Серия
Хрониките на Амбър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sign of Chaos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 78 гласа)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Кръвта на Амбър. Знакът на Хаоса. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.8. Серия Хрониките на Амбър No.7 и No.8. Превод: [от англ.] Ивелин ИВАНОВ [Blood of Amber / Sign of Chaos, Roger ZELAZNY]. Формат: 20 см. Страници: 416. Цена: 120.00 лв.


Глава 1

Усещах леко безпокойство, без точно да знам защо. Не виждах нищо чак толкова странно в това да си пийвам с един Бял Заек, с дребен тип, досущ като Бертран Ръсел, с ухилен Котарак и с моя стар приятел Люк Рейнард, който припяваше ирландски балади, докато чудноватият пейзаж зад гърба му ставаше ту плосък като стенопис, ту напълно реален. Вярно, голямата синя Гъсеница, кацнала върху една огромна гъба, демонстрираше наистина завидно умение в пушенето с наргиле, но аз не виждах нищо необичайно в това. Сцената беше толкова жизнерадостна, а Люк бе добре познат със склонността си да завързва странни познанства. Защо тогава да се тревожа?

Бирата си я биваше. Някой дори бе сервирал безплатен обяд. Демоните, които измъчваха завързаната на кол червенокоса жена, бяха толкова бляскави, че очите ме заболяваха, щом погледът ми се спреше върху тях. Сега вече ги нямаше, но всичко наоколо продължаваше да бъде все така красиво. Когато Люк запя за залива Галуей, песента ми се стори толкова искрящо прекрасна и едновременно с това толкова тъжна, че ми се прищя да се гмурна в нейната мелодия и да остана там завинаги.

Ами да… Когато в гласа на Люк се прокраднеше меланхолия, аз също се натъжавах. Запееше ли весела песен, сърцето ми преливаше от радост. Странно. Сякаш въздухът около нас бе натежал от усещането за съпричастност. Както и да е, казах си. Играта на светлините беше просто разкошна.

Отпих от чашата си и погледнах към края на бара, където се клатушкаше Хъмпти. Опитах се да си припомня кога точно се бях озовал тук. Не успях. Сигурно щях да се сетя по-късно. Страхотно парти…

Гледах, слушах, вкусвах и усещах. Всеки детайл, привлякъл вниманието ми, беше изумителен. А не трябваше ли да попитам Люк за нещо? Като че ли да, но той в момента пееше, пък и на мен не ми беше до това.

Какво ли бях правил преди да се озова тук? Опитвах се да си припомня, но всеки път решавах, че не си струва да се замислям по въпроса. Всичко около мен беше толкова интересно.

И все пак мисълта не ми даваше покой. Дали пък не бях започнал нещо важно, което трябваше на всяка цена да довърша?

Обърнах се към ухиления до уши Котарак, за да го попитам, но образът му бе започнал да избледнява. Хрумна ми, че аз също бих могъл да последвам примера му и да се озова на друго място. Така ли се бях озовал тук? Може би. Оставих чашата и разтърках очите и слепоочията си. В главата ми цареше невероятна бъркотия.

Изведнъж си припомних едно свое изображение. Беше нарисувано на една огромна карта. Карта?! Да. Точно така бях дошъл на това място. През Картата…

Усетих как някой постави ръка на рамото ми и се обърнах. Беше Люк. Той ми се ухили и се пресегна за ново питие.

— Страхотно парти, а?

— Така си е. Откъде го изрови това място? — попитах.

Той сви рамене.

— Забравих. Какво значение има?

Люк се обърна и между нас затанцува вихрушка от кристали, която няколко мига по-късно се стопи. Гъсеницата изпусна малко лилаво облаче. Над нас изгряваше синя луна.

Какво не беше наред в тази картина, запитах се отново.

Изведнъж ме обзе чувството, че съм лишен от необичайните си способности. Реших, че това вероятно е станало по време на битка, тъй като все още не можех да се съсредоточа върху странните аномалии, които ме заобикаляха. Вече знаех, че съм уловен, но не можех да намеря начин да се измъкна.

Бях уловен…

Да, бях…

Но как?

Ами… Всичко започна с това, че се здрависах със собствената си ръка… Не, нещата определено не стояха така. Ръката, с която се здрависах, се появи от една обърната карта с моя образ. Да, сега си спомних…

Стиснах зъби. Музиката отново засвири. Чух как нещо се плъзна по бара близо до ръката ми. Обърнах се и видях, че някой отново е напълнил чашата ми. Май вече бях пийнал достатъчно. Може би точно това ми пречеше да се съсредоточа. Отвърнах поглед от бара. Стената вляво за пореден път се превърна в напълно реален пейзаж. Дали пък образът ми не бе станал едновременно с това плосък като картина?

