Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Единадесета глава

Когато си отиде и последният гост, аз се върнах в столовата, където Самюел, застанал пред бюфета, приготовляваше бренди със сода. Моята господарка и мис Рейчъл се зададоха откъм гостната, придружени от двамата джентълмени. Мистър Годфри изпи малко бренди със сода; мистър Франклин не иска да вземе нищо. Той седна; имаше вид на смъртно уморен човек. Изглежда, че разговорите през този тържествен ден го бяха измъчили твърде много.

Обръщайки се да им пожелае лека нощ, моята господарка втренчено се загледа в подаръка на нечестивия полковник; камъкът блестеше върху блузката на младата лейди.

— Рейчъл — попита моята господарка, — къде ще сложиш диаманта си тази нощ?

Мис Рейчъл се намираше в най-весело душевно състояние — в такова настроение, когато на човек му се иска да говори глупости и упорито да ги повтаря като нещо разумно — както вие може би сте забелязали да се случва с млади девойки, чиито нерви са възбудени в края на деня, изпълнен със силни преживявания. Най-напред тя заяви, че не знае къде да сложи диаманта. После каза: „Разбира се, че ще го сложа на тоалетната си масичка заедно с другите си украшения“. След това си помисли, че диамантът може да заблести с ужасната си лунна светлина в тъмнината и да я изплаши през нощта. После си спомни за индийското шкафче, което се намираше в нейната гостна стая, и тутакси реши да остави индийския диамант в индийското шкафче, за да даде възможност на двете прекрасни ориенталски произведения да се полюбуват едно на друго. Тук моята господарка, изслушвайки търпеливо всичките тези бръщолевения, прекъсна любимата си дъщеря:

— Но, мила моя, твоето индийско шкафче не може да се заключва!

— Боже мой, мамо! — извика мис Рейчъл. — Това да не е хотел? Нима в нашия дом може да има крадци?

Без да обръща внимание на този причудлив отговор, моята господарка пожела лека нощ на двамата джентълмени; сетне се обърна към мис Рейчъл и я целуна.

— Защо не оставиш диаманта си при мен тази нощ? — попита тя.

Мис Рейчъл прие тия думи така, както преди десет години би приела предложението да се раздели с новата си кукла. Моята господарка разбра, че тази вечер не може да я вразуми.

— Ела при мен утре, Рейчъл, щом станеш — рече тя. — Имам да ти казвам нещо.

С тия думи моята господарка бавно си излезе, дълбоко замислена и по всяка вероятност не много доволна от хода на своите мисли.

След нея каза лека нощ и мис Рейчъл. Тя подаде първо ръка на мистър Годфри, който стоеше в другия край на салона и разглеждаше една картина на стената. После отиде при мистър Франклин, който продължаваше да седи мълчалив и умислен в ъгъла.

Какво си говориха те двамата — това не можах да чуя. Но застанал близо до голямата дъбова рамка, в която имаше огледало, аз видях как тя, преди да си отиде да спи, крадешком извади от корсажа си подарения й от мистър Франклин медальон и му го показа с усмивка, която наистина означаваше нещо не съвсем обикновено. Това обстоятелство поразколеба моята предишна увереност и аз започнах да си мисля, че Пенелопа може би е права относно чувствата на нейната господарка.

Щом мис Рейчъл си отиде и престана да заслепява зрението му, мистър Франклин забеляза и мен. Склонен винаги към непостоянство, той бе успял вече да промени мнението си за индусите.

— Бетъридж — каза той, — аз съм почти готов да допусна, че отдадох преголямо значение на думите на мистър Мъртуейт, когато разговаряхме с него в градината. Кой знае дали той не ни поднесе някоя от тия легенди, с които Обичат да се занимават пътешествениците? Наистина ли възнамерявате да пуснете кучетата на свобода?

— Ще ги отвържа, сър — отвърнах аз, — и ще им дам възможност да потичат през нощта, ако подушат някоя чужда следа.

— Добре — рече мистър Франклин. — Утре ще видим какво ще правим по-нататък. Аз никак не съм склонен да безпокоя леля си, Бетъридж, без сериозна причина. Лека нощ!

Той изглеждаше тъй блед и измъчен, когато ми кимна с глава и си взе свещта, за да отиде горе, че аз се осмелих да му предложа да изпие един коняк със сода. Мистър Годфри, приближавайки се от другия край на салона, ме подкрепи. По най-дружелюбен начин той започна да уговаря мистър Франклин да си пийне нещичко, преди да си легне.

Аз споменавам тия незначителни неща само защото след всичко видяно и чуто през този ден на мен ми беше драго да отбележа, че нашите двама джентълмени се намираха отново в добри отношения. Тяхната словесна битка (дочута от Пенелопа в гостната стая), както и тяхното съперничество за благосклонността на мис Рейчъл очевидно не бяха ги довели до сериозни разногласия. Та нали и двамата бяха с добър характер, хора от висшето общество! А хората от благороден произход притежават тази черта — да не се карат помежду си, както простите, обикновени люде.

Мистър Франклин се отказа от коняка със сода и тръгна нагоре заедно с мистър Годфри, тъй като стаите им бяха една до друга. Но изглежда, че горе на площадката братовчедът го беше склонил или пък, както обикновено, мистър Франклин бе променил решението си, затова извика:

— Може би ще ми се допие през нощта, Бетъридж, изпратете ми в стаята коняк и сода!

Аз изпратих Самюел с коняк и сода; след туй отидох и отвързах кучетата. Те едва не полудяха от изумление и радост, че ги пускат на свобода по това време на нощта, и скочиха върху ми като две малки кутрета. Ала дъждът скоро охлади ентусиазма им; те пийнаха по малко вода и отново се промъкнаха в колибките си. Връщайки се към къщи, аз забелязах на небето признаци, които предвещаваха подобряване на времето. Обаче засега дъждът продължаваше да вали и нозете ми затъваха във вода.

