Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Четиринадесета глава

Най-близкият път от кабинета на моята господарка до градината води през вече известния ви храсталак. За да разберете по-добре и вие това, което следва, трябва да прибавя, че пътеката през тия храсти беше любимото място за разходка на мистър Франклин. Когато изчезваше от къщи и не можехме да го намерим никъде другаде, ние обикновено го откривахме тук.

Би трябвало сега да си призная, че аз съм доста твърдоглав старец. Колкото по-упорито мистър Къф скриваше от мен своите мисли, толкова по-упорито и аз се стараех да проникна в тях. Когато завихме между храстите, аз се опитах да го надхитря по друг начин, затова казах:

— При настоящото положение на нещата на ваше място аз май че бих пообъркал конците…

— При настоящото положение на нещата — отвърна мистър Къф — на мое място вие бихте стигнали до изводи, които биха унищожили всичките ви предишни съмнения. Да оставим засега тия изводи настрана, мистър Бетъридж. Аз ви изведох тук не за да ме тормозите като някой борсук; доведох ви тук, за да получа от вас някои сведения. Естествено, вие бихте могли да ми ги дадете и в къщи. Но вратите и подслушвачите са склонни взаимно да се притеглят едни други; пък и хората от моята професия притежават една полезна за здравето слабост към чистия въздух.

Едва ли някой би могъл да надхитри този човек! Аз се предадох и почнах, доколкото ми бе възможно, търпеливо да чакам какво ще последва по-нататък.

— Ние няма да разглеждаме причините за поведението на вашата млада господарка — продължи детективът, — съжалявам само, че отказва да помогне, защото, постъпвайки по този начин, тя прави издирването много по-трудно, отколкото то би могло да бъде. Сега трябва да се опитаме да открием тайната на петното, оставено върху вратата, което, вярвайте ми, означава също и тайната на диаманта. Аз реших да се срещна със слугите и да изследвам техните мисли и постъпки, мистър Бетъридж, вместо да претърсвам техните гардероби и сандъци. Обаче, преди да пристъпя към това, бих желал да ви задам един-два въпроса. Вие сте наблюдателен, човек; кажете, не сте ли забелязали някакви странни прояви у някои от слугите (освен, разбира се, твърде естествените вълнения и уплаха), след като бе открито изчезването на диаманта? Нямаше ли между тях някакви особени разправии, караници? Не е ли изпадал някой от тях в необичайно за него или за нея настроение? Например не се ли е ядосвал някой съвсем неочаквано? Или пък да се е разболявал така… изведнъж?

Аз си спомних за внезапното заболяване на Розана Спирман вчера следобед, но не успях да отговоря, тъй като сержант Къф изведнъж се обърна към храстите и промърмори сякаш на себе си:

— Аха!

— Какво има? — попитах аз.

— Пак този мой ревматизъм в гръбнака! — отвърна с висок глас детективът, сякаш искаше да бъде чут от някое трето лице. — Сигурно времето ще се промени.

Още няколко крачки и ние се озовахме при ъгъла на къщата. Завивайки рязко надясно, ние излязохме на терасата и се спуснахме по стъпалата долу в градината. Сержант Къф се спря на открито място, откъдето се виждаше всичко наоколо.

— Едва ли е възможно тази девойка Розана Спирман с нейната външност да си има някой поклонник — каза той. — Но за нейно добро аз бих желал да ви попитам още сега: не си ли е намерила и тя, горката, някой обожател, както правят другите?

Какво ли можеше да означава неговият въпрос при дадените обстоятелства? Вместо да му отговоря, аз втренчих очи в детектива.

— Видях Розана Спирман да се крие в храсталака, когато минавахме оттам — каза мистър Къф.

— Когато рекохте „Аха!“?

— Да, когато рекох „Аха“. Ако си има някой обожател, тогава това нейно поведение не означава нищо. Обаче ако няма, тогава при сегашното положение на нещата в този дом това криене е крайно подозрително и колкото да съжалявам, аз ще бъда принуден да действувам така, както се полага.

Какво, за бога, бих могъл да му кажа? Знаех, че мистър Франклин обичаше да се разхожда между храстите; знаех, че по всяка вероятност той щеше да мине оттам на връщане от гарата; знаех, че Пенелопа неведнъж е заварвала там нашата втора прислужница и винаги ме е уверявала, че Розана имала за цел да привлече вниманието на мистър Франклин. Ако дъщеря ми е права, Розана би могла наистина да чака там завръщането на мистър Франклин в момента, когато детективът я бе забелязал. Аз бях изправен между две трудности: или да спомена за приумицата на Пенелопа като за моя собствена приумица, или да оставя нещастната девойка, веднъж подозряна, да пострада от последствията — и то от много Сериозни последствия. Подтиснат от състрадание към девойката — кълна се в честта и душата си, само от състрадание към девойката! — аз дадох на детектива необходимите обяснения и му казах, че Розана е била достатъчно глупава да се влюби в мистър Франклин.