Както и да е. Щом не можех да се съсредоточа… Тръгнах наляво. Нещо връзваше мислите ми на фльонга и докато седях тук нямаше да успея да осъзная какво е то. Трябваше да се отдалеча, да се откъсна от всичко наоколо, за да разбера какво се е случило с мен.

Подминах бара и се озовах до онова място, където разноцветните скали и дърветата между тях ставаха триизмерни. Напрегнах ръцете си, протегнах ги напред и те потънаха в стената. Чух вятъра, без да го усетя.

Хукнах. Странно, разстоянието между мен и скалите си оставаше все същото…

Люк запя отново.

Спрях. Обърнах се бавно, тъй като ми се стори, че ни дели само ръка разстояние. Така си и беше. Бях се отдалечил само на около две стъпки от бара. Люк се усмихна и продължи да пее.

— Какво става тук? — попитах Гъсеницата.

— Хванат си в примката на Люк — отвърна ми тя.

— Моля? — казах аз.

Гъсеницата избълва едно синьо кръгче, въздъхна леко и каза:

— Люк е стегнат от примка, а ти си се оплел в думите на песента. Такива ми ти работи.

— И как стана това? — попитах аз.

— Нямам никаква представа — отговори Гъсеницата.

— Ъ-ъ… Ами как може човек да се освободи от тази примка?

— И това не мога да ти кажа.

Обърнах се към Котарака, от когото за пореден път бе останала само една огромна усмивка.

— Ти сигурно също не знаеш… — започнах аз.

— Видях как той дойде тук и как след това се появи ти — каза той, ухилен до ушите. — Смея да твърдя, че вашето пристигане тук беше твърде… необичайно дори за място като това. Което ме навява на мисълта, че някой от двама ви е замесен с някаква магия.

Кимнах.

— Ти също се появяваш и изчезваш по доста особен начин — отбелязах аз.

— Но за сметка на това внимавам къде стъпвам — каза Котаракът. — Нещо, което едва ли би могло да се каже за вас двамата.

— Какво имаш предвид?

— Люк е попаднал в заразителна клопка.

— И какво представлява тази клопка?

Котаракът отново изчезна.

Заразителна клопка? Това означаваше, че Люк си е навлякъл някаква беля на главата, а аз просто съм го отнесъл покрай него. Тази мисъл ме поуспокои. И все пак все още нямах никаква представа в какво съм се забъркал, нито пък как да се измъкна.

Пресегнах се към халбата си. Щом не можех да реша проблема, тогава не ми оставаше нищо друго, освен да му се насладя. Отпих голяма глътка и чак тогава забелязах, че в мен са вперени две ярки, изгарящи очи. Не ги бях забелязал преди. Принадлежаха на същество, което все още не можех да разгледам добре, тъй като се бе настанило в един от мрачните ъгли на гравюрата, а тя точно в този момент отново бе станала двуизмерна. Странното беше, че въпреки това очите се движеха.

Те скоро се скриха от погледа ми, но все пак можах да проследя движението на техния притежател по полюшването на тревите върху гравюрата. Далеч, далеч вдясно — някъде зад Люк — мернах един мършав господин, облечен с черен фрак. Той държеше палитра в лявата си ръка и четка в дясната и се бе захванал най-съвестно да дорисува картината върху стената. Отпих още една глътка от халбата си и се обърнах, за да видя докъде е стигнал загадъчният звяр. Тъкмо в този момент стенописът възвърна предишната си триизмерност и измежду тревите се показа една олигавена, сиво-синкава муцуна. Над нея проблеснаха познатите очички, а от пастта се проточи синя слюнка, която капна на пода и от него се издигна тънка струйка дим. Животното беше или много ниско, или бе долепило туловището си до земята. Не можех само да разбера дали оглежда цялата компания, или се интересува в частност от мен. Наведох се към Хъмпти и го сграбчих за колана, яката или каквото там се падаше лентата, опасана около екватора му, тъй като дребният господинчо беше на път да се кандилне на една страна.

— Извинете — казах, — имате ли някаква представа що за същество е това?

И посочих право към звяра, който току-що бе стъпил на пода на бара. Оказа се многокрак, с дълга опашка и тяло, покрито с тъмни люспи. Лапите му пък бяха яркочервени. Той вирна опашка и се спусна към нас.

Замъглените очички на Хъмпти се срещнаха с моите и после се насочиха към чудовището.

— Господине, не съм дошъл тук… — започна той, — за да компенсирам вашата некомпе… Божичко! Та това е…

Люспите на звяра проблеснаха. Той се приближаваше към нас със сериозна скорост. Интересно дали скоро щеше да се озове на онова място, където нямаше да може да напредне повече, колкото и да се напъва, или този номер важеше само за мен и опитите ми да се измъкна.

Създанието пъхтеше като раздрънкан самовар и продължаваше да оставя олигавена диря след себе си, но скоростта му определено не намаляваше.