Ние със Самюел обиколихме цялата къща и както винаги затворихме всички врати. Този път аз проверих всичко със собствените си ръце и за нищо не се доверих на своя помощник. Всичко беше здраво и прездраво затворено. Най-сетне аз си легнах между дванадесет и един часа през нощта и дадох почивка на старите си кости.

Изглежда, че тревогите през този ден ми дойдоха много. Както и да е, но нея нощ аз се заразих от болестта на мистър Франклин. Слънцето вече изгряваше, когато заспах. През цялото време, докато лежех буден, в къщата беше тихо като в гроб. Не се чуваше никакъв звук освен ромоленето на дъжда и шумоленето на вятъра, който се появи призори.

Събудих се в седем и половина и отворих прозореца. Беше прекрасен слънчев ден. Часовникът удари осем и аз излязох, за да вържа отново кучетата, когато дочух на стълбите зад себе си шумоленето на женска дреха.

Обърнах се и видях Пенелопа да тича като луда подир мен.

— Тате! — извика тя. — За бога, елате горе веднага. Диаманта го няма!

— Да не си си изгубила ума? — попитах я аз.

— Няма го! — повтори Пенелопа. — Изчезнал и никой не знае как. Ела да видиш!

Тя ме издърпа след себе си в гостната на мис Рейчъл, откъдето една врата водеше в нейната спалня. Там на прага на спалнята стоеше мис Рейчъл; лицето й беше бяло почти като белия й пеньоар. И двете вратички на индийското шкафче бяха широко отворени. Едно от чекмеджетата беше изтеглено докрай.

— Ето! — рече Пенелопа. — Аз самата видях как мис Рейчъл сложи снощи диаманта в това чекмедже.

Отидох към шкафчето. Чекмеджето беше празно.

— Вярно ли е това, мис? — попитах аз.

С поглед, който не приличаше на нейния, и с глас, който не беше като нейния глас, мис Рейчъл повтори думите на моята дъщеря:

— Диаманта го няма!

След това тя влезе в стаята си, затвори и заключи вратата.

Преди да се съвземем и решим какво да предприемем, ето че при нас дойде и моята господарка — тя бе чула гласа ми в гостната на дъщеря си и сега попита какво се е случило. Новината за изчезването на диаманта сякаш я зашемети. Тя тутакси отиде пред спалнята на дъщеря си и настоя да влезе вътре. Мис Рейчъл я пусна.

Тревогата, нахлуваща в дома с бързината на пожар, стигна и до двамата джентълмени.

Мистър Годфри пръв излезе от стаята. Когато узна какво се бе случило, той само издигна от почуда ръце — нещо, което не говореше много в полза на душевната му сила. Мистър Франклин, на чиято прозорливост аз разчитах, надявайки се, че той ще ни даде някакъв съвет, се оказа също тъй безпомощен като братовчеда си, когато на свой ред научи новината. Против всички очаквания, той най-сетне се беше наспал добре и това необичайно блажено състояние, изглежда, го беше довело — както той сам се изрази — до някакво притъпяване. Обаче след като си изпи кафето, което според чуждестранния обичай той винаги изпиваше няколко часа преди закуска — умът му се избистри и той започна да проявява вроденото си здравомислие — смело и умно той предприе следните мерки.

Най-напред събра всички слуги и им заповяда да оставят всички долни врати и прозорци (с изключение на парадната врата, която аз бях отварял) точно така, както си бяха, когато ги затворихме миналата вечер. След това помоли братовчеда си и мен, преди да предприемем каквито и да било по-нататъшни мерки, да проверим и установим дали диамантът случайно не се е залутал някъде — например зад шкафчето или под масата, на която стоеше шкафчето. След като проверихме безрезултатно и двете места и не намерихме нищо и след като разпитахме Пенелопа и не узнахме от нея нищо повече за това, което тя вече ми бе разправила, мистър Франклин предложи да разпитаме мис Рейчъл и изпрати Пенелопа да почука на вратата на нейната спалня.

Моята господарка излезе и затвори вратата зад себе си. След минутка само ние чухме как мис Рейчъл заключи вратата отвътре. Моята господарка дойде при нас; по лицето й се четеше явно недоумение и огорчение.

— Изчезването на диаманта просто е съкрушило Рейчъл — каза милейди в отговор на мистър Франклин. — Тя не желае да говори по този въпрос дори и с мен. Засега е съвсем невъзможно да се видите с нея.

Увеличавайки по този начин нашето недоумение, моята господарка след малки усилия си възвърна присъствието на духа и можеше отново да действува с присъщата си решителност.

— Предполагам, че нищо друго не може да се направи, освен да съобщя на полицията — спокойно каза тя.

— А полицията преди всичко ще трябва — подхвана мистър Франклин — да задържи индийските фокусници, които снощи показаха тук своето изкуство.

Моята господарка и мистър Годфри (които не знаеха това, което знаехме ние с мистър Франклин) се стреснаха и върху лицата им се появи недоумение и учудване.

— Сега няма време за обяснения — продължи мистър Франклин. — Мога само да ви кажа, че именно индийците са откраднали диаманта. Дайте ми препоръчително писмо — обърна се той към моята господарка — до един от фризингхолските съдебни следователи; просто му кажете, че аз действувам във вашите интереси и по ваше желание и ми позволете незабавно да тръгна на път. Нашият шанс да хванем крадците зависи от това: да не губим нито една минутка напразно.

(Забележка: дали френската или английската черта в характера на мистър Франклин бе взела сега връх — все едно, но това беше единствената разумна проява. Въпросът се състоеше само в това: дълго ли щеше да трае?)

