Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Петнадесета глава

Потънал в мислите си, сержантът мълча; докато не излязохме от елховата горичка. Тук той се стресна като човек, взел някакво решение, и отново ме заговори.

— Мистър Бетъридж — подхвана той, — тъй като вие ми направихте честта и се впрегнахте, както се казва, в една кола с мен и тъй като смятам, че можете да ми бъдете полезен още преди да завърши днешният ден — аз намирам, че не е вече нужно ние с вас да играем на криеница и възнамерявам от своя страна да ви дам пример на откровеност. Вие сте решили да не ми дадете никакви сведения, които биха могли да навредят на Розана Спирман, защото тя се е държала добре с вас и защото вие искрено я съжалявате. Тия хуманни подбуди ви правят голяма чест, но в дадения случай те са съвсем излишни. Никаква опасност не застрашава Розана Спирман, дори и ако аз я обвиня като съучастница в изчезването на диаманта въз основа на улики, които за мен са тъй очевидни, както носът на вашето лице!

— Вие искате да кажете, че моята господарка няма да я преследва по съдебен път? — попитах аз.

— Искам да кажа, че лейди Вериндър не ще може да я преследва по съдебен път — отговори детективът. — Розана Спирман е просто оръдие в ръцете на друго лице и заради това друго лице Розана Спирман ще бъде пощадена.

Той говореше сериозно — в това нямаше никакво съмнение. Все пак в душата ми се пробуди някакво подозрение срещу него.

— А не можете ли да назовете това друго лице? — попитах аз.

— А не можете ли вие да сторите това, мистър Бетъридж?

— Не.

Сержант Къф изведнъж се спря и ме изгледа с някакво меланхолично съчувствие и любопитство.

— На мен винаги ми прави удоволствие да щадя човешките слабости — каза той. — И в настоящата минута аз изпитвам огромно желание да ви пощадя, мистър Бетъридж. А вие по същата тая великолепна причина чувствувате огромно желание да пощадите Розана Спирман, нали така? Кажете, не си ли е шила тя наскоро някаква нова дреха?

Защо той така неочаквано подхвърли странния въпрос — това аз никак не можех да разбера. И тъй като не виждах как истината би могла да навреди на Розана, аз отговорих, че девойката бе постъпила при нас с твърде оскъден запас от дрехи и че моята господарка като награда за доброто й поведение (аз подчертах последните думи) й бе подарила комплект ново бельо преди две седмици.

— Колко жалък е този свят! — каза детективът. — Човешкият живот, мистър Бетъридж, е нещо като мишена, в която нещастието непрестанно стреля и всякога попада на целта. Ако не беше този нов комплект бельо, ние лесно щяхме да открием нова нощница или фуста между нещата на Розана и бихме могли да я обвиним открито. Вие следвате мисълта ми, нали? Вие сам сте разпитвали прислужниците и знаете какви открития са направили две от тях пред вратата на Розана. Навярно знаете с какво се е занимавала вчера девойката, след като се е почувствувала неразположена? Не можете да се сетите? О, боже мой! То е така ясно, като онази светла ивица ей там, зад дърветата. В единадесет часа в четвъртък сутринта инспектор Сигрейв (това купище от човешки слабости!) показва на всичките прислужници петното върху вратата. Розана си има свои причини да подозира, че следите са останали върху една от нейните дрехи; тя използува първия удобен случай, за да се прибере в стаята си, намира петното върху нощницата или фустата си или — няма значение какво — преструва се на болна, промъква се до града, купува плат за нова нощница или фуста, ушива си я сама в своята стая в четвъртък през нощта, запалва огъня (не за да изгори нещо: други две прислужнички дебнат вън пред вратата и тя знае, че миризмата от горенето ще я издаде и че ще остане много пепел за изхвърляне), запалва огън, казвам, за да изсуши и изглади новоушитата нощница или фуста, след като я е изплакнала, а изцапаната с боя прикрива — вероятно върху себе си — и ето че сега, в тази минута, тя се опитва да я потули някъде, на някое удобно местенце, върху този пустинен бряг пред нас. Тази вечер аз я проследих и видях как тя отиде в рибарското селище и влезе в една къща, или по-точно в една хижа, където може би и ние с вас ще трябва да се отбием, преди да се приберем в къщи. Тя постоя в тази къща известно време и излезе оттам, както на мен ми се стори, с нещо скрито под мантията си. Мантията на една жена е емблема на милосърдие и прикрива множество грехове. Аз видях как тя се отправи на север, надолу по брега, след като напусна хижата. Нима вашият морски бряг се смята за толкова живописен, мистър Бетъридж?