Сержант Къф никога не се смееше. При не многото случаи, когато нещо му изглеждаше забавно, крайчетата на устните му слабо се изкривяваха и толкоз. Те лекичко се изкривиха и сега.

— Не е ли по-добре да кажете, че тя е била достатъчно глупава да се роди грозна, и то прислужница? — попита той. — Влюбването й в джентълмен с външност и държане като това на мистър Франклин не ми се струва да е най-голямата глупост в нейното поведение. Както и да е, аз се радвам, че работата се изясни. Колко леко става на душата, когато някоя загадка се изясни! Да, ще пазя нейната тайна, мистър Бетъридж. Аз обичам да щадя човешките слабости, макар че в моята професия рядко ми се представя случай за това. Мислите ли, че мистър Франклин Блейк не подозира привързаността на тази девойка? Вярвайте ми, той скоро-скоро би узнал за нея, ако момичето беше хубавичко. Грозните жени не живеят добре на този свят; нека се надяваме, че ще бъдат възнаградени на онзи… Вие имате прекрасна градина тук; и колко добре е поддържана ливадата! Вижте сам колко по-красиви изглеждат цветята, когато ги обкръжава трева, а не пясък и чакъл. Не, благодаря. Няма да си откъсна роза. Боли ме сърцето, когато им прекършваме стеблото, както и вас ви боли сърцето, когато нещо не е в ред между слугите. Не забелязахте ли нещо необичайно сред слугите, когато беше открито изчезването на диаманта?

До този момент се разбирах със сержант Къф много добре. Но лукавството, с което той за втори път се обърна към мен с този въпрос, ме накара да бъда нащрек. Казано на прост език, мене никак не ме радваше мисълта да му помагам при издирването, ако това издирване щеше да го изведе (също като някоя пълзяща в тревата змия) при моите другари и приятели — слугите.

— Не съм забелязал нищо — рекох аз, — освен че всички се побъркахме, включително и аз.

— О! — каза детективът. — Това ли е всичко, което можете да ми кажете?

Аз му отговорих с непроменен израз на лицето (нещо, което ме поласка):

— Това е всичко.

Тъжните очи на детектива се втренчиха в лицето ми.

— Мистър Бетъридж — каза той, — ще ми позволите ли да ви стисна ръката? Вие много ми харесвате.

(Защо избра именно този момент, когато го измамих, за да изкаже благоразположението си към мен, това не мога да си обясня. Но, разбира се, аз се възгордях, наистина се възгордях, че най-после бях успял да подведа знаменития Къф.)

Върнахме се в къщата. Мистър Къф ме помоли да го оставя самичък в някоя стая, после да изпратя при него слугите един по един според техния ранг — от първия до последния.

Заведох детектива в моята стая, след туй събрах прислугата в хола. Розана Спирман дойде заедно с другите, както винаги. Тя беше не по-малко опитна по нейна линия, отколкото детективът беше по неговата, и аз подозирах, че вън, сред храстите, тя бе чула това, което той ми разправяше за слугите изобщо още преди да я види. Както и да е, сега по лицето й едва ли можеше да се отгатне, че тя познава такова местенце като нашия храсталак в градината.

Аз изпращах прислужниците при детектива една подир друга, както ми бе наредено. Готвачката първа влезе в съдебната зала — с други думи, в моята стая. Тя остана там за малко. Когато излезе, нейната забележка беше:

— Сержант Къф е мрачен, навъсен човек; но сержант Къф е истински джентълмен.

След нея се представи камериерката на моята господарка. Тя стоя по-дълго време. Когато излезе, направи следното изявление:

— Ако сержант Къф не вярва на думите на една порядъчна жена, той поне би могъл да си държи това мнение за себе си!

Сетне влезе Пенелопа. Стоя не повече от едва-две минути. Нейното заключение:

— Сержант Къф е човек за съжаление. На младини той трябва да е бил много нещастен в любовта, татенце.

След Пенелопа влезе старшата прислужница. Стоя вътре, както и камериерката на моята господарка, доста дълго време. Нейният коментар:

— Аз не съм постъпила на работа при господарката, мистър Бетъридж, за да бъда подозирана от някакъв си нищо и никакъв полицай!

Следващата беше Розана Спирман. Стоя повече време от всички. Никакъв коментар — пълно мълчание и бледи като восък устни. Лакеят Самюел влезе след Розана. Стоя само минутка или две. Неговото изявление:

— Този, който лъска обущата на мистър Къф, би трябвало да се срамува от себе си!