Мистър Франклин сложи перо, мастило и хартия пред леля си, която (както на мен ми се стори) написа желаното от нейния племенник писмо не твърде охотно. Ако би било възможно да се отмине без внимание изчезването на вещ, която струва двадесет хиляди фунта, аз предполагам — съдейки по мнението на моята господарка за покойния й брат и по нейното недоверие към неговия подарък, — тя с голямо облекчение би позволили на крадците да избягат и се укрият заедно с Лунния камък.

Отидох с мистър Франклин в конюшнята и се възползувах от този случай, за да го попитам по какъв начин индусите (които аз подозирах с не по-малка увереност от него) са могли да влязат в къщата.

— Един от тях би могъл да се промъкне в хола, когато гостите си отиваха — рече мистър Франклин. — Той вероятно се е спотайвал под дивана, когато леля ми и Рейчъл са решавали къде да сложат диаманта за през нощта. Той е трябвало само да почака, докато всичко в къщата утихне, после да отиде при шкафчето, да вземе диаманта и да го сложи в джоба си.

След тези си думи той извика на коняря да отвори портата и препусна надолу по пътя.

Това наистина беше единственото разумно обяснение. Но по какъв начин бе успял крадецът да се измъкне от къщи? Когато на сутринта отидох да отворя главната врата, тя се оказа затворена и заключена така, както я бях оставил предната вечер. А другите врати и прозорци говореха сами за себе си — те и досега си стояха затворени. Ами кучетата? Да предположим, че крадецът е избягал, скачайки през един от горните прозорци; но как е могъл да се изплъзне от кучетата? Дали не беше се запасил с отровено месо за тях? Това подозрение едва се бе промъкнало в ума и ето че към мен изтичаха кучетата; те се търкаляха по мократа трева тъй весели и здрави, че аз с големи усилия смогнах да ги хвана и вържа отново. И колкото повече си мислех върху това, толкова по-неприемливо ми се струваше обяснението на мистър Франклин.

Ние закусихме — та нали, каквото и да се случи в един дом: кражба или убийство, хората все пак трябва да закусят. След закуска моята господарка ме извика и аз бях принуден да й разкажа всичко, което досега бях скривал от нея — за индусите и за техния заговор. Тъй като притежаваше голяма смелост, тя скоро се съвзе от уплахата, причинена от моя разказ. Тя изглеждаше много по-разтревожена за състоянието за дъщеря си, отколкото за тия мошеници езичници и техния заговор.

— Вие знаете колко странна е дъщеря ми Рейчъл и колко различна от другите момичета — каза моята господарка. — Но аз никога още не съм я виждала да се държи тъй чудновато и тъй въздържано, както сега. Изчезването на диаманта сякаш я е лишило от всякакъв разум. Кой би помислил, че този ужасен камък може така да я очарова и плени в толкова кратко време?

Това наистина беше странно. Обикновено мис Рейчъл не си загубваше ума по разни играчки и дрънкалки, както правят много други момичета. А ето че сега тя все още продължаваше да седи заключена в стаята си, обхваната от неутешима скръб. Но за да бъдем справедливи, трябва да прибавим, че не само тя беше изкарана извън релсите на обичайното ежедневие. Мистър Годфри например, признат за обществен утешител по професия, изглежда, също не знаеше къде да се дене. Оставен сам, без никаква компания, и тъй като нямаше възможност да опита доколко неговото умение да утешава огорчени жени би принесло някаква полза на мис Рейчъл, той с разстроен вид се скиташе безцелно из къщата и парка. Той беше раздвоен: не можеше да реши как трябва да постъпи след постигналото ни нещастие — дали да избави разтревожените си роднини от своето присъствие, или да остане с надеждата, че ще може да им окаже някаква, макар и най-малка помощ? В края на краищата той все пак избра последната възможност, смятайки, че при подобни необикновени обстоятелства това ще бъде и прилично, и почтително от негова страна. Проверката за един човек са обстоятелствата. А мистър Годфри, подложен на проверка от обстоятелствата, се оказа много по-слаб, отколкото аз го смятах. Що се отнася до жените прислужници, с изключение на Розана Спирман, която си мълчеше, те започнаха да си шушукат по кьошетата и да се гледат някак подозрително — характерно поведение на слабия пол, когато в къщи се случи нещо необикновено. Трябва да си призная, че и аз сам бях разтревожен и в лошо настроение. Проклетият Лунен камък бе обърнал всичко с главата надолу.

Малко преди единадесет часа мистър Франклин се завърна. По всичко изглеждаше, че решителността му се бе изпарила под тежестта на отговорностите, легнали на неговите плещи. Той замина в галоп, а се върна с бавен ход. На отиване изглеждаше направен от желязо, а сега беше като натъпкан с памук.

— Е — попита моята господарка, — ще дойде ли полицията?

— Да — отвърна мистър Франклин, — казаха ми, че тръгват след мен. Главният инспектор на местната полиция Сигрейв и двама от неговите помощници. Но това е само формалност. Няма никаква надежда!

— Какво? Нима индусите са успели да избягат?

— Бедните индуси съвсем несправедливо са хвърлени в затвора — отвърна мистър Франклин. — Те са невинни като новородени деца. Моето предположение, че един от тях се е укривал в къщата, както и всички останали мои предположения, се разсеяха като дим. Доказано е — добави мистър Франклин, пламенно подчертавайки собствената си грешка, — че това е просто невъзможно!

След като ни учуди до немай-къде с вестта за този нов развой на нещата, свързани с Лунния камък, нашият млад джентълмен по молба на леля си седна и ни обясни всичко докрай.