— Да — отговорих аз тъй тихо, колкото можах.

— Всеки си има свой вкус — каза детективът Къф. — Ако питате мене, аз никога не съм виждал морски бряг, който да ми се е харесвал по-малко. Ако вие трябваше да следите някой човек, тръгнал по този гол бряг, и ако този човек има навика да се оглежда вие не бихте намерили нито педя местенце, където да се скриете. Трябваше да избирам едно от двете: или да видя как Розана отива в затвора по подозрение, или да я оставя поне засега да прави, каквото си иска. По причини, с чието обяснение не ще ви досаждам, аз предпочетох да понеса всички възможни жертви, отколкото да разтревожа още тази вечер едно лице, което ние с вас няма да назоваваме. Върнах се в къщи, за да ви помоля да ме заведете към северния край на брега по друг път. Пясъкът — това е един от най-добрите детективи, които познавам: той отлично ви води по следите. И ако ние не срещнем Розана Спирман по този обиколен път, то пясъкът може да ни покаже къде е била — стига само да е още светло. Ето го и пясъка! Извинете, че ще ви посъветвам, но сега мълчете и ме пуснете да мина напред.

Ако на лекарите бе известна болест под името детективска треска, то от тази именно болест страдаше сега и вашият покорен слуга. Сержант Къф се спусна между дюните към брега. Аз го последвах със силно тупкащо сърце и зачаках по-отдалеч да видя какво ще стане.

Оглеждайки се, аз забелязах, че съм застанал на същото онова място, където бяхме разговаряли с Розана Спирман през деня, когато мистър Франклин изведнъж се появи пред нас след пристигането си от Лондон. Докато очите ми следяха детектива, мислите ми неволно се върнаха към това, което се случи тогава между Розана и мен. Уверявам ви, аз почти почувствувах как бедната девойка с признателност ми стисна ръката за топлите думи, които й казах тогава. Уверявам ви, аз почти чух как нейният глас ми казваше, че Подвижните пясъци я притеглят против нейната воля, почти видях как лицето й просия, когато тя изведнъж забеляза мистър Франклин, внезапно изникнал пред нас измежду дюните. При тия спомени на душата ми ставаше все по-тъжно и по-тъжно; а когато се огледах с цел да се окопитя — видът на самотния малък залив ме подтисна още повече.

Последната вечерна светлина бързо гаснеше; и над цялата тази печална местност надвисна Някаква зловеща тишина. Вълните на океана, разбиващи се в далечния бряг на големия залив, не издаваха никакъв шум. А водата в самия залив беше мрачна и неподвижна. Жълтобели тинести петна се носеха по стихналата повърхност. Кал и пяна едва видимо проблясваха там, където последната светлина все още падаше измежду двете високи скали, които се издаваха от север и юг в морето. Започваше приливът и докато аз все още стоях и чаках, огромното мургаво лице на Подвижните пясъци започна да се набръчква, да потръпва — единственото движение в това отвратително място.

Аз видях как и детективът изтръпна, когато забеляза треперенето на пясъка. След като го гледа минута-две, той се обърна и дойде при мен.

— Вероломно място, мистър Бетъридж — каза той, — и никакви следи от Розана Спирман по целия бряг, където и да погледнете.