Нанси, миячката на съдове, влезе последна. Не стоя дълго. Коментар:

— Този детектив има сърце, мистър Бетъридж; той не се подиграва с бедните млади работнички.

Влизайки в „съдебната зала“, когато всичко бе свършено, за да чуя дали няма някакви нови разпореждания за мен, аз заварих детектива да гледа през прозореца и да си подсвирква „Последната лятна роза“.

— Открихте ли нещо, сър?

— Ако Розана Спирман поиска разрешение да излезе навън — рече мистър Къф, — пуснете я, но преди това ме уведомете.

Сигурно щеше да бъде по-добре, ако бях премълчал за Розана и мистър Франклин! Беше ясно, че нещастната девойка е възбудила подозрението на детектива Къф, Колкото и да се стараех да не допусна това.

— Надявам се, вие не смятате, че Розана е замесена в изчезването на диаманта? — осмелих се да попитам аз.

Крайчетата на меланхоличните устни на мистър Къф се изкривиха и той впи поглед в мен, също както бе сторил в градината.

— Мисля, че е по-добре да не ви казвам нищо, мистър Бетъридж — каза той. — Иначе вие може пак да се побъркате…

Почнах да се съмнявам, че някога изобщо съм успял да надхитря знаменития Къф. За мое щастие в този момент ние бяхме прекъснати от едно почукване на вратата; пристигна вест от готвачката: Розана Спирман бе поискала разрешение да излезе поради все същата нейна причина — боляло я главата и трябвало да подиша малко чист въздух.

По даден от детектива знак аз казах:

— Нека излезе.

— Къде се намира тук изходът за слугите? — попита той, щом останахме сами.

Аз му го показах.

— Заключете вратата на тази стая — нареди мистър Къф — и ако някой пита за мен, кажете му, че съм сам и размишлявам.

Той отново изкриви крайчетата на устните си и излезе.

Останал сам при тези обстоятелства, аз бях обхванат от силно любопитство, което ме подтикна лично да направя някои разследвания.

Беше ясно, че подозренията на сержант Къф към Розана бяха подбудени от разпита, който той бе провел със слугите в моята стая. А двете прислужници (освен Розана), които останаха вътре по-дълго време, бяха камериерката на моята господарка и старшата прислужница — най-отявлените зложелателки на бедната девойка. Стигнал до това заключение, аз уж случайно надзърнах в слугинската столова, видях, че там пиеха чай, и тутакси се поканих на закуска. (Защото — забележете добре — да напоиш клюкарката с чай, това е вее едно да сипеш газ в гаснеща лампа.)

Моята надежда да намеря съюзник в чайника и чая не остана без награда. Не мина и половин час и аз вече знаех не по-малко, отколкото самият детектив мистър Къф.

Изглежда, че нито камериерката на моята господарка, нито първата домашна прислужница са повярвали във вчерашното заболяване на Розана. Тия две вещици — моля да ме извините, но как иначе да наречем тия наистина злобни жени? — няколко пъти се прокрадвали в четвъртък следобед на горния етаж, опитвали се да отворят вратата на Розанината стая и всеки път я намирали заключена; почуквали и не получавали отговор, ослушвали се, но не чули никакъв звук отвътре. Когато следобед девойката слязла на чай и отново била изпратена да си легне, тъй като все още не се чувствувала добре, двете гореспоменати вещици пак се опитали да отворят нейната врата и пак я намерили заключена, погледнали през ключалката, но тя била запушена; към полунощ видели светлина под вратата, а към четири сутринта чули отвътре пращенето на огъня (огън в спалнята на една прислужница през юни! В четири часа сутринта!). Всичко това те разказали на сержант Къф, който, вместо да им поблагодари за тяхното желание да му помогнат, ги изгледал някак кисело и подозрително, показвайки им ясно, че не им вярва — нито на едната, нито на другата. Оттук (а също и под влияние на чая) идеше и тяхната готовност да дадат воля на езика си върху неджентълменските обноски на детектива.

Тъй като вече бях забелязал уловките и хитрините на знаменития Къф и знаех, че възнамеряваше тайно да проследи Розана, когато тя излезе на разходка, на мен ми стана ясно, че той нарочно не е показал на двете прислужници колко много са му помогнали. Ако би показал на жени от този род, че смята техните показания за достоверни, те дотолкова биха се възгордели от това, че биха предупредили по някакъв начин Розана Спирман да се пази.

Излязох навън в прекрасния летен следобед. Много ми беше мъчно за бедната девойка и изобщо бях доста разтревожен от настъпилия обрат в нашите работи. Отправяйки се към храсталака, срещнах мистър Франклин по неговата любима пътека. След връщането си от гарата, където отиде да изпраща братовчеда си, той бе имал дълъг разговор с моята господарка. Тя му разказала за непонятния отказ на мис Рейчъл да позволи да прегледат гардероба й и тъй силно го бе натъжила, че той очевидно не се решаваше повече да говори за своята братовчедка. Семейният характер се прояви в него тази вечер за пръв път, откакто го помня.

