Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Шеста глава

Като премълчах желанията си, аз почтително замолих мистър Франклин да продължи. Мистър Франклин отвърна: „Успокойте се, Бетъридж“ — и заговори.

Първите думи на нашия млад джентълмен ни изясниха, че откритието, отнасящо се до нечестивия полковник и неговия диамант, той направил (преди да дойде при нас), когато посетил бащиния си адвокат Хамстед. Когато двамата останали сами следобед, мистър Франклин случайно му заговорил, че неговият баща му поръчал да занесе на мис Рейчъл подарък за рождения й ден. Минали от дума на дума — адвокатът открил на мистър Франклин що за подарък било това и как били възникнали приятелските отношения между покойния полковник и мистър Блейк-старши. Тия обстоятелства бяха тъй необикновени, че аз се съмнявам дали ще мога да ги предам със свои думи. Затова предпочитам да изложа направените от мистър Франклин открития на неговия собствен език.

— Вие си спомняте времето, Бетъридж — каза той, — когато моят баща се опитвал да докаже своите права върху онова нещастно херцогство, нали? Е, по същото това време се върнал от Индия и моят вуйчо Хърнкасл. Баща ми узнал, че у неговия шурей се намирали някакви документи, които биха се оказали полезни при съдебния процес. Той отишъл при полковника уж да го поздрави по случай завръщането му в Англия. Ала полковникът не се лъжел така лесно. „Вие искате нещо, нали? — рекъл той. — Иначе не бихте се решили да рискувате с идването си при мен.“ Баща ми разбрал, че не му остава нищо друго, освен искрено да признае всичко и тутакси открил, че му трябват документите. Полковникът помолил да му дадат един ден да поразмисли. Неговият отговор пристигнал изложен в едно извънредно странно писмо, което моят приятел, адвокатът, ми показа. Полковникът започва с това, че и тон сам искал нещо от баща ми и му предлага да направят приятелска размяна — услуга за услуга. Случайностите на войната (това са неговите собствени думи) го направили владетел па един от най-големите диаманти на света; и той имал основание да смята, че нито самият той, нито неговият скъпоценен камък не ще бъдат в безопасност в нито една къща, в нито една част на света, ако той държи този камък при себе си. Това го принуждавало да даде диаманта на съхранение у друг човек. Този човек лично не се излагал на никакви опасности. Той можел да даде скъпоценния камък за съхранение на някое трето лице — на някой банкер или бижутер, който разполага със специална каса за опазване па скъпоценности. Посредникът не трябвало да прави нищо. Той щял да получава — лично или чрез някое строго поверително лице, на предварително уговорен адрес, в предварително уговорени дни на годината — писмо от полковника с едничкото съобщение, че той е още жив. В случай че на уговорения ден такова писмо не се получи, тогава мълчанието на полковника може да послужи за безспорно доказателство, че той е убит. Само в такъв случай, не и иначе, определените инструкции относно по-нататъшната съдба на диаманта, запечатани и съхранявани заедно с него, трябва да бъдат отворени и изпълнени с най-голяма точност. Ако баща ми се съгласи да приеме тази странна поръка, тогава документите на полковника ще бъдат оставени на негово разположение. Ето какво съдържаше писмото.

— И какво е направил вашият баща, сър? — попитах аз.

— Какво е направил? — повтори мистър Франклин. — Ще ви кажа какво е направил. Той приложил прекрасната човешка способност, наречена здрав смисъл, при оценката на писмото. И решил, че всичко това са просто глупости… По време на своите странствувания из Индия полковникът навярно е задигнал отнякъде това ненужно стъкълце, като го е взел за диамант. Що се отнася до опасенията му, че ще бъде убит, и до взимането на предохранителни мерки за опазване на неговия живот и на ненужното стъкълце, то сега е деветнадесети век и всеки здравомислещ човек трябва само да се обърне към полицията. Известно било, че полковникът от много години вече употребявал опиум и ако единствената възможност да се добере до скъпоценните документи, които се намирали у него, се състои в това, да приеме една безсмислица за факт, то баща ми бил напълно готов да поеме върху себе си тая смешна отговорност, още повече, че тя не носела след себе си никакви неприятности и грижи. Диамантът и запечатаните инструкции били настанени в касата на банкера, а писмата на полковника, съобщаващи периодически, че той е жив, били получавани и отваряни от адвоката на баща ми. Нито един разумен човек при подобни обстоятелства не би могъл да погледне на нещата другояче. На нас, Бетъридж, ни изглежда вероятно само това, което се съгласува със собствения ни житейски опит; и ние вярваме в тайнственото и необикновеното само тогава, когато прочетем за него във вестника.