Оказа се, че решителната страна на неговия характер издържала чак до Фризингхол. Той ясно изложил цялата работа пред съдебния следовател, който тутакси изпратил за полицията. Още от първите справки се оказало, че индусите не са се опитвали да напуснат града. По-нататъшните проучвания изяснили, че те и тримата заедно с момчето са били видяни да се връщат във Фризингхол предишната нощ към единадесет часа — а това (взимайки под внимание времето и разстоянието) доказало, че те са си тръгнали назад веднага след представлението на нашата тераса. Малко По-късно, към полунощ, полицията, извършвайки по друг повод обиск в странноприемницата, където те били отседнали, отново ги видяла и тримата заедно с момчето. По същото това време аз сам благополучно бях затворил всички врати и прозорци. Едва ли би могло да има по-съществени доказателства в полза на индусите. Съдията казал, че дотук срещу тях не можело да има ни следа от подозрение. Но тъй като е възможно след пристигането си у нас полицията да се натъкне на някои открития, засягащи индусите, той ги арестувал като скитници-безделници и щял да ги подържи известно време под ключ, в случай че ни потрябват. Те нарушили от незнание някаква си наредба на градските власти и по този начин сами дали повод за своето арестуване. Това показва, че човек може да обърне и правосъдието в своя полза, ако само знае как. Достопочтеният съдия беше стар приятел на моята господарка и още на сутрешното заседание „осъдил“ индусите на една седмица затвор.

Това ни разказа мистър Франклин за събитията във Фризингхол. Индийският ключ на загадката за изучаването на диаманта, съдейки по всичко, се беше счупил в собствените ни ръце. Но ако фокусниците бяха невинни, тогава кой, по дяволите, беше взел Лунния камък от шкафчето на мис Рейчъл?

Десет минути по-късно за наше безкрайно облекчение пристигна и полицейският инспектор Сигрейв. Той ни съобщи, че видели мистър Франклин, който седял на терасата на слънце (изпаднал навярно в италианското си настроение); последният предупредил полицаите, когато минавали край него, че всяко следствие щяло да се окаже безполезно още преди то да е започнало.

В положението, в което се намирахме, ние едва ли бихме могли да мечтаем за по-добър полицай от фризингхолския инспектор. Мистър Сигрейв беше висок, представителен, с военна походка, с приятен заповеднически глас и решителен поглед; шинелът му беше закопчан спретнато чак до кожената яка. „Аз съм тъкмо човекът, от когото имате нужда!“ — беше написано на неговото лице. Той се обръщаше към придружаващите го полицаи от по-нисък ранг с такава строгост, която лесно ни убеди, че с него човек не можеше да се шегува.

Най-напред инспектор Сигрейв прегледа цялата къща отвътре и отвън; това негово проучване показа, че крадците не са могли да проникнат в къщата отвън и че кражбата следователно е била извършена от някое вътрешно лице. Оставям на вас да си представите в какво състояние изпаднаха прислужниците и прислужничките, когато това официално изявление стигна до ушите им. Инспекторът реши да започне с оглед на будоара, а след това да разпита и слугите. Същевременно той постави един от своите подчинени на стълбището, което водеше към спалните на прислугата, със заповед да не пуска никой да мине оттам до второ разпореждане.

При това последно разпореждане представителките на по-слабата половина на човешкия род окончателно се сащисаха. Те изскочиха от скривалището си, втурнаха се вкупом нагоре към стаята на мис Рейчъл (този път увличайки със себе си и Розана Спирман), нападнаха инспектора Сигрейв и всички е еднакво виновен вид започнаха да настояват да им каже коя от тях подозира най-много.

Инспекторът не се смути: изгледа ги строго, решително и ги заплаши с войнишкия си глас:

— Хей, вие, женоря, слизайте долу по-скоро всички до една! Не съм ви викал тук! Погледнете! — Изведнъж инспекторът показа едно малко петно под самата брава върху прясно боядисаната врата на мис Рейчъл. — Вижте каква пакост са направили вече вашите фусти. Махайте се оттук!

Розана Спирман, която се намираше най-близо до него и до вратата, първа даде пример за послушание и побърза да се върне към своята работа. Останалите тутакси я последваха. Инспекторът привърши огледа на стаята и не. успял да открие нищо важно, ме попита: кой пръв бе забелязал кражбата. Това, разбира се, бе сторила моята дъщеря. Изпратиха да извикат дъщеря ми.

Отначало инспекторът се отнесе към Пенелопа доста грубичко.

— Слушайте ме внимателно, млада девойко, и помнете, че трябва да ми отговаряте само истината!

Пенелопа изведнъж избухна:

— Мене никога не са ме учили да лъжа, господин полицай! И ако баща ми може да стои тук и да слуша и гледа как обвиняват неговата дъщеря в лъжа и кражба, как не я пускат в собствената й стая, как петнят доброто й име — единственото достойнство на една бедна девойка, — тогава той не е такъв добър баща, за какъвто съм го мислела!

Няколко навреме казани от мен думи подобриха отношенията между правосъдието и Пенелопа. Въпросите и отговорите следваха гладко, но не завършиха с нищо, което заслужава да се спомене. Дъщеря ми видяла как мис Рейчъл поставила диаманта в шкафчето, преди да си легне. В осем часа сутринта, когато носела чай на мис Рейчъл, тя видяла чекмеджето отворено и празно и тутакси вдигнала тревога. С .това завършиха и’ показанията на Пенелопа.

След това инспекторът пожела да говори с мис Рейчъл. Пенелопа предаде неговата молба през вратата. Отговорът дойде по същия път:

— Нямам какво да казвам на инспектора! И никого не мога да видя.

Нашият опитен полицай, както изглежда, остана и, учуден, и обиден от този отговор. Обясних му, че младата господарка не се чувствува добре, и го помолих да почака малко и да се види с нея по-късно. След това ние отново слязохме долу и минавайки през хола, срещнахме мистър Годфри и мистър Франклин.