Той ме поведе надолу по брега и аз видях, че само неговите и моите следи личеха върху пясъка.

— В коя посока от нас се намира рибарското село? — попита мистър Къф.

— Кобс Хол — отговорих аз (така се наричаше селцето) — е много близко, на юг оттук.

— Тази вечер аз видях как девойката се отправи на север от Кобс Хол — каза детективът. — Следователно тя трябва да е тръгнала насам, към това място. В тази посока ли се намира Кобс Хол, отвъд онзи нос? Не можем ли да отидем там по брега — сега водата се е оттеглила.

Аз отговорих положително и на двата въпроса.

— Вие ще ме извините, ако ви помоля да побързаме — рече мистър Къф. — Трябва, преди да се стъмни, да намеря мястото, където тя е напуснала брега.

Бяхме изминали, струва ми се, около двеста метра по посока на Кобс Хол, когато изведнъж мистър Къф падна на колене, сякаш бе почувствувал внезапно желание да се помоли на бога.

— Все пак може да се каже нещо в полза на вашия морски изглед — забеляза той. — Ето едни женски следи, мистър Бетъридж! Нека ги наречем следи на Розана, докато не открием неопровержими доказателства за нещо друго. Много неясни следи, забележете — умишлено объркани, бих казал. О, бедничката! Тя познава не по-зле от мен предателските качества на пясъка! Но не е ли заличавала следите си много бързо? Струва ми се, да. Ето че тук една следа иде откъм Кобс Хол, а другата отива обратно. А това не е ли носът на нейната обувка, дето показва право към водата? И не виждам ли отпечатъците на два тока надолу по брега, близо до водата? Не желая да оскърбявам вашите чувства, но мисля, че Розана е доста хитра. Изглежда, че тя е възнамерявала да отиде на същото онова място, откъдето идем и ние, без да остави на пясъка следи, по които може да бъде проследена. Не трябва ли да допуснем, че тя е газила през водата, докато е стигнала онази издадена скала зад нас, и се е върнала по същия път, а после отново е тръгнала по брега натам, където все още личат следите на нейните токове? Да, ние ще допуснем това. То очевидно се съгласува с моето предположение, че когато е напуснала хижата, е носела нещо под мантията си. Не, не за да го унищожи — защото тогава за какво са били всичките тия нейни старания да ми попречи да открия мястото, където е свършила нейната разходка? А за да го скрие тук някъде — ето това, мисля, е по-правилната догадка. Може би, като отидем в хижата, ще узнаем какво именно е изнесла?

При това предложение моята детективска треска изведнъж изчезна.

— Аз не съм ви нужен — рекох. — Каква полза можете да имате от мене?

— Колкото повече ви опознавам, мистър Бетъридж — каза сержант Къф, — толкова повече добродетели откривам у вас. Скромност! О, господи, колко рядко се среща скромността на този свят! И колко много от тази добродетел се крие у вас! Ако аз отида сам в онази къща, стопаните ще онемеят и едва ли ще отговорят на първия ми въпрос. Ако отида заедно с вас, аз ще им бъда представен от един уважаван съсед и разговорът ще протече непринудено. Така виждам аз тази работа. А как я виждате вие?

Понеже не можах да измисля по-подходящ отговор тъй бързо, аз се помъчих да спечеля време и го попитах в коя къща иска да отиде.