От всичко това на мене ми стана ясно, че мистър Франклин счита мнението на баща си за полковника като прибързано и погрешно.

— А какво е вашето лично мнение по този въпрос, сър? — попитах аз.

— Нека първо свършим с историята на полковника — отвърна мистър Франклин. — За ума на англичанина, Бетъридж, е характерно отсъствието на всякаква система и вашият въпрос, стари ми приятелю, е добър пример за това. Когато престанем да правим машини, ние сме (в умствено отношение) най-небрежният, най-немарливият народ на земята!

„Ето какво ще рече чуждестранно възпитание! — помислих си аз. — Сигурно във Франция се е научил тъй да се подиграва със своя народ.“

В това време мистър Франклин продължи прекъснатия си разказ.

— Баща ми получил нужните му документи и оттогава не видял повече своя шурей. Година след година в предварително уговорените дни — предварително уговореното писмо пристигало от полковника и било отваряно от нашия адвокат. Аз сам видях цял куп от тия писма. Те всички съдържат една-едничка кратка и делова фраза: „Сър, това ще удостовери, че аз съм още жив. Нека диамантът си остане там, където е Джон Хърнкасл.“ Това било всичко, писано от него, и то пристигало най-редовно в определения ден. Но преди около осем месеца съдържанието на писмата за пръв път било изменено. Сега то гласяло: „Сър, говорят, че съм на умиране. Елате при мен и ми помогнете да си съставя завещанието.“ Адвокатът отишъл и намерил полковника в малката му крайградска вила, сред принадлежащата към нея земя, където полковникът живял самичък от деня на завръщането си в Англия. Той държал кучета, котки и птици за компания; при него нямало никакъв човек освен приходящия прислужник, който се грижел за домакинството му, както и лекуващия го лекар. Завещанието се оказало много просто. Полковникът бил изразходвал голяма част от богатството си за химически опити и изследвания. Завещанието му съдържало само три точки, които той продиктувал от леглото си; намирал се в напълно здраво умствено и душевно състояние. В първата точка той обезпечавал издръжката на своите домашни животни. Втората точка предвиждала основаването на професорска катедра по експериментална химия в един от северните университети. В третата точка полковникът завещал Лунния камък като подарък за рождения ден на своята племенница при условие, че баща ми бъде изпълнител на това негово желание. Отначало баща ми отказал. Но като поразмислил малко, отстъпил: отчасти защото бил уверен, че отговорността му като изпълнител няма да му причини никакви неприятности, и отчасти поради намека на адвоката — направен в интерес на Рейчъл, — че диамантът все пак може да струва нещичко.

— Полковникът не е ли казал, сър — попитах аз, — защо завещава диаманта на мис Рейчъл?

— Не само че казал, но той обяснил това и в своето завещание — отвърна мистър Франклин. — Аз нося със себе си една извадка, която вие ей сега ще видите. Не бързайте, Бетъридж! Всяко нещо с времето си. Вие чухте за завещанието на полковника, сега трябва да чуете какво се случило след неговата смърт. Формалностите изисквали диамантът да бъде оценен. Всички консултирани бижутери тутакси потвърдили изявлението на полковника, че това е един от най-големите диаманти на света. Точната му оценка обаче представлява сериозно затруднение. По своята големина камъкът представлявал истински феномен между диамантите, неговият цвят го поставял в съвсем особена категория и отгоре на всичко това в него се оказал някакъв недостатък — петно в самата му среда. Но дори и с този си недостатък камъкът, според най-ниската оценка, струва двадесет хиляди фунта. Представете си сега изумлението на баща ми: той едва ли не се отказал от отговорността на изпълнител на завещанието, едва ли не станал причина нашето семейство да загуби тази великолепна скъпоценност. Интересът, събуден у него по този повод, го накарал да отвори запечатаните инструкции, съхранявани заедно с диаманта. Адвокатът ми показа тия инструкции заедно с другите документи и — според мен — те ни дават указания за заговора, който заплашвал живота на полковника.