И двамата джентълмени като гости на нашия дом бяха помолени да се опитат да хвърлят някаква светлина по въпроса. Но никой от тях не знаеше нищичко. Не бяха ли чули някакъв подозрителен шум през нощта? Те не бяха чули нищо освен ромоленето на дъжда. Ами аз, който бях заспал много по-късно от тях, нищо ли не бях чул? Нищо. Освободени най-сетне от разпит, мистър Франклин (все още на мнение, че случаят е безизходен) ми прошепна:

— От този човек ние няма да имаме никаква полза. Инспекторът Сигрейв е цяло магаре!

Освободен на свой ред, мистър Годфри ми прошепна:

— Това е безспорно един много компетентен човек, Бетъридж, и аз възлагам големи надежди на него!

„Колкото глави, толкова и умове“ — казал някой си мъдрец много преди мен.

След това инспекторът се отправи отново към будоара, съпроводен от мен и дъщеря ми. Неговата цел беше да установи дали през нощта не бяха местени някои мебели — тъй като първият му оглед в тази стая очевидно не беше го задоволил в това отношение.

Докато ние все още обикаляхме между масите и столовете, вратата на спалнята изведнъж се отвори. След като бе отказала да ни види, мис Рейчъл за голямо учудване сама дойде при нас. Тя взе от стола сламената си шапка и се обърна към Пенелопа със следния въпрос:

— Мистър Франклин Блейк ви изпраща при мен тази сутрин, нали?

— Да, мис.

— Искаше да говори с мен, тъп ли?

— Да, мис.

— Къде е той сега?

Дочувайки гласове отдолу, аз погледнах през прозореца и видях двамата млади джентълмени да се разхождат заедно на терасата. Отговаряйки вместо дъщеря ми, аз рекох:

— Мистър Франклин Блейк е на терасата, мис.

Без да продума повече, без да обръща внимание на инспектора, който се опита да я заговори, бледа като восък и потънала в собствените си мисли, мис Рейчъл излезе от стаята и се спусна надолу към двамата си братовчеди на терасата.

Аз не проявих достатъчно уважение, наруших всяко приличие, но дори и ако от това зависеше целият ми живот, не можах да се въздържа да не погледна през прозореца, когато мис Рейчъл се срещна с двамата джентълмени. Тя отиде право при мистър Франклин, без да забележи присъствието на мистър Годфри, който се отдръпна настрана и ги остави сами. Както изглежда, младата господарка говореше на мистър Франклин някак троснато. Това не продължи много и (съдейки по лицето му, което видях през прозореца) го учуди неизказано силно. Докато стояха тъй заедно, на терасата се появи и моята господарка. Мис Рейчъл я забеляза, каза няколко последни думи на мистър Франклин, след което бързо се прибра вътре, преди майка й да успее да се приближи до нея. Останала като гръмната от изненада и забелязала учудения вид на мистър Франклин, моята господарка го заговори. Мистър Годфри се присъедини към тях и също заговори. Мистър Франклин повървя с тях по терасата, очевидно предавайки им какво се бе случило; но едва направили няколко крачки, двамата изведнъж се спряха като вцепенени от изумление. Едва успях да забележа всичко това и ето че вратата на гостната внезапно и шумно се отвори. Мис Рейчъл бързо отиваше към спалнята си, разстроена и разгневена, със святкащи от гняв очи и пламнали бузи. Инспекторът отново се опита да я заговори. Пред вратата на спалнята си тя се обърна към него:

— Аз не съм ви викала тук! — изкрещя яростно мис Рейчъл. — Нямам нужда от вас! Моят диамант е изчезнал. Нито вие, нито който и да е друг на света не ще успее да го намери… Никога!

След тия думи тя си влезе в стаята и хлопна вратата пред самите ни носове. Пенелопа, която се намираше най-близо до вратата, чула как мис Рейчъл ридала, щом се намерила отново сама. Сега в ярост, след малко в сълзи — какво значи това?

Казах на инспектора, че всичко това означава колко много е разстроена мис Рейчъл от загубата на нейния диамант. Загрижен за честта на семейството, аз с огорчение забелязах, че моята млада господарка се бе забравила — макар и пред един полицейски инспектор, — и се опитах да я извиня, доколкото това ми бе възможно. Но в душата си бях озадачен от необичайните думи и поведение на мис Рейчъл повече, отколкото може да се изрази с думи. Позовавайки се на казаното от нея при вратата на спалнята, аз можах само да стигна до заключението, че тя бе смъртно оскърбена от повикването на полицията и че изумлението на мистър Франклин вън на терасата бе предизвикано именно от факта, че тя рязко му изказала мнението си по този въпрос (като на човек, отговорен за пристигането на полицията). Ако тази догадка беше вярна, тогава защо — след като бе загубила диаманта си — тя възразяваше срещу присъствието в дома на същите тия мъже, чието задължение беше да го намерят? И как, за бога, можеше тя да знае, че Лунният камък никога няма да бъде намерен?

При настоящото положение на нещата от никого в този дом не би могло да се очаква да даде отговор на тези въпроси. Мистър Франклин, изглежда, смяташе, че е под неговото достойнство да повтори пред един слуга — дори и пред един такъв стар слуга като мен — това, което мис Рейчъл му бе казала на терасата. Мистър Годфри, като джентълмен и роднина, несъмнено бе удостоен с доверие и посветен в тайната на мистър Франклин, но той уважаваше това доверие така, както подобава. Моята господарка, която навярно бе също посветена в тайната и която единствено имаше достъп до мис Рейчъл, открито признаваше, че просто не може да разбере дъщеря си. „Вие ме вбесявате, когато говорите за диаманта!“ — това беше всичко, което майка й можеше да откопчи от устата на мис Рейчъл.