Когато детективът описа мястото, аз тутакси познах къщата на рибаря Йоланд, който живееше там с жена си и двете си възрастни деца — син и дъщеря. Ако погледнете малко назад, вие ще си спомните, че когато за пръв път ви представих Розана Спирман, аз споменах, че разхождайки се по Подвижните пясъци, тя се отбиваше сегиз-тогиз при свои приятели в Кобс Хол. Тия нейни приятели бяха Йоландови — почтени, достойни хора, които правеха чест на цялата околност. Познанството на Розана с тези хора започна с тяхната куца дъщеря, която съседите наричаха Купичката Люси. Между двете сакати девойки очевидно се бяха развили силни приятелски чувства. Както и да е, макар че Йоландови и Розана се виждаха рядко, отношенията между тях всякога биваха топли и дружески. Обстоятелството, че детективът Къф бе проследил девойката до тяхната хижа, ме накара да погледна с други очи на неговата молба да му помогна. Розана просто бе отишла там, където често имаше навика да ходи; и да се докаже, че тя е била в компанията на рибаря и неговото семейство, това означаваше да се докаже, че в това нейно посещение нямаше нищо престъпно. И ако аз изпълнех молбата на сержант Къф, това щеше да бъде повече в интерес на девойката, отколкото в нейна вреда. Ето защо аз се съгласих.

Тръгнахме към Кобс Хол; и докато беше още светло, ние продължавахме да виждаме следи по пясъка.

Когато стигнахме къщата, оказа се, че рибарят и синът му бяха излезли на лов; а Куцичката Люси, винаги слаба и уморена, си почиваше горе в стаята. Добрата мисис Йоланд ни посрещна сама в кухнята. Като чу, че сержант Къф е прочут човек от Лондон, тя сложи бутилка холандски джин и две нови лули на масата и не сваляше очи от детектива, сякаш не можеше да му се нагледа.

Аз седнах спокойно в ъгъла и зачаках да чуя как детективът ще насочи разговора към Розана Спирман. Неговият обиколен похват на разговор в този случай се оказа премного заобиколен. Как се справи с тая работа — тогава не можах да си обясня, нито пък бих могъл и сега. Той започна с кралското семейство, с методистите, с цената на рибата и премина (по своя меланхоличен и прикрит начин) към изчезването на Лунния камък, към злобния характер на нашата първа домашна прислужница и към жестокото държане на прислужниците изобщо към Розана Спирман. Стигнал по този начин до главния въпрос, за себе си той само каза, че събира някои сведения във връзка с изчезването на диаманта — отчасти, за да го намери, и отчасти, за да освободи Розана от несправедливите подозрения на нейните врагове в нашия дом. Четвърт час след нашето настаняване в кухнята добрата мисис Йоланд вече бе уверена, че разговаря с най-добрия приятел на Розана и подканяше мистър Къф с холандски джин, за да се поободри и поразвесели.

Твърдо убеден, че детективът напразно си губи времето и приказките с мисис Йоланд, аз седях и слушах техния разговор почти така, както някога бях слушал в театъра приказките на актьорите. Знаменитият Къф показа удивителното си търпение: тъжно си опитваше щастието ту по един, ту по друг начин и изпращаше изстрел след изстрел, така да се каже, наслуки — дано попадне в целта. Всичко в полза на Розана, нищо в нейна вреда — ето крайния резултат, колкото и да се стараеше той. Мисис Йоланд говореше без отдих, без почивка и довери на детектива всичките си тайни. Когато погледнахме часовниците си и станахме да си ходим, той направи последния си опит.

— Сега ще ви пожелая лека нощ, госпожо! — рече детективът. — И за сбогом искам само да ви кажа, че си оставам ваш покорен слуга и искрен доброжелател на Розана Спирман. Но, боже мой, тя не трябва да остава тук! Моят съвет към нея е — да си отиде, да напусне…

— Господ да те поживи, но тя така и ще направи! — извика мисис Йоланд.

Розана Спирман щяла да ни остави! Аз наострих уши. Видя ми се странно, да не кажа повече, че тя не беше предупредила нито моята господарка, нито мен. И в душата ми възникна съмнение и аз си зададох въпроса: не попадна ли на целта последният изстрел на детектива Къф? Почнах да се съмнявам дали моето участие в цялата тази работа беше тъй безвредно, както аз си мислех. Може би детективът бе накарал честната жена да проговори, оплитайки я в мрежата на своите лъжи? Но като добър протестант аз трябваше да си припомня, че бащата на всички лъжи — това е дяволът; и че дяволът и злото вървят винаги ръка за ръка. Подушил във въздуха нещо недобро, аз се опитах да изведа мистър Къф навън. Обаче той изведнъж седна отново и помоля за още една подкрепителна глътка от холандския джин. Мисис Йоланд седна срещу него и му наля една чашка. Доста разтревожен, аз пристъпих към вратата и казах, че както изглежда, ще трябва да ги оставя — и все пак не си тръгнах.

— Значи тя възнамерява да напусне? — попита мистър Къф. — А какво ще прави, когато си отиде? Тъжно, тъжно! Горкото момиче си няма никого на този свят — само вас и мен…

— Има! — възрази мисис Йоланд. — Както ви казах, тя идва тук тази вечер, поседя и поговори малко с дъщеря ми Люси и с мен, сетне поиска разрешение да отиде сама горе, в стаята на Люси. Това е единствената стая в нашата, къща, където се намират перо и мастило. „Искам да напиша писмо до един приятел — рече тя, — а не мога да сторя това в къщи, защото другите прислужници ме следят.“ На кого беше написано това писмо — не мога да ви кажа; но то трябва да е било много, много дълго, ако се съди по времето, което прекара горе. Когато слезе долу, аз й предложих пощенска марка. Но писмото не беше в ръката й и тя не прие марката. Малко е потайна, бедничката (както и на вас е известно), що се отнася до самата нея и постъпките й. Но тя си има някъде приятел, това мога да ви кажа, и при този именно приятел ще отиде — помнете ми думата.

— Скоро ли? — попита мистър Къф.

— Щом може — отвърна мисис Йоланд.

Тук аз отново се отдръпнах от вратата и се върнах в стаята. Като главен слуга в дома на моята господарка аз не можех да допусна в мое присъствие да продължава такъв един безцеремонен разговор за наша прислужница — независимо от това, дали тя си отива, или не си отива.

— Вие навярно грешите относно Розана Спирман — казах аз. — Ако възнамеряваше да напусне сегашното си място, тя преди всичко щеше да съобщи за това на мен!

— Да грешим? — извика мисис Йоланд. — Та само преди един час тя купи лично от мен няколко неща за път, мистър Бетъридж, тук, в същата тази стая! А, добре, че се сетих… — прекъсна се сама досадната жена, като започна да тършува из джоба си. — Трябва да ви кажа нещо за Розана и за нейните пари… Ще я види ли някой от вас, когато се върнете в къщи?

— Аз с най-голямо удоволствие ще предам вашето поръчение на бедната девойка — отвърна мистър Къф още преди да успея да си отворя устата.

Мисис Йоланд извади от джоба си няколко шилинга и шестпенсови монети и като ги държеше на дланта си, започна да ги брои една по една с досадна предпазливост. После подаде парите на детектива, макар по лицето й да личеше, че никак не й се искаше да се раздели с тях.

— Мога ли да ви помоля да предадете тия пари на Розана с моите поздрави и почитания — каза мисис Йоланд. — Тя настоя да ми плати за някои неща, които й харесаха тази вечер, а на парите ние винаги се радваме — това не бих отрекла. Все пак на мене ми е някак съвестно, че взех от нея, бедната, спестените й с труд парички. И, правичката да си кажа, не мисля, че на мъжа ми ще му стане приятно да чуе, когато се върне от работа утре сутринта, че съм взела пари от Розана Спирман. Моля, кажете й, че аз на драго сърце й подарявам нещата, които тя купи от мен. И не оставяйте парите на масата — каза мисис Йоланд, като ги сложи изведнъж пред детектива, сякаш те пареха на пръстите, — недейте, иначе… Времената са тежки, плътта е слаба и… току-виж, че съм ги турила пак в джоба си.

— Да вървим! — обърнах се аз към мистър Къф. — Не мога повече да чакам. Трябва да се върна в къщи.