— Значи вие вярвате, сър, че такъв заговор наистина е съществувал? — попитах аз.

— Без да притежавам прекрасния „здрав смисъл“ на моя баща — отвърна мистър Франклин, — аз мисля, че животът на полковника действително се е намирал в опасност, както и той сам е споменавал. Запечатаните инструкции обаче обясняват, че той все пак е починал спокойно в леглото си. В случай че неговата смърт последвала насилствено (тоест, ако от него не се получи предварително уговореното писмо в определения ден), баща ми бил длъжен тайно да изпрати Лунния камък в Амстердам на някой известен майстор шлифовчик, който да го насече на четири или шест отделни камъни. Тия камъни трябвало да бъдат продадени на каквато и да е цена и получената сума употребена за основаването на същата катедра по експериментална химия, за която след това полковникът споменава в завещанието си. Сега, Бетъридж, напрегнете находчивия си ум, съобразете и вижте към какво заключение водят указанията на полковника!

Аз тутакси напрегнах ума си. Ала на него бе свойствена английската бавност, следователно той се обърка, докато най-сетне мистър Франклин не му подсказа това, което той сам трябваше да открие.

— Забележете — каза мистър Франклин, — че целостта на диаманта е била изкусно поставена в зависимост от опазването на живота ма полковника. Той не се задоволил с това, да каже на враговете, от конто се страхувал: „Убийте ме, и вие няма да бъдете по-близо до камъка, отколкото сте сега. Той е там, където вие не можете да го достигнете — в касата на банкера.“ Вместо това той казал: „Убийте ме, и този диамант ще престане да бъде предишният диамант: неговата идентичност ще бъде унищожена“. Какво ви подсказва това?

Тук, както ми се стори, мене ме озари искрица от чудесната прозорливост, свойствена на чужденците.

— Разбирам — рекох аз. — Това значи, че цената на камъка ще спадне и злодейците ще останат измамени.

— Нищо подобно! — каза мистър Франклин. — Аз се осведомих по този въпрос. Разсечен на отделни камъни, диамантът с петното ще струва повече, отколкото цял по тази причина, че четири или шест съвършени диаманта трябва да струват повече, отколкото един голям камък с дефект. Ако кражба за печалба е била целта на заговора, тогава инструкциите на полковника биха направили диаманта още по-привлекателен за крадците. За него е можело да се получат повече пари, а продажбата му е щяла да стане много по-лесно, ако той минеше през ръцете на амстердамските майстори.

— Господи помилуй, сър! — възкликнах аз. — Тогава какво представлява този заговор?

— Заговор, организиран от индуси — предишните собственици на диаманта — каза мистър Франклин. — Заговор, в основата на който лежи някакво древно индийско суеверие. Такова е моето мнение, потвърдено от един семеен документ, който се намира понастоящем у мен.

Сега аз разбрах защо появяването на тримата индийски фокусници в нашия двор се видя на мистър Франклин обстоятелство, заслужаващо внимание.

— Не желая да ви натрапвам мнението си — продължи мистър Франклин. — Мисълта за избрани служители на някое древно индийско суеверие, посветили себе си въпреки всички затруднения и опасности на задачата да си възвърнат свещения скъпоценен камък при първия удобен случай, ми се струва напълно съвпадаща с това, което знаем за търпението на източните народи и за влиянието на източните религии. Аз съм човек с живо въображение: месарят, пекарят и бирникът не представляват за мен единствените правдоподобни реалности. Нека всеки прецени моята догадка, както си ще… Но сега ние трябва да минем към единствения практически въпрос, който ни засяга. Продължава ли заговорът срещу Лунния камък и след смъртта на полковника? И знаел ли е това полковникът, когато е оставил на своята племенница подарък за рождения й ден?

Аз почнах да разбирам, че сега работата повече от всичко друго засягаше моята господарка и мис Рейчъл. Нито една думичка, казана от мистър Франклин, не убягна от моето внимание.