Усетих как ръката ми направи несъзнателен жест, устните ми зашепнаха нещо не по моя воля, а в същото време странният звяр премина вихрено през критичната точка и помете една от изпречилите се на пътя му празни маси.

— Бандерснач! — извика някой.

— Страхотоужасен Бандерснач! — поправи го Хъмпти.

Изрекох последната дума и я подкрепих с нужния жест. Образът на Логрус се появи в съзнанието ми. Покритият с металносини люспи звяр, който току-що бе протегнал хищните нокти на предните си лапи, замръзна на мястото си. После лапите му потръпнаха конвулсивно, той ги притисна към една от плочките в горния ляв край на туловището си, очите му се облещиха, от гърлото му се откъсна дрезгав стон, последван от тежка въздишка, тялото му се строполи на пода, претърколи се по гръб и безбройните му крачка замряха във въздуха.

Малко след това над него се появи усмивката на Котарака.

— Мъртъв страхотоужасен Бандерснач — заяви усмивката.

После се понесе към мен, а около нея постепенно се появи и останалата част от Котарака.

— Това беше заклинание за спиране на сърцето, ако се не лъжа? — полюбопитства той.

— Като че ли да — казах аз. — Реагирах инстинктивно. Да, сега си спомних. Бях си го приготвил за всеки случай.

— Така си и знаех — отбеляза Котаракът. — Надуших нещо магическо в този купон.

Пред очите ми отново се появи образът на Логрус и в съзнанието ми сякаш светна една малка сигнална лампичка. Магия! Точно така!

Аз — Мерлин, син на Коруин — наистина съм магьосник. При това представител на магическа школа, която е почти непозната по онези места, които бях обитавал през последните няколко години. Моят приятел Лукас Рейнард — или по-скоро Принц Риналдо, престолонаследник на Кашфа — също е магьосник, но следва по-различна система. А Котаракът, явно доста сведущ по магическите въпроси, бе споменал — най-вероятно с пълно право — че причината да се, намираме тук се крие в някое заклинание. Защото единствено заклинание би могло да притъпи сетивата и уменията ми до такава степен. Силите, които властваха тук, бяха предизвикали у мен нещо като временен магически далтонизъм.

Докато съзнанието ми изпълняваше тези заплетени мисловни лупинги, в бара влязоха конете и войниците на Краля. Войниците привързаха мъртвия Бандерснач към конете и те бързо го извлякоха навън. В това време Хъмпти отскочи до едното място. Когато се върна, установи, че ще му е трудно да се покатери отново върху високия стол и затова подвикна на хората на Краля да му помогнат, но те и без друго бяха твърде заети с разчистването на терена и не му обърнаха никакво внимание.

Малко след това пристигна и Люк, ухилен до ушите.

— Значи така изглеждал пустият му Бандерснач — каза той. — Сега ако вземе да се отбие и някое Джаберуоки…

— Ш-шш! — предупреди го Котаракът. — Сигурно и то е някъде на стената и се ослушва. Защо ти е притрябвало да го викаш? Ще вземе да се довлече с гръм и трясък през гората и да ти сръфа задника! Забрави ли за „челюстите, що захапват“ и „ноктите, които ще те сграбчат“? Не си търси бел…

Котаракът погледна към стената и после изчезна и се появи няколко пъти с шеметна бързина.

— Просто си спомних за илюстрациите на Тенил — уточни Люк.

Котаракът се материализира в далечния край на бара, обърна на един дъх бирата на Шапкаря и каза с напевен глас:

— Но чувам аз гъргорене наблизо и виждам огнените му очи там вляво.

Погледнах към стенописа и също забелязах „огнените очи“ и чух специфичния звук.

— Това не означава, че непременно си имаме работа с някое Джаберуоки — заяви Люк.

Котаракът се пресегна към един от най-горните рафтове на бара и измъкна измежду бутилките някакъв странен предмет, който проблесна на оскъдната светлина. После го постави на барплота и го плъзна към нас. Предметът спря точно пред Люк.

— Ворпълския Меч недей забравя, туй само мога да ти кажа.

Люк се засмя, а аз вперих поглед в странното оръжие, което бе изковано сякаш от крилца на пеперуда и лунни лъчи.

Чух отново онова гъргорене.

— И хич не се помайвай, глупаво замислен! — добави Котаракът, допи бирата на Хъмпти и изчезна.

Люк продължи да се хили и само подаде халбата си, за да я напълнят отново. Аз глупаво замислен, се помайвах. Заклинанието, което използвах, за да убия Бандерснача, бе тласнало съзнанието ми в обичайните релси. Като че ли всичко бе започнало да си идва по местата. Отдадох това и на образа на Логрус, когото бях мернал за броени секунди. Призовах го отново.