— Е, Бетъридж — каза той, — как ви се харесва тази атмосфера на тайни и подозрения, в която ние всички засега живеем? Помните ли утрото, когато пристигнах тук с Лунния камък? Боже мой, защо тогава не го хвърлихме сред Подвижните пясъци!

След това избухване той не пожела да продължи разговора, докато не се успокои. Ние се поразходихме мълчаливо рамо до рамо, после той ме попита къде се е дянал мистър Къф. Невъзможно ми беше да излъжа мистър Франклин с отговора, че сержантът седи в моята стая и размишлява. Разказах му всичко, както си беше, споменавайки нарочно за това, което камериерката на моята господарка и първата домашна прислужница бяха говорили за Розана Спирман.

Бистрият ум на мистър Франклин само в един миг схвана накъде се бяха насочили подозренията на детектива.

— А тая сутрин вие, струва ми се, казахте, че някой си търговец видял Розана да отива пеша във Фризингхол вчера, когато ние мислехме, че тя лежи болна в стаята си?

— Да, сър.

— Ако камериерката на леля ми и другата жена са казали истината, значи, че бакалинът действително я е срещнал. Болестта й е била само предлог, за да ни заблуди. Тя е имала някаква престъпна причина да отива тайно в града. Изцапаната с боя дреха очевидно е нейна; а огънят в стаята й в четири часа сутринта е бил запален, за да превърне в пепел тази дреха. Розана Спирман е откраднала диаманта. Още сега ще отида да кажа на леля си как са се развили работите.

— Не, още не, сър — чу се нечий меланхоличен глас зад нас.

Ние бързо се обърнахме и се намерихме лице с лице срещу мистър Къф.

— А защо не? — запита мистър Франклин.

— Защото, сър, ако кажете на милейди, тя ще съобщи това на мис Вериндър.

— Да предположим, че й съобщи. Какво от това? — Мистър Франклин произнесе тия думи с внезапна разгорещеност и разяреност, сякаш детективът смъртно го бе обидил.

— А мислите ли, сър — спокойно каза сержант Къф, — че е благоразумно да ми задавате такъв въпрос на мен, в такъв момент?

Настъпи минутно мълчание. Мистър Франклин се приближи до детектива. Двамата се загледаха втренчено един в друг. Мистър Франклин заговори пръв, понижавайки гласа си тъй внезапно, както го бе и повишил.

— Предполагам, че вас ви е известно, мистър Къф — каза той, — че вие засягате един извънредно деликатен въпрос?

— Не за пръв път, а може би за хиляден път ми се случва да засегна някой деликатен въпрос — отвърна другият с присъщото му равнодушие.

— Трябва ли да разбирам от това, че вие ми забранявате да съобщя на леля си за този случай?

— Вие трябва да разберете, сър, че аз се отказвам от цялата тази работа, ако кажете дори и думичка на лейди Вериндър или на който и да било друг за това, което се случи, докато аз не ви разреша!

Тези думи решиха въпроса. За мистър Франклин не оставаше нищо друго, освен да се подчини. Той гневно се обърна и ни остави.

Стоях там и с трепет ги слушах, не знаейки кого да подозирам, нито какво да мисля. Но въпреки моето смущение две неща ми бяха ясни: първо, че младата господарка, неизвестно как и защо, беше причина за острите думи, които те си наговориха. Второ, че те отлично се разбираха един друг, без да си бяха разменили някакви предварителни обяснения.

— Мистър Бетъридж — каза сержантът, — вие сте извършили голяма глупост в мое отсъствие. Извършили сте малко детективска работа по своя инициатива. Занапред може би ще бъдете така любезен да провеждате изследванията си заедно с мен.

Той ме хвана подръка и ме поведе по пътя, по който бе дошъл. Трябва да си призная, че макар и да заслужавах неговия упрек, аз нямах никакво намерение да му помагам да слага примки за Розана Спирман. Крадла ли беше тя, или не, законно ли беше това, или не — на мен ми беше все едно: аз я съжалявах.

— Какво искате от мен? — попитах аз, като отдръпнах ръката си и се спрях.

— Само малко сведения за тукашната околност — отвърна мистър Къф.

Не можех да откажа да обогатя географическите познания на детектива Къф.

— Има ли в тая посока някаква пътека, която да води от къщата към морето? — попита знаменитият Къф, като същевременно показа към елховата горичка, зад която се простираха Подвижните пясъци.

— Да — отвърнах аз, — има такава пътека.

— Покажете ми я!

Рамо до рамо в сумрака на лятната вечер ние с мистър Къф се отправихме към Подвижните пясъци.