И тъй, ние се намерихме в задънена улица — както по отношение на мис Рейчъл, така и по отношение на диаманта. В първия случай моята господарка с нищо не можеше да ни помогне. Във втория (както ей сега ще видите) мистър Сигрейв бързо започна да се проявява като един твърде находчив полицейски инспектор.

След като бе претърсил навсякъде в будоара, без да открие нищичко, нашият опитен полицай се обърна към мене с въпроса — дали слугите са знаели къде е бил прибран диамантът за през нощта.

— Аз знаех това, сър — отвърнах аз. — Самюел, лакеят, също така знаеше, понеже и той беше в салона, когато се разискваше къде да сложат диаманта през нощта. Знаеше и моята дъщеря, която вече имаше случай да ви признае това. Тя или Самюел са могли да съобщят за това и на другите слуги или пък другите слуги са могли да дочуят този разговор през страничната врата на салона, която е могла да бъде отворена към задната площадка. И както ми се струва, всички в този дом са могли да знаят къде през миналата нощ се е намирал диамантът.

За подозрението на инспектора моят отговор представляваше доста широко поле на действие и „той се опита да го поограничи, като ме помоли да му дам някои“ характеристики за нашите слуги и прислужнички.

Тутакси помислих за Розана Спирман. Но да споменавам за нея сега, беше неуместно, пък и нямах желание да насочвам подозренията на кого го и да било към бедната девойка, чиято честност не подлежеше на никакви съмнения, откакто я познавах. Надзирателката на поправителния дом бе говорила на моята господарка за нея като за искрено разкайваща се и заслужаваща пълно доверие девойка. Но ако полицейският инспектор намери някакви причини да я подозре, само тогава аз бих се почувствувал задължен да му разкажа как и по какъв начин бе попаднала тя в дома на моята господарка.

— Всички наши слуги и прислужници притежават отлични атестации — казах аз — и всички заслужават доверието на своята господарка.

След това на мистър Сигрейв оставаше само едно: да се залови на работа и лично да провери характеристиките на цялата прислуга.

Разпитаха ги всички поред. И никой нямаше какво да каже, макар че всички говореха надълго и нашироко (особено жените); и всички негодуваха против наложената им забрана да си влизат в стаите. След като другите бяха изпратени да си гледат работата, Пенелопа бе извикана и разпитана отделно за втори път.

Изглежда, че слабото избухване на дъщеря ми в „будоара“, както и нейната готовност да се смята за подозряна, бяха направили неблагоприятно впечатление на инспектор Сигрейв. Него, изглежда, го занимаваше също мисълта, че Пенелопа последна бе видяла диаманта предишната нощ. Когато и вторият разпит бе приключен, дъщеря ми се върна при мен страшно разстроена. Нямаше вече никакво съмнение — полицейският инспектор едва ли не беше я нарекъл крадла! Просто не можех да повярвам (съгласявайки се с мнението на мистър Франклин), че той наистина е такова магаре. Макар и да не казваше нищо, начинът, по който той гледаше на дъщеря ми, не беше много приятен. Но заедно с бедната Пенелопа аз отминах с усмивка цялата тази история като премного глупава, за да бъде взета сериозно. Но боя се, че скришом и аз бях достатъчно глупав, за да се ядосам. Това наистина беше едно доста досадно изпитание. Дъщеря ми седна в ъгъла, покри глава с престилката си и изглеждаше твърде съкрушена. Глупаво е било от нейна страна — ще кажете вие: могла е да почака, докато той открито я обвини. Да, съгласен съм с вас, тъй като съм справедлив и уравновесен човек. И все пак господин полицейският инспектор би могъл да си припомни… ех, не е важно какво би могъл да си припомни. Нека върви по дяволите!

Следващата и последна стъпка в разследването доведе нещата, както се казва, до задънена улица. Полицейският инспектор има разговор (на който присъствувах и аз) с моята господарка. След като й съобщи, че диамантът трябва да е бил взет от някое вътрешно лице, той поиска позволение незабавно да обискира стаите и гардеробите на прислугата. Моята добра господарка — великодушна и благовъзпитана жена — не му разреши да ни третира като крадци.

— Аз никога не ще се съглася да се отплатя по такъв начин за всичко, което дължа на верните си слуги, живеещи в моя дом!

Полицейският инспектор се поклони и ми хвърли, поглед, който ясно казваше: „Защо ме извикахте тогава, щом ми връзвате ръцете по тоя начин?“ Като глава на прислугата аз тутакси почувствувах, че ако искаме да бъдем справедливи, ние нямаме право да злоупотребяваме с великодушието на нашата господарка.

— Сърдечно благодарим на ваше сиятелство — обърнах се аз, — но молим за разрешение да постъпим така, както случаят изисква, и сами да предадем ключовете на господин инспектора. Когато Габриел Бетъридж дава пример — продължих аз, спирайки на вратата инспектор Сигрейв, — останалите слуги ще го последват, обещавам ви. Като начало ето ви моите ключове!

Моята господарка ме хвана за ръка и ми благодари със сълзи на очи. Господи, какво ли не бих дал в този момент само да можех да тръшна инспектор Сигрейв на земята!

Както казах, останалите слуги последваха моя пример — твърде неохотно, разбира се, но всички единодушни с мен. Трябваше само да видите жените, когато полицаите се ровеха в техните сандъци! Готвачката изглеждаше така, сякаш искаше да изпече инспектора жив на огъня, а другите жени — сякаш се готвеха да го изядат, щом се изпече.