Знакът на Хаоса изникна пред мен и запулсира. Този път не му позволих да си отиде. Сякаш студен вятър продуха мозъка ми. Разпръснатите парченца на спомените ми започнаха да се сливат в едно цяло. Точно така…

Гъргоренето ставаше все по-силно и аз видях как Джаберуоки се плъзна между дърветата. Очите му блестяха като театрални прожектори, а ноктите му за сграбчване и зъбите му за захапване бяха наистина в изобилие…

Не, не това беше най-важното в момента, тъй като току-що бях разбрал какво точно става с нас, защо точно с нас и кой е отговорен за това.

Наведох се към Люк и му прошепнах:

— Имаме си проблем, стари ми друже.

Той се обърна към мен и попита:

— Какво имаш предвид?

Ние, амбъритите, сме надарени с невероятна физическа сила, което означава, че ударите ни са тежички и трябва да ги използваме само в крайни случаи.

Точно сега разполагах с подобен случай, седнал до мен. Затова се изправих рязко и с все сила забих юмрук право в челюстта на Люк. Той отхвръкна назад, помете близката маса и се плъзна по пода, чак до краката на тихия господин с викторианския костюм, който изпусна четката и палитрата си, но все пак успя да отскочи пъргаво встрани. Вдигнах халбата си и пресуших солидна част от съдържанието й, а остатъка излях върху юмрука си. Имах чувството, че току-що съм изпробвал силата на удара си върху гранитна скала. Светлините помътняха леко и наоколо настъпи кратко мълчание.

Треснах халбата си върху барплота и в същия миг цялото помещение се потрепера, сякаш се задаваше земетресение. Две бутилки паднаха от рафтовете. Гъргоренето утихна леко. Погледнах към Джаберуоки и забелязах, че отстъпва бавно, за да се скрие между дърветата на стенописа, Туидълдум и Туидълди, Пеликана и Жабока започнаха да събират чевръсто инструментите си.

Тръгнах към проснатото тяло на Люк. Гъсеницата сприхаво разглобяваше наргилето си. Гъбата й се бе килнала под странен ъгъл. Мартенският Заек профуча край мен и се шмугна в някаква дупка в дъното на бара. Чух Хъмпти да проклина късмета си. Тъкмо бе успял да се покатери обратно на високия стол с цената на неимоверни усилия.

Преди да се добера до нокаутирания си приятел, поздравих пътьом мълчаливия господин с викторианския костюм.

— Простете за безпокойството — добавих след това, — но мисля, че постъпих правилно.

Вдигнах отпуснатото тяло на Люк и го метнах през рамо. Цял рояк карти за игра премина тичешком край мен и аз се отдръпнах бързо, за да не бъда прегазен.

— Божичко! Та то изплаши Джаберуоки! — възкликна господинът, загледан някъде зад мен.

— За какво става въпрос? — попитах аз, без да съм много сигурен, че ми се иска да узная отговора.

— За ей онова нещо — отвърна ми той и посочи с пръст към входа на бара.

Обърнах се и замалко не се катурнах от изненада. Едва ли някой можеше да вини Джаберуоки за проявеното малодушие.

В бара току-що бе влязъл четириметров Огнен ангел — ръждивокафяв на цвят, с крила, сякаш излети от долнопробно стъкло. Видът му напомняше за гигантска богомолка с множество пипала и туловище, покрито с къса, остра козина, от която стърчаха смъртоносни шипове. Ако не ме лъжеха очите, някой бе успял да надене върху врата на чудовището кожен нашийник.

Огненият ангел е изключително рядко животно, което се среща само в Царството на Хаоса. Освен с унищожителната си мощ, той се отличава и с интелигентността, присъща на хищниците. Не бях виждал подобен екземпляр от години и нямах никакво желание да го виждам точно в момента. Без съмнение именно аз бях причина за появата му. За миг съжалих, че пропилях с лека ръка заклинанието за спиране на сърцето, за да се отърва от Бандерснача, но след това си припомних, че Огненият ангел има не едно, а цели три сърца.

Чудовището ме огледа внимателно, след това нададе бойния си рев и тръгна към мен.

— Страшно ми се искаше да си поговорим — казах аз на господина с черния фрак. — Вашата творба заслужава искрени адмирации. За съжаление…

— Разбирам.

— Сбогом.

— Успех.

После се спуснах към заешката дупка и се вмъкнах в нея без да се помайвам. Наложи ми се да наведа глава, тъй като таванът беше нисичък, а Люк затрудняваше доста движенията ми, особено на завоите, но въпреки това продължих да тичам. Далеч зад мен отново прокънтя ревът на звяра. Това засега не ме притесняваше чак толкова, тъй като знаех, че Огненият ангел ще трябва да разшири някои от участъците на тунела, за да успее да премине през тях. Неприятната подробност бе, че беше способен да го направи. Тези същества притежават чудовищна сила и са почти неуязвими.

