проговорих на детектива Къф.

Първа от къщи излезе моята господарка. Тя застана настрана, върху най-горното стъпало, откъдето се виждаше всичко. Не продума нито на детектива, нито на мен. Свила устни и скръстила ръце под леката си мантия, която бе наметнала на излизане, господарката стоеше неподвижно като статуя и чакаше появяването на дъщеря си.

Само след минутка се показа и мис Рейчъл, облечена в елегантен костюм от някаква мека жълта материя, която отиваше чудесно на мургавото й лице; жакетът плътно пристягаше талията й. На главата си носеше малка сламена шапка с бял воал; на ръцете си — ръкавици с цвета на иглика, обтегнати върху пръстите й като втора кожа. Красивата й черна коса, гладка като атлаз, се подаваше изпод шапката. Малките й ушенца напомняха розова раковина: от всяко ухо висеше по един бисер. Тя бързо дойде при нас, права като стъбло на лилия и подвижна като млада котка. Нищо от хубавичкото й лице не беше се изменило освен очите и устните. Очите й бяха по-бляскави и големи, отколкото бих желал да ги видя; а устните й дотолкова бяха изгубили цвета и усмивката си, че аз просто не можах да ги позная. Тя набързо целуна майка си по бузата, казвайки: „Помъчи се да ми простиш, мамо!“ — и тъй яростно дръпна над лицето си воала, че го разкъса. После изтича надолу по стълбите и нахълта в каретата, сякаш искаше да се скрие там.

На свой ред и мистър Къф се оказа не по-малко пъргав. Той отстрани Самюел и придържайки с ръка отворената врата, застана пред мис Рейчъл в минутата, когато тя си сядаше на мястото.

— Какво искате? — попита мис Рейчъл изпод воала.

— Искам да ви кажа една-две думи, мис, преди да заминете — отвърна детективът. — Аз не мога да ви спра да не отивате при леля си; но мога да кажа, че вашето заминаване при настоящото положение на нещата ще ми попречи да намеря диаманта. Моля ви да разберете това и сама да решите дали ще отидете, или не.

Мис Рейчъл дори не му отговори.

— Тръгвайте, Джеймс! — извика тя на кочияша.

Без да продума повече, мистър Къф затвори вратата на каретата. Точно в този момент мистър Франклин се спусна тичешком надолу по стълбите.

— Довиждане, Рейчъл! — каза той, протягайки ръката си.

— Тръгвайте! — извика още по-високо мис Рейчъл, без да обръща внимание на мистър Франклин, както не обърна внимание и на детектива Къф.

Мистър Франклин остана назад като поразен от гръм. Не знаейки какво да прави, кочияшът погледна към господарката, която все още стоеше неподвижно на най-горното стъпало. Моята господарка, по лицето на която се бореха и гняв, и горест, и срам, даде на кочияша знак да тръгне, после бързо се обърна и си влезе в къщи. Възвръщайки способността си да говори, мистър Франклин извика след нея:

— Лельо, вие бяхте съвсем права! Приемете моите благодарности за всичките ваши добрини и ми позволете да си отида.

Господарката се обърна, сякаш искаше да му каже нещо. После, като че изгубила вяра в себе си, любезно махна с ръка.

— Елате да ви видя, преди да ни напуснете, Франклин — каза тя с пресеклив глас и си влезе в стаята.

— Направете ми едно последно добро, Бетъридж — обърна се към мен мистър Франклин с просълзени очи. — Закарайте ме на гарата, колкото може по-скоро!

Той също влезе в къщи. Поведението на мис Рейчъл го беше разтърсило изцяло. Колко много трябва да я е обичал!

Ние със сержант Къф останахме сами долу на стълбите. Той стоеше обърнат с лице към пролуката между дърветата; там се виждаше един от завоите на алеята, която извеждаше от къщата. С ръце в джобовете си, детективът тихичко си подсвиркваше „Последната лятна роза“.

— За всичко си има време! — избухнах аз доста яростно. — Сега не е време за свирене!

В това време през пролуката на алеята се показа каретата, която се носеше бързо към портата. Освен Самюел върху задната капра ясно се виждаше да седи друг човек.

— Всичко е наред — промърмори на себе си мистър Къф. И като се обърна към мен, продължи: — Наистина, сега не е време за свирене, мистър Бетъридж; имате право! Сега е време да действуваме, без да щадим никого. Ще започнем с Розана Спирман. Къде е Джойс?

Ние и двамата извикахме Джойс, но не получихме никакъв отговор. Аз изпратих един от помощниците кочияши да го потърси.

— Вие чухте какво казах на мис Вериндър? — попита мистър Къф, докато чакахме. — И видяхте как тя прие това? Аз съвсем ясно й казах, че нейното заминаване ще мп попречи да намеря диаманта — и въпреки това тя заминава! Вашата млада господарка си има спътник в каретата, мистър Бетъридж, и неговото име е Лунният камък.