— Ей сега ще ви последвам — отвърна сержант Къф.

За втори път отидох към вратата и за втори път, колкото и да се мъчех, не можах да прекрача прага.

— Да се връщат пари, това е деликатна работа, госпожо — чух аз гласа на детектива. — Вие навярно и без това сте й продали нещата евтино…

— Евтино? — рече мисис Йоланд. — Съдете сам!

Тя взе свещта и поведе мистър Къф към ъгъла на кухнята. Дори и ако от това зависеше животът ми, аз не можех да се удържа да не ги последвам. В ъгъла беше струпан цял куп разни отпадъци (повечето старо желязо), които рибарят беше събирал дълги години от разбити кораби и още не бе успял да разпродаде. Мисис Йоланд зарови ръка в тези вехтории и извади оттам стара тенекиена кутия с капак и кука за окачване — такива лакирани кутии обикновено се употребяват на корабите за съхранение на географски и морски карти.

— Вижте! — каза мисис Йоланд. — Когато Розана дойде тази вечер, тя купи от мен точно такава кутия. „Тъкмо това ми трябва — рече тя — за моите маншетки и якички, за да не се мачкат в куфара.“ Един шилинг и девет пенса, мистър Къф! Да умра на място — нито половин пени повече!

— Без пари! — каза мистър Къф с тежка въздишка.

Той претегли кутията с ръка. Докато я разглеждаше, аз сякаш дочувах мотива на „Последната лятна роза“. Нямаше никакво съмнение: той бе открил нещо ново във вреда на Розана Спирман и го бе открил в такова именно място, където (аз бях убеден) нейното добро име е в безопасност… И всичко това ставаше с моята помощ! Предоставям на вас да съдите за моите чувства и за това, колко искрено се разкайвах, че бях станал причина за запознаването на мистър Къф с мисис Йоланд.

— Достатъчно — казах аз. — Ние наистина трябва да си ходим.

Без да ми обърне ни най-малко внимание, мисис Йоланд отново зарови ръка във вехториите и този път извади оттам един синджир за кучета.

— Премерете го на ръка, сър — рече тя на детектива. — Ние имаме три такива синджира и Розана взе два от тях. „Защо ви са, душичке, тия кучешки синджирчета?“ — питам я аз. „Ще ги наставя заедно и ще вържа с тях куфара си“ — дума тя. „Едно въженце ще ти излезе по-евтино“ — казвам й аз. „Синджирът е по-здрав“ — дума тя. „Та кой връзва куфара си със синджир?“ — питам аз. „О, мисис Йоланд, не ми възразявайте! — отвръща тя. — Дайте ми синджирчетата!“ Странна девойка, мистър Къф! Златна душичка и обича моята Люси като родна сестра… но си е малко чудноватичка. И така, дадох й ги. За три шилинга и шест пенса! Честна дума, само за три шилинга и шест пенса, мистър Къф!

— Едното? — попита сержантът.

— И двете! — отвърна мисис Йоланд. — Три шилинга и шест пенса за двете.

— Без пари, госпожо! — поклати глава детективът. — Просто без пари!

— Ето ги и парите — каза мисис Йоланд, връщайки ги назад към купчинката сребърни монети, които лъщяха на масата и сякаш я привличаха против нейната воля. — Розана само това купи и отнесе: кутията и синджирчетата. Един шилинг и десет пенса и три шилинга и шест пенса — или всичко пет шилинга и три пенса. Поздравете я и й кажете, че моята съвест не ми позволява да взема от нея, бедната, последните й спестявания, които сигурно ще й потрябват.

— А на мен, госпожо, съвестта не ми позволява да върна тия пари — каза мистър Къф. — И без това вие все едно че сте й подарили тия неща, направо подарили!

— Това ли е вашето искрено мнение, сър? — попита мисис Йоланд, цялата засияла от радост.

— В това не може да има никакво съмнение! — отвърна детективът. — Попитайте мистър Бетъридж.