Подът на тунела се спусна стръмно надолу, аз се сринах от някакъв ръб и започнах да падам. Протегнах се, за да се хвана за нещо със свободната си ръка, но просто нямаше за какво. Под мен не се виждаше дъно. Добре. Бях очаквал нещо подобно и бях почти сигурен, че ще стане точно така. Люк изпъшка тихо, но не помръдна.

Падахме. Все по-надолу и по-надолу. Или шахтата, в която се бе превърнал тунелът, беше много дълбока, или падахме твърде бавно. Наоколо се бе възцарил непрогледен мрак. Високо над нас се чу бойният рев на Огнения ангел, последван от странно гъргорене. Фракир запулсира върху китката ми, но аз я успокоих, тъй като и сам знаех, че съм загазил.

Спомените ми започнаха да се проясняват… Моето посещение във Владението на Четирите Свята и измъкването оттам заедно с майката на Люк — Джасра. Нощната схватка с върколака. Странното посещение в имението Арбор заедно с Винта Бейл, която всъщност не беше истинската Винта… Вечерята в пристанищната кръчма… Обитателят, Сан Франциско, Кристалната пещера…

Над мен за пореден път отекна ревът на Огнения ангел. Сигурно скоро щяхме да се озовем на дъното и докато той разполагаше с крила, аз вероятно щях да се сгромолясам с цялата си тежест.

Погледнах нагоре. Нищо. Мракът под нас сякаш вече не беше чак толкова наситен, което можеше да означава, че се задава краят на безкрайното ни падане. И все пак беше твърде тъмно, за да използвам някоя от Картите.

Тогава осъзнах, че май вече се носим по въздуха, което означаваше, че приземяването няма да е чак толкова убийствено. Досетих се, че разполагам с едно доста удачно за подобни случаи заклинание, което значително щеше да намали скоростта на падане. Вече се замислях за ключовата му дума, когато съобразих, че то едва ли би ни помогнало особено, ако чудовището ни застигне, преди да сме достигнали до дъното.

Идеи, идеи…

Люк леко се размърда върху рамото ми. Искрено се надявах да не дойде в съзнание точно сега, тъй като нямах време да се занимавам със заклинания за приспиване, а позицията ми далеч не беше удобна, за да го тресна още веднъж.

Преминахме през малко по-светъл участък и за пръв път успях да различа стените на шахтата. Забелязах, че са покрити с надпис на непознат за мен език. Спомних си за един разказ на Джамейка Кинкейд, но за съжаление в него нямаше дори бегъл намек за това, което ме очакваше сега на дъното. Броени секунди по-късно успях да мярна под краката си малко светло петънце.

В този миг чух рева още веднъж. Погледнах нагоре и видях Огненият ангел да преминава през осветения пасаж. Близо до него се очертаваше друг смътен силует. Тогава различих познатото приглушено гъргорене. Джаберуоки също се бе насочил надолу, при това — с доста по-голяма скорост. Зачудих се какво ли го е накарало да ни последва. Не ми се наложи да се чудя още дълго, тъй като люспестият звяр атакува Огнения ангел, докато прелиташе край него. Шахтата се огласи от невероятна смесица от животински звуци.

Светлото петно под нас се разрастваше все повече. Люк се размърда, а аз отново погледнах нагоре, където двете чудовища се бяха вкопчили в мъртва хватка. Очите им проблясваха в мрака, нокти като кинжали свистяха във въздуха…

Междувременно до дъното на шахтата оставаше толкова малко, че беше по-добре да не рискувам с някое объркано или неподходящо заклинание.

— О-оох! — измрънка Люк и отново се размърда.

— Прав си — съгласих се аз. — Но по-добре си трай, става ли? На път сме да се разбием…

— … на пух и прах — невъзмутимо допълни Люк.

Той вдигна глава и забеляза гърчещите се чудовища над нас, после погледна надолу и установи, че падаме.

— Господи, с какво ли съм се дрогирал? — зачуди се гласно моят приятел.

— С нещо долнопробно — подхвърлих аз, колкото да върви разговорът, и тогава в главата ми светна огромен неонов надпис: „Точно така!“

Отворът се бе приближил значително, а скоростта ни ми се стори съвсем поносима за безаварийно кацане. Пак се подвоумих дали да не използвам едно заклинание, наречено „Дланта на Гиганта“, което щеше значително да омекоти приземяването ни, но едновременно с това и да го забави. Реших, че ще е по-добре да отнесем няколко синини и драскотини, отколкото да предизвикаме катастрофа по въздушния трафик.

„С какво ли съм се дрогирал?“ Думите на Люк отново изникнаха в съзнанието ми. Миг по-късно прелетяхме през светлия отвор под ъгъл, противоречащ на всички закони на аеродинамиката, тупнахме на земята и се претърколихме няколко пъти.