— След като научих историята на Лунния камък — продължи той, — нямах голямо желание да го донеса тук; но моят приятел, адвокатът, ми напомни, че някой все ще трябва да предаде на моята братовчедка наследството от вуйчо й и че аз мога да свърша това не по-лошо от всеки друг. Когато взех диаманта от банката и излязох на улицата, стори ми се, че зад мен върви някакъв одърпан мургав мъж. Отидох в къщата на баща ми да си взема багажа и там намерих писмо, което неочаквано ме задържа в Лондон. Върнах се в банката с диаманта и отново видях същия одърпан човек. Когато тая заран отново взех диаманта от банката, срещнах същия човек за трети път, изплъзнах се от него и потеглих насам (преди той да успее да открие следите ми) със сутрешния вместо с обедния влак. И ето ме тук с диаманта — и двамата цели и в безопасност. И каква е първата новина, която научавам? Научавам, че тук са идвали трима странствуващи индуси и че моето пристигане от Лондон, както и това, което аз трябва да нося със себе си, са били главният предмет на техния разговор тогава, когато са мислели, че са сами. Няма да си губя времето да говоря за това, как те изливали мастило върху ръката на момчето и го питали дали вижда човека, който се намира някъде другаде, и предмета, който се намира в джоба му. Подобно нещо аз често съм виждал на Изток и според мен (пък и според вас) това е само някакъв „фокус-покус“. Въпросът, който ние сега трябва да решим, се състои в това: не отдавам ли аз преголямо значение на някакви случайности, или ние действително имаме доказателства, че индусите са открили следите на Лунния камък от момента, когато той бива изнесен от банката?

Нито мистър Франклин, нито аз, изглежда, бяхме разположени да се занимаваме с тия въпроси. Ние се погледахме един друг, сетне погледнахме към прилива, който все повече и повече покривате Подвижните пясъци.

— За какво мислите? — изведнъж ме попита мистър Франклин.

— Мисля, сър — отвърнах аз, — че много ми се ще да запокитя диаманта сред движещите се пясъци и да разреша този въпрос веднъж завинаги.

— Ако в джоба ви има достатъчно пари да заплатите Лунния камък — отвърна мистър Франклин, — тогава кажете това, Бетъридж, и аз ще хвърля диаманта в пясъка!

Любопитно е да се отбележи как ни облекчава някоя съвсем проста шега, когато душата ни е неспокойна. На нас ни изглеждаше много забавна мисълта да унищожим законната собственост на мис Рейчъл и да причиним на мистър Блейк като изпълнител на завещанието страшни неприятности, макар че сега аз не мога да разбера какво смешно имаше в това.

Мистър Франклин пръв се върна отново към предмета на нашия разговор. Той извади от джоба си едни плик, отвори го и ми подаде намиращия се там документ.

— Бетъридж — каза той, — ние трябва в интереса на леля ми да разгледаме въпроса: какво е накарали полковника да остави това наследство на своята племенница. Припомнете си отношението на лейди Вериндър към нейния брат от деня на неговото завръщане в Англия до деня, в който той ви казал, че ще запомни рождения ден на племенницата си. И прочетете това.

Мистър Франклин ми даде извадка от завещанието на полковника. Тя лежи сега пред мен и аз ще я цитирам за вас дословно.

„Трето и последно: дарявам и завещавам на моята племенница Рейчъл Вериндър, единствена дъщеря на сестра ми Джулия Вериндър, вдовица, жълтия диамант, принадлежащ на мен и известен на Изток под името Лунния камък, при условие че нейната майка, Джулия Вериндър, бъде жива на първия след моята смърт рожден ден на племенницата ми Рейчъл Вериндър. И задължавам изпълнителя на това мое завещание да предаде диаманта собственоръчно или чрез някой доверен посредник, когото той си избере, в собствените ръце на гореспоменатата моя племенница Рейчъл на първия рожден ден след моята смърт и в присъствието, ако това е възможно, на моята сестра, гореспоменатата Джулия Вериндър. И също така желая, щото на гореспоменатата моя сестра да бъде съобщено чрез верен подпис на третата и последна точка от моето завещание, че аз подарявам диаманта на нейната дъщеря Рейчъл в знак на моето пълно опрощение за вредите, които нейните постъпки спрямо мен причиниха на моята репутация, докато бях жив; и особено като доказателство, че аз й прощавам, както подобава на едни умиращ, за оскърблението, което ми бе нанесено като офицер и джентълмен, когато нейният слуга по нейна заповед не ме пусна да вляза в нейната къща на рождения ден на дъщеря й.“

Подир това следваха указания как да се постъпи, ако в деня на смъртта на завещателя моята господарка или мис Рейчъл не бъдат живи; тия указания гласяха: че диамантът трябва да се изпрати в Холандия съгласно запечатаните инструкции, приложени към него. В такъв случаи сумата, получена от продажбата му, трябва да бъде прибавена към сумата, упомената във втората точка ма завещанието — тоест да бъдат дадени на катедрата по химия в един от северните университети.