Обискът бе привършен, а от диаманта, разбира се, нямаше никаква следа. Инспектор Сигрейв се оттегли в моята стая, за да поразмисли какво трябва да предприеме по-нататък. Той и неговите помощници бяха прекарали при нас вече няколко часа, без да допринесат нищичко към разбулване на загадката: как и от кого е бил откраднат Лунният камък.

Докато полицейският инспектор размишляваше в усамотение, аз бях извикан при мистър Франклин в библиотеката. За голямо мое учудване, още несложил ръка на бравата, ето че вратата се отвори отвътре и от стаята излезе Розана Спирман!

След сутрешното почистване на библиотеката нито първата, нито втората прислужница имаха някаква работа да влизат там през останалата част на деня. Аз спрях Розана Спирман на място и я смъмрих, задето нарушава домашната дисциплина.

— Какво си търсила в библиотеката по това време? — попитах я аз.

— Мистър Франклин Блейк си беше забравил пръстена горе в стаята — отвърна Розана — и аз дойдох да му го донеса.

Лицето на девойката цялото почервеня, докато ми отговаряше; тя отмина с високо вдигната глава, по-лицето й беше изписано някакво чувство на самомнение — нещо, което аз съвсем не можех да разбера. Събитията в къщи несъмнено бяха разстроили — коя малко, коя повече — всички прислужници} но никоя от тях не беше се променила тъй много, както се бе променила Розана.

— Когато влязох в библиотеката, мистър Франклин пишеше нещо на бюрото. Едва пристъпих прага, и той ме помоли да му приготвя кон за гарата. Още от първите нотки на гласа му аз долових, че у него отново бе взела връх решителната страна. Човекът, натъпкан с вата, бе изчезнал и пред мен отново седеше човекът, направен от желязо.

— В Лондон ли отивате, сър? — попитах аз.

— Отивам да телеграфирам в Лондон — отвърна мистър Франклин. — Успях да убедя леля си, че ние се нуждаем от помощта на човек по-умен от мистър Сигрейв, и получих нейното разрешение да изпратя телеграма на баща си. Той познава главния директор на полицията, който ще ни посочи човека, способен да разгадае тайната на диамантаг Говорейки за тайни — прибави мистър Франклин, като понижи глас, — искам да ви кажа още две думи, преди да тръгнете за конюшнята. Не споменавайте нищичко от това пред никого. Или умът на Розана Спирман не е съвсем в ред, или пък, както ми се струва, тя знае повече за Лунния камък, отколкото би трябвало да знае.

Наистина, едва ли бих могъл да кажа какво ми причиниха тия думи повече — изненада или огорчение. Ако бях по-млад, бих си признал това и пред мистър Франклин. Но когато човек остарее, придобива един великолепен навик: в случаи, когато не знае как да постъпи, той си мълчи.

— Розана Спирман дойде тук с пръстена, който бях изпуснал в стаята си — продължи мистър Франклин. — Аз й поблагодарих и, разбира се, очаквах, че ще си отиде. Вместо това тя застана от другата страна срещу мен и ме загледа по най-чудноват начин: полууплашено и полуфамилиарно — че можах да разбера. „Странно нещо е това с диаманта, сър!“ — каза тя съвсем неочаквано. Аз отговорих с „да“ и почаках да видя какво ще последва. Кълна се в честта си, Бетъридж, струва ми се, че не е с ума си! Тя каза: „Никога няма да намерят диаманта, сър, нали? Не, няма да открият и този, който го е взел — сигурна съм!“ После ми кимна с глава и ми се усмихна. Преди да успея да я попитам какво иска да каже с това, зад вратата се чуха вашите стъпки. Изглежда, тя се уплаши, че ще я заварите тук. Както и да е, момичето се изчерви и си излезе. Какво ли би могло да значи всичко това?

Дори и тогава аз не можах да се реша да му разкажа историята на това момиче. Това просто би означавало да я обвиня в кражба. Освен това, дори и да предположим, че му бях разказал всичко най-откровено, и да допуснем, че тя именно бе откраднала диаманта, причината — защо измежду всички хора на света Розана бе избрала именно мистър Франклин, за да открие тайната си — би си останала все така неразгадана.

— Не мога и да си помисля да обвинявам тази бедна девойка само за това, че е лекомислена и говори доста странно — продължи мистър Франклин. — И все пак, ако тя бе казала на инспектора това, което каза на мене, колкото и да е глупав, се боя, че…

Той млъкна, без да се доизкаже.

— Най-добре ще бъде, сър — рекох аз, — да доложа за това на моята господарка при първия удобен случай. Моята господарка проявява голям интерес към Розана; твърде е възможно девойката просто да се е показала прекалено свободна и безразсъдна. Когато в една къща се появят известни неприятности, сър, прислужниците всякога обичат да гледат на нещата откъм мрачната им страна — това придава на бедните известна важност в собствените им очи. Ако някой се разболее, очаквайте от лях само да предскажат неговата смърт. А ако ли пък се изгуби някоя скъпоценност, пак те ще заявят, че тя никога няма да се намери.

Този възглед (който бях склонен да призная и за лично мой), изглежда, доста пооблекчи и мистър Франклин: той прибра телеграмата и прекрати разговора. На път към конюшнята, за да наредя да впрегнат кабриолета, аз се отбих в помещението за прислугата, където прислужниците обядваха. Розана Спирман не беше между тях. Попитах за нея и узнах, че тя най-неочаквано се почувствувала зле и се прибрала в стаята да си легне.

— Странно! Тя изглеждаше здрава преди малко, когато я видях — забелязах аз.

Пенелопа излезе след мен.

— Не говори така пред жените, татенце — каза тя. — Вие само ги насъсквате повече срещу Розана. Горката, тя просто се топи по мистър Франклин Блейк.