Оказа се, че пътуването ни е завършило в някаква пещера, съвсем близо до нейния отвор. Отляво и отдясно се виждаха мрачните тунели на поне дузина разклонения. Един бърз поглед към изхода разкри пред очите ми живописна, като че ли покрита с буйна растителност долина. Не можех със сигурност да преценя какво точно виждам, тъй като пейзажът се оказа ужасно размазан. Люк се бе проснал до мен. Изправих се, прихванах го под мишниците и бързо го довлякох по-далеч от мястото, където бяхме кацнали. Чудовищната разправия се приближаваше към нас със скоростта на гръмотевичен облак.

Добре че Люк отново бе в безсъзнание. Вече имах някаква бегла представа за причината за неговото състояние, но не и за начина, по който можех да му помогна. Досега, в практиката си на магьосник, не се бях срещал с нещо подобно.

Примъкнах го към най-близкия тунел вдясно, тъй като той ми се стори най-тесен и най-лесен за отбрана от теоретична гледна точка. Едва успяхме да се скрием в него и двете чудовища прелетяха през отвора в тавана и се сгромолясаха на пода, без дори за миг да престанат да се ръфат и дерат. После се разделиха за броени секунди, колкото да се огледат злобно и да издадат няколко заплашителни съскания, и отново се вкопчиха едно в друго. Изглежда, съвсем ни бяха забравили. Използвах това преимущество, за да изтегля Люк по-навътре в тунела.

Призовах образа на Логрус. Скоро ръцете ми се сляха с неговите силови линии и вече можех да перна някое от зверчетата достатъчно силно, за да му вдъхна известен респект. Реших все пак да не привличам вниманието им, тъй като поне засега ние явно бяхме последната им грижа.

Оформих в съзнанието си описанието на целта и се протегнах през Сенките. Наложи се да преровя доста от тях, преди да открия това, което търсех. След това всичко се повтори. После пак и така на няколко пъти, тъй като трябваше да си набавя цял куп неща.

След като привърших, отидох до края на тунела, за да видя каква е ситуацията там. Чудовищата продължаваха да се осакатяват със същия ентусиазъм. Искри прескачаха при срещата на завитите им нокти с каменната стена на пещерата. Люк, който бе успял да се свести отново, се домъкна до мен и впери любопитен поглед в живописната схватка. Това беше добре дошло за мен, тъй като и без друго щеше да ми се наложи да го събудя съвсем скоро. Още повече, че засега не бе започнал да задава излишни въпроси.

Между другото, симпатиите ми бяха изцяло на страната на Джаберуоки. Не че имах някакви илюзии относно този гнусен звяр, който сигурно би ми създал доста проблеми, ако не се беше появил Огненият ангел. Истината бе, че чудовището, довлякло се тук чак от дебрите на Хаос, можеше да ми създаде далеч по-сериозни неприятности. Защото ми беше повече от ясно, че някой го е насъскал подир мен. Огнените ангели са отвратителни животни, които почти не се поддават на опитомяване. Дори опитомени, те си остават непредсказуеми. Някой бе поел огромен риск, първо като го бе уловил — което е невъобразимо трудно — и след това като се бе заел да го обучи. И всичко това само, за да го прати по дирите ми. Огненият ангел притежава и някои паранормални способности, които му позволяват да проследи следа през Сенките. Но за разлика от ловните хрътки, този звяр не разчита на обонянието си, а на някои далеч по-фини сетива. Което означава, че следата може да е много стара, но ако все още съдържа и намек за идентичността на жертвата, Огненият ангел би могъл да я следва безпогрешно. Аз се бях пренесъл в онзи шантав бар чрез една огромна Карта. Нямах представа, че тези чудовища могат да проследят подобен скок. Но имаше и друга възможност. Може би някой беше открил къде се намирам, после бе пренесъл Огнения ангел и накрая го бе насъскал срещу мен. Така или иначе, грозноватото животинче идваше право от Царството на Хаоса.

— Какво става тук? — попита Люк и стените на пещерата леко избледняха, а отнякъде се дочу лека музика.

— Сложно е за обяснение — казах аз. — Време е да си вземеш лекарството.

После отворих бутилката с минерална вода, която току-що бях примъкнал от Сенките, и изсипах в шепата си десетина хапчета витамин Б12, придобити до същия начин.

— Какво лекарство? — полюбопитства Люк.

— По лекарско предписание — отговорих аз. — Ще те изправи по-бързо на крака.

— Ами добре.

Той изсипа хапчетата в гърлото си и ги поля с огромна глътка вода.

— Сега и тези.

Отворих шишенцето с „Торазин“. Таблетките бяха по 200 милиграма всяка и нямах представа колко точно да му дам, затова се спрях на едно от любимите си числа — три. Прибавих към тях солидна доза „Триптофан“ и няколко капсули „Фенилаланин“.