Аз не казах нищо. Само продължавах твърдо да вярвам в мис Рейчъл.

Помощник-кочияшът се върна; зад него пристъпваше — твърде неохотно, както ми се стори — Джойс.

— Къде е Розана Спирман? — попита сержант Къф.

— Никак не мога да кажа, сър… — започна Джойс. — Много съжалявам, но по никакъв начин…

— Преди да замина за Фризингхол — прекъсна го рязко мистър Къф, — аз ви казах да не изпускате от очи Розана Спирман, без да й давате да забележи, че я следите. Нима искате сега да ми кажете, че сте позволили да ви се изплъзне?

— Боя се, сър — промърмори Джойс, започвайки да трепере, — че аз може би се престарах, страхувайки се тя да не открие, че я следя. На долния етаж в тази къща има толкова много коридори…

— От дълго време ли не сте я виждали?

— От около един час, сър.

— Можете да се върнете към работата си във Фризингхол — каза детективът Къф все тъй спокойно и някак тъжно. Струва ми се, че вашите дарования не отговарят за нашата професия, мистър Джойс. Сегашните ви задължения надхвърлят вашите способности. На добър ви час!

Полицаят си отиде. На мен ми е трудно сега да ви опиша как ми подействува известието за изчезването на Розана Спирман. Мислите ми се сменяваха с трескава бързина — сякаш мислех за петдесет различни неща едновременно. Стоях и се взирах в мистър Къф — като че бях онемял завинаги.

— Не, мистър Бетъридж — каза детективът, отгатнал сякаш най-важната ми мисъл и решил да отговори най-напред на нея. — Вашата приятелка Розана няма да ми се изплъзне из ръцете тъй лесно, както вие мислите. Докато зная къде се намира мис Вериндър, аз разполагам със средството да открия и нейната съучастничка. Аз им попречих да се срещнат миналата нощ. Много добре. Те ще се срещнат във Фризингхол, вместо да се срещнат тук. Следователно и нашето дирене трябва да бъде преместено — малко по-рано, отколкото очаквах — от този дом в дома, където отива мис Вериндър. А сега боя се, че ще трябва да помолите вашите слуги да се съберат отново.

Отидох заедно с него в помещението на прислугата. Макар и твърде унизително за мен, трябва да си призная, че при последните негови думи аз отново почувствувах пристъп на детективска треска. Забравих, че ненавиждам детектива Къф и като го хванах доверчиво подръка, казах:

— За бога, кажете ми какво ще правите сега със слугите?

Знаменитият Къф се спря и с някакъв меланхоличен възторг се обърна към пустото пространство със следните думи:

— Ако този тук приятел — произнесе той, очевидно подразбирайки мен — разбираше и от отглеждането на рози, той щеше да бъде най-съвършеният човек в целия божи свят!

След това силно ;изявяване на чувствата си той въздъхна и ме хвана подръка.

— Ето как стоят нещата — каза той, връщайки се отново на земята. — Розана е сторила едно от двете: тя или е тръгнала направо за Фризингхол (за да ме изпревари), или пък се е отправила най-напред към своето скривалище при Подвижните пясъци. Трябва преди всичко да узнаем кой измежду слугите е видял Розана последен, преди тя да напусне къщата.

От допитването стана ясно, че Нанси, съдомиячката, последна е видяла Розана.

Нанси видяла как Розана излязла с писмо в ръка и спряла месарския помощник, който току-що бил предал докараното месо в кухнята. Нанси чула как Розана помолила човека да пусне писмото й, когато се върне във Фризингхол. Той погледнал адреса и казал, че било странно писмо, адресирано за Кобс Хол, да се пуска във Фризингхол, и то в събота — то не можело да стигне до адресанта по-рано от понеделник. Розана му отговорила, че това нямало никакво значение — кога ще стигне писмото. Тя само искала да бъде сигурна, че той ще изпълни молбата й. Той обещал и си отишъл. Някой извикал Нанси и тя се върнала в кухнята. След това никой вече не видял Розана Спирман.

— Е, сега какво? — попитах аз, когато ние отново останахме сами.

— Какво… — отвърна детективът. — Трябва да отида във Фризингхол.

— Във връзка с писмото ли, сър?

— Да.

— В това писмо се намира бележката с описанието на скривалището при Подвижните пясъци. Трябва да видя адреса в пощата. Ако това е адресът, който аз имам предвид, тогава ще направя на вашата приятелка, мис Йоланд, едно посещение идущия понеделник.

Отидох да поръчам кабриолета за мистър Къф. В конюшнята ние се натъкнахме на нови сведения относно изчезналата девойка.