Това бе едно друго обяснение за чудноватото поведение на Розана. Ако Пенелопа излезеше права, то значи, че Розана беше способна да бръщолеви, каквото й дойде на ума, само и само да накара мистър Франклин да я заговори. Ако приемем това за правилно разрешение на загадката, тогава може би лесно ще си обясним и нейното самонадеяно държане, когато мина покрай мен в хола. Макар че той бе произнесъл само три думи, все пак тя бе постигнала целта си — мистър Франклин й бе проговорил.

Аз сам лично наблюдавах, докато впрягаха коня. Сред адската мрежа на мистерии и неизвестности, които ни окръжаваха, беше наистина успокоително да гледам как катарамите и ремъците на хомота си пасваха едни други! Когато човек види как конят се намества в стръките на кабриолета — това вече е нещо, което не подлежи на съмнение. А това, позволете ми да ви кажа, ставаше все по-рядко явление в нашия изпълнен със съмнение дом.

Придружавайки кабриолета до входната врата, аз видях не само мистър Франклин, но също така мистър Годфри и инспектор Сигрейв, които ме чакаха на стълбите.

Размишленията на господин инспектора (след като не му се бе удало да намери диаманта в стаите на слугите) очевидно го бяха извели до съвсем ново заключение. Все още убеден, че диамантът е бил откраднат от някое вътрешно лице, нашият опитен полицай сега беше на мнение, че крадецът (инспекторът беше достатъчно благоразумен, да не споменава името на бедната Пенелопа, каквото и да си е мислил за нея )е действувал в съгласие с индусите; следователно той предложи да пренесе следствието при фокусниците във Фризингхолския затвор. Узнавайки за това ново решение, мистър Франклин предложи да закара инспектора в града, откъдето също можеше да телеграфира в Лондон вместо от нашата гара. Мистър Годфри, който продължаваше все тъй упорито да вярва в инспектор Сигрейв и изпълнен със силното желание да присъствува на разговора с индусите, поиска разрешение да придружи инспектора до Фризингхол. Един от двамата полицаи трябваше да остане в къщи — за всеки случай. Другият щеше да се върне с инспектора в града. Така че и четирите места в кабриолета бяха заети.

Преди да поеме юздите и да потегли, мистър Франклин ме отведе малко настрана, за да не могат другите да ни чуят.

— Аз ще почакам с изпращането на телеграмата в Лондон — каза той, — докато не видя какво ще излезе от разпита на индусите. Впрочем убеден съм, че този провинциален тъпоглав полицай нищо няма да направи; само се старае да печели време. Неговата идея, че някой от прислугата се намирал в заговор с индусите, е според мен чиста глупост. Следете добре, Бетъридж, какво става тук, докато ме няма, и се опитайте да научите нещо от Розана Спирман. Не искам да вършите нещо унизително за вашето достойнство, нито да се отнасяте жестоко с девойката — аз просто ви моля да мобилизирате цялата си наблюдателност повече от всякога. Пред леля ми ние ще представим всичко това като някаква дреболия, но работата е по-сериозна, отколкото вие предполагате.

— Тази работа струва двадесет хиляди фунта, сър — рекох аз, мислейки си за цената на диаманта.

— Работата не струва повече от спокойствието на Рейчъл — сериозно отговори мистър Франклин. — Аз много се безпокоя за нея.

Той изведнъж се отстрани от мен, като че искаше да прекратим всякакъв по-нататъшен разговор между нас. Мисля, че разбирах защо. Той се боеше, че ще издаде тайната, която мис Рейчъл му бе открила на терасата.

И така, те потеглиха за Фризингхол. Аз бях почти готов в интереса на самата девойка да поговоря насаме с Розана. Ала удобният за това случай не се представи. Тя се появи долу едва по времето за чай. Тогава, войнствено настроена и развълнувана, Розана получи някакъв истеричен припадък, помириса малко амоняк и по нареждане на господарката бе изпратена отново да си легне.

Мога да ви кажа, че денят привърши бавно и доста неприятно. Мис Рейчъл продължаваше да стои заключена в стаята си, заявявайки, че се чувствува много зле и не може да слезе на вечеря. Моята господарка беше тъй разтревожена за дъщеря си, че аз нямах смелост да я безпокоя още повече, като й съобщя за това, което Розана Спирман бе казала на мистър Франклин. Пенелопа продължаваше да вярва, че Розана трябва незабавно да бъде съдена, осъдена и затворена за кражба. Другите жени заровиха глави в своите библии и молитвеници и докато четяха, изглеждаха, като да бяха пили сок от киселици — резултат, който, както бях забелязал и друг път, иде, общо взето, след проява на набожност през необичайно време на деня. Що се отнася до мен, аз дори нямах достатъчно кураж да разтворя страниците на моя „Робинзон Крузо“. Затова излязох на двора и понеже имах нужда от малко по-весела компания, преместих стола си до колибките и си поговорих с кучетата.

Половин час преди вечеря двамата младя джентълмени се върнаха от Фризингхол, след като се бяха уговорили с инспектор Сигрейв той да се върне при нас на другия ден. Те бяха посетили мистър Мъртуейт, индийския пътешественик, който живееше в близките околности на града. По молба на мистър Франклин пътешественикът с готовност се бе съгласил да им служи като преводач при разпита на двамата индуси, които не знаеха английски език. Разпитът, подробен и доста продължителен, бе завършил с нула резултат: нямаше никакво основание да се подозират фокусниците в заговор с някой от нашите слуги. Стигнал до това заключение, мистър Франклин бе изпратил телеграмата си в Лондон; така бяха привършили работите до утрешния ден.

Но стига толкоз за събитията през деня, настъпил след рождения ден. Едва след няколко дни тъмнината започна да се поразсейва. Как и с какви резултати, вие скоро ще узнаете.