Люк се вторачи в хапчетата. Стените отново избледняха. Едно синьо облаче премяна край нас. После пред очите ни започна да се очертава картината на бара, в който цареше обичайната шантава атмосфера. Прекатурените маси бяха оправени и подредени, Хъмпти се поклащаше по познатия начин, а стенописът се разрастваше под умелата четка на тайнствения художник.

— Я, че това е нашето местенце! — възкликна Люк. — Хайде да се връщаме. Ще изтървем купона.

— Първо си изпий лекарствата.

— Защо?

— Защото са те натъпкали с някаква гадост.

— Че аз не се чувствам зле. Всъщност дори се чувствам чудесно…

— Изпий ги!

— Добре де. Добре.

Но вместо това Люк изхвърли цялата шепа на пода. Джаберуоки и Огненият ангел също бяха започнали да избледняват. Изведнъж осъзнах, че отново съм приседнал до барплота и съм се подпрял замислено на него. Мернах и Котарака, чийто непрекъснати появявалия и изчезвания го караха по неведоми причини да изглежда по-реален от всичко останало наоколо.

— Идвате или си отивате? — поинтересува се той.

Люк се надигна. Светлините в бара станаха по-ярки и едновременно с това някак по-разсеяни.

— Ъ-ъ, Люк, какво е това там? — казах аз и посочих зад гърба му.

— Къде? — попита той и се обърна, а аз го треснах за пореден път.

Люк се строполи, а барът започна да изчезва. Стените на пещерата отново се появиха на фокус. Отнякъде дочух последната фраза на Котарака:

— Значи си отивате…

Неочаквано ни връхлетя какофония от животински съскания, писъци, ревове и прочие… Над цялата дандания се извиси квиченето на Джаберуоки. Огненият ангел го бе притиснал към земята и най-старателно се бе заел с неговото разфасоване. Реших да се възползвам от заклинанието „Четвърти Юли“, тъй като си го бях приготвил още преди посещението в Цитаделата. Вдигнах ръце и изрекох нужните думи. След това застанах бързо пред Люк, за да го предпазя от илюминациите, стиснах плътно очите си и ги закрих с ръка. Но дори така долових ярката експлозия, която последва. Люк промърмори едно „хей“, но всички останали звуци бяха секнали. Подадох се от тунела и видях, че двете чудовища лежат неподвижни на пода на пещерата.

Сграбчих приятеля си и го метнах през рамо. След това се насочих възможно най-чевръсто към изхода на пещерата, като внимавах да не се спъна в някой камък. Странните същества се размърдаха още преди да успея да изляза навън, но това бяха по-скоро рефлективни потръпвалия, отколкото съзнателни движения. Спрях за момент на изхода на пещерата, за да се огледам. Пред очите ми се простираше поле, покрито с огромни цветя, повечето от които бяха високи поне колкото мен. Лек ветрец навяваше упойващи благоухания.

Няколко секунди по-късно дочух съвсем ясен шум от раздвижване зад гърба си. Джаберуоки се изправяше на краката си. Огненият ангел лежеше все така по гръб и засега издаваше само немощни писукания. Джаберуоки го огледа внимателно, после разпери криле, отдели се от земята с няколко тромави, но мощни движения и се насочи обратно към шахтата, по която бяхме пристигнали всички. „Мъдро решение“, рекох си аз и хукнах към отрупаното с цветя поле.

Щом излязох от пещерата, ароматът се засили неимоверно. Повечето от растенията бяха разцъфнали в най-причудливи цветове. Скоро се задъхах, но въпреки това продължих да тичам. Всеки метър преднина можеше да се окаже жизненоважен. Все още не можех да рискувам с никоя от Картите.

И докато се напъвах, за да се отдалеча максимално от своя преследвач, най-неочаквано ми се стори, че съм започнал да се унасям. Проблемите ми сякаш престанаха да ме вълнуват толкова остро. Може би ароматният прашец на някои от цветята имаше упойващо действие. Страхотно! Само това ми липсваше — да се дрогирам, преди Люк да е успял да се съвземе. Все пак успях да мерна в далечината нещо като просека между растенията. Насочих се право натам. Засега Огненият ангел не се виждаше никакъв.

Скоро обаче усетих, че ми се вие свят. Чувството ми за ориентация започна бавно да изветрява. Имах чувството, че се движа по висока и тънка греда, от която мога да се срина всеки миг. В никакъв случай не трябваше да падам. Нещо ми нашепваше, че ако падна, няма да успея да се изправя отново. Пищните цветове се сливаха постепенно в една многоцветна маса, полюшвана леко от вятъра. Опитах се да овладея дишането си, за да успея да се добера по-скоро до някое по-открито място. Трудна работа. Краката ми ужасно се плетяха.