Нямаше защо да питат мене. От мен те получиха само едно: „Лека нощ!“

— По дяволите с тия пари! — извика мисис Йоланд.

С тия думи тя сякаш загуби всякакъв контрол над себе си, грабна изведнъж парите и бързо-бързо ги напъха в джоба си.

— Не мога да се владея, когато някакви пари се търкалят наоколо и никой не ги взима! — Досадната жена изведнъж се тръшна на стола и загледа сержанта с такова изражение, сякаш искаше да му каже: „Парите са отново в моя джоб… опитайте се само да ми ги отнемете!“

Този път аз не само прескочих прага и излязох навън, но и закрачих бързо към дома. Обяснете си го, както щете, но аз чувствувах, че един от тях или пък и двамата заедно ме бяха смъртно обидили. Едва направил няколко крачки надолу по улицата, аз чух как детективът ме догонва.

— Благодаря ви за това запознанство, мистър Бетъридж — каза той. — Задължен съм на тая жена за едно съвсем ново откритие. Мисис Йоланд ме озадачи.

Аз бях готов да му отговоря твърде остро: бях му много сърдит, защото бях сърдит на себе си. Но когато той каза, че бил озадачен, аз се усъмних дали действително бях причинил такава голяма вреда. Ето защо си мълчех и чаках да чуя нещо повече.

— Да — продължи мистър Къф, сякаш бе прочел мислите ми в тъмнината, — вместо да ме насочите по следите, вие, мистър Бетъридж (понеже съчувствувате тъй много на Розана, може би ще се радвате да чуете това), вие ме отклонихте от тях. Делата на тази девойка днес, разбира се, са достатъчно ясни. Тя е наставила двете синджирчета и завързала единия им край към куката на тенекиената кутия. После е потопила кутията във водата или пък я е заровила в пясъка. Другия край на синджирчето е завързала на някое място под скалата, известно само на нея. Тя ще остави кутията там дотогава, докато се приключи с провежданото сега дознание; а след това ще може спокойно да я извади от скривалището — тогава, когато намери за добре. Дотук всичко е съвсем ясно. Но — прибави детективът и аз за пръв път забелязах в гласа му нотка на нетърпение — въпросът е, какво, по дяволите, е скрила Розана в тази кутия?

Аз си помислих: „Лунния камък“, но на глас казах само:

— Нима не се досещате?

— Не е диамантът — отвърна той. — Целият мой житейски опит отива по дяволите, ако Розана Спирман е взела диаманта!

Когато чух тия думи, мен отново ме нападна пъклената детективска треска. И заинтересован от тази нова загадка, аз дотолкова се забравих, че прибързано извиках:

— Изцапаната дреха!

Сержант Къф се спря изведнъж в тъмнината и сложи ръка върху моята.

— Когато хвърлят нещо в тези ваши Подвижни пясъци, излиза ли то някога отново на повърхността? — попита той.

— Никога! — отвърнах аз. — Било то леко или тежко нещо, веднъж хвърлено там, Подвижните пясъци го поглъщат завинаги.

— Известно ли е това на Розана Спирман?

— Тя знае това не по-зле от мен.

— Значи тя е трябвало само да увие един камък в изцапаната дреха и просто да я хвърли сред Подвижните пясъци — каза детективът. — Няма никаква причина да я скрива и все пак тя несъмнено я е скрила. Тогава възниква въпросът — прибави той, продължавайки да върви, — какво именно представлява изцапаната дреха; фуста или нощница? Или пък е някакъв друг предмет, който трябва да бъде съхранен на всяка цена? Мистър Бетъридж, ако нещо не ми попречи, аз трябва утре да отида във Фризингхол и да разбера какво точно си е купила тя в града, какъв материал си е доставила тайно, за да си ушие нова дреха и да замести с нея изцапаната. При настоящото положение на нещата всяко мое напускане на дома е риск; но още по-голям риск е да продължаваме да действуваме слепешката. Извинете, че съм малко нервен; загубил съм уважението към себе си — позволих на Розана Спирман да ме надхитри.