Върнах документа на мистър Франклин, решително недоумяващ какво да му отговоря. До този момент аз си мислех (както ви е известно), че полковникът е умрял така позорно, както бе живял. Не казвам, че преписът от неговото завещание ме накара да променя това си мнение; ще кажа само, че той ме разколеба.

— Е — рече мистър Франклин, — какво ще кажете сега, след като прочетохте собствените думи на полковника? Донасяйки Лунния камък в дома на леля ми, служа ли аз сляпо на неговото отмъщение, или пък го оправдавам като разкаял се християнин?

— Трудно е да си представим, сър — отвърнах аз, — че той е умрял с гнусното чувство на мъст в душата си и с гнусна лъжа в уста. Един бог само знае истината. Мене не питайте.

Мистър Франклин премяташе в ръка преписа от завещанието, сякаш по този начин се надяваше да изстиска от него самата истина. В същото време той страшно се промени. От жив и весел сега стана тих, сериозен и замислен млад човек.

— Този въпрос има две страни — рече той. — Обективна и субективна. С коя да започнем?

Мистър Франклин бе получил не само френско, но и немско възпитание. До този момент той се намираше (както предполагах) под влиянието на първото от тях. А сега (доколкото можах да разбера) неговото място се зае от второто. Едно от правилата в моя живот е: никога да не забелязвам това, което не разбирам. И аз избрах средното между обективната и субективната страна. Казано по-просто: аз се ококорих и не продумах нито дума.

— Нека извлечем съкровения смисъл на всичко това — рече мистър Франклин. — Защо вуйчо ми е оставил диаманта на Рейчъл? Защо не го е оставил на леля ми?

— Това във всеки случай не е трудно да се отгатне, сър — отвърнах аз. — Полковник Хърнкасл познаваше моята господарка достатъчно добре, за да знае, че тя няма да приеме никакво наследство, изхождащо от него.

— Но откъде е знаел той, че Рейчъл също няма да откаже да го приеме?

— Има ли на света млада жена, сър, която би могла да устои на изкушението да приеме такъв подарък като Лунния камък?

— Това е субективната гледна точка — каза мистър Франклин. — Прави ви голяма чест, Бетъридж, че вие сте способен да възприемете субективната гледна точка. Ала в завещанието на полковника има една друга тайна, необяснена досега: защо той дарява своя камък на Рейчъл за рождения й ден само при условие, че и нейната майка е още жива?

— Не желая да хуля покойника, сър — отвърнах аз, — но ако той умишлено е искал да остави в наследство на сестра си неприятности и опасности чрез нейната дъщеря, то задължителното условие на това наследство би трябвало да гласи, щото неговата сестра да бъде жива, за да изпита и тя неизбежните нещастия.

— О! Ето какви намерения му приписвате вие! Това е пак едно субективно тълкование! Били ли сте някога в Германия, Бетъридж?

— Не, сър. А какво е вашето тълкование, моля?

— Защо да не смятаме — забеляза мистър Франклин, — че целта на полковника може би е била не да облагодетелствува племенницата си, която той дори не е виждал, а да докаже на сестра си, че й прощава, и да докаже това по много любезен начин: като направи подарък на нейната дъщеря? Това обяснение коренно се различава от вашето, Бетъридж, и то е внушено от обективната гледна точка. Както виждате, едното тълкование може да бъде не по-малко справедливо от другото.

Довел нещата до този приятен и успокоителен край, мистър Франклин очевидно реши, че бе изпълнил всичко, което се изискваше от него. Той се изтегна по гръб върху пясъка и попита какво трябва да се прави сега.