Все пак успях да се добера до поляната, която бях мернал отдалече, тръснах Люк в нейния център и се свлякох до него. Той продължаваше кротко да дреме с ангелско изражение на лицето. Вятърът отнасяше упойващите аромати далеч от нас, към някакви странни растения, които приличаха на гигантски магарешки бодили. Не след дълго съзнанието ми започна да се прояснява. Зачудих се дали Огненият ангел ще успее да долови нашата миризма сред подобен взрив от аромати. Най-вероятно да, както ми бе, тръгнало напоследък…

Преди няколко години, в един от горните курсове на колежа, се престраших да опитам ЛСД. Този опит ме стресна толкова силно, че реших никога повече да не се докосвам до наркотици. Халюцинациите бяха отвратителни. Освен това за известно време бе засегната способността ми да пътувам през Сенките. Промените в Сенките трябва да бъдат контролирани умело, за да бъде достигната желаната цел. Доста след онзи случай ми беше ужасно трудно да се концентрирам върху промените, които правех, и се озовавах къде ли не. Осъзнаех ли къде съм попаднал, тутакси се паникьосвах, което още повече влошаваше нещата. Можех спокойно да се простя с живота си, докато скитах из материализираните джунгли на подсъзнанието си. Когато накрая все пак успявах да се прибера у дома, първата ми работа беше да увисна хленчещ на врата на Джулия и да остана в прегръдките й през следващите няколко дни, докато отмине нервният ми пристъп. Все пак се престраших да поговоря за това с Рандъм и той ми призна, че е имал сходни преживявания още по времето преди да стане Крал на Амбър. Музикантска му работа. Отначало решил да запази тайната, за да я използва срещу останалите членове на фамилията, ако се наложи. Но след това всичко се променило и той бързо забравил за въздействието на наркотиците. Скоро обаче успял най-случайно да разбере, че Бенедикт, Жерар, Файона и Блийс също са изпитали проклетото нещо на собствения си гръб. Оттогава минало доста време и Рандъм пропуснал да ме предупреди при пристигането ми в Амбър — просто не му хрумнало, че се налага.

Люк ми бе споменал, че атаката му срещу крепостта на Владението била спряна, а воините му — разбити на пух и прах. Дори идеята да използва планери не му помогнала особено. И тъй като наистина бях видял няколко полуразрушени планера в двора около цитаделата, беше логично да предположа, че е бил пленен. Оттам и предположението, че именно магьосникът с маската го е докарал до това състояние. Сигурно е било достатъчно да го задържи в някоя килия, докато го натъпче с някакъв наркотик, и после да го пусне да се разхожда по живо по здраво. Слава Богу, халюцинациите на Люк явно се ограничаваха до един почти безобиден вариант на света на Луис Карол. Може би просто душата му бе по-чиста от моята.

И все пак оставаха още няколко доста странни подробности. Маскираният спокойно е могъл да го убие, да го затвори в някое подземие или да го прибави към колекцията си от закачалки. Вместо това той бе поел риска да натъпче Люк с някаква дрога, която можеше и да не изиграе нужната роля. Това ми приличаше повече на плясване по задника, отколкото на истинско отмъщение. И всичко това срещу човек, който щеше да продължава да предявява претенции спрямо Владението. Дали Маскираният не беше прекалено самоуверен? Или просто не виждаше в него реална заплаха?

Вероятно начинът, по който Люк бе успял да ме пренесе чрез онази огромна въображаема Карта, се дължеше по малко и на двете му дарби — тази на магьосник и тази на адепт на Лабиринта. Може би наркотикът бе успял до такава степен да засили способността му за визуализация, че реалната Карта с моя образ се бе оказала просто ненужна. Естествено контактът не бе преминал съвсем гладко, особено в началото, на което вероятно се дължаха онези нереални видения, които бях получил, преди да достигна до тронната зала. Това означаваше, че всеки от нас би могъл да стане невероятно опасен в подобно състояние. Не биваше да забравям този факт.

Сега се надявах Люк да не се свести разярен от факта, че съм го ударил, тъй като исках да поговоря с него. Но успокоителните най-вероятно щяха да поддържат доброто му настроение, докато останалите лекарства му помогнат да се отърси от въздействието на наркотика.

Разтрих един от мускулите на левия си крак, тъй като ме наболяваше, и се изправих. Отново хванах Люк под мишниците и го преместих на около двайсет стъпки по-напред. После въздъхнах и се върнах на мястото, където се бяхме строполили отначало. Нямаше смисъл да се опитвам да спечеля нова преднина. Познатият рев вече се чуваше далеч по-отчетливо, а цветовете на странните растения се полюшваха в линия, насочена право към мен. Не след дълго успях, да различа между стеблата туловището на Огнения ангел. Вече не можех да му обърна гръб, а мястото беше подходящо, за да си премеря силите — или по-скоро изобретателността — с него.