Когато се върнахме в къщи, слугите вечеряха. Първият човек, когото срещнахме на двора, беше полицаят, оставен от инспектор Сигрейв на разположение на мистър Къф. Мистър Къф го попита дали Розана Спирман се бе прибрала. Да. Кога? Преди около един час. Какво е правила? Отишла горе да си свали шапката и мантията, а сега спокойно вечеря заедно с другите слуги.

Без да продума повече и продължавайки да се чувствува все по-подтиснат, мистър Къф се отправи към задната част на къщата. Отминавайки в тъмното черния вход, той продължи да върви нататък (макар че аз го повиках), докато най-после се спря пред върбовата портичка, която водеше към градината. Когато отидох при него, за да го върна назад, аз видях, че той внимателно се взираше в един от прозорците на етажа, където се намираха спалните.

Вдигнах глава и видях, че предмет на неговото наблюдение беше прозорецът на мис Рейчъл и че светлината зад този прозорец се местеше ту назад, ту напред — сякаш в стаята ставаше нещо необикновено.

— Не е ли това спалнята на мис Вериндър? — попита мистър Къф.

Аз му отговорих утвърдително и го поканих да дойде с мен на вечеря. Сержантът не се помръдна, а промърмори нещо, че обичал да диша свежия вечерен въздух. Оставих го да се наслаждава на природата. Когато се връщах назад, дочух откъм върбовата портичка „Последната лятна роза“. Мистър Къф бе направил ново откритие! И причината за това беше прозорецът на младата господарка! Последната мисъл ме накара да се върна отново при детектива с учтива забележка, че сърцето не ми позволява да го оставя самичък.

— Изглежда, на вас нещо не ви е ясно? — прибавих аз, като посочих прозореца на мис Рейчъл.

Съдейки по неговия глас, детективът Къф отново си бе възвърнал обичайното уважение към самия себе си.

— Навярно вие тук, в Йоркшир, обичате да се ловите на бас? — попита той.

— И какво от това? Да кажем, че е така.

— Ако бях йоркширец — продължи детективът, хващайки ме за ръката, — бих се обзаложил с вас на цял соверейн, мистър Бетъридж, че вашата млада господарка е решила да напусне това място. И ако спечеля този бас, готов съм да заложа още един соверейн, че мисълта за отпътуването й е дошла само преди един час — не повече.

Първата догадка на детектива ме учуди. Втората, изглежда, се преплете в главата ми с донесението на полицая, че Розана Спирман се бе върнала от Подвижните пясъци преди един час. И двете догадки ми направиха странно впечатление. Когато се отправихме на вечеря, аз издърпах ръката си от ръката на мистър Къф и забравяйки всяко приличие, се промъкнах преди него през вратата, за да си направя сам някои справки.

Първият срещнат човек във вестибюла беше лакеят Самюел.

— Господарката чака да ви види вас и мистър Къф — каза той, преди аз да успея да му задам някакъв въпрос.

— Отдавна ли ни чака? — раздаде се зад мен гласът на детектива.

— Вече цял час, сър.

Ето пак! Розана се върнала преди един час; мис Рейчъл бе взела някакво необикновено решение, моята господарка чакала да види детектива — и всичко това през последния един час! Не беше много приятно, че тези тъй различни хора и предмети бяха свързани помежду си по този начин. Тръгнах нагоре, без да погледна към детектива, нито да продумам. Ръката ми внезапно потрепера, когато я вдигнах да почукам на вратата на моята господарка.

— Аз не ще се учудя — прошепна детективът зад гърба ми, — ако в този ваш дом избухне тази вечер някакъв скандал. Не бойте се! През живота си аз съм изглаждал и по-тежки семейни затруднения.

Едва успял да произнесе последните си думи, и аз чух гласа на моята господарка, която ни канеше да влезем.