Той се бе показал тъй умен и прозорлив (преди да се отдаде на тези задгранични бръщолевения) и през цялото време до такава степен ме превъзхождаше по този въпрос, че аз съвсем не бях подготвен за внезапната промяна, когато, слагайки оръжие, той се обърна към мен за помощ. Едва по-късно аз можах да узная от мис Рейчъл — първа да направи това откритие, — че странните промени и преходи у мистър Франклин се дължели на неговото чуждестранно възпитание. В тая възраст, когато ние сме най-наклонни да приемем нашето „оцветяване“ като отражение от оцветяването на другите хора, него са го изпратили в чужбина: той живял ту в една, ту в друга страна и нито един цвят не останал върху него окончателно. В резултат на това младият мъж се завърнал с множество различни черти на характера си, малко или много противоречащи си една на друга, така че той сякаш прекарваше живота си в постоянно несъгласие със самия себе си. Той можеше да бъде деен човек, можеше да бъде и лентяй; с неясен ум и с бистър ум; образец на решителност и безпомощност в едно и също време. В него имаше и френски, и немски, и италиански черти; понякога дори можеше да се забележи първоначалната английска основа, която сякаш искаше да каже: „Ето ме тук, жалко изопачен, както виждате, но все пак в мене е останало и нещо мое“. Мис Рейчъл обикновено казваше, че италианската черта взимала връх в тия случаи, когато той неочаквано отпускаше ръце и започваше да се моли с обичайната си кротка миловидност да поемете неговата отговорност и да я сложите върху своите плещи. Мисля, че вие не ще бъдете несправедлив към него, ако дойдете до заключението, че италианската черта бе взела връх и сега.

— Не трябва ли вие сам да решите, сър — казах аз, — какво да правите сега? Наистина, това не е работа за мен.

Мистър Франклин очевидно не можа да види важността на моя въпрос — неговото положение не му позволяваше да види нищо друго освен небето над главата си.

— Не искам да безпокоя леля ми без причина — каза той, — но не искам и да я оставя без необходимото предупреждение. Ако бяхте на мое място, Бетъридж, кажете ми с две думи какво бихте направили вие?

Отвърнах с две думи:

— Бих почакал.

— На драго сърце — каза мистър Франклин — Дълго ли?

Започнах да обяснявам мисълта си.

— Доколкото разбирам, сър — казах аз, — все някой ще трябва да даде този проклет диамант на мис Рейчъл на нейния рожден ден и вие можете, да свършите това не по-зле от всеки друг. Хубаво. Днес сме двадесет и пети май, а рожденият й ден е на двадесет и първи юни. Имаме на разположение почти четири седмици. Ще почакаме и ще видим какво ще се случи в това време и или ще предупредим моята господарка, или не — в зависимост от обстоятелствата.

— Прекрасно, Бетъридж! — възкликна мистър Франклин. — Но какво да правим с диаманта до рождения ден?

— Това, което е направил и вашият баща, сър — отвърнах аз. — Баща ви го дал на съхранение в Лондон, а вие го депозирайте в банката във Фризингхол.

(Фризингхол е най-близкият до нашето имение град и неговата банка не е по-малко сигурна от Английската банка.)

— На ваше място, сър — прибавих аз, — бих се отправил на кон заедно с диаманта право във Фризингхол, преди да се върнат дамите.

Възможността да предприеме нещо, и то яздейки на кон, накара мистър Франклин тутакси да скочи на крака. Той стана и без всякаква церемония ме дръпна да стана и аз.

— Бетъридж, вие сте злато човек! — рече той. — Елате и веднага ми оседлайте най-добрия кон в конюшнята.

Тук, слава богу, английската основа пролича най-сетне през всичкото задгранично лустро! Това беше същият онзи мистър Франклин, който се оживяваше само при мисълта да язди на кон — нещо, което ми напомни добрите стари времена. Да му оседлая кон? Аз бих му оседлал и дванадесет коня, ако той само можеше да ги язди всичките!

Ние бързо се върнахме в къщи, бързо оседлахме най-бързия кон в цялата конюшня и мистър Франклин бързо отлетя да депозира в сейфа на банката проклетия диамант. Когато затихна и последният тропот от копитата на бързоногия кои и аз отново останах сам, бях почти готов да се запитам дали всичко това не беше ми се привидяло насън.