Серия
Не мога без вас! (13)
Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Източник: Словото

 

Издание:

Дамян Дамянов. „Живей така, че…“ — април-декември 1968 г.


За мен той е нещо като последната любов. Тази любов е най-силната, но идва едва когато десетки други вече са отнесли страстите и чувствата. И за нея е останала само мъдростта. Тя идва чак когато са ти отишли пролетната нежност и лятното лекомислие. Но

… Нищо че огнището ще стине

и зимата ще ни обгражда пуста,

ще населите нейните пустини

със наште спомени и наште чувства.

С поета Атанас Далчев ме запозна Радой Ралин през 1958 година. С човека Атанас Далчев ме запозна пак той шест години по-късно. И ако съм благодарен на Радой, че беше първият „жив“ поет, когото съм виждал и който най-напред поощри стихчетата ми, дваж по-благодарен съм му, че ме запозна с този вълшебен свят, наречен Далчев.

Наистина Далчев е цял свят. Цял космос. И този космос е побран само в една-единствена книжка. Както при Ботев. Както при Дебелянов. Убеждавам се — големите поети не пишат много…

След младостта, в която „денят изгряваше и утрото изкукуригваше на двора“ и в която „за да виждам ясно сънищата, аз си лягах с очила“, идва зрелостта на книгите:

До мене ти не стигна никога,

о, зов на любовта,

и аз загубих зарад книгите

живота и света!

После идва Париж със своите снегове и нощи, със своите гладни носачи на реклама, със самотата. Колко страшна трябва да е била тая самота!

Прекарам ли ръка по своя образ,

ръката ми ще почернее мигом.

Не знам дали това не е от мрака

или от нощите, прекарани без сън…

… Това е поетът, който ми е влиял най-силно. Но той не може да не влияе. И не само на мен, а на няколко поколения. Защото неговите стихотворения — малко на брой — са грамадни по атмосфера, по светоусещане. Ненапразно и други са ми казвали, че след като ги прочетат, вече не могат нищо да напишат! Далчев е изчерпал всичко, видял го е преди тях, написал го е.

Откъде иде това чувство? Мисля, от две неща: от простотата и от философската предметност на този поет. Той е свръхземен, свръхпрост. Неговата мъдрост е животът. И затова, макар всички да се влияем от него, той си остава неповторим.

Пиша за него, а пред очите ми се въртят бели варосани болници, стари моми предачки, носачи на реклама и врати, които скърцат и казват: „Добър вечер! Минете, господине!“ Върти се светът, събран като в онова огледало, което хамалинът носи на гърба си…

След единствената си книга той мълча години наред. Не написа нито ред. И от това мълчание излезе „като от гроб“. Възкръсна. Възкръсна само с един-единствен цикъл стихотворения, написани зз толкова години. Но нека му бъдем благодарни за това мълчание! То роди светлия цикъл „Среща на гарата“, роди едно от най-хубавите стихотворения за родината:

Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юлски ден във зноя,

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава

и твоите подвизи, и твойта бранна сила,

а зарад туй, че съм безсилен да забравя

за ослепените бойци на Самуила.

Да търси който ще във теб сполука бърза

и почести, и власт със страст една и съща!

Страданието мен по-силно с теб ме свързва

и нашата любов в една съдба превръща.

Край
Читателите на „Атанас Далчев“ са